Димитър Спространов
Охридска пролет (31)

XXXI

Неделната служба в старата черква на свети Климента свърши. Богомолците бавно заизлизаха от сводестата врата. Жените, облечени в празничните си премени, се спираха на купчини, за да поклюкарствуват и позлословят, преди да се разотидат. По-старите, в тъмни рокли или облекли върху тях черни елечета с тънки ивици от самурена и лисича кожа по ръкавите и яките им, със строги и затворени лица, изглеждаха важни и тържествени. Момите и младите невести, без да се отлъчват от майките и свекървите си, застанали смирено до тях в своите пъстри одеяния, приличаха на пролетни цветя. Мъжете също се събираха по двама, по трима — по-възрастните премятаха броениците си и говореха тежко, отмерено, както подобаваше на годините им. Женените люде търпеливо чакаха жените си, за да си отидат по домовете, а ергените се заглеждаха към момите и диреха с поглед да зърнат изгорите си, да им се порадват отдалеч или крадешком да им пошепнат кога и къде да се видят.

От черквата излязоха доктор Робев и Марко златарят. Докторът пристъпваше, като се подпираше на бастуна си с дръжка от слонова кост; майсторът на бастуна в слоновата кост бе изрязал една лъвска глава. Той пристъпваше бавно, сякаш мереше стъпките си, но движенията му бяха отсечени, малко припрени. В своето празнично облекло — черно късо либаде и дълги тесни панталони — цялата му фигура беше изпълнена с достойнство. Марко Фиданчев извади кехлибарената си броеница и почна да отмята кафявожълтите зърна с черни жички. До тях се приближи Ангел Момиров и леко се поклони:

— Честит празник.

— За много години — отговориха двамата по-стари мъже.

Той поздрави, но все поглеждаше към скупчените жени, за да зърне Бисера и отдалече да й се усмихне и да се порадва на хубавото й лице.

В двора влязоха Нейко челеби и Илче. Старият чорбаджия размахваше полите на скъпия си кюрк, а фесът му, както никога, бе килнат настрана. Лицето му беше зачервено, очите му гневни. Той неспокойно размахваше едната си ръка — личеше, че е много развълнуван и сърдит. Илче, докаран с най-новите си дрехи, кривнал добре изгладения си фес, наперен като пуяк, следваше баща си на една крачка. Той беше по-бледен от други път, погледът му — разсеян, долавяше се, че го занимава някаква скрита мисъл, но и някаква лека усмивка беше застинала по тънките му лукави устни. Щом влезе в двора, той не пропусна да изгледа похотливо жените.

Нейко челеби се приближи до тримата приятели и като размаха бастуна, се развика:

— Чухте ли, чухте ли новината?

Доктор Робев се обърна към него и учуден попита:

— Каква новина, Нейко челеби?

— Тръгнахме с Илче за черква… — отговори той и позамълча да си поеме дъх. — На пътя ни каймакаминът Шакир бей… Той ни спря, затова закъсняхме за службата… Нещо лошо, много лошо е станало…

— Кажи де, кажи?

— Лошо? Какво се е случило? — чуха се няколко тревожни и любопитни гласа.

Около доктора, златаря, Ангел и Нейковци се насъбраха и други мъже. И те наостриха уши да чуят какво ще каже Челебията, какво толкова го е развълнувало и разсърдило.

— Какво ли, какво? — разтревожено заговори старият човек и изгледа заобиколилите го, в очите му със стъклен блясък се четеше гняв, но прозираше и страх. — Преди няколко дена някои нехранимайковици — разбойници — устроили пусия на Оломан бег. Той успял да избяга, но двамата му кехаи Сафедин и Емин били убити… Турците са наежени, настръхнали… Канят се да отмъщават… Кои ли са тия хаирсъзи, да им изсъхнат ръцете.

От купчината мъже се чуха гласове:

— Кой каквото дирил, намерил…

— От Оломан бег и хората му е пропищяло дете у майка.

— Някому е притъмняло пред очите…

Нейко челеби удари с бастуна в земята и извика:

— Кой, кой ги брани? — той побагровя още повече и с неприязнен поглед изгледа насъбралите се около него мъже. Те се поразмърдаха, някои се поотдръпнаха назад, сякаш искаха да се притулят от тоя изпитлив, зъл поглед. Никой не му отговори и той отново замахна с бастуна:

— Ами, притъмняло му?… Нехранимайковци, разбойници… Предполагат да са някои си Китан и Секула от Топола — забягнали са, няма ги в селото.

