Димитър Спространов
Охридска пролет (17)

XVII

Слънцето надникна в златарския дюкян на Марко Фиданчев и хвърли сноп лъчи. Лъчите паднаха върху накитите, окачени на прозореца, кацнаха върху тезгяха, по който бяха наредени сечивата на майстора. Златарят, надвесен над работата си, държеше в ръце една сребърна гривна. Под неговите подвижни, сръчни пръсти от тънки сребърни жички по гривната се раждаха малки цветчета и звезди. Той обичаше работата си и в нея влагаше не само умението си, но и сърцето си. За него тя не беше само труд, необходим, за да припечели прехраната на челядта си, а и радост. Когато изпод ръката му разцъфваха цветчетата и звездите и се свързваха в тънка плетеница, чувство на гордост и доволство изпълваха сърцето му. Ако в златарницата влезеше купувач и трябваше да се раздели с някоя от своите рожби — пръстен, гривна или бисерно огърлие със златна основа, — вместо да се радва, той съжаляваше — мъчно му беше да се раздели от красивите изделия на ръцете си. Утешаваше се с мисълта, че гривната ще краси ръката на някоя кипра мома, а сребърните пафти ще стягат кръста на млада невеста и ще пращят и пукат по време на вито, кръшно хоро. Разтуха му беше надеждата, че огърлието, което е изплел с пръстите си и изковал с малките си чукчета, ще краси атлазената шия на някоя кадъна с големи тъжни очи, тъжни и нерадостни от еднообразието и сивия живот в харема, затворена като птичка в златен кафез.

Погълнат от работата си, златарят не усети кога вратата се отвори — сянка падна върху тезгяха и той вдигна глава. Пред него се беше изправил Оломан бег. Бегът поздрави с леко повдигане на ръката и без да чака покана, седна на столето до тезгяха на майстора. Марко, като го видя, остави работата си, почтително стана и на лекия поздрав на бега отговори с поклон:

— Добре дошъл, бег ефенди. Какво те носи в моето сиромашко дюкянче?

— Ще ти кажа — отговори бегът и погледът му зашари по накитите, окачени на прозореца.

Оломан бег при последната си среща със Звезда бе останал с впечатлението, че дрехите, които бе дал на девойката, не й харесват. Обхвана го мисълта да й направи богати и щедри подаръци, които да радват очите й и нейното моминско женско сърце. Той знаеше, че жените обичат красивите дрехи и скъпите накити, и без да му мисли много, реши да изпълни намерението си. Нямаше навика да се колебае и отлага — веднъж намислил и решил нещо, веднага пристъпваше към изпълнението му. Като видя младата и хубава гяурка посърнала и разплакана, още на следния ден отиде в града, за да избере и купи подаръците. Неподатливостта и упоритостта на тая неверница го дразнеха. Надяваше се да спечели вниманието и сърцето й с добро, но ако подаръците не помогнеха, щеше да я има със сила — нямаше да му убегне, като много други и тя щеше да мине през ръцете му.

Бегът поглади брадата си и спря острия си, пронизващ поглед на златаря:

— Покажи ми най-хубавите си накити, които могат да зарадват едно женско сърце.

— Ще ти покажа, бег ефенди — отговори майсторът със сдържана усмивка.

Марко знаеше, че мъчно ще се отърве от тоя нежелан купувач — ако вземе и половината от цената на стоката, пак добре, затова не бързаше да му услужи. Реши да му покаже някои златни и сребърни украшения, които сам особено не ценеше. Пресегна към прозореца, откачи една сребърна гривна и я подаде на бега. Тя беше хубаво направена, но не беше от най-доброто, което бе излязло от ръката на майстора — беше от тия гривни, които правеше за селските моми и булки, тежка и грубовата.

Бегът взе гривната, сложи я на ръката си, премери я с поглед на познавач и я хвърли на тезгяха.

— Тоя боклук не е за мене.

