Хърбърт Уелс
Кратка история на света (46)

Глава XLV
Развитие на латинския християнски свят

Трябва да отбележим, че през VII и VIII в. съвсем малка част от света останала под арийска власт. Хиляда години по-рано арийците тържествували над целия религиозен свят, западно от Китай. Сега монголците владеели земите до Унгария, а арийците загубили цяла Африка и Испания. Елинският свят се свил в малки владения около ядрото на търговския град Константинопол, а споменът за римляните се пазел само от западните християнски свещеници чрез латинския език. В рязка противоположност на този упадък семитската традиция отново се въздигнала след хилядагодишна неизвестност. Въпреки това, жизнените сили на нордическите народи още не били изчерпани. Ограничени сега в пределите на Централна и Северозападна Европа, и объркани от своите социални и политически проблеми, те все пак успели да изградят постепенно един нов социален ред и възвръщали силата си.

Вече разказахме как в началото на VI в. в Западна Европа не останало никакво централно ръководство. Тогавашният свят бил разделен между множество местни владетели, но това положение било твърде несигурно и не продължило дълго. В настъпилото безредие се развила феодалната система на сътрудничество и сдруженост, която оставила своите следи и до ден-днешен. Обществото започнало да се сплотява около властта, защото самотния човек се чувствал несигурен и бил готов да отстъпи известна част от свободата си срещу помощ и покровителство. Той избирал за свой господар някой по-силен от него, при който служил и му плащал данъци, а в замяна получавал закрила. Господарят пък, намирал сигурност и безопасност във васалството към някой, още по-голям, господар. Градовете, от своя страна, също намирали феодални покровители. С подобни отношения се обвързвали манастирските и църковните имоти. В много случаи подчинението било налагано насила. Тази система се разраствала пирамидално, както от горе на долу, така и отдолу нагоре. Отначало тя представлявала благоприятна почва за насилие и междуособици, но с течение на времето все по-сигурно водела към ред и законност. Така постепенно се оформили отделни кралства. Още в началото на VI в. в днешна Франция и Нидерландия съществувало едно франкско кралство под властта на основателя си Хлодвиг, а скоро се появили вестготско, ломбардско и готско.

В 720 г., когато мохамеданите преминали Пиренеите, те заварили това кралство, управлявано вече от Карл Мартел — Чукът и претърпели от него поражение при Поатие (732 г.). Карл Мартел фактически владеел цяла Европа на север от Алпите, от Пиренеите до Унгария. Той господствал над множество подчинени владетели, говорещи датско-френски и германски езици. Неговият син Пипин унищожил последните потомци на Хлодвиг и поел кралската власт заедно с всичките й звания и отличия. Неговият внук Карл Велики наследил в 768 г. толкова голяма държава, че се замислил за подновяване на титлата Римски император. Той завоювал Северна Италия и станал господар на Рим. Царуването му поставило началото на династията на Каролингите.

Ако разгледаме историята на Европа, като част от световната история, много по-ясно ще видим какво вредно влияние е упражнила традицията на Свещената Римска империя. Упорита борба за първенство поглъщала енергията на Европа в продължение на повече от хиляда години. През целия този период може да се проследят борбата и неугасимата с нищо ненавист между отделните народи. Една от причините за тази борба било честолюбието на могъщите владетели, чиито типичен представител бил Карл Велики, което разпалвало стремежа им да се сдобият с титлата „цезар“. Държавата на Карл Велики се състояла от множество феодални германски държави, намиращи се в различна степен на варварство. Повечето от германските племена, разположени западно от Рейн, се научили да говорят различни латински диалекти, които после се слели и образували френския език. На изток от Рейн, обаче, германските народи не се отказали от своята реч. По тази причина отношенията между тези две варварски завоевателни групи били затруднени и те скоро се разделили. За това помогнал и фактът, че според франкския обичай империята на Карл Велики, след неговата смърт, била разделена между синовете му. Тази част от историята на Европа, която започва с Карл Велики, се развива като ту един, ту друг монарх, заедно с целия си род се борел с всички сили за господство над кралете, князете, херцозите, епископите и градовете. Борбата между тях засилвала враждата между франкските и немски елементи. При избора на всеки император се спазвали редица формалности, които се проявявали особено рязко, когато честолюбивите съперници се домогвали да си осигурят, макар и минимална власт над Рим — тази изтощена и лошо разположена столица.

