Хърбърт Уелс
Кратка история на света

Глава I
Светът в пространството

Раждането на нашия свят все още е забулено с много тайни. До преди двеста години хората познаваха историята само на един период, който обхваща малко повече от последните три хиляди години. Какво е било преди това време, оставаше в сферата на легендите и догадките, по-голямата част от цивилизования свят вярваше и учеше, че светът е създаден внезапно в 4004 година пр.н.е., при което авторитетите спореха само дали това е станало през пролетта или през есента на тази година. Това заблуждение бе основано върху буквалното тълкувание на еврейската Библия и на доста произволните предположения, свързани с нея. Тези идеи отдавна са изоставени от религиозните учители и сега се признава, че Вселената, в която живеем, е съществувала през един огромен период от време, а може би, безкрайно. Разбира се, допустимо е тези възгледи да са измамни, както може да има измама в една стая, която ще изглежда безкрайна, ако се сложат в нея едно срещу друго огледала на двата й края. Но мисълта, че вселената, в която живеем, съществува само от шест или седем хиляди години, може да се смята за напълно опровергана.

Земята, както днес всеки знае представлява една сфера с диаметър близо 13 000 километра, леко сплескана като портокал. Нейната сферична форма е била позната, на ограничен брой интелигентни хора, живели преди 2 500 години, а преди това време се е предполагало, че тя е плоска и за нейните връзки с небето, със звездите и планетите се поддържали различни идеи, които днес изглеждат фантастични. Сега ние знаем, че тя се завърта около оста си, (която е с около 38 км. по-къса от нейния екваториален диаметър) всеки двайсет и четири часа, и че обикаля за една година около Слънцето по един слабо изкривен и бавно променлив път. Разстоянието от нашата планета до Слънцето се колебае между 146 милиона и половина в най-близката точка и 151 милион и половина километра в най-далечната.

На разстояние от 382 000 километра около Земята обикаля една по-малка сфера — Луната. Но Земята и Луната не са единствените тела, които обикалят около Слънцето. Такива са също планетите Меркурий и Венера, на разстояния 57 и 107 милиона километра; а след Земята, като оставим настрана един пояс от многобройни по-малки тела — астероидите, са Марс, Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун, респективно на разстояния средно 225, 773, 1 418, 2 851 и 4 469 милиона километра. Човешкият ум много трудно може да схване тези цифри от милиони километри. За да помогнем на читателя, ние ще сведем Слънцето и планетите до един, по-лесно разбираем, малък мащаб.

Ако си представим нашата Земя като малка топка с диаметър от два сантиметра, Слънцето ще бъде голям глобус с диаметър 3 метра, отдалечен на 320 метра, което представлява около една трета от километъра, т.е. три-четири минути вървеж. Луната ще бъде едно малко бобено зърно, търкулнато на осемдесет сантиметра от Земята. Между Земята и Слънцето ще се намират двете вътрешни планети Меркурий и Венера, на разстояния от Слънцето, съответно от сто двадесет и пет и двеста и петдесет метра. Навсякъде около тези тела ще бъде пусто, чак до Марс — 56 метра оттатък Земята, Юпитер — отдалечен на около километър, Сатурн — на два километра, Уран на шест километра и Нептун — на девет километра. А след това нищо друго, освен дребни частици и плуващи струйки разредени пари, в продължение на хиляди километри. Най-близката звезда до Земята ще бъде отдалечена на 64 000 километра.

Тези цифри ще послужат да се добие известна представа за безграничната празнота на пространството, в което се развива драмата на живота.

В цялата тази огромна пустош ние знаем с положителност за съществуването на живот само върху нашата планета. И този живот прониква навътре под повърхността на Земята едва на четири километра от 6000-те, които ни отделят от центъра на нашия глобус, и не достига повече от 8 километра над неговата повърхност. Изглежда, че извън това, цялата безграничност на пространството е празна и мъртва.

В океана човекът е успял да достигне не по-дълбоко от осем километра. Най-високият отбелязан полет на аероплан е малко повече от шест километра. Хората са стигали и до десет километра с балони, но с цената на големи страдания. Никоя птица не може да лети на височина повече от осем километра. (Данните в този абзац се отнасят за времето до 1924 година, когато Х. Уелс пише книгата. Б.р.).

Глава II
Светът във времето

През последните години се появиха твърде много остроумни и интересни догадки от страна на учените за възрастта и произхода на нашата Земя. Тук ние не можем дори накратко да изложим тези догадки, защото те засягат най-деликатни математически и физически съображения. Истината е, че и физичната, и астрономическата науки засега са все още твърде неразвити, за да могат да отговарят на този въпрос с нещо повече от пояснителни бележки. Общата тенденция в тях е да се изкарва възрастта на земното кълбо все по-голяма и по-голяма. Сега изглежда твърде вероятно Земята да съществува като отделно въртяща се планета през един период по-дълъг от 2 хиляди години, а нищо чудно много по-дълъг от него, но във всеки случай това е един срок от време, който абсолютно поразява въображението.

Преди този необятен период на отделно съществуване Слънцето, Земята и другите планети, които се движат около Слънцето, може да са представлявали един голям вихър от разредена материя, който се е въртял в пространството. Телескопът открива в разни части на небето светли спирални облаци от материя — спирални мъглявини, които очевидно се въртят около един център. Мнозина астрономи предполагат, че Слънцето и неговите планети някога също представлявали такава спирала, и че тяхната материя се е сгъстила до сегашната си форма. Това сгъстяване е продължавало в течение на безкрайно много векове, докато най-после в онази огромна далечина на миналото, приблизителното число на годините, на която дадохме, Земята и нейният спътник Луната се отделили. Тогава те се въртели много по-бързо, отколкото сега, и се намирали на по-малко разстояние от Слънцето. Около него те се въртели много по-бързо и повърхността им е била навярно разтопена. Самото Слънце е блестяло като много по-голяма от днес огнена топка.

Ако бихме могли да се върнем назад в това безкрайно далечно минало и разгледаме Земята в онзи начален етап от нейното образуване, ние бихме съзерцавали една сцена, която повече прилича на горяща пещ или на течаща лава, отколкото на каквото и да било друга съвременна сцена. Нямаше да намерим никаква вода, защото всичката вода там непрестанно би се изпарявала в една бурна атмосфера от серни и метални пари. Под тази атмосфера би врял и бушувал един океан от разтопена каменна материя. По небето, покрито с огнени облаци, в ослепителен блясък биха се мяркали като горящи огнени езици Слънцето и Луната.

Бавно и постепенно, със смяната на милиони години с други, това горящо море ставало все по-малко бурно и нажежено. Парите в небето завалели като дъжд; големи късове втвърдяващи се скали изплували върху повърхността на разтопеното море, а после потъвали надолу, измествани от други плуващи маси. Слънцето и Луната, се раздалечили и смалили. Сега се въртели с много по-малка скорост. Луната, поради по-малките си размери, изстинала много по-бързо и отразявала променливо слънчевата светлина в поредица от затъмнения и пълни месечини.

И така ужасяващо бавно през грамадни промеждутъци от време Земята започнала все повече и повече да изглежда такава, каквато я познаваме сега.

В продължение на безкрайни хилядолетия по-голямата част от земната вода все още се изпарявала в атмосферата, но все пак постепенно се образували горещи потоци, които се свличали по кристализиращите скали, както и рекички и езера, в които тези потоци отнасяли разрушените чистички и натрупвали утайки.

Ако можехме да посетим Земята в това време, ние бихме стъпвали върху големи маси скали, подобни на лава, без никаква следа от почва или сянка от жива растителност, под едно небе, раздирано от бури. Горещи и бесни ветрове, надминаващи и най-буйния днешен ураган, и поройни дъждове, каквито нашата земя днес не познава, биха ни връхлетявали. Водите на поройния дъжд биха се свличали край нас, кални, примесени с отломки от скалите, сбирайки се в бурни реки, които ровейки дълбоки корита и теснини ще бързат по своя път да наслоят скалните утайки в първите морета. Измежду облаците бихме видели голямото слънце, което видимо се движи по небето, а появяването и изчезването му, както и появяването и изчезването на Луната, всекидневно биха предизвиквали приливи и отливи на огненото море, които биха се изразявали в редица земетресения и вулканични изригвания. А Луната, която в наши дни е обърната постоянно с едно и също лице към Земята, тогава би се въртяла доловимо за окото и би показвала и страната си, която сега крие тъй неумолимо.

Земята остарявала. Милион години изминали и денят се е удължавал; слънчевата топлина ставала по-малко рязка, а самото Слънце се отдалечавало от Земята; движението на Луната по небето се е забавяло, силата на дъжда и на бурите намалявала, и водата на първите морета се увеличавала и се сливала в океан, който оттогава покрива нашата планета.

Но все още върху Земята не е имало никакъв живот — моретата били безжизнени и скалите голи.

Глава III
Начало на живота

Както днес е известно, знанието за живота преди началото на човешката памет и предания, е извлечено от отпечатъците и следите във вкаменелостите, които се намират в наслоените скали. В шистите и плочниците, във варовика и пясъчника ние намираме запазени кости, черупки, тъкани, стъбла, плодове, стъпки, драскотини и други подобни, наред с бръчките, образувани от най-ранните приливи и дупчиците от първите дъждове. Чрез прилежното изучаване на тези записки в скалите е съставена миналата история на земния живот. Това днес почти всеки знае. Утаените скали не лежат правилно пласт върху пласт; те са смачкани, извити, разхвърляни наоколо, разкривени и размесени, подобно на листовете в една библиотека, която много пъти е била разграбвана и опожарявана и само в резултат от много предан труд записките са сложени в ред и разчетени. Целият период от време, представен в записките в скалите, сега се пресмята на 1 600 000 000 години.

Най-старите скали се наричат от геолозите азойски, защото не показват никакви следи на живот. Големи пространства от тези азойски скали лежат непокрити в Северна Америка; според дебелината им геолозите са изчислили, че те представляват един период от най-малко половината на единия милиард и шестстотинте милиона години, които те отреждат на цялата геологична история. Нека повторя този дълбоко знаменателен факт. В течение на половината от големия интервал от време, откакто сушата за пръв път се отделила от морето, не са оставени никакви следи на живот. Върху скалите от този период все още може да се намерят бръчки и дъждовни белези, но никакви белези или дири от каквото и да било растение или живо същество.