— Китан, Секула?

— От Топола? — чуха се няколко гласа.

Новината развълнува и разтревожи насъбралите се — едни почнаха да се споглеждат и да хвърлят плахи погледи към вратата на черковния двор, други поклащаха глава, но не можеше да се разбере одобряват ли, или не убийството, трети цъкаха с език, но по свитите им устни се долавяше неопределена усмивка.

Докторът премести бастуна си в другата ръка, поизкашля се и като мереше думите си, каза:

— Не са хубави тия работи… Да вдигнат ръка срещу царски люде, срещу правоверни… — Той замълча и безразлично додаде: — Казват, че Оломан бег задигнал стадото на Китана, отвлякъл сестра му, а после пребил от бой стрико Недана… Познавам го — арен човек беше — честен, домакин…

— А, стрико Недан Моисов от Топола?… Кутриот, кутриот — разнесе се съчувствен шепот.

Но гласът на Нейко челеби се издигна и заглуши шепота:

— Честен, домакин… Кой знае какво е направил, та Оломан му е взел мярката… Е, задигнал му стадото, отвлякъл керка му… Е, каквото и да е — бег е, силен е, трябва да се слуша… Търпение му е майката… Ще ни запалят чергата… Седнали да вдигат ръка против верните синове на падишаха, против турците… да не забравяме, че сме рая и покорна рая трябва да бъдем…

— Не се ли срамуваш от думите си, челеби? — попита Ангел Момиров. Той имаше желание да вдигне юмрука си и да го стовари върху това охранено, подпухнало лице.

— Защо! Защо да се срамувам? Аз съм верен поданик на султана и мразя всичките му душмани… А царски душмани са всички, които бранят враговете му. И ти, и ти си царски душманин — с остървение и гняв се провикна Челебията и замахна с бастуна си, като че ли искаше да удари младия човек.

Марко побутна с лакът Ангела, смигна му да мълчи и побърза да успокои Нейко:

— Не му връзвай кусур… Млад е още, не ги разбира тия работи… Мисли, че всичко, що лети, се яде.

— Млад е, зер, виж какви мустаци е пуснал — продължаваше да се горещи Челебията. — Млад бил… И за него въже, както и за другите — Китан, Секула… Ще ни запалят чергата, ще ни запалят чергата… Край тях и ние ще изгорим… Нали казват — край сухото гори и суровото…

Илче Нейков седеше малко настрана и не взимаше участие в препирнята. Той, както винаги, си играеше с ланеца на часовника си, като че ли там беше съсредоточено всичкото му внимание, но не пропускаше нито дума. С безразличен глас, сякаш се отнасяше за съвсем незначително нещо, той се обърна към доктора:

— Китан, Секула… А бе, господин Робе, Китан не е ли тоя селянин, дето една вечер беше у вас?

Докторът вдигна рамене и спокойно отговори:

Не знам… Може и той да е бил…

Илче поклати глава:

— Той е, той е… Беше го довело Момирчето… Сега ми е ясно… Краставите магарета се подушват през девет планини… И Ангел ги разправяше едни, дето не са за пред хората… Не съм забравил… — Той се обърна към Момирова и по устните му трепна злорада усмивка. — Май и ти си с тях… Ще видим тая работа…

Ангел замълча, стрелна го с поглед и презрително се усмихна.

Нейко челеби трепна, сякаш се сети нещо:

— Щях да забравя най-важното… Знаете ли какво ми показа каймакаминът?… Бележка, бележка… На един къс хартия хаирсъзите написали и заболи хартията в земята с ханджара на Сафедин:

„Така наказва народът. Заверата.“

Илче вдигна рамене:

— Народът… Какво му е на народа?… Седнали да плачат за него… Много си е добре — гледа си нивите и лозята, оре и жъне, спи и се плоди.

— Ама други му взимат хака, плода от ръцете… Такива като тебе и баща ти… Челебии, чорбаджии… Вие не сте по-добри от турците… — не се стърпя Ангел.

