Димитър Спространов
Охридска пролет (26)

XXVI

На вратата тихо се потропа. Стрина Търпена, която спеше като заек, се понадигна и даде ухо.

— Мамо, мамо, отвори.

Тя позна гласа на сина си, бързо отметна чергата, с която беше завита, и скочи. Вратата скръцна и влезе Китан. Главнята, що догаряше в огнището, освети майката и сина. Той беше прашен, ръцете му — изподраскани от трънките и клонаците край козите пътеки, по които беше минал, за да стигне до родното си село, а по челото му блестяха няколко капки пот. Тя го гледаше радостна и все пак някаква грижа беше легнала на лицето й.

— Къде се загубихте? Толкова съм ви мислила. Какво стана със Звезда? — в гласа й се бореха умиление и майчинска тревога.

И двамата говореха почти шепнешком, със сподавени гласове. Колкото и да говореха тихо, дядо Недан, научен да се събужда и от най-малкия шум — от лая на кучетата или от блеенето на някое агънце, — се надигна от постелята. Той позна сина си и пъргаво, не за годините си стана.

— Добре дошъл, синко — поздрави той своя левент.

— Добре намерил, татко.

— Какво стана, какво направихте? От Риза разбрахме, че сте освободили Звезда, но после нито следа, нито вест от вас… Майка ти сън не я ловеше — развълнуван, рече старият човек.

— Мислех да не би потеря да ви е настигнала… — издума и въздъхна майката.

— Всичко е наред… Ще ви разкажа — отговори момъкът. Той взе едно триного столче, сложи го до огнището и седна. Грижливо се загърна с гуната си, с която беше наметнат, и не я свали, като влезе. Простря ръка към огъня, сякаш му беше студено, и пожела да се стопли.

Стрина Търпена трепна, леко се удари по челото и като се усмихна, каза:

— Ех, че съм забравана… Трябва да си гладен… Сега ще ти дам да си похапнеш, остана бобец от снощи. — Тя пъргаво зашета, подмладена от радост, че чедата й са живи и здрави — толкова ги беше мислила. Старата жена сложи софрата, нареди на нея в една паница фасулеца, пита хляб и се изправи да чуе разказа на сина си. Китан, уморен и огладнял от дългия път, бързо заяде. С няколко думи, като преглъщаше залъците, той разказа на родителите си как бяха влезли в кулата, как бяха вързали кехаите Сафедин и Емин и как се бяха измъкнали. На един дъх бяха минали до града, а там се скрили — той и Секула у Момировци, а Звезда у Фиданчевци. Каза, че решили с Ангел и стрина Ракида Звезда да замине за Солун и оттам за България. Баща му и майка му го слушаха с внимание, но като спомена за заминаването на сестра му, и двамата се провикнаха учудени и обезпокоени:

— За България?

— Много далеко бе, синко — въздъхна майката.

— По-далеко, та по̀ на завет — помъчи се да ги успокои синът. — След някоя и друга година, когато пепел покрие всичко, ще се върне. Може и вие с татко да отидете при нея — и той сдържано се усмихна.

— Нашата се е видяла… — сянка мина по лицето на стрина Търпена. — Ще трябва да я мисля…

— Е, жена, така било речено — по-добре далече, но да я знаем жива и здрава, отколкото в ръцете на оня душманин — примирен, рече домакинът.

— Прав си, Недане, дано бог го убие! — прокълна майката.

Китан свърши вечерята и остави лъжицата. Докато се хранеше и разказваше на родителите си за премеждията, през които бяха минали, и за утрешната съдба на Звезда, като че ли стоеше на тръне. Ослушваше се, сякаш чакаше да долови нечии стъпки, някакъв знак. Той се изправи и едва сега отхвърли гуната, която на широки дипли покриваше раменете му. Под гуната се показа пушката му, която бе донесъл от Шипка. През рамото му бяха кръстосани два патрондаша. Гилзите на патроните, наредени в тях, блеснаха, лизнати от пламъка на разгорялата се жарава — майка му бе стъкнала огъня. На кръста му беше препасан силяхът на Сафедин, а в него затъкнати пищовът и ножът му. Баща му и стрина Търпена ахнаха от почуда — това не беше техният Китан, а друг, нов — стори им се по-снажен и по-хубав, от него лъхаха сила и мъжество. В цялата му снага, в осанката му имаше нещо внушително и юначно.

— Да се постегна малко — каза синът и почна да оправя патрондашите. Взе пушката, провери дали всичко й е в ред и я опря до стената.

Дядо Недан изгледа сина си и някак тежко и строго попита:

— Закъде се готвиш, Китане?

— Какво е това оръжие по тебе? — втрещена, попита и майката.

— Сега ще дойде Секула и ще вървим.

— Ще вървите?

— Къде? — в надпревара попитаха старите.

