Димитър Спространов
Охридска пролет (4)

IV

В пазарен ден чаршийската улица на града отрано се оживяваше. Стопаните на дюкяните идваха още в ранни зори, вдигаха тежките кепенци, премитаха отпред, изваждаха дълги сергии и нареждаха стоката си. По сергиите цъфваха шарени шамии, мамеше окото тежко черно и тъмновинено, с цвета на алена кръв кадифе и копринени платове с пъстри багрилки. Кожухарите окачваха топли кюркове, подплатени с агнешка кожа, самурени калпаци и къси женски елечета от заешка кожа с лисичи кенари. Грънчарите нареждаха паници, по които с любов и грижа бяха изписали лалета и карамфили. Златарите, прочути със своето майсторство, оставаха в златарниците, но по прозорците им увисваха златни огърлия, сребърни пафти и нанизи пендари. Стоката на златарите беше скъпа, съблазнителна и те не се решаваха да я изнесат навън — който искаше да си купи нещо, влизаше в дюкяна, а често и пазарлъкът беше дълъг и тежък. По-нагоре, където бяха работилниците на бакърджиите, изгряваха като месечини големи менци, сахани и тепсии от стара мед, по които майсторите бяха изковали венци от дъбови листа. Първите лъчи на слънцето лизваха менците и саханите и те пламваха с бели и розови пламъци.

Постепенно чаршията се оживяваше — идваха от близките села селяни, облечени бедно, с изтъркани бечви, гологлави или с измачкани кепета. Те предлагаха сиромашката си стока — товар дърва, някое и друго руно вълна. Мяркаха се и селянки — те грееха на слънцето в своите пъстри минтани, по ръкавите на ризите им трептяха червени кръгчета и звезди, работа на дълги, будни нощи. В кошници от бяла ракита продаваха яйца, коприва или стрък чубрица. Селяните и селянките, ако успееха да продадат донесеното, с оскъдните пари, които получаваха — някой и друг металик или грош, — купуваха симид или геврече за децата си, някоя дреболия за в къщи. Ако някой получеше по-добри пари за дървата си или вълната — бяла меджидия или няколко сребърни гроша, — заставаше пред железарите. Той дълго премяташе брадвите от ръка в ръка и мъжки се пазареше. Най-после се примиряваше с неотстъпчивостта на продавача. Те сключваха пазарлъка, стискаха си здраво десниците и купувачът си отиваше доволен и радостен. Той носеше брадвата така, че да не се хвърля много на очи — можеше някой турчин да я хареса и да му я вземе. На горния край на улицата заставаше Рустем арнаутинът, който в един подвижен мангал предлагаше салеп — топлата течност димеше, когато я сипваше в широките филджани, а близо до него друг продавач предлагаше захарни петленца, ябълки и небет-шекер. Виковете на продавачите, оживените и шумни пазарлъци се сливаха в обща гълчава. Шум и неясен говор се плискаха и заливаха улицата.

Пъстра и многолюдна беше навалицата, която като придошъл поток заливаше улицата. Селяните минаваха плахи, превити и някак страхливо предлагаха стоката си. По-смело пристъпваха градските хора, които бяха излезли на пазара да си набавят нещо. Но и тук пълни господари се чувствуваха беговете от околията и по-видните турци от града — едните и другите идваха да покажат богатството и силата си, а не да свършат някоя полезна работа. Някои от тях минаваха на конете си, обружени с тежка и богата сбруя, юздите им блестяха като сребро, а стремената им лъщяха на слънцето. Те минаваха горди, наперени като пауни, в лявата ръка държаха юздата, а дясната леко почиваше на пищовите им. Беговете прекарваха нагиздените си коне през навалицата, облечени в скъпа чоха, покрити със сърма и сребърни кюстени, с големи чалми около фесовете си. Те не обръщаха внимание дали няма да стъпчат някого — раята трябваше да си знае мястото и да им стори път. Ако някой не успееше да се отстрани навреме, можеше да го погали и бичът им. Обикновено всички дошли на пазара бързаха да се отстранят от пътя им, като ниско се покланяха пред богатите синове на пророка. След като покажеха каяфета си, турците се спираха до чинарот — вековното дърво, което от незапомнени времена красеше града. Те слизаха от конете и седяха под неговата дебела сянка да пият топло кафе и пушат тютюн. Запалваха дългите си кехлибарени чибуци или захапваха краищата на наргилетата и се отдаваха на своя кеф. Почваха дълги, важни разговори и от време на време поглаждаха брадите си.