Но колкото по-нагоре отиваме при четенето на пластовете със „записките“, толкова знаците на миналия живот се появяват и увеличават повече. Епохата от историята на Земята, в която за пръв път намираме тези следи на миналото, се нарича от геолозите стара палеозойска епоха. Първите признаци, които свидетелстват за появяването на живота, са следите на сравнително прости и неразвити организми: черупките на молюските, стъблата и цветоподобните глави на зоофити, водорасли, следите и останките от морски червеи. Твърде рано се появяват известни организми, наподобяващи листната въшка, които като нея можели да се свиват на топки — трилобитите. Няколко милиона години по-късно се появяват някои морски скорпиони, създания по-подвижни и по-силни от всички, които светът бил виждал по-рано.

Никое от тези създания не е било с големи размери. Между най-големите от тях били някои от морските скорпиони, които достигнали до три метра дължина. Но все още на сушата няма никакви признаци на живот, растителен или животински; няма никакви риби, нито каквито и да били гръбначни същества (vertebrsted) в тази епоха. Почти всички растения и животни, които са оставили своите следи в този период от историята на земята, са плитководни и земноводни същества. Ако искаме да оприличим флората и фауната на старата палеозойска епоха с нещо от днешната флора и фауна, би трябвало, като оставим настрана въпроса за големината, просто да вземем една капка вода от някоя локва или канавка и да я разгледаме под микроскоп. Малките, дребни молюски, зоофитите и водораслите, които ще намерим там, ще имат поразителна прилика с онези тромави, големи първообрази, които някога са били върха на живота върху нашата планета.

Добре е, обаче, да имаме предвид, че старите палеозойски скали, не ни подсказват нищо съществено за първите зачатъци на живота върху нашата планета. Ако едно същество няма кости или други твърди части, ако то няма черупка, или не е достатъчно голямо и достатъчно тежко, за да остави характерни отпечатъци от стъпки и дири в калта, то едва ли ще остави някакви следи след себе си. Днес, в нашия свят има стотици хиляди видове малки мекотели същества, които е немислимо да оставят някога някакъв белег, който да открият бъдещите геолози. В миналото на света може да са живели, размножавали, разпространявали и изчезвали милиони и милиони видове такива същества, без да е останало от тях ни следа. Водите на топлите и плитки езера и морета на така наречената азойска епоха може да са гъмжали от едно безкрайно разнообразие неразвити, пихтиестоподобни, безкостни и безчерупни същества, а по залените от слънцето крайбрежни скали и брегове, нищо чудно да са расли множество зелени меки, подобни на тиня растения. Записките в скалите не дават по-пълна представа за живота в миналото, отколкото книгите на една банка за съществуванието на всички лица, които са живели в съседство с нея. Само когато видът се сдобиел с твърда кора, зърнеста обвивка, черупка, или твърдо стъбло и можел да ги остави „за черни дни“, той попадал в записките. Но в скалите на епохата преди онази, през която има оставени фосилни следи, понякога се намира графит — една форма на чист въглерод, и някои авторитети допускат, че той може да е отделен при жизнената дейност на неизвестни органични същества.

Глава IV
Векът на рибите

В дните, когато се предполагаше, че светът съществува само от няколко хиляди години, се мислеше, че различните видове растения и животни са неизменни и окончателни. Тогава се допускаше, че всички те били създадени точно такива, каквито са днес, всеки вид отделно за себе си. Но когато хората започнаха да откриват и изучават записките в скалите, тази вяра отстъпи място на подозрението, че много видове се променяли и развивали бавно в течение на векове, а това подозрение, от своя страна, се разшири до вяра в тъй начената еволюция на видовете — т.е. че всички видове на живота върху Земята, както животински, така и растителни, са произлезли чрез бавни непрекъснати процеси на промени от някоя много проста прародителска форма на живот, някаква почти безформената жива субстанция, съществувала отдавна, в тъй наречените азойски морета.

Въпросът за еволюцията на видовете, поради някакви тъмни причини, се смяташе за несъвместим със здравото християнско, еврейско и мохамеданско учение. Това време отмина и хората от най-чистата католическа, протестантска и мохамеданска вяра сега са свободни да приемат това по-ново и по-широко схващане за общия произход на всички живи същества. Никакъв живот не се е появил на Земята внезапно. Животът е расъл и продължава да расте. Век след век през безкрайната дължина на времето, пред която въображението се стъписва, той е расъл от едно просто движение из крайбрежната кал към свобода, сила и съзнание.

Животът се състои от организми. Те имат две характеристики, които никоя мъртва материя не притежава — могат да асимилират друга материя в себе си и да я преработват, могат и да се възпроизвеждат. Те могат да родят други себеподобни индивиди, както винаги са малко по-различни от тях. Съществува една специфична и фамилна прилика между един индивид и неговия потомък, но има и една индивидуална разлика между родител и наследник, и това е така при всеки вид и на всеки етап на живота.

Учените не са в състояние да ни обяснят нито защо потомъкът трябва да прилича, нито защо той трябва да се различава от своя родител. Но при факта, че потомците едновременно приличат и се различават от своя родител, по-скоро здравият смисъл, отколкото научното знание, ни обяснява защо видът трябва да претърпи известни промени, щом условията, при които живее, се променят. А то е, защото във всяко поколение на вида трябва да има известен брой индивиди, чиито индивидуални разлики да спомагат за пригаждането към новите условия, при които видът трябва да живее, и други, чиито индивидуални разлики ще правят живота им по-труден. При това представителите на първия вид ще живеят по-дълго и ще имат повече потомци, отколкото последния и тъй, поколение след поколение, средният тип на вида ще се променя в благоприятна посока. Този процес, който се нарича естествен подбор, не е толкова научна теория, колкото необходим извод от фактите свързани с възпроизвеждането и индивидуалните различия. Може да има много сили, които работят за изменението, унищожението и запазването на вида, за които науката не знае още нищо, но човекът, който отрече действието на естествения подбор върху живота от неговото начало, трябва или да не знае елементарните факти на живота, или да не може да разсъждава.

Мнозина учени са градили теории за началото на живота и техните догадки често пъти са твърде интересни, но още не съществува абсолютно никакво определено знание и никаква убедителна догадка за начина, по който е започнал животът. Въпреки това, почти всички авторитети са на мнение, че той навярно е започнал в калта или пясъка на топлата, огряна от слънцето плитка вода, и че от тук той се е разпрострял нагоре към бреговете, до линиите на прилива и навън към откритите води.

Този начален свят е бил свят на силни приливи и течения. Организмите непрекъснато били отвличани навътре в морето и там потъвали на дъното, без да имат достъп до въздух и слънце. Началните условия благоприятствали развитието на всяка тенденция към вкореняване и прилепване, на всяка тенденция да се образува кожа и външна черупка, която да закриля неподвижния индивид от бързо изсушаване. Още много рано всяка тенденция за формиране на усета към вкуса е насочвала индивида в посока към храната, и всяка чувствителност към светлината му е помагала да се измъкне от мрака на морските дълбочини и пещери, или да се оттегли от нетърпимия блясък на опасните плитчини.

Навярно черупките и другите защитни средства на живите същества са били закрила по-скоро от изсушаване, отколкото от живи неприятели. Но въпреки това зъбите и ноктите се появяват много рано в историята на организмовия свят.

Ние вече отбелязахме големината на първите водни скорпиони. Дълги векове такива създания са били върховните господари на живота. После в едно поделение на тези палеозойски скали, наречено селурско поделение, което много геолози сега предполагат, че е на петстотин милиона години, се явява нов тип същество, снабдено с очи, зъби и по-усъвършенствани плавателни способности. Това са били първите познати животни с гръбначен стълб — най-ранните риби.

Тези риби се увеличават твърде много в следващото поделение на скалите, известно като девонска система. Те така са господствали, че този период от записките в скалите е наречен век на рибите. Видове риби, вече изчезнали от Земята, и риби, родствени на днешните акули и есетри, порели водите, подскачали във въздуха, дремели сред морските треви, преследвали се и се хващали една друга, придавайки едно ново оживление на световните води. Нито една от тези риби не е била необикновено голяма, в сравнение със сегашните видове. Много малко от тях са били по-дълги от метър, но имало е и изключително големи видове, които са достигали дължина до шест метра.

Геологията не ни казва нищо за прадедите на тези риби. По всичко изглежда, че те не са родствени на никоя от формите, които са ги предшествали. Зоолозите имат крайно интересни схващания за техните прадеди, но тези схващания се основават на изучаване развитието на яйцата на техните още живи роднини. Изглежда, че прадедите на гръбначните са били мекотели или може би, съвсем малки плуващи същества, на които в и около устата започнали да се развиват зъби. Зъбите на рибата скат (от рода Raia) покриват небцето и долната част на устата й и минават на устната като плоски зъбовидни люспи, които обвиват по-голямата част от тялото й. С развитието на тези зъби люспи у рибите те изплуват на светлина от скритите дълбочини на миналото като първи гръбначни животни, оставили следи в скалите.

Глава V
Векът на въглищните блата

През века на рибите, на сушата очевидно е нямало никакъв живот. Долини и планини от голи скали се простирали, обгаряни от Слънцето, и оросявани от дъжда. Нямало е същинска почва, защото още не е имало никакви земни червеи, които да спомагат за образуването на почва; нямало е и никакви растения, които да раздробяват скалните частици на пръст; нямало никаква следа от мъхове и лишеи. Имало е живот само в морето.

Над този свят от голи скали се разигравали големи климатични промени. Причините за тях са твърде сложни и все още не са определени. Променящата се форма на земната орбита, постепенното изместване на полюсите на въртене, промените във формите на континентите, дори колебанията в топлината на Слънцето ту потапяли големи пространства от земната повърхност в дълги периоди на студ и лед, ту отново в продължение на милиони години разливали топлина или установявали умерен климат по нашата планета. В историята на планетата е имало фази на голяма вътрешна активност, когато натрупаните в продължение на няколко милиона години експлозивни скали, избухвали в поредици от вулканични изригвания и земетръси и променяли планинските и континентални очертания, като увеличавали дълбочината на моретата и височината на планините и засилвали крайностите на климата. А след това последвали дълги векове на сравнително спокойствие, когато студът, дъждът и реките разяждали планинските висини и отнасяли големи маси утайки, за да запълнят и повдигнат морските дъна и разширят моретата, които ставали все по-плитки и по-широки, и заемали все по-големи части от сушата. В историята на света е имало бурни и страшни векове, както и тихи и спокойни. Читателят трябва да отстрани от ума си всяка мисъл, че повърхността на Земята е започнала да изстива постепенно, след като нейната кора се втвърдила. Когато се стигнало до известно застудяване, вътрешната температура престанала да влияе върху условията на повърхността. Има следи от периоди на изобилни ледове и снегове, т.е. на „ледникови периоди“ дори и в азойската епоха.

