Димитър Спространов
Охридска пролет (11)

XI

Голямата трикатна къща на Робевци се издигаше в средата на града. Тя привличаше погледа със своите прости, но изящни линии. Високата тежка порта от масивен дъб, която водеше във вътрешността на къщата, с две чукала — лъвски лапи, — приличаше на вратата на някой старинен палат. Горните два ката, издадени напред, сякаш бяха готови да политнат. Широките прозорци, от които се откриваше чудна гледка към града и езерото и венеца от сини планини, приютили го в каменната си прегръдка, придаваха на лицето на къщата тържествен и господарски изглед.

Робевци бяха издънка на един от най-старите охридски родове. Потеклото им се губеше, но легендата говореше, че са потомци на най-близките съратници на цар Самуила, борци и създатели на Охридска България. Търговци на кожи, най-доходното и благородно занятие, те бяха много пътували — бяха ходили и в Липиска и Беч, прехвърляли Синьото море и стигали до Дубровник и Венеция. Оттам бяха донесли знания, опит и вкус към хубавото и затова къщата им напомняше дворците на венецианските благородници. Търговията и богатството за тях не бяха цел, а средство, за да могат да живеят добре и да работят за благото и свободата на народа си. Макар и търговци, в душите си те бяха поети и мъдреци като повечето охридчани. В къщата, в простите и изящни линии, в широките прозорци бе въплътен техният усет за красота, жаждата им за свобода и онова вродено благородство, което бяха наследили от дълбоката древност.

Доктор Костадин Робев, най-старият от Робевци, бе завършил в Беч. Там бе прекарал най-хубавите си младежки години и донесъл от веселата Виена не само обширни знания, но и богата култура. Той с право се ползуваше с уважението и почитта на съгражданите си — те го ценяха не само като отличен лекар, но и за неговия добър характер и обич към народа. Той по навик, придобит още от столицата на Австроунгарската монархия, обичаше от време на време да събира у дома приятелите си и някои от по-първите граждани на града. Те приказваха, обсъждаха някой и друг народен въпрос, набелязваха някое народополезно начинание, а домакинът подхвърляше някоя нова мисъл.

И тая вечер в просторната горница, наредена за гости на втория кат на старата господарска къща, се бяха събрали някои от приятелите и познатите на доктора. Тук беше и Марко Фиданчев — почиташе го за неговата скромност и еснафска почтеност, за чудното умение и сръчност, които влагаше в занаята си. Обичаше да приказва и с Момиров, макар и доста по-млад от него. Той беше син на един от най-добрите му приятели и му харесваше с бунтовната си и смела мисъл, безкористието и непоколебимото си родолюбие. Ангел бе довел със себе си и Китан — момъкът се чувствуваше малко стеснен в износените си селски дрехи. Там беше и Климе Рудар, мълчалив, задумен. Клисарят малко говореше, но думите му падаха като пита мед, пълни със здрава мисъл и народна мъдрост. Между гостите бяха и Нейковци — баща и син. Тяхното присъствие смущаваше останалите — чувствуваха ги чужди и пред тях не смееха да разкрият сърцата си, да дадат простор на това, що ги радва и мъчи. Питаха се и недоумяваха защо докторът ги е поканил.

Край стените на широката стая бяха наредени миндерлъци. Те бяха застлани с китени веленца и възглавници, облечени в черна коприна, по която опитна ръка бе везала алени цветя. В средата на горницата се издигаше мангал от червена мед — нощите бяха още хладни и в него искреше като крина злато куп разгорели се дървени въглища. По раменете на мангала майсторът бе изчукал тънък венец от листа. По стените бяха изрисувани лалета и приказни животни. На дървения потон някой от незнайните дебърски резбари бе издълбал чудна плетка от клончета, лястовички и в средата едно голямо слънце. В една ниша на източната стена бе прикътан иконостас — оттам надничаше една Богородица със сребърна нимба и сребърна ръка, с която беше прегърнала своя небесен младенец. Оттам гледаше и едно копие от статуята на свети Климент, която от незапомнени времена се пазеше в черквата му. Светият мъж гледаше със своите проницателни, дълбоки очи. На иконостаса мъждукаше кандилце — неговата бледа светлина се отразяваше в сребърната нимба. Тя играеше по замисленото застинало лице на светеца и даваше живот на суровите черти, вдъхваше душа на дървената фигура на Златниот. Домакинът с умисъл бе сложил иконостаса в нишата — да се знае, че е българска къща. До една от стените беше изправен висок старинен часовник. Махалото му равномерно се движеше, ударите на стоманеното му сърце отмерваха времето и изпълваха стаята със своята еднозвучна песен. От слънцето на потона се спускаха шест копиевидни лъча, на които бе прикачена желязна халка с подложки за свещи; тоя своеобразен полиелей беше тънка и изискана работа. Свещите не бяха запалени и стаята се осветляваше от бронзова лампа с голям глобус от венецианско стъкло. Обстановката на пръв поглед не беше богата, но тя подкупваше и покоряваше със своята красота и скътаност.

