Хърбърт Уелс
Кратка история на света (55)

Глава LIV
Американската война за независимост

По такъв начин третата четвърт на XVIII в. заварила забележителното зрелище на неустойчивото равновесие на Европа, чиито държави тънели в безредици, и която сега нямала никаква политическа или религиозна обединяваща идея. Но благодарение на огромния тласък върху въображението на европейците, даден им от печатната книга, от печатната географска карта и от възможностите на новото океанско корабоплаване, тя все още можела да разпространява своята власт по всички океански крайбрежия на Земята. Това било един — макар безсистемен и несвързан — кипеж на предприемчивост, дължащ се на временните и почти случайни предимства над останалото човечество. Новият континент Америка, до голяма степен още ненаселен, бил обитаван главно от западноевропейски пришълци, а Южна Африка, Австралия и Нова Зеландия вече се очертавали като бъдещи отечества за европейските емигранти.

Мотивът, заради който Колумб тръгнал към Америка, а Вашку да Гама към Индия, бил вечният мотив на всички моряци — търговията. Но докато за пътешествията из производителния Изток търговският мотив си останал господстващ и европейските поселища, възникнали там, били предимно търговски пунктове, откъдето европейците рано или късно се завръщали обратно, за да харчат парите си, европейските заселници в Америка, заварили там народи с много по-ниска степен на производителност и намерили нова съблазън в търсенето на злато и сребро. Особено много сребро имало в мините на Латинска Америка. Европейците отивали вече в Америка не само като въоръжени търговци, но и като златотърсачи и рудокопачи, а впоследствие и като плантатори. На север те търсели кожи. За мините и за плантациите им били необходими селища. И те заставяли хората да се заселват там за по-дълго време. В началото на XVII век, английските пуритани пристигнали в Нова Англия (в Америка Б.р.), за да се отърват от религиозни преследвания, а през XVIII в. обитателите на английските затвори за длъжници били заточвани в Джорджия. В края на XVIII в. европейците преплували моретата с единствената цел да търсят нови постоянни местожителства. В XIX в., и особено с развитието на параходството, притокът на европейската емиграция към новите, още пусти земи на Америка и Австралия, достигнал размера на велико преселение.

Така израснали трайни поселища на европейци и европейската култура била присадена на много по-големи пространства от онези, в които била създадена. Тези общества, които занесли в новите земи европейската цивилизация, се развивали свободно, несмущавани от никого. Европейските правителства не държали сметка за тяхното образуване и нямало официално мнение за начина, по който да се отнасят с тях. Сред населението им се развило съзнанието за независимост и за съвършено отделно национално съществуване, а европейските политици и държавници продължавали да гледат на тях като на експедиционни гнезда, източници на доходи, „владения“ и „колонии“, неразделно свързани с метрополията. Това схващане, споделяно и от масите в Европа, се запазило дори дълго време след като емиграцията се разпространила навътре в Новия Свят, далеч зад периметъра на какви го и да било наказателни експедиции.

Не трябва да се забравя, че дори след настъпването на XIX в. единствената връзка на тези отвъдморски владения с Европа бил океанският платноходен кораб. По суша най-бързото превозно средство за онова време все още бил конят. И по-рано изтъкнахме връзката между съобщителните средства и политическите системи в различните държави.

Към края на третата четвърт на XVIII в. две трети на Северна Америка били под английска власт. Франция напуснала Америка. С изключение на Бразилия, която била португалска, а един-два острова и неголеми области, във френски, английски, датски и холандски ръце, Флорида, Луизиана, Калифорния и цялото пространство на юг от тях били испански. Първите английски колонии на юг от Мен и от езерото Онтарио показали колко недостатъчен е платноходният кораб за поддържане на връзката, която съединява в едно политическо цяло страни, отделени една от друга с морета.

Тези английски колонии били много разнородни, както по произход, така и по характер. Наред с английските, съществували и френски, шведски и холандски селища. В Мериленд имало английски католици, в Нова Англия — английски ултрапротестантски селища. Докато жителите на Нова Англия сами обработвали земята си и отхвърляли робството, англичаните във Вирджиния и на юг били плантатори, които държали множество негри — роби, доставяни от Африка. Между тези щати не можело да има естествена връзка. Да се отиде от единия щат в другия понякога значело човек да се обрече на едно крайбрежно пътуване, не по-малко уморително, отколкото преплуването на Атлантическия океан. Но единството, което, поради различния произход и природните условия, липсвало на английските американци, им било наложено от егоизма и глупостта на английското правителство в Лондон. Колониалистите били облагани с данъци, без да имат глас при разпределението им. Тяхната търговия била пожертвана за английските интереси. Що се касае до търговията с роби, която била твърде изгодна, тя се поощрявала от английското правителство, въпреки опозицията на щата Вирджиния, който, макар сам охотно да използвал роби, се страхувал, че белите ще бъдат „удавени“ в големия наплив на диви чернокожи.

