Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
A Short History of the World, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2017)

Издание:

Автор: Хърбърт Уелс

Заглавие: Кратка история на света

Преводач: Асен Радославов

Година на превод: 1928

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: „Венера“

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1992

Тип: Историография

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2522

 

 

Издание:

Автор: Хърбърт Уелс

Заглавие: Кратка история на света

Преводач: Асен Радославов

Година на превод: 1928

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: „Венера“

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1992

Тип: Историография

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2521

История

  1. — Добавяне

Глава IX
Маймуни и човекоподобни

Естествениците разделят класа млекопитаещи Mammalia на известен брой разреди. Начело на тези разреди е разредът Primates, който включва лемурите, маймуните, антропопитеците и човека. Тяхната класификация е основана първоначално върху анатомични прилики, като не се е обръщало никакво внимание на каквито и да било духовни качества.

Сега е много трудно да се разчете миналата история на приматите в геологичните вкаменелости. В по-голямата си част това са животни, които обитават горите, като лемурите и маймуните, или голите скалисти места, като бабуините. Те рядко се давят и покриват с утайка, а и повечето от тях не били твърде многочислени видове, и поради това не се срещат между фосилите толкова много, колкото прадедите на конете, камилите и прочее. Но ние знаем, че първобитните маймуни и лемуроидни създания се появили много по-рано в кайнозойския период, т.е. преди четиридесет милиона години, и то по-бедни откъм мозък и не така развити, както техните по-късни наследници.

Голямото световно лято на средния каменозойски период най-после наближило края си. То трябвало да последва онези две големи лета в историята на живота — лятото на каменовъгления век и дългото лято на века на влечугите. Земята още веднъж се завърнала към ледената епоха. Светът изстинал, станал по-топъл и отново изстинал. През топлия период хипопотамите се търкаляли в пищната субтропична растителност, а един страшен тигър, със зъби като саби, гонел плячката си там, където днес журналистите на Флийт Стрийт се разхождат. После се заредили все по-студени и по-студени векове. Започнало голямо унищожаване на видовете. Един космат носорог, пригоден към студен климат и огромният братовчед на слоновете — мамутът, арктическият мускусен бик и полярният елен преминали през сцената. Век след век арктическата ледена покривка — сковаващата смърт на голямата ледникова епоха — пълзяла на юг. В Англия тя достигнала почти до Темза, в Америка — до Охайо. За няколко хиляди години настъпвали и по-топли периоди, а след тях повраги към по-остър студ.

Геолозите наричат тези студени фази първа, втора, трета и четвърта ледникови епохи, а времето между тях — междуледникови периоди. Днес ние живеем в един свят, който е все още изтощен и осакатен от тази ужасна зима. Първата ледникова епоха е настъпила преди шестстотин хиляди; четвъртата ледникова епоха е достигнала върха си някъде преди петдесет хиляди години. Сред снеговете на тази дълга всеобща зима се появили първите човекоподобни същества.

Към средата на кайнозойския период вече се разхождали разни антропоиди с много квазичовешки атрибути на челюстите и на костите на краката, но само с приближаването на ледниковите епохи ние намираме следи от създания, за които може да се говори, като за „почти човешки“. Това вече не са кости, а сечива. В Европа, в пластовете от този период, ние откриваме кремъци и камъни, които очевидно са били счупени нарочно от някакво сръчно създание, което е искало да удря, да стърже или да се бие със заострения край. Тези сечива са наречени „еолити“ (камъни от зората на живота). В Европа не са намерени нито кости нито други останки от създанието, което е изработило тези предмети. Останали са само предметите. Това може да не е било човешко същество, а интелигентна маймуна. Но в Ява, в пластовете от тази епоха са намерени част от череп, зъби и кости на един вид човекоподобно същество с мозъчна кухина, по-голяма от тази, на който и да е от живите антропоиди, и което изглежда е вървяло изправено. Това създание сега се нарича Pithecanthropus erectus („ходещ маймуночовек“), и малката табличка с неговите кости е едничката помощ, на която досега се опира нашето въображение, когато се опитваме да си представим тази персона.

Едва когато достигнем до пясъците, които се датират почти от четвърт милион години, ние намираме още една част от човекоподобно същество. Тук има множество оръдия и с нашия прочит на вкаменелостите те постоянно подобряват качеството си. Това вече не са груби еолити; а оформени сечива, изработени със значителна похватност. Прави впечатление, че те са много по-големи от сечивата, изработвани по-късно от истинските човеци. В една пясъчна кариера при Хайделберг, се открива квазичовешка челюстна кост — груба челюстна кост без всякаква брада, много по-тежка и по-тясна от истинската човешка челюст, така че е невероятно езикът на създанието да е можел да се движи и да способства за издаване на членоразделна реч. Въз основа на тази кост учените предполагат, че това създание е било тежко, почти човешко чудовище, по всяка вероятност с грамадни крака и ръце, с дебел пласт косми и те го наричат хайделбергски човек. Струва ми се, че тази челюстна кост е един от предметите в света, които измъчват най-много човешкото любопитство. Да я видиш, това е все едно да надзърнеш в миналото през повредено стъкло. Да хвърлиш, като в мъгла, само един мъчително кратък поглед върху това същество, тромаво, тътрещо се из горите. И преди да успееш да разгледаш внимателно чудовището, то изчезва. За щастие почвата е осеяна с неразрушимите сечива, които то е отчупвало за своя употреба.

Още по-увлекателно загадъчни са останките на едно създание намерени при Пилтдаун в Съсекс, в един пласт, който сочи епоха от преди сто, сто и петдесет хиляди години, макар някои авторитети да считат, че тези останки са по-стари от хайделбергската челюстна кост. Това са останките на един дебел, прачовешки череп, много по-голям от черепа, на който и да било съществуващ антропоид, и една челюстна кост, подобна на тази на шимпанзето и може би непринадлежаща на черепа. Заедно с тях е открито и едно парче слонова кост във формата на грижливо изработена тояга, на която е пробита дупка. Намерена е и бедрена кост на елен с нанесени резки по нея. Това е всичко. Какъв ли вид животно е било създанието, което е седяло и пробивало дупки в костите? Учените са го нарекли Eoanthripus. Той стои отделно от своите родственици и се различава както от хайделбергското създание, така и от който да било жив антропоид. Не е известна никаква друга следа, подобна на него. Но пясъците и пластовете отпреди сто хиляди години и насам стават все по-богати с оръдия от кремък и подобни камъни. И тези оръдия не са вече груби „еолити“. Археолозите са в състояние да разпознаят в тях стъргала, свредели, ножове, копия, камъни за хвърляне, секири.

Вече стигаме твърде близко до човека. В следващата глава ще опишем най-странните от всички предшественици на човечеството — неандерталците — хората, които били почти, но не съвсем истински хора. Тук трябва съвсем ясно да кажем, че нито хайделбергския човек, нито Eoanthropus се приемат от учените като преки прадеди на днешните хора. В най-добрия случай те са негови родствени форми.