Димитър Спространов
Охридска пролет (44)

XLIV

Светлееше разтопеният метал на небето. Слънцето се беше издигнало високо на небосклона, неподвижно, заковано. То изливаше огнени потоци върху земята, жареше и дърво, и камък. Гората беше опнала зеления си кенар смълчана, заслушана — не трепваше нито лист, не се чуваше нито птичи глас. Беше задушно и тягостно. В далечината пред пещерата омарата развяваше сребърните си повесма, те играеха и искряха на слънцето. Цялата природа беше затихнала, обърнала се на слух и трепет — дебнеше някаква угроза.

На входа на пещерата се изправи едрата, снажна фигура на Митре Абдураман, а до него се изпъна един селянин, задъхан, пребледнял. Той едва можа да изрече:

— Китане, побратиме…

— А, Дойчине, какво те носи при нас?

— Лошо, побратиме, лошо… — като си пое дъх, по-спокойно заговори селянинът. — Смрика, селото ни, обградиха людете на Оломан бег, башибозук. И право по къщите на нашите люде — подбраха стрико Алексо, Камен Брадвар, Иван Пичурка и другите… Водеше ги Петре Егюптинот… Стрико Алексо подшушнал на момчето си да ми каже да бягам… Едвам, едвам се отскубнах — дойдох да ви предупредя… По петите ми са… Егюптинот ни е предал… Куче!…

— Знам… От три дена го няма… — спокойно отмери войводата.

Митре направи една крачка напред:

— Войводо, наблизо са… Скоро ще бъдат при нас…

— Да дойдат. Ще ги посрещнем — отекна като звука на бойна тръба гласът на Китан.

— Отдавна ги чакаме — рече и Секула байрактарят.

— Побратиме, войводо, дайте и на мене една пушка — се провикна Дойчин и очите му загоряха.

— Така те искам, Дойчине. Това се казва другарство, а не като оня мръсник — рече Китан и очите му светнаха като стоманено острие. — Секула, дай на побратима оръжието на Егюптинот, вземи и знамето. А сега след мен, момчета!

— Слушам, войводо!

Китан оправи калпака си, грабна пушката и изскочи от пещерата. Четниците му го последваха — тичешком пристягаха силяхлъците си, оправяха патрондашите си. Той се изправи зад една канара, сложи ръка на очите си и се загледа — през гората като мравки пъплеха към тях въоръжени мъже. Цевите на пушките им бляскаха на слънцето. На кон пред тях вървеше водачът им с бяла чалма на главата, а на чалмата се полюляваше пауновото му перо. Войводата устреми очи към конника — ястребовият му поглед позна Оломан бег. Лицето му се сви, по устните му мина радостна усмивка, очите му загоряха — идваше часът да си разчистят сметката. Разнесе се властният му, повелителен глас:

— Залегнете зад канарите! Пестете патроните! Бийте само на месо!

Четниците, мълчаливи, със свъсени и застинали лица, приведени, по на няколко крачки един от друг, образуваха верига. Едни залегнаха зад карпите, други останаха прави зад тях и зачакаха.

Отново проехтя гласът на Китан:

— Секула, ти вземи дясното крило, а ти, Абдураман — лявото… Не пропускайте и пиле да прехвръкне… Майката му е, момчета, да издържим до вечерта…

— Няма да ги пуснем — избоботи Христо Белагуша. — Ще ги задържим. Тяхната… — провикнаха се и някои от момчетата.

Нападателите настъпваха бавно. Отначало те приличаха на буболечки, буболечките пълзяха между дърветата, затуляха се зад сивите стволове на буките и пак изпълзяваха. Но насекомите пораснаха — обърнаха се на сбирщина въоръжени мъже. В ръцете си носеха най-различни пушки — кримки и бердани, шишанета, — а някои размахваха само ятагани и ножове. Ятаганите и ножовете святкаха, горяха на слънцето. Фесовете се аленееха като червени печурки, чалмите се мяркаха тук и там. Турците вървяха като настървена глутница. Оломан бег яздеше зад тях с изваден ятаган и ги подканяше да напредват. В тягостната тишина на знойния ден се разнасяше плътният му, гърлен глас, подрънкваха оръжията, чуваха се неравномерните и припрени стъпки на пъстрия човешки мравуняк. Когато стигна на един изстрел от пещерата, мравунякът спря — от него излезе едър, тантурест манафин и се провикна:

— Домуз милет, предайте се или ще вземем главите ви — гласът му се разнесе, блъсна се в гората и затихна. Не последва никакъв отговор — тишината стана по-плътна, по-тягостна.

