Хърбърт Уелс
Кратка история на света (40)

Глава XXXIX
Разкъсването на Римската империя на Източна и Западна

През III в. Римската империя, вече западаща в социално и морално отношение, била принудена да се бори с варварите. Императорите от този период били военноначалници — автократи, а столицата на империята се местила според нуждите на тяхната военна политика. Рим, който се намирал в центъра на Италия, бил твърде далеч от застрашените места, за да е удобен за столица. Той бил умиращ град. В по-голямата част на империята царувал мир и хората ходели без оръжия. Армията продължавала да бъде единствения фактор на властта. Императорите, подкрепяни от своите легиони, ставали все повече, и императорския двор заприличал на двора на някоя персийска или друга подобна източна монархия. Диоклециан носел царска диадема и ориенталско облекло.

Неприятели вече нападали имперската граница, която минавала по Рейн и Дунав. Франките и други германски племена приближавали към Рейн. В Северна Унгария били вандалите, а в някогашна Дакия (днешна Румъния) вестготите (западните готи). Зад тях в Южна Русия били остготите (източните готи), а още по-нататък, в басейна на Волга — аланите. Монголските народи също си пробивали път към Европа, а хуните от своя страна, вземали данък от аланите и остготите и ги изтласквали на запад.

В Азия римските граници се преместили назад под натиска на възродена Персия. На Сасанидската династия било отредено да бъде най-силен съперник на Римската империя в Азия през следващите три века.

Един поглед върху картата на Европа ще покаже на читателя слабите места на империята. Река Дунав, преминаваща през днешна Босна и Сърбия, се приближава тук на около 300 километра от Адриатическо море и по този начин образува прав ъгъл. Римляните не пазели добре своите морски граници, а тази тристакилометрова ивица земя, се явявала трасе за съобщения между Западната (латинска) част на империята и Източната (гръцка). Срещу този прав ъгъл на Дунав, варварския натиск бил най-мощен. Племената нахлули там и станало ясно, че разпадането на империята на две части е неизбежно.

Една по-жизнена империя би се вдигнала, би настъпила и би завоювала отново Дакия, но на Римската империя липсвало именно сила. Константин Велики бил много набожен и интелигентен монарх. Той отблъснал едно от нападенията на готите в този важен пункт от Балканската област, но нямал сили да пренесе границата отвъд Дунав, защото бил твърде зает с вътрешните размирици в империята. Константин умело използвал моралната сила на християнството, за да съживи духа на западащата империя и решил да направи Бизантион нова столица. Този град по-късно бил наречен Константинопол в негова чест. Към края на неговото царуване се случило едно удивително събитие. Тъй като вандалите били притискани от готите, те помолили да им бъде разрешено да се заселят в Римската империя. Предоставени им били земите в Панония и техните воини станали легионери, но останали под предводителството на своите началници. Рим не успял да ги асимилира.

Константин умрял, когато реорганизацията на неговата империя била в разгара си. Скоро границите били разкъсани и вестготите отново стигнали до Цариград. Те разбили император Валентиан при Одрин и се настанили в днешна България, подобно на вандалите в Панония. По име били поданици на императора, а всъщност били завоеватели.

От 379 до 395 управлявал император Теодосий Велики. През неговото царуване империята формално запазила своето единство. Армиите в Италия и Панония командвал Стилихон — вандал по произход, а армиите на Балканския полуостров — Аларих-гот. Когато Теодосий умрял, оставил двама сина. Аларих поддържал единия от тях — Аркадий, в Цариград, а Стилихон другия — Хонорий, в Италия. С други думи Аларих и Стилихон се борили помежду си за власт, а синовете на императора били кукли в техните ръце. През 410 година Аларих навлязъл в Италия и след кратка обсада превзел Рим.

През първата половина на V в. цялата европейска част на Римската империя станала лесна плячка за грабливите орди на варварите. Трудно е да си представим действителността по това време. Във Франция, Испания, Италия и Балканския полуостров големите градове все още съществували, но обеднели, обезлюдени и западащи. Местните управници се стараели да запазят своя престиж и продължавали управлението си, повече или по-малко съвестно. Църквите съществували, но обикновено свещениците били неграмотни. Книги почти никой не четял и навсякъде господствал страхът и суеверието. Трудно се намирали картини, статуи и други произведения на изкуството. Провинциалният живот също западал. По всички кътчета на Римската империя царели пустош и безредие. Чумата и войните превърнали някои области в пустини. Пътищата и горите гъмжали от разбойници. В такива области варварите нахлували, без да срещат съпротива и провъзгласявали своите вождове за управници, а последните често си присвоявали титли на римски длъжностни лица. Ако новите заселници били полуцивилизовани те създавали в завоюваните области сносни условия за живот, завземали градовете, сдружавали се, сродявали се чрез женитби с местното население и научавали латинската реч. Но не навсякъде било така. Ютландците, англите и саксите, които залели римската провинция Британия, били земеделци и нямали нужда от големи градове. Те напълно „очистили“ Южна Англия от романизираното население, заменили латинския език със свои тевтонски наречия, които по-късно станали основа на английския език. Невъзможно е в рамките на тази книга да проследим движението на всички германски и славянски племена, които се лутали в земите на разпадащата се Римска империя и търсели плячка и удобни места за заселване. Да вземем за пример вандалите. Те се настанили, както вече казахме, в Панония. Около 425 година се преместили в Испания, където вече били вестготите, дошли от Южна Русия, и други германски племена, със свои херцози и крале. От Испания вандалите, под предводителството на Гензерик, отплували за Северна Африка (429 г.), превзели Картаген (439 г.) и го направили столица на своята държава. Те създали свой флот, осигурили си господство по море и в 455 година превзели и разграбили Рим. По-късно вандалите станали господари на Сицилия, Корсика, Сардиния и много други острови в Западното Средиземноморие.

Те създали една морска държава, подобна по размери на Картагенската държава, съществувала 7000 години по-рано. Тези, в действителност една шепа завоеватели, достигнали върха на своята слава около 477 година. След един век, почти цялата тяхна територия, отново била завзета от Византийската империя по времето на Юстиниан I.

Историята на вандалите е само един пример за множеството подобни авантюри. Но в европейския свят вече идвали най-страшните от всички опустошители — хуните, един народ от жълтата раса, енергичен и способен, какъвто западният свят не познавал досега.