Димитър Спространов
Охридска пролет (27)

XXVII

— Довиждане, бате Ангеле — каза Звезда, подаде ръка на младия човек и направи усилие да задържи сълзите си. — Благодаря ти за всичко, което направи за мен. Довиждане, господин Момиров — обърна се тя към по-възрастния мъж, застанал до Ангела.

— Довиждане, Звезда — отговори Момир и стисна здравата, загрубяла от кърска работа ръка на девойката. — На добър час! Изпращай писмата си до мен, а аз ще ги предавам на вашите.

— Добър път — каза и Наум Момиров, братовчедът на Ангела, и приветливо се усмихна на пътницата.

Звезда се затича по мостика на парахода, за да скрие сълзите си, които бликаха в очите й, и застана на палубата. Тя остана там и дълго им маха с ръка. Параходът тръгна, отдалечи се бавно, величествено и след него остана дълга сребърна диря. Изпращачите също й замахаха, почакаха да се отдалечи параходът и бавно поеха към града. Те бързаха да излязат от пристанището. Там имаше движение, шум и невъобразима гълчава. Хамали с тръстикови самари на гръб, облечени в дрипи, които едва закриваха голите им меса, като бесни тичаха и разтоварваха една мауна. Чувалите с ориз смазваха измършавелите им, изсушени от глад тела. Бели оризови зърна бяха посипали кея. Ята врабчета кълвяха зърната, жадно ги поглъщаха и щом някой се приближеше към тях, излитаха като тъмносив облак и въздуха изпълваше тревожното им чуруликане. Бавно крачеха с добре изгладени фесове и спретнати униформи митническите чиновници. Търговци на сергии предлагаха евтината си стока — чехли и пъстри платове, плодове и ориенталски сладкиши — баклава, кадаиф и малеби. Шумът и блъсканицата дразнеха двамата братовчеди. Те побързаха да избягат от това сборище, от шарената и многолика тълпа.

Вдясно от тях остана Канлъкуле, някогашната венецианска кула, издигната сред морето, сега цялата боядисана в червено, откъдето идваше и името й — Червената кула. Тя сякаш символизираше кървавото и насилническо управление на Абдул Хамида и напомняше на раята, че всеки опит да направи живота си по-добър и по-сносен, да отхвърли ярема на робството води към нея, а оттам — към далечните брегове на Африка, към крепостите на Фезан и Диарбекир, към бесилката. Ангел погледна към старата венецианска кула, неволно стисна пестник и отвърна очи — нали в началото на войната по донос на Нейко челеби баща му бе докаран и затворен в кулата за своя бунтарски дух като опасен човек и не излезе повече… Продължиха през покрития пазар, но побързаха да излязат и оттук — още ги преследваха шумът и блъсканицата. Измъкнаха се и от това море от хора, повечето от които се суетяха без цел и определена работа — безделници и джебчии. Те завиха по главната улица, минаха под римската триумфална арка. Тя, макар и изръфана от времето, беше запазила своята величавост и антична красота. Сводът на арката говореше за голямото строителство на една отминала епоха. Статуите и барелефите, що покриваха двете рамене на вратата, напомняха със своите великански фигури за едно голямо изкуство. Върху каменните стени се бореха и кръстосваха мечове не обикновени бранници, а титани. В тях незнайните майстори ваятели бяха вложили своето разбиране за красотата на човешкото тяло, отразили преклонението си пред римските легионери. И наистина, те бяха увековечили славата на древния Рим — вратата беше устояла на острите зъби на вековете. Като минаха арката, братовчедите запълзяха по една стръмна улица. Покрита с калдъръм от корубести камъни, тя водеше към старата част на града. От двете страни на улицата се издигаха огради, над които се подаваха клоните на кичести дървета. Най-после те спряха пред едни порти, бутнаха вратата и се озоваха в спретнато дворче. В Дворчето имаше лехи с цветя, няколко смокини, нарове и през тях надничаше еднокатна къща — тук живееше Наум Момиров. Стаята на Наум Момиров беше скромно наредена — легло, маса, а върху нея ваза с няколко нацъфтели рози, откъснати от розовия храст пред прозореца на стаята. Над масата беше окачена карта на Балканския полуостров. Тя беше изпъстрена с кафявите петна на планините, примамваше зеленият цвят на полетата, а реките изплитаха чудна синя плетеница. В един от ъглите имаше етажерка от дъбово дърво, наредена с книги — по цветните кожени подвързии личаха заглавията на френски, турски и руски език. Нещо строго имаше в цялата обстановка, като че ли тук не обитаваше мирянин, а монах или отшелник. Розите във вазата единствени внасяха малко свежест и веселие сред тая сива, почти бедна покъщнина и изпълваха стаята със своето тежко ухание.

