Димитър Спространов
Охридска пролет (43)

XLIII

Откакто Китан и Секула освободиха Звезда и войводата с хората си подпали чифлика на Оломан бег и изгори кулата му, той не беше вече същият. Бегът се прибра в конака си в Дебър, затвори се в него и по цели дни не излизаше. Той седеше от сутрин до вечер кръстнозе в одаята, пушеше непрестанно от наргилето и пиеше греяна ракия. Лицето му беше затворено, прилично на каменна маска, очите му — студени и непроницаеми. Не искаше никого да види и с никого да говори. Избягването на девойката го попари като слана, а подпалването на чифлика го удари като гръм. Беше му мъчно за момата — не можа да се наслади на кипрата й снага, да вкуси от всичките й сладости, а мисълта за чифлика го вбесяваше — един гяурин, някакъв си селяк от Топола, да му нанесе такъв удар и такава обида. Той стискаше пестник в люта закана, свъсваше вежди и очите му хвърляха светкавици.

Оломан бег извика веднъж свирачите и танцьорките си. Свирачите заудряха бубните, звъннаха дайретата, запяха тамбурите. Лека и бърза като лястовица се понесе песента, понесе се и изпълни стаята. Танцувачките, наредени една до друга, като ято лебеди трепнаха и заиграха в съгласие с музиката на свирачите. Те извиваха младите си и стройни тела, под прозрачните им нагръдници се очертаваха запазените им, почти момински, корави и заоблени гърди. Устните им се червенееха като мерджани, усмихваха се и зовяха. Но не зарадваха Оломан бег нито песента на свирачите, нито танецът на младите жени. Той замахна с ръка — свирачите станаха, поклониха се и безмълвни излязоха. Погледнаха го девойките, изненадани и разочаровани — той ги отпращаше, без да си избере една от тях и да прекара нощта с нея. Такава обида никога не беше им нанасял и се питаха — какво става с господаря им, каква мъка е налегнала сърцето му? И те се поклониха на свой ред и ятото лебеди се изниза от горницата.

Една вечер при бега влезе най-младата му жена — хубавата, прелестната Гудрун ханъм. Тя блестеше като росен цвят със своите осемнадесет години. Младата жена се чувствуваше изоставена и нещастна — от дълго време Оломан бег не бе я спохождал в покоите й, не бе разделял леглото й. Тя вдигна към него тъжните си очи, пълни с копнеж и жажда, и го попита да не е болен или вече й се е наситил? Бегът само вдигна глава и махна с ръка — Гудрун се поклони и разплакана излезе. Нищо не радваше Оломан бег — нито свирачите, нито танцьорките, не го примами нито Гудрун ханъм, ракията само замъгляваше главата му и никой не можеше да разбере какво мисли и какво крои. А в сърцето му кипеше страшна жажда за мъст — ех, само да му паднеше Китан от Топола, жив на ръжен би го пекъл.

Преди няколко дни Оломан бег бе получил известие от Илче Нейков. Той му донасяше, че разбойникът Китан се крие заедно с хората си някъде в планината над Слепченския манастир. Бегът може би ще стигне до скривалището на харамиите, ако върви по пътеката, що продължава от Светата вода нагоре. Но и това известие не извади бега от неговото състояние на размисъл и привидно безразличие. Помисли си само — Илче, будала… Докато събере башибозука и стигне до манастира, някой от ятаците на Китан ще хвръкне като пиле по преките пътеки на планината и ще го предупреди и когато стигне на мястото, ще намери на войводата и людете му опинците… Не, не го зарадва това известие — Китан му трябваше или жив, или главата му.

На вратата на одаята се почука и влезе новият кехая на бега. Той направи темане, пристъпи със страх да не би Оломан да го сгълчи, беше казал да не го безпокоят без нужда, и плахо рече:

— Бег ефенди, един селянин, гяурин, иска да те види.

— Какво иска?

— Носел ти важен хабер.

— От кого?

— От Китан, разбойника.

Очите на Оломан бег бавно се разтвориха:

— Пусни го.

— Слушам, бег ефенди — кехаята се поклони и заднишком излезе.

След малко той се върна, придружен от Петре Егюптинот. Избягалият четник от четата на Китан беше изпит, съсухрен и по-черен от обикновеному. Той се бе смъкнал по кози пътеки при Оломан в Дебър с надежда да измоли милост и спаси кожата си. Той приличаше на подплашено животно. Щом като влезе, хвърли се в краката на бега:

— Милост, милост, господарю!

— Кой си ти?

— Петре от Ягодина. Излъгаха ме, измамиха ме и отидох с разбойника Китан. Идвам да изкупя вината си пред нашия баща падишаха и пред тебе, бег ефенди.

Оломан бег презрително изгледа проснатия в краката му мъж:

— Така, да изкупиш вината си… Знаеш ли къде се крие оня хаирсъзин с людето си?

— Зная.

— А познаваш ли някои от приятелите му в селата?

— И тях познавам… Ще ти помогна да ги изловиш всичките… Тия царски душмани — каза Петре и заби чело в пода.

— Добре, много добре… Навреме идваш… Такъв човек ми трябва. — Оломан бег бръкна в пояса си, извади една дълга чохена кесия, развърза я и бръкна в нея. — Дръж! Не ти ги подавам, за да не си изцапам ръката — високомерно каза той е хвърли няколко лири.

Златните пари се посипаха на пода със звън. Те блеснаха като падащи звезди и се търколиха. Очите на Петре светнаха — той никога през живота си не бе виждал толкова пари. Златото го заслепи, звънът му се стори някаква чудна музика. Той се хвърли на пода, почна да събира лирите и да ги пъха в пояса си.

Оломан го гледаше с презрение и погнуса. Когато Егюптинот стана, той подхвърли на кехаята:

— Ударете ме двадесет и пет на голо.

Петре остана втрещен — очите му мигаха в недоумение:

— Двадесет и пет… Защо, бег ефенди?

— Лирите бяха награда за услугата, която ще ми направиш… Тоягите — дето продаваш другарите си… Да се научиш как се пази клетва и другарство… Отведете го… Жив ми трябва…

Оломан бег остана сам. Той скочи от миндера и мина няколко пъти из стаята, като потъркваше ръце. Той изпляска три пъти и като се появи кехаята, заповяда:

— Вдигни людето ми… Обружете конете… Тръгваме веднага…

— Слушам, бег ефенди.

За първи път от дълго време лицето на бега се разведри.