Димитър Спространов
Охридска пролет (8)

VIII

Денят беше светъл и ясен. По небето се рееха малки бели облачета като среброрунно стадо. Слънцето бавно гонеше зенита и ръсеше своите галещи лъчи. На поляната край Топола се бяха пръснали овцете на дядо Недан — те хрупаха зелената сочна трева, а хлопатарите на овните позвъняваха и глъхнеха.

Дядо Недан беше седнал пред колибата и пушеше от луличката си. Тя просветваше като златна пара в неговата още корава, здрава ръка. По-настрана от него се беше изправил Китан, облегнат на гегата си. Той държеше в ръцете, си шупелка, малка свирка, която със старание и умение сам си бе издялал, и нареждаше на нея някаква тъжна песен. И двамата, и бащата, и синът, бяха погълнати от своите нерадостни мисли — тежеше им и ги смущаваше още споменът за срещата им с Оломан бег, мислеха си и за своята всекидневна неволя, трепереха и за оскъдния си залък, който изкарваха с толкова труд и мъка. Потискаше ги и страхът за собствения им живот — мъчително е да живееш постоянно в страх, в тревога, като замръкнеш, да не знаеш дали ще осъмнеш. Дядо Недан искаше в лулата да намери разтуха, Китан — в тъжната песен на свирката да забрави неволята си. А овцете, сиви и черни, отпуснали пъстри руна, спокойно хрупаха тревата и хлопатарите тихо напяваха.

Неочаквано кучетата залаяха предупредително и гневно. Караман, силен и едър като вълк единак, пръв се втурна и поведе останалите песове. По междуселския път, който извиваше край селото и водеше за града, се издигна облак прах, пред него в лек тръс се носеха двама конници. Те свиха от пътя, прекосиха ливадата и без да обръщат внимание на бесния лай на кучетата, се приближиха до овчарите и спряха — това бяха Емин и Сафедин. В силяхлъците им лъщяха дръжките на пищовите и ръкоятките на ханджарите им. Лицата им бяха строги, а в очите им напираше хладна жестокост. Емин, нисичък, набит, като че ли се беше срасъл със седлото. Възчерното му лице, със зараснала рана от нож, изглеждаше като пън, ударен от гръм. Под феса му се подаваше черната му сплъстена коса. В очите му играеха студени пламъчета. А по устните му беше застинала нагла усмивка. Сафедин беше висок и тънък като върлина, той някак странно се полюляваше върху коня, сякаш с мъка се държеше на него. За отлика от другаря си той беше рус, с малки светли мустачки и безцветни очи, които напомняха бучка лед. И двамата, покорни изпълнители на волята на господаря си, бяха всели трепет и ужас в околното население и там, където минаваха, оставяха само сълзи и страдания. И сега, като ги видяха, Недановци разбраха, че не идват за добро.

Сафедин потупа коня си по врата, понадигна се на седлото и се провикна:

— Хей, хаирсъзи, вие, значи, продължавате да тъпчете земята на бега и да му пасете тревата?

Недан, който още като видя неканените гости, бе свалил кепето си, се поклони и сдържано каза:

— Ефенди, добичетата трябва да ядат. И те са като човека, ако не ядат, ще умрат.

— От тебе ум не искам. Много знаеш — сърдито рече Сафедин.

В разговора се намеси и Емин, гневно светна бялото на очите му и тежко рече:

— Време за много приказки нямаме. Било, каквото било… Оломан бег ни изпрати да ви кажем — до три дни ако не платите джезата^[1], ще прибере овцете, а вас живи ще ви дере.

Китан здраво стисна гегата в ръката си, сякаш се канеше да замахне с нея, и твърдо отсече:

— Не дължим нито глоба, нито наем за земята — земята е на падишаха.

— Първия път леко се отърва — подхвърли Сафедин и плесна с камшика си.

— Тогава бегът ти прости, ама ние няма да ти простим, ако много искаш да знаеш — рече гневно Емин.

Дядо Недан стисна кепето си, погледна сина си и тихо, наставнически каза:

— Китане, ти си мълчи… Аз ще говоря… Агаларите са добри хора, разбират от дума, имат сърце — с добро ще се разберем.

Момъкът горчиво се усмихна, сви пестник и замълча.

Сафедин, сякаш поласкан от думите на стария човек, се поусмихна под мустак и примирително каза:

— Така, така, с добро ще се разберем… Ще донесете парите и всичко ще се нареди.