Турчинът направи няколко крачки напред и отново се провикна:

— Свинско племе, предайте се… Ще ви избием като кучета… Главите ви на кол ще набучим… — гласът му пак заглъхна.

Окуражен от мълчанието на комитите, той пристъпи още няколко крачки напред, изправи се с целия си ръст и замахна с юмрук.

Китан, залегнал зад канарата, се прицели и гръмна — манафинът се залюля, разпери ръце и се залепи на земята. Гърмежа удавиха псувните и дивите викове на башибозука. Те прогониха мълчанието на гората.

— Браво, войводо, добре го улучи — провикна се Секула.

— Свинско племе, а? Куче… Прати го в рая на Мохамеда да яде пилаф — рече и Абдураман и избухна в своя кралимарковски смях.

Оломан бег замахна с ятагана си, извика нещо и пришпори коня. След него препусна и друг конник със зелено знаме, закрепено на левия му крак, знамето се люшна и понесе. Заблъскаха бубни и тарамбуки, въздуха процепиха пискливите зурли. Хората на бега нададоха вой — аллах, аллах… Дивите им, неистови викове, заплашителни и войнствени, се сляха с грохота на бубните и писъка на зурлите. Турците, прави, смело вървяха напред, без да се прикриват. Те се спираха, прицелваха се и продължаваха. Изведнъж смълчаните напечени скали пред тях оживяха — посрещна ги честа стрелба. Редиците им почнаха да редеят, земята се покри с ранени и убити. Вълната на нападателите се поколеба, огъна се, сякаш бе срещнала скалист бряг, и отново се втурна към брега. Бубните и тарамбуките заблъскаха по-силно, завиха зурлите като безброй нощни зверове, виковете на башибозука станаха по-яростни — отговориха им пушките на четниците. Смесиха се викове и гърмежи, гората закипя като врящ котел.

— Бийте, момчета! — провикна се войводата.

— Ще ги научим!

— Ще познаят нашата сила — през дима и тътена на пушките емнаха се гласовете на някои от момчетата.

Вълната на башибозука настъпваше, надигаше се грозна, страшна, още малко и ще залее шепата храбреци. Но честата им и точна стрелба, повалените трупове, които падаха като покосени, стъписаха нападателите — те притихнаха, гребенът на вълната се залюля и тя се отля. Не помагаха вече нито заканите на Оломан бег, нито камшикът му, що плющеше по гърбовете на изплашените мъже. Страх обхвана хората му, по редицата им премина шепот: „Това не са бугари, а московци…“ Едни налягаха там, където бяха, други побързаха да се изпокрият зад вековните дънери.

Слънцето палеше и изсипваше над земята жар. Не трепваше нито лист, не се чуваше птичи глас. Гората се беше смълчала и затихнала. Небето бе синьо, бездънно.

Китан се надигна и погледна към гората — сивата пелена на барутния дим препречи погледа му. Но постепенно пелената се раздипли, свлече се по нанадолнището и той се опита да преброи труповете на читаците:

— Доста са, момчета — сурова гънка сви устните му, очите му горяха с особен блясък и като на себе си прошепна: — Пак ще се върнат.

Но в настъпилата тишина другарите му го чуха.

— Да дойдат — със закана рече Секула и обърса с ръка потното си, опърлено от барута чело, сякаш беше на нивата си след ралото и бе спрял да си отдъхне и почине.

— Достойно ще ги посрещнем — весело се обади и Абдураман. Той изтича до пещерата и се върна с два бъкела, пълни с вода, донесе и тамбурата и я остави до скалата, зад която се закриваше. Бързо обходи другарите си и им даде да пият — устните им се бяха попукали, гърлата — засъхнали, очите им горяха, лютеше им барутният дим. Те пиеха жадно и го благославяха:

— Да си жив и здрав, Абдураман — рече Христо Белагуша и му върна бъкела.

