Хърбърт Уелс
Кратка история на света (47)

Глава XLVI
Кръстоносните походи и епохата на папското господство

Интересно е да се отбележи, че Карл Велики кореспондирал с халиф Харун ал Рашид, същият, за когото се говори в „Хиляда и една нощ“. Разказва се, че Харун ал Рашид изпратил посланици от Багдат — който сега замествал Дамаск като мохамеданска столица — с една разкошна палатка, един воден часовник, един слон и ключовете на светия гроб. Последният подарък бил много хитро замислен и целял да изправи Византийската империя на нож срещу новата Свещена Римска империя за правото на покровителство над християните в Ерусалим.

Тези подаръци говорят, че докато Европа в IX в. била все още арена на безредия, войни и грабежи, в Египет и Месопотамия процъфтявала Великата арабска империя, много по-културна, от която и да е страна в Европа. Тук литературата, науката и изкуствата се развивали, освободени от страх и суеверие. И дори в Испания и Северна Африка, където в сарацинските владения се зараждали политически смутове, продължавал бурния интелектуален живот.

На североизток от владенията на халифа живеели множество турански племена. Те били вречени в исляма и пазели вярата си много по-ревностно и по-пламенно от високо културните араби и персийци на юг.

Пред X в. племето на турците все повече укрепвало, докато арабската сила намалявала. Отношенията на туранците към империята на халифа сега много приличали на отношенията на мидийците към последната Вавилонска държава, отпреди 14 века. В XI в. в Месопотамия се настанила една група турански племена — селджукските турци. Те формално приели поданството на халифа, но всъщност го превърнали в свой пленник и оръдие. Селджукските турци покорили Армения, а после нападнали останките от Византийските владения в Мала Азия. В 1071 г. византийската войска била напълно разгромена, крепостта Никея паднала и турците се приготвили да нападнат Цариград.

Византийският император Михаил VII бил обзет от ужас. И без това, почти изцяло бил зает с войната срещу един отряд нормани, както и срещу печенегите, които нападали през Дунав. Селджукската опасност го поставила в безизходно положение. Той търсил помощ отвсякъде. За отбелязване е обаче, че се обърнал за помощ не към западния император, а към римския папа. Нещастията, които се струпали върху Византия, представлявали удобен случай за латинската църква да установи върховенство над източния християнски свят. Организирала се всеобща проповед за религиозна война, за кръстоносен поход на светия кръст срещу полумесеца. Цел на тази война била отнемането на Божи гроб от неверниците. Някой си пустинник от Амиен — Петър започнал широка пропаганда сред народа на Франция и Германия. Облечен в груби дрехи, бос, качен на магаре, с грамаден кръст в ръце, той възбуждал тълпите по улиците, по пазарищата и в църквите, срещу жестокостите, извършвани от турците над християнските поклонници и оплаквал срама, че Божи гроб не е в християнски ръце. Неговата пропаганда дала плодове и вълна от въодушевление заляла западния свят и възкресила християнския дух.

Този повсеместен ентусиазъм на народните маси в името на една идея бил ново явление в историята на човечеството. Подобни движения, но в много по-малък мащаб, е имало и по-рано сред еврейския народ, след освобождаването му от вавилонско робство, а по-късно ислямът дава пример за подобна отзивчивост на колективното чувство.

Първото въстание на народните маси, известно в историята на Европа, било предизвикано от проповедта за първия кръстоносен поход. Може да не е много точно, ако приемем това събитие за рождена дата на модерната демокрация, но все пак е несъмнено, че тогава тя се проявила за пръв път. Този първи опит завършил плачевно. Значителни отряди от прост народ, по-скоро тълпи, отколкото войски, тръгнали от Франция, Рейнската долина и Централна Европа на изток да освобождават Божи гроб, без да чакат водачи и съответно снаряжение. Това представлявал „Народния кръстоносен поход“. Два големи отряда настъпили в Унгария и като помислили неотдавна покръстените маджари за езичници, извършили над тях редица жестокости, но били избити. Друга тълпа, със също така объркани понятия, след един голям погром над евреите в Рейнската долина, тръгнала на изток, но също била унищожена. Освен тях две огромни тълпи, под предводителството на самия Петър Пустинника, стигнали до Цариград, преминали Босфора, но били постигнати от същата участ. Така започнало и завършило това първо движение на европейските народни маси.

