Димитър Спространов
Охридска пролет (49)

XLIX

— Проклет бъди…

— Да се обесиш… На въже да увиснеш…

Клетвите, които изрекоха стрина Ракида и баба Йованица Филдишева, се предаваха от уста на уста. От тях пламна градът, изби пожар и на неговия огън се печеше Илче Нейков. Където и да се мернеше, клетвите го преследваха и не му даваха покой. Никой не го поздравяваше, когато го срещнеше познат или близък човек, кривваше в съседната улица, за да го избегне. Децата му се хилеха, замеряха го с камъни и повтаряха клетвите на бащите и майките си. Животът му се обърна на ад — никъде не можеше да си намери място.

Илче почна по-често да отива при старата Поликсени. Напиваше се до забрава, но не го радваха повече нито песните на свирачите, нито провлечените и знойни маанета, нито кръшната снага на Зюлейка. Отиде и на чифлика — бродеше из гората от сутрин до вечер, до изнемога гонеше дивеча, но не можеха да го развеселят нито ловът, нито убитите зайци и пъдпъдъци. Веднъж уби глиган, но и това не го зарадва. Прескачаше и до манастира — до късно се веселеше с отец Андроник — похапваха си добре, опитваха манастирското вино, прислужваше им Петрана, но нещо тъжно имаше в тия разгулни нощи и те не разсейваха мъката му. И сред звъна на бубните и песните на свирачите той чуваше неистови, убийствени гласове: „Проклет бъди, проклет бъди!…“ И сред звъна на чашите и парливите ласки на Петрана той пак чуваше същите гласове. Те го преследваха като жива мора.

Той махна с ръка и се прибра в бащината си къща — затвори се в нея и престана да излиза. Плашеха го студените лица на съгражданите му. Бодяха го присмехулните усмивки, изгаряха го клетвите, които го следваха. Животът му се обърна на кошмар…

Не го радваше и мисълта за Бисера. Щом го презираха и ненавиждаха съгражданите му, какво оставаше за нея — тя сигурно го мрази, кръвно го мрази. И постепенно любовта му се обърна в ненавист, която го ядеше и задушаваше. Бисера… Тя беше виновницата за цялото му нещастие. Но понякога старата му страст кипваше с всичката си сила и тогава искаше да я милва, да я гали.

Илче излизаше понякога само нощем, като бухал. Като смахнат бродеше из улиците на смълчания и заспал град. Но и в тия самотни разходки не можеше да намери покой. Плашеше го сянката на притихналите къщи. От някой прозорец надничаше слаб зрак — той се проточваше и от светлината се изплиташе дълго сребърно въже… Въжето го следва, гони го, сплита клуп и невидима ръка иска да метне клупа на врата му. Скръцне врата, отвори се прозорец и нему се струва, че на всички прагове са застанали мъже, от прозорците надничат жени и деца и всички шепнат, викат: „Проклет бъди, проклет бъди!…“ Кълне го целият град — клетвите го настигат, плющят, шибат, повалят… И той хуква да бяга като бродник…

Той престана да излиза и нощем, затвори се в стаята си. Седеше на миндера, пиеше мастика, пушеше цигара след цигара и дълго стоеше загледан в една точка с блуждаещ, невиждащ поглед. Но и тук не намери спокойствие.

Тая нощ той по-силно чуваше неистовите гласове — те долитаха с воя на вятъра, с плисъка на брановете, които се блъскаха в брега. Идваха, напираха страшни като съдба, защото това бяха презрението и проклятието на цял народ. Те блъскаха в ушите му, удряха като чукове: „Проклет бъди, проклет бъди!…“

Илче стана бавно и почна да отвива пояса си. Премери го с поглед, направи клуп и дълго се взира в него. По лицето му премина странна усмивка. Приведен, като се клатушкаше, с тиха, котешка стъпка се приближи до прозореца. Прехвърли единия край на пояса през горната рамка и здраво го завърза — клупът увисна. Дръпна пояса — веднъж, дваж, за да се увери, че ще го удържи. Пъхна главата си в клупа, ритна стола, на който се бе покачил, и се отпусна. Показа се прехапаният му език, лицето му се сгърчи и стана моравосиньо. Трупът му остана да виси на рамката на прозореца като зловеща сянка.

Нейко челеби не можа да понесе смъртта на сина си, сърцето му не издържа. Намериха го проснат на миндера в голямата горница, а чибукът му бе паднал на пода. С него се свърши родът на Нейкочелебиевци…