Димитър Спространов
Охридска пролет (19)

XIX

— Ти ли, Марко?

— Аз съм, Климе.

— Какво те носи при мене?

— Ще ти кажа.

— Влез де, влез.

Фиданчев прекрачи прага и влезе в малката спретната стая на клисаря. Той се отпусна на миндера, а Климе Рудар седна до него, приятно изненадан от неочакваното посещение на стария си приятел. Домакинът чакаше да чуе какво ще му каже гостът, но той не бързаше — устреми поглед към черковния двор и се замисли. Той си спомни последните дни след разговора им у Костадин Робева и идването на Оломан бег в златарницата. Оттогава сякаш се беше променил — работата не му спореше и не го радваше. Почваше да кове с малкото си чукче някоя сребърна пафта или да извезе цветенца на някоя гривна, но както ги взимаше в ръка, така ги и оставяше — не му се работеше. В къщи беше сприхав, свадлив — на два пъти се сопна на Фания, стопанката си, поскара се и на Бисера без нужда за някаква дреболия. Съзнаваше, че е несправедлив, че им подвиква без нужда, и това го дразнеше и измъчваше още повече. Някаква мисъл го гнетеше, не му даваше покой и той се затвори в себе си. Ходеше навъсен, сякаш беше си пуснал пояса и чакаше само да го настъпи някой, струваше му се, че целият свят му е крив. Но той овладяваше тия си настроения, не позволяваше да избият навън, но от това мълчание, от тая му затвореност му беше още по-тежко. Той чувствуваше нужда да сподели с някого мислите, които го гнетяха, да излее тревогата и мъката си. И тая вечер, като видя, че работата му пак не върви, по-рано от обикновено с трясък и някаква злост спусна кепенците и излезе. Без да съзнава добре, той с морна стъпка се упъти към черквата на свети Климента — клисарят най-добре щеше да го разбере, пред него можеше да открие сърцето си.

Златарят тръсна прошарената си глава, сякаш да прогони нерадостните си мисли, една витка падна на челото му, но не я вдигна и бавно каза:

— Слушай, Климе, на никого не съм казал, но на теб ще кажа, за да ми олекне — Оломан бег ме ограби.

— Ограби ли те? Кога?

— По-сред бял ден в дюкяна ми — отговори Марко и с няколко думи разказа на стария човек за бедата, която го беше сполетяла.

— Пладнешки обир — с възмущение каза клисарят. — Защо не се оплачеш в хюкюмата?

Фипанчев погледна приятеля си, очите му потъмняха и горчиво се усмихна:

— Да се оплача в хюкюмата? Кой ще ме чуе и кой ще ми помогне? Нали знаеш, че Оломан бег и каймакаминът са ортаци, заедно делят плячката? Само ще си навлека още по-голяма беля.

Стрико Климе съзна всичката нелепост на думите си и сякаш за да се извини, каза:

— Гарван гарвану око не вади… Забравих, че сме в турско, че живеем в царството на султана.

— Нашия всемилостив и мъдър баща… — с подчертана насмешка подхвърля златарят.

— Добър баща, който оставя да обират и убиват децата му. Нали всички — и турци, и ние, раята, — сме негови деца? — с подигравка забеляза и клисарят. Той извади табакерата си и я подаде на госта си. — Ще запушиш ли?

— Дай, напоследък изпушвам по цяла ока тютюн на ден… В него ми е разтухата — и той посегна към табакерата.

Марко Фиданчев взе цигарена хартия, загреба с три пръста от ситно нарязания тютюн и внимателно, грижливо, както вършеше всяка работа, си сви цигара. Стрико Климе бръкна в пояса си, извади огнивото и кремъка. Той удари с желязото по камъка, духна по загорялата прахан и му подаде огън. Стаята изпълни приятната миризма на изсъхнала шума и горски цветя. Марко пое от цигарата, пусна кълбо дим и като въздъхна, каза:

— Е, не ми е жал за стоката… Вярно, опропасти ме, в стока бях вложил всичко, което имах, но друго ме боли — боли ме от обидата и неправдата. И когато Оломан дойде в дюкяна, и сега се чувствувам като мишка в капан. Тежи ми, тежи ми неправдата.

— Разбирам те, Марко — тъжно рече стрико Климе, — неправдата… Да те оберат, да се гаврят с тебе и да си принуден да мълчиш, да търпиш и носиш товара си като добиче.

— Добичето не разбира нищо, не чувствува нищо, ама ние не сме добичета, а люде… Засягат те в най-скъпото, което имаш — в честта ти, в човешкото ти достойнство, — отказват ти правото да имаш съвест. А какво е човек без чест, без достойнство, без съвест? Парцал — златарят сви ръката си в пестник и го отпусна.

— Парцал… — някак замислено повтори клисарят и додаде: — Стигне ли дотам човек, не му остава освен да легне и да каже — отвори се, земьо, за да ме погълнеш… По-добре умирачка, отколкото живот като нашия…

— Че животът ни не е добър, не е… Но и умирачката не помага, не върши работа… Друг му е лекът… — отсече златарят и смукна от цигарата си.

Стрико Климе някак си особено го погледна и оживено попита:

— Друг ли? Кажи го.

— Ще ти кажа. — Той замахна с ръка и гневно каза: — Дай по една ракия.

— Сега, сега, Марко… Не съм забравил…

Стрико Климе отвори един долап в стената и извади шише с ракия и две чашки. Той приближи до миндера един стол, сложи върху него двете чашки и ги напълни. Чистата безцветна течност засветля. Той вдигна едната чашка:

— Добре дошъл.