Нейко челеби замахна с ръка, сякаш не го чу, и продължи:

— Заверата?… Каква е тая завера?… Де дърво, де… За такива — бесилка… Заверата… — Той сърдито удари с бастуна си в земята и подвикна на сина си: — Илче, да вървим да запалим по една свещ… Да ни запази господ от всяко зло и най-вече от царски душмани… — Той помъкна тежкото си туловище и като развяваше полите на кюрка си, се отправи към черквата. Челебията продължаваше да размахва бастуна си и да си мърмори нещо сърдито. Илче, като се усмихваше, го последва. Той си мислеше — добре, добре се нареждат работите…

Вестта за убийството на двамата турци се разпространи бързо между богомолците в черковния двор. Хвърлената искра сякаш беше попаднала в копа слама и бързо пламна огън. Мъжете пошушнаха на жените и дъщерите си веднага да се приберат в къщи. Замлъкнаха припрените гласове, секна веселият задирлив момински смях. Мъжете почнаха плахо да се споглеждат, тревожно да си шушукат и един по един, като че ли ги дебнеше някаква невидима опасност, последваха жените. Дворът скоро опустя — остана само купчината на Робева и другарите му. Той се поогледа, видя, че са останали сами, тъжно се усмихна и предложи:

— Да отидем у дома да пием по ракия.

— Не е време — сдържано отклони поканата Марко златарят.

От черквата излезе Климе Рудар, по устните му играеше кротката му усмивка и попита:

— За какво става дума?

— Робе ни кани на ракия — отговори му Ангел.

— Ако е за ракия, и аз имам. Ето къде е — и той кимна с глава към къщурката си, облечена в бръшлян. — Пойлите.

— При мен, у дома, ще бъде по-добре — каза докторът. — Много пъти сте идвали, и сега ще дойдете. Да останем тук… подозрително…

— И аз мисля, че у Робета ще бъде по-арно — рече и Марко Фиданчев.

Те се спуснаха по стръмната улица, която водеше към средището на града. Езерото им се усмихна. То дремеше, галено от топлата ласка на слънцето. Синята водна повърхност леко се диплеше и приливаше хиляди искри. Слънчевите лъчи я посипваха с безброй аспри и скъпоценни камъни. Поздравиха ги Петрино и Галичица, забулени с венец от бели рошави облачета. Но те не видяха нито езерото, нито планините. Те бавно крачеха, както винаги след отпуск черква, като че ли нищо не беше се случило, и тихо си говореха. Гласовете им бяха спокойни, равни, но в тях се долавяше сподавена възбуда. По пътя си не срещнаха почти никого — новината за станалото с хората на бега бързо се беше разпространила из града и гражданите, мъже и жени, бяха намерили за по-благоразумно да се приберат по домовете си. Улиците бяха пусти, глухи, къщите се гушеха безмълвни. Тук и там кепенците бяха затворени, вратите — здраво залостени. Над града беше легнала тревога.

Докторът и гостите му стигнаха до къщата на Робевци. Разположиха се в голямата горница. Едни насядаха по миндерите, застлани с китени губери, други взеха по едно столе и седнаха срещу тях — по-добре да се виждат и чуват. Домакинът взе една табуретка и я сложи сред гостите си. От долапа в стената, извезан с плетеница от дъбови листа, извади едно кристално шуле и няколко чашки и ги нареди на табуретката. Той напълни чашките с ракия. Бистрата като сълза течност засветля — в нея се пречупи слънчев лъч и чашките отразиха няколко бели пръски.

Домакинът вдигна чашката си:

— Да се чукнем за здравето на тия юнаци, дето са изяли ония кучета.

— Да дава господ здраве и юначество на Китан войвода и на Секула — благослови и Марко Фиданчев.

— Те ли са? — попита клисарят.

— Наши хора са — отговори Ангел и многозначително се усмихна.

Чашките се вдигнаха и чукнаха — мекият им звън изпълни горницата.

Домакинът се позамисли, поусмихна се и замечтано отрони:

— Китан, Китан войвода… Ще събере той отбор юнаци и ще обели образ на Заверата…

— Ще задава страх и трепет на турчулята — рече и Ангел.

Доктор Робев напълни отново чашките. Той взе своята, вдигна я, като да се порадва на огнената вода, и каза:

— Началото е добро… Но сега идва ред на кулите.

— На кулите ли? — учудено попита Климе — той разбираше как се отслужва черковна служба, но със своето добродушно сърце малко разбираше от комитски работи.

— Една след друга трябва да горят — поясни мисълта си докторът. — Да се почне с кулата на Оломана, а после една след друга да пламнат кулите и на останалите бегове.

Ангел изпразни до дъно чашката си и въодушевено рече:

— Право е, да горят, както горят и нашите души… Да разбере народът, че има кой да го брани и закриля.

— Да видят как наказва и отмъщава народът — обади се и Марко, отпи от чашката си и обърса увисналите си мустаци.

— Чудо, чудо ще бъде — запали се и стрико Климе, но изведнъж се замисли и тихо додаде: — Ама турците ще побеснеят…

— По-бесни няма да станат.

— И така лошо, и така лошо — отговориха другарите му.

Въодушевени от първия успех, завераджиите възбудено говореха. Те се учудваха на съобразителността и юначеството на Китан и Секула и съжаляваха, че Оломан бег е избягнал куршума, но вярваха, че и той ще плати за греховете си. Унасяха се в мечти, когато във всяко село ще имат верни и предани люде, които ще бъдат готови да дадат и живота си за делото, а когато това стане, ще вдигнат въстание — народът ще стане като един човек, за да извоюва свободата си. В тоя ден те няма да бъдат сами — ще им се притече на помощ и свободна България, няма да ги забрави и дядо Иван, московецът… Ракията, която като жива вода се плъзгаше по жилите им, разпалваше мозъците им, развързваше езиците им, даваше криле на мечтите им. Това, което беще само мечта, една по-близка или далечна възможност, им се виждаше утрешна действителност.

Марко Фиданчев прекара ръка по дългите витки на косите си и се провикна:

— Ангеле, как го рече там… на годежа — повей, първият повей…

— Какъв повей бре, Момирче? — вдигна към него пламналите си очи клисарят.

— Пролетен, пролетен… — възторжено отговори младият човек. — Както пролетта разлиства гората, така и Заверата ще стопли и разлисти душите на людете. Ще им вдъхне смелост, вяра в собствените сили на народа.

Марко погледна бъдещия си зет — в очите му блеснаха радост и гордост. Ако нямаше син, то поне щеше да има зет, с когото да се гордее, и усмихнат издума:

— Арно го рече — пролетен повей… Не повей, а вятър, а вятърът ще се обърне на буря — ще поваля, ще кърши. Но както след всяка буря небето се изяснява, става чисто и хубаво и блясва слънце, така и от нашата буря ще се роди свободата на Македония.

— Ех, Ангеле, Марко, как ми се иска да ви целуна — разнежен от ракията и пламенните думи на другарите си, се провикна стрико Климе.

Чашките отново се напълниха, звъннаха и се изпразниха, Ангел по-спокойно каза, като се поприведе:

— Пушките от Солун дойдоха и заминаха… Китан и Секула два-три пъти слизаха в града и ги вдигнаха… Останаха някой и друг патрон, ще им ги занеса…

— Къде ще ги намериш? — попита стрико Климе.

— Дал съм обет да отида на Слепченския манастир… Мисля, че там някъде ще ги намеря… Те ще ме подирят… — уклончиво отговори Момиров.

— И аз ще ти бъда другар — каза Марко и добави: — Обещал съм една сребърна ръка на св. Богородица.

Лицето на клисаря засия, очите му се овлажниха от умиление:

— И мене ще вземете… Отдавна не съм ходил на манастира — издаде се напред и наивно прошепна: — Пък да видя и юнаците…

Лицето на доктора се понамръщи, забули го сянка и рече:

— Не знам дали е разумно да ходите трима души… Да не стане някоя пакост?… Да бъдем предпазливи, умни…

— И аз мисля… — понечи да каже нещо Ангел, но Климе Рудар го прекъсна:

— Като бъдем трима, ще бъде по-малко подозрително…

Златарят извади големия си часовник със сребърни похлупаци, цъкна с език и каза:

— Бре, дошло време за обед… Да вървим, че ще ни бият жените — и стана.

Наставаха и другите. Домакинът ги изпрати до вратата. Всички се разотидоха, стоплени от ракията на Робевци и от хубавите думи и новини, които бяха чули.