Пазарът беше в разгара си до обед — превалеше ли слънцето и почнеше ли да клони към сините планини отвъд езерото, навалицата постепенно намаляваше. Селяните бързаха да стигнат по-ранко в селата си, за да не замръкнат по несигурните друмища, гражданите — и те гледаха да се приберат по домовете си, преди да настъпи нощта. Последни се разотиваха беговете и турците първенци. Уморени от безкрайните си разговори под чинара, те отиваха на гости на някого от своите градски приятели или се отбиваха при Поликсени, гъркинята, стара сводница. Там пиеха ракия, млади циганки играеха кючек и до късно се разнасяха звуците на тарамбуки и знойни, сладострастни маанета. Тишината на настъпващата нощ нарушаваха захлопванията на кепенците — продавачите бързаха да си приберат стоката и да заключат дюкяните с девет катанеца.

Шумно и пъстро беше на охридската чаршия в пазарен ден, но в другите дни животът протичаше почти безшумно и равно — сергиите ги нямаше, в дюкяните рядко се отбиваше купувач. Животът продължаваше само в кожарските работилници — там калфите и чираците седяха приведени над меките и топли кожи, а ръцете им пъргаво прекарваха иглата, изтегляха конеца и правеха бод след бод. Изкорубените им гърди често раздираше остра, неприятна кашлица, разядени от тежката, задушваща миризма на щавени кожи и нафталин. Те трябваше да приготвят стока за следния пазарен ден, да стегнат суровите кожи, които господарите им, тежките охридски търговци, изнасяха чак в Беч и Липиска. От казанджийниците се разнасяше равномерното пухтене на духалото, ударите на чуковете и отзвъняването на наковалните. От сутрин до вечер не спираше и еднозвучната песен на грънчарското колело. Но щом залезеше слънцето, работните люде пак бързаха да се приберат по къщите си — в кожарниците замираше лекият шум като търкането на криле, в казанджийниците преставаха да бият чуковете, да отзвъняват наковалните, замръкваше и песента на грънчарското колело.

Ангел Момиров бавно крачеше по главната улица и зави към златарницата на Марко Фиданчев — бащата на Бисера. Макар разликата в годините им да беше голяма, те бяха приятели — бяха се срещали и опознали, когато се събираха старейшините на еснафите да обсъдят някоя народна работа. Марко идваше на тия събрания от страна на златарите, а Ангел — като човек на касапския еснаф. Освен че търгуваше с едър и дребен добитък, той държеше и касапница в града. Златаринът му харесваше — имаше буден ум и младо сърце, винаги подкрепваше младите и мареше за народното добро. Имаше навик от време на време да се отбива в дюкяна му, да гледа как майсторът ковеше някоя гривна или извиваше скъп пръстен, обичаше и да беседват за едно, за друго — за училището, за черквата, Да изпишат нови книги за читалището. Но откакто бяха почнали да се имат с дъщеря му и тайно да се срещат, беше му някак си неудобно, струваше му се, че го лъже, и беше разредил срещите и разговорите си със златаря. Но сега се беше запътил нарочно към златарницата — искаше да го подпита, отдалеч да разбере да прати ли стройници за Бисера, или да не праща, за да не се посрами, ако ги върнат. Той крачеше бавно, замислен, със свито сърце. Наоколо беше тихо, улицата пуста и само кованите му кундури потракваха по калдъръма. От мислите му го изтръгна нечий глас:

— Добър вечер, Момирче — поздрави го някой, но в гласа долови насмешка.