Към края на века на рибите, в един период на извънредно плитки морета и лагуни, животът се разпрострял значително върху сушата. Несъмнено, по-първите видове, които тогава започват да се явяват в голямо изобилие, вече се развивали по някакви различни пътища в продължение на стотици милиони години. Но сега се проявили напълно. Растенията са предшествали животинските форми в това нашествие върху сушата, но животните са последвали много скоро растителното преселение. Първият проблем, който растението е имало да разреши, е бил снабдяването с някаква трайна твърда опора, която да издига неговите листа към слънчевата светлина, когато немирната вода се отдръпва; вторият проблем е бил в трудността да се добие вода за тъканите на растението от блатиста почва отдолу, когато то вече не е във водата. Двата проблема са били разрешени с развитието на дървесна тъкан, която е подпирала растението и действала като проводник на водата до листата. Записките в скалите са внезапно изпълнени с богата разновидност от дървесни блатни растения, много от които с големи размери — огромни дървовидни мъхове, дървовидни папрати, гигантски хвощове и други подобни. А заедно с тях, век след век, от водата се измъквало едно голямо многообразие от животински видове. Това били стоножки и многоножки, примитивни насекоми и създанията, родствени на древните исполински раци и морски скорпиони, които се превърнали в паяци и сухоземни скорпиони. Скоро след това се появили и гръбначните животни.

Някои от първите насекоми били много големи. В този период имало водни кончета, чиито разперени крила достигали до 72 см. Тези нови видове и родове се приспособявали по разни начини към дишането. Досега всички водни животни дишали въздуха, разтворен във водата, и всъщност всички водни животни дишат все още така. Но сега животинското царство е придобило по различни начини способността да си доставя влагата, която му е нужна. Днес един човек със съвсем сухи дробове би се задушил. Нагаждането към дишането, във всички случаи, се състои или в развитието на една покривна тъкан върху старите хриле, за да се спре изпарението, или в развитието на нови дихателни органи в тялото. Старите хриле, с които е дишала рибата — прародителка на гръбначното потомство — не били пригодни за дишане на сушата и в това деление на животинското царство плавателният мехур на рибата става един нов, поместен дълбоко в тялото дихателен орган — дроба. Видът животни, известни като земноводни — днешните жаби и тритони — започват своя живот във водата и дишат с хриле. После дробът, който се развива по същия начин, както се развива плавателният мехур на много риби — като един торбест израстък от гърлото, поема функцията на дишането, животното излиза на сушата, хрилете се смаляват и хрилните цепки изчезват (всички, с изключение на един остатък на една хрилна цепка, която става ушно каналче и ушно тъпанче). Животното сега може да живее само във въздуха, но то все още трябва да се върне във водата, за да снесе яйцата си и възпроизведе своя род.

Всички дишащи въздух гръбначни и растения от века на блатата са принадлежали към класа на амфибиите. Те действително са били сухоземни животни, но е трябвало да живеят във влажните и блатни места или близо до тях. По своята същност всички големи дървета от този период също били растения — амфибии. Нито един вид от тях не бил развил още плодове и семена, които да паднат на земята и да се развият с помощта само на онази влага, която дават росата и дъждът. Те трябвало да пръскат своите спори във водата, за да се развият.

Задача на прекрасната наука сравнителна анатомия е да проследи развитието на сложните и удивителни приспособления за съществуването във въздуха на живите същества. А всички — както растения, така и животни — били първоначално водни организми. Например, всички гръбначни животни, по-висши от рибите, до човека включително, минават през един етап от своето развитие, в който имат хрилни цепки, които се заличават преди раждането. Голото, измивано от водата, око на рибата, се запазва от изсушаване при по-висшите видове чрез очни клепачи и жлези, които отделят влага, по-слабите звукови трептения на въздушната среда правят необходимо ушното тъпанче. В почти всеки орган може да се открият подобни изменения и приспособления за посрещане на новите условия на живот.

През този век животът се съсредоточавал в блатата, лагуните и по-ниските крайбрежия на водите. Хълмовете и високите земи все още били съвсем голи и безжизнени. Животът се научил да диша въздух, но неговите корени останали в родната му вода — той все още трябвало да се връща към водата, за да възпроизведе своя вид.

Глава VI
Векът на влечугите

Каменовъгленият век е наследен от един обширен период на сухи и люти векове. Те са оставили следи от дебели наноси на пясъчници в записките на скалите. Температурата на планетата се колебаела много и наставали дълги периоди на студове и ледове. В големи участъци предишното необикновено изобилие на блатна растителност секнало, и затрупана от по-новите пластове, тази растителност започнала процес на пресоване и вкаменяване, който дал на света повечето от днешните каменовъглени пластове.

Но тъкмо през периодите на тези обрати животът претърпява своите най-бързи видоизменения и научава най-ценните си уроци. С промяната на условията към топлина и влага, намираме установена нова поредица животински и растителни форми. Ние откриваме скалните отпечатъци на гръбначни животни, които не се излюпвали като поповите лъжички, на които се налагало да живеят известно време във водата. Тези животински видове преди излюпването си докарвали своето развитие до степен, при която така приличали на възрастната форма, че можели да живеят на въздух от първия момент на самостоятелното си съществуване. Хрилете отпаднали съвсем, а хрилните цепки се явявали само в ембрионалната фаза.

Такива нови създания, които не преминавали преходната фаза на поповата лъжичка, били влечугите. Едновременно с тях се развивали семедайни растения, които можели да разпръскват своите семена, независимо дали наблизо има блато или езеро. Появили се палмовидни цикади, множество тропически иглолистни видове. Все още нямало цъфтящи растения и треви. Съществувало е по-голямо разнообразие от насекоми и особено бръмбари. Пчелите и пеперудите предстояло да се появят. Но всички основни видове на една нова същинска сухоземна фауна и флора са се образували по време на тези сурови векове. Новият сухоземен живот се нуждаел само от настъпването на благоприятни условия, за да разцъфти и добие господство.

Бавно, век след век и с чести колебания, това смекчаване на условията настъпило. Все още честите движения на земната кора, промените в земната орбита, увеличаването и намаляването наклона на оста на планетата действали заедно, и довели Земята до дълъг период от равномерно топли условия. Предполага се, че този период е продължил повече от двеста милиона години. Той се нарича мезозойски период, за разлика от много по-дългите палеозойски и азойски периоди, които взети заедно са траели един милиард и четиристотин години, и които са го предшествали. Наричат го и век на влечугите, поради удивителното господство и разнообразие на тези видове. Този период завършил преди повече от осемдесет милиона години.

В днешния свят родът на влечугите е сравнително малък и неговото разпространение е твърде ограничено. Но все пак представителите на този род са доста по-разнообразни от оцелелите членове на рода на амфибиите, които някога, във времето на въглищните блата владеели света. На Земята все още живеят костенурки, алигатори, крокодили и гущери. Всички те, без изключение, са същества, на които е нужна топлина през цялата година. Те не могат да издържат на студ и всички влечуги от мезозойския период били такива. Фауната на този период е била фауна на топлото, която е живяла сред една флора на топлото. Тя не е понасяла никакви студове. Но така поне светът достигнал до една същинска сухоземна фауна и флора, за разлика от тези, съществували в калта и блатата, през по-първите буйни дни на живота върху земята.

Всички видове влечуги, които познаваме сега, били в много по-голямо многообразие по онова време — големи костенурки, едри крокодили и много гущери и змии, но освен тях имало голям брой чудовищни създания, които сега напълно са изчезнали от лицето на Земята. Съществувало е голямо разнообразие на същества, наречени динозаври. Растителността тогава се разпростирала из по-низките места — тръстики, папрати и други подобни. Във връзка с това се появили много тревопасни влечуги, които се хранели с тази разкошна растителност, и които увеличавали размера си заедно с развитието на мезозойския период. Някои от тези животни надминавали по големина всички сухоземни животни, които са живели някога; те били големи колкото китове. Diplodocus Carnegil например, е достигал дължина до двадесет и пет метра, измерен от устата до опашката. Гигантозавъра бил още по-голям — той достигал до тридесет и пет метра. Сред тези чудовища са живеели множество месоядни динозаври. Един от тях, тиранозавърът, се представя и описва в много книги като връх на ужаса сред влечугите — чудовища.

Докато тези големи създания пасли и се преследвали сред вечно зелените мезозойски джунгли, други, сега изчезнали видове влечуги с прилепоподобни израстъци на предните крайници, преследвали насекомите, като първоначално скачали от едно дърво на друго и се спускали надолу като парашути, а после хвърчали между папратите и клоните на дърветата. Това били птеродактилите. Те са първите летящи създания с гръбначен стълб и тяхното появяване отбелязва ново постижение в растящите сили на гръбначните животни.

Освен това някои от влечугите се върнали към морските води. Три вида големи плуващи същества пренаселили морето, от което произлезли техните прадеди: мезозаврите, плезиозаврите и ихтиозаврите. Някои от тях достигали размерите на сегашните китове. Ихтиозаврите били типични морски животни, но плезиозаврите представляват вид, който днес няма родствена форма. Те били дебели и големи, с перки на краката, пригодени както за плуване, така и за пълзене из блатата или по дъното на плитките води. Сравнително малката им глава била закрепена на дълга като змия шия. Плезиозавърът или плувал и търсел храната си над водата и се хранел така както се хранят лебедите, или се гмуркал под водата и хващал плуващите риби и животни.

Такива били преобладаващите сухоземни животни през мезозойската ера. Те били по-големи по размери, сила и активност, „по-жизнени“ от всичко, което светът бил виждал до тогава. В моретата не е отбелязан такъв напредък, но затова пък там съществувало многообразие от нови видове животни, които приличали на сепии с черупки. В плитките морета се появили амонитите. Техни предшественици имало и в палеозойските морета, но сега те достигнали разцвета си. В наше време видът им е напълно изчезнал. Най-близък техен родственик е бисерният наутилус — един обитател на сегашните тропически води, нов и по-плодовит тип риба с по-леки, по-хубави люспи от плочестите и зъбовидни израстъци дотогава. Той останал и до днес преобладаващ вид в моретата и реките.

Глава VII
Първите птици и млекопитаещи

В предишната глава нарисувахме една картина с богатата и сочна растителност, гъмжаща от влечугите на това първо голямо лято на живота — мезозойската ера. Но докато динозаврите царували в топлите води и полета, а птеродактилите хвърчали из храсталаците и пълнели въздуха с писъци и гракане, докато преследвали бръмчащите насекоми из, все още лишените от листа, храсти и дървета, някои по-малко видни и по-малочислени видове на този буен живот придобивали известни способности и учели първите уроци по издръжливост. По-късно, когато райската щедрост на Слънцето и Земята започнала да намалява, тези уроци се оказали от значение за тяхното оцеляване.

