Димитър Спространов
Охридска пролет (36)

XXXVI

Бисера се беше навела над гергефа си и правеше бод след бод. По бялото платно червеният копринен конец извезваше пръчици и колелца, раждаха се червени цветчета. От платното тя смяташе да ушие риза за Ангела, за да му я даде дар за сватбата — извезаните краища щяха да бъдат ръкавите на кошулята. Лампата, поставена на масата, осветляваше матовото й бледо лице, смекчаваше чертите му и им придаваше някаква вътрешна одухотворена хубост. Срещу нея беше седнал Ангел и следеше работата на годеницата си. Той не можеше да откъсне очи от тая малка чевръста ръка, от тънките и извити пръсти, от милото и обично лице, което виждаше и насън. Една тревожна мисъл прониза сърцето му — какво му носят утрешните, близките дни, нима ще трябва да се разделят, да я загуби завинаги? Той вдигна ръка и потърка чело, за да прогони тревожната мисъл.

Пръстите на Бисера престанаха да шетат по платното и го остави на скута си. Тя спря на годеника си големи тъжни очи.

— Ангеле, ти ме забрави напоследък.

— Защо?

— Никакъв те няма, с дни се губиш по селата.

— Много ми е работата — нали събирам добитък — отговори той и виновно се усмихна.

Погледът на девойката стана дълъг, настойчив. Тя отпусна миглите си и те засениха очите й.

— Работата ли ти е много, или… — не довърши тя.

— Или?

— Или съм ти отстинала? — тъжно прошепна момата.

Ангел стана от мястото си и припряно отговори:

— Що думаш, Бисера? Никога не си ми била по-мила, отколкото ми си сега. Броя дните до сватбата, не ми се чака повече…

Тя пресегна към гергефа и отново сведе очи към платното, пръстите й заиграха по него и едва чуто прошепна:

— И аз ги броя, Ангеле — и лека червенина покри ланитите й и я направи още по-хубава и по-мила.

Ангел я гледаше, радваше и се и му се поиска да я притисне до сърцето си.

Замълчаха и двамата — мислеха за тоя ден, когато ще отидат под венчилото, облечени в сватбените си премени. Тръпнеха при мисълта за нощта, когато гостите ще си отидат, ще заглъхнат свирките и песните, говорът и смеховете на сватбарите и те ще останат сами. Той ще я отведе в горницата, ще я вдигне на силните си ръце и ще я сложи на меката постеля. Ще я притисне до себе си, а тя ще се гушне до него…

Бисера отпусна гергефа и каза:

— Ангеле, виждаш ми се замислен, угрижен.

— Така ти се струва.

Тя въпросително го погледна:

— Откакто се върнахте с татко от манастира, не си вече същият. Нана казва, че и татко се премятал в постелята, сън го не ловял… Станал е един такъв… замислен, намръщен… Какво се е случило?

— Нищо, Бисера, нищо… Напразно се безпокоиш — побърза да я успокои Ангел, но лицето му остана тъжно.

— Дано да е така… — прошепна момата и отново наведе глава над везмото, а пръстите й по-бързо заиграха по платното.

В стаята влезе стрико Марко. Той беше попрегърбен, лицето му — затворено и посърнало. Личеше, че нещо му тежи, сякаш се беше състарил за няколко дена. Той поздрави:

— Добър вечер, Ангеле.

— Добър вечер — отговориха младите.

Те зачакаха да чуят какво ще каже домакинът. Той се поизкашля, загледа се в дъщеря си и рече:

— Бисера, какво ще ни донесеш да се почерпим? — и като се обърна към момъка, попита: — Ракия или сладко?

Ангел се позамисли, като че ли да прецени какво да предпочете, и отговори:

— Сладко… Не ми се пие…

— Арно, сладко да бъде — златарят кимна с глава към дъщеря си. — Керко, я донеси от онова, от смокините…

Бисера пристъпи със своята лека, безшумна стъпка на кошута и излезе — Ангел я изпрати с дълъг и скръбен поглед.

Марко се отпусна на един стол, извади кесията си с тютюна и бавно почна да си свива цигара. Езикът му мина по хартията, извади кремъка и огнивото и удари по камъка — пръснаха рояк искри, — духна по праханта и запали. Смукна дълбоко. Движенията му бяха отпуснати, уморени, като че ли всичкото му внимание беше насочено в тия дребни движения около свиването и запалването на цигарата, но виждаше се, че друга мисъл го занимава. Той смукна от цигарата, пусна кълбо дим и каза:

— Как мислиш, ще ни издаде ли?

— Снощи се върнал от чифлика.

Те не назоваха Илче Нейков, но знаеха за кого говорят.

Ангел леко почука по масата:

— Не ме обича, да му падна, би ме удавил в капка вода… Люто се е заканил…

— И на мене няма да прости, че не му дадохме Бисера — рече татко й.

— Който е тръгнал по нашия път, трябва да бъде готов на всичко — отмери момъкът.

Марко отново смукна от цигарата си. Тя освети помръкналото му лице, в очите му трепна светлинка и като поклати глава, издума:

— Така е, синко — за първи път той назова Ангела свой син. Това изпълни сърцето на младия човек с радост и болка. Златарят продължи: — Каквото и да дойде, ще го понесем мъжки, като българи — спокоен, твърд прозвуча гласът му.

Бисера поднесе на сребърна табла сладкото и две чаши вода. Сребърните лъжички, от тънки плетени жички от скъпия метал, с малки цветчета, работа на златаря, бяха в отделна чаша. Смокините, запазили своя зеленикав цвят, бяха покрити с малки захарни кристалчета като снежинки. Мъжете мълчаливи изядоха сладкото, пиха вода. Момата се поклони и излезе. Татко й каза:

— Никому нито дума… Сами ще си носим кръста…

— Никому — беше твърдият отговор на Ангел.

Домакинът, който беше поседнал, стана, сякаш не го свърташе на едно място:

— Да изляза, имам малко работа на двора.

Бисера се върна. Баща й с тежка, уморена стъпка се приближи до вратата и я хлопна след себе си. Тя го изпрати с питащ и неспокоен поглед. Годеникът й я изтръгна от нерадостния й размисъл:

— Бисера.

— Кажи, Ангеле.

— Ще ме забравиш ли, ако трябва да се разделим?

— Да се разделим? — очите й потъмняха, придобиха цвета на езерото в облачен ден. Погледна го като ранена сърна и почти с отчаяние извика: — Никога.

Ангел тъжно се усмихна. Тя продължаваше да го гледа изплашена, отчаяна, като простреляна.

— Ти криеш нещо… Няма, няма да се разделим… — и като се приближи до него, оброни глава на гърдите му, сякаш да го задържи за себе си, да го запази от невидимата опасност, която искаше да й го отнеме.

Той не каза нищо, само ръката му се плъзна по косите й — в тая мълчалива ласка тя усети всичката мъка и копнеж на душата му.

Бисера изпусна гергефа, който беше везала — той остана да лежи на пода с платното и везбата по него като голямо бяло цвете.