— Ще се помъчим, агалар — отговори Недан и обърса челото си, което се бе покрило с капки пот. — Стоката не е наша… За да вземем пари от стопанина, ще трябва да му предадем овцете, да ги откараме в града…

— И дума да не става — провикна се Емин и тъмните му очи проблеснаха злобно.

— Никакво откарване на стоката в града! — изсъска Сафедин.

— Но чорбаджията няма да даде пари — умолително каза дядо Недан и се поклони, сякаш с тоя поклон щеше да умилостиви турците. — Предадем ли стоката, тогава ще ни плати човекът, дето сме я гледали… Така сме уговорили.

— Ще му кажете на оня пехливанин от града… Как се казваше? — Емин потърка челото си с ръка, сякаш искаше да си спомни името, което добре знаеше.

— Ангеле Момир — помогна му Сафедин.

— Така, така, Ангеле Момир… Ще му кажете, ако иска да си получи стоката, да ви даде пари да си платите джезата. Ако не даде, вместо стоката ще си види ушите — засмя се Емин, но смехът му беше гърлен, съскащ.

— Ама така не може, агалар — дума сме дали — почти простена старецът. — И ние имаме чест…

— Гяурска чест — презрително подхвърли Емин.

Недан се направи, че не го чу, и продължи:

— Нали ние сме тука — отговаряме и с имота, и с живота си.

— Имотът ви е една педя място — нито за вас, нито за бега… А животът ви не струва и пукната пара — рече Сафедин и се изплю.

— И така, разбрахме се — до три дена парите… Иначе — мислете му… — в гласа на Емин прозвуча закана. Той оправи юздите на коня, подкара го и се отдалечи. Сафедин го последва. Те подкараха в тръс и скоро се скриха зад близката рътлина.

— Разбойници! Защо не ми беше тук берданата — извика Китан и замахна с гегата.

Баща му скръбно го погледна и отмери:

— Добре, че я нямаше… Какво щеше да направиш?

— Щях да поваля поне един от тия… — със злоба отговори овчарят.

— Другият щеше да убие тебе, а и на цялата ни челяд нямаше да простят… Синко, с бос крак срещу ръжен не се рита… Сами сме, ако се надигнат всички, целият народ, друго би било… Смири гнева си, по-добре е да обмислим какво да правим. — Дядо Недан се отпусна на пъна пред колибата, дълго тършува в пояса си, докато извади чибучката и кесията с тютюна, и почна да я пълни. Движенията му бяха бавни, несигурни и пръстите му леко трепереха. Той напълни лулата, удари огнивото и я запали — разнесе се приятният мирис на прахан и гороцвет. Той пое и пусна облаче дим, което проследи с дълъг тъжен поглед.

И бащата, и синът дълго мълчаха, потънали в нерадостните си мисли. Недан пушеше лулата си, но дълго я забравяше и тя угасваше в ръката му. Тогава той отпуснато, несъзнателно изваждаше кремъка и огнивото, удряше по камъка и отново я запалваше. Китан на няколко пъти посегна към вулията си, за да изкара свирката си, но гневно замахваше с ръка — не му беше нито до свирка, нито до песен. Най-после той разтърси глава, сякаш да прогони черните си мисли, и като вдигна очи към баща си, каза:

— Татко, чини ми се, че и така и така ще загубим стадото. Оломан бег и като му наброим парите, пак ще прибере овцете, ами… — не довърши той.

— И аз така мисля, но какво да правим? — попита старецът.

— Какво ли? Ако питаш мене, да откараме стадото в града и да го предадем на Ангела, пък после за парите ще мислим… Да спасим стадото… Ще изгорим и ние, но ще изгори и човекът — отговори Китан и прехвърли гегата в другата си ръка.

— Право думаш, Китане — замислен отговори баща му, изтърси лулата си и додаде: — Да, ще изгорим и ние, има и Ангел Момир ще изгори…

Китан вдигна глава, в очите му блесна решителност и каза:

— Аз ще река — да не губим време… Ако тръгнем за града сега, няма да стигнем до довечера, но да поемем утре рано… За един ден ще бъдем в Охрид.

— Съгласен съм — кимна с глава дядо Недан.

— Веднъж да стигнем там, а за другото — ще мислим и решим — довърши мисълта си синът.

Недан вдигна към Китана големите си светли очи, опръскани със зелени капчици — харесваха му думите на сина и неговата решителност. Трябваше да се спаси стоката, а за другото — лесно. Нямаше време за губене, ако отлагаха, щяха да загубят и парите, и овцете.