Домакинът беше седнал на миндера до мангала, пушеше цигарата си и от време на време протягаше ръка към жаравата. Приветливо усмихнат, той се обръщаше ту към един, ту към друг от гостите си и поддържаше разговора. До него се беше отпуснал, полуизлегнат на една възглавница, Нейко челеби. Той важно пушеше чибука си и отронваше по някоя дума, сякаш и тях ги скъпеше, както скъпеше лирите в кемера си. От другата страна на доктора се беше разположил Марко Фиданчев. Златарят се беше понавел и с погледа на познавач се радваше на хубавата направа на мангала, на венеца, изрязан по рамото му. Стрико Климе беше нахвърлил няколко перници на пода и седнал кръстнозе върху тях. Той беше устремил дълъг и съсредоточен поглед в крината злато на мангала, като че ли там диреше някакво имане или гонеше някоя своя скрита мисъл. От другата страна на мангала се бяха наредили по-младите. Илче блестеше с новите си дрехи от скъпа чоха. Фесът му се аленееше, току-що изваден от калъп, и при всяко движение на градското конте потрепваха черните ресни на пискюла на феса. На дрехата лъщеше сребърният му ланец, а на дясната си ръка носеше пръстен с голям рубин. Той често се заглеждаше в скъпоценния камък, негли сам се радваше на огнените му пръски. В движенията и държането му се долавяше вродената му надменност. Илче поглеждаше Ангела и Китана отвисоко и по тънките му устни пробягваше пренебрежителна усмивка. Ангел Момиров не му обръщаше никакво внимание и слушаше разговора на по-старите. Китан, седнал на края на стола, често оправяше яката на ризата си, сякаш го стягаше и не му стигаше въздух, но любознателният му поглед шареше наоколо и се радваше на гиздавата уредба. Доктор Робев се понамести по-удобно на миндера, протегна ръка към жаравата и каза:

— Е, драги приятели, такъв ни бил късметът… Нашите сънародници от Горна България се освободиха, а ние си останахме клети сираци. За нас не изгря свободата.

Ангел Момиров го изгледа, малко изненадан от думите му. Лицето му се сви, сякаш домакинът бе докоснал негова открита рана, и със сдържан глас отсече:

— Ингилизите и немците ни изядоха. Ако не бяха те, щеше да се изпълни и Санстефанският договор, и ние щяхме да бъдем свободни. А какво стана — разпокъсаха българската земя. Създадоха Княжество България, от Тракия направиха Източна Румелия уж автономна, ама я оставиха васална на султана. Поморавия дадоха на Сърбия, а Добруджа подариха на румъните… Лесно се прави майчин помен с чужда пита. А нашата клета Македония я оставиха отново да тегли под турския ярем. Европейска справедливост — и горчиво се усмихна.

Марко Фиданчев сключи вежди и с насмешка подхвърли:

— Оставиха ни една надежда — член двадесет и трети от Берлинския договор, нали ни обещават автономия… Трай, коньо, за зелена трева…

Стрико Климе се поразмърда — разрови жаравата, взе с железния дилаф едно огънче, запали цигарата си и рече:

— Автономия… Да чакаме управия от султана… Нали знаем какви са читаците — турска управия…

Китан се понамести на стола, сякаш да се почувствува по-здраво, и се обади:

— Вие в града криво-ляво пак преживявате, но я питайте нас, людето от селата, как прекарваме — живеем в постоянен страх и трепет. Беговете са си разпасали поясите — стрижат ни до кръв, не ни оставят кора хляб, да е кабил да смъкнат и кожата от гърбовете ни… Бият, трепят.

