Хърбърт Уелс
Кратка история на света (42)

Глава XLI
Византийската и Сасанидската империи

Източната част на Византийската империя, в която официален език бил гръцкият, проявила много повече упорство, отколкото Западната. Тя преживяла бурите на V в., които довели до пълното и окончателно разпадане на някогашната латино-римска власт. Атила заплашвал император Теодосий II, нахлувал в земите му, разорявал ги и достигнал почти до стените на Константинопол, но този град останал непревзет. Нубийците слезли по Нил и опустошили Горен Египет, но Долен Египет и Александрия оставали все още цветущи земи. По-голямата част от Мала Азия издържала в борбата с Персийската империя на сасанидите.

През VI в., който за Запада бил епоха на пълен мрак, е период на значително съживяване на гръцката сила. Юстиниан I (527–565) бил много честолюбив и енергичен владетел. Той бил женен за императрица Теодора, жена със способности равни на неговите, която започнала живота си като актриса. Юстиниан отнел Северна Африка от вандалите, по-голямата част на Италия от готите и дори си възвърнал Южна Испания. Но дейността му не се ограничавала само с морски и военни действия. Той основал университет, построил голямата църква „Света София“ в Цариград и кодифицирал римските закони. За да премахне конкурентите на своя университет, Юстиниан затворил школите по философия в Атина, които съществували още от времето на Платон, т.е. близо 1000 години.

От III в. нататък Персийската държава станала главен съперник на Византия. Двете империи държали Мала Азия, Египет и Сирия в състояние на постоянен смут и разорение. В I в. тези земи били все още високо развити, богати и гъсто населени, но постоянните нашествия, избивания и грабежи постепенно ги изтощавали, докато градовете се превърнали в развалини и цялото население се пръснало по селата. В този процес на безредия и обедняване Долен Египет пострадал по-малко, отколкото останалия свят. Александрия, подобно на Константинопол, продължавала да води, макар и вече значително намалена по обем, търговия с Изтока и Запада.

В тези две воюващи и разлагащи се империи, науката и философията окончателно загивали. Последните философи на Атина, до закриването на техните школи, пазели оригиналите на великата литература от миналото с безкрайно благоговение. Изчезнали свободните и независими хора със смела и самостоятелна мисъл, които да продължат традицията на свободното изследване, въплътено в тези съчинения. Социалният и политически хаос достатъчно добре обяснява изчезването на тази група хора, но имало и една друга причина за безплодното и трескаво състояние на човешката мисъл през тази епоха. Както в Персия, така и във Византия, това време се характеризирало с духовен мрак. И двете империи били силно религиозни, в съвременния смисъл на тази дума, и това спъвало свободата на човешкия дух.

Най-старите държави в света също били религиозни, вярвали в един бог или в един цар божество. Александър бил божество, Цезарите също били богове, в смисъл че имали олтари и храмове, в които каденето на тамян се считало за доказателство на вярност към Римската държава. Но тези по-стари религии били изключително религии на действието. Те не поробвали разума. Ако човек принасял своята жертва и се покланял на даден бог, след това бил оставян не само да мисли, но и да казва почти всичко свободно. Новите религии, които се появили в света и имали съвсем друг характер, особено християнството, били насочени към душата. Те изисквали не само просто спазване на обредите, но и осъзнаване на вярата. Естествено, около точния смисъл на религиозните идеи избухвали бурни спорове. Новите религии били принципни. Светът бил принуден да се справя с новото понятие „правоверност“ и имал суровото и строго задължение да следи не само постъпките, но и думите и личните убеждения, в границите на установеното учение. Защото сега, придържането към друго, различно мнение, а още повече споделянето му с други хора, вече се считало не за грешка в познанието, а за морален грях, който води душата към гибел.

Както Ардашир I, който основал Сасанидската династия в III в., така и Константин Велики, който преустроил Римската империя в IV в., се обърнали за помощ към религиозните организации, защото в тях виждали ново средство за управляване на човешката воля. В края на IV в. двете империи преследвали свободата на словото и религиозното новаторство. В Персия Ардашир открил старата персийска религия на Зороастър (Заратустра) с нейните жреци, храмове и свещен огън, който горял в олтарите, съвършено удобна за неговите цели. В края на III в. религията на Заратустра вече преследвала християнството, а през 277 г. Мани, основателят на една нова вяра „манихейството“, бил разпънат на кръст и след това одран. Цариград, от своя страна, също жестоко преследвал християнската вяра. Манихейските идеи заразили християнството и трябвало да се унищожават с всички възможни средства. От своя страна някои идеи на християнството нарушавали чистотата на Зороастровото учение. Всички идеи станали подозрителни. Науката, която изисква, преди всичко, свобода и спокоен ум, била напълно унищожена през тази мрачна епоха.

Войната — най-безсърдечната и бездушна теология и най-безсрамния порок на човечеството — била в основата на византийския живот в онези дни. Когато Византия и Персия не воювали срещу варварите от Север, опустошавали Мала Азия и Сирия с тежки и разорителни войни помежду си. Дори в тесен, взаимен съюз, било невъзможно на тези две империи да отблъснат варварите и да си възвърнат благосъстоянието. Турците и татарите влизат в историята като съюзници първо на едната държава, а после на другата. Във VI в. главни противници били Юстиниан и Хозров I, а в началото на VII в. император Ираклий се опълчил срещу Хозров II (580 г.) До възкачването на Ираклий на императорския престол (610 г.) година Хозров II бил непобедим. Той превзел Антиохия, Дамаск и Ерусалим и войските му достигнали Халкедон. През 619 г. завоювал и Египет. По-късно (627 г.) той разгромил една персийска армия при Ниневия, макар по това време да имало още персийска войска в Халкедон. В 628 г. Хозров II бил свален и убит от своя син Ковад и двете империи сключили нетраен мир.

Византия и Персия водели своята последна битка, но предчувствали бурята, която вече се надигала в пустините, за да сложи край завинаги на тези безцелни и непрекъснати войни.

Докато Ираклий възстановявал реда в Сирия му донесли известие, оставено в имперския преден пост. То било написано на арабски — неизвестен семитски език, употребяван от жителите на пустинята. Някой си „Мохамед, пророк на Бога“ канел императора да признае едничкия истински Бог и да му служи. Не е известно какъв е бил отговорът на Ираклий.

Подобно известие получил и Ковад в Ктезифон. Той се разсърдил, разкъсал писмото и изгонил пратеника. Оказало се, че Мохамед бил бедуински водач, чието седалище се намирало в малкия град на пустинята Медина. Той проповядвал нова религия, вярата в единния истински Бог.

„Също така, о, Аллах — казал той — разкъсай ти царството на Ковад“.