Хърбърт Уелс
Кратка история на света (52)

Глава LI
Император Карл V

Свещената Римска империя достигнала своя апогей при царуването на император Карл V. Той бил един от най-необикновените монарси, които Европа е виждала някога.

Величието му не било само негова заслуга. До голяма степен то било дело на неговия дядо — император Максимилиан I (1459–1519 г.). Някои династии си проправяли път към световната власт чрез войни, други — чрез интриги, а Хабсбургите — чрез сполучливи женитби. Максимилиан I започнал кариерата си като се „оженил“ за — името на дамата едва ли има значение за нас — Нидерландия и Бургундия. По-голямата част от Бургундия му се изплъзнала след смъртта на първата му жена, но Нидерландия задържал. После безуспешно се опитал да се „ожени“ за Бретан. Наследил императорската корона от баща си, Фридрих III, и през 1493 г. чрез женитба придобил Миланското херцогство. Накрая оженил сина си за слабоумната дъщеря на Фердинанд и Изабела — покровителите на Колумб, които царували не само над наскоро обединената Италия, над Сардиния и над кралството на двете Сицилии, но и над цяла Америка, западно от Бразилия. По такъв начин Карл V, внукът на Максимилиан I, наследил по-голямата част от американския континент и близо половината от онова, което турците оставили от Европа. Той наследил Нидерландия през 1506 г., когато дядо му Фердинанд умрял в 1518 г., той станал фактически крал на испанските владения, тъй като майка му била слабоумна, а когато дядо му Максимилиан I умрял през 1519 год., Карл бил избран за император, въпреки крехката си двадесетгодишна възраст.

Той бил рус младеж, с не много интелигентно лице, дебела горна устна и продълговата груба челюст. Карл се озовал в един свят от млади и силни личности. Това бил векът на бляскави млади монарси. Франсоа I наследил френския престол през 1515 г. на двадесет и една годишна възраст, Хенрих VIII станал крал на Англия на осемнадесет години. Това било времето на Бабур в Индия (1526–1530 год.) и Сюлейман Великолепни в Турция (1520) — и двамата изключително способни монарси — и папа Лъв X (1513 г.), който също бил забележителен човек. Папата и Франсоа I се опитали да попречат на избора на Карл за император, защото се страхували от съсредоточаването на толкова голяма власт в ръцете на един човек. Франсоа I и Хенрих VIII предложили кандидатурите си за императорския престол. Но от 1274 г. имало установена традиция да се избират императори от Хабсбургския дом и няколко енергични подкупа осигурили избора на Карл.

На първо време младежът бил само великолепна кукла в ръцете на своите министри, но скоро започнал да се осъзнава и да поема управлението в свои ръце. Той си дал сметка за опасностите и усложненията, които съпътствали неговото високо положение. То било толкова несигурно, колкото и бляскаво.

Още в самото начало на своето царуване Карл се сблъскал с обстановката, създадена от агитациите на Лутер в Германия. Императорът имал основание да вземе страната на реформаторите, тъй като папата се противопоставил на неговия избор. Но той бил възпитан в Испания — най-католическата от всички страни — и решил да се обяви против Лутер. Така влязъл в конфликт с протестантските владетели и особено с курфюрста на Саксония, и бил изправен пред една пукнатина, която заплашвала да разкъса на два спорещи лагера остарялата сграда на християнския свят. Неговите опити да хвърли мост през тази пукнатина останали безрезултатни. В Германия се надигнало широко селско въстание, което се преплело с общите политически и религиозни вълнения. Тези вътрешни смутове се усложнили от нападенията на външните врагове върху империята. На запад бил безстрашният съперник на Карл — Франсоа I — а от изток се приближавали турците, които тогава нахлували в Унгария. Те сключили съюз с Франсоа I и искали настойчиво изплащането на някакви недобори от данъка върху австрийските владения. Карл V имал на разположение парите и армията на Испания, но било извънредно трудно да получи някаква ефикасна финансова поддръжка от Германия. Социалните и политически смутове се задълбочили от финансовите трудности. Карл V бил принуден да прави съсипващи заеми.

Най-после в съюз с Хенрих VIII той победил Франсоа I и турците. Тяхното главно бойно поле била Северна Италия. Военноначалниците и от двете страни действували неправилно. Техните настъпления и отстъпления зависели главно от пристигането на подкрепления. Германската армия нахлула във Франция, но не успяла да завземе Марсилия и отстъпила в Италия, където загубила Милано и била обсадена в Павия. Франсоа I, след като обсаждал дълго, но безуспешно Павия, бил застигнат от нови германски войски, разбит, ранен и взет в плен. Но тук папата и Хенрих VIII, уплашени от голямото могъщество, което придобивал Карл V, се обърнали срещу него. Германските войски в Милано, командвани от Маршал Бурбон, понеже не получили заплати, по-скоро заставили, отколкото последвали своя главнокомандващ при нападението над Рим. Те щурмували града и го разграбили (1527 г.). По време на грабежите и убийствата, папата намерил убежище в замъка „Св. Анжело“. Той се откупил впоследствие от германските войски като заплатил четиристотин хиляди дуката. Десет години военните действия разоравали цяла Европа. Най-после императорът удържал победи в Италия. През 1530 г. папата го коронясал в Болоня. Той бил последният германски император, коронясан от папата.