Челеби Нейко оправи мустака си, поизкашля се и тежко отмери:

— Е, пък и вие… Турците били такива, онакива… Одирали кожи… Приказки… Какво му е лошото? Търговията си е търговия, занаятът си е занаят… И търговецът си печели добре, и занаятчията си продава стоката…

— Където се печели добре, там се живее хубаво… Лошо е само за мързеливците и хаирсъзите — предизвикателно се провикна Илче и почна по-живо, отсечено да си играе с ланеца на часовника си.

Ангел го изгледа изпод вежди и спокойно, но твърдо каза:

— Ти и татко ти, Нейко челеби, сте добре — нали сте достове с турците? Пиете си кафето с тях, кланяте им се до пояс и всичко ви е наред. Питайте нас… Ние сме само рая, роби и нищо повече.

— А за нас, селяните, и дума да не става — стрелна с очи Китан двамата Нейковци.

— Комуто не харесва, да си върви в свободна България — сърдито извика Илче и килна феса си настрана.

В очите на Ангел загоряха гневни пламъчета:

— Тая земя е наша, ние сме й господари и няма къде да ходим… Тук сме се родили, тук ще си останем… Други са пришълците и натрапниците и те ще си вървят.

— Кажи да ги чуем?

— Кои са натрапниците? — попитаха почти в един глас Нейковци.

Ангел се понаведе малко напред, лицето му се беше изопнало, очите му горяха:

— Турците.

Нейко челеби цял почервеня, замахва с чибука си и отвърна:

— Илче право рече — комуто не харесва, да си върви в свободна България.

Ангел настръхна и със страст извика:

— Ние няма да ходим в свободна България, а нея ще докараме тука. И тук ще изгрее свободата.

— Какви са тия бунтовни думи? — провикна се Челебията.

— За такива думи бесило или Диарбекир — сви устни Илче в нагла усмивка.

Ангел скочи. В него се надигна всичкото му презрение към Илче и гневно му хвърли в лицето:

— Върви да ме обадиш на Шакир бей, каймакамина… Кажи и на твоите бегове, с които си пиеш ракията… Турски ибрикчия.

— Ибрикчия, а… Добре, добре… Продължавай… — изсъска младият Нейков и устните му сви двусмислена зла усмивка.

Марко Фиданчев се приближи до Ангел и му пришепна:

— Прекали го… Така не се приказва…

— Ами, ще им мълча.

— Бъди по-предпазлив — наставнически додаде златарят.

Домакинът сложи ръката си на коляното на Нейко челеби:

— Не се люти, челеби… Ангел се позапали малко…

— Приказваме си… Да си кажем болката… — бавно рече и клисарят.

Но Челебията не искаше и да чуе. Той тежко се надигна от миндера. Лицето му бе станало още по-зачервено, дори и вратът му беше почервенял. Като се запъваше от гняв, той се обърна към сина си:

— Илче, да си вървим, да си вървим… За нас няма място, където се говори против падишаха, против нашата турска царщина.

— Да си вървим, татко, прав си — мястото ни не е тука… Нямам време да се разправям с хюкюмата… — и Илче стана на свой ред.

Момиров понечи да възрази нещо, но златарят го хвана под мишка и му се сопна:

— Мълчи бре… Стига си зборвал.

Настанаха и останалите. Марко Фиданчев нервно премяташе броениците си, стрико Климе мачкаше брадата си. Доктор Робев беше неприятно изненадан и огорчен от свадата, която се бе разразила между гостите му. Той се приближи до стария челебия и примирително каза:

— Успокой се, челеби… Не връзвай кусур… Момчето е младо, буйна глава…

— Каза една излишна приказка… Голяма работа — обади се и златарят.

— А бе, челеби, ти нали си християнин — на грешка и прошка… — забеляза и стрико Климе.

