Димитър Спространов
Охридска пролет (45)

XLV

Биеха тарамбуките, виеха зурлите, блъскаха тъпаните. С победни, диви викове башибозукът влезе в Топола. В селото сякаш връхлетя орляк лешояди. Майките като подплашени квачки прикътаха децата си, мъжете бързаха да се приберат по къщите си, всичко живо се изпокри и смълча. Настъпи грозна тишина, нарушавана само от зловещата музика на въоръжената тълпа, от плющенето на зелените знамена.

Начело на ордата яздеше водачът й Хасан бег, заместник на Оломана. На върлини над фесовете и чалмите на озверените мъже се издигаха три глави, смъртнобледи, кървави. Те хвърляха на земята тъмна, зловеща сянка. А на един кон, който вървеше след водача, през седлото бе прехвърлен човешки труп — главата му се полюляваше, а надолу се спускаше кичур светли коси. Като стигна сред селото, на селския мегдан, башибозукът спря. Бегът вдигна ръка и изведнъж тарамбуките млъкнаха, зурлите престанаха да издават своя оглушителен вой, тъпаните секнаха да бият. Чуваха се само ударите от копитата на коня на бега, който неспокойно биеше земята. Той се понамести на кадифеното седло и се провикна:

— Хай, гяурлар, така ли ни посрещате? Излезте да видите как свършват царските душмани. Ако не излезете, ще бастисаме^[1] селото — и помен няма да остане от него.

Гласът раздра гробната тишина, мощен и силен. Изпокритите селяни чуха поканата на бега. Из вратниците надникнаха пребледнели лица, показаха се чорлави глави. Те запристъпяха, затътраха се като добичета, що откарват на кланица. Постепенно на стъгдата почнаха да прииждат изпоплашени мъже и жени. Зад минтаните на майките поглеждаха изтръпнали, любопитни детски глави. Стъгдата се изпълни с подплашено, скупчено човешко стадо.

— Свалете тая мърша — заповяда Хасан бег и замахна с камшика си към трупа на коня.

Двама души изскочиха напред, повдигнаха трупа и го проснаха на земята. И мъртъв, убитият не беше изгубил хубостта и мъжеството си. Клепките леко притваряха очите му, но през тях те сякаш горяха, перчемът му волно беше паднал върху челото, на устните му бе застинала презрителна, горда усмивка.

Тополчани с трепет очакваха да видят какво ще стане. Мъжете, облечени в сиво, жените в своите пъстри минтани и бели ръкави се събраха накуп. Притиснати един до друг, като подгонени добичета, сякаш да си дадат смелост, те образуваха шарена, стълпена навалица. Хасан бег изгледа селяните и селянките и се провикна:

— Ако тая мърша е Китан Неданов от селото ви — мислете му! Ще подпаля селото от четирите му страни и вие ще се пръснете като пилци. Но запомнете добре — който ми каже истината, не само ще му запазя къщата и имота, но и богато ще го наградя. — Той обшари с поглед селяните и посочи с ръка към един старец. — Гяур, я ела тук!

Старецът смъкна кепето си, среброто на главата му блесна и като се поклони ниско, рече:

— Заповядай, господарю.

— Познаваш ли тоя мъж?

Старецът се приближи до проснатия на земята труп, загледа се в лицето на убития с черна съсирена кръв на сляпото око. Той се поизправи, без да смее да погледне бега, а кепето му леко играеше в ръката.

— Не го познавам.

Бегът удари с камшика по ботуша си:

— Не е ли Китан от вашето село, дето вдигна ръка срещу царщината?

Старецът се поокопити, изправи се и смело отговори:

— Господарю, Китан изчезна от селото — потъна вдън-земя… Казват, че отишъл в Горна Бугария… — Той замълча и на устните му трепна хитра усмивка: — В нашето село няма ръка, която да се вдигне срещу царщината; ако има, ние сами ще я отсечем.

Хасан бег недоверчиво изгледа стареца, погледът му беше дълъг и присмехулен:

— Така, така те искам — сами да я отсечете… — Той замахна с ръка и даде знак на стареца да се оттегли. Присви очи и отново изгледа стълпените, притихнали селяни: — Я ти, невесто, пристъпи — и посочи към една жена със сукалче на ръце.

Жената трепна и направи няколко крачки напред — тя едвам се държеше на краката си. Турчинът я измери с очи:

— Това Китан ли е?

Тя хвърли поглед към проснатия на земята труп, отвърна глава и прошепна:

— Не е.

— Закълни се в детето си.

Жената пребледня, усети как краката и се подкосиха, но направи усилие и се задържа. Тя с отчаян, обезумял поглед изгледа съселяните си с опърпаните им дрехи, превитите им от труд и мъка тела, лицата и очите им, които я гледаха и молеха да ги пощади — тяхната и съдбата на цялото село бяха в ръцете й. Тя въздъхна и с разтреперан глас издума:

— Кълна се.

Въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите на скупчените селяни. Те погледнаха жената с чувство на благодарност — бог щеше да й прости тая лъжлива клетва. Жената, като леко се полюляваше, се отдръпна назад, а детето, сякаш изплашено от конника и богатия му накит, от трупа на убития, жално проплака, отвърна глава и я скри в гърдите на майка си.