В 1097 г. през Босфора преминали същинските кръстоносни войски, съставени предимно от нормани. Те превзели Никея и настъпили към Антиохия, почти по същия път, който Александър следвал преди 14 века. Обсадата на Антиохия ги задържала цяла година и през юли 1099 г. те обсадили Ерусалим. Той бил превзет след едномесечна обсада. Клането било ужасно. Ездачите били опръскани с кръв. През нощта срещу 15 юли кръстоносците си пробили път до църквата на Гроба Господен и сломили съпротивата на неприятеля, който се бил затворил там. Изцапани с кръв, изморени и „ридаейки от неизмерима радост“, те коленичили за молитва.

Враждата между латинците и гърците избухнала веднага след това. Кръстоносците били служители на латинската църква и гръцкия ерусалимски патриарх се оказал сред тържествуващите латинци в много по-лошо положение, отколкото при турците. Кръстоносците попаднали сред борбата между византийците и турците. Византийската империя си възвърнала голяма част от Мала Азия, а на латинските князе били оставени — като буферна зона между турците и гърците — Ерусалим и няколко малки княжества в Сирия, от които Едеса било едно от най-главните. Но тяхната власт, дори над тези княжества, била несигурна и в 1144 г. Едеса паднал в мохамедански ръце. Това довело до несполуката на Втория кръстоносен поход, който не успял да спаси Едеса, но спасил от подобна съдба Антиохия.

В 1169 г. всички ислямски сили отново се обединили под властта на един тюркски авантюрист на име Саладин, който завладял Египет. Той проповядвал свещена война против християните и завладял отново Ерусалим през 1187 година, което предизвикало Третия кръстоносен поход, също безуспешен. През Четвъртия кръстоносен поход латинската църква открито се опълчила срещу гръцката империя, без да става дори дума за борба с турците. Походът започнал от Венеция и в 1204 г. кръстоносците атакували Цариград. Начело на тази авантюра, бил големият търговски град Венеция, който се развил необикновено, защото повечето от крайбрежията и островите били анексирани от венецианците. В Цариград се настанил латинския император Балдуин Фландърски и било обявено, че латинската и гръцка църкви отново се обединяват. Латинските императори владеели Цариград до 1261 г., когато гръцкия свят отново се отърсил от римско владичество.

По такъв начин XII в. и началото на XIII в. очертали епоха на папско владичество, така както XI в. бил век на селджукските турци, а X в. — на норманите.

В тези векове християнската вяра била широко разпространена в Европа и християните вярвали искрено и дълбоко. Но самото папство минало през мрачни и позорни фази. В основата си, духът на латинския християнски свят останал строг и обикновен. Мнозинството от низшето духовенство живеело примерен и набожен живот. Върху дълбокото доверие, което създавал такъв живот се крепяла властта на църквата. Между великите папи на миналото били Григорий Велики, Григорий I (590–604 г.) и Лъв (798–816 г.), който поканил Карл Велики да стане цезар и го коронясал, въпреки желанието му. Към края на XI в. се появил един велик религиозен и политически деец — Хилдебранд, който завършил живота си като папа Григорий VII (1073–1085 г.). Негов приемник бил Урбан II (1087–1099 г.) — папата на Първия кръстоносен поход. Те двамата поставили основите на периода на папското величие, през който папите господствали над императорите. От България до Ирландия и от Норвегия до Сицилия и Ерусалим папата бил върховен господар. Григорий VII накарал император Хенрих IV да дойде при него на покаяние в Каноса и в двора на замъка да чака прошка, бос на снега, три дни и три нощи. През 1176 г. във Венеция император Фридрих Барбароса коленичил пред папа Александър III и му се заклел във вярност.

Голямата сила на църквата в началото на XI в. се крепяла на волята и съвестта на хората. Но тя не успяла да запази моралния престиж, който бил в основата на нейната власт. В първите десетилетия на XIV в. станало ясно, че силата на папите вече не съществува. Кое било това, което унищожило наивното доверие на простия християнски народ към църквата, та той вече не се отзовавал на призивите й да служи на нейните цели?