През това време турците жънели големи успехи в Унгария. Те разбили и убили унгарския крал в 1526 г., завзели Будапеща, а през 1529 г. Сюлейман Великолепни едва не завладял Виена. Императорът бил много угрижен от това настъпление и направил всичко възможно, за да отблъсне турците, но срещнал най-голямата пречка при опита си да накара германските князе да се обединят, дори когато този страшен неприятел бил на самите им граници. Франсоа I останал известно време неумолим и с Франция била водена нова война. През 1538 г. Карл V спечелил приятелството на своя съперник, след като опустошил Южна Франция. Франсоа I и Карл V се обединили срещу турците. Но протестантските князе и германските принцове, които решили да се откъснат от Рим, образували така наречения Шмалклденски съюз против императора и, вместо върху голямата война за възвръщане Унгария на християните, Карл V трябвало да насочи вниманието си към наближаващата вътрешна борба и кървавата неразумна разпра на князете за първенство, която ту пламвала като истинска война, ту отново се обръщала в интриги и дипломатически маневри. Това били куп интриги, сплетени като змии, осъдени непрестанно да се гърчат и увиват чак до XIX в. и да опустошават и обезлюдяват Централна Европа все повече и повече.

Императорът никога не схванал истински същността насилите, които предизвиквали тези смутове. Той бил крайно благороден за своето време и положение човек, и приемал религиозните раздори, които разкъсвали Европа на воюващи късове, за същностни теологични различия. Той свиквал събори и съвети, на които се опитвал да постигне примирие. Прибягвал до изработването на различни формули и изповедания на вярата. Онзи, който изучава германската история, трудно може да проникне в подробностите на религиозния мир в Нюрнберг, на спогодбата, постигната в параграфите на Аугсбургското примирие и пр. Тук само ги споменаваме като етапи от трудния живот на императора, достигнал апогея на властта. Всъщност, едва ли някой от многобройните князе и владетели в Европа е мислил за Бога в тези разпри. Широко разпространеният религиозен смут в света, жаждата на простия народ за истина и социална правда, развитието на науката — всички тези явления били просто козове в ръцете на князете при тяхната игра. Хенрих VIII Английски, който започнал своята кариера с една книга против ересите, и който бил награден от папата с титлата „защитник на вярата“, по-късно, за да получи развод с първата си жена, с цел да се ожени за младата Ана Болейн и да обсеби обширното богатство на църквата в Англия, не се поколебал да се присъедини към компанията на протестантските князе през 1530 г. Швеция, Дания и Норвегия вече били на протестантска страна.

Германската религиозна война започнала в 1546 г., няколко месеца след смъртта на Мартин Лутер. Няма да навлизаме в подробности за войната. Протестантската саксонска армия била разбита при Лохау. Филип Хескенски — основният противник на императора, бил заловен и затворен, а турците били спрени с обещание да им се плаща всяка година данък. През 1547 г. умрял Франсоа I, за голямо облекчение на императора. Карл намерил някакво разрешение на въпросите и направил последни усилия да постигне мир там, където гой бил невъзможен.

През 1552 г. цяла Германия била отново обхваната от войната. Само едно бързо бягство от Инсбрук спасило Карл V от плен и в 1555 г. с Аугсбургския мир настъпил нов период на нетрайно равновесие…

Такъв е краткият преглед на политическия живот на Европа в продължение на тридесет и две години. Интересно е да се отбележи как европейският ум бил напълно съсредоточен около борбата за европейско първенство. Нито турците, нито французите, нито англичаните, нито германците не проявили интерес към големия материк Америка. Никой не разбирал още значението на новите морски пътища към Азия. А в Америка настъпвали големи събития. Само с една шепа хора Кортес завоювал за Испания Мексико, а Пизаро преминал Панамския провлак (1539 г.) и покорил друга чудесна земя — Перу. В тези събития Европа виждала само един резултат — изгоден и оживителен за търговията приток на сребро в испанската хазна.

Карл V започнал да проявява рядката оригиналност на своя дух след Аугсбургкския мир. Той се отегчавал, разочарован от своето имперско величие. Обзело го ясно съзнание за непоносимата суетност на европейските съперничества. Той никога не бил физически здрав и страдал мъчително от подагра. Карл V абдикирал и предал всичките си суверенни права над Германия на своя брат Фердинанд, а Испания и Нидерландия отстъпил на своя син Филип. После с величаво презрение, се оттеглил в един манастир сред дъбовите и орехови гори по хълмовете на север от долината Тахо, където умрял в 1558 година.

