Димитър Спространов
Охридска пролет (22)

XXII

— Фанийо мори, Фанийо — се провикна Марко Фиданчев.

Вратата се отвори и на прага се показа домакинята.

— Кажи, домакине?

— Я пригответе нещо с Бисера да почерпим гостите — отговори Марко, като се усмихна на жена си и посочи с ръка към насядалите на миндера доктор Робев, стрико Климе Рудар и Ангел Момиров.

— Недей препира жените — те си знаят работата — весело, с лека задявка в гласа каза докторът.

— Сега, сега… — отговори Фания и като погледна доктора, му се усмихна с големите си зелени очи, като очите на дъщеря си: — Робе арно рече — ние си знаем работата. — Тя се обърна и се скри зад вратата. В стойката и цялата й снага имаше нещо още запазено от някогашната й младост и хубост.

Стаята за гости у Фиданчеви не беше богато наредена, но във всичко личеше вкус. Долавяше се ръката на Бисера, която бе извезала цветята по възглавниците и помагала на майка си при тъкането на пъстрата черга, която застилаше пода. Шарките на чергата бяха хубаво избрани, подредени и тя приличаше на пъстра леха. По нея леко се стъпваше и тя сякаш попиваше тропота от кованите обуща на домакина и гостите. На огнището върху мраморната плоча, която го покриваше, девойката бе сложила ваза с няколко лалета — червени и бели.

Марко се поизкашля, поусмихна се под мустак и каза:

— А бе знам, че си знаят работата, ама да донесат, каквото са приготвили, та спокойно да си позборвиме… Няма какво да ни се пречкат, като си почнем разговора.

Докторът се засмя:

— Такъв ли си турчин? Останал си цял век от времето си. Да знаеш какво е в Европа!

— Остави я ти Европата — намеси се в разговора и стрико Климе.

Марко разбра приятелската закачка на доктора и весело отговори:

— За турчин — не съм… Ама знам едно — жената си е жена и да си знае мястото… Когато мъжът говори, тя да мълчи и да слуша… — Той позамълча и многозначително додаде: — А има разговори, които не са за пред жени.

Докато по-старите говореха, Ангел слушаше и крадешком поглеждаше към вратата — чакаше да се появи Бисера, за да й се порадва с поглед. И наистина, вратата се отвори — Фания и Бисера внесоха малка масичка. Върху нея сложиха млечник, бъклица с вино и четири чаши. Баницата беше чудесно приготвена — корите тънки, като гевгелийска свила, позачервени, попрепечени. Бъклицата се изправи обла, покрита с шарена плетка, и зачака ръката на домакина, за да напълни чашите.

Докторът погледна Бисера изпод сключените си вежди. Те рядко се отключваха, но сега се разтвориха, винаги студените му очи стопли нескривана радост:

— Бисеро, стягаш ли се за годежа?

— Стягам се, господин Робев — тихо отговори девойката и тежките мигли засениха очите й.

— Побързай, че на Ангела не му се чака… Иска по-скоро да те отведе у дома си — отново я закачи докторът.

Бисера сведе очи, изчерви се и нищо не отговори. Вместо нея отговори майка й полу на шега, полу на истина:

— Както е търпял досега, ще потърпи още малко… Прикята ни не е още готова.

Майката и дъщерята леко се поклониха и излязоха от стаята.

Марко наряза млечника, напълни чашите и покани гостите:

— Не се срамувайте. Пресягайте и яжте като у дома си. — Гостите, без да чакат втора покана, направиха чест на хубавата баница. — А сега да ви кажа защо ви поканих.

— Да си похапнем от баницата — прекъсна го докторът.

— Да, за това и за нещо друго… — Марко изгледа приятелите си, позамълча, като че ли да посъбере сили, за да им каже това, което мисли, което ги бе събрало, и продължи: — Ние с Климета се видяхме, поговорихме и отсякохме: влизаме в Заверата. Не можем да ви оставим сами.

Стрико Климе избърса пръстите си с кърпата, прекара я по брадата си и спокойно, но твърдо каза:

— Там, където сте вие, където ще бъде утре и целият народ, там сме и ние.

Ангел остави парчето баница, което държеше в ръката си, и лицето му просветля.

— Решихте, отсякохте? — и силно развълнуван, той не можа да продължи.