— Утре в ранни зори ще тръгнем за града. Кажи на Секула да дойде да ни помага — сами няма да можем. Кажи на майка си да знае къде сме, а аз ще остана тук, при овцете… Да не даваме с нищо да се разбере, че утре потегляме.

— Ще отида, тате — рече Китан. Той се наметна с клашника си, вдигна гегата на рамо и бодро закрачи.

Дядо Недан го изпрати с поглед и му се радваше — да му е живо момчето, израсна за чудо и приказ. Беше им взел страха на турците — личеше си, че се е бил с московците, а умен и съобразителен беше, да е жив и здрав. Той продължи да седи пред колибата и да пуши лулата си. До него се приближи Караман и го близна по опакото на ръката — старецът протегна ръка и погали верния си приятел.

Слънцето се беше наклонило на запад. Малките перести облачета отдавна се бяха стопили и небето раздипляше своята синя копринена кърпа. В близката гора сетните лъчи запалиха пожар — грейнаха гранките на дърветата, стволовете на буките пламнаха като разгорели се пънове, но пожарът почна да стихва — гранките угаснаха, стволовете почерняха като прегорели. Над самотната и утрудена земя полегна тишината на привечерния час и сред нея се разнасяше само хрупането на овцете и равният, еднозвучен звън на хлопатарите.

Дядо Недан, унесен в мислите си, не видя как денят превали. От нерадостните му мисли го изтръгнаха Китан и Секула, които дойдоха от селото. Секула поздрави и заедно с Китана се заловиха, както всяка вечер, да разпалят огън пред колибата. Те натрупаха копа съчки, сложиха под тях малко суха слама, светна огнивото и сламата пламна, след нея пламнаха и съчките. Тогава младите люде нахвърлиха върху огнената грамада цели букови цепеници. Пламъците свиреха като смокове, извиваха се и хвърляха грейка и пръски огнени искри.

Китан сложи пред баща си и приятеля си бакъреното менче с кисело мляко, което майка му беше дала, извади три лъжици и пита черен хляб и почнаха мълчаливо да вечерят. Рядко разменяха по някоя дума и почти мълчаливо се нахраниха. Китан прибра оскъдната трапеза и тримата се натъркаляха край огъня. Старият натъпка лулата си и тя почна да светлее като звезда, която бляскаше и се откликваше на сестрите си на небето. Неговата атлазена кърпа потъмня и по нея невидима ръка извеза рой звезди, сякаш го посипа с бели цветя. Тайнствена, омайна и величествена беше тая пролетна македонска нощ.

Недан се размърда и като на себе си рече:

— Ако и нашето е живот…

— Татко, ще дойдат по-добри дни… — чу се гласът на Китан. — По-рано беше лошо, нямаше на кого да се облегнем, но сега е друго — има ли свободна България, ще има и свободна Македония.

— Чул те господ, синко.

— Доброто не идва само, татко, трябва да си помогнем сами, за да ни помогне и господ — добави Китан.

В мрака се обади и Секула:

— Прав си, Китане, сухи гащи риба не ядат… Докато търпим, добро няма да видим — читаците разбират само от сила.

— На зла круша — зъл прът — някак особен се отекна гласът на Китан.

И тримата отново замълчаха. Разговорът не вървеше — всички мислеха за утрешния ден, за работата, която ги чакаше.

— Хайде, време е да спим — рече старият и като се загърна с клашника си и подложи ръка под главата си, се унесе в дрямка.

Младите хора последваха примера му, но дълго и тримата се търкаляха, обръщаха се от една страна на друга и сън не ловеше очите им. Недан мислеше за утрешния ден: как ще се разправя с Оломан бег. Китан си спомняше за дните през време на войната, когато блъскаше турците и живееше с вярата, че свободата ще изгрее и над неговия край. Секула виждаше светлите очи на Звезда — те му се усмихваха и погален от тоя нежен поглед, той сам се усмихваше. Подухна вятър, лумнаха почти угасналите гранки и огънят пламна с нова сила. Близката гора зашумя тайнствено и загадъчно. Нещо знойно, тревожно и омайно имаше в тая чудна нощ.

На небето се появи бисерната сълза на зорницата. На изток то почна да избелява, нощната тъмнина да редее и чезне. Бавно, неусетно, като девойка в бяло рухо, запристъпя утрото и почна да се разсъмва. Бавно се раздипляха черните валма на нощта и от тях се заизточваха светлите нишки на деня.