Нейко челеби замахна сърдито с ръка:

— Не искам и да чуя… Луди глави — за тях въже… Ще си отида, ще си отида…

— Прощавай, ама и ти приказваш едни приказки, дето не са за пред хора — рече доктор Робев и очите му потъмняха.

— Какво, и ти ли си с тях, та ги браниш? Кажи, кажи да разберем кой къде е! — викаше Челебията и очите му бяха изскочили от орбитите, зачервени, изцъклени. — Така знам, така зборвам… Аз не забравям, че съм поданик на нашия пресветъл и милостив падишах.

— Да ти е честит — подхвърли Ангел.

— Да му ядат кучета главата — тихо издума Китан.

— Хайде бе, що чакаш! — сопна се Нейко челеби на Илче, като прибираше и все не успяваше чибука в широкия си пояс. С неуверена, уморена стъпка той се запъти към вратата.

Илче оправи салтамарката си, вдигна рамене и тръгна след баща си.

Доктор Робев им прегради пътя:

— Недейте така… Останете… И тая хубава…

И златарят направи няколко крачки подир тях.

— А бе, Нейко челеби, ти си стар, улегнал човек, бива ли да се сърдиш за нищо и никаква приказка?…

— Ще ни развалите мухабета — догони ги гласът на стрико Климе.

Но Нейковци не искаха и да чуят. Бащата и синът почти изхвръкнаха от стаята. Домакинът излезе подир гостите си. Той продължаваше да ги увещава да останат и да се извинява за възникналата свада. Стъпките им заглъхнаха по стълбите на голямата къща, хлопна пътната врата и всичко затихна.

Останалите гости се спогледнаха. Стори им се, че въздухът в стаята беше задушен, наситен с вонята на леш. Ангел отвори прозореца, нахлу чист въздух и те го поеха с пълни гърди. След като си отидоха Нейковци, те си отдъхнаха с облекчение, сякаш присъствието на чорбаджията и сина му им тежеше и ги задушаваше.

Фиданчев бавно премяташе броениците с дългите си пръсти. Отронваха се зърно след зърно и зърната падаха в настъпилата тишина като капки дъжд. Той вдигна очи към Ангела:

— Ама и ти, Момирче… Не биваше така…

— Добре ги нареди — тръсна глава Китан. — Турски мекерета.

— Не биваше така. Много далеко отде — въздъхна стрико Климе, но възмущението, което с мъка въздържаше, надделя благоразумието и вродената му предпазливост и повиши глас: — И това било българи.

Домакинът влезе в горницата. Гостите мислеха, че той ще се върне недоволен и сърдит от станалата препирня между гостите му и ще бъде огорчен, че Нейковци си бяха отишли, но забелязаха, че по устните му играеше двусмислена, почти доволна усмивка. Златарят, за да заглади неприятното впечатление, малко стеснен и със скрит укор в гласа, каза, като подхвърли броениците си в ръка:

— Защо ги беше поканил? Нали знаеш какви са?

— Само ни развалиха приказката — обади се и клисарят.

Доктор Робев вдигна рамене и сякаш за да се извини, отговори:

— Челебията много пъти ме е срещал и току ще ми подхвърли — каниш приятели у дома си, а мене забравяш… Не съм ли достоен да ти бъда гост… Нямаше как… реших да го поканя, а той домъкна и Илче. — Той сниши глас и добави: — И после, исках за лишен път да ги разберем колко струват — и бащата, и сина… Хвани единия, та удари другия…

Стрико Климе почеса брадата си:

— Може да донесе на Шакир бея.

— Няма да смее — спокойно каза Марко Фиданчев и отново почна да премята броениците си.

— Бащата няма, ама за Илче не знам — замислен каза Ангел. — И да каже… И така лошо, и така лошо…

Високият часовник, затворен в кутия от черно дърво със скъпа резба, изохка, стрелката щракна и се отмести по циферблата от бял емайл. Часовникът се понапъна и се разнесоха тежки, отмерени удари, той отброи девет и отзвъня. В стаята влезе млада спретната девойка, прислужницата на доктора, и поднесе кафе на гостите и както безшумно беше влязла, така тихо, като сянка, и излезе. Домакинът извади златната си табакера, скъп спомен от студентските му години във Виена, и я поднесе на гостите си. Всички запалиха. Той взе чашката си с кафе, отпи от топлата ароматична течност и каза:

— Да си продължим разговора… Сега можем да си поприказваме спокойно, от сърце…

Фиданче сръбна от кафето, обърса мустака си и рече:

— Можем, сега въздухът е чист…

Домакинът сложи филджанката на рамката на мангала и пръстите му леко заиграха по нея:

— Всички сме съгласни, че турците са се развилнели — грабят, безчинствуват. Нашето никога не е било живот, но сега стана по-лошо и от по-рано. Докога ще търпим, бива ли да седим със скръстени ръце?