— Да живееш до сто години — усмихна му се друг.

— Я до сто, я до довечера — пошегува се харамията и широко се засмя.

Топло, с братска обич го погледна Китан:

— А тамбурата защо ти е? Да не изкараш някое маане на читаците?

— Ще им посвиря и попея, с песен да се явят пред аллаха. — Той замълча, веждите му се свъсиха и додаде: — А ако е речено да умра, искам с песен да бъде.

Китан от време на време тревожно поглеждаше към небето — слънцето жареше и не помръдваше. То едва се бе поместило с една педя — неговият бавен ход го плашеше повече от пристъпа на башибозука. Да се здрачи, да настъпи нощта — после лесно… Тя ще ги приюти, ще ги загърне с черната си гуна и момчетата ще бъдат спасени… Той не мислеше за себе си, а за другарите си… Още веднъж погледна към синевата. В далечината му се мярна облаче, после друго — две черни рохкави облачета — ръждиви петна върху бялата сплав на небето. Тая жега, тоя страшен пек и тия облачета… Познаваше планината — нямаше ли да извие буря? Може би тя щеше да им помогне…

Времето бавно, страхотно бавно течеше. Голямата огнена пита едвам се търкаляше към отвъдните планини. Противникът стягаше редовете си — налягалите на земята и изпокрилите се зад карпите и дънерите се раздвижиха. От гората се появиха нови тълпи въоръжени мъже. Разнесе се предишният вой и диви викове „аллах, аллах“. Оломан, изправен на коня си, горд и безстрашен, сам водеше сбирщината. Той размахваше ятагана си и въздуха сечеха светкавици. След първия пристъп идваше нов пристъп, след първата вълна се надигаше нова вълна, по-страшна.

Секула взе знамето, разви го и го опря на скалата до себе си. То остана отпуснато и неподвижно — нямаше нито полъх, за да го раздвижи, да го раздипли, да го накара гневно да зашуми. Но то вдъхна смелост на момчетата. Те се понаместиха зад прикритията си, стиснаха здраво пушките и зачакаха. Пъстрата вълна от побеснели от ненавист и остървение люде пристъпваше, тя идваше непоколебима и страшна — още малко ще ги залее и повлече. Над дивия вой на нападателите, над зловещата песен на бубните и зурлите се издигна гласът на войводата:

— Огън!

Пукотът на пушките разтърси гората, отлетя надалече. Последва втори залп.

Гласът на Китан повторно проеча:

— Дръжте се, момчета… Ще ги бием, както на Шипка…

Вълната приближаваше, надигаше се. Лицата се подаваха настръхнали, зли като муцуните на побеснели вълци. Крясъците и воят на нападателите се надваряха с пукота на пушките и се сливаха в страхотен тътен.

Изведнъж черните рошави облачета пораснаха, опнаха се като покров и забулиха слънцето. То потъмня, скри се и над изпечената земя легна мътна дрезгавина. Блесна мълния, удари гръм. Мълнията раздра черния покров, удари далечен гръм и всичко пак стихна — чуваше се само пукотът на пушките и изстъплените викове на башибозука. Връхлетя вятър — гората настръхна, раздвижи мощна снага и зашумя. Вятърът емна знамето, то трепна и заплющя. Блесна нова светкавица, удари гръм и се сля с рева на бурята.

Пукаха пушки. Виеха нападателите вълци. Стенеше, плачеше гората и гръмотевиците й пригласяха. И сред тоя тътен, вой и трясък се издигна мощният глас на Абдураман:

Вятър ечи, Балкан стене,

сам юнак на коня

с тръба зове свойте братя:

всички на оръжие!

Гласът на Китан се емна и заглуши трясъка на пушките:

— Арно, Абдураман, така те искам — и сам поде песента. И останалите подкачиха песента. И се заредиха стих след стих, по-силни от барута и куршумите на враговете:

Дойде време, ставайте,

от сън се пробуждайте,

доста робство и тиранство,

всички на оръжие!

Който носи мъжко сърце

и българско име,

да препаше тънка сабя,

знаме да развее.

И песента се носеше бойка, страшна и гората я съпровождаше. Тя се сля с тътена на гръмотевиците, с воя на бурята. За миг враговете се стъписаха, учудени, смаяни — не бяха чули пред смърт да се пее. А песента се носеше предизвикателна, необуздана. В нея се заслушаха и земята, и небето, планини и реки, цялата македонска земя.

