Димитър Спространов
Охридска пролет (25)

XXV

Привечерните сенки бавно пълзяха в една от горниците в къщата на Фиданчеви. Те постепенно обгръщаха със своите воали предметите — и миндерлъците край стената, и масата, застлана с пъстра покривка, и иконите на иконостаса в ъгъла. Отблясъците на умиращия ден постепенно гаснеха и потъмняваха, заедно с тях потъмняваше и покъщнината и потъваше в някаква синкава мъгла. Навън беше тихо — тишината на привечерния час. Долетя камбанен звън — камбаната на „Свети Климент“ призоваваше християните на вечерня. Разнесоха се отмерени, тържествени звуци. Те нарушиха покоя и тишината.

До масата бяха седнали Бисера и Звезда. Няколкодневното пребиваване на Звезда у Фиданчевци беше сближило двете момичета — те се чувствуваха близки, родни и между тях се беше завързало топло, сърдечно приятелство. Бисера държеше в ръцете си парче домашно платно — бяло, чисто като водите на езерото, в които беше белено. Върху него девойката извезваше малки червени квадратчета — тя готвеше чеиза си. Звезда, леко приведена към нея, внимателно следеше работата й — отмерените и плавни движения на ръката, която държеше иглата и прекарваше червения копринен конец.

Звезда беше облякла една от роклите на Бисера. Градското облекло особено й прилягаше и й придаваше нова хубост. Скромната тъмносиня рокля с бели цветчета помагаше да изпъкне златото на косите й и белотата на лицето с лекия загар на южното слънце. Роклята леко пристягаше моминската й снага, правеше извивките й по-изискани и по-примамливи. Така пременена, тя изглеждаше по-нежна и по-мила. Бисера, леко приведена над работата си, откриваше тънките и изящни черти на лицето си. То беше продълговато, бледо и матово, а големите въздълги, тъмни мигли бавно, морно се спускаха и хвърляха сянка върху пъстрите й очи. Очите меняваха цвета си — бяха ту светли като водите на езерото, ту ставаха тъмнозелени. И двете бяха хубави по своему: Звезда, дете на полята и родните планини, Бисера — сякаш излязла от някоя от фреските в черквите на стария град.

Бисера вдигна глава към приятелката си и тъжно се усмихна:

— Голям късмет си имала…

— Да са живи Китан, Секула и Ангеле… Без тях… — въздъхна Звезда и не довърши.

— Какво щеше да правиш?

— Бях решила да се убия. Жива нямаше да се дам… И сега изтръпвам, като си спомня за бега… Очите му, ръцете му, които пресягат към мен…

— Горката!

— Това мина, но какво ме чака? Оломан бег трябва да е побеснял, да се върна на село, не мога. Какво ще стане с Китан, със Секула? Секула… — повтори името на изгората си Звезда и въздъхна.

Бисера се приведе към девойката и топло попита:

— Обичате ли се?

— Щяхме да се оженим.

— Не се тревожи… Всичко ще се нареди… — опита се да я успокои приятелката й, но ръката й по-бързо почна да движи иглата.

Звезда, притисната от мъката по бащината си къща, от страха за утрешния ден, стана и се приближи до прозореца. Пред нея се откри градът със старите си къщи, потърколили се към брега на езерото. От вечерната дрезгавина изплаваха островите от зеленина, дворовете, пълни с пъстри лехи и кичести дървета. Но езерото помами погледа й — слънчевите лъчи бяха престанали да се ломят в него, да се оглеждат белите пухкави облачета. В тоя привечерен час то приливаше сини и зелени отблясъци и по гладката му притихнала повърхност пробягваха леки вълни, сякаш зелената му гръд потръпваше от сладостна нега.

Вратата се отвори и влезе домакинът Марко златарят, а в рамката на вратата зад него се очертаваха снажните снаги на Китан и Секула. Бисера стана, като видя баща си и нечаканите пости, Звезда се обърна и лицето й просия:

— Братко, Секула…

— Добър вечер — поздравиха мъжете.

— Добър вечер — отговориха момичетата и чинно приведоха глави.

Марко Фиданчев се обърна към Звезда:

— Доведох ги да се видите и…

Китан го прекъсна:

— Да се разделим, сестро.