Марко Фиданчев изгледа доктора, странно се поусмихна и като на себе си каза:

— Да, не бива… Но какво можем да направим?

Ангел запали нова цигара и бързо, припряно стана като обжегнат от думите на доктора. Той мина няколко пъти из горницата и каза:

— Да се борим — очите на младия човек загоряха. — Свободата не идва даром.

Стрико Климе поклати глава:

— Лесно е да се каже.

В настъпилата за миг тишина отново се чу гласът на младия човек:

— Знам, че не е лесно, но без жертви и борба нищо не се постига. Ние трябва да издигнем знамето и народът ще ни последва — сам човек нищо не може, но цял народ всичко може… Пак ще кажа — борба и борба… Ще трябва да тръгнем по пътя на Раковски и Караджата, на Левски и Ботев… Лозето не ще молитва, а мотика — както казва Каравелов — и ние ще трябва да почнем да копаем нашето македонско лозе. — Ангел изгледа другарите си, гласът му беше смел, пълен с вдъхновение и вяра.

Китан се поогледа, потърка ръце и малко стеснен заговори:

— И аз ще кажа като Ангела — трябва да се борим. На зла круша — зъл прът… — Той замълча. По челото му бяха избили капчици пот — нямаше навика да говори пред много хора, а и обстановката на богатската къща малко го стесняваше.

Доктор Робев се поизкашля и почна бавно, замислено, като че ли мереше думите си:

— Грехота е от бога и срамота от людето да седим със скръстени ръце и да чакаме да се отървем от турския ярем. Никой няма да ни поднесе свободата на тепсия, сами ще трябва да си я извоюваме.

— Така е, докторе.

— Право думаш — одобрително се провикнаха Ангел и Китан.

Марко Фиданчев посвъси вежди, оправи увисналия си мустак и дълбоко пое от цигарата. Клисарят взе машата и разрови жаравата в мангала — тя засветля като купчина злато.

Домакинът обшари с поглед насядалите около него мъже и продължи:

— Да си спомним какво беше някога — нашето минало ни учи, че спасението ни е в борбата. Вдигнахме се против фанариотите и ги прогонихме. Лека ли беше борбата за българска черква и книга? Не беше лека — колко усилия и жертви бяха необходими. Най-после превихме врата на гръцкия владика Калиника и на огродилите се охридчани, които го поддържаха.

Стрико Климе се размърда на мястото си. Кротките му очи загоряха:

— Проклети да бъдат… В тая борба не загинаха ли и двамата Миладина? Ех, че бяха мъже — големият, Димитър — огън, а малкият, Костадин — сладкодумец и песнопоец… Не страда ли и Григор Пърличев за рода си, за българщината? — В равните отмерени думи на стария човек се долавяше незнайна сила. Като че ли в това слабо, само кости и кожа тяло се криеше силен дух, който се проявяваше само в очите, големи, святкащи като разпалените въглища в мангала.

Докторът одобрително кимна с глава:

— Така беше, Клименте, те ни поведоха и успяхме. Време е да почнем отново, ние да поведем младите към нова борба.

— Хубаво го каза, докторе — към нова борба — възторжено извика Ангел.

— Борба… Това е лекът на робията — сви юмрук тополчанинът.