Една група породи и видове от скачащи влечуги — малки създания от типа на динозавъра, била тласната от конкуренцията и неприятелските преследвания към алтернативата или да изчезне, или да се пригоди към по-студените условия на високите хълмове и крайбрежието на морето. Тези заплашени породи развили нов тип люспи, които постепенно се удължили във формата на пера и се разклонили в грубо подобие на перушина. Тези пероподобни люспи лежали една върху друга и образували покривка, която задържала топлината много по-добре. Тя позволила навлизането в по-студените области, които иначе не били населени. Едновременно с тези промени у животните се появила по-голяма загриженост за техните яйца. Повечето от влечугите проявявали пълно безгрижие по отношение на яйцата си, които оставяли да се излюпят под въздействието на Слънцето и времето. Но някои от разновидностите, на този нов клон от дървото на живота, добили навик да пазят яйцата си и да ги поддържат топли, като използват топлината на своите тела.

Успоредно с приспособяването към студа се извършвали и други вътрешни изменения, които направили първобитните птици топлокръвни и независими от припичането на слънце. Най-първите птици изглежда са били морски птици, които се хранели с риба, и техните предни крайници били не крила, а по-скоро приличали на гребла, подобни на тези, които имат пингвините. Новозеландската безкрила киви, тази особена първобитна птица, има пера от много прост вид и нито хвърка, нито пък изглежда да е произлязла от хвърчащи прадеди. При развитието на птиците, перата се появили преди крилата. Но щом веднъж се развили перата, възможността те да се разтварят довела неизбежно до крилото. Ние знаем за фосилни останки поне на една птица, която е имала зъби и дълга опашка на влечуги, но също и крила на същинска птица, и която несъмнено е хвърчала и не е отстъпвала на птеродактилите от мезозойското време. И въпреки това, птиците не били многообразни и многобройни в онези времена. Ако човек би могъл да се върне назад в една типична мезозойска страна, той би вървял цели дни, без да види или чуе нито една птица, макар че сред перестите листа и тръстики обилно ще пърхат птеродактили и насекоми.

Освен това той няма да забележи какъвто и да е признак на млекопитаещо. Първите млекопитаещи, подобно на първите птици, били създания, тласнати от конкуренцията и преследването в един живот от лишения и нагаждане към студа. При тях от люспите също се развила задържаща топлинна покривка и те претърпели изменения като подобните на тях птици, макар и различни в подробности, за да станат топлокръвни и независими от греенето на слънцето. Вместо перушина, при тях се развили косми и вместо да пазят и мътят яйцата си, те ги държали топли и в безопасност в телата си, докато узреят. Повечето започнали да раждат малките си живи и да поддържат връзка с тях, докато ги хранели и закриляли. И днес още живеят две млекопитаещи, които снасят яйца, но които нямат същински цицки, макар да хранят своите малки с хранителен сок отделян от вътрешните жлези; това са птицеклюнът с човка на гъска и ехидната. Ехидната снася яйца с кожена обвивка, слага ги в една торба под корема си и така ги носи на топло и в безопасност докато се излюпят.

Но посетителят на мезозойския свят, както би бродил с дни и седмици да намери птица, също така би търсил напразно, освен ако знае точно къде да отиде и да гледа, някакви следи от млекопитаещи. Както птиците, така и млекопитаещите трябва да са изглеждали много ексцентрични, второстепенни и не важни създания в мезозойските времена.

Векът на влечугите е траел, както се установява сега, осемдесет милиона години. Колко неизменни и вечни трябва да са изглеждали слънчевият блясък и растителното изобилие, колко сигурно би изглеждало благополучието на динозаврите и летящите гущери, ако някой квазичовешки интелект би наблюдавал света през този невъобразимо дълъг период от време! Но тайнствената ритмичност и натрупващите се сили на вселената започнали да се обръщат срещу тази привидна вечна трайност. Периодът от щастливи шансове за живота започнал да достига своя край. Век след век, милиони години след милиони години, условията за живот на Земята се променяли, ставали големи изменения на земната повърхност и големи размествания на планините и моретата. В скалните отпечатъци от упадъка на дългата мезозойска епоха на благополучие намираме нещо, което е много знаменателно за непрекъснатата промяна на условията. Това са отпечатъците, които доказват силното колебание на съществуващите форми и появата на нови и странни видове. Под растящата опасност от изчезване по-старите видове и родове проявяват до крайност своите способности за изменение и приспособяване. Амонитите, например, в тези последни страници на мезозойската глава, представят множество фантастични форми. Улегналите условия на живот не насърчават появата на нови форми. Тогава видовете не се развиват, а всяка новост бързо се унищожава. Но когато имаме нови, променящи се условия тогава страда обикновеният тип, а новият вид или видоизменение има повече шансове да оцелее и да се наложи.

Това небивало многообразие било последвано от необяснимо прекъсване на скални отпечатъци в продължение на няколко милиона години. Дори общите очертания в историята на живота през този период са съвсем забулени в мъгла. Когато тя се вдига отново, векът на влечугите клони към своя залез. Динозаврите, плезиозаврите и ихтиозаврите, птеродактилите, безбройните родове и видове на амонитите са изчезнали напълно. Въпреки изумителната си многобройност и множеството разновидности, те са измрели до един и не са оставили никакви потомци. Едно от предполагаемите обяснения за тяхното изчезване е, че студът ги е убил. Всички изменения, които станали с тях били недостатъчни, за да се нагодят те към промяната в условията на живот. Станало едно бавно и пълно измиране на мезозойския живот. Една нова и по-силна флора, една нова и по-силна фауна обсебили света. Сцената, с която започва този нов том от книгата на живота, е още мрачна и бедна. Тропическите иглолистни растения отстъпили до голяма степен място на дървета, чиито листа окапват, и на цъфтящи растения и храсти. А там, където по-рано изобилствало от влечуги, сега се появило растящо многообразие от птици и млекопитаещи.

Глава VIII
Векът на млекопитаещите

Началото на следващия голям период в живота на Земята — кайнозойският, е наситено със силна вулканична дейност. Тогава са изхвръкнали нагоре големите маси на Алпите, Хималаите и планинският гръбначен стълб на Андите, и се появили грубите очертания на сегашните океани и континенти. Картата на света започнала да показва първата бегла прилика с днешните атласи. Смята се, че от началото на кайнозойския период до наши дни, са изтекли между четиридесет и осемдесет милиона години. В началото на кайнозойската ера климатът е бил остър. Постепенно той ставал все по-топъл, докато се стигнало до нова фаза на голямо изобилие, след което условията за живот отново станали тежки и Земята минала през една поредица извънредно студени ледникови периоди.

Ние все още не познаваме достатъчно добре причините за климатичната промяна, за да предскажем убедително възможните колебания в климатичните условия, които тепърва предстоят. Възможно е да вървим към неизбежно затопляне или да наближаваме друг ледников период. Вулканичната дейност и вълнението на планинските маси се увеличава или може би намалява — ние не знаем, само можем да правим догадки.

В началото на този период се появяват тревите — за първи път в света има пасища, а с пълното развитие, на невзрачния досега млекопитаещ тип, се явяват множество интересни тревопасни животни, както и месоядни типове, които се хранят с тях.

Първоначално ни се струва, че тези млекопитаещи се отличават съвсем малко от тревопасните и месоядни влечуги, изобилствали в по-ранните векове и после изчезнали от лицето на земята. Невнимателният наблюдател би предположил, че в тази втора дълга епоха на топлина и изобилие, която сега започвала, природата просто е повторила първата. Но това сравнение би било съвсем повърхностно. Разнообразието на Вселената е безкрайно. Тя прогресира вечно. Историята никога не се повтаря и никакви паралели не могат да бъдат точни. Различията между живота в мезозойския и кайнозойския период са много по-дълбоки от приликите. Основната разлика лежи в наченките на духовен живот през втория период. Той се поражда главно от продължителния контакт между родител и рожба, с което животът на млекопитаещите, и в по-малка степен на птиците, се отличава от живота на влечугите. С малки изключения, влечугите оставят яйцата си да се излюпват сами. Малкото влечуго не знае нищо за своя родител: духовният му живот, доколкото го има, започва и завършва с неговите собствени преживявания. То може да търпи съществуването на неговите себеподобни, но не влиза в никакви взаимоотношения с тях. То никога не им подражава, никога не се учи от тях, не е способно да съгласува действията си с техните. С две думи, влечугите са водели уединен начин на живот. Но с утвърждаването на кърменето и пазенето на малкото, като най-съществена отлика на новите млекопитаещи и хвърчащи поколения от старите, се пораждала възможност за учене чрез подражание, за проявяване на различни отношения, за предупредителни писъци и други съгласувани действия, за взаимен контрол и наставления. В света се появили същества, които се поддавали вече на обучение.

Най-рано появилите се млекопитаещи от кайнозойския период, според размера на мозъка си, се явяват малко по-висши от по-активните месоядни динозаври, но с приближаването на скалните отпечатъци към съвременната епоха, във всяка порода и раса на млекопитаещите животни намираме общо увеличаване на мозъчната вместимост. Забелязваме например че в една сравнително ранна епоха се появява подобното на носорог животно титанотериум. То вероятно е приличало много на съвременния носорог по своите навици и нужди. Но неговият мозъчен обем не е бил дори една десета от този на сегашния му наследник.

Предполага се, че първите млекопитаещи се разделяли със своите рожби след приключване на кърменето. Но след като веднъж се породила способността за взаимно разбиране, естествено е да се оценят и големите предимства от продължаването на съвместния живот. И ние много скоро намираме доказателства за началото на истински обществен живот, при който много млекопитаещи видове започват да се събират на глутници и стада. Те дълго са наблюдават едно друго, подражават си взаимно, предупреждават се с викове и знаци. Това е нещо, което светът не бил виждал по-рано сред гръбначните животни. Наистина, влечуги и риби можело да се намерят събрани на големи множества. Те се излюпвали в големи количества и еднаквите условия ги държали заедно, но при социалните животни — онези, които живеели на глутници и стада, сдружеността се пораждала не просто от общността на външните условия, а се поддържала от един вътрешен импулс. Те не само си приличат едно с друго и поради това се намират на едни и същи места, ведно и също време, но те се обичат и затова се държат заедно.

Разликата между света на влечугите и нашата човешка душевност, е разлика, която нашите чувства не са в състояние да отминат. Ние не можем да осъзнаем за себе си неизбежността на инстинктивните мотиви на влечугото, неговите апетити, страхове, ненавист. Ние не сме в състояние да ги разберем в цялата им простота, защото нашите мотиви са сложни; те не представляват само една проста потребност, а са явления, които са резултат от размишления и оценки.

Необикновеният ръст на мозъка, който е централният факт на кайнозойските времена, отбелязва едно ново общуване и взаимна зависимост между индивидите. Той предвещава развитието на човешките общества, за които скоро ще стане дума.