Хасан бег се намръщи — за него беше ясно — тия неверници бяха решили да мълчат, да не кажат истината. Очите му потъмняха, ръката му почна да мачка брадата му. Изведнъж сякаш се сети нещо и се провикна:

— Няма ли някой правоверен да живее в това гяурско село?

— Има — отговориха плахи гласове.

— Да дойде!

От тълпата излезе Риза и пристъпи напред. Той се приближи до трупа, наведе се и се загледа в лицето на убития. До него долетя гласът на водача на башибозука.

— Ти си правоверен и ще кажеш истината.

Тополчани изтръпнаха — Риза щеше да реши съдбата им, дали да останат да живеят в селото си, или Топола да се обърне на черно, пусто пожарище и пепелта му да я разнесат ветровете по четирите краища на света. Настъпи тягостно, убийствено мълчание. Риза се замисли, той знаеше, че от неговия отговор зависи късметът на съселяните му, на тия люде, с които живееше и от които бе видял само добро. Той спомни болното си дете, видя Оломан бег, комуто се молеше с кървави сълзи да му даде кон, за да го отведе при екимина в града, а той му се присмя, хвърли в душата му страшното съмнение, че момчето не е негово, а копеле, и го ритна като куче… Раната му е още жива, кърви, боли го… А Неданови го посрещнаха като брат, не кон, а кола му дадоха и Китан сам го закара в Охрид. Той отново се наведе, ръката му леко мина по перчема на убития, сякаш го погали, изправи се и решително отговори:

— Тоя човек не е от Топола.

— Вярвам ти… Върви си… — замислен рече Хасан бег, но съмнение продължаваше да гризе сърцето му. Той вдигна глава, строго изгледа смълчаната тълпа и попита: — Няма ли някой от близките на Китан?

Никой не отговори. Малко поуспокоените селяни, които бяха почнали да мислят, че опасността е минала, плахи, изтръпнали, се изгледаха, стълпиха се като подплашени животни.

Бегът се провикна:

— Гяури, вас питам — отговорете или селото ще изгори.

Отговориха му няколко сподавени гласа:

— Майка му е тука.

Търпена пристъпваше тежко, приведена, забрадката й бе паднала на врата й. Очите й гледаха, но не виждаха, тя бе подала ръка напред, сякаш пристъпваше опипом, като сляпа. Тя отдалече чу гласа на водача:

— Ти ли си майката на Китан войвода — и злорадство и присмех прозвуча в гласа му.

Насмешката в гласа на бега я жегна и тя гордо вдигна глава:

— Ако син ми е станал войвода, ще го благословя.

— Кучко, ела да го благословиш… Порадвай му се — камшикът му изплющя в ръката и посочи към трупа.

Старата жена с морна, несигурна стъпка се приближи до убития си син, приведе се над трупа, пресегна с ръка — ръката й се плъзна по сплъстените му коси, докосна се до притворените клепачи. Изведнъж тя се изправи — лицето й беше сгърчено, застинало, това не беше лице, а камък. Тя твърдо отсече:

— Това не е син ми… Аз не съм раждала тоя мъж…

Лицето на Хасан бег трепна, очите му се разтвориха, освети ги чудна светлина и бавно издума:

— Слушай, бабо, може да не е твоят Китан… Но ако ти си родила тоя човек, халал да ти е млякото — като мъж се би и като мъж умря. — Юнашка майка — юнашко чедо…

Очите им се срещнаха — на майката, студени, пронизващи, пълни с презрение и гордост, а бегът не устоя на тоя поглед и приведе глава. Търпена се отдалечи изправена, косите й, изпопадали върху черната забрадка, изглеждаха по-бели. Никой не посмя да я задържи. Хасан бег понечи да извика, но замахна с ръка и се обърна към селяните:

— Дадох дума и ще я удържа — няма да изгоря селото ви. — Хвърли поглед към трупа и додаде: — Вдигнете тая мърша… Закопайте я по вашия християнски обичай… И него майка го е раждала. — Той вдигна ръка и сребърната дръжка на камшика му светна с бял пламък.

Недоволен ропот премина по въоръжената тълпа. Башибозукът чакаше с нетърпение заповедта на бега да ограби селото, а после да го запали. Щеше да падне богата плячка — да разбиват раклите с чеиза на момите, да задигат пафтите и накитите на булките, да отведат добитъка, да се порадват на моми и невести… И тогава, наситили жаждата си за грабеж и плячка, животинската си похот, ще подпалят селото — обичаха съсъка на пламъците, обрушването на гредите, дивата песен на развилнялата се огнена стихия.

— Следвайте ме! — чу се властният глас на водача. — И той пришпори коня си.

Заблъскаха тарамбуките, завиха зурлите, заудряха тъпаните. Развяха се и заплющяха зелените знамена. Отдалечиха се и отсечените, забучени на върлини глави. Орлякът от лешояди както бе връхлетял върху Топола, така се вдигна и отлетя.

Стрина Търпена прибра трупа на Китана. Изкъпа го, облече го в хубавата му празнична премяна, оправи кичура на челото му. Наведе се, целуна го и рече:

— За така ли те мислех, за така ли те гласях… Вместо да те водя на венчило, да те обруча с черната земя… Синко, и аз ще река — да ти е халал млякото, дето си ми сукал… Ти се бори и умря за род и вяра… Утеха ще ми бъде песента, дето народът ще пее за тебе, песента за Китан войвода.

Тя дълго го гледа, но сълза не пророни, само ръката й милваше перчема му.