Доктор Робев внимателно следеше думите, израза на лицето, блясъка в очите на гостите. Искаше да види как те се отекват на подхвърлената от него мисъл. Той се опитваше да запали искра в душите на тия утрудени и потъпкани люде, но искрата щеше ли да се разпали, да пламне в сърцата им като стихиен, неугасващ пожар, да се претвори в готовност за жертва и подвиг? За младите, за Ангела и Китан, беше сигурен, това се виждаше по възторга, който светеше в очите им. Но старите, старите? Те го слушаха внимателни, замислени, но и някак затворени в себе си. Марко Фиданчев спокойно пушеше цигарата си. По застиналото му, почти безразлично лице не трепваше нито мускул, само дълбоките му и мъдри очи бяха будни. Стрико Климе, който бе заел предишното си място върху възглавниците на пода, беше се поизлегнал на тях; отпуснал клепки, той изглеждаше задрямал, но през клепките се долавяше острият му и изпитлив поглед. Клисарят не пропускаше нито една от думите му и добре ги премерваше на кантара си, който годините и житейският опит му бяха изковали. По устните му пробягна едва уловима усмивка и домакинът отново заговори:

— С черковната борба се свърши, трябва да се почне борба за национално, политическо освобождение. Вярно е, че ингилизите и немците ни върнаха на турците, но не бива да се отчайваме. Сега положението е по-благоприятно от по-рано — имаме Българско княжество. Утре и Румелия ще се присъедини към него. Тогава ще дойде и нашият ред — те ще ни подкрепят и подпомогнат в борбата. И братушките, дядо Иван, няма да ни забравят — нима ще забравят, че Санстефанският договор е тяхно дело? Ние трябва да покажем пред свои и чужди, че не сме забравили рода си, че искаме свободата си. — За първи път студените, с челичен блясък очи на Робева пламнаха, сякаш ги обжегна скрит огън.

Китан, разпален от думите на доктора, вдъхновен от мисълта за една предстояща борба, стана, сякаш не го свърташе на едно място. Той заговори и гласът му леко трепереше:

— Братя българи, ще ви открия една тайна — аз се връщам от свободна България, бих се заедно с нашите опълченци при Ески Зара. Капитан Калитин, чуден, юначен мъж, пред мене падна… Поех знамето и отново го понесох, не дадохме да падне в агарянски ръце. — Той замълча, сякаш да си поеме дъх, и продължи: — Отстъпихме, турците бяха повече от нас, напираха, нямаше как… Оттам се изтеглихме на връх Свети Никола, сражавах се на Орлово гнездо. Борбата беше люта, упорита, но удържахме… Мореше ни августовското слънце, изгаряхме от жажда, а турците настъпваха вълна след вълна… Куршумите ни свършиха. Полетяха стари букови дънери, камъни, захвърчаха и труповете на убитите ни другари. Сражаваха се и живи, и мъртви. Отстояхме, отблъснахме ордите на Сулеймана. Загинаха много отбор юнаци, загинаха и наши момчета македончета — в опълчението родените в Македония бяха над четиристотин. Те знаеха, че се бият за народа си, за свободата си, и умираха с радост… На Шипка ние избабувахме България, там зачена и нашата македонска свобода… Турците не са толкова силни, работата е да им вземем страха. Да бъдем достойни за тия, които умряха на Шипка.

Докато Китан говореше, в стаята се беше възцарила гробна тишина. Само стоманеното сърце на часовника продължаваше да бие, но като че ли и то беше притаило ударите си, за да не пропусне някоя от думите му. Другарите му, с широко отворени очи, притихнали, следяха разказа му. Щом като свърши, стрико Климе скочи и с разтреперан глас се провикна, а в очите му светеха сълзи:

— Ти, ти си се бил на Шипка? Дай да те прегърна. — И той притисна момъка до гърдите си.

— Ех, Китане, ела, ела и аз да те целуна — развълнуван се надигна и Марко Фиданчев и целуна по челото младия човек.

Домакинът, видимо трогнат, но по-въздържан от другите, мълчаливо му стисна ръката. За миг всички замълчаха и преглъщаха сълзите си. Струваше им се, че в лицето на Китана те целуваха всички борци и герои, които бяха умрели за свободата на България, че в негово лице целуваха родината.