Наум, уморен от изкачването на стръмната улица, седна на стола пред масата. Суха, хрипкава кашлица го задави и лицето му стана по-бледо. Той вдигна ръка към гърдите си, сякаш искаше да потисне и прогони кашлицата. Челото му беше високо, изпъкнало, с венец от черни коси, страните му — обрасли с малка подкастрена брада. Очите му гледаха дълбоки, замислени, с потаен огън в тях.

Ангел остана прав — личеше, че искаше да каже нещо, но се чудеше как да подхване разговора, как да каже това, което го занимаваше и вълнуваше. Той направи усилие и каза:

— Братовчеде, не дойдох в Солун само за да придружа Звезда. И друга грижа ме доведе при тебе.

Наум вдигна към него умните си тъжни очи и попита:

— Кажи, Ангеле?

Младият човек позамълча и отсече:

— Трябват ми десетина, петнадесет пушки… с патроните.

— Пушки, патрони? — трепна Наум и по лицето му пробягна тревога. — Защо ти са?

Ангел заговори бързо, припряно; това, което искаше да каже, дълбоко го вълнуваше, тежеше му и искаше да се освободи по-скоро от него:

— Турците са се развилнели — безчестят, ограбват, убиват. Особено е тежък животът на селяните — беговете ги обират, отнасят се с тях като с добичета. Не е по-добра участта и на калфите и чираците в градовете — господарите им ги карат да работят по за няколко металика на ден — едвам преживяват, децата им умират от недояждане… — с гняв извика младият човек.

— Знам. Какво си намислил?

— Ще се борим.

— И с десет-петнадесет пушки ще съборите царството на султана? — по тънките бледи устни на Наума трепна горчива усмивка.

Тя не убягна от погледа на Ангела, засегна го и той със страст каза:

— Основахме завера. Ще съберем народа, ще го научим да се бори, ще го вдигнем на въстание, за да извоюваме свободата си.

Наум скочи от мястото си и почна да се разхожда из стаята. Крачеше малко приведен, сякаш нещо му тежеше, и хлътналите му гърди се изкорубиха още повече. По замисленото му скръбно лице, по нервните движения, които правеше с едната си ръка, по неспокойния поглед на тъмните му, дълбоки очи личеше, че е силно развълнуван. Най-после той наруши мълчанието — гласът му беше притихнал, глух, като че ли излизаше от празна бъчва:

— Ангеле, Ангеле… Ще ти открия сърцето си… Ще споделя с тебе нещо, което с никого не съм споделял… Смут, страшен смут е в душата ми…

Ангел го гледаше изненадан, никога не беше го виждал такъв — разтревожен, дори трескав. Братовчед му дълго мълча, пое дъх и продължи:

— Дядо ни Петре Момир беше неук, но събуден човек. Той със своя здрав природен ум, частица от ума на нашия трезв и мъдър народ, далече виждаше… Добре направи, че ме прати в турското училище… Не съжалявам за присмехите и плесниците на съучениците си турчета… Не ми беше леко, много пъти исках да избягам, но устоях и добре направих. Това ми помогна, като свърших училището в Охрид, да постъпя в султанския лицей за източни и европейски езици в Цариград. Изучих ги, добре ги изучих. Чрез тях можах да бъда полезен на освободителното ни дело, на родината ни. В Цариград се запознах и сближих с Николай Павлович…

— Николай Павлович? — прекъсна го младият човек.

— Игнатиев!

— С графа, руския посланик в Цариград?

Наум кимна утвърдително с глава:

— Да. Станах негово доверено лице, помагах му в работата — превеждах му разни книжа на турски, събирах му сведения за положението в разните покрайнини на България. Няма да забравя тревожната, напрегната нощ преди подписването на мирния договор в Сан Стефано. Предадох му на турски превода на текста на договора. Той го погледна, усмихна се и не каза нищо. Но на другия ден след подписването ме посрещна тържествуващ, лицето му сияеше, очите му радостно светеха, прегърна ме и каза: „Науме, братко Науме, увенча се с успех делото на живота ми. Можем да се поздравим, най-после имаме свободна България. Честито, честито, братко.“ Усетих как гласът му затрепера и сълза го задави. Да, имахме свободна България, но за кратко, за много кратко време… — Наум въздъхна и замълча. Лицето му беше бледо и мрачно.

— Да, за много кратко време — като ехо повтори и Ангел. Той гледаше братовчеда си, свит, прегърбен, с хлътнали гърди, като че ли мъката му беше така голяма, че го смазваше.