Много сантиментални страници са изписани за оттеглянето от света на този уморен, величествен титан, потърсил примирение с Бога в строго уединение. Той имал при себе си близо сто и петдесет души свита, бил запазен целия разкош и всичките удобства на двореца, но ги нямало уморителните грижи, а Филип II бил послушен син, за когото бащините съвети били заповеди.

Ако Карл V загубил интереса си към европейската политика, имало други въпроси от по-непосредствен характер, които го вълнували. Прескот казва:

„В почти всекидневната кореспонденция на държавния секретар във Валядолид едва ли има едно писмо, което да не се върти повече или по-малко около храненето на императора или неговата болест“.

Едното, като че естествено произтича от другото и се обяснява чрез него. Рядкост е такива теми да съставляват смисъла на отношенията между държавните департаменти. Едва ли е била лесна задачата на секретаря да запази своята сериозност при четенето на известия, в които политиката и гастрономията така странно се смесвали. Куриерът от Валядолид до Лисабон получавал заповед да заобиколи така, че по пътя да набави продукти за царската трапеза. В четвъртък той трябвало да донесе риба за готвене на следващия постен ден, петък. Пъстървата от околността Карл V намирал за твърде дребна, затова трябвало да се изпраща друга, по-едра от Валядолид. Той имал страст към всякакъв вид риба, как го и към всичко, което по естеството или навиците си се приближава до рибите. Охлюви, жаби, миди и пр. заемали видно място в царското меню. Консервирани риби, особено херинга, били най-любимия му деликатес и той съжалявал, че не си е донесъл по-големи запаси от Нидерландия. Особено бил пристрастен към едно ястие от охлюви…

През 1554 г. Карл V се сдобил с була от папа Юлий III, която го освобождавала от пости и му позволявала да закусва рано сутринта, дори когато ще се причестява!

Хранене и лекуване! Какво възвръщане към първичните неща! Той никога не бил особен любител на четенето, но на ядене карал да му четат високо по примера на Карл Велики и правел, както описва един разказвач, „сладостни и благочестиви коментари“. Той се забавлявал също и с механични играчки, със слушане на музика или проповеди, а понякога се занимавал и с държавните работи, които все още зависели от него. Смъртта на императрицата, към която бил много привързан, насочила ума му към религията, която при него приела една церемониална и пунктуална форма. Всеки Велики петък той, заедно с останалите монаси, се шибал с камшик с такова усърдие, че протичало кръв. Тези упражнения, а също и подаграта, развили у Карл V своеобразен религиозен фанатизъм, който по политически съображения бил сдържан досега. Появата на протестантските проповедници наблизо до Валядолид го разярила.

„Кажете от мене на Великия Инквизитор и на неговия съвет, да бъдат твърди на своите постове и да изкореняват злото преди то да се разпростре по-нататък…“

Той даже питал, дали не ще бъде по-добре, при една толкова страшна работа, да се премахне обикновеното правосъдие и да не се проявява никаква милост, „за да не би престъпника, след като бъде простен, да повтори своето престъпление“. Той препоръчвал за пример своя начин на действие в Нидерландия, „където всички, които упорствали в името на своите заблуждения, бяха изгорени живи, а онези, които бяха допуснати до покаяние, бяха обезглавени“.

Необикновеното му пристрастие към погребенията носи някакъв символичен характер, ако си спомним епохата, в която живял и ролята, която играл в историята. Той сякаш инстинктивно чувствал, че в Европа е умряло нещо велико, което трябва да бъде погребано, и че отдавна вече е нужно да се напише думата „край“. Той не само присъствал на всяко действително погребение, което се извършвало в манастира, но и уреждал погребални служби на умрели на други места, направил отново погребение на жена си в годишнината от нейната смърт и, най-после, отпразнувал своето собствено погребение.

Параклисът бил обвит в черно и пламъкът на стотиците восъчни свещи едва бил достатъчен да разпръсне мрака. Братята в своето църковно облекло и всичките придворни на императора, облечени в дълбок траур, се събрали около грамадната катафалка, също обвита в черно и издигната в центъра на параклиса. След това била извършена църковната служба за погребалния обред и сред печалните вопли на монасите се издигнали молитви към Бога да приеме в царството на блажените покойния дух. Опечалената свита се потопила в сълзи при образа на смъртта на нейния господар — или, може би, е била трогната от състрадание към тази жалка проява на слабост. Карл V, загърнат в черна мантия и държащ запалена свещ в ръката си, бил между своите домашни, зрител на своето собствено погребение. Печалната церемония приключила, когато той сложил свещицата в ръцете на свещеника, в знак, че „предава душата си на Всевишния“.

Два месеца след тази комедия той починал. С него умряло и кралското величие на Свещената Римска Империя. Неговата държава вече била поделена между братята му и сина му. Наистина, Свещената Римска Империя влачила жалкото си съществувание до времето на Наполеон I, но само като умиращ инвалид. При все това, до ден-днешен споменът за нея, остава непогребан.