Димитър Спространов
Охридска пролет (34)

XXXIV

От незапомнени времена горе, в планината, се гушеше манастирът Слепче. Вековна букова гора го беше обхванала в своята зеленосива прегръдка, а буен планински поток, що протичаше край него, със своя ромон нарушаваше манастирската тишина и се сливаше с нея. Когато повееше вятър, гората напяваше за отколешни дни, а потокът разказваше за превратностите на манастира. Той бе видял и майсторите, които бяха положили основите му, и агаряните, що нагазиха македонската земя, беше свидетел как през дългите векове на мрак и потисничество манастирът беше останал светилник на родна книга и на родно българско четмо. Монасите, отдали се на служба на бога, на пост и молитва, не бяха забравили и род и бащиния — те преписваха старочерковни книги, в манастира дълги години се служеше на бащин език. И затова славата на манастира беше голяма — народът го тачеше и обичаше и отиваше на поклонение в Слепче, за да стопли смразената си душа, да го погали светлината на родната реч. А гората шумеше и нареждаше, потокът напяваше своята приспивна песен.

В манастирския двор влезе керван от пет коня — Ангел Момиров и другарите му бяха дошли да изпълнят решението си — да се срещнат с Китана. Излезе да ги посрещне игуменът Андроник. Той беше изненадан, че в това усилно време му идваха гости. Беше жетва, селяните бяха по нивите си и по нивите на беговете, а гражданите отбягваха да излизат от града освен при крайна нужда. Времената не бяха спокойни, не беше време за пътуване из гори и балкани — арнаутите от Дебърца и турци разбойници шетаха и дебнеха по друмищата. Той беше облечен в черно избеляло расо, а на главата му стърчеше посивяла от времето калимявка. Расото му се развяваше около краката на високото му охранено тяло. Изпод калимявката му се подаваха черни сплъстени коси. Под гъстите му вежди гледаха две малки, подвижни и хитри очи. Брадата му беше остра и напомняше брадата на козел. По обраслото му лице премина широка усмивка и той каза на завален български език:

— Пойлите, пойлите… Добре дошли в нашата света обител.

— Добре намерили, отче игумене — отговориха поклонниците.

На отца Андроника направи впечатление, че гостите освен своите коне, на които яздеха и на които от двете страни на седлата бяха окачили по две пълни торби, водеха и пети кон, също натоварен с по два добре натъпкани чувала. По тънките му устни заигра доволна усмивка — гостите носеха добри дарове за манастира.

Ездачите слязоха от конете си — от четвъртия скочи Трайко, синът на стрико Климе. Клисарят не беше устоял на молбите му да го вземе със себе си. Като се колеба доста, той реши, че е по-добре, по-малко съмнение би събудило присъствието на едно момче сред тях, и отстъпи — взе го. Те се поклониха и целунаха ръка на игумена. Той ги благослови със своята подпухнала, малко нечиста ръка.

— Е, как си, отче Андроник — попита Марко Фиданчев. Той преди години бе идвал в манастира, а и игуменът на няколко пъти се бе отбивал в златарницата му, за да поръча някой кръст или сребърна ръка за икона и да подвърже някое старо евангелие — златарят отбираше и от тоя занаят.

— Добре съм, добре съм, Марко златар — мазно се усмихна игуменът.

Ангел се загледа в калугера — не му хареса тоя чернокапец с малки лукави очи — и през зъби рече:

— Да се поумием, да си починем… Уморени сме — от Охрид до Слепче не е близо, цял ден път…

— Сега ще наредя — каза Андроник и извика един от ратаите, който преминаваше през двора. — Отведи гостите в най-хубавата одая, погрижи се и за конете.

— Слушам, отче игумене — отговори ратаят, сух, слаб момък, като се поклони.

— Като се отморим, ще дойдем да ти поднесем даровете ни за манастира и да си поприказваме — рече почтително Марко и се обърна към ратая: — Води ни, момче.

