Хърбърт Уелс
Кратка история на света (50)

Глава XLIX
Духовното възстановяване на Европа

В XII в. много признаци показвали, че човешката мисъл в Европа ставала все по-смела и по-свободна и се приготвяла да продължи интелектуалното дело на първите гръцки научни изследвания и теориите на италианеца Лукреций, развити в книгата му „За естеството на нещата“ („De rerum natura“). Ограничаването на частните феодални войни, подобренията в условията на живот, по-голямата сигурност, които настъпили след кръстоносните походи, създали благоприятна почва за пробуждане на човешкия ум. Търговията се съживила, градовете станали спокойни и безопасни, повишило се нивото на образованост сред духовенството, знанието се разпространило и между миряните.

XI11 и XIV в. се очертали като период на израстване на свободните или полунезависими градове като Венеция, Флоренция, Генуа, Лисабон, Париж, Брюге, Лондон, Анверс, Хамбург, Нюрнберг, Новгород, Берген. Това били търговски градове, чиито жители много пътешествали, а когато хората търгуват и пътуват, те са принудени да разговарят и да мислят. Полемиката между папите и князете, явната диващина и греховност на преследванията срещу еретиците, дали повод на хората да се усъмнят в авторитета на църквата и да го подложат на съмнение и обсъждане.

Ние видяхме как, чрез посредничеството на арабите, съчиненията на Аристотел отново станали достояние на Европа и как такъв светски владетел, като Фридрих II, помогнал арабската философия и наука да окажат влияние върху възраждащата се европейска мисъл. Още по-голямо въздействие върху интелектуалното раздвижване оказали евреите. Самото им съществуване било вече въпросителен знак за претенциите на църквата. Най-после опитите на алхимиците, забулени с тайнственост и привлекателност, се разпространили навсякъде и подбудили подновяването на експерименталните. Наистина, тези опити отначало били безсистемни и не особено упорити, но все пак те дали известни резултати.

При това, новия интелектуален ренесанс съвсем не се ограничавал само между състоятелните и образовани слоеве. В тоя период умът на простия човек бил събуден така, както никога досега. Въпреки влиянието на духовенството и преследванията, християнството внасяло едно духовно кипене навсякъде, където стигало неговото учение. То установявало пряка връзка между съвестта на отделния човек и Бога на правдата, така че сега, ако станело нужда, човекът имал смелостта да си състави собствено мнение за владетеля, за висшето духовенство или даже за догмите на вярата.

Още през XI в. философските спорове в Европа започнали отново. В Париж, Оксфорд, Болоня и други центрове имало големи и все по-разрастващи се университети. Там средновековните схоластици подели наново разчепкването на редица въпроси за стойността и значението на думите, което било необходимо условие за ясното мислене в научния век, който настъпвал. Сред тези схоластици със своя несъмнен гений, се откроява Роджър Бейкън (около 1220 до около 1293 г.), францисканец от Оксфорд, баща на съвременната опитна наука.

Съчиненията на Бейкън са една дълга тирада против невежеството. Той без колебание обявил за невежа епохата, в която живеел — нещо невероятно по своята смелост за онова време. Днес човек може да се страхува да каже на света, че е глупав и самомнителен, и че догмите му са младежка игра на фантазията. Докато хората през средните векове били страстно убедени в мъдростта, пълнотата и съвършенството на своите вярвания, съчиненията на Роджър Бейкън били като светкавица в тъмна нощ. Духът на Аристотел оживял отново в неговата страстна защита на нуждата от опит и събиране на знания. „Опит, опит“ — това е девизът на Роджър Бейкън.

Но хората си стояли в стаите и зубрели лошите латински преводи на Аристотел — а те тогава били единственото нещо, чрез което човек можел да се запознае със съчиненията на великия учител.

„Да имах власт — писал Бейкън, несдържан както винаги — бих изгорил всичките книги на Аристотел, защото тяхното изучаване, както сега става то, е само губене на време и води до грешки и увеличаване на невежеството“.

Самият Аристотел навярно би споделил това чувство, ако можел да се завърне на този свят и да види как неговите съчинения не толкова се четели, колкото били обожавани, и при това, както казва Бейкън, в най-отвратителни преводи.

Навсякъде в съчиненията си — малко прикрито, наистина, за да изглежда, че е съгласен с православието, а може и от страх пред затвора — Роджър Бейкън зовял човечеството: „Престанете да се подчинявате на догми и авторитети. Научете се да виждате света!“ Той посочвал четири главни източника на невежеството: преклонението пред авторитета, навикът, стадното чувство на невежата тълпа и суетната гордост, неподатлива на възпитание. Стига да се преодолеели тези неща, и пред хората щял да се разкрие нов свят.

„Съществуват плавателни съдове без гребци, даже големите речни и океански кораби може да се движат по-бързо, управлявани от един човек, отколкото от множество хора. Също така могат да се направят коли, запретнати не с животни, и които ще се движат неудържимо, както колесниците, с които се сражавали в древността. Възможно е също да се направят летателни машини, в които ще седи човек и ще върти един винт, вследствие на което изкуствените крила ще порят въздуха, по подобие на летяща птица“.