Дядо Недан отхвърли клашника, понадигна се и се провикна:

— Хайде, момчета, раздени се.

— Закъсняхме ли? — попита Китан, като също отметна завивката и бързо стана.

— Не сме, но е време да вървим — отвърна баща му.

Скочи и Секула, протегна се да разкърши младото си тяло. Чобаните се наплискаха със студена вода на близкия извор, избърсаха се с шарените си кръпчета от домашно платно, взеха по един резен хляб и бучка сирене и подкараха стадото. Преди да потеглят, дядо Недан направи кръст:

— Бог да ни помага.

— Помогни си сам, да ти помогне и господ — рече Китан и бодро закрачи със своята широка, отмерена крачка.

Стадото почна да се търкаля като пъстра черга — изплетена от сиво и черно. Овцете се блъскаха една в друга, препъваха се и пак вървяха напред. Сегиз-тогиз се чуваше тъжното блеене на някоя овца, пролайваше куче. И над стадото като тъмна сянка го следваше облак прах. Овчарите току се провикваха:

— Къш мари…

— Тпру — и подканяха овцете с гегите си да не се лъчат от стадото.

Денят ги настигна на два часа път от Топола. Бяха минали през най-опасното място, оставаше още малко да излязат от прохода змийско гърло, за да излязат отново на широко равнище. Изведнъж Секула, който водеше стадото, се спря — цял застинал в уплаха и изненада, — а овцете се юрнаха назад. Дядо Недан и Китан, които в първия миг не разбраха какво става, чуха как пропукаха пушки и над главите им пропищяха куршуми. На изхода на прохода бяха застанали няколко въоръжени мъже на коне — между конниците те познаха Емин и Сафедин. След първия залп се разнесе нов и след неговия пукот настъпи зловеща тишина. След нея долетя силният гърлен глас на Сафедина:

— Така, а, ще откарвате стадото в града?

— Ще видите как се пристъпва заповедта на бега — провикна се и Емин — в ръцете и на двамата блеснаха извитите им ятагани.

Дядо Недан извика:

— Секула, бягай. — После, като се обърна към Китана, подхвърли: — След мене в гората — и бързо се шмугна в близкия храст.

— А стоката? — попита Китан, като го последва.

— Остави сега стоката — спасявай главата…

Дядо Недан и Китан навлязоха в гората и оттам през стволовете на дърветата видяха как нападателите подбраха стадото и бавно го подкараха обратно към Тополи. Възбудени от лесната си победа и богатата плячка, те весело и оживено разговаряха. Караман и другите кучета изпроводиха разбойниците с гневен лай, дълго гледаха след стадото и се прибраха при господарите си.

При бащата и сина скоро се приближи и Секула, той се задъхваше от бързото ходене:

— Кучета!

— Чакали са ни — рече Китан. — Язък за стоката.

Недан въздъхна и като поклати глава, каза:

— Ти не гледай стоката, нали спасихме живота. Стока се припечелва, но живот не се връща.

— Ех, и ти, татко — простена гневно Китан и въпросително погледна баща си: — Е, сега?

Недан позамълча и с някакво особено примирение проговори:

— Сега ли? Ние със Секула по околни пътища ще се приберем в селото — майка ти и Звезда да не са сами, — а ти ще отидеш в града. Занеси много здраве на Ангелета и му разкажи какво стана. Премислете и решете — да броим ли парите на Оломан бега, или не.

— Ами, ще му ги броим — сопна се Китан. — Както задигна стадото, така ще задигне и парите.

— Така е, ама има и по-лошо… — многозначително каза бащата. — А сега, на добър час.

— Благодаря, татко — отговори Китан, позамълча, поколеба се, сякаш искаше да добави нещо, но нищо не каза и пое пътя към града.

Баща му го изпроводи с очи и кротко каза:

— Да вървим, Секула.

— Да вървим, дядо Недане — рече момъкът и скръбно поклати глава.

Тръгнаха. Над тях палеше наякналото слънце. Тежеше им тишината — нямаше го равномерния шум от копитата на овцете, бодрия и весел звън на хлопатарите. Нещо тежко, потискащо имаше в тишината, която ги заобикаляше, и те крачеха замислени и посърнали. Кучетата сякаш долавяха мъката им и отпуснали опашки, бавно вървяха след тях.