— Арно, арно… Ще ви чакам… — Игуменът изгледа изпод вежди поклонниците и се отдалечи, а расото се увиваше около краката му. Висок, попрегърбен, в черното си одеяние той приличаше на хищна птица.

Ратаят отведе гостите да им покаже стаята, но с него отиде само Трайко, а другите останаха да държат конете. Той се върна и поиска да им помогне да ги разтоварят, но те не го оставиха — сами си ги разтовариха. Отец Андроник, който тръгна към игуменската килия, не се прибра в нея, а застана на вратата и отдалече наблюдаваше поклонниците. Всеки от тях сам свали товара от коня си, но когато дойде ред до петия кон — с пълните вреки, — свалиха ги по двама и сами ги занесоха в отредената им одая. Стори му се, че те бяха по-тежки от другия им товар. Какво ли имаше в тях — може би брашно или жито за манастира?

Охридчаните благодариха на ратая и го отпратиха. Те се измиха на манастирската чешма. Бистрата и студена вода, която се стичаше в каменното корито, ги освежи. Те се върнаха в стаята и си полегнаха — наистина бяха уморени от далечния и труден път. На Трайко не му се лягаше — докато татко му и другарите му си почиваха, той излезе да се разходи из двора. Момчето застана пред чешмата — тя беше изградена от бял дялан камък с някакъв надпис с изядени от времето славянски букви. Опита се да прочете надписа и продължи обиколката си — надникна в обора, пожела да влезе в черквата, но тя се оказа заключена. Надзърна през прозореца, запречен с железни пръчки — вътре мъждукаше кандилце като далечна загубена звезда. Той чу гласа на баща си:

— Трайко, ела с нас.

— Къде ще отидем?

— При дядо игумен — отговори стрико Климе.

На Трайко не му се отиваше при игумена, по-забавно и любопитно му беше на двора — не беше го обходил целия, не беше надникнал и в килиите, които се редяха в манастирската сграда, но се подчини и неохотно тръгна.

Отец Андроник посрещна гостите на вратата на килията си. Той беше навлякъл ново, чисто расо, беше вчесал косите си и сега те се спускаха на буйни къдри върху раменете му. В новото расо и с разпуснатите коси той имаше по-приличен вид. Но очите му, макар да гледаха смирено надолу, не бяха загубили злите си пламъчета. Той ги изгледа подозрително и недоверчиво.

— Благослови, отче игумене — чинно каза стрико Климе.

Андроник вдигна десницата си и благослови поклонниците, а после поред им я подаде, за да я целунат. Той погали Трайко по главата:

— Чие е това момче?

— Мое е — отговори клисарят.

— Ходиш ли на училище? — попита игуменът момчето.

— Ходя.

— На кое, на гръцкото ли? — попита отново отец Андроник и за първи път очите му се откъснаха от земята.

Трайко вдигна рамене и по лицето му се изписа презрение:

— Ами, на гръцкото, притрябвало ми… Аз съм бугарче и си ходя на нашето, на бугарското училище.

Злоба блесна в очите на гърка, но той с предишния смирен, малко съскащ глас каза:

— Грешиш, грешиш, момче, и татко ти греши… В гръцкото сколио се дава по-добра наука. И гръцкият език е по-хубав, по-богат, стар елински език.

Трайко тръсна глава, дръзко изгледа калугера и твърдо отговори:

— Нашият език е най-хубав, защото си е наш, майчин език. Обичам си го, защото на него ме е учила майка ми… Не ми трябва гръцки език.

Андроник леко прехапа устни, думите на Трайко дълбоко го засегнаха, но премълча — разговорът можеше да вземе неприятен ход, а той гледаше да не разсърди гостите си и да прибере даровете им. Той с ръка покани поклонниците да седнат:

— Пойлите — гласът му прозвуча сдържан и студен.