— Дойде часът — обади се и Секула и гласът му заглъхна гърлен и скръбен.

— Значи, дойде — като ехо се отекна разтрепераният глас на Звезда.

— Заповядайте — покани гостите си домакинът.

— Сполай ти, стрико Марко — отговори Китан. — Знаеш, нямаме време.

Настъпи мълчание. Китан и Секула със снажните си снаги сякаш изпълниха горницата. Изпод накривеното кепе на Китан се подаваше перчемът му и като пиявица се беше извил на челото му. Очите му гледаха замислени и тъжни, но и нещо непреклонно проблясваше в тях. Секула, малко по-висок от него, но силен и гъвкав, стоеше разкрачен, като че ли диреше по-здрава опора под краката си. И неговото лице беше намръщено, застинало, като изпечено от глина. И двамата момци събираха сили за близката раздяла, за тъмния и незнаен път, по който тръгваха.

Китан заговори, като направи усилие — гласът му прозвуча задавен и глух:

— Звездо, Ангел Момир ще те отведе в Солун, а оттам ще гледа да те препрати в свободна България. Ще ти даде писма до добри приятели… Аз имам там приятели.

Девойката трепна и плахо попита:

— Трябва ли да отида така далече?

— Трябва! — отсечено, с повеля в гласа отговори брат й. — Ако останеш тук, дори в Солун, Оломан бег и тия като него ще те намерят и няма да ти простят… Да бъдеш в ръцете им и да избягаш — такова нещо те не прощават…

— Как ще се разделя от мама и татко, от теб, от… — тя погледна Секула и не довърши.

— Може би няма да бъде задълго… — отгатна мисълта й Китан и побърза да я успокои. — Ако не мога аз, Секула ще дойде при тебе… Няма да те забравим.

В разговора се намеси и Секула:

— Звездо, тук те заплашва голяма опасност… Ще заминеш… Докато мине бурята…

Марко се позакашля и отмери:

— И аз ще река да се позасълнеш малко…

Звезда изгледа брата си, Секула, сърцето й се сви от страх и болка и едва чуто попита:

— А какво ще стане с вас?

Брат й неопределено и тъжно се усмихна:

— И ние няма да отидем в Топола…

— Там за нас повече няма живот… Оломан бег и кехаите му на нас няма да простят — каза Секула и несъзнателно почна да закопчава копчето на гуната си.

— Тогава? — като шепот премина гласът на девойката.

— Ще хванем гората… — тръшна глава и бодро отсече братът. — Секула, да вървим.

— Да вървим… Дълъг път ни чака — като на себе си рече момъкът.

Китан се приближи до сестра си и просто, като че ли и на другия ден щяха да се видят, й подаде ръка:

— Сбогом, сестро — прегърна я, потупа я по рамото, сякаш искаше да й вдъхне смелост, и я пусна.

Погледите на Звезда и Секула се срещнаха. Тя беше притихнала, плаха, очите й изпълваха мъка и отчаяние, това бяха очите на смъртно ранена кошута. Момъкът пребледня, леко прехапа устната си, като че ли под него земята се продънваше. Чу се гърленият му, дрезгав глас:

— Довиждане, Звездо.

— Довиждане, Секула.

Той се поколеба за миг и посегна към девойката. Тя пламна като божур и като птичка се притисна до гърдите му. Копнежът й по него надви моминския й свян, но нали може би никога нямаше да го види вече, и му поднесе устните си — това беше техният обет за вярност.

Гласът на Секула прозвуча твърд и уверен.

— Ще те намеря, където и да бъдеш… И накрай света…

— Бог да ви закриля! — отекна гласът на сестрата и първата люба.

Над техните гласове се издигна гласът на Китан:

— Да тръгваме, братко!

— Да тръгваме.

И двамата бързо излязоха, сякаш се страхуваха да останат повече. Стъпките им се отдалечиха и заглъхнаха. След тях, мълчалив и замислен, излезе и домакинът.

Звезда протегна към тях ръце сякаш искаше да ги задържи, и се отпусна на стола. Тя глухо зарида. Бисера се приближи до нея и леко я погали по главата. Сенките на привечерния здрач ги затулиха, за да скрият мъката и сълзите им.