Мина вълната на умиление и възторг пред подвига на шипченци, на първата българска войска. Гостите на Робева и самият домакин се успокоиха и насядаха по местата си. Но те продължаваха да пушат и цигарите леко потреперваха в ръцете им. Мълчанието наруши докторът:

— Чуйте какво ще ви кажа… Време е да помислим за себе си, за народа си… Стига сме проливали кръвта си за нашите съседи, да растат и крепнат за наша сметка. По време на гръцкото въстание, на гръцката завера Марко Бочварот и неговите две хиляди конници не проявиха ли чудеса от храброст, не оросиха ли с българска кръв гръцката земя и не помогнаха ли да се извоюва гръцката свобода?

— От баща ми съм чул… така е било… Марко Бочварот — сърцат мъж.

— А момчетата му — отбор юнаци — потвърдиха думите на доктора Марко и Климе Рудар.

— Да си продължа приказката — заговори отново домакинът. — През 1833 г. хайдут Велко не се ли би заедно със сърбите против турците за сръбската свобода и като награда не обсебиха ли Тимошкия край? А по-късно кой превзе Белградската крепост? Легията на Раковски, когато Дяконът стана Васил Левски.

Марко Фиданчев го прекъсна:

— Докторе, прощавай, ама там за сърбите не си прав. Народът не е виновен, а Милош Обренович, кралят. Народ лош няма. И сърбите са като нас занаятчии и земеделци, мъчат се да изхранят челядта си.

— И аз ще река — народът не е виновен… — намеси се в разговора и стрико Климе. — Кралят и тия около него, съветниците му, са виновни. Сърбите са наши братя — езикът ни е близък, кръвта една — славянска.

Докторът изгледа изпод гъстите си вежди приятелите си, с нищо не издаде недоволството си, че бяха го прекъснали, и побърза да се съгласи с тях:

— Прави сте, съгласен съм с вас — народ лош няма, всички беди идват от управниците… Мисълта ми е друга — няма кътче на Балканския полуостров и борба за свобода, в която да не е пролята българска кръв. Стига сме се жертвували за другите — време е да се пролива българската кръв само за нашето, българско дело.

Ангел Момиров внимателно слушаше думите на доктора. Той скочи изведнъж, сякаш някаква мисъл го осени.

— Докторе, стрико Костадине, ти спомена за Марко Бочварот, за гръцката завера… Хрумна ми нещо… Да основем и ние една охридска, една македонска завера, за да се борим за народа си, за свободата си. Какво ще кажеш, а?

— Охридска завера… — тихо, като на себе си каза домакинът.

— Арно, арно го рече — за народа си, за свободата си… — повтори Китан думите на приятеля си и очите му загоряха.

Устните на доктора леко трепнаха, очите му за миг радостно светнаха, но грейналата в тях радост бързо угасна — той не искаше да се издаде, че Ангел е отгатнал мисълта му, това, което искаше да им подскаже. Дългият му настойчив поглед обходи насядалите около него, сякаш ги опипваше. Приведе се към тях и почти шепнешком попита:

— Съгласни ли сте да я създадем?

— И дума да не става.

— Съгласни сме — отговориха Ангел и Китан.

Домакинът отправи поглед към останалите двама от гостите си — и двамата мълчаха. Стрико Климе несъзнателно отново посегна към машата и почна да разравя жаравата, Марко Фиданчев бавно стана и леко приведен, като че ли някакъв товар притискаше широките му рамене, почна да крачи из горницата. Нещо жегна сърцето на доктора и той попита по-старите люде:

— А вие какво ще кажете?

— Какво да ти кажем… — вдигна рамене клисарят и кротко, с някаква виновност в очите погледна Робева.

Марко застана сред стаята, трепна с едното си рамо, сякаш се опита да отхвърли товара, що го притискаше. Той заговори тежко, бавно, бореше се със себе си:

— Охридска завера… Добре си го намислил… Голяма работа… Но ти си човек на години, разумен, животът те е очукал… Големите работи с бързане не стават… Да помислим, добре да помислим…

Стрико Климе се поизкашля, остави машата и каза:

— Да не бързаме… Бързата кучка…

Ангел Момиров стисна пестник и замахна:

— Ех, и вие… Какво има да му мислиме.

Златарят свъси вежди и стрелна с очи младия човек:

— Ангеле, за вас, младите, морето е до колене…

— Ти и Китан, ако имахте дом, челяд, по иначе щяхте да зборвате — обади се и стрико Климе.