Така пишел Роджър Бейкън, но трябвало да изминат още три века, преди хората да започнат някакви систематични опити за изследване на скритите източници на сила, чието присъствие той така ясно прозрял тогава.

Християнският свят трябва да благодари на арабите не само за тласъка, който дали на умствената му дейност изследванията на техните философи и алхимици. На тях той дължи и познаването на хартията. Едва ли ще бъде преувеличено, ако се каже, че именно използването на хартията направило възможно духовното възраждане на Европа. Хартията била открита в Китай, където нейната употреба започва още от II в. пр.н.е. През 751 г. китайците нападнали мохамеданските араби в Самарканд. Тяхната атака била отблъсната, но между пленниците, които арабите отвели, имало няколко майстори, които можели да правят хартия, и от тях арабите научили това изкуство. И до днес са запазени арабски книжни ръкописи от IX в. Умението да се изработва хартия е усвоено от християнския свят или чрез Гърция, или чрез завземането на Мавританските хартиени работилници при освобождаването на Испания от мавританско владичество. Но в ръцете на християните това производство много западнало. Добра хартия в християнска Европа започнала да се произвежда едва към края на XIII в., като Италия станала водеща в това производство. В Германия то се появило едва през XIV в. и чак към края на века, станало толкова широко разпространено и евтино, че печатането на книги се утвърдило като изгодно занимание. След това, вече по силата на естествената необходимост, книгопечатането още по-бързо да се развило, тъй като отговаряло на една очевидна нужда. Така духовният живот на света навлязъл в една нова и много по-силна фаза на развитие.

Непосредствен резултат от това развитие на печатарството било появилото се изобилие от библии. Сега не само количеството на книгите се увеличило, но и шрифтовете станали по-ясни, по-изчистени и по-лесно се четели и разбирали. Вместо да се мъчат над някой лошо написан текст и после да мислят дълго над неговото значение, читателите сега можели да разберат смисъла още при самото четене. С това повишаване ефективността на четенето, растяла и читателската публика. Книгата престанала да бъде хубаво украсена играчка или достояние само на учения. Започнало да се пишат книги, на които простосмъртните можели не само да се любуват, но и да четат и разбират. Вече се пишело на говоримите езици, а не на латински. От XIV в. започва истинската история на европейската литература.

Досега се занимавахме само със сарацинския принос за европейското пробуждане. Сега ще обърнем внимание и на монголските завоевания. Те провокирали географското въображение на Европа необикновено много. По време на властването на „великия хан“ между Азия и Западна Европа се установили свободни контакти. Всички пътища били временно открити и представители от различни нации посещавали двора в Каракорум. Преградите между Европа и Азия, издигнати от религиозната вражда между християнството и исляма, били съборени. Папството започнало да храни големи надежди за превръщането на монголците в християни. Тяхната единствена религия дотогава била шаманизмът — едно първобитно езичество. Пратеници на папата, будистки жреци от Индия, парижки, италиански и китайски занаятчии, византийски и арменски търговци се срещали в монголския двор с арабски чиновници, както и с персийски и индийски астрономи и математици. Летописите разказват много за войните и за жестокостите на монголците, но премълчават тяхната любознателност и интереса им към науката. Като посредници при предаването на знанията и уменията, влиянието им върху историята на света, било твърде голямо. Всичко, което можем до доловим в смътните и романтични образи на Чингис хан и Кубилай хан, потвърждава впечатлението, че те били надарени, поне с толкова възприемчивост и творчески способности, колкото великолепната, но егоистична личност на Александър Велики, или колкото Карл Велики — този създател на политическите призраци и енергичен, но неграмотен теолог.

Между най-интересните посетители на монголския двор бил венецианецът Марко Поло, който по-късно описал преживяванията си в цяла книга. В Китай той пристигнал около 1272 г. заедно с баща си и чичо си, които тогава за втори път отивали там. Още при първото си посещение двамата братя направили дълбоко впечатление на „великия хан“. Те били първите хора от „латинското племе“, които той виждал. Ханът им поръчал да му пратят учители и учени, които да му обяснят християнството и разни други европейски явления, предмет на неговото любопитство.

Тримата Поло тръгнали през Палестина, а не през Крим, както при предишната си експедиция. Те носели със себе си златна плоча и други знакове от „великия хан“, които трябвало да улеснят тяхното пътешествие. „Великият хан“ пожелал да му донесат масло от кандилото, което гори над Гроба Господен в Ерусалим, и затова те най-напред отишли там, а после се запътили към Армения. Те заобиколили толкова отдалеч на север, защото по това време египетският султан нападал монголските владения. Оттам, през Месопотамия, дошли до Персийския залив, където срещнали търговци от Индия. Неизвестно по каква причина те не се качили на кораб, а свърнали на север през персийските пустини и от там през Памир достигнали долината на Хуанхъ и Пекин. Там се намирал „великият хан“, който ги посрещнал гостоприемно.