Той вдигна глава — пред него бе застанал Илче Нейков, синът на Нейко челеби, един от първите чорбаджии на града. Макар да бяха връстници, учили заедно в училището, не другаруваха и не се тачеха — Илче беше горделив, надменен и се отнасяше високомерно към останалите млади хора в града. Винаги ходеше нагизден, натруфен и не работеше нищо — уж помагаше в работата на баща си, но всъщност предпочиташе веселбите. Той обичаше да дружи с някои от беговете, взимаше участие в гуляите им и това караше останалите граждани да странят от него и да го гледат накриво. И сега Илче застана пред Ангела, присвил вежди — в очите му светеше присмехулно пламъче, а на устните му бе застинала пренебрежителна усмивка. Както винаги, фесът му беше сложен малко настрана и дългият пискюл свободно се полюляваше — в цялата му осанка имаше нещо предизвикателно.

— Добър вечер — сдържано отговори Момиров, неприятно изненадан от тая нечакана и нежелана среща.

— При стрико Марко златарина ли? — попита Илче и очите му още повече се присвиха.

— Не е твоя работа.

— Много се увърташ около Бисера, керка му.

— Бендисвам я.

— Не е лъжица за твоите уста — надменно подхвърли Илче.

Ангел почувствува желание да зашлеви това ухилено, нагло лице, но се въздържа и с нескривано презрение попита:

— А за твоите ли е?

— По̀ приляга за снаха на Нейко челеби — подчерта думите си чорбаджийският син.

— Това тя ще реши.

— Пращай стройници, докато не съм те преварил — предизвикателно рече Илче.

— Ще ти ги върнат — на дързостта отговори с дързост Ангел и отново се сдържа да не стовари пестника си върху ухиленото и мазно лице на младия Нейков.

— Ще видим.

— Да, ще видим — сопна се Ангел и продължи пътя си. Срещата и разговорът с Илче му бяха неприятни и побърза да ги прекрати.

Думите на Илче го жегнаха. Той не беше забелязал и в града не се говореше, че синът на Нейко челеби е хвърлил око на Бисера, а и тя нищо не бе му казала. Скрила ли беше от него? Не, той не можеше да допусне това! Ако дори имаше нещо, ако той беше я задирял или й беше подхвърлил дума, тя би му казала — очите й винаги го гледаха открито и честно, в тия очи не можеше да има лъжа. Но думите на градския бекрия му помогнаха да прогони колебанията си, да вземе решение — нямаше какво да отлага повече, трябваше да поговори с Марко Фиданче, да подразбере какво мисли той и да прати стройници.

Ангел спря пред вратата на златарина, поколеба се за миг и смело отвори вратата.

— Добър вечер, стрико Марко.

— А, ти ли си, Момирче — каза златаринът и вдигна глава към младия човек. — Пойли, пойли.

Ангел седна до работната маса на златаря, която се намираше в дъното на дюкяна. Върху нея бяха разхвърляни сечивата, с които майсторът изработваше своите ГРИВНИ — малки длета, щипци за извиване на мекия, ковък метал, една спиртна лампа за нагряване. Той държеше в ръката си сребърна плетка — от тънки сребърни жички златарят плетеше чудна гривна, изпод сръчните му пръсти изникваха бели, чисти цветчета. Майстор беше стрико Марко, обичаше занаята си и ненапразно славата му се носеше надалече — който искаше да купи за подарък умело, със сърце направена гривна или пафти, които да греят на слънцето като светкавици, идваше при него. На прозореца бяха изложени дребни златни и сребърни украшения, колкото да се види, че тук е златарски дюкян. По-ценната стока той държеше в една желязна, грубо направена каса в дъното на златарницата, а най-хубавото и най-ценното, което бе излязло от ръката му, пазеше в къщи и го показваше само на познавачи и редки купувачи, които умееха да ценят изкуството му и добре да плащат. Той остави сребърната плетка и вдигна очи към госта си.

— Срещнах майка ти, каза ми, че си ходил към Топола.

— Ходих.

— Е, как поминуват там людето? — попита Марко и отново се наведе над работата си.

— Лошо, стрико Марко — отговори Ангел и разказа на майстора за всичко, що бе видял и чул на село, в къщата на дядо Недан, за нападението от хората на Оломан бег, от което по чудо се бе спасил. — Тежко, много тежко се живее вече, стрико Марко — рече той и скръбно поклати глава.