— На вас не ви ли тежи турската робия?

— Докога ще търпим да ни ограбват, да ни убиват читаците? — почти едновременно извикаха младите.

— Тежат ни — отговори златарят и ръката му мина по челото.

— Кому е леко днеска? Ех, момчета — въздъхна стрико Климе.

— Тогава? — попита Ангел.

Марко Фиданчев се изправи с целия си ръст. По челото му минаваше една дълбока бръчка, под свъсените му вежди гледаха големите му умни очи. В цялата му осанка имаше съзнание за собственото му достойнство:

— Аз съм еснафин човек, занаятчия… От баща и дядо знам — десет пъти мери, един път крои… И аз ще помисля, ще премеря и тогава ще отсека…

— Млади люде, който бавно ходи, далече стига… Подкараш ли една работа урбулешката, току виж — останал си посред път… — бавно, като че ли нареждаше думите си, каза клисарят.

Доктор Робев, напрегнат, леко пребледнял, следеше разговора на гостите си. Една жила играеше на сляпото му око. Едва доловима усмивка премина по устните му:

— Стрико Климе и Марко са прави… Да не бързаме, да помислим…

— Докторе, аз съм с тебе, за Заверата — решително каза Ангел.

— И аз — светнаха очите на Китан и той отметна перчема си, който бе паднал на челото му.

— Благодаря ви, млади приятели… Помислете, и вие помислете… Не ви каня на сватба… Всички вкупом ще вървим — каза докторът, погледна старите си приятели — Марко и стрико Климе — и леко се усмихна.

Разнесоха се тежките удари на часовника — той отмери дванадесет. Гостите се спогледаха и наставаха — време беше да си вървят. Те се сбогуваха с домакина и той излезе да ги изпрати. Преди да се разделят, Марко Фиданчев сложи ръка на рамото му и се обърна към него:

— Докторе, пък не ми се люти… Мъчно се слага глава в торба…

— Разбирам те, Марко, защо ще ти се сърдя… Десет пъти да мерим — един път да режем…

— Робе, и аз ще река — да помислим… — каза клисарят и стисна ръката на доктора за сбогом.

— Ще помислим и ще решим — съгласи се домакинът и затвори тежките дъбови порти.

Гостите напуснаха старата къща на Робевци. Тя остана мълчалива, притихнала — да пази опасната мисъл, искрата, що бе подхвърлил стопанинът й — за борба за род и вяра. Те се разотидоха смълчани, възбудени и с някаква скрита тревога. Марко Фиданчев и Климе Рудар поеха нагоре към древната черква и не проговорваха — само стъпките им се отекваха в заспалите къщи. Ангел и Китан се отправиха към някогашните сараи на Джелаледин бег — къщата на Момирови. Китан процеди през зъби:

— Развалиха цялата работа… Докторът добре я бе подкарал…

— Не се сърди… Добри мъже са и двамата…

Ангел държеше фенера си в ръка и той хвърляше ръждива светлина върху неравния калдъръм. Край смълчаната улица бяха чучнали като старици къщите с посребрени от луната коси. Срещна ги пазвантинът и грубият му глас прогони тишината на заспалия град:

— Кой е?

— Ние сме, Ружди — отговори Момиров.

Тая среща с нощния пазач напомни на младите хора, че са покорна рая и поданици на султана.

Месечината се беше издигнала високо и сребреше тихите води на езерото. В миг им се стори, че в него русалии извиват танец и протягат към тях за привет белоснежни ръце. Над града тънеха в дрямка кулите на Самуиловата крепост. Осветени от синкавата призрачна дрезгавина на луната, те изглеждаха по-близки и по-познати. И там, на челната кула, сякаш се беше изправил войн в сребърни доспехи с обнажен меч в ръка. Не беше ли това сянката на народния цар, който приветствуваше своите нови витязи, тръгнали да мрат за род и вяра? Повея среднощен ветрец и като че ли невидима ръка докосна камбаната на старата черква на свети Климента. Тя тихо, едва чуто прозвъня, сякаш първоучителят на народа пращаше привет и благослов на своите достойни ученици — нали той учеше преди хиляда години как се служи народу? Хубава, тайнствена и вълшебна беше тая охридска нощ.