Хърбърт Уелс
Кратка история на света (31)

Глава XXX
Конфуций и Лао Дзъ

Остава да разкажем за други двама велики мъже — Конфуций и Лао Дзъ, живели в онзи удивителен век, който може да се счита за „юношество“ на човечеството — шести век пр.н.е.

В тази книга досега сме разказали твърде малко за ранната история на Китай. Днес тя все още е забулена в много тайни, но очакваме, че китайските изследователи и археолози ще проучат своето минало всестранно. Първата примитивна китайска цивилизация възникнала много отдавна в големите речни долини от първоначалната хелиолитна култура. Както Египет и Шумер, тя притежавала общите характеристики на тази култура и се е съсредоточавала около храмовете, в които свещениците и царете-жреци принасяли сезонни кръвни жертви. Животът в градовете бил подобен на египетския и шумерския живот отпреди шест — седем хиляди години и на живота в Централна Америка отпреди хиляда години.

Както първобитните цивилизации на Европа и Западна Азия били в конфликт с номадите от север, така и северните предели на първобитния Китай били населени с номадски племена — хуни, монголи, турци и татари. Те се променяли, разделяли и обединявали, също както нордическите народи. Източните номади от време навреме постигали някакво политическо единство и ставали завоеватели и господари на тези цивилизовани области.

Много е възможно най-ранната цивилизация на Китай да не е била монголска, както не е била номадска или семитска първоначалната цивилизация на Европа и Западна Азия. Има вероятност тя да е била създадена от тъмнокожите и да е била еднаква с най-ранните египетска и шумерски цивилизации. Още в доисторическите времена там да са ставали завоевания и смесвания на покорените туземци със завоевателите. През 1750 г. пр.н.е. в Китай вече намираме една обширна мрежа от малки царства и градове държави, признаващи върховенството на едни велик жрец, комуто плащали, макар невинаги редовно и не точно, определени феодални данъци. Касае се за жреца император, „Синът на Небето“. Династията Шан била заместена в 1125 г. пр.н.е. от династията Джоу, която поддържала относително единство между държавите в Китай, при което връзката между държавиците и центъра ту отслабвала, ту се засилвала. Това положение се задържало до дните на Ашока в Индия и на Птоломеите в Египет. През дългия период на династията Джоу, Китай постепенно се разпаднал. Дошли хунски народи и основали множество княжества, а местните управители прекратили плащането на своя данък и станали независими. В шести век пр.н.е. в Китай имало, казва един китайски авторитетен историк, пет или шест хиляди самостоятелни държави. Това бил, както китайците го наричат в своите хроники, „век на бъркотията“.

Но този „век на бъркотия“ не попречил на голямата интелектуална дейност и на съществуването на множество местни центрове на изкуството и на цивилизования живот. Ако се запознаем по-добре с китайската история, ще видим, че Китай също имал своя Милет и своята Атина, своя Пергам и своята Македония. За сега ние можем да говорим за тази епоха на разединение в Китай само накратко, в общи черти, защото нашите сведения са недостатъчни, за да пресъздадем една последователна и свързана история.

Също както в разделена Гърция имало философи, а в пръснатото и поробено еврейство — пророци, тъй и размирният Китай по това време имал своите философи и учители. Точно тази несигурност изглежда е провокирала раждането на светли умове.

Конфуций бил човек от аристократичен произход и заемал официална длъжност в една малка държава, наречена Лу. Тук той основал нещо като Академия. Беззаконието и несретата в Китай го наскърбявали дълбоко. В душата му се оформил един идеал за по-добро управление и по-добър живот, и той започнал да пътува от държава в държава, търсейки владетел, който би осъществил неговите законодателни и възпитателни идеи. Намерил един, но дворцовите интриги подкопали влиянието на учителя и осуетили неговите реформаторски предложения. Интересно е да се отбележи, че век и половина по-късно гръцкият философ Платон също търсил такъв владетел и известно време бил съветник на тиранина Дионисий, който управлявал Сиракуза в Сицилия.

„Няма мъдър управник, който да се съгласи да ме вземе за свой ръководител, а дойде време да умирам“ — казал Конфуций, преди да умре разочарован. В преклонните си години, когато гледал безнадеждно на бъдещето, той дори не подозирал, че неговото учение ще се окаже така жизнено и ще се утвърди сред китайския народ. То станало едно от основните „три учения“ за китайците, наред с ученията на Буда и на Лао Дзъ.

Централно място в учението на Конфуций заемало поведението на благородния и аристократичен човек. Конфуций придавал на личното поведение основно значение, каквото Пуатама придавал на унищожаването на „Аз“ — а, гърците — на познаването на външния свят, и евреите — на праведността. Той бил дълбоко угрижен от бъркотията и злото в света и искал да направи хората благородни, за да създадат един благороден свят. Търсел начин да регулира поведението на всеки човек до най-малки подробности, да предвиди правила за всеки конкретен случай в живота. Вежливият, благороден, самодисциплиниран човек с обществен дух, бил идеалът, който вече се развивал в северния китайски свят.

Учението на Лао Дзъ, който дълго време управлявал императорската библиотека на династията Джоу, било много по-мистично, смътно и неопределено от онова на Конфуций. Той проповядвал стоическо равнодушие към удоволствията и благата на света и връщане към по-простия живот на миналото. Неговите съчинения са много своеобразни по форма и стил. Обичал да си служи с гатанки. След смъртта му, неговото учение, както и това на Пуатама Буда, били изопачени и осакатени от множество легенди, обреди и суеверия. В Китай, също както в Индия, първоначалната вяра в магьосничеството и в чудовищните легенди, се борила срещу новото мислене в света. Както будизмът, тъй и таоизмът (който се приписва до голяма степен на Лао Дзъ), са религии на храма и жреца, и наподобяват по форма древните жертвени религии на Шумер и Египет. Но учението на Конфуций останало чисто, защото било по-ясно, просто, прямо и не се поддало на подобни изопачавания.

Северен Китай станал конфуциански по мисъл и дух, а Южен Китай станал таоистки. Оттогава съществува конфликтът между духа на севера и духът на юга, между (в по-късните времена) Пекин и Нанкин, между обществено настроения, правдив и консервативен север, и скептичния, артистичен, разпуснат и експериментален юг.

Раздорите в Китай през „века на бъркотията“ достигнали връхната си фаза през шести век пр.н.е. Династията Джоу била слаба и дотолкова дискредитирана, че Лао Дзъ напуснал двореца и се оттеглил от обществения живот.

За Китай започва период на междуособици и борба за надмощие между отделни китайски царства, които продължили до 246 г. пр.н.е. В 221 г. пр.н.е. Цин Шъ бил провъзгласен император, наречен в китайските хроники „първият всеобщ император“.

Неговото енергично царуване поставя началото на една нова ера на единство и благосъстояние за китайския народ. Той воювал успешно срещу хуните, които нападали откъм северните пустини и започнал строежа на Великата китайска стена, за да попречи на техните нашествия.