Димитър Спространов
Охридска пролет (18)

XVIII

Като всеки малък град и Охрид имаше своя явен и скрит живот. През деня животът си течеше ту припряно и шумливо, като струите на планински поток, ту като пълноводна река, която бавно влачи водите си. Така протичаше животът — ту весел, ту муден през деня. Но възвестеше ли ходжата вечерната молитва, разпростреше ли нощта своето тъмно крило и езерото заглъхнеше като задрямало, градът почваше своя потаен, скрит живот. Като отшумеше денят на труд, грижи и бедняшки радости, старият град разкриваше пазвите си за друго, забулено битие.

Настъпеше ли нощта, раята бързаше да се прибере у дома си. Кожухарските калфи и чираци, уморени от дългото стоене, приведени над агнешките, лисичите и самурени кожи, гледаха час по-скоро да се приберат в къщи, да похапнат, каквото бог дал, и да дадат отмора на схванатите си гърбове. Людето от бакърджийския занаят, вдигали чуковете от ранни зори до късна вечер, пърлени от огъня на огнището, оглушали от ударите на чуковете и отзвъняването на наковалнята, с морна, тежка стъпка се отправяха към родната си стряха. Тия от гражданите, които имаха селски имот — по някоя нивка или по някое лозе, — и те гледаха да се приберат в къщи, за да дадат отмора на измъчените си тела. Така беше с цялата християнска рая, която с кървав пот на челото изкарваше насъщния си залък. Тя бързаше да си почине, да се ободри от здравия сън след морния ден, за да събере сили за другата утрин, която щеше да последва, нов ден на труд и мъка. Но понякога срещу неделен ден или друг голям християнски празник работните люде си позволяваха да се посъберат, да се повеселят и отпуснат сърцата си. Те се нареждаха край богатите трапези, отрупани с плодовете на земята, която бяха работили, на добитъка, що бяха гледали. Мамеше погледа печено агне или зачервената кожица на прасенце сукалче, след него идваше маринованата ягуля, подправена с източни подправки, или чудната охридска белвица и всичко това се заливаше с руйно вино. Виното бълбукаше в кърчазите, искреше в чашите, само се плъзгаше в гърлата и веселеше сърцата. Сърцата се разтваряха и се понасяха хубавите охридски песни — ту весели и игриви, ту тъжни като плач — и до ранна забяла ехтяха смеховете и песните. Но докато людете на труда, синовете и керките на раята, рядко си позволяваха тия радости, само срещу хубав ден, чиновниците турци, чифликчиите и беговете си устройваха веселби по-често, дори и през седмицата. Когато не се веселяха в харема си, уморени от многото си жени, които винаги им бяха подръка, за разнообразие, за нещо ново те тихо, безмълвни като сенки се прокрадваха към покрайнините на града, където в няколко къщи имаше наредени стаи за гости. Там се пиеше ракия и под звуците на тамбури, тарамбуки и дайрета млади жени, почти голи, играеха кючек и други източни танци. В тия одаи със слепи прозорци се изпиваше много ракия и често мастиката така разпалваше кръвта и заслепяваше очите, че блясваха ханджари, измъкваха се пищови…

От тия белязани къщи, които с нищо не се отличаваха от другите, на един кат, с прихлупени стрехи, нечисти стъкла по прозорците и разградени огради, най-прочута и посещавана беше къщата на Поликсени. Тя беше стара гъркиня, която знаеше какво се харесва на гостите и умееше добре да ги посреща и задоволява всичките им щения. И нейната къща не се отличаваше от другите, но вечер зад добре закритите прозорци с дебели черги, в голямата широка горница се събираха най-личните турци от града. Те се веселяха и осъмваха пред мастиката, печените агнета и пуйки, блюдата с кадаиф и баклава и се радваха на знойната и тръпна игра на Зюлейка.

Тая вечер Поликсени беше предупредена да не приема никакви други посетители, защото щеше да й бъде гост първият човек на града — сам каймакаминът Шакир бей с първия си приятел Оломан бег. Той бе направил честта да покани на ешмедемето и Илче, сина на Нейко челеби, който се ползуваше с неговото и на бега благоволение.

В богато наредената стая — с миндерлъци, пухени възглавници и скемлета — седяха кръстнозе личните гости. Мълчаливи и важни, като че ли свещенодействуваха, те пиеха сладка хиоска мастика. Стаята изпълваше приятната сладникава миризма на анасон. Във водните чаши разредената с вода течност беше получила гълъбовомлечен цвят. За мезе им служеше печена белвица, чието бледорозово месо аленееше в светлината на окачената на стената лампа. Лампата хвърляше мека, галеща светлина и придаваше особена скътаност на цялата обстановка — чувствуваше се, че това е гнездо на скрити и забравени радости и удоволствия.

Шакир бей взе чашата си, загледа се в гълъбовата течност и предвкусвайки сладостта и омайното й въздействие, като отпи една глътка, каза:

— А бе, Оломан, ти си задигнал една гяурка посред бял ден от мегдана на село Топола. Бива ли така? — и в гласа му прозвуча привидно недоволство.

— Е, грях ли е? — пренебрежително попита бегът.

Каймакаминът поклати глава:

— За грях, не е грях… Жените са създадени от аллаха да ни веселят и да пълнят леглата ни, а за гяурките и дума да не става — наша е, която ни поревне.

Оломан бег отпи от чашата си.

— Тогава? Лошо ли съм направил?

— Не биваше така… Като си решил да я грабиш, вдигни я от нивата, от къра в потайна доба — никой нито да види, нито да чуе… А така — от мегдана…

— Голяма работа — махна с ръка Оломан бег.

— Създаваш ми неприятности… и на мене, и на валията в Битоля — понамръщи се Шакир бей. — Току виж, някой от тия керати се оплакал или донесъл на руския консул — иди се оправяй тогава. Нали знаеш каква драка е… Ще пратят да разследват случая, може да пишат и в някой европейски вестник… С една дума — неприятна работа.

— Всяко чудо за три дни… Кучетата ще си лаят, а керванът ще си върви — беззвучно се засмя бегът.

— Така е, ама си сбъркал… Покритото мляко и котките не го лочат. Най-добра е скритата, потайната работа…

Веждите на Оломан се сключиха и хвърлиха сянка върху очите му, устните му се свиха:

— Да знаят кой е Оломан бег… Само да рече някой да се оплаче — добро няма да види…

— Умната, умната… — многозначително каза Шакир, поглади брадата си и на ръката му блесна златният му пръстен.

Оломан бег не отговори нищо — знаеше, че с тая приятелска бележка ще се свършат и предупреждението, и сръднята на каймакамина. Но предвидлив и хитър, той бръкна в пояса си, извади една кожена кесия и мълчаливо я подаде на сътрапезника си.

Каймакаминът го изгледа и попита:

— Какво е това?

— Петдесет лири… Тия дни събрах десетъка от селяните, та ти отделих твоя дял — отговори бегът и запали цигара.

Шакир бей взе кесията, позадържа я на широката си розова длан, сякаш да усети тежестта на златото. Той я подхвърли леко да чуе приятния му звън и мълчаливо, като нещо, което му се дължеше, я пъхна във вътрешния джоб на служебния си сюртук от зелено сукно, обшит със сърмени ширити:

— Берекятверсън^[1]… Ще ми се намерят… Поохарчих се напоследък… Най-младата ми жена е ненаситна за подаръци и украшения…

Оломан, умен и пресметлив, за да си няма неприятности, бе уговорил с каймакамина да му дава половината от доходите си, за да не обръща внимание на оплакванията на чифлигарите и да не придирва за своеволията, които вършеше. И тая сделка му развързваше ръцете — радвайки се на закрилата на бея, той беше пълновластен господар в чифлика си, разпореждаше се, както намери за добре с имота и живота на чифлигарите си. Знаеше, че и разбойническите набези, които правеше от време на време, ще бъдат покрити с пепел и забравени. Шакир бей се досещаше, че бегът не му дава, както се бяха уговорили, половината от своята печалба, но не придирваше много — каквото получаваше, беше повече от това, което му плащаше султанът за неговата честна служба на държавата. Спогодбата беше изгодна и за двете страни, ползуваше и единия, и другия, те не си придирваха много и свето я пазеха.

Шакир бей плесна три пъти с ръка — показа се една от младите прислужници на Поликсени. Той заповяда:

— Агнето.

— Слушам, каймакам ефенди поклони се девойката и излезе.

След малко тя отново се появи и на ниската софра, която донесе, сложи голям гювеч с грижливо изпечено агне. Стаята изпълни приятната дразнеща миризма на младо печено месо и задморски подправки. Ратайкинята се поклони и отново излезе. Каймакаминът посегна с ръце и разкъса агнето. Той взе едно бутче и го заръфа с белите си здрави зъби. След него пресегна и бегът. И двамата със стръв заядоха. Като се облиза сладко, Шакир бей попита:

— Е, баре бива ли си я гяурката? — и смигна с око.

— Чудо е. Прилича на хурия от Мохамедовия рай — самодоволно се усмихна бегът и млясна с уста.

— Ти разбираш от хубави жени — поласка го Шакир бей и продължи да дъвче лакомо. — А защо го няма Илче?

— Кой знае къде се е запиляло това гяурско копеле — с презрение отговори Оломан бег.

И двамата се отнасяха с пренебрежение към Илче, гледаха го отвисоко, но го приемаха в средата си, защото винаги той плащаше разноските по гуляите и веселбите, които си устройваха. Каймакаминът го търпеше и за това, защото го осведомяваше за настроенията между раята, донасяше му кой с кого се срещал и какво казал. Сведенията му бяха точни, верни и с полза за работата на султанския управник — той си набелязваше по-будните граждани, следеше ги и когато му дойдеше времето, ги пращаше в затвора.

Илче Нейков се показа на прага и хлопна вратата. Той мазно се усмихна, направи нисък поклон, поздрави по турски с приближаване на ръката до челото и раболепно каза:

— Прощавайте, позакъснях малко.

— Нищо, нищо, Илче — нощта е наша… — побърза да го успокои беят. — Буйрунус, заповядай — и с движение на ръката му посочи свободното място на отсрещния край на софрата.

Илче беше недоволен, че агите не бяха го дочакали и бяха почнали да ядат от агнето. Той беше наредил да го пратят от бащиния му чифлик и дълго бе давал препоръки на Поликсени как да го приготви, но не издаде недоволството си. Той угоднически се засмя:

— Почнали сте, а? Арно, арно сте направили… Петима Петка не чакат…

— Ти се забави… Гладни бяхме — като преглътна една голяма хапка, изломоти през зъби Оломан бег. — Има и за тебе.

Илче, който беше доста изгладнял и понеже знаеше, че ще тегли масрафа и на това угощение, без да чака повторна покана, здравата се залови за агнето. И тримата сътрапезници, докато се хранеха, мълчаха — само от време на време отронваха по някоя дума. Когато привършиха вечерята, те обърсаха устата си с горното на дланите си. Турците с кеф се пооригнаха, поотдръпнаха се настрана и се поизлегнаха върху възглавниците като животни, които са наситили глада си.

Илче Нейков запали цигара и се замисли. Той не можеше да забрави Бисера и обидата, която му бе нанесена с връщането на стройниците, които Челебията бе изпратил. В душата му не стихваше ревността и ненавистта към Ангеле Момир. Само като си помислеше, че Бисера никога няма да бъде негова, че няма да шъта в къщата му и да се радва на милувките й, обземаше го дива ярост. Не по-малка ненавист и злоба събуждаше у него и споменът за бащата на Бисера — Марко Фиданче… Нищо и никакъв златар, еснафлия, а бе предпочел да даде дъщеря си на Момирчето. Да пренебрегне него — Илче Нейков, сина на един от първите богаташи в града. И колкото повече време минаваше, вместо да се успокои, злобата и ненавистта растяха в душата му, не му даваха мира и чувството му за мъст се разгаряше с все по-голяма сила. Той не се отказваше от намерението и желанието си да притежава момата. Отначало не му беше ясно как ще стане това, но постепенно в съзнанието му узря едно решение — да премахне Ангела, да отстрани и бащата. Тогава Бисера, останала сама с майка си, изпаднали в нужда, биха сметнали за чест и спасение тя да стане негова жена, да се сродят с големия и богат род на Нейко челеби, тачен и обичан от самите турци. И той сметна, че ще му помогнат връзките и приятелството му с Шакир бей и Оломан — клеветата и доносът щяха да свършат работа. И сега, като се хранеха, той диреше сгоден час, за да почне да изплита пъклените си мрежи.

Илче се поизкашля и заговори:

— Една вечер бяхме с татко на гости у екимина Робета. Там имаше и други оригяни — Ангеле Момир, Марко Фиданче, златаринът, клисарят на голямата черква Климе Рудар и някой си Китан. — Той погледна Оломан бег и добави: — От Топола, от твоето село.

Оломан се оживи и попита:

— Китан ли?

— Той.

— Сербез момче, брат на момата…

Шакир бей го изгледа изпод вежди, смигна му и той замълча — не биваше да говори пред Илче за отвлечената гяурка. Беят попита:

— Е, какво, като са били?

Младият човек се наведе напред и доверително се ухили:

— Да знаеш само, каймакам ефенди, какви приказки се изприказваха.

— Какви?

Илче се наведе още но-напред и зашепна, сякаш в стаята имаше и друг човек, който можеше да го чуе:

— Бунтовни… Халът на раята бил тежък… Трябвало да се борим да прогоним господарите… вас, турците… Сега имало българска държава и тя щяла да ни помогне… Нямало да ни остави и московецът… За него мислят и бълнуват… Московецът, московецът…

— Виж ти… Така, а?… — многозначително рече каймакаминът и се замисли.

— За тия приказки… — промълви Оломан бег и в гласа му се долови люта закана.

Шакир бей се загледа в стената, пусна кълбо тютюнев дим и безразлично попита:

— Друго какво приказваха?

— Ние, аз и татко, не искахме да слушаме такива приказки — припряно отговори Илче. — Станахме и си отидохме.

— Отидохте ли си? — позамижа беят.

— Да.

— Будали… — изръмжа Оломан бег.

Илче Нейков се сви, като че ли го бяха плеснали, и виновно попита:

— Защо бе, Оломан?

Вместо бега отговори каймакаминът. Той заговори бавно, тежко, почти бащински:

— Бива ли така бе, момче, анджак да останете, та да чуете какво ще кажат, какво ще направят. А вие какво — станали сте и сте си отишли… Голяма работа сте свършили…

Момъкът остана изненадан от упрека, който макар и кротко му направи беят, и поиска да се извини и оправдае:

— Как да останем, каймакам ефенди? Можем ли да слушаме такива приказки против царщината ни? Ние сме верни и покорни поданици на нашия баща падишаха.

Оломан се усмихна под мустак. Каймакаминът за миг стрелна младия човек и отмерено, наставнически каза:

— Ние знаем кой е добър поданик на падишаха и кой не е… Аз сам ставам векилин за теб и баща ти и валията в Битоля ще поръчителствува за вас. И в Истанбул знаят кой е Нейко челеби. Друг път не бягайте, а останете. А ти, каквото видиш и каквото чуеш, ще ми донасяш — ще получиш добра награда.

— Евет^[2] каймакам ефенди — каза Илче и отново раболепно се усмихна.

И тримата сътрапезници замълчаха. Наситени от агнето, те бавно се справяха с кадаифа, който се бе появил на софрата. Те пресягаха към голямата тава с тънките позачервени тестени конци, богато посипани с шербет — захарта образуваше малки искрящи кристалчета. Всеки един се беше унесъл в собствената си мисъл. Шакир бей беше доволен от новината, че в една от най-първите къщи на града, дори у Робевци, се водеха бунтовнически разговори. Трябваше да се поставят под наблюдение споменатите от Илче лица и добре да се използува готовността му да донася какво се говори в града. Той самодоволно се усмихна и налапа голям къс от тънките хрускащи конци. Оломан бег мислеше за Звезда — рядко жена го беше така привличала и вълнувала, — упорствува, дърпа се гяурката, но ще си легне на брашното… Илче се радваше, че успешно бе хвърлил примката — ще успее да я стегне около вратовете на враговете си — и Ангел Момир, и Марко Фиданче ще помнят кога са се изпречили на пътя му… Ще ги отстрани, ще ги премахне и Бисера ще бъде негова… Устните на младия човек се свиха в злорада усмивка.

Мълчанието наруши Оломан бег, той каза като на себе си:

— Китан, а, Китан… За него говорят, че се бил заедно с московците срещу нас в мурабето с руснаците… Вдигна стол да ме удари… Няма да го забравя…

Шакир бей, сякаш гласно изразяваше мисъл, която го глождеше, тихо попита:

— Чудно как екиминът Робе ефенди приема в къщата си такива царски душмани. Той е добър човек, лекува ми децата — носи им леблебии и шекерчета.

Илче побърза да оправдае доктора:

— Той не е виновен, каймакам ефенди, другите, другите приказваха… Ангел Момир доведе тогова, Китана — приведе се и прошепна: — И той, Момир, е царски душманин.

Беят, който беше подочул за сгодяването на Момирова за дъщерята на Марко златаря и за отказа да я дадат на Илче, го изгледа и малко строго каза:

— Ангел Момир е добър търговец… Нищо лошо не съм чул за него — каймакаминът никога не казваше това, което мисли за подвластната си рая.

— Затова баща му умря в Канлъкуле в Солун — със страст и злоба подхвърли младият човек.

— Бащата е едно — синът друго — тежко, като подчерта думите си, рече каймакаминът. — Ако не върви по царските друмища, и синът ще отиде там, където беше баща му, но засега човекът няма никакъв кабаат^[3]. Е, рекъл някоя и друга празна приказка… Млад е още…

Оломан бег, който досега мълчеше, се намеси в разговора:

— Крушата под круша пада… Не ми харесва и на мен тоя гяурин… Видях го в Топола, в къщата на Недана, бащата на Китан московеца…

— Той е джелепин и Недан му гледа овцете… — Шакир бей тихо се засмя и попита бега: — Оломан, вярно ли е, че си искал пари от Недана, защото овцете му тъпкали земята и пасли тревата?

— Хората си приказват — махна неопределено с ръка бегът.

— Земята е на султана, а тревата — от аллаха… Ако трябва да се плаща нещо, то е султаново и принадлежи на неговите хора — рече беят и многозначително изгледа Оломана. Искаше да му намекне, че е взел пари, а бе скрил от него и не бе му дал това, което му се полага. Един от кехаите на бега, негов доверен човек, който му донасяше за всичко, което върши господарят му, не бе пропуснал да го уведоми и за тоя подвиг на бега.

Оломан се направи, че не разбра намека на каймакамина, и за да отклони разговора, се провикна:

— Жени няма ли да има тая вечер?

— Ще има — побърза да го успокои Илче и любострастно се усмихна.

— Кипна кръвта ти — подхвърли Шакир бей и плесна три пъти с ръце. На появилата се Поликсени той заповяда: — Зюлейка.

В широката стая влязоха трима мъже — двама с тамбури и един с дайре, — поклониха се и насядаха кръстнозе. Те бяха гологлави, лицата им — затворени и безстрастни. Мъжете мълчаливо нагласиха инструментите си и като истукани зачакаха. Вратата отново се отвори и в стаята пристъпи млада, смугла, почти гола жена. Матовото й продълговато лице цъфтеше от хубост. Големите й черни очи горяха като въглени, а по устните й трептеше нагла усмивка. Зюлейка знаеше силата и очарованието си. На гърдите й имаше малка превръзка, която ги поддържаше и им придаваше повече заобленост и сочност, а на краката си носеше малки сандали, извезани със сърма. Жената наистина беше хубава — истинска източна красавица, прилична на чуден южен плод. Тя се изправи — очертаха се закръглените извивки на тялото й, изпъкнаха, предизвикателни и дръзки, малките й гърди.

Най-старият от свирачите удари по струните, последваха го и другите свирачи. Стаята изпълни зноен и тъжен напев, който нашепваше за нега и любов. Зюлейка пръхна като птичка и се понесе в бавен и пленяващ танец. Тялото й се извиваше като тялото на змия, ръцете й заплаваха като крилете на лястовица. От нея лъхаше очарование, предизвикателство и сдържана похот.

Шакир бей се поизлегна на възглавницата и се унесе в играта на танцувачката, Оломан бег я пиеше с поглед, а Илче сладникаво се усмихваше.

До късно в нощта се разнасяше тъжният и зноен напев на маанетата, звъняха тамбурите, биеше дайрето, извиваше снага младата незабравима Зюлейка.