Хърбърт Уелс
Кратка история на света (34)

Глава XXXIII
Възходът на Римската империя

Новата римска държава, която постепенно завладяла целия западен свят през II и I в. пр.н.е., в много отношения била нещо различно от другите големите държави, които дотогава господствали в цивилизования свят. Първоначално тя дори не е била първа сред републиканските държави: по времето на Перикъл Атина господствала над своите съюзници и зависими държави. Когато започнал своята фатална война с Рим, Картаген бил господар на Сардиния и Корсика, Мароко, Алжир, Тунис и голяма част от Испания и Сицилия. Но Рим бил първата републиканска държава, която се спасила от бързото разпадане и победоносно шествала по пътя на своето развитие.

Центърът на тази нова държава се намирал далеч на запад от средищата на по-старите държавни формации като Месопотамия и Египет. Това западно местоположение позволило на Рим да включи в кръга на създадената цивилизация съвсем нови области и народи. Римската власт се разпростряла над Мароко и Испания и скоро подчинила цяла Северозападна Европа, т.е. областта, включваща днешна Франция, Белгия и дори Англия, а на североизток — Унгария и Южна Русия. Но от друга страна, Рим не бил в състояние да запази владенията си в Централна Азия или Персия, защото те били прекалено далеч от неговите административни центрове. Така римската империя включила северните арийски раси, както и гърците. В резултат на това, нейното население имало много по-малко хамитски или семитски елементи, отколкото населението на която и да било от предшествуващите я империи.

В продължение на няколко века Римската империя устоявала на опасността от асимилация, която толкова бързо погълнала персийци и гърци, и непрекъснато се разраствала. Управниците на мидийците и персите в течение на едно — две поколения се вавилонизирали напълно. Те взели тиарата на „Царя на царете“, както и жреците и храмовете на неговите богове. Александър и неговите наследници поели по същия път. Селевкидските монарси приели административните похвати и дворцовия живот на Навуходоносор. Птоломеите станали фараони и истински египтяни. Те били асимилирани по начина, по който преди тях били претопени и семитските завоеватели на шумерите. Но римляните управлявали своя собствен град и в продължение на няколко века се придържали към собствените си закони. Единственият народ, който упражнил някакво духовно влияние върху тях през II-III век, били родствените и близки на тях гърци. Ето защо, Римската империя била първият опит да се създаде една голяма държава от арийски тип. Затова тя се явява като своеобразен исторически модел. Римската империя е представлявала огромна арийска република. Тя не приличала на предишните държави, създадени по един и същ образец. Митичната фигура на завоевателя, управляващ страната от столичния град, израснал около храма на Бога на жътвата, никак не й подхождала. Римляните имали богове и храмове, но техните богове, подобно на гръцките, били безсмъртни човекоподобни същества, божествени патриции. Те също извършвали кървави жертвоприношения, а в усилни времена принасяли на боговете си дори хора — практика, възприета от техните мургави етруски учители. Но докато не започнало разпадането на Римската империя, нито жреците, нито храмовете имали решаващо значение в обществения живот.

Римската държава е уникално явление. Тя не повтаря в модела си на развитие предходните държави. Римският народ някак неочаквано за себе си бил въвлечен в съвсем нов административен експеримент. Не може да се каже, че този експеримент е бил особено успешен, защото в края на краищата империята рухнала. А и с течение на времето претърпяла доста промени. За сто години Римската империя се променила повече, отколкото Бенгал, Месопотамия или Египет за хиляда. Тя непрекъснато се променяла.

В някои отношения опитът на Рим не сполучил. В други и до днес остава незавършен. Европа и Америка все още се опитват да разрешат сложните задачи на световното господство, с които за пръв път се сблъскал римският народ.

Този, който изучава историята, трябва да има предвид не само политическите промени, но и развитието на идеите и социалните отношения през периода на римското владичество. В съзнанието на хората се е утвърдила представата за римското владичество като за нещо завършено и трайно, благородно и решително. „Сказанията за древния Рим“ от Маколей, Senatus Populusque Romanus, Катон Стари, Сципион, Юлий Цезар, Диоклециан, Константин Велики, триумфите, ораторските речи, гладиаторските битки и християнските мъченици — всичко това се слива в картината на нещо възвишено, и жестоко, и величествено. Детайлите от тази картина трябва да се отделят един от друг. Те са събрани от различни епохи, които се различават една от друга повече, отколкото Лондон от времето на Вилхелм Завоевателя (XI в.) се отличава от съвременния Лондон.