С напредването на кайнозойския период приликата на неговата флора и фауна с растенията и животните, които днес населяват света, се увеличава. До наши дни са достигнали последователите на много видове млекопитаещи от онова време — сегашните жирафи, камили, коне, слонове, елени, кучета, лъвове, тигри и много други. Еволюцията на коня е особено четлива в записките на скалите. Разполагаме и с редица от различните форми в развитието на един малък тапироподобен прародител от ранния кайнозойски период. Друга линия на развитие, която вече е очертана с известна категорична точност, е тази на ламите и камилите.

Глава IX
Маймуни и човекоподобни

Естествениците разделят класа млекопитаещи Mammalia на известен брой разреди. Начело на тези разреди е разредът Primates, който включва лемурите, маймуните, антропопитеците и човека. Тяхната класификация е основана първоначално върху анатомични прилики, като не се е обръщало никакво внимание на каквито и да било духовни качества.

Сега е много трудно да се разчете миналата история на приматите в геологичните вкаменелости. В по-голямата си част това са животни, които обитават горите, като лемурите и маймуните, или голите скалисти места, като бабуините. Те рядко се давят и покриват с утайка, а и повечето от тях не били твърде многочислени видове, и поради това не се срещат между фосилите толкова много, колкото прадедите на конете, камилите и прочее. Но ние знаем, че първобитните маймуни и лемуроидни създания се появили много по-рано в кайнозойския период, т.е. преди четиридесет милиона години, и то по-бедни откъм мозък и не така развити, както техните по-късни наследници.

Голямото световно лято на средния каменозойски период най-после наближило края си. То трябвало да последва онези две големи лета в историята на живота — лятото на каменовъгления век и дългото лято на века на влечугите. Земята още веднъж се завърнала към ледената епоха. Светът изстинал, станал по-топъл и отново изстинал. През топлия период хипопотамите се търкаляли в пищната субтропична растителност, а един страшен тигър, със зъби като саби, гонел плячката си там, където днес журналистите на Флийт Стрийт се разхождат. После се заредили все по-студени и по-студени векове. Започнало голямо унищожаване на видовете. Един космат носорог, пригоден към студен климат и огромният братовчед на слоновете — мамутът, арктическият мускусен бик и полярният елен преминали през сцената. Век след век арктическата ледена покривка — сковаващата смърт на голямата ледникова епоха — пълзяла на юг. В Англия тя достигнала почти до Темза, в Америка — до Охайо. За няколко хиляди години настъпвали и по-топли периоди, а след тях повраги към по-остър студ.

Геолозите наричат тези студени фази първа, втора, трета и четвърта ледникови епохи, а времето между тях — междуледникови периоди. Днес ние живеем в един свят, който е все още изтощен и осакатен от тази ужасна зима. Първата ледникова епоха е настъпила преди шестстотин хиляди; четвъртата ледникова епоха е достигнала върха си някъде преди петдесет хиляди години. Сред снеговете на тази дълга всеобща зима се появили първите човекоподобни същества.

Към средата на кайнозойския период вече се разхождали разни антропоиди с много квазичовешки атрибути на челюстите и на костите на краката, но само с приближаването на ледниковите епохи ние намираме следи от създания, за които може да се говори, като за „почти човешки“. Това вече не са кости, а сечива. В Европа, в пластовете от този период, ние откриваме кремъци и камъни, които очевидно са били счупени нарочно от някакво сръчно създание, което е искало да удря, да стърже или да се бие със заострения край. Тези сечива са наречени „еолити“ (камъни от зората на живота). В Европа не са намерени нито кости нито други останки от създанието, което е изработило тези предмети. Останали са само предметите. Това може да не е било човешко същество, а интелигентна маймуна. Но в Ява, в пластовете от тази епоха са намерени част от череп, зъби и кости на един вид човекоподобно същество с мозъчна кухина, по-голяма от тази, на който и да е от живите антропоиди, и което изглежда е вървяло изправено. Това създание сега се нарича Pithecanthropus erectus („ходещ маймуночовек“), и малката табличка с неговите кости е едничката помощ, на която досега се опира нашето въображение, когато се опитваме да си представим тази персона.

Едва когато достигнем до пясъците, които се датират почти от четвърт милион години, ние намираме още една част от човекоподобно същество. Тук има множество оръдия и с нашия прочит на вкаменелостите те постоянно подобряват качеството си. Това вече не са груби еолити; а оформени сечива, изработени със значителна похватност. Прави впечатление, че те са много по-големи от сечивата, изработвани по-късно от истинските човеци. В една пясъчна кариера при Хайделберг, се открива квазичовешка челюстна кост — груба челюстна кост без всякаква брада, много по-тежка и по-тясна от истинската човешка челюст, така че е невероятно езикът на създанието да е можел да се движи и да способства за издаване на членоразделна реч. Въз основа на тази кост учените предполагат, че това създание е било тежко, почти човешко чудовище, по всяка вероятност с грамадни крака и ръце, с дебел пласт косми и те го наричат хайделбергски човек. Струва ми се, че тази челюстна кост е един от предметите в света, които измъчват най-много човешкото любопитство. Да я видиш, това е все едно да надзърнеш в миналото през повредено стъкло. Да хвърлиш, като в мъгла, само един мъчително кратък поглед върху това същество, тромаво, тътрещо се из горите. И преди да успееш да разгледаш внимателно чудовището, то изчезва. За щастие почвата е осеяна с неразрушимите сечива, които то е отчупвало за своя употреба.

Още по-увлекателно загадъчни са останките на едно създание намерени при Пилтдаун в Съсекс, в един пласт, който сочи епоха от преди сто, сто и петдесет хиляди години, макар някои авторитети да считат, че тези останки са по-стари от хайделбергската челюстна кост. Това са останките на един дебел, прачовешки череп, много по-голям от черепа, на който и да било съществуващ антропоид, и една челюстна кост, подобна на тази на шимпанзето и може би непринадлежаща на черепа. Заедно с тях е открито и едно парче слонова кост във формата на грижливо изработена тояга, на която е пробита дупка. Намерена е и бедрена кост на елен с нанесени резки по нея. Това е всичко. Какъв ли вид животно е било създанието, което е седяло и пробивало дупки в костите? Учените са го нарекли Eoanthripus. Той стои отделно от своите родственици и се различава както от хайделбергското създание, така и от който да било жив антропоид. Не е известна никаква друга следа, подобна на него. Но пясъците и пластовете отпреди сто хиляди години и насам стават все по-богати с оръдия от кремък и подобни камъни. И тези оръдия не са вече груби „еолити“. Археолозите са в състояние да разпознаят в тях стъргала, свредели, ножове, копия, камъни за хвърляне, секири.

Вече стигаме твърде близко до човека. В следващата глава ще опишем най-странните от всички предшественици на човечеството — неандерталците — хората, които били почти, но не съвсем истински хора. Тук трябва съвсем ясно да кажем, че нито хайделбергския човек, нито Eoanthropus се приемат от учените като преки прадеди на днешните хора. В най-добрия случай те са негови родствени форми.

Глава X
Неандерталецът и родезийският човек

Петдесет-шестдесет хиляди години преди апогея на четвъртата ледникова епоха, на Земята живяло едно създание, толкова прилично на човека, че допреди няколко години неговите останки се смятаха за напълно човешки. Намерени са много негови черепи, кости и една голяма сбирка от оръдия, които е правило, и с които си е служило. То е палило огньове, подслонявало се е в пещерите и умеело да обработва грубо кожите на зверовете. Това същество е било десноръко като хората.

Сега етнолозите твърдят, че тези създания не са истински хора, а, различен от човешкия род, вид. Те имали големи издадени челюсти, твърде ниски чела и изпъкнали вежди. Палците им не можели да се срещнат с другите пръсти, а шиите им били устроени така, че не можели да извръщат главите си назад или да поглеждат нагоре към небето. Те навярно се тътрели по земята напред и с провиснала надолу глава. Техните челюсти, лишени от брада, приличат на хайделбергската челюстна кост и очевидно не съвпадат с човешките челюстни кости. Между техните зъби и човешките откриваме големи разлики. Устройството на кътните им зъби било по-сложно от нашето — тези квазичовеци нямали развитите резци на едно обикновено човешко същество. Вместимостта на техните черепи е напълно човешка, но мозъкът е по-голям отзад и разположен по-надолу, в сравнение с човешкия мозък. Интелектуалните им способности били ограничени. Може категорично да се каже, че това не са прадеди на човешката линия. Духовно и физически те се развивали по път, различен от човешкия.

Черепи и кости от този изчезнал представител на приматите са намерени и в долината Неандертал, чието име носят тези странни проточовеци. Неандерталците трябва да са живели на територията на Европа стотици или дори хиляди години.

По онова време климатът и географията на нашия свят били твърде различни от сегашните. Европа била покрита с лед, достигащ до Темза, Централна Германия и Русия; каналът Ламанш, който отделя Англия от Франция не съществувал; Средиземно и Червено море представлявали големи долини, по всяка вероятност с верига езера в най-дълбоките си части, а от сегашното Черно море, през Южна Русия, далеч навътре в Централна Азия се простирало голямо вътрешно море. Испания и другите, непокрити с лед, части на Европа се състояли от безжизнени високи земи с много остър климат и едва в Северна Африка можело да се намери умерен климат. Из студените степи на Южна Русия бродели такива корави създания като косматия мамонт и косматият носорог, както и големи бикове и елени, които следвали растителността на север през пролетта и на юг през есента.

Такава била сцената, из която скитал неандерталецът. Той бил предимно вегетарианец, за което свидетелстват равните му, гладки зъби, и засищал глада си с плодове, ягоди, клонки и корени. Но в обитаваните от него пещери откриваме и дълги кости от големи животни, разчупени, за да се извади мозъка. Неговите оръжия не му носели голяма полза в откритата борба с големите зверове и се предполага, че той ги е нападал със секира при трудните речни бродове и дори им е устройвал капани. Възможно е да е вървял след стадата и да е използвал труповете, на убитите в борбите животни. При жестоките лишения на ледниковите епохи, след дълги векове на вегетарианско съществуване, това създание било принудено да започне да напада животните. Ние не можем да си представим как е изглеждал неандерталският човек. Той може да е бил много космат и с нечовешки вид. Съмнително е дали въобще е ходил изправен. Възможно е да е използвал предните си крайници, за да се крепи. Предполага се, че е скитал сам или на малки семейни групи. От устройството на неговата челюст се стига до заключение, че е бил неспособен да възпроизведе членоразделна реч.