Наум застана до масата, отпусна ръка и изтънелите му, почти прозрачни пръсти леко почукваха по нея. Погледът му шареше навън, някъде из нацъфтелите лехи в градината. Той тръсна глава, сякаш да прогони тъжните си мисли, и продължи:

— Видях графа за последен път след подписването на Берлинския договор. Той беше съсипан, сякаш остарял за една нощ. Нямаше светналото лице, пламналите очи от Сан Стефано. Той беше станал нервен, раздразнителен и скръбно ми каза: „Какво кроихме, а какво излезе… Жалко за дадените жертви… Македония е отново под робство, забулена е в мрак съдбата й…“ Графът замълча, мина няколко пъти из просторния си кабинет в Петербург и продължи: „Не зная не избързахме ли с войната… Тъмно, тъмно е бъдещето и крие много тежки изненади…“ Оттогава повече не го видях, но често си спомням думите му… Народът ни не е имал по-добър, по-предан приятел от граф Игнатиева.

Ангел погледна братовчеда си учуден:

— Защо ми разказващ всичко това?

— Почакай… Ще ти обясня… — отговори Наум с глухия си глас: — Казах ти — смут, страшен смут е в душата ми… Думите на графа ме поразиха и хвърлиха червея на съмнението в душата ми и червеят гризе, дълбае… Аз, който бях за революционната борба, сега се питам не бяха ли по-прави народните труженици в Цариград около Екзархията, които държаха за просветата, за книгата и училището? Прекланям се пред тия, които умряха — пред свещеното бесило на Левски, пред подвига на Ботев, благоговея пред светлите образи на Бенковски и Каблешков, но едно страшно „но“ ме измъчва… Кои, кои бяха по-прави, кой е по-верният, по-сигурен път?… Червеят гризе, дълбае…

Ангел учудено погледна братовчеда си:

— Съмняваш ли се?

— Да — далечен, пълен с мъка, долетя отговорът.

Наум отиде до прозореца и погледът му се зарея навън, обшари лехите с цветя. Той се наведе и помириса една от големите жълти рози, после се обърна и облегна на прозореца. Той изглеждаше уморен, задъхваше се, сякаш многото говорене го беше изтощило. Ръката му мина по челото и отново заговори:

— Зная, за освобождението на Македония е нужна борба, но се питам — по кой път да вървим, по пътя на бунта, на революцията или по пътя на просветното дело?

— Излишен въпрос.

— Не бързай. Не е излишен. Няма ли да бъде по-добре чрез книга и проповед да лекуваме раните на народа ни, да създадем един крепък и несломим български дух?

— Как си представляваш тая работа? — в гласа на младия човек се долови нетърпение.

— Да отворим във всяко село училище, читалище, които да бъдат огнища на просвета и знание. Да помогнем на еснафите да се организират по-добре, селяните да изкупят земята от боговете…

— А дотогава нека турците го грабят, изтрепват — подвикна Ангел и неспокойно мина из стаята.

— Дотогава? Зная, пътят е бавен, мъчителен, но по-безопасен, ще коства по-малко жертви. — Наум се приближи до братовчеда си, а очите му топло, с обич го погледнаха: — Ангеле, в революцията изгарят най-добрите, най-чистите и светлите… А народът ни има нужда от тях…

— Напразен страх.

Наум сякаш не го чу и като на себе си промълви:

— Не знам, не знам… Тъмно е пред очите ми… По кой път, по кой път? — Остра кашлица го задави, суха, обезпокоителна — тя отекна в стаята като зловещо предизвестие. Бледина покри лицето му, дишаше често, пресекливо, сякаш не му достигаше въздух. На бледото му лице по-ясно изпъкваха големите му скръбни очи, обгаряни от трескав огън.

Ангел скочи, застана пред братовчеда си и почти извика:

— Не си прав, грешиш… Напразни са колебанията ти… Само пушката и ножът ще донесат свободата на Македония… В Заверата е нашето спасение.

Наум го изгледа, кротко се усмихна и сложи ръка на рамото му:

— Изслушай ме, аз съм по-стар от тебе… Всяка въоръжена борба ще събуди подозренията на нашите съседи… Сега ми стават ясни думите на граф Игнатиева, на тоя прозорлив, далновиден мъж и държавник — тъмно, неясно е бъдещето… Да не бързаме… да не бързаме…

Думите на Наума направиха силно, неотразимо впечатление на братовчеда му. Те сякаш за миг го разколебаха, но изведнъж той извика:

— За нас няма връщане… Заверата съществува и тя ще съществува. Ние избрахме пътя на борбата, пътя на революцията. Ти няма да ми откажеш, ти ще ми намериш само десет, петнадесет пушки. Зная, ти можеш, ти имаш връзки, познати… — в гласа на младия човек имаше молба.

Наум рязко отсече:

— Не мога.