Врагът и тоя път отстъпи. Когато димът се разпръсна, харамиите видяха, че земята пред тях бе застлана с трупове — те лежаха кой по очи, кой възнак, както бяха ударени. Ранените стенеха и потреперваха. И тоя път вражеската вълна се оттегляше морна и разпиляна. Но и хората на Китан не бяха минали без жертви — двама от четниците бяха убити. Христо Белагуша се беше свлякъл до скалата, зад която се бе прикрил, и изглеждаше като задрямал, другият бе паднал възнак — по челото му бе залепнал кичур сплъстена коса, кръвта на юнака бе я направила кърмъзена.

Войводата се опита да стане, но не можа. Той усети остра болка и се отпусна. До него се затича Секула:

— Какво ти е, братко?

— Удариха ме.

— Къде?

— В корема… Дребна работа… Нали и тоя път ги отбихме… — и погледна към небето. През една пролука сред облаците проникна сноп лъчи, сякаш бликаха от светъл извор на гребена на планината. — Още малко и ще можете да вървите.

Секула прошепна:

— А ти?

— Моята е лесна…

— Ще те носим.

— Само да ви бъда товар, ще ви преча… Кръвта ми изтича… Ще издържа още час, два и край… — нещо като усмивка трепна по устните на Китан.

Байрактарят сложи ръка на рамото му:

— Няма да те оставим.

— Аз съм войводата и ти заповядвам — ще поведеш момчетата преку Вардар и ще ги отведеш в България! — Той стисна зъби от болката, що присви корема му.

— В България?

— Тук не можете да останете, Секула — ятаците ни са прибрани, връзките — прекъснати… Аскерът и башибозукът ще ви гонят като бесни кучета… Докато е лято още, иди-доди, но дойде ли зимата, падне ли сняг, мъчно, много мъчно ще карате… И по селата ще бъде трудно… Пътят е един — към България… Не забравяй — там те чака Звезда, ще я поздравиш и целунеш от мене — Китан се опита да се попривдигне и за първи път въздъхна.

— Но, войводо, братко Китане…

— Хайде! Заповядвам ти! — силен, както винаги, прозвуча гласът на войводата. — Тръгвайте, няма време за губене. Момчета, стягайте се за път. Отсега нататък Секула ще ви води — той ще ви бъде войводата.

Четниците се поотместиха от канарите, отправиха към него учудени и питащи погледи, в тях се четеше недоумение и мъка:

— А ти, войводо?

— На кого ще те оставим?

— За мене не мислете. Бързо! — отслабнал, но твърд прозвуча гласът на Китан.

Момчетата, мълчаливи, потресени, се подчиниха. Те се скупчиха около новия си войвода.

Раненият направи усилие и рече:

— Секула, дай знамето.

Байрактарят взе знамето и се приближи до войводата. Той хвана единия му край, прошумоля коприната и го целуна:

— Пази го… То е свето и пак ще потрябва.

— Ще го пазя, войводо — гласът на Секула потрепера. — Ти го донесе от Горна Бугария и аз оттам пак ще го върна… Знамето отново ще се развее над нашата земя… Сега почва борбата за свобода… Ние сме само първият пролетен повей… Сбогом, Китане.

— Сбогом, братко.

Те мълчаливо се прегърнаха. Секула бързо се обърна, за да скрие сълзите си. Момчетата се простиха с войводата си и сведоха очи, сякаш се почувствуваха виновни пред него, а той тъжно им се усмихваше. До него пристъпи и Дойчин от Смрика, наведе се и прошепна:

— Побратиме, войводо, аз няма да отида с четата — ще се укрия, докато мине бурята… Да има кой да ги дочака, когато се върнат… Пък ако е речено да ме хванат — каквото за другите, това и за мене…

— Прав си, Дойчине, и тук трябва да останат люде… Ще ги дочакаш, ще ги дочакаш…

Дойчин целуна побратима си по челото, обърса с опакото на ръката очите си и бързо се отдалечи. Байрактарят поведе оцелелите четници по пътеката, която само той и войводата знаеха, и се загубиха в припадащия здрач.