В продължение на хиляди години тези неандерталци били най-висшите животните по европейската земя. А след около тридесет и пет хиляди години, когато климатът започнал да става все по-топъл, една раса от родствени същества, по-интелигентни, знаещи повече, говорещи и общуващи, помежду си започнала да навлиза в света на неандерталците откъм юг. Те изместили неандерталците от техните пещери и скривалища, и тъй като търсели същата храна, по всяка вероятност започнали война със своите чудовищни предшественици и ги унищожили. Тези новодошли от юг или от изток — защото засега не знаем мястото на техния произход — били първите истински хора. Техните черепни кухини, големи пръсти, шии и зъби са анатомично същите, каквито са нашите. В една пещера в областта Кроманьон са намерени няколко техни скелета — най-ранните истински човешки останки, известни досега.

И така, нашата раса се появява в скалните вкаменелости и историята на човечеството започва.

В онези дни светът заприличвал все повече на нашия, макар климатът да оставал все така остър. Ледниците от ледниковия период започнали да изчезват от Европа. Северният елен от Франция и Испания скоро отстъпил място на големи орди коне, а с увеличаване на тревата по степите, и мамонтът ставал все по-рядък в Южна Европа докато най-после се отдръпнал на север…

Ние не знаем къде най-напред се появили истинските хора. Но през лятото на 1921 година при Брокен Хил в Южна Африка е намерен един извънредно интересен череп заедно с части от скелет, който изглежда е останка от един трети вид човек, междинен по своите характеристики, между неандерталеца и човешкото същество. Черепната кухина на този скелет сочи мозък, по-голям отпред и по-малък отзад, в сравнение с този на неандерталеца, и указва, че черепът е стоял право върху гръбначния стълб, както у човека. Зъбите и костите са напълно човешки. Но лицето трябва да е било като на антропоид с грамадни вежди и изпъкналост по средата на черепа. Създанието било, така да се каже, истински човек, но с неандерталско лице. Този родезийски човек е очевидно още по-близък до същинските хора, отколкото неандерталския човек.

Родезийският череп е само вторият елемент от онова, което в крайна сметка, може да се окаже един дълъг списък от находки на дочовешките видове, които са живели на Земята в обширния интервал от време между началото на ледниковата епоха и появата на техния общ наследник и вероятен унищожител — истинският човек. Самият родезийски череп може да не е твърде старинен. До публикуването на тази книга нямаше никакво точно определение на неговата вероятна възраст. Възможно е това до човешко създание да е оцеляло в Южна Африка до неотдавнашни времена.

Глава XI
Първите истински хора

Най-ранните, известни на науката, признаци и следи за хора, родствени на нас, са намерени в Западна Европа и най-вече във Франция и Испания. В тези две страни са открити кости, оръжия, драсканици върху кокали и скали, дълбани парчета от кости и стенни рисунки в пещерите, които датират отпреди тридесет и шест хиляди години. Испания за сега е най-богатата на тези първи останки от нашите човешки прадеди страна в света.

Сегашните наши сбирки от тях са просто начало на колекциите, които се надяваме да имаме в бъдеще, когато достатъчно учени ще са в състояние да изследват напълно всички възможни източници, и когато, сега недостъпните за археолозите страни в света, бъдат изучени подробно. Големи части от Африка и Азия никога досега не са преброждани от подготвени наблюдатели, които се интересуват от тези въпроси, и които да пристъпят към разкопки. Ето защо трябва да внимаваме да не правим прибързани заключения, че първите същински хора най-напред се появи в Западна Европа.

В Азия и Африка, или в потъналите днес в морето суши може да има хранилища с останки от същинския човек, много по-стари и по-богати от всичко онова, което е известно досега. Не споменавам Африка, защото, с изключение на един зъб, не са намерени никакви находки, от които и да било представители на по-висшите примати — било от големите антропоиди, било от неандерталците, или от първите същински хора. Тези същества изглежда се развивали изключително само в Стария свят, и за пръв път човешките същества проникнали на Американския континент през сухоземната връзка, сега прорязана от Беринговия проток, едва в края на каменния век.

Тези първи същински човешки същества, които знаем, че населявали Европа, са принадлежали най-малко към две, твърде различни една от друга, раси. Едната от тях била представена от висок антропоиден тип, едър и с голям мозък. Намерен е череп на жена, който надминава по вместимост черепа на обикновения съвременен човек. Открит е и скелет на мъж с височина над два метра. Тези хора са наречени кроманьонци по името на пещерата, в която са намерени първите скелети. Втората раса, идентифицирана по останките в пещерата Грималди, била явно негроидна по своите характеристики. Нейните най-близки живи днес родственици са бушмените и хотентотите в Южна Африка. Известно е, че в началото на своята история човечеството било расово разделено най-малко на две основни разновидности, и човек се изкушава да прави произволни догадки, че първата раса била светло кафява и дошла от изток или север, а втората била черна и дошла от екваториалния юг.

Тези диваци, отпреди петдесет хиляди години, се чувствали толкова човеци, че пробивали черупки, за да си правят огърлици, шарели се с бои, дълбали образи по кости и камъни, драскали фигури по скалите и костите, и рисували много верни скици на животни върху гладките стени на пещерите и върху подходящи скали. Те изработвали най-разнообразни сечива, много по-малки по размер и по-добри като качество от онези на неандерталския човек. Сега притежаваме в музеите големи количества от техните сечива, статуетки, скални рисунки и прочее.

Най-ранните представители на праисторическите хора били ловци. Те преследвали главно дребното брадато конче от онова време, дори когато то сменяло пасището си. Преследвали също и бизона. Познавали мамонта и са ни оставили удивително верни изображения на това животно. Ако се съди по една доста двусмислена рисунка, те му поставяли примки и го убивали.

Те са убивали дивеча с копия и камъни. Изглежда не са имали лъкове и е под съмнение дали са опитомявали животни. Нямали са кучета. Намерена е глава на кон, както и няколко рисунки, които наподобяват кон с юзда. Малките коне от тази епоха и област не са могли да носят човек, и ако конят е бил опитомен, то той е бил използван само като товарно животно. Малко вероятно е да са употребявали животинското мляко като храна. Те не са градили никакви колиби, а правели палатки от кожи. Макар че са изработвали глинени фигури, не развили грънчарството. Тъй като не са открити никакви домакински съдове се счита, че готварството е било развито в малка степен, или въобще да не е съществувало.

Тези люде не разбирали нищо от земеделие, нито от някакъв занаят. Това били голи, татуирани диваци, небрежно наметнати с някаква кожа.

Първи най-ранни хора ходели на лов из откритите степи на Европа в продължение на сто века, а после бавно започнали да усядат на едно място и да се приспособяват към промените в климатичните условия. Век след век климатът на Европа ставал все по-мек и влажен. Еленът се оттеглил на север и изток, последван от бизона и коня. Степите отстъпвали мястото си на горите. Променил се и характерът на сечивата във връзка с тяхното предназначение. Ловенето на риба в реките и езерата придобило голяма важност за хората и изработените от кост оръдия, се увеличили. „Костните игли на тази епоха — казва де Мордиле — са много по-годни от онези, изработени през по-късните векове. Римляните например никога не са имали игли, подобни на иглите от тази епоха.“

Някъде преди петнадесет-двадесет хиляди години, в южната част на Испания навлезли нови хора и оставили много забележителни рисунки за себе си върху намиращите се там скални повърхности. Това са азилианците, наречени така по името на пещерата Мас Д’Азил. Те имали лъкове и носили украшения от пера на главите си. Умеели са да рисуват изразително. Една рисунка показва как двама души опушват гнездо на пчели. Но заедно със сцените от натура, в тези рисунки присъства и известен символизъм — човекът, например, бивал представян чрез вертикална черта, пресечена от две или три хоризонтални линии, което навежда на мисълта, че тогава се е зародила идеята за писане. Срещу ловджийските скици често се срещат издълбани резки.

Това са най-последните от представителите на палеолита (старокаменна епоха). Преди десет-двадесет хиляди години в Европа изгряла зората на нов живот — хората се научили не само да отчупват, но да оглаждат и остъргват каменните оръдия. По този начин се поставило началото на цивилизацията. Започвала неолитната епоха (новокаменна епоха).

Интересно е да се отбележи, че до преди по-малко от един век, в една част, изолирана от света, поради настъпилите географски промени — Тасмания, оцеляла една раса човешки същества, на по-долно стъпало във физическо и интелектуално развитие от тези първи раси на човечеството. Така те се разминали с усъвършенстването си и по-скоро се изродили. Когато били открити от европейските изследователи, те живеели крайно примитивно и се хранили с миди и дребни животни. Нямали никакви жилища, а само временни лагери. Това били същински хора от нашия тип, но не притежавали нито ловкостта на ръцете, нито артистичните способности на първите истински хора.

Глава XII
Първобитната мисъл

А сега нека се задълбочим в едно много интересно обсъждане: как се е чувствал човек в тези първи дни от живота на човечеството? Как са мислили хората в онези далечни дни на ловуване и скитане, четиристотин века преди да се е родило земеделието? Това са времена, много преди появата на първите писмени записки на каквито и да било човешки впечатления и затова сме принудени да се облягаме единствено на странични изводи и догадки при отговорите на тези въпроси.

Методите, до които учените прибягнали в своите опити да пресъздадат този първобитен духовен строй, са много различни. В последно време психоаналитичната наука, която изследва начина, по който егоистичните импулси и страстите на детето се сдържат, унищожават, изменят или скриват, за да се нагодят в крайна сметка към нуждите на обществения живот, е хвърлила значителна светлина върху историята на първобитното общество. Друг един плодовит източник на догадки е проучването на идеите и обичаите на оцелелите до нашето съвремие диваци. При това, има и един вид духовни „вкаменелости“, които намираме във фолклора. Те дълбоко са залегнали в суеверията и предразсъдъците, които още битуват сред днешните цивилизовани хора. Освен това, с приближаването към нашите времена, откриваме в многобройните картини, статуи, гравюри, символи и пр., все по-ясни означения на онова, което човекът е намирал като интересно и достойно за отбелязване или представяне.

Първобитният човек е мислил до голяма степен така, както мисли днес детето, т.е. чрез редица картини на въображението. Той сам подбуждал тези образи, или образите сами изплували в ума му и той действувал според емоциите, които те предизвиквали у него. Така постъпват днес детето и необразованият човек. Систематичното мислене сравнително късно се е развило в човешкия опит. То не е играло някаква голяма роля в човешкия живот до последните три хиляди години. И дори днес онези, които действително управляват и владеят мислите си, са само едно слабо малцинство от човешкия род. По-голямата част от хората все още живеят под въздействието на въображението и страстта.