Килията на игумена беше доста широка. В един от ъглите имаше легло, добре подредено и удобно, в средата на килията — маса от тежко черно дърво и няколко стола от същото дърво с високи облегала като на владишки тронове. Над леглото имаше иконостас с много икони и пред него в червена чаша гореше кандилце — то единствено внасяше живот в килията и разпръскваше мрака, който я изпълваше.

Размениха обичайните въпроси за здравето, за времето, какво има, какво няма в града, Идват ли доста богомолци в Слепче на поклонение. Марко Фиданчев се поизкашля, сложи ръка на пояса си и каза:

— Е, отче, да ти дадем даровете. От мене за манастира има една сребърна ръка за света Богородица. Керка ми беше болна, тогава я обещах… Пет оки зехтин и двадесет оки брашно.

Андроник бързо погледна дарителя и отново сведе очи.

— Дано даде господ живот, здраве и добър късмет на керка ти.

— Аз давам една лира, десет оки зехтин за кандилата в черквата и една торба брашно — припряно рече Ангел, сякаш искаше по-скоро да се освободи от това задължение — не му харесваше тоя игумен с привидното си смирение.

Стрико Климе приведе глава и някак си засрамено издума:

— Всеки според силата си… От мене — три оки зехтин, ока восък и едно рало чорапи… От сърце ги давам — и аз като вдовицата от притчата, дето дала китка цвете…

Отец Андроник сложи дясната си ръка на сърцето и се поклони.

— Всеки дар от сърце е мил и приятен на господа — поучително каза игуменът. Той беше изненадан от щедростта на гостите и стана по-внимателен, но в сърцето му не утихнаха раздразнението и злобата, които бяха събудили в него думите на Трайко.

Поклонниците станаха да си вървят, но монахът ги спря:

— Чакайте, ще пием по ракия… От манастирската… Сълза, същинска сълза…

— Немой, отче игумене…

— Ще я опитаме… Имаме време — отбиха поканата гостите.

— Защо бързате? Ракията си я бива — с половин уста настоя отец Андроник.

— За хубава — хубава трябва да е, манастирска… — отговори Марко и додаде: — Искаме да запалим по свещ в черквата…

— Може, може… Както речете — лесно се съгласи игуменът и не настоя повече да останат — свидеше му се ракията и не му бяха приятни тия гости. — Ще наредя на клисаря да ви отвори черквата.

Гостите станаха и излязоха от килията. Отец Андроник ги изпрати до вратата и се провикна:

— Брат Йосифе, брат Йосифе… Отведи гостите в черквата.

От вратата на магерницата се показа един прегърбен, но жилав и пъргав старец и като понакуцваше, поведе богомолците към черквата. Игуменът понечи да се прибере в килията, но се сети нещо и гласът му ги догони:

— Ще ви пратя вечеря… Тая вечер имаме фасулец… Нали са Петрови пости.

— Не си прави труд, отче игумене — рече Марко златарят.

— А, бива ли, бива ли да ви оставим така… — отново се провикна отец Андроник и влезе в килията си. Очите му за миг загоряха с оня огън, който незнаен зограф бе запалил в очите на дяволите, що бе някога зографисал на един стенопис в черквата, и изсъска: — Дебелоглави бугари…

Отец Йосиф извади голям железен ключ, пъхна го в бравата, завъртя го, бравата щракна и вратата със скърцане се отвори. Всички свалиха фесовете си. Хвърлиха на дискуса по някоя и друга пара и взеха свещи. Те запалиха свещите и ги залепиха на триногите свещници от ковано желязо. Слабите пламъчета затрептяха и озариха ликовете на светците — бледи, измъчени лица, които гледаха със строгите си страдалчески очи. В черквата, със стени като на крепост, дебели и влажни, с малки прозорчета, през които проникваше дневният зрак, беше хладно — тръпки побиха богомолците и те побързаха да си излязат. Остана само златарят. Той извади обещаната сребърна ръка и я сложи върху изпитата, суха ръка на иконата, за да провери дали приляга. Много ловко, с едно чукче, което носеше в джоба си, я закова. Слабата светлина от близка свещ падна върху ръката и тя сякаш оживя. Той смирено се поклони и излезе. Пред вратата го чакаше отец Йосиф — старият калугер затвори вратата, завъртя ключа и с тежка, уморена стъпка се отдалечи.