Абдураман изостана последен, направи няколко крачки, махна с ръка и се върна при ранения си войвода. Войводата го попита:

— Защо се върна?

Той пристъпи и приклекна до Китан:

— Когато дойдох при тебе, казах ти — докато съм жив, няма да те оставя. Клетва дадох, войводо. Дойде време да изпълня клетвата си. Бяха ми останали един живот и тамбурата — не ми са мили вече — ръката му леко се плъзна по яворовата тамбура.

Китан го погледна, прехапа устни, дали от болката в раната, или от друга болка, и нищо не рече.

Бурята както внезапно връхлетя, така бързо и отмина. Секнаха светкавиците, престанаха да раздират черния покров, заглъхнаха гръмотевиците. Остана само черната плащеница, покрила от край до край небето. Тя сякаш бе слязла по-ниско, за да се слее с тъмните валма на вечерния здрач.

Двамата защитници на пещерата, свити зад скалите, мълчаха и чакаха. Башибозукът, окопитил се, стегнал редовете си, решително, твърдо настъпваше към тях. Сега нямаше викове, закани и псувни, бубните и тарамбуките не проглушаваха ушите, зурлите не издаваха своите пискливи гласове. Редиците мълчаха и мълчанието им беше по-страшно от виковете и воя им — черната вълна се надигаше в здрача, растеше и наближаваше. Войводата даваше изстрел след изстрел и гледаше да не пропусне куршум. Абдураман прибягваше от скала зад скала, стреляше оттук и оттам и заблуждаваше противника, че бойците са повече. Той изгърмя и последния си куршум. Ръката му бързо опипа патрондашите, бръкна в паласките — не бе останало нито едно оловно зърно. Лицето му се сви в смъртна ненавист — бяха му останали само пушката и тамбурата. Той сграбчи берданата в лявата ръка, тамбурата — в дясната и прошепна:

— Часът дойде… Сбогом, войводо, и прощавай! — и преди да дочака отговора на Китан, както някога бе прескачал селските огради и плетища, за да се срещне с мома или млада булка, и сега прескочи скалата, зад която се криеше.

Пред настъпващите турци изскочи разгърден мъж, чепкенът му се развяваше, перчемът му подскачаше на челото. В едната си ръка той здраво стискаше пушката, а в другата държеше тамбура. Изправен с целия си ръст, едър и снажен, така чудно въоръжен, той им заприлича на шейтан, на самия дявол, излязъл от преизподнята. Мъжът пристъпи няколко крачки напред, издигна тамбурата и я удари в един дънер. Пръсна се яворовата коруба и късовете изпопадаха, струните се скъсаха и прозвъняха — тамбурата простена и стихна като вопъл. После вдигна пушката, както някога бе вдигал овчарската си гега, и стовари приклада върху първия читак. Халоса го по главата, тя отекна като ударено дърво, тъпо и твърдо, и читакът се строполи. Пукнаха пушки, пропищяха куршуми и Абдураман на свой ред се залюля, разпери ръце и се просна на земята — той за последен път прегърна родната си земя.

Застиналата вълна отново се раздвижи, запъплаха мравките и на изстрелите на башибозука никой не отговаряше — скалите мълчаха. Оломан бег пришпори коня си и излезе напред, опна юздите и конят се дръпна назад, удари с копито в земята и спря на двадесетина крачки от пещерата. По лицето му се четеше диво тържество, в дрезгавината изплаваше чалмата му, а вятърът полюляваше пауновото й перо.

Китан го позна и си прошепна:

— Рано е още да тържествуваш, кучи сине! — Той се прицели и пусна куршума. Бегът се залюля и се повали на земята. Чалмата му се търколи — и конят стъпка пауновото й перо.

Китан вдигна лявата си ръка и хвана кръста за храброст, който сам генерал Столетов бе окачил на гърдите му на Шипка, с дясната ръка измъкна пищова си, насочи го към сляпото си око и натисна спусъка. Пищовът гръмна и синът на дядо Недан Моисов се опря на скалата и отпусна глава, по бузата му потече червена струйка. Пукотът на пищова се блъсна в гората, ехото го поде и разнесе из цялата македонска земя вестта за смъртта на Китан войвода.