Първата причина, несъмнено, била натрупването на огромни богатства от страна на църквата. Църквата не умирала и у мнозина бездетни хора се появявало желание да оставят земите се на нея. Каещите се грешници били увещавани да правят същото. Поради това в много европейски страни една четвърт от цялата земя се превърнала в църковен имот. Апетитът за имот растял с удовлетворяването му. Още в XIII в. навсякъде се заговорило, че свещениците са лоши хора и търсят само наследство и пари. На кралете и князете никак не им харесвало това отчуждаване на имотите. Те виждали, че тяхната земя отива в ръцете на абати, калугери и калугерки и оставала под чуждо владичество. Още преди папа Григорий VII между князете и папството имало борба по въпроса за инвеститурата, т.е. кой трябва да назначава епископите. Там, където такава власт имал папата, а не кралят, последният загубвал властта си не само върху своите поданици, но и върху значителна част от своите владения и приходи, защото духовенството искало освобождаване от данъци. То плащало данъци на Рим. Освен това църквата претендирала за правото да налага данък от една десета от имота на мирянина свръх данъците, които гой плащал на своя светски владетел.

Историята на почти всяка страна от латинския и християнски свят през XI в. представлява една и съща картина — борба между монарха и папата за инвеститура, при което победата в повечето случаи била на страната на папата. Той смятал, че може да отлъчва от църквата светските владетели, да освобождава поданиците им от дадената клетва за вярност към тях и да им назначава приемници. Освен това имал правото да поставя един народ под интердикт и тогава почти всички църковни функции прекъсвали, с изключение на тайнствата на кръщаването, причастието и покаянието, т.е. свещениците не можели в такъв случай да извършват обикновените служби, да венчават и да погребвал мъртвите. С тези две оръжия папите през XI1 в. можели да надвият и най-упоритите светски владетели и да сплашат и най-непокорните народи. Това били могъщи средства, които трябвало да се употребяват само в извънредни случаи. Папите обаче започнали толкова често да ги използват, че те престанали да правят впечатление. В края на XII в. в продължение на тридесет години Шотландия, Франция и Англия били под интердикт. Папите не устояли и на изкушението да проповядват кръстоносни походи срещу непослушните владетели, докато кръстоносния дух съвсем угаснал.

Може би ако римската църква се бе борила само против светските владетели и се бе грижила да задържи влиянието си над обществената съвест, щеше да постигне трайна власт над целия свят. Но големите претенции на папите се отразявали и в предизвикателното поведение на духовенството. Преди XI в. латинските свещеници имали право да се женят. Те поддържали тесни връзки с народа, сред който живеели и наистина били част от него. Григорий VIL наложил пълното безбрачие. Откъснал свещениците от миряните, за да ги обвърже по-тясно с Рим, но на практика изкопал пропаст между църквата и обществото. Църквата разполагала със свои собствени съдилища. Не само делата на свещениците и калугерите, но и на студентите, кръстоносците, вдовиците, сираците и инвалидите засягали духовните съдилища. Към тях се отнасяли всички въпроси относно завещания, женитби и клетви, както и всички случаи на магьосничества, ереси и богохулства. Всеки конфликт между свещеника и мирянина се разрешавал в духовния съд. Всички повинности, както в мирно, така и във военно време, падали само върху плещите на обикновените хора, а свещениците били освободени от тях. Ето защо не е никак чудно, че нараснала завистта и ненавистта към свещениците в християнския свят.

Рим не успял да разбере, че неговата сила е в съвестта на обикновения народ. Той се борил срещу религиозното въодушевление, което би трябвало да му бъде съюзник и със сила натрапвал догматичната правоверност на онези, които се съмнявали и заблуждавали. Обикновеният човек бил на страната на църквата, когато тя се намесвала в нравствеността, но не и когато се бъркала в същността на догмата. Когато в Южна Франция Валд започнал да проповядва възвръщане към простотата на Исусовото учение, Инокентий III обявил кръстоносен поход срещу последователите на валдизма и допуснал те да бъдат унищожени с огън, меч, изнасилвания и най-отвратителни жестокости. Когато Франциск Азиски (1181–1226 г.) проповядвал подражание на Христос и живот в бедност и служба на хората, неговите последователи — францисканците били преследвани, разгонвани, бити с камшици и затваряни. В 1318 година четирима от тях били изгорени живи в Марсилия. От друга страна правоверният орган на доминиканците, основан от свети Доминик (1170–1221 г.) бил подкрепен от Инокентий III, който с негова помощ основал организация за изтребване на еретиците и преследване на световната мисъл — Инквизицията.

По такъв начин църквата, чрез крайни претенции, чрез несправедливи привилегии и една неразумна нетърпимост, унищожила свободната вяра на простия човек, която била главният източник на цялата й власт. Историята на нейното разпадане говори не за силни врагове отвън, а за непрестанно разлагане отвътре.