Слънцето се скри зад върховете на близките буки. Дебелите им дънери, покрити с мъх и лишеи, изглеждаха като сребърни — сивият им цвят стана по-светъл, преля синкави отражения, а стволовете им загоряха. За миг като че ли гората пламна, обзета от пожар. Но постепенно среброто по дънерите потъмня, златото по стволовете се стопи и пожарът угасна. В манастирския двор се разстлаха модри сенки и сякаш изведнъж стана по-тихо и по-самотно. Чуваше се само ромолът на реката. Повея хлад и гостите побързаха да се приберат в отредената за тях горница.

Те седнаха на дебелите корави сламеници, покрити с шарени черги. Стрико Климе се погрижи за вечерята — извади захлупци със сирене, в една голяма паница пържена белвица и голям зачервен хляб, и почнаха да се хранят.

Ангел отчупи къшей, пресегна към рибата и се усмихна на младия Рудар:

— Ашколсун, Трайко, Добре й рече на тая гръцка лисица.

— Добре го нареди — одобрително поклати глава Марко Фиданчев и го потупа по рамото.

— Ами, ще му мълча — да съм учил на гръцко школо, да има да взима — отговори момчето, зарадвано от похвалите на възрастните.

Стрико Климе пресегна, взе едно парче от белвицата, сложи го върху хляба си и каза:

— Може ли моето дете, детето на клисаря на черквата на свети Климента, да ходи в гръцка сколиа? Златниот ще ми се разсърди, ще вдигне ръката си от мене…

— Така е, стрико Климе, нали той е първият, най-старият български учител. Който се откаже от рода си, от българското четмо и книга, ти право рече — той ще вдигне ръка от него, ще го прокълне — обади се Ангел Момиров и вдигна бъклицата с хубаво охридско вино, която бе донесъл със себе си. — За здравето на Трайко.

— Нека всички наши деца да бъдат като него — здрави, корави бугарчета — вдигна бъклицата и Марко.

Трайко слушаше похвалите и топлите думи на мъжете и смутен, позасрамен, гледаше пред себе си, но в очите му искряха радост и бодрост.

Отец Андроник не забрави да изпълни обещанието си — изпрати им по ратая паница фасулец. Фасулът беше добре сварен и запържен, опитаха го и им се услади — бяха благодарни и на него, все беше топла храна. Но дядо игумен забрави да им изпрати от пържената пъстърва, от свареното пиленце и чудното манастирско вино, които бе приготвил за себе си, макар да бяха Петрови пости… Той обичаше добре да си похапва и попийва, а чакаше и скъп гост…

Ангел извади от пояса си голяма шарена кърпа, избърса устата и мустаците си и каза:

— А сега да лягаме, че утре ни чака още път.

— Да си свършим работата, за която сме дошли — допълни Марко.

— Така е, така е — на свой ред рече и стрико Климе.

Казаха си лека нощ, завиха се с дебелите черги и заспаха.

На сутринта слънцето надникна през прозореца. Един слънчев лъч като бяла пеперуда кацна върху челото на Марко Фиданчев, погали го по очите и го събуди. Той се надигна, разкърши снага и стана.

— Хайде, ставайте, поуспали сме се — подкани той дружината.

Наскачаха и останалите, стегнаха се на бърза ръка, похапнаха. Тръгнаха към килията на отец Андроника, за да му се обадят и си вземат сбогом, но той като че ли ги беше чакал, сам излезе на двора.

— Къде така рано?

— Ще отидем и до Светата вода, а дотам не е близо — цял час път — отговори Марко.