— В гората… — сдържано се усмихна Китан. — И за нас няма повече място в Топола… Ако паднем в ръцете на Оломан бег, на тих огън ще ни пече…

Стрина Търпена простена:

— Господи, господи… Керка ми ме остави, сега и син ми…

На вратата се почука:

— Китане…

Младият мъж отвори вратата — показа се високата стройна фигура на Секула, също наметнат с гуна. Под гуната се подаваше прикладът на пушката му. Той прекрачи прага и попита:

— Готов ли си?

— Готов съм. Сега ще дойда — отговори Китан и излезе.

Секула погледна двамата стари люде, притихнали, свити от мъката пред новата раздяла, и някак тъжно и замечтано рече:

— Ех, стрино Търпено, готвех се майка да ми бъдеш и ти, дядо Недане, татко… Какво мислех, какво излезе… Със Звезда се бяхме разбрали…

Дядо Недан поклати глава и издума:

— Секула, човек предполага, бог разполага…

— Така е, така е, бог разполага… — примирена, попарена, се съгласи и старата жена.

Китан се върна, в ръцете си държеше зелен копринен плат. Той разгърна плата и върху зеленото свилено поле блесна един златен лъв. Всички го изгледаха изненадани и в очите им трепна въпрос. Той не почака да го попитат какво е това:

— Когато бях на Шипка, до мен се сражаваше един възрастен мъж — чичо Никола му думахме. Един турски куршум го удари в гърдите. Изохка и се килна настрана, а ръката му подири гърдите. Привдигна се на лакът, разкъса куртката си и извади ей тоя копринен плат. Той заговори бавно, сякаш всяка изречена дума му тежеше: „Аз съм стар хайдутин… С тоя пряпорец съм бродил из балкана, под него съм се бил за свободата на народа ни… Това ми е най-скъпото, което имам — пази го, както и аз го пазих…“ — издума, отпусна се и издъхна… Взех знамето и се заклех да го пазя като светиня… — Момъкът замълча, нещо сви гърлото му и продължи: — Секула, братко, било речено пак да го развеем и като дядо Никола, бог да го прости, под него и лъва да се бием за свободата на народа си. Нали решихме, че ти ще ми бъдеш байрактарят, като съберем отбор юнаци — гласът на тоя корав мъж, който се бе сражавал при Ески Зара и Шипка, леко потрепера.

В единия ъгъл на знамето се виждаха три тъмни петна — няколко капки кръв от сърцето на стария хайдутин. Те бяха обагрили плата и върху зеленото поле бяха разцъфнали тъмночервени карамфили. Недан и Търпена гледаха знамето развълнувани — той се приближи до него, прекръсти се и го целуна. Търпена пристъпи благоговейно, вдигна единия му край и също го целуна — в очите й блесна сълза.

Секула пресегна и със задавен глас промълви:

— Дай, дай и аз да го целуна… Нали аз ще го нося, може би и под него да падна — и той смирено, чинно, като че ли целуваше нещо скъпо и свето, долепи устните си до знамето.

За миг всички замълчаха, бореха се с вълнението си и сълзите, които ги задавяха, с тръпките, шо пропълзяха по телата им. Китан вдигна пушката си, прехвърли я през рамо и се загърна с гуната. Лицето му застина и проехтя силният му властен глас:

— А сега, Секула, на път.

— Да, време е… Полунощ преваля…

Дядо Недан с тежка, морна стъпка, малко попрегърбен, пристъпи към сина си, притисна го до сърцето си и рече:

— Китане, синко, на добър ви час… Китане, мисли, че си син на народа си, и никога не го забравяй… Бори се за свободата на земята ни, за нашите род и вяра.

Китан не чака майка му да го прегърне — той пръв я прегърна. Струваше му се, че в тоя труден, решителен час, както някога бе сукал млякото й, за да израсне и стане мъж, така и сега ще му вдъхне сили и воля, за да върви по пътя, който му бе орисан. Тя го целуна по челото, той усети напуканите й изстинали устни. Изведнъж тя го отстрани от себе си, сякаш го откъсна от сърцето си. Очите й бяха сухи, погледът твърд като стомана.

— Синко, така било речено… Бог да те пази… — и го прекръсти с коравата си трепереща ръка.

Секула целуна ръка на старите — Недан го притисна до гърдите си, а стрина Търпена и него прекръсти като рождения си син.

Младите хора, за да скъсят мъката на раздялата, стиснаха здраво берданите, нагласиха гуните си и бързо излязоха. Когато да прекрачат прага, Китан чу гласа на баща си:

— Синко, пък здраво да се държиш…

— Ще се държа, татко.

Китан и Секула потънаха в нощта. Те се отправиха към балкана — крило на харамии и юнаци, откакто се помни българското име.

Дядо Недан и стрина Търпена останаха прави като дънери, обгорени, ударени от гръм. Жаравата покриваше застиналите им лица с кървава багра.