Друг фактор, с голяма роля за политическото безредие, било твърдото решение на Римската църква да направи император не някои светски принц, а самият римски папа. Той вече бил „pontifex maximus“ (т.е. върховен жрец — Б.р.) и управлявал западащия град, и макар да нямал войска, разполагал с една обширна пропагандна организация в лицето на своите свещеници, пръснати навсякъде из целия католически свят. Папата нямал физическа власт над хората, но затова пък държал, според техните представи, ключовете от Рая и Ада, и упражнявал голямо влияние върху душите им. Така, през цялото Средновековие, докато светските принцове се борели помежду си, най-напред за равенство, после за надмощие и накрая за императорския приз, римският папа, като върховен глава на християнския свят, кога смело, кога с хитрост, а кога и със старческа немощ — защото папи ставали обикновено възстари хора — се опитвал да ги подчини.

Но с конфликтите между князе, императори и папи, не се изчерпват факторите за европейските неуредици. В Цариград все още имало император, който говорел гръцки, и който претендирал за господство над цяла Европа. Когато Карл Велики се опитал да възстанови империята, имал предвид само западната й половина. Съперничеството между гръцката и латинската империи се развило лесно, а още по-лесно се разразил антагонизмът между гръцкото и по-новото латинско християнство. Римският папа се обявил за наследник на главния от апостолите на Христос — свети Петър и за глава на цялото християнско общество. Нито императорът, нито патриархът в Константинопол, признавали тези претенции. Един спор около съвсем дребен пункт в догмата на Светата троица довел, след дълга поредица от разногласия, до окончателно скъсване на отношенията между латинската и гръцките църкви през 1054 г.

Така, разделен помежду си, светът на християнството бил изложен под ударите на три групи противници. Около Балтийско и Северно море живеели норманите — група от нордически племена, които много бавно и неохотно приемали християнството. Те се отдали на мореплаване и морско разбойничество и нападали всички християнски брегове до Испания. Спускайки се с лодките си по течението на руските реки, те прониквали до безлюдните земи и после се появили, отново като пирати, в Каспийско и Черно море. В Русия те основали княжество и първи се нарекли „руси“. Няколко пъти тези нормани едва не превзели Цариград.

В началото на VIII в. Англия била вече християнизирана. Тя се намирала под властта на крал Егберт, васал и ученик на Карл Велики. Датчаните (представители на една част от норманските народи Б.р.) отнели половината кралство от неговия наследник Алфред Велики (886 г.), а през 1016 г., предвождани от Кнут, го завоювали изцяло. В 912 г. друг отряд нормани, водени от Ролон, завоювала една от Северните области на Франция, която оттогава започнала да се нарича Нормандия.

Кнут създал държава, която включвала Англия, Норвегия и Дания. Но след смъртта му, тя се разпаднала, поради общата политическа слабост на варварските народи — поделянето на държавата между синовете на владетеля. Интересно е да се предположи какво би станало, ако тогавашното временно обединение на норманите се бе запазило. Те били народ, който притежавал удивителна смелост и енергия. Със своите галери достигнали до Исландия и Гренландия и били първите европейци, които стъпили на Американска земя. По-късно нормански авантюристи отнели Сицилия от сарацините и разрушили Рим. Каква удивителна картина би се разкрила пред нас, ако можехме да си представим кралството на Кнут като една морска държава, разположена от Америка до Русия!