— А оттам ще поемаме към града — обясни и стрико Климе и вдигна ръка, за да се засълне от слънцето, което заслепи очите му.

— Е, като сте решили… — каза игуменът, не настоя да останат — искаше по-скоро да се освободи от поклонниците.

Сбогуваха се с отца Андроника, целунаха му ръка, както му беше редът, качиха се на конете и тръгнаха. От манастирската порта Марко златарят се провикна:

— Пък може пак да се видим — нали пътят ни е край манастира, ама не смятаме да се отбиваме.

— Отбийте се, отбийте се — догони ги гласът на игумена. — Ще се радвам пак да ви видя… — Той ги изпрати с поглед и в очите му блесна скрито огънче. Забеляза, че товарът на конете бе доста намалял, торбите бяха почти празни, но чувалите на петия кон бяха пълни, както когато дойдоха в манастира. Това го позачуди, вдигна рамене и като лалугер, който се скрива в дупката си, се пъхна в килията.

Пътниците поеха по една планинска пътека. Тя лъкатушеше сред гората и постепенно се изкачваше нагоре. Слънцето проникваше през гъстата листа на буките и ръсеше върху пътеката слънчеви петна. Някъде кълвач чукаше с клюна си и ударите му нарушаваха тишината. Обаждаше се птичи глас и заглъхваше. Мълчалива и тайнствена беше гората с вековните си дънери, с полумрака под зеления й калпак. Чуваха се само равномерните удари от копитата на конете.

Изведнъж гората се разгърна и се откри широка поляна. Закриваше я губер от мека трева, папрат и горски цветя. На горния край на поляната се издигаше огромна бука, няколко души не биха могли да я обгърнат с ръцете си. В дънера на дървото времето и червеите бяха издълбали голяма коруба, която приличаше на малка пещера. Под буката изпод изскочилите от земята корени, които се увиваха един в друг като валмо от кафяви змии, бълбукаше изворче. Изворчето напяваше някаква песенчица, поточето се търкаляше надолу и се губеше между дърветата. В хралупата беше поставена икона, на която едва личаха майката божия с младенеца си в ръце. Това беше Светата вода. В корубата пред иконата имаше следи от много горели свещи, разноцветни парцалчета, оставени за здраве, и някоя и друга дребна пара — виждаха се няколко металика, зеленясали от влагата, проблясваха и няколко сребърни гроша.

Марко свали феса и обърса челото си.

— Стигнахме.

— Дано нашият приятел не се забави — рече стрико Климе, прехвърли крак през седлото и тупна на земята.

— Не вярвам — побърза да успокои другарите си Ангел.

Гласовете им някак странно прозвучаха сред околната тишина. Те нарушиха спокойствието на гората.

И тримата мъже пуснаха конете да пасат. Животните, изненадани от изобилието на прясна, сочна трева, почнаха чевръсто да хрупат и весело да цвилят. Поклонниците се приближиха до старата бука и насядаха под дебелата й сянка. Разменяха по някоя и друга дума и млъкваха — заслушваха се, очите им обхождаха извишилите се дебели буки — чакаха някого. До тях долетя трикратно подсвирване — наостриха уши, подсвирването се повтори. Ангел приведе глава, като че ли искаше да се увери, че не се е излъгал, и сам изсвири три пъти.

— Той е.

Иззад дебелия сив дънер на една бука се показа едър, набит мъж, загърнат с гуна, сякаш като горски дух изникна от гората и се приближи до тях. Той весело се усмихваше, а в очите му бликаше радост:

— Добре дошли в нашето царство.

— Добре намерили, братко Китане — отговори Ангел и го прегърна.

— Е, е… Аз съм Лазо от Илино, побратиме — позасмя се войводата и смигна с око, като бързо погледна към Трайко.

— Така, така… Сбърках — виновно каза Ангел. Той и другарите му бяха се сговорили пред чужди, непознати хора да го назовават Лазо от Илино.

