Хърбърт Уелс
Кратка история на света (64)

Глава LXIII
Европейската агресивност в Азия и развитието на Япония

Изглежда невероятно, че това стремглаво боядисване на картата на Африка с европейски цветове било възприето от широки кръгове в Европа като трайно устройство на тази част на света. Дълг на историка е да опише, че то действително било прието като такова. Европеецът бил повърхностно запознат с историята. Той нямал навик да разглежда критично фактите и събитията. Временните предимства над останалия свят, които революцията в техниката дала на европейците, били възприети от хората, които нищо не знаели за великите завоевания на монголците, като доказателство за постоянното и сигурно европейско ръководство над човечеството. Те нямали никакъв усет за разпространението на науката и на нейните плодове и през ум не им минавало, че китайците и индийците могат да продължат научните изследвания също така умело, както французите или англичаните. Те вярвали, че Западът притежава вродена интелектуална енергия, която, при леността и консерватизма, също така вродени у източните народи, осигурява завинаги световно господство на европейците.

Резултатът от тази глупава илюзия бил, че различните европейски външни министерства започнали не само да се надпреварват с англичаните, но също да „прекрояват“ гъстонаселените и цивилизовани страни на Азия, като че ли хората там не били нищо друго, освен суров материал за експлоатация. Както вътрешно безнадеждния, но външно бляскав живот на английската управляваща класа в Индия, така и големите облаги, които Холандия добивала от своите обширни владения в Източна Индия, разпалвали у съперничещите си велики сили мечти за подобни бляскави операции в Персия, в разпадащата се Отоманска империя и в отдалечените Индия, Китай и Япония.

В 1898 г. Германия завзела Киау Чау в Китай. Англия отговорила на това със завземането на Вей Хай Вей, а на следващата година Русия завладяла Порт Артур. Една буря от ненавист към европейците преминала през Китай. Избити били много европейци и покръстени китайци, а в 1900 година били нападнати и обсадени европейските легации в Пекин. Един смесен отряд от европейски войски организирал наказателна експедиция до Пекин, освободил легациите и задигнал огромно количество ценни предмети. По-късно русите завзели Манджурия, а в 1904 г. англичаните навлезли в Тибет.

В борбата на великите сили се намесила една нова държава — Япония. Досега тя играела малка роля в съвременната история. Нейната уединена цивилизация нямала съществен дял в общото оформяне на човешките съдбини. Тя получила много, но дала малко. Същинските японци са от монголската раса. Тяхната цивилизация, тяхното писмо, както и литературните и художествените им традиции са заимствани от китайците. Японската история е крайно интересна и романтична. В началото на християнската ера в Япония се развил феодализмът и рицарството. Нейните нападения върху Корея и Китай са еквивалент на английските войни във Франция. За пръв път Япония се докоснала до Европа през XVI век. В 1542 г. няколко португалци стигнали до бреговете й с една китайска джонка, а 1549 г. йезуитският мисионер Франциск Ксавие започнал да проповядва там християнството. Известно време Япония приемала охотно връзките с Европа и християнските мисионери покръстили много японци. Уилям Адамс станал най-довереният европейски съветник на японците и ги научил как да строят кораби. Предприели се пробни пътувания с кораби до Индия и Перу. След това, обаче, възникнали конфликти между испанските доминиканци, португалските йезуити и английските и холандски протестанти, които поотделно предупреждавали японците да се пазят от политическите намерения на останалите. През времето, когато имали силно влияние, йезуитите преследвали и оскърбявали будистите с голямо ожесточение. В края на краищата, японците стигнали до убеждението, че европейците са нетърпима беда, и че християнството, особено католическото християнство, е просто маска за прикритие на политическите амбиции на папата и на испанската монархия, която вече владеела Филипинските острови. Започнало преследване на християните, а от 1638 г. Япония станала недостъпна за европейците в продължение на двеста години. През тези два века японците до такава степен били откъснати от останалия свят, сякаш живеели на друга планета. Било забранено да се строи какъвто и да било плавателен съд, по-голям от обикновена крайбрежна лодка. Нито японец можел да отиде в чужбина, нито европеец да влезе в Япония.