Англия по това време била във фаза на много засилен монархизъм и упоритият характер на Джордж III (1760–1820 г.) допринесъл много за пораждане на борбата между Лондонското правителство и колониите.

Конфликтът бил ускорен от законодателството, което облагодетелствало Лондонската Източноиндийска Компания, за сметка на американските корабовладелци. Три корабни товара с чай, които били внесени в страната по новите митнически тарифи, били изхвърлени в морето при Бостънското пристанище от група хора, преоблечени като индийци (1773 г.). Войната, обаче, започнала едва през 1775 г., когато английското правителство се опитало да арестува двама от американските водачи в Лексингтън, близо до Бостън. Първите изстрели били дадени в Лексингтън от англичаните, а първото сражение станало при Конкорд.

Така започнала американската война за независимост, макар че в продължение на повече от година колониалистите проявявали крайно нежелание да скъсат връзките си с метрополията. Едва към средата на 1776 г. конгресът на въстаналите държави издал „Декларация на независимостта“. Джордж Вашингтон, който, подобно на мнозина от видните колониалисти, навремето получил военна подготовка във войните срещу французите, бил назначен за главнокомандващ. През 1777 г. французите и испанците обявили война на Англия, като затруднили нейните морски съобщения. Една английска армия била обградена в полуостров Йорктаун във Вирджиния и принудена да се предаде през 1781 г. В 1783 г. в Париж бил сключен мир и тринадесет колонии, от Мен до Джорджия, се обединили в съюз на самостоятелни държави. Така възникнали Съединените Щати на Америка. Канада останала вярна на английското знаме.

В продължение на четири години тези държави се ръководили от едно много слабо централно правителство, на базата на някои членове от съглашението за конфедерацията. Разпокъсването им на отделни независими държави изглеждало неизбежно. Нескриваната враждебност на англичаните и явната агресивност на французите, обаче, им показали непосредствената опасност от раздялата. През 1788 г. била съставена и приета конституция, която установявала едно по-здраво федерално правителство, начело с президент, облечен в значителна власт. Национално единство било засилено от една втора война с Англия през 1812 г. Въпреки това, пространството, заемано от Щатите, било толкова широко и техните интереси по това време били така различни, че разпадането на съюза на отделни държави по европейски образец било само въпрос на време. Участието в събранията, които се провеждали във Вашингтон за сенаторите и за народните представители на по-отдалечените щати било свързано с дълго, уморително и несигурно пътуване, а механичните пречки за разпространението на обща просвета, литература и знания били почти непреодолими. Но все пак съществували сили, които допринасяли за спиране на процеса на отделянето. Появил се речният параход, а после железницата и телеграфът, които спасили Съединените Щати от разпокъсване и сплотили пръснатия народ отново в една велика нация.

Двадесет и две години по-късно испанските колонии в Южна Америка, насърчени от примера на „Тринадесет те“, също скъсали връзките си с Европа. Но тъй като те били пръснати из континента и отделени една от друга с големи планински вериги, пустини и гори, а между тях се намирала и голямата португалска колония Бразилия, те не могли да образуват съюз помежду си, а станали съзвездие от републикански държави, първоначално много склонни към революции и войни помежду.

Бразилия стигнала до неизбежното откъсване от метрополията по съвсем различен път. През 1807 г. френските армии на Наполеон завзели Португалия и царстващата династия избягала в Бразилия. От този момент до тяхното разделяне, по-скоро Португалия била зависима от Бразилия, отколкото Бразилия от Португалия. През 1822 г. Бразилия се обявила за самостоятелна империя с държавен глава Педро I, син на португалския крал. Новият свят, обаче, не гледал с добро око на монархията. През 1889 год. бразилският император мирно и тихо бил натоварен на параход и отправен обратно за Португалия. По този начин и Съединените Щати на Бразилия се изравнили с останалата републиканска Америка.