— Защо?

— Защото ще изневеря на себе си, на моето ново разбиране, което зрее в душата ми.

— Моля ти се, бате Науме.

— Жал ми е за тебе, за другарите ти, за всички, които ще тръгнат след вас.

— Не искам да ни жалиш, пушки искам от тебе.

— Всички ще изгорите в борбата… Училища ни трябват, а не пушки.

— Ще ми помогнеш ли?

— Не мога, не бива.

И двамата се бяха изправили един срещу друг, напрегнати, настръхнали, сякаш бяха врагове. Ангел стисна пестник и извика:

— Тогава сам ще си помогна.

— Сам ще си помогнеш? — тихо попита Наум и големите му тъмни очи станаха още по-големи.

— Да, на вълка му е дебел вратът, защото сам си върши работата… Ще подиря някой миситин, посредник на търговците на оръжие, нали в града има няколко дюкяна за оръжие…

Лицето на Наум се сгърчи, в очите му трепна тревога:

— Сам ще попаднеш в устата на вълка… Всички са хора на хюкюмата… Ще те издадат, ще те затворят и преди да сте почнали, ще се свърши…

— Нямам друг изход — отсече младият човек.

— Защо ме изнудваш… Не бива, не бива… — Той, неспокоен, развълнуван, почна да крачи из стаята. Погледът му се зарея и спря на картата на стената. Слънцето се беше прокраднало през зелената мрежа на дърветата в градината и освети тая шарилка от зелено, кафяво и синьо. Картата сякаш беше получила кръв и плът, оживяла. По нея полетата разстилаха своите тучни ливади, планините разкриваха своите диви дебри, реките разплитаха своето синьо валмо. Там, озарен от слънцето, изникваше омайният лик на родната земя. Някаква бледа усмивка като отражението на заревото на залеза премина по устните му, очите му загоряха със странен блясък. Той застана пред картата и заговори, сякаш озарен от една съкровена мисъл, от някаква тайна на душата си.

— Погледни, погледни — показалецът му, приличен на восъчна свещ, зашари по картата. — Това е Стара планина, нашият побащим Балканът, а тия разхвърляни кафяви гриви са Рила и Родопите. Пред тях като челни стражи се възвишават Беласица и Пирин. Винаги, когато чужда сила е връхлитала върху народа ни, вражи крак е газил и сквернил земята ни, ето тук, в недрата на тия планини, народът ни е намирал убежище — в тая стара, исконна българска твърдина. И когато опасността е минавала, ние сме излизали от крепостта и сме се спускали като снежна лавина, като грозен порой по долините на реките. И тучните им ливади се огласяли отново от хлопатарите на нашите стада, изпълвала ги е песента на кавалите на нашите селяни и са ги обръщали в китни градини.

Наум замълча, гърдите му се издигаха бързо. Той вдигна ръка, сякаш да потисне накипелите в тях чувства — бореше се със себе си, като че ли искаше да превъзмогне нещо в сърцето си. Преодоля това, което го възпираше, и с разтреперан глас продължи:

— Няма как, не мога да ви изоставя — теб, другарите ти… Ще намеря пушки. Жребият е хвърлен…

Очите на Ангела светнаха и той с разтреперан глас промълви:

— Науме, братко Науме…

— Добре… Да бъдат крепки десниците ви и корави сърцата ви, за да държат здраво пушката и ножа. — По бледото му, почти безкръвно лице кръвта беше почнала отново да струи и го покри със слаб багрец. Очите му гледаха картата, като че ли омаяни от някакво чудно видение — той виждаше как лавината се свлича, чуваше как пороят гърми, страшен и всепобеден…

Ангел гледаше това изпито, слабо лице, едва побагровяло, тия очи на аскет, озарени от някакво чудно видение, и можа само да каже:

— Благодаря ти, братовчеде…

Наум махна с ръка:

— За свободата на Македония съм готов да дам и живота си… Но още толкова малко ми остава да живея… — прошепна той и тъжно се усмихна. — Имам един приятел руски арменец, занимава се с такава търговия… Ще ми услужи… Ще ти изпрати пушките като фиданки, лозови пръчки или друга стока… И патрони…

Младият Момиров почна да бърка в джоба на палтото си.

— Да ти дам пари… С другарите събрахме някоя и друга лира…

— Няма нужда… Пари ще се намерят…

— Ще се намерят?

— Не се безпокой… Сега вече има кой да мисли за нас… — почти прошепна Наум и многозначително се усмихна.

Светлина озари лицето на Ангела, но не каза нищо. Те дълго мълчаха.

Големите жълти рози, опръскани с червени капки, надничаха през прозореца и изпълваха стаята със своето дихание.