През тези два века Япония останала извън общото течение на световната история. Тя живеела в едно състояние на живописен феодализъм, при който около пет на сто от населението — самураите, или войниците от благороднически фамилии — тероризирали без ограничение останалото население. През това време светът продължавал да върви към все по-широки перспективи за развитие. Чужди кораби започнали да минават все по-често край японските брегове. С тях, естествено, се случвали и корабокрушения, и в подобни случаи матросите им достигали до брега. Чрез холандската колония на остров Дешима — единствената японска връзка с външния свят, започнали да проникват сведения, които подсказвали, че Япония не се развива така, както народите на западния свят. В 1837 г. в залива Йедо влязъл един кораб, чието знаме било на ивици и звезди. На кораба имало и няколко, спасени след корабокрушение, японски моряци. Корабът бил прогонен с топовни изстрели, но скоро същото знаме се появило на други кораби. В 1849 г. един подобен параход поискал освобождаването на осемнадесет американски моряци, попаднали в Япония след корабокрушение. По-късно в 1853 г., дошли вече четири американски военни кораба, под началството на капитан Пири, които отказали да се отдалечат. Пири пуснал котва в забранените води и изпратил известия до двамата управители, които по това време разделяли властта в Япония. В 1854 г. той се завърнал с десет кораба, но вече модерни, задвижвани с пара и снабдени с големи оръдия. Пири направил предложения за търговия и взаимни връзки, които Япония приела. Той слязъл на сушата с един отряд от 500 души, за да подпише договора. Недоумяващи тълпи японци наблюдавали как тези чужденци крачат из улиците.

Русия, Холандия и Англия последвали примера на Америка. Един японски благородник, чиито земи се пресичали от протоците на Симоносеки, решил да стреля по чуждите параходи, които минавали, но бомбардировката на една флота английски, френски, холандски и американски военни параходи разрушила неговите батареи и унищожила мечоносците му. Най-после в 1865 г. една съюзна ескадра пуснала котва близо до Киото и наложила на Япония договори, които отворили вратите й за чужденците.

С удивителна енергия и ум японците се заловили на работа, за да издигнат своята култура и обществената си организация до нивото на европейските. Никога друга нация не е правила такива бързи крачки напред, каквито направила Япония тогава. В 1866 г. тя представлявала една фантастична карикатура на най-крайния феодализъм, доведен до абсурдни форми. Само след 30 години, през 1899 г. нейният народ застанал на едно ниво с най-напредналите европейски народи. Япония напълно разпръснала убежденията, че Азия непоправимо и безнадеждно е изостанала от Европа. В сравнение с нейния светкавичен прогрес, всички достижения на европейците изглеждат извънредно бавни.

Ние не можем да разкажем с подробности за войната между Япония и Китай от 1894–95 г., която ни дава поразително доказателство за степента на японското поевропейчване. Япония воювала тогава с отлична армия, организирана по европейски образец и малка, но стегната флота. Значението на японското възраждане било оценено от Англия и Съединените Щати, които вече я третирали като европейска държава, но не било разбрано от останалите велики сили, които търсели в Азия „нова Индия“. Русия се стремяла към Корея през Манджурия. Франция вече се била настанила далеч на юг в Тон Кин и Анам, а Германия жадно дебнела наоколо за някаква плячка. Целта на трите държави била да попречат на Япония да пожъне плодовете от победите си над Китай. Понеже била изтощена от борбата, те я заплашили с война.

За известно време, докато събере сили, Япония се подчинила. След десет години тя вече била готова за война с Русия. Тази война отбелязва нова епоха в историята на Азия — краят на европейската надменност. Руският народ нямал нищо общо с империалистичните планове и дори не подозирал бедата, която го очаквала от другия край на света. По-мъдрите руски държавници били против това безумие, но една шайка финансови авантюристи, включително и великите князе, заобикаляли царя. Те очаквали много от разграбването на Манджурия и Китай и не искали да допуснат никакво отстъпление. Започнало прехвърляне на японски армии през морето към Порт Артур и Корея, а по Сибирския железен път безчислени влакове отвеждали руските селяни на смърт, по далечните бойни полета.

Руската армия не била снабдявана редовно, сражавала се лошо и била победена както по море, така и по суша. Руската Балтийска флота заобиколила чак зад Африка, но била напълно разбита в протока Цушима. Едно революционно движение на простия народ в Русия, разярен от това далечно и безсмислено избиване, принудило царя да прекрати войната през 1905 г. Той върнал на Япония южната половина от остров Сахалин, която била заграбена от Русия в 1875 г., изтеглил войските си от Манджурия и се примирил със завземането на Корея от японците. Европейското нашествие в Азия било към своя край и пипалата на Европа започнали да се отдръпват назад.