Най-ранните човешки същества живели на малки семейни групи, в началните етапи на истинската човешка история. Най-първите племена се образували, също както стадата на най-ранните млекопитаещи произлезли от семействата, които останали събрани заедно. Но преди да стане възможно това, е било необходимо да се ограничат първобитните егоистични чувства на индивида. Страхът от бащата и почитта към майката трябвало да останат и в зрялата възраст. От друга страна, майката започнала да се налага като естествен съветник и закрилник на малкото. Човешкият социален живот израсъл от борбата между първобитните инстинкти на децата, достигайки известна зрелост, на свой ред да се чифтосват, от една страна, и опасностите и неудобствата на отделянето от семейството, от друга. Един много даровит антрополог, Аткинсон, в своето съчинение Primal Law („Първобитното право“), е показал колко много от обичайното право на диваците — известното Жабу, което е толкова забележителен факт в племенния живот, може да се отдаде на такова духовно нагаждане на нуждите на първобитния човек към развиващия се социален живот, а последните трудове на психоаналитиците са направили много, за да потвърдят неговото тълкувание на тези възможности.

Някои автори смятат, че почитанието и страхът от по-стария мъж и емоционалното отношение на първобитния дивак към по-старите жени — покровителки, преувеличени в сънищата и обогатени чрез фантастичната игра на въображението, са изиграли голяма роля в началото на първобитната религия и в създаването на представите за богове и богини. С тази почит към силните или добрите личности е бил свързан един страх от такива лица сред тяхната смърт, тъй като те се появявали в сънищата. Лесно било да се вярва, че те не са същински мъртви, а само фантастично превърнати в по-далечна, но по-голяма сила.

Сънищата, въображенията и страховете на детето са много по-ярки и реални, отколкото тези на съвременния възрастен човек, а първобитният човек винаги е бил повече дете. Той стоял и по-близо до животните и можел да си ги представя с мотиви и постъпки като своите. Дивакът приемал, че съществуват животни — помагачи, животни — неприятели и животни — богове. Читателят сам трябва да е бил дете със силно въображение, за да разбере колко важни, значителни, зловещи или приятелски може да са изглеждали на хората от старата каменна епоха скалите със странна форма, черните гъсталаци, необикновените дървета и пр. и как сънят и фантазията са създавали приказки и легенди за такива неща, които ставали толкова по-вероятни, колкото повече се разказвало за тях. Някои от тези разкази се оказали достатъчно сполучливи и предизвиквали желание да се преразказват. И днес повечето от децата с развито въображение измислят дълги истории, в които фигурира като герой любимата кукла, някое животно или фантастично получовешко същество. Първобитният човек навярно е правил същото — и доста е вярвал, че неговият герой е реален. Защото най-първите същински хора, които са ни известни били доста приказливи и общителни същества. В това отношение те имали предимство пред неандерталците и се различавали от тях. Неандерталецът е бил нямо животно. Разбира се първобитната човешка реч представлявала отначало един много оскъден сбор от имена и се допълвала с жестикулации и знаци.

Едва ли е съществувал дивак, толкова низко развит, който да нямал понятие за връзката между причината и следствието. Но първобитният човек не бил твърде критичен и при своите асоциации за тази връзка, той много лесно свързвал едно следствие с нещо съвсем погрешно като негова причина. „Ти правиш това и това — казвал той — и става това и това“. „Даваш на детето един отровен плод и то умира“. „Изяждаш сърцето на един храбър неприятел и ставаш силен“. Тук имаме два примера на асоциации за причина и следствие, едната правилна, другата погрешна. Ние наричаме системата на причина и следствие в ума на дивака фетиш; но фетишът е чисто и просто дивашката наука. Тя се различава от съвременната наука по това, че е несистематична и затова често погрешна.

В много случаи не е трудно да се свърже причината със следствието; в други погрешните идеи скоро били поправяни от опита. Но имало една дълга редица въпроси от много голямо значение за първобитния човек, с които той настойчиво търсил причините и намирал обяснения, които били погрешни, но не чак толкова явно погрешни, че да бъдат изведнъж разбрани. За него, например, било от много важно дивечът или рибата да са в изобилие, и лесно да се ловят, и той е употребявал с твърда вяра хиляди талисмани, заклинания и магии, за да достигне тези желани резултати. Болестта и смъртта също били негови големи грижи. От време навреме зарази полазвали по земята и хората умирали от тях. Друг път те хващали някоя болест и отслабвали или умирали без всякаква видима причина. Това също трябва да е създавало на припрения, емоционален ум на първобитния човек много трескаво напрежение. Сънищата и фантастичните догадки го карали да обвинява този, или да вика за помощ онзи човек, животно или предмет. Той бил склонен към страх и паника, също като детето.

Много рано в малкото човешко племе по-старите, по-последователни умове, споделящи общите страхове, и вярващи във фантазиите на другите хора, започнали да се налагат, да съветват, да предписват. Едно нещо те обявявали за неблагоприятно, друго — за задължително, това — за добър признак, онова — за лош. Вещият във фетиша човек на лекарството е бил първият жрец. Той правил заклинанията, тълкувал сънищата, предупреждавал, изпълнявал сложни фокуси, които докарвали щастие или предотвратявали нещастието. Първобитната религия не била толкова онова, което сега наричаме религия, колкото спазване на практически обичаи и обреди. Първите жреци налагали своята първобитна, практическа наука.

Глава XIII
Началото на земеделието

Ние знаем все още много малко за началото на земеделието, макар че през последните години на този въпрос са посветени много изследвания и научни трудове. Всичко онова, което засега можем да твърдим с някаква положителност, е, че около 15 000 и 12 000 година пр.н.е., докато азилианският народ населявал Южна Испания и докато племената, които се препитавали с лов отстъпвали на север и изток, някъде в Северна Африка, Западна Азия, или в онази голяма Средиземна долина, сега потопена под водите на Средиземно море, живеели хора, които в течение на векове усвоили две жизненоважни неща — обработването на земята и опитомяването на животните.

Те започнали да правят оръдия от огладен камък. Открили плетенето на кошници и тъкането на груби тъкани от растителни нишки и се опитвали да моделират грънчарски предмети.

Започвала нова фаза на човешката култура, неолитната фаза (новокаменна епоха), различна от палеолитната (старокаменна) фаза на кроманьонците, грималдските народи, азилианците и пр. Тези неолитни хора се разселвали бавно из по-топлите части на света. Изкуствата, които те открили, се разпространили, чрез подражание и заучаване, много широко.

Около 10 000 г. пр.н.е. по-голямата част от човешкия род се намирала на неолитното стъпало в своето развитие.

Днес, за един съвременен ум, орането на земята, посяването на семената, жътвата, вършеенето и пр. може да изглеждат напълно в естествена последователност, също както му се струва банална мисълта, че Земята е кръгла. Но за първобитния човек, отпреди двадесет хиляди години, системите на действие и мислене, които днес ни изглеждат толкова несъмнени и естествени, не били очевидни. Той е напипвал пътя към най-верните похвати чрез множество опити и заблуди, които провокирали грешни тълкувания. Някъде в Средиземноморската област се намирала пшеница в диво състояние, и човекът се научил да я жъне, да я груха и после да смила нейните семена за храна, много преди да се научи да сее.

Забележителен е фактът, че навсякъде по света, там, където се извършват сеитба и жътва, все още може да се проследят следите на една силна първобитна асоциация на идеята за сеене с идеята за кръвна жертва, главно на човешко същество. Изучаването на първоначалното преплитане на тези две действия е крайно увлекателно за любознателния ум. Този въпрос е развит много пълно в монументалния труд на Фрейзър „Златната клонка“. Не трябва да забравяме, че тази връзка е възникнала в детинския мечтателен, раждащ приказки, първобитен ум на дивака, и никакво логическо разсъждение не може да я обясни. В онзи свят отпреди 12 000 до 20 000 години, имало обичай всеки път, когато за неолитните хора е идвало време за посев, да се принася една човешка жертва. И то не жертвата на някой долен и презрян човек. Обикновено умъртвявали отбран младеж или мома, по-често младеж, който до момента на принасянето му в жертва, се радвал на дълбока почит и уважение. Той се явявал един вид жертвен бог цар и подробностите на неговото умъртвяване се превърнали в обред, ръководен от старите, мъдри хора, и осветен от натрупаните през вековете обичаи.

Отначало първобитните хора срещали големи трудности при определянето на благоприятния момент за сеитбата и жертвоприношението. Има известно основание да се предполага, че е съществувала една ранна фаза в човешкия опит, когато хората не са имали никаква представа за календарната година и годишните времена. Първата хронология се измервала в лунни месеци. Предполага се, че „годините“ на библейските патриарси са всъщност месеци. Вавилонският календар показва явни следи от един опит да се пресмята посевното време, като се отброят тринадесет лунни месеци — един след друг. Това лунно влияние върху календара достига и до нашите дни. Ако употребата му не бе притъпила нашия усет за странност, ние бихме сметнали за нещо много забележително факта, че християнската църква не празнува разпятието и възкресението на Христос на съответните годишнини, а на дати, които се менят всяка година с фазите на Луната.

Не е сигурно дали първите земеделци са правили някакви наблюдения на звездите, по-вероятно е, звездите най-напред да са наблюдавани от чергарските скотовъдци, които са разчитали в тях удобно указване на посоката. Но щом започнали да се използват при определянето на годишните времена, тяхното значение за земеделието станало много голямо. Жертвоприношението се правило във връзка с изместването на север или на юг на някоя видна звезда. Създаването на мит и обожаването на тази звезда било почти неизбежно за първобитния човек.

Лесно е да се разбере каква важна роля започнал да играе човекът на знанието и опита, човекът, който познавал обреда на жертвоприношението и положението на звездите в този ранен неопитен свят.

Страхът от омърсяването и познаването на начините за очистване, също били използвани като източник на сила от знаещите мъже и жени. Ранният жрец всъщност не се явява толкова човек на религията, колкото човек на приложната наука. Неговата наука била емпирична и често лъжлива. Той я пазел много ревниво в тайна от обикновените хора, но това не променяло факта, че неговата първоначална функция била добиването на знания, и че първоначалната му работа имала чисто практическа насоченост.

Преди дванадесет-петнадесет хиляди години във всички топли, и с благоприятен климат места на стария свят, започнали да се пораждат такива неолитни общества с обработваеми полета, открити села и малки оградени градове. В течение на вековете тези общества са заимствали и разменяли идеи помежду си. Елиът Смит и Ривърс употребяват термина „хелиолитна култура“ за цивилизацията на тези първи земеделски народи. Думата „хелиолитна“ (слънце и камък) не е може би най-добрата дума за означаването на тази култура, но докато учените не ни предложат по-добра, ще трябва да употребяваме нея. Породена някъде в Средиземноморските Западноазиатски земи, тя се разпространявала в течение на вековете на изток, и от остров на остров през Тихи океан е стигнала вероятно до Америка. Тази култура се смесила с по-първобитните начини на живот на монголоидните преселници, дошли от север.