— Добре намерил.

Мълчаливо се чукнаха.

Вечерната дрезгавина се разстилаше в стаята на клисаря. От двора през отворения прозорец долиташе веселото нестройно чуруликане на врабците и лястовичките, които си бяха свили гнезда под червения тухлен корниз на черквата. Една лястовичка се втурна в стаята — те не се страхуваха от стопанина и често му идваха на гости. Птичката се изви, описа кръг и изхвръкна от стаята. Стрико Климе обичаше птиците и животните повече от хората и се радваше като дете, когато някое ново лястовиче гнездо се появяваше някъде по старите постройки из двора. Той особено се почувствува щастлив, когато един хубав пролетен ден видя, че едно лястовиче семейство бе почнало да си строи гнездо под стряхата над вратата на стаята му. С часове гледаше как птичките долитаха с някоя сламчица в малките си човчици или с някое дребно рошаво перце. Но когато в гнездото се появиха и зацвъркаха няколко малки голишарчета, той не можа да си намери място от радост и слезе в града да се похвали, че неговите любимци са имали малки лястовичета. Между приятелите му от пернатото царство бяха и гугутките и гълъбите, но той имаше слабост към гълъбите — те бяха по-скромни и по-кротки от гугутките. Гълъбите често кацаха в двора и го застилаха като подвижен сивосинкав килим. Долитаха и чисто бели гълъби и върху сивосинкавия килим разцъфваха полски кринове. А когато се появеше на прага и им хвърляше просени или царевични зърна, те се скупчваха около него, тълпяха се в краката му, а по-смелите кацваха на раменете му или кълвяха зрънца от ръката му. Той ги милваше радостен, щастлив и очите му често овлажняваха — защо и хората не можеха да бъдат кротки и добри като неговите пернати приятели — гълъбите?

Старият човек посегна към шишето и повторно напълни чашките. Марко взе своята чашка, изпразни я на един дъх, сякаш да угаси някакъв огън в душата си, и наруши мълчанието:

— Не дойдох да ти се оплача за Оломанбеговата работа… За друго дойдох…

Клисарят отпи от огнената течност, понамръщи се, сякаш го поприпари, но не каза нищо — чакаше да чуе какво ще каже гостът му.

Златарят извади от червения си пояс броеницата си. Той я взе в двете си възголеми, силни ръце със сравнително тънки пръсти. Те сякаш бяха изтънели от нежната работа, която вършеше всеки ден. Замисли се, както се замисляше винаги, преди да почне направата на някое огърлие или малък изящен пръстен. Като че ли пресмяташе каква украса да сложи на огърлието — венец от бисер или само един голям опал, — и каза:

— Мислих, много мислих там, за оная работа…

— За коя работа?

— Дето говорихме у доктора, у Робета… За Заверата.

— Е, какво реши?

— И така го кроих, и инак го кроих… Реших да режа — влизам.

Лицето на стрико Климе просия, хубава, почти детска усмивка засия по лицето му:

— Влизаш?

Марко, преди да отговори, замълча и като вдигна едното си рамо, рече:

— Климе, нямаме друг избор… Лекът на турската управия, за да се отървем от Оломанбеговци, е един — в борбата му е майката. Все едни трябва да подкарат хорото, да развеят байрака. Нека тая чест да бъде наша.

— Така, така… Арно си решил — заговори клисарят, като мереше думите си. — И на мен ми беше мъчно, тая мисъл все ми тежеше… Загубих съня си, по цели нощи се търкалях на постелята като риба на сухо… Думах си — не направихме добре с Марко, не трябваше да оставяме доктора и момчетата сами… Не е другарско…

— Да, не е другарско — съгласи се Фиданчев и преметна едно кехлибарено зърно. — И народната работа е като тая в еснафа — един за всички и всички за един… Не бива да ги оставим сами… Робе е улегнал, разумен мъж, ама младите — Ангеле, Китан… Току виж, поизбързали нещо, направили някоя момчешка работа и развалили всичко… Младите ще дадат огъня на сърцата си, а ние — ума си… С общи усилия ще я караме…

— Да, да, с общи усилия. Да ти кажа, Марко, светна ми пред очите — тежеше ми тая работа… Сега, като ти отсече, и аз ще река — друг път няма… Да ни е жива Заверата… — Старият човек се позамисли, лицето му се помрачи и като се приведе към приятеля си, прошепна: — Ами ако се намери някой кодош? Ще изгорим — я заточение, я бесило? Кой ти гледа за нас — за децата ми е, за Трайко ми е мъчно.

Марко се намръщи. Рунтавите му вежди бухнаха като къделя. Очите му станаха студени, отразиха челичен блясък и някак сърдито отсече:

— Все ще се намери някой предател… Имало ги е и ще ги има… Ако е речено да страдаме — ще страдаме за народа си.

— Арно го рече, Марко, така те искам — за народа си… — Той напълни чашките и мълчаливо се чукнаха. Лицата им се отсичаха твърди и тържествени във вечерната дрезгавина.

Марко сложи празната чашка на стола, обърса мустаците си и каза:

— Тия дни някоя вечер ще ви събера у дома. Ще кажем на другите — на Робета и Ангела, — че отсякохме.

— Добре, ама да не отлагаш — като сме решили, да свършим.

— Няма.

И двамата замълчаха. Един гълъб кацна на прозореца, клъвна една трошичка и отлетя.