Марко Фиданчев го погледна изпод вежди и му подаде един пръстен.

— Вярвам това да ти хареса.

Но вместо отговор пръстенът се намери захвърлен при гривната. Сянка мина по лицето на купувача и той сърдито каза:

— Тия дрънкулки да ги продаваш на вашите селяндури… Моите жени не носят какво да е… Ти шега ли си биеш с мене?

Майсторът се поклони и устните му се свиха в усмивка:

— Не думай така, бег ефенди… Това е най-хубавото, което имам.

— Не обичам шегите — гневна нотка прозвуча в гласа на купувача. — Я отвори да видя какво има в касата.

Златарят леко пребледня — в касата бяха наредени и скътани най-хубавите и скъпи работи, които бяха излезли изпод ръката му. Само преди няколко дена той беше донесъл от дома и ония скъпоценности, които държеше в къщи за да ги почисти. Той се разкая за това, но беше късно — в касата лежеше почти цялата му главница, всичко, каквото имаше припечелено в злато и сребро. Само един от тия накити в касата беше половината му състояние.

Марко, без да възрази, мълчаливо извади от джоба си връзка ключове, избра един и го сложи в ключалката на касата — ръката му леко трепереше. Тежката кована врата скръцна и бавно се отвори. Вътре върху две металически подложки светнаха разни скъпоценности — пръстени, гривни, огърлия, цяло съкровище. Той посегна към скъпоценностите, но бегът се изправи, застана зад него и с глас, който не търпеше противоречие, отсече:

— Сам ще видя.

Оломан бег хвърли бърз, хищен поглед, но лицето му остана неподвижно и затворено. Той посочи един пръстен с голям сапфир — камъкът сякаш беше събрал в себе си всичките цветове на езерото. Златарят му го подаде, той го взе, повъртя го в ръка, доволна усмивка премина по устните му и го сложи на тезгяха. Пресегна и сам взе една брошка — малък златен бръмбар, който вместо очи имаше два изумруда, — и нея постави до пръстена. Показа и една бисерна огърлица — между малките бели зърна, в долния край на огърлицата, който трябваше да се надвесва над улейчето на гърдите, майсторът бе сложил два сапфира и между тях един рубин, голям, кървавочервен. Като видя огърлицата, бегът ахна от почуда и възхищение — това беше наистина тънка, майсторска работа. Той сложи огърлицата настрана и попита:

— Колко струват тия играчки?

Златарят пребледня още повече — това бяха най-хубавите му и скъпи работи. Той се осмели да каже:

— Брошката и огърлицата не ми са за продан.

Усмивка изкриви устните на Оломан:

— На мен ми харесват. Такива украшения не бива да седят затворени тука — пръстенът е, за да се носи, чудесно ще седи на пръста на една гяурка, брошката отговаря на цвета на очите й — синьозелени, а огърлицата ще грее като ясно слънце на гърдите й.

— Казах, не ми са за продан.

— Не обичам да ми се противоречи — скръцна със зъби бегът и ръката му хвана дръжката на пищова. — Колко струват пръстенът, брошката и огърлието?

— Петдесет лири.

— Добре — процеди Оломан и бръкна в пояса си. Извади кесията си, бавно отмота кожената връв, с която беше превързана, отброи десет лири и ги сложи на тезгяха: — Ето ти десет лири, останалите ще има да ги взимаш.

Марко усети как краката му се подкосиха, гърлото му изсъхна и едва можа да издума:

— Бег ефенди, ти не ми плащаш и сермията^[1]…

— Да благодариш, че и толкоз ти давам. А ако много искаш да знаеш, мога и тях да прибера — със закана каза бегът, взе скъпоценностите, пъхна ги в пояса си и без да се сбогува, излезе.

— Разбойник — прошепна златарят.

Той се отпусна на стола пред тезгяха и дълбоко се замисли. Пред него остана да лежи забравена недовършената сребърна гривна.