Димитър Спространов
Охридска пролет (2)

II

Слънцето кацна на Мокра планина като голяма огнена птица, огледа се в сините води на езерото и бавно се скри. По небето няколко бели, пухкави облачета сплитаха огърлие от бледорозов маргарит. Преди да се скрие, слънцето запали на запад кървав пожар. Пламъците на пожара поръсиха леко надиплените води с алени божури. Пламналото небе и отраженията му се сляха в огнена стихия. Но постепенно багрите на небосклона помръкнаха, а заедно с тях избледня, угасна и заревото в езерото. По повърхността на водата изплаваха морави петна, станаха мастиленозелени и съвсем потъмняха. Изви се хоровод от светлини и сенки, от багри и отливи, които радваха окото и нашепваха за чудна, незнайна красота. А над стария град се разстилаше тишина, сякаш той оживяваше и от здрача почваха да излизат чутовни юнаци, които нашепваха за минали славни, бранни времена.

Ангел едва сдържаше широката си стъпка — искаше му се да хвръкне, за да стигне по-скоро до двора на Бисера, знаеше, че тя го чака до цъфналия трендафил. Мисълта, че ще я види, ще чуе звучния й меден глас, който услаждаше и радваше душата му, караше да бие сърцето му по-бързо и по-лудо. Той свърна в тяхната уличка. Пред него се възправи старата къща на златаря Марко Фиданчев, баща й, скрита в зеленина. Бутна малката вратичка, която бе открехната — зад вратата го чакаше Бисера.

Тя беше застанала до розовия храст — самата голяма уханна роза. По възтъмното й матово лице се разстилаше лека бледина от вълнение и страх да не ги види някой. Големите й зелени очи радостно и дяволито го стрелнаха, а по алените й сочни устни пробягна кротка и приветлива усмивка. Под тъмновинената й рокля от домашна коприна се очертаваха кипрата й снага и малките й момински гърди. Като я погледна, сърцето на Ангел се разтопи — нейната близост го вълнуваше. Той с мъка се въздържа да не я привлече до себе си, да не я прекърши, както би прекършил гранката до него, на която грееше един червен трендафил.

— Ангеле, защо не намина снощи? — едва чуто прошепна девойката и в гласа й имаше и жалба, и упрек.

— Късно се върнах.

— Сърцето ми се беше свило от страх за тебе.

— Напразно си се страхувала.

И той й разказа за случилото се прежния ден. Бисера го слушаше плаха и изтръпнала — тя видя суровото лице на Оломан бег, озъбените муцуни на верните му копои и долавяше опасността, която беше надвиснала над любимия й, над цялото семейство на дядо Недан. Но когато той спомена за Звезда, нещо трепна в нея и попита:

— Харесваш ли я?

— Хубава е като грудка сняг.

— По-хубава ли е от мене?

— За мене ти си най-хубавата — отговори Ангел. Гласът му беше толкова топъл и искрен, че тя му повярва и се успокои.

Угаснаха и сетните сенки на деня. Долу някъде остана да светлее езерото. По къщите заблещукаха светлинки. Наоколо беше тихо и ухаеше на цъфнали бадеми и трендафил.

От къщата, която надничаше в здрача, долетя подозрителен шум. Бисера трепна и се ослуша.

— Трябва да вървя, току виж, че майка ме подирила.

— Почакай още малко.

— Не мога.

— Бисера, моя първа обич.

— Кажи, Ангеле.

Той замълча и отговори с топъл, морен глас:

— Не мога да трая повече.

— Какво чакаш? — в гласа на момата имаше задявка и предизвикателство.

— Ще пратя стройници при татко ти.

— Прати, ще ги посрещнем, както се посрещат свидни гости.

— А какво ще кажат татко ти и майка ти?

— Каквото аз кажа — в гласа й отекна твърда решителност.

— Бисера. — Той посегна към гранката, но вместо да откъсне трендафила, привлече до себе си девойката. Кипрата й снага, топла и мека, коравите й момински гърди го заслепиха. Той видя как дългите й мигли натежаха и угасиха погледа й, пълен с нежност и копнеж. Тя се отпусна в ръцете му, съща плаха гургулица.