Стрико Климе се поизкашля и за да поправи грешката на младия си другар, побърза да каже:

— Станал е същинско горско пиле — и додаде, като се обърна към сина си: — Трайко, я подай ръка на чичо си Лазо.

Момчето подаде ръка на непознатия селянин, който сред лято ходеше с гуна. Селянинът го погали по главата и попита:

— Стрико Климе, твое ли е момчето? И то ще стане като мене горско пиле — под рунтавите му мустаци премина приветлива усмивка.

— Македония има нужда от много горски пилета — обади се Ангел и весело се засмя.

Марко бръкна в пояса си и подаде на войводата един син плик:

— Има писмо за тебе.

— От кого е?

— От Бугария, от Звезда — отговори златарят.

Китан седна на земята и зачете писмото. Другарите му мълчаливо зачакаха да свърши — любопитно им беше да чуят какво пишеше момата от свободна България.

Трайко внимателно наблюдаваше тоя селянин — виждаше му се чудноват, странен. Стрико му Ангел го назова „Китан“, а татко му — „Лазо“. Особен човек — носеше гуна посред лято, а като седна, гуната се открехна и под кафявите и вълнести краища лъсна черната мешина на силях, а от силяха надничаха два пищова и дръжката на нож. Пищовите и ножът задържаха вниманието му и не можеше да откъсне очи от тях. Той се поусмихна — това трябва да беше Китан войвода, за когото се шушукаше в града, че освободил сестра си Звезда от кулата на Оломан бег, убил двамата му кехаи, що разплаквали дете у майка, запалил кулата му… Китан войвода… Той гледаше мъжа с възторг и му се поревна и той да стане като него — горско пиле…

Китан прочете писмото и обходи с поглед другарите си:

— Звезда ми пише — пристигнала и не може да се нахвали. Намерила наши люде, посрещнали я добре… Един охридчанин, стрико Наум, я приел у дома си, жена му я гледала като своя дъщеря. Той потропал и тук, и там и й отпуснали стипендия… помощ… Тръгнала да ходи на училище — да се учи за даскалица… Не може да се изнахвали — нямало турци, нямало фесове… Сладка е, сладка е, казва, свободата… Има няколко реда и за Секула, нали се обичат, щяха да се вземат… Пише му, че й е мъчно за него, че го чака да отиде при нея… — Той позамълча, въздъхна и продължи: — На всички праща много здраве… Свършва с думите — много поздрави и от свободна България… — той сгъна писмото, сложи го в плика и го пъхна в джоба на гуната си.

— Ех, кога ли свободата ще изгрее и за нас — въздъхна стрико Климе и се облегна на лакътя си.

— Тя нито идва, нито изгрява сама — отсече Ангел, — тя се извоюва.

— Да, тя се извоюва — като на себе си промълви Марко Фиданчев и почна да чопли земята с една клечка.

Слънцето се беше изкачило високо на небосклона. Заобикаляше го венец от бели облачета. Погалени от неговите лъчи, облачетата плаваха в лятната синевина като ято розови гълъби. Гората, заляна от светлина, беше придобила по-мек, яркозелен цвят и приличаше на огромна разперена опашка на паун. Ручейчето продължаваше да нарежда своята песенчица и да разплита своя син кенар. Тайнствена, потискаща беше тишината на вековната гора.

От близкия храсталак изскочи и залая хрътка. Мъжете, насядали край Светата вода, под перчема на старата бука, вдигнаха глави — след хрътката от гората излезе и мъж с чифте през рамо. Ловецът се приближи до тях и се провикна:

— Я виж ти, познати люде.

— А, ти ли си, Илче — попита Ангел, неприятно изненадан от тая среща, но по лицето му не трепна нито мускул.

Марко вдигна глава, позамижа от слънцето и на свой ред попита:

— Какво дириш насам?

Илче свали двуцевката от рамото си, облегна се на нея като на стап и нехайно отговори:

— Дойдох на чифлика да видя как върви жетвата, па рекох да отида на лов.

— Добре, добре си направил — смънка стрико Климе и пресилено се усмихна. — Седни де, седни.

— Няма да сядам, ще сляза към манастира — рече Илче и прехвърли чифтето в другата си ръка. Той се загледа в селянина с гуната и очите му широко се отвориха: — А, виж ти, Китан…

Лицето на Китан остана спокойно и неподвижно:

— Имаш грешка, господине.

— Ти не си ли Китан, синът на Недан Моисов от Топола? — Илче се понаведе, сякаш да го види по-добре. — Ти не беше ли една вечер у екимина Робета в Охрид?

Китан поклати глава:

— Припознаваш се… Аз съм Лазо от Илино… Ходих по работа в Демирхисар и сега се връщам… Минах през планината за по-пряко… Видях тия люде и приседнах при тях да си почина… За първи път ги виждам…

Илче отново се загледа в селянина, погледът му беше настойчив, изпитателен — лошо пламъче трепна в очите му. Те, неспокойни, хитри, обшариха останалите:

— А бе това не е ли Китан от Топола? — ловецът наблегна на думите си.

Ангел свъси вежди и отговори сдържано, но твърдо:

— Човекът ти каза, не е никакъв Китан, а Лазо от Илино.

— И ние за първи път го виждаме… Седна да изпуши една цигара… — рече Марко, бръкна в пояса си и извади кесията с тютюна.

Илче се замисли, едва уловима усмивка мина по устните му и като че ли нищо не е било, каза:

— Може, може… А сега, довиждане… да вървя… Чака ме отец Андроник… Бях му обещал за снощи, но не успях да отида, задържаха ме в чифлика… Яде ми се печена пъстърва и ми се пие от манастирското вино… — Той прехвърли чифтето през рамо, подсвирна на кучето и заслиза по пътеката за манастира.

— Лоша среща… — замислен каза Марко Фиданчев и почна да хапе палеца си.

— Дано не проговори — подхвърли стрико Климе.

— Няма да смее… И да проговори… Припознал се е… — рече Ангел, но сянка беше застлала лицето му.

Китан взе едно камъче и почна да го подхвърля в ръката си:

— Само да проговори… — в гласа му прозвуча закана. — Ангеле, да вървим. Слънцето извиши над дърветата.

— Време е… И нашият път не е малък — отговори Момиров и стана, като устреми поглед в сина на стрико Климе. — Трайко, да запомниш добре — тоя чичко не е Китан, а Лазо от Илино… Случайно сме го видели тука…

— Да не забравиш — строго каза и баща му.

— Няма да забравя… Лазо от Илино… — прошепна момчето и очите му освети особен блясък.

Ангел отиде до петия кон, натоварен с чувалите, хвана поводите и го подкара:

— Аз скоро ще се върна.

— Ще те чакаме — каза златарят. — На добър час, Лазо от Илино.

— Со живо и со здраво да се чуваме и виждаме — рече и клисарят.

Китан се сбогува с приятелите си и пое след коня. Двамата мъже закрачиха по пътеката и се загубиха в гората. Доста вървяха, нещо падна от гуната на войводата, но той не го забеляза и продължи пътя си.

Марко и стрико Климе останаха заедно с Трайко и дълго мълчаха — не им се говореше. След час се върна Ангел, те станаха бързо, качиха се на конете и подкараха. Не им се седеше повече при Светата вода, искаха по-скоро да се махнат от тая кичеста поляна, от настръхналия букак. Заслизаха надолу и не видяха как стигнаха до манастира, но не се отбиха — стори им се чужд и враждебен. Там можеха да срещнат Илче, а само споменът за него им беше неприятен — думите му, отсеченият му и дрезгав смях като че ги смразяваше. Те бавно яздеха и мълчеха. Слънцето напичаше гърбовете им, но то нито ги стопляше, нито ги радваше.