Където и да отивали мургавите хора, носители на хелиолитната култура, те разнасяли със себе си всичките, или по-голямата част, от своите особени идеи и традиции. Някои от тези идеи са толкова странни, че се нуждаят от обяснението на психолозите.

Хелиолитните хора изграждали пирамиди и големи могили, и нареждали големи кръгове от едри камъни, по всяка вероятност, за да улеснят астрономическите наблюдения на жреците. Те правили мумии на някои или на всички свои мъртъвци; татуирали се и се обрязвали; спазвали стария обичай, известен под името Ciyvede — когато се роди дете, да поставят бащата на леглото на родилката, за да представи раждането и смятали така наречената „Свастика“ за амулет, който носи щастие.

Ако направим една карта на света, на която да обозначим с точки местата, където са оставили следи тези обичаи, ще запълним с тях един пояс край умерените и субтропичните ширини, от Стоунхендж (Англия) и Испания до Мексико и Перу. Върху Южна Африка, която се намира под екватора, Северна и Централна Европа и Северна Азия няма да сложим такива точки — там живеели раси, които се развивали по почти самостоятелни пътища.

Глава XIV
Първобитните неолитни цивилизации

Около 10 000 пр.н.е. географията на света в основни линии много приличала на днешната. По това време голямата преграда при теснините на Гибралтар, която до тогава преграждала пътя на океанските води към Средиземната долина, била преодоляна и Средиземно море очертало почти днешната си крайбрежна линия. Каспийско море било доста по-обширно, отколкото е сега, и може да се е съединявало с Черно море на север от Кавказките планини. Земите около това голямо централно азиатско море, които днес са степи и пустини, тогава били плодородни и удобни за живеене. Изобщо тогава преобладавал по-влажен и по-плодороден климат. В Европейска Русия изобилствали блата и езера. Сухоземната връзка между Азия и Америка при Беринговия поток може би още е съществувала.

По това време вече било възможно различаването на основното расово деление на човечеството, което съществува и днес. Из топлите и умерените области, както и по крайбрежията на този горист свят, бродели мургавите хора на хелиолитната култура — прадедите на днешната основна маса обитатели на Средиземноморския свят, на берберите, египтяните, дравидийци и много от жителите на Южна и Източна Азия. Тази голяма раса има много разновидности — берийската, средиземноморската, бялата раса на Атлантическото и Средиземноморското крайбрежие, египтяните, по-тъмните хора на Индия; множество източноиндийски племена, много полинезийци и маори. Западните разновидности на тази раса са побели от източните.

В горите на Централна и Северна Европа пък от главната маса на мургавите хора се отличава една разновидност със сини очи и руса коса, споменавана днес, като нордическа раса. В по-откритите области на Североизточна Азия се отделило друго разклонение — един тип с наклонени очи, изпъкнали скули, жълтеникава кожа и много права черна коса — монголските народи. В Южна Африка, Австралия и в много тропически острови на юг от Азия са открити останки от ранните негроидни хора. Централните части на Африка се оформили като област на расова смесица. Почти всички днешни черни народи в Африка изглежда са се получили при смесването на мургавите народи с един негроиден основен слой.

Трябва да имаме предвид, че човешките раси могат да се кръстосват свободно, и че те се разделят, смесват и съединяват като облаците, не се разклоняват като дърветата, с клони, които не се събират никога наново. Хората понякога употребяват думата „раса“ при най-неуместни обобщения. Те говорят за „британска“ раса. Но почти всичките европейски народи представляват забъркана смесици от мургави, бели и монголски елементи.

В неолитния стадий на човешкото развитие хората от монголската раса за пръв път проникнали в Америка. Очевидно те дошли тук през Беринговия проток и се разпространили на юг. Те намерили на север американския елен и големи стада бизони на юг. Когато стигнали до Южна Америка, там все още живеел един гигантски броненосец и чудовищен, недодялан ленивец, голям колкото слона. Монголоидите навярно са изтребили и последното от тези животни, които били толкова безпомощни, колкото и големи.

По-голямата част от американските племена продължили да водят скитнически неолитен живот. Те не открили ползата от желязото и основното им метално богатство били туземното злато и медта. Но в Мексико, Юкатан и Перу съществували благоприятни условия за уседнало земеделие и тук около 1000 г. пр.н.е. или някъде по това време, възникнали много интересни цивилизации, от паралелен на цивилизацията на стария свят тип, но същевременно различен от нея. Подобно на по-ранните, първобитни цивилизации, в тези общества се забелязва широко разпространение на обичая да се принасят човешки жертви във връзка със сеитбата и жътвата. Но докато в стария свят тези първични нрави, по-късно били смекчени и заместени с други, в Америка те се развили и достигнали висока степен на напрежение. Тези цивилизовани американски страни били преди всичко теократични страни, управлявани от жреци; техните военни началници и управници били строго подчинени и обвързани с предзнаменованията.

Жреците им развили астрономическата наука до голяма точност. Те познавали астрономическата година по-добре, отколкото вавилонците, за които скоро ще разкажем. В Юкатан те грижливо разработили един вид много интересно писмо — писмото на Маите. Доколкото сме успели да го дешифрираме става ясно, че то било употребявано главно за записване на точните и сложни календари, в които жреците влагали своите знания. Изкуството на цивилизацията на маите достигнало върха си около 700 или 800 г. пр.н.е. Скулптурните произведения на тези хора смайват съвременния наблюдател със своята пластичност, а нерядко и красота, но го затрудняват с една условност извън кръга на неговите възприятия. В стария свят не съществувало нищо подобно на тези произведения. Най-голяма прилика, и то далечна, откриваме в архаичните индийски гравюри. Навсякъде в тези рисунки срещаме птичи пера и кълба змии, които се сплитат или разплитат. Надписите на маите приличат повече на сложни драсканици, направени от пациентите на днешните лудници, отколкото на всяко друго произведение, рожба на стария свят. Налага се изводът, че духът на хората от цивилизацията на маите се развивал по посока, различна от духа на стария свят. Техните идеи се различавали поразително от неговите образци.

Свързването на тези, отклонени от традиционния път на развитие, американски цивилизации с идеята за едно общо духовно отклонение, намира подкрепа в тяхната необикновена склонност към проливане на човешка кръв. Мексиканската цивилизация била особено жестока в това отношение: тя правела хиляди жертвоприношения всяка година. Разпарянето на живите жертви и изтръгването на още туптящите им сърца, било акт, който господствал в нравите на тези странни жречески общини. Общественият живот, националните празненства и всичко останало се въртели около този ужасен обред.

Животът на обикновените хора в тези общества иначе бил подобен на всекидневието на всички останали варвари земеделци. Грънчарството, тъкането и боядисването било много добре развито при тях. Писмото на маите не се дълбаело в камък, а се рисувало върху кожи и други подобни материали. Европейските и американските музеи съдържат много загадъчни ръкописи на маите, от които освен датите, засега е дешифрирана много малка част. В Перу имало зачатъци на подобно писмо, но те били изместени от един особен начин за помнене чрез връзване възли на връв. Този начин на запомняне е бил използван и в Китай преди хиляди години.

През 4–5000 г. пр.н.е. имало първобитни цивилизации, които приличали на тези американски цивилизации — цивилизации, съсредоточени около храма, с много жреци, които усърдно се занимавали с астрономия. В стария свят първобитните цивилизации си въздействали една върху друга и така се пригодили към условията на нашия свят. В Америка първобитните цивилизации не напреднали много след този начален етап. Всяка от тях представлявала един малък свят, сам за себе си. В Мексико се е знаело много малко, или почти нищо за Перу до идването на европейците в Америка. Картофите, които се явявали основна храна в Перу, били непознати в Мексико.

Век след век тези народи са живели, прекланяли се на своите богове, принасяли са своите жертви и са измирали. Хората се любели и водили войни. Сушата и плодородието, болестите и благополучието следвали едни след други. Изкуството на древните маи постигнало висока степен на декоративна красота. Жреците разработвали календара и своя жертвен обред в течение на дълги векове, но малко напредвали в други области.

Глава XV
Шумер, ранният Египет и писмото

Около 6–7000 г. пр.н.е. в плодородните области на Азия и в Нилската долина се появили квазицивилизовани общества, които стояли почти на нивото на перуанската култура. По това време земите на Северна Персия, Западен Туркестан и Южна Арабия били по-плодородни, отколкото сега, и затова не е чудно, че в тези области са намерени следи от много ранни общества. Но единствено в долна Месопотамия и в Египет се появили градове с организирано напояване и свидетелства за една обществена организация, издигната над нивото на простото варварско селище. В онези дни реките Ефрат и Тигър се изливали с отделни устия в Персийския залив и в именно поречието между тях шумерите построили първите си градове. По същото това време започнала великата история на Египет.

Шумерите били мургави и се отличавали с големи носове. Тяхното писмо днес е дешифрирано и езикът им ни е известен. Те започнали да употребяват бронз и строили големи храмове от изпечени на слънцето тухли. Глината, която намирали, била с много добри качества. Те я използвали да пишат върху нея и поради това техните надписи се запазили до днес. Шумерите отглеждали добитък, овце, кози и магарета, но не и коне. Те водели битки в плътен строй, като използвали копия и щитове от кожа. Носели облекло от вълна и бръснели главите си.

Всеки един от шумерските градове се явявал независима държава със свой бог и жреци. Но понякога един от тези градове държави добивал господство над другите и събирал данък от тяхното население. Един много стар надпис в Нипур отбелязва владичеството на шумерския град Урук — първият известен ни опит да се налага власт. Властта на неговите бог и княз жрец се простирала от Персийския залив до Черно море.

В началото писмото било начин на записване чрез образи. Още преди неолитните времена хората започнали да пишат. Азилианските скални картини, за които вече споменахме, показват началото на този процес. Много от тях представят ловджийски сцени и експедиции, и в повечето от сцените човешките фигури са отчетливо нарисувани. Но в някои от рисунките художникът не си е направил труда да се занимава с главата и подробностите на тялото и само означавал хората с една вертикална и няколко напречни черти. Преходът от това означаване към едно условно, образно писмо, е бил само една крачка. В Шумер, където се писало с пръчица върху глина, очертанията на фигурките скоро станали неузнаваемо различни от нещата, които те представлявали, но в Египет, където хората рисували по стените или на ивици тръстиков папирус (първата хартия), приликата с уподобяваните предмети оставала. Поради това, че дървените писалки, които се употребявали в Шумер, оставяли клинообразни следи, шумерското писмо се нