Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
spas1996 (2015)
Корекция и форматиране
taliezin (2017)

Издание:

Автор: Димитър Спространов

Заглавие: Охридска пролет

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1961

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 28.02.1961 г.

Редактор: Спас Кралевски

Художествен редактор: Магда Абазова

Технически редактор: Любен Петров

Коректор: Славка Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1574

История

  1. — Добавяне

XLVI

Навън беше хубава лятна утрина. Тя помами Наум Момиров и той излезе от бащината си къща, старата къща на Момировци. Някога тя е била сарай на Джелаледин бей, полусамостоятелен господар на Охрид. Макар и занемарена, къщата и сега с високите си прозорци, с широките стрехи, разперени като крилете на волна птица, бе запазила от предишното си велелепие. Мило му беше да се поразходи из града — остави го юноша, почти дете, и оттогава не беше се връщал в родния си град. Бавно закрачи по улицата, която извеждаше горе към крепостта. Скъп му беше и калдъръмът с прораснала между камъните трева, с жълтурчетата, що подаваха главички, и старите къщи със саксии по прозорците с цъфнали перуники и здравец. Нали тук бе играл като дете, оттук се връщаше от училище с торба през рамо? Хубави, скъпи детски години, които бяха отминали като чуден сън и никога нямаше да се върнат!

Изкачи се на хълма над града. Пред него се открои езерото със своята необятна шир. Той за миг се поколеба — дали да се отправи към Самуиловата крепост, обкръжена със сияние и слънчев блясък, или да се спусне надолу към „Св. Йон“, малката черквица, останала кой знае откога, кацнала на скалата над самото езеро като птица, готова да политне над водната шир. Отправи се натам — нали като момче той и другарчетата му се гмуркаха в езерото, като се хвърляха от издадения край на скалата? Крачеше и си мислеше — чуден град, град, в който всеки камък е спомен, всяка отломка нашепва за славно минало, За кървава бран, за главоломно възземане и страшен, съкрушителен разгром.

Вдясно от Наума остана Имарет, развалините от някогашното училище на първоучителя на народа му, на Климента. Климент… Богобоязлив мъж, кротък и мъдър, прозорлив като пророк, който бе прозрял истината, че само словото е вечно, че то прави един народ велик и непобедим, и бе посветил живота си, за да учи неуморно народа на четмо и писмо. Той учеше и мало, и голямо, беше ги събрал около себе си, както матицата събира пчелите на кошера. Учеше ги още как да се отглеждат овощни дръвчета, как се присаждат калеми от ябълки на круша, как се гледат пчели, за да дават сладък и уханен мед. Учеше ги на труд, защото трудът е най-великата добродетел, най-доброто славословие и дар на бога. И народът, който като децата не забравя своите истински учители и наставници, го понесе в сърцето си и ето вече десет века го тачи и почита, увенча го с нимбата на свет човек, защото свет е всеки, който служи на правдата и любовта между людето. Затова и днес Златниот живее в сърцето на народа си.

Той се спусна надолу по каменливата пътека, която извиваше край брега сивозелената си лента. Ето и манастирчето — седна на стъпалата на старата черквица и остана очарован. Няма нито човешко слово, нито ръка на художник, които да могат да възпроизведат красотата, която се разкрива оттук, няма да се намери поет, който да я възпее в стих и песен, майстор, който с багри и цветове да я увековечи на платното си. Пред погледа му се разстилаше гладката повърхност на езерото, по която се гонеха малки вълни. Вълните леко се плискаха под краката му. Те приливаха чудни цветове — бяло, синьо, зелено. Слънчевите лъчи се къпеха в тях, пречупваха се и във водата се нижеха нанизи от маргарит и големи едри изумруди. Езерото беше живо — то дишаше, бавно се издигаше неговата многобагрена гръд. На левия му край се издигаха Галичица и Петрино. Те свеждаха рошавите си глави, оглеждаха се в него и му нашепваха думи за обич и галба. Вдясно, на отвъдния му край, се вишеше Мокра планина, тъмна, начупена, и му спомняше за подвига на стари бранници, ослепени, с кървави орбити вместо очи, за бранниците на Самуила… Леко трептеше, играеше езерото — за миг му се стори, че от синьозелените му води ще се появи самодива, обнажила хубава снага, разпуснала слънчеви коси, неотразима като сън. Самодивата ще му махне с ръка, за да я вижда и насън, и наяве, да не я забрави никога. И тишина, чудна тишина — още малко и ще чуеш гласа на тоя, що е създал тая дивна красота — и небето и земната твърд, и зверовете и човека… Той беше пиян от багри и странен трепет и радост изпълниха душата му, но и някаква потайна скръб се прокрадваше — той е така малък пред това величие на света, така нищожен пред тая красота. Как би искал да и се радва и днес, и утре, още дълги години, но няма да може — той ще отмине и дори споменът за него ще заглъхне… Колко малък, нищожен и преходен е човекът пред това, що всевишният е сътворил… Но нека му се радва, докато очите му гледат, докато сърцето му бие — нали животът ни е даден да се радваме на красотата, да творим добро? И той ще се радва на хубавото, на красивото в света и живота, ще се труди да помага на ближните си, на народа си.

Погледът му се зарея в далечината. Той откри на срещния бряг едно бяло петно сред тъмен венец от кичести дървета — манастира на св. Наума, на другаря и сподвижника на Климента, един от седемте, които донесоха скрижалите на двамата солунски братя — Кирила и Методия, светилници, които озариха българската земя и светлината им никога няма да угасне.

Остра кашлица раздра гърдите на младия човек. Нещо го задави — извади чиста, бяла кърпа и в нея цъфна алена кръв. Той се загледа в нея, скръбно се усмихна и прибра кърпичката си. Защо да мисли? Всичко е така ясно… Погледът му се стрелна към крепостта, горе, на върха, оцеляла от бури и ветрове, по-силна от времето.

Езерото леко, приспивно плискаше вълните си в брега. От него се откъсна един чун и до Наум достигна тъжна рибарска песен. Той се вгледа в чуна — малко момче теглеше веслата, от тях се изцеждаха капки вода и извезваха на слънцето плетеница от чудни багри. Рибарят, едър мъж, хвърляше мрежата и тя светеше на слънцето като сребърна паяжина, а песента се носеше тиха и тъжна…

Песента изтръгна Наума от неговия размисъл и той погледна часовника си — десет. Време беше да върви — нали го чакаше доктор Робев, трябваше да се видят, да поговорят и отидат при каймакамина? Той стана и пое обратния път към града.

Докторът го посрещна с разтворени обятия:

— Науме!

— Костадине! — и те здраво си стиснаха ръцете и братски се прегърнаха, от години не бяха се виждали.

Момиров се закашля, с мъка преодоля пристъпа на кашлицата. Докторът се загледа в приятеля си и остана изненадан от бледото му лице, от хлътналите очи и тая подозрителна, невярна кашлица… И тревожно каза:

— Ти си болен… Трябва да се лекуваш… Твоята кашлица никак не ми харесва.

Гостът замахна небрежно с ръка и скръбно се усмихна:

— Късно е вече, Костадине… Охтиката скоро ще ме отнесе…

— Не говори така!

Наум сякаш не го чу и продължи мисълта си:

— Друга, друга е болката ми… Попариха надеждите ни, упованията ни — Македония остана под робство.

— Да не губим вяра, Науме — каза домакинът и пак се взря в скръбното изпито лице на приятеля си.

— Да поседна, уморих се — идвам от Канео. Исках да видя езерото, да му се порадвам, може би вече няма да го видя… — и той с морна стъпка се приближи до миндера и се отпусна на него. Замълча, замисли се и погледът му се зарея — отново потъна в своите нерадостни мисли.

Робев със състрадание изгледа приятеля си — погледът му беше дълъг, съсредоточен, сякаш му беше пациент и внимателно го опипваше. Дълбоките му умни очи бяха тъжни и кротки — Наум беше болен, неизлечимо болен, но душевният му недъг, неверието му, беше по-опасно от телесния му недъг. Той внимателно, сякаш да не докосне откритата рана, каза:

— Все пак — не бива да губим вяра, Науме… Учил съм в Янина, минавал съм през Белград, ходил съм до Елбасан и Драч, познавам добре и трите народа — гърци, сърби и албанци, — в тях ми е надеждата, няма какво да делим, рано или късно ще се разберем. Нали знаеш какво значи Балкан?

Наум учудено погледна доктора, в потъналите в орбитите очи трепна въпрос:

— Как да не знам? Балкан… Не случайно турците са нарекли полуострова Земя на рози и кръв.

— Да, Земя на рози и кръв… — докторът тихо повтори тия думи и се замисли. — Нека се надяваме, че бъдните поколения ще бъдат по-мъдри от нас, ще прозрат истината, че на земята между трите морета — Черно, Бяло и Синьо — има място за гърци, българи, сърби и албанци. И тогава ще престанат враждите, ще секнат кървите и от Земя на рози и кръв полуостровът ще бъде само Земя на рози.

— Дано да поумнеят, да станат по-мъдри… Как хубаво го каза — Земя на рози…

И двамата приятели замълчаха. За миг лицата им озари светлина, погледите им се устремиха навън, към лазура и слънцето, сякаш искаха да прозрат в бъдещето. В тая благодатна земя на раздори и люти битки, оросявана с кръвта на най-хубавите синове на всичките й народи, където майките носеха черни чембери и перяха кървавите кошули на стопаните и свидните си рожби, как хубаво би било да настъпят дни на братство!

Наум скръбно се усмихна и наруши мълчанието:

— Костадине, мечтите ни са хубави, но действителността е жестока. Да слезем на земята… Заверата ви не успя, разкрита е… Нови страдания, нови жертви…

Докторът вдигна рамене:

— Неизбежно. След Заверата ще дойде нова завера… Без борба не може…

— Книга или пушка?… Не знам, не знам… Но да не говорим за това, за моите душевни терзания. — Наум замълча и с друг глас, по-спокоен, по-твърд, продължи: — Да вървим при Шакир бей… Какво ще му кажем?

— Ще му дадем сто лири… Подхвърли, че ще спаси главите на нашите хора, на Ангела и другите…

Изведнъж Момиров сякаш се преобрази — той забрави за колебанията си, за съмненията си и у него се събуди човекът на делото, на трезвата мисъл и бързото действие.

— Намери ли пари?

— Събрах от еснафите… — отговори докторът. — Откликнаха се и други граждани… Нали знаеш — охридчани са отзивчиви, когато е за народна работа… Трогателно… Под предлог, че са за новото училище…

— Задръж парите, събраните пари ще останат за училището.

— Не те разбирам, Науме?

— Бисера ми писа какво е подшушнал Шакир бей и аз донесох поисканата сума. Ти ще му я дадеш.

Робев се отдръпна и припряно каза:

— Не мога да приема.

— Няма да ми откажеш… — сдържано, но настойчиво каза Наум. — Бях скътал малко бели пари за черни дни, както казва народът, но нали виждаш, скоро за мен няма да има нито бели, нито черни дни… Защо ми са — няма да имам нужда от тях… А тук ще свършат добра, полезна работа… — Той бръкна в джоба си, извади една кесия и я подаде на доктора: — Вземи, вземи, не ми отказвай… Трябва да спасим хората и да построим училището…

Докторът нерешително посегна към кесията:

— Благодаря ти, Науме, ти си все същият — пожертвувателен, родолюбец. — И прибра парите.

— А сега да вървим при бея — рече Наум Момиров и стана.

Шакир бей не ги остави да чакат — веднага ги прие… Той тежко стана от масата в работната си стая в каймакамството и ги посрещна по средата на одаята. Беше сдържан, студено вежлив, но като видя Наума, широка усмивка заля лицето му:

— А, Наумче Момир… Радвам се, радвам се да те видя… Отдавна не си се връщал в родния си град… С тебе често се срещаме, Робе ефенди — и той подаде възпълната си мека ръка на посетителите си. — Буйрунус, буйрунус — и ги покани да седнат.

— Афедерсън… Благодарим — отговориха двамата охридчани и седнаха пред голямата тежка маса.

Каймакаминът потърка ръце, плесна три пъти, поръча неизбежните кафета и се обърна към Момирова:

— Като те видях, спомних си ученическите ни години, нали заедно учехме в нашето училище?

— И аз си спомням, каймакам ефенди — деца бяхме, години минаха… — отговори на чист турски език Наум.

— Деца бяхме, а сега сме мъже — поклати глава Шакир бей и погледна с лошо чувство Момирова — тоя гяурин по-хубаво от него говореше майчиния му език. Той си спомни само, че някога бяха учили заедно в турското училище, а Наум видя едно турче, буйно, необуздано, което го обсипваше с плесници и ритници, но си замълча.

Кафето дойде и Шакир бей с движение на ръката покани гостите си, подаде им цигари. Момиров отказа, а докторът взе цигара. Каймакаминът като добър домакин му подаде огън и сам запали. Той пусна кълбо дим и попита:

— И така, какво ви води при мен?

Момиров вдигна проницателните си очи към охранения мъж зад масата и спокойно отговори:

— Каймакам ефенди, прощавай, но нали има една дума: „Водата кръв не става“… Задържан е братовчед ми Ангеле Момир, та рекох да те попитам каква е вината му…

Шакир бей се намръщи, сведе очи и гневно рече:

— А, за него ли си дошъл да ме питаш? Не искам и да го чуя, хаирсъзин, баш комита — но изведнъж лицето му се отпусна, придоби печален израз и съкрушено продължи: — Мъчно ми е, много ми е мъчно…

— За какво?

— Какво се е случило, каймакам ефенди — попитаха в един глас двамата охридчани и се спогледаха, познаваха хитростта и лукавството на турчина.

— Намериха се лоши люге, царски душмани… Образували някаква завера, подсторили някой си Китан от Топола да хване гората… Станал войвода… Какъв ти войвода, разбойник… Във връзка с него е бил и Ангеле Момир, твоят братовчед. — Беят стрелна с поглед Наума, в тоя поглед имаше и подозрителност, и скрита ненавист, сякаш искаше да му каже: „И ти не си по-добър от него.“

— А, така ли, не знаех… И аз ще река — хаирсъзин — каза Наум и сърднто додаде: — Ще се отрека от него — в нашия род няма царски душмани.

Робев вдигна рамене и с възмущение издума:

— Лоши люге винаги е имало и ще има… Не ценят грижите и милостта на нашия баща и покровител падишаха.

Шакир бей изгледа гостите през облачето дим на цигарата си и в очите му блесна недоверчиво пламъче. Усмихна се леко и се обърна към някогашния си съученик:

— Да, не очаквах и от вашия род, от Момировци, да излезе чапкънин… Ангеле Момир… Добро момче, гледаше си търговията, дюкяна, уж не беше като баща си, дето умря в Канлъкуле, а то какво излезе — комита на комитите… И другите — бащи на семейства, еснафлии, тежки, заможни люде… Да се не надяваш.

— Прав си, прав си, каймакам ефенди — съгласи се с него Наум. — Какво да кажа за Ангела? От годините е… Луда глава… — примирително додаде той, сякаш искаше да извини братовчеда си.

Шакир бей сърдито угаси цигарата си.

— Луда глава, ама ще намаже въжето…

Докторът отпи от кафето и се намеси в разговора:

— И другите — Марко Фиданче, Климе Рудар, — да им се чудиш на ума… Някакъв бяс ги е хванал… Да вдигнат ръка против царщината…

— И те ще увиснат — със закана отсече беят.

Наум Момиров се понамести на стола. Погледът му се плъзна по насрещната стена, задържа се за миг върху портрета на Абдул Хамида в позлатена рамка, оплюта от мухите, и се спря на охраненото хитро лице на каймакамина:

— И с право… Трябва да се наказват всички царски душмани… — Той позамълча и отмери: — Но позволи ми да ти кажа, че бесилки не трябва да има.

— Защо? И тая хубава! — подскочи на мястото си беят.

— Ние сме правова държава, нашият баща, султанът, е мъдър и милостив — спокойно заговори Наум, но в очите му проблясваше присмехулно пламъче. — Западните държави само това чакат — да петнят държавата ни, вестниците ще гръмнат — в Турция нови бесилки, преследват се невинни хора… А за русите… и дума да не става…

— И аз ще река — бесилки да няма — подчерта думите си докторът.

— Е, какво да ги правим? Да ги освободим ли? — недоволен попита Шакир бей.

Момиров се наведе напред и тихо, отмерено каза:

— Стига им доживотен затвор… В Диарбекир ще поработят, ще помислят и ще се разкаят…

— Там ще им дойде умът в главата — поклати глава докторът.

Шакир бей се загледа в мастилницата на масата, пръстите му почнаха да почукват по покривката и без да поглежда гостите си, каза:

— Трябва да се обесят… За назидание на другите… Раята си е разпасала пояса… За свобода говори, московеца чака…

Докторът почака да се поуспокои каймакаминът, любезно се усмихна и меко заговори:

— Каймакам ефенди, всъщност друга работа ни доведе при тебе… Ние вярваме в нашето правосъдие и милосърдието на падишаха… Познаваме и твоята щедрост, любовта и грижите, които полагаш за града, и доброто ти, отзивчиво сърце към нуждите на гражданите, особено към бедните. Затова с твое позволение ти носим сто лири, за да ги раздадеш на нуждаещите се — той извади и сложи на масата кесията, която му бе дал Наум.

Шакир бей взе кесията, подържа я в ръката, като че ли искаше да премери тежината й, подхвърли я леко, за да се порадва на звъна на златото. Отвори чекмеджето на масата и с бързо, припряно движение я пусна в него, сякаш се страхуваше да не му я вземе някой. Той поглади брадата си и по разведреното му лице се разля усмивка:

— Чудесно, чудесно… Ще зарадваме нашите бедни…

Наум също се усмихна:

— Може да раздадете малко пари, може да купите и малко житце, фасулец, някое и друго рало чорапи… На всеки според нуждата…

— Така, така… Малко житце, малко фасулец… — съгласи се каймакаминът и като вдигна глава, попита: — А кой ти дава парите — гражданите или…

Момиров го прекъсна:

— Аз, каймакам ефенди, нали толкова години не съм бил в родния си град, та рекох — да направя един себап, едно добро…

— Много арно, много арно… Ти още от малък имаше добро сърце — отново по лицето на бея се разля предишната широка усмивка. — А там, за ухапсаните, за тия в затвора, може би сте прави… Да не се вдига шум… Ще помисля, ще пиша и в Битоля, и в Истанбул…

— Умно, умно…

— Глава се взема, ама не се връща… Ще се разкаят и ще станат отново верни поданици на падишаха — подхвърлиха гостите.

— Може да се нареди нещо — каза каймакаминът и стана.

Станаха и посетителите, сбогуваха се и тръгнаха към вратата. Шакир бей ги изпрати дотам и когато да се разделят, се обърна към доктора с най-хубавата си усмивка:

— А бе, екимине, а бе, Робе ефенди, каква е тая работа — людете разправят, че си събирал пари за завераджиите, за комитите…

— Лъжа е, каймакам ефенди — с възмущение отговори докторът. — Вярно е, събирах пари, но за новото училище…

— Аз не вярвам, ама нали знаеш — людето са лоши, говорят… Приятели сме, лекуваш ми децата, но докато се уясни тая работа, за да се затворят устата на хората, може би ще се наложи да те прибера за някой и друг ден — каза каймакаминът и покровителствено сложи ръка върху рамото на Робева.

Докторът леко пребледня, прехапа устна, но бързо се овладя и като се усмихна, каза:

— Щом като трябва, ще го направиш… И за мене е по-арно — да млъкнат лошите езици… Приятелството си е приятелство, законът си е закон.

— Бъди рахат, Робе ефенди — потупа го беят и отново му се усмихна.

Когато излязоха от каймакамството, Наум каза:

— Лисица.

— Познавам го добре — отвърна другият, — за бедните… Ще купи три ока жито и две рала чорапи, а останалите ще тури в джоба си…

Спряха се. Момиров каза:

— Костадине, делото ще се забави, познаваш турските работи, кой знае кога ще го гледат… Няма да го чакам… Утре се връщам в Солун, оттам ще бъда по-полезен…

— Добре, Науме — рече докторът и му подаде ръка. — Надявам се пак да се видим.

— Там господ знае… Съмнявам се… — тъжно поклати глава Наум и пое към дома.

Докторът се загледа в приведената му фигура, която бавно се отдалечаваше, въздъхна и пое към старата къща на Робевци. Той вървеше поприведен, стъпката му беше несигурна — някаква грижа бе легнала на раменете му.

На другия ден го задържаха.