За по-голямо удобство ще разделим историята на разрастване на римското могъщество на четири периода. Първият от тях започва с разрушаването на Рим от галите в 390 г. пр.н.е. и продължава до края на първата Пуническа война (240 г. пр.н.е.). Можем да го наречем период на асимилаторската република. Това е най-хубавият, най-характерният период в римската история. Враждата между патриции и плебеи, която продължавала с години, била към своя край, а етруската опасност била отстранен. В страната нямало още нито много богати, нито много бедни, и болшинството от хората били обзети от желанието да участват активно в обществения живот. Това била Републиката на бурите в Южна Африка преди 1900 год. или Северните щати в Америка между 1800 и 1850 година, това била република на свободните земеделци. В началото на този период Рим представлявал малка държава, разпростряла се в радиус тридесет километра. Тя воювала с варварски, но родствени на нея съседни държави и не се стремяла да ги унищожи, а да ги присъедини към себе си. Утвърдилата се практика за обществено обсъждане на проблемите възпитала римския народ в дух на примирение и отстъпчивост. Някои от покорените градове станали пълноправни участници в управлението на страната, други запазили самостоятелното си управление, но жителите им се ползвали с правото да търгуват в Рим и да се женят за римляни. Прокарани били големи пътища. Бързата латинизация на цяла Италия била неизбежна последица от тази политика. През 89 г. пр.н.е. всички свободни жители на Италия били признати за римски граждани. Цялата Римска империя се превърнала в един голям град. През 212 г. на всеки свободен човек в границите на държавата било дадено право на гражданство, т.е. правото да гласува на гражданските събрания в Рим, ако може да отиде дотам.

Това гражданство, дадено на цели страни и градове, било отлично средство за разширяване на римското влияние. То коренно променяло предишния процес на покоряване, при който победителите били асимилирани от победените. Като резултат от римския метод вече победителите претопявали победените.

Но след Първата Пуническа война и анексията на Сицилия, въпреки че старият процес на асимилация продължавал, редом с него възникнал и друг. Например, със Сицилия римляните се отнесли като със завоювана страна и тя била обявена за римска провинция. Нейната плодородна почва и трудолюбивото й население били експлоатирани за благото на Рим. Патрициите и по-влиятелните между плебеите взели лъвския пай от това богатство. Войната донесла и голям брой роби. Преди нея населението на републиката се състояло от свободни дребни земеделци. Военната служба била тяхна привилегия и техен дълг. Докато били на действителна служба, техните стопанства натрупали дългове. Възникнало и едрото земеделско стопанство, поддържано чрез робския труд. Когато се завърнали от войната, малките земевладелци открили, че техните продукти се конкурират от произведеното от робите в Сицилия и от едрите стопанства в самата Италия. Времената се променили. Републиката също изменила своя характер. Не само Сицилия била в ръцете на Рим, но и низшите слоеве били в ръцете на богатите кредитори и конкуренти. Рим встъпил във втория етап от своето развитие — „републиката на предприемчивите богаташи“.

Римските войници — земеделци се борили за свобода и участие в управлението на държавата близо двеста години, а се радвали на извоюваните привилегии само сто. Първата Пуническа война ги изтощила и им отнела всичко, което били спечелили.

Правото им на глас също изгубило значението си. Управителните органи на римската република били два. На първо място бил Сенатът. Първоначално в него влизали само патриции, а по-късно — видните хора от всички слоеве, които били предварително свиквани на заседание от консулите и цензорите — чиновници с голяма, власт. Подобно на английската камара на лордовете, Сенатът постепенно влязъл в ръцете на едрите земевладелци, видните политици, големите предприемачи и пр. Той повече напомнял английската камара на лордовете, отколкото американския сенат. След Пуническите войни за около три века той станал център на римската политическа мисъл и дейност. Вторият орган на управление бил Народното събрание. Смятало се, че то е съвещателен орган на всички римски граждани. Когато Рим бил малък град държава, това било възможно, но когато гражданството на Рим се разраснало извън пределите на Италия, това станало напълно невъзможно. Неговите събрания, обявявани с рог от Капитолия и от градските стени, постепенно се превръщали в събрания на политически наемници и на утайката на обществото. До четвърти век пр.н.е. Народното събрание оказвало значителен контрол върху Сената, то било компетентно представителство на исканията и правата на средните и низши слоеве. След края на Пуническите войни то представлявало нищожна останка на отхвърления народен контрол. Нямало вече никаква ефикасна легална спирачка за членовете на Сената.

В римската република никога не е въвеждано нещо подобно на представително управление. На никой не му хрумнало, че може да се избират делегати, които да представляват волята на гражданите. Това трябва да бъде добре разбрано от читателя. Народното събрание никога не е било еквивалент на Американската камара на представителите или на Английската камара на общините. На теория то представлявало цялото гражданство, всички римляни, а на практика — нещо, което не заслужава внимание.

Затова средният гражданин на Римската държава изпаднал в много лошо положение след Втората Пуническа война. Той обеднял, в повечето случаи загубил земята си, бил изместен от производството от робите и не разполагал с механизъм да поправи нещата. Единственият начин за изразяване волята на един народ, без каквито и да било политически права, са стачката и бунтът. Историята през I и II век пр.н.е., що се отнася до вътрешния живот в Римската империя, е история на безплодни революционни опити. Мащабите на тази книга не ни позволяват да разкажем за непрекъснатите бунтове, за опитите да се унищожат големите поземлени владения и да се върне земята на свободния земеделец, за исканията да се унищожат дълговете изцяло или отчасти. Имало е бунтове и граждански войни. През 83 г. пр.н.е. положението в Италия се влошило в резултат на въстанието на робите, предвождани от Спартак. Робите на Италия се разбунтували и първоначално спечелили победа в сраженията, защото сред тях имало обучени борци за гладиаторските зрелища, най-после въстанието било разбито и потушено с невероятна жестокост. Шест хиляди пленени въстаници били разпънати на кръстове край Via Apia, големия път, който извеждал на юг от Рим (71 г. пр.н.е.)

Низшите слоеве нямали успех в борбата срещу силите, които ги унижавали и експлоатирали. Но влиятелните и състоятелни слоеве, които ги потискали, въвели една нова власт в римския свят — властта на армията.

Преди Втората Пуническа война армията на Рим била набирана сред свободните земеделци, които в зависимост от способностите и състоянието си, постъпвали в конницата или пехотата. Тази армия била много добра за близки войни. Но това не била армия, съгласна да напусне земята си и да понася в чужбина несгодите на една продължителна война. А освен това, с увеличаването на робите и разрастването на големите поземлени владения, броят на войнствените свободни земеделци намалял. Цяла Северна Африка след унищожаването на картагенската цивилизация станала полуварварска държава — държавата Нумидия. Рим влязъл в стълкновение с Югурта, царя на тази държава, и с големи мъки успял да го подчини. Когато всеобщото негодувание заплашило да залее Рим. Един народен водач на име Марий бил избран за консул, за да завърши тази позорна война. Той постигнал целта си, като събрал войска от наемници и я обучил добре. Югурта бил заведен в Рим, окован във вериги (106 г. пр.н.е.), а Марий, когато срокът на консулството му изтекъл, се задържал незаконно на служба с помощта на новосъздадените легиони. Нямало сила в Рим, способна да го обуздае.

С Марий започнала третата фаза в развитието на Римската държава, която се превърнала в „република на военачалниците“. През този период водачите на платените легиони се борели помежду си за властта над римския свят. Срещу Марий се опълчил аристократът Сула, който служел под негово началство в Африка. Всеки от тях започнал масово избиване на политическите си противници. Хората били обявявани извън законите и екзекутирани с хиляди, а имотите им — конфискувани. След това кървавото съперничество, и след ужаса от въстанието на Спартак, настъпил мига, когато Лукул и Помпей Велики, Крас и Юлий Цезар станали на практика господари на армиите и на империята. Крас станал известен с това, че разбил Спартак. Лукул завоювал Мала Азия, проникнал до Армения и се оттеглил от управлението с огромно богатство. Крас, настъпвайки още по-навътре в Азия, нахлул в Персия, но войската му била разбита, а самият той убит. След дълго съперничество Помпей бил победен от Юлий Цезар (48 г. пр.н.е.) и убит в Египет. Така Юлий Цезар останал единственият господар на римския свят.

Юлий Цезар е от онези исторически личности, които вълнуват човешкото въображение със сила, неотговаряща на техните действителни заслуги и значение. Той се е превърнал в нещо като символ и легенда. За нас той е важен преди всичко като историческа личност, отбелязваща прехода от фазата на военните авантюристи към четвъртия етап в развоя на Рим — първата империя. Защото въпреки дълбоките икономически и политически сътресения, въпреки гражданската война и социалната деградация, през цялото това време границите на римската държава продължавали да се разрастват до около 100 г. Имало застой след Втората Пуническа война и още веднъж, преди преустройството на войската от Марий. Въстанието на Спартак отбелязва третата фаза. Юлий Цезар си създал репутация на блестящ военачалник в Галия, която се намирала в земите на днешна Франция и Белгия. (Племената, населяващи тази страна, принадлежали към същия келтски народ, който под името „гали“, за известно време владял Северна Италия и който по-късно нахлул в Мала Азия и се настанил там под името галатийци). Цезар отблъснал едно германско нашествие в Галия, присъединил страната към Римската държавата и два пъти пресичал Ламанша и навлизал в Англия (55 и 56 г. пр.н.е.). Но по тези земи не могъл да установи трайно господството на римляните. Междувременно Помпей затвърдил римското владичество и разширил границите на страната на изток до Каспийско море.

По това време, през втората половина на първи век пр.н.е., Сенатът продължил да бъде център на римското управление, като назначавал консули и други длъжностни лица, давал пълномощия и пр. Няколко политици, между които най-значителната фигура бил Цицерон, се борели да запазят великите традиции на републиканския Рим и да съхранят уважението към неговите закони. Но гражданският дух напуснал Италия с изчезването на свободните земеделци. Тя се била превърнала в страна на роби и на обеднели хора, които нито разбирали, нито желаели свободата — зад тези републикански водачи в Сената не стоял никой, докато зад големите авантюристи, от които те се страхували, и които искали да поемат нещата в свои ръце, били легионите. Въпреки съпротивата на Сената, Крас, Помпей и Цезар се скарали. Помпей взел страната на републиканците и прокарал закон за даване на Цезар под съд за нарушение на законите и неизпълнение на сенатските заповеди.

Пълководците нямали право да извеждат своите войски извън границите на поверената им област, а границата между Галия и Рим била реката Рубикон. През 49 г. пр.н.е. Цезар преминал Рубикон с думите „жребият е хвърлен“ и повел войските си срещу Помпей и Рим.

В миналото, по време на война, в Рим имало обичай да се избира „диктатор“, които управлявал почти с неограничена власт, докато траели военните действия. След поражението на Помпей, Цезар бил провъзгласен за диктатор най-напред за десет години, а после (45 г. пр.н.е.) за цял живот. Всъщност той станал абсолютен господар на империята. Цезар отказал титлата „цар“, която била ненавистна на Рим още от прогонването на етруските преди пет века, но приел трона и скиптъра. След като разбил войските на Помпей, Цезар продължил похода си към Египет и там се влюбил в Клеопатра, последната царица от династията на Птоломеите, богинята царица на Египет, която покорила с красотата си могъщия римлянин. Той отнесъл в Рим египетската идея за царя-бог. Неговата статуя била поставена в един храм с надпис „на непобедимия Бог“. От последните искрици на републиканския дух лумнал последния протест и Цезар бил промушен смъртоносно в Сената, в подножието на статуята на неговия убит съперник, Помпей Велики.

Тази борба между амбициозни личности продължила още тринадесет години. Бил създаден втори Триумвират от Лепид, Марк Антоний и Октавиан Цезар, последния племенник на Юлий Цезар. На Октавиан, подобно на чичо му, се паднали по-бедните, но по-войнствени западни провинции, откъдето се набирали най-добрите легионери. През 31 г. пр.н.е. той разбил Марк Антоний, единствения му сериозен съперник, в морската битка при Акциум, и станал единствен господар на римския свят. Но Октавиан бил съвсем различен от Юлий Цезар. Той нямал глупавото желание да бъде бог или цар, нямал любовница царица, която да се стреми да заслепи със своето могъщество. Той възстановил свободата на Сената и на римския народ. Отказал да стане диктатор. Признателният Сенат му дал в замяна истинската власт, а не само нейните атрибути. Той бил наречен не цар, а „принцепс“ и „август“. Станал Август Цезар, първият от римските императори (27 г. пр.н.е. до 14 г. сл.н.е.).

Той бил наследен от Тиберий Цезар (14 до 37 г.), след него дошли Калигула, Клавдий, Нерон и т.н. до Траян (98 г.), Адриан (117 г.), Антонии Пий (138 г.) и Марк Аврелий (161–180 г.). Всички те били императори на легионите. Войниците ги издигали на трона и пак от войнишка ръка загивали. Постепенно Сенатът загубил значение в римската история и императорът и неговите административни чиновници го заменили. Границите на империята достигнали до най-крайните предели. По-голямата част от Англия била присъединена към империята, Трансилвания била превърната в нова провинция — Дакия; Траян минал Ефрат, Адриан, подобно на Ши Хуан Ти, издигнал стени срещу варварите от север — първата на територията на Англия, а втората между Рейн и Дунав. Той провеждал мирна политика и бил принуден да се откаже от някои от завоеванията на Траян.

С това разрастването на Римската империя достигнало своя край.