Устните на доктор Робев трепнаха, по тях премина радостна усмивка. Дългият му проницателен поглед се спря на Марко и стрико Климе. Той се приведе към тях и тихо рече:

— Знаех, знаех, че така ще стане… Нали ви познавам — сърцето ви боли за теглата на народа ни… И така, съгласни ли сте да създадем Заверата?

— Трябва.

— Няма как — там е спасението — без колебание отговориха двамата мъже.

Очите на доктора заблестяха, погледът им стана твърд, пронизващ:

— Да се опитаме, да премерим силите си — готови ли сме да дадем и живота си за свободата на Македония.

Ангел с пламнал поглед, без да се замисли, отговори:

— Готов съм.

Домакинът пресегна към кърпата пред него, избърса мустаците си, по които бяха останали няколко трошички. Той позамижа, попрехапа устните си и едва тогава отговори:

— Докторе, знам — тежък, трънлив е пътят, по който тръгваме, знам къде отвежда…

Стрико Климе някак си странно се усмихна и кротко каза:

— Е, ако е речено да увисна на въже — ще увисна… за народа си. Нали и косъм не пада от главата на човека без волята божия.

Настъпи тържествено мълчание. Всички чувствуваха важността и значението на обета, що даваха. Те съзнаваха, че нещо голямо се раждаше в тоя час, със сетнини, които не можеха да прозрат. Те може би нямаше да успеят, но хвърляха благодатно семе, което щеше да оплоди народната нива, да изкълни и даде обилен плод.

Домакинът напълни чашите и в тях заискри хубавото руйно охридско вино. Той вдигна чашата си:

— Е, създадохме Заверата — да крепне и расте.

— Сложихме темела — обади се стрико Климе и поглади рошавата си брада.

— Да ни е честита — отрони и доктор Робев.

Чашите звъннаха. Ангел Момиров изпразни своята до дъно и с въодушевление каза:

— За свободата на Македония.

— За целокупната българщина — благопожела докторът.

— Златниот да благослови нашата Охридска завера — смирено рече клисарят и в очите му загоря тиха радост.

Лицата на всички бяха светли, гласовете — възторжени, а очите им — потънали във влага.

Ангел тръсна глава и се провикна:

— Ние ще бъдем първият пролетен повей… Той ще облъхне и стопли душата на народа, за да го научи да се бори и умира за свободата си.

Те дълго обмисляха своето начинание — кого да привлекат от съгражданите си, някои от по-събудените селяни от околията. Решиха също, че трябва да положат клетва, за да се свържат с нея пред бога и людето, че са готови да дадат и най-милото си — живота — за Заверата. Всеки говореше според нрава си — Ангел беше възторжен, пламенен, в думите му се чувствуваха годините и младата му кръв. Марко Фиданчев бавно премяташе броеницата си и думите му падаха тежки, отмерени, като кехлибарените зърна. Всичко, което казваше, беше плод на дългия му опит и тънкото познаване на хората. И в тая работа той пристъпваше пресметливо и предпазливо, както пристъпваше и към работата си в златарницата. Стрико Климе от време на време отпиваше от чашата си, избърсваше увисналите си мустаци с опакото на ръката си и казваше по някоя и друга дума, пълна с мъдрост, или мълчаливо скланяше глава в знак на съгласие. Докторът повече слушаше, внимателно следеше казаното от другарите му. Той правеше обмислен и разумен извод от това, което бяха казали, и предлагаше най-доброто решение. Първият възторг беше минал и мъжете спокойно, трезво обмисляха стъпките на своето голямо дело.

Когато Марко Фиданчев изпращаше гостите си, той сложи ръка на рамото на Ангела и бащински му каза:

— Ангеле, във всяка работа и огън трябва, но и разум…

Стрико Климе, чул тия думи, рече тихо, като че ли откриваше някаква тайна на приятелите си:

— Писано е — да бъдем кротки като гълъба и мъдри като змията… Във всяка работа мълчанието е половин сполука…

Докторът подхвърли:

— Да, по-малко приказки, повече работа…

Гостите се сбогуваха с домакина и потънаха в нощта. Бодрите им стъпки нарушиха тишината на заспалия град. А звездите ги гледаха от ясната синева и ги приветствуваха.