На изток от германците и романизираните европейци живеели славянски и турански племена. Между тях най-забележителни били маджарите (унгарците), които през VIII-IX в. постепенно се преместили на запад. За известно време Карл Велики ги покорил, но след неговата смърт те се настанили в днешна Унгария и по примера на родствените си предшественици — хуните, нападали всяко лято съседните части на Европа. В 938 г. те преминали през цяла Германия, Франция и Алпите, палейки, грабейки и разрушавайки всичко по пътя си.

Върху последните останки на Римската империя от юг нанасяли удари сарацините. Те станали господари на южните морета и единствените им съперници по море били норманите.

Заобиколен от тези по-силни и по-агресивни племена, които не познавал, и с опасности, които не можел да прецени, Карл Велики, а след него и други честолюбивци, напразно разигравали жалка комедия, в опити да възстановят Западната империя, под името Свещена Римска империя. От времето на Карл Велики нататък, тази идея завладяла политическия живот на Западна Европа, а на изток гръцката половина на Римската държава се разлагала и намалявала, дока го най-после от нея не останало нищо друго, освен покварения търговски град Цариград и няколко километрова територия около него. В продължение на хиляда години след това Европейският континент останал верен в политическо отношение на старата традиция и не създал нищо ново.

Името на Карл Велики заема важно място в европейската история, но неговата личност остава забулена в мъгла. Той не знаел нито да чете, нито да пише, но се отнасял с голяма почит към науката. Много обичал да му четат на глас след ядене и имал слабост към теологичните спорове. В зимната си резиденция, той събирал около себе си много учени и научил много неща от техните разговори. През лятото воювал с испанските сарацини, славяните, маджарите, саксонците и други езически германски племена. Не се знае точно дали идеята да стане цезар, като наследник на Ромул Августул, му е дошла преди завземането на Северна Италия, или му била подсказана от папа Лъв III, който искал да направи латинската църква независима от Цариград.

В Рим се разиграли необикновени маневри между папата и бъдещия император. Карл Велики не искал да изглежда, че получава императорската корона от папата, но папата настоявал и успял да короняса новия гост и завоевател, като го изненадал в църквата „Свети Петър“ на Коледа в 800 г. Той приготвил короната, поставил я на главата на Карл Велики и го поздравил като цезар. Сред народа избухнали ръкопляскания, но за Карл Велики, това било равносилно на поражение и той наставлявал сина си да не позволява на папата да го коронясва за император, а да вземе сам короната и със собствени ръце да я постави на главата си. Така, още в първия ден на подновяване на империята, започнала вековната борба за първенство между папата и императора. Но синът на Карл Велики — Людовик Благочестиви, пренебрегнал наставленията на баща си и се подчинил напълно на папата.

Империята на Карл Велики се разпаднала след смъртта на Людовик Благочестиви и разцеплението между франкски говорещите и тези, които говорели немски, се задълбочило. Следващият император бил Отон, син на Хенрих Птицелов — саксонец, който бил избран за крал на Германия от едно събрание на германски принцове и прелати в 919 г. Отон влязъл в Рим и бил коронясан за император в 962 г. Тази саксонска династия отстъпила място на други германски владетели в началото на XI в. След като отмряла династията на Каролингите, западните феодални князе и благородници, които говорели различни франкски диалекти отказали да признаят германските императори. В Свещената Римска империя не влизала Англия, нито каквато и да е част от нея. Херцогът на Нормандия, кралят на Франция и множеството по-малки феодални владетели, също оставали извън империята. В 987 г. франкското кралство преминало от Каролинската династия в ръцете на Хуго Капет, който основал династията на Капетингите. Неговите потомци останали да царуват дори и през осемнадесетото столетие. По времето на Хуго Капет кралят на Франция владеел само една, сравнително малка, територия около Париж.

В 1066 г. Англия била нападната почти едновременно от норвежките и латинизираните нормани. Харолд, кралят на Англия, победил норвежците в битката при Станфорд бридж, но бил разбит от нормандците при Хейстингс. Англия била откъсната от Скандинавия, а тевтонските и руските страни поддържали тесни връзки с Франция. В продължение на следващите четири века англичаните често влизали в конфликти с френските феодални князе.