— Да. Такъв ни бил късметът — тихо, като на себе си промълви майсторът и въздъхна. — Било ни съдено още да търгаме. Горна Бугария се освободи, а ние останахме да пъшкаме под турската робия… Ингилизите ни изядоха…

— Ингилизите и немците — каза Ангел и на свой ред въздъхна, но изведнъж тръсна глава и твърдо каза: — Но така не може да продължава. Трябва да се направи нещо…

Пръстите на майстор Марко престанаха да играят по плетката. Той погледна младия си приятел и по устните му пробягна неопределена усмивка, но не каза нищо. Замълчаха и двамата, сякаш се страхуваха да споделят това, което им тежеше на душите, занимаваше мислите им и вълнуваше сърцата им.

Сетен слънчев лъч се втурна в златарницата. Той кацна за миг върху сребърната плетка в ръката на майстора и запали по нея бели и възсинкави пламъчета. Погали една златна гривна на масата и тя цъфна като голямо жълто лале, плъзна се по един пръстен с червен камък и рубинът блесна като кървава капка. Но лъчът се скри и играта от багри, която се развихри, секна — възсинкавите пламъчета угаснаха, лалето помръкна, капката застина и потъмня. Разстлаха се модри, привечерни сенки, които смекчиха чертите на лицата на двамата събеседници.

Ангел мълчеше и се чудеше как да подкачи разговора, за който беше дошъл — засега това беше най-важното, но как да почне — издалеко или направо. Не му беше в нрава да извърта, да си служи с недомлъвки и реши да разсече възела с един замах, но си спомни за срещата с Илче и намери, че тя ще му помогне.

— Знаеш ли кого срещнах, преди да дойда при тебе?

— Кого?

— Илче Нейков.

— Сина на Челебията? — златарят сключи вежди и добави: — Е, та какво?

— Каза ми, че щял да праща стройници за Бисера.

Марко хвърли сребърната плетка и се облегна на гърба на стола. Клепките му леко трепнаха и устните му се свиха, но лицето му остана спокойно и затворено. Той бавно издума:

— Илче е много високо, а ние много ниско…

— А ако прати?

— Тогава ще видим… Ще поговорим със стрина ти Фанче, ще помислим. — Той тихо се засмя и поклати глава: — Стройници ни дошли и от кого? От Илче, сина на Нейко челеби…

— А Бисера? — едва чуто попита младият човек. Той усети как сърцето му замря в гърдите и докато златарят отговори, стори му се, че мина цяла вечност.

Стрико Марко взе сребърната плетка и я опъна, сякаш искаше да види дали цветчетата по нея са добре направени, измери с око дължината й и едва тогава отговори, като хвърли бърз поглед към момъка:

— Ще питаме нея… Тя ще реши… Тя ще има последната дума…

Ангел въздъхна с облекчение, лицето му се разведри — щом като баща й й даваше свобода на избор, той знаеше какъв ще бъде изборът — тя нямаше да се полакоми по богатството и големството на Челебията, а щеше да послуша гласа на сърцето си. Той познава, добре познава своята Бисера, своята гургулица… И все пак някъде дълбоко в сърцето му се спотайваше тревога. До него долетя гласът на майстора:

— А тебе какво те засяга тая работа?

— Рекох да ти кажа… Може и друг да рече да прати сватове…

— И тях ще посрещнем Зависи кой ги праща… Но казах ти — Бйсера ще решава.

— Е, сполай ти, стрико Марко — без да разбере защо, поблагодари Ангел и лицето му просветля. — А сега да си вървя…

— Защо бързаш? Какво така изведнъж?

— Здрачи се… И ти ще трябва да затваряш… — отговори момъкът и подаде ръка на златаря.

Марко пое подадената му ръка, позадържа я и рече:

— Който превари, той товари — и приятелски го потупа по рамото, а по устните му играеше двусмислена усмивка.

Ангел излезе от златарницата на стрико Марко — посрещна го вечерницата голяма, светла и му се усмихна.