Младият Марко владеел татарски до съвършенство и се харесал много на Кубилай. Така получил официална длъжност и бил изпращан с множество мисии, главно в Югозападен Китай. Разказите му за обширните простори на лъчезарната и цветуща страна, където по всички пътища се срещали „превъзходни ханища за пътниците“ и „великолепни лозя, полета и градини“, за „множество манастири“ с будистки калугери, за фабрики за „платове от коприна, сърма и тънки материи“, за „много градове и паланки“ и пр., отначало събудили недоверие, а после запалили въображението на цяла Европа. Той разказал за Бирма, за нейните армии от стотици слонове, за разгромяването им от монголските стрелци, а също и за завладяването на Перу от монголците. Той разказал за Япония, като преувеличил количеството на златото в тази страна. Не е изключено да е изпращан с мисия и в Индия. Китайските летописи споменават за един Поло, причислен към императорския съвет през 1277 г. — едно ценно потвърждение, че разказите на Поло в същността си са верни.

Обнародването на пътешествията на Марко Поло имало дълбоко влияние върху европейското въображение. В европейската литература и особено в европейския роман от XV в. вече се срещат имена, очевидно заети от разказите на Марко Поло, като Китай (Северен Китай), Камбулак (Пекин) и пр.

Два века по-късно, между читателите на „Пътешествията на Марко Поло“ бил един генуезки моряк, Христофор Колумб, на когото хрумнала идеята да плава около света все на запад до Китай. В Севиля има един екземпляр от „Пътешествията на Марко Поло“ с бележки по полетата, направени от Колумб. Имало много причини, поради които мисълта на генуезеца била тласната към тези страни. До завземането му от турците през 1453 г. Цариград бил свободен търговски град, място, където се срещали Запада с Изтока. Всички народности тук били третирани еднакво. Генуезците също търгували свободно, но „латинските“ венецианци — техни яростни съперници, били съюзници на турците срещу гърците и с идването на турците, Цариград станал неблагосклонен към генуезката търговия. Отдавна забравеното учение, че земята има кълбовидна форма, започнало постепенно отново да завладява умовете. При това положение, идеята да се стигне до Китай като се върви все на запад била доста привлекателна. Две обстоятелства насърчавали тази мисъл. Първото било откриването на компаса. Благодарение на него, моряците вече не били оставяни на милостта на ясните нощи и на звездите, за да определят посоката на плаването. На второ място, норманите, каталонците, генуезците и португалците вече били проникнали в Атлантическия океан до Канарските острови, Мадейра и Азорските острови.

При това Колумб трябвало да преодолее много трудности, докато намери за изпълнението на своя проект нужните кораби. Той се обръщал с молба ту към един европейски двор, ту към друг. Най-после, в Гренада, току-що освободена от маврите, той получил помощ и покровителство от Фердинанд Арагонски и жена му Изабела Кастилска и с три малки кораба се впуснал в неизвестността. След като пътувал два месеца и девет дена, той приближил някаква земя, която взел за Индия, но това всъщност било нов континент, чието съществуване дотогава старият свят не подозирал. Той се завърнал в Испания със злато, памук, непознати животни, птици и двама изплашени „индийци“, кои го щял да покръсти. Те били наречени индийци, защото до края на дните си Колумб вярвал, че земята, която открил, е Индия. Само няколко години по-късно хората започнали да разбират, че към известния досега свят е прибавен нов материк.

Успехът на Колумб дал нов тласък на морските пътешествия. През 1497 г. португалците, като обиколили Африка, доплували до Индия, а в 1515 г. португалски кораби стигнали в Ява. През 1519 г. Магелан — португалски моряк на испанска служба, с пет кораба отплувал от Севиля на запад. От тези пет кораба само един — „Виктория“, се върнал в Севиля в 1522 год. Това бил първият кораб, който обиколил света. От двеста и осемдесетте пътници, които отплували с Магелан, оцелели едва 31, а самият той бил убит на Филипинските острови.

Книги, печатани на хартия, нови понятия за земното кълбо, нови представи за неизвестни досега земи, непознати животни и растения, чуждестранни навици и обичаи, открития в моретата, в небесата, в устройството на живота — всичко това се разкрило пред погледа на Европа. Гръцките класици, погребани и забравени от толкова дълго време, започнали бързо да се печатат и изучават. Те възпитавали хората в духа на платоновите идеи за традициите на републиканската свобода и уважение на личността. Римското владичество първо въвело ред и законност в Западна Европа, латинската църква ги възстановила, но както езическият, така и католическият Рим поставяли организирания ред по-високо от ученолюбието и нововъведенията. Царството на латинския дух приближавало своя край.

Между XIII и XVI в. европейските арийци, благодарение на семитското и монголското влияние и преоткриване на гръцките класици, се откъснали от латинската традиция и се издигнали начело на духовния и материален прогрес на човечеството.