Димитър Спространов
Охридска пролет (16)

XVI

Нейко челеби, зачервен като гребена на петел, крачеше от ъгъл в ъгъл — личеше, че е сърдит, пухтеше като ковашки мях. Той беше намръщен, под свъсените вежди очите му гледаха налютени и зли. До прозореца, който гледаше към езерото, беше застанал Илче. Езерото се откриваше с приятната си синевина и венеца от планински върхове. Погледът на младия човек се рееше навън, но той не забелязваше нито леките дълги, що диплеха водите на езерото, нито начупения кенар на планините. Пръстите на дясната му ръка леко почукваха по стъклото. Най-после баща му се спря, изгледа го строго и подвикна:

— Да ме посрамиш, така да ме посрамиш… Да не смея да се покажа на улицата.

— Какво съм виновен аз?

— Че да не съм аз виновен? — сопна се Челебията. — Какво ме караше да пращам стройници у Фиданчевци, преди да си се разбрал с момата…

— Е, че… Харесваше ми… — смънка момъкът.

— Харесвала ти… Работата е, че тя не те е харесвала…

— Ти каза, че стройници на Нейко челеби не се връщат — подразни го синът.

Челебията се задъха, слюнки заискачаха от устата му:

— Да, не се връщат… И нямаше да ги върнат, ако ти беше друг… Коя ще те вземе — по цели нощи пиянствуваш, нищо не работиш… Момче, готова пара лесно се изяда, стопява се като пряспа сняг напролет — не се сдаваше старият.

Илче махна с ръка и се озъби:

— Не ми се слушат съвети…

— Не ти се слушат… А трябва да се научиш да слушаш… С тоя ум, дето го имаш, далече няма да отидеш… — изпъшка бащата и почна отново да крачи из горницата, но сякаш се умори, отиде до миндера и се отпусна на него. Той бръкна в широкия си копринен пояс, извади кожената си кесия с тютюн, украсена с малки пискюлчета, сви цигара, нагласи я на чибука си и запали. Седна кръстнозе, пусна кълбо тютюнев дим и избухна в нова гневна вълна:

— И на кого дават момата? На Ангеле Момир… Нали знам колко струват? Ако не бях аз, баща му щеше да ходи пет за четири… Като почна търговията с едър и дребен добитък, отначало работеше за моя сметка… Ангеле Момир… Къде сме ние, къде са те — с нас ли ще се мерят?… Е, вярно е, Момировци не са богати като нас, но не мога да си кривя душата — Ангел е прибран, гледа си работата, не е пияница и бекрия като тебе… — Челебията не пропусна случая отново да клъвне сина си.

— Не бил като мене… Голяма работа, много е прокопсал — изсъска Илче. Той се обърна, облегна се на рамката на прозореца, а лицето му беше пребледняло, свито от мъка и злоба. — Няма да му простя… Ще познае той кой е Илче Нейков… От малки, и в игрите, и в училището, все излизаше пръв… И сега пак ме задгърби — грабна ми Бисера… Няма да му простя, няма да му простя… — Той се задъхваше от ненавист, думите му съскаха като съсъка на настъпена змия.

— Е, какво ще му направиш? — с насмешка попита Челебията.

— То си е моя работа… Ще вземе Бисера, когато си види ушите… Може да не бъде моя, но и негова няма да бъде — люта закана прозвуча в думите на момъка.

Замълчаха и двамата. Нейко челеби не можеше да се побере в кожата си при мисълта, че беше осмян и посрамен — как ще се яви между хората, на чаршията, под чинарот да си пие кафето? Никой нищо нямаше да му каже — всички се страхуваха от него, но по лицата на едни щеше да се чете присмех, на други — съжаление, на трети — скрито злорадство. Той се сърдеше на сина си, но се сърдеше и на себе си, че го послуша, че се поддаде на думите му. Но нали искаше да го направи за добро — да се прибере тоя непрокопсаник, белким стане човек… Стига си е губил времето насам-натам, в гуляи и лудории с разни бегове и непрокопсаници. „Е, има полза — мислеше Челебията — от приятелството с турците, но и то трябва да бъде с мярка, да се държи сметка за това, какво мислят и какво ще кажат хората… Не би късмет…“ Как да го обуздае… Ще му дири леснината… Спасението е едно — все пак да го ожени… Сега първата му грижа е да се забрави връщането на стройниците… Добре ще бъде Илче да се махне от града за някое и друго време, да го позабравят хората — всяко чудо за три дни — помъчи се да се успокои Челебията.

Синът се измъчваше от ревност и уязвена гордост. Откогато се помнеше, все така беше — Ангел му се изпречваше на пътя. Ще коледуват срещу Рождество — излязат купчина момчета, кой ще има най-хубавото чукче, с което тропаха по вратите и викаха: „Ой, Коледа, ой, Коледа — ке дайте ли, или не?“ — Момирчето. Домакините ги посрещаха весели, засмени и на кого ще дадат най-хубавите плодове — ябълки, орехи и бадеми, — пак на Ангел. И отгоре на всичко ще му кажат някоя топла дума, ще му се усмихнат. А него и не поглеждаха — даваха му по нещо от кумова срама, а ако някой го погледнеше, очите му бяха пълни с презрение и ненавист, нали беше момче на Нейко челеби — лихварина, изедника, приятеля на читаците… По-късно в училището. На кого учителят ще пише, най-добра бележка, кого ще погали и посочи за пример на другите — Момиров. И когато подраснаха и почнаха да ергенуват — акраните им все около него се събираха, най-личните моми в него се заглеждаха… Той хвърли око на Бисера — тя го привличаше и с хубостта си, и със скромността си. Той, който познаваше разгулните и развратни жени от егюптската махала, искаше да си вземе жена прибрана и скромна девойка като нея — да му скъта добро домашно огнище, да му народи и отгледа хубави и здрави деца. И пак на пътя му се изпречи Ангеле Момир. Няма да му прости… О, той ще запомни кой е Илче Нейков — в края на краищата синът на Нейко челеби ще излезе по-силен от него. Ще се опита да му вземе Бисера — тя му трябва като въздух и слънце, като самия живот. Той стисна пестник, устните му се свиха в лукава и зла усмивка, а очите му със стъклен блясък гледаха студени и жестоки.

Илче чу гласа на баща си, който го изтръгна от нерадостните му мисли:

— Чуй какво ще ти кажа…

— Кажи — разсеяно попита синът.

— Всяко чудо за три дни… Докато се забрави тая работа, да отидеш да поседиш на чифлика ни при манастира Слепче. Отдавна не си ходил — да видиш какво прави, какво е наредил кехаята.

Нейко челеби се страхуваше, че син му ще му се сопне, ще откаже да отиде. Илче мъчно се разделяше от другарите си в Охрид, трудно му беше да се откаже от привичките си и когато му споменаваше за чифлика, мръщеше се. Обикновено трябваше да се скарат, но тоя път се излъга. Синът почти с радост попита:

— На чифлика ли?

— Да.

— Може, може.

Илче сам съзнаваше, че е добре да се махне за известно време от града, пък и беше му поомръзнал. На чифлика не беше лошо, там далече от очите на хората се чувствуваше по-свободен — отиваше на лов, прескачаше и до манастира, който беше близко до чифлика им. С игумена Андроник, грък от Янинско, някога човек на владиката Калиника, бяха добри приятели. С калугера си устройваха хубави веселби — той заповядваше да наловят мряна риба от реката, изваждаше от чудното манастирско вино, а Илче нареждаше да им прислужва по някоя мома или млада булка от чифлика, чийто мъж пращаше някъде по работа… Те се веселяха и до късно манастирът се огласяше от техните песни и пиянски гласове.

— Ще отида, ще отида… Вярно е, отдавна не съм ходил — почти развеселен се провикна Илче.

Баща му си отдъхна с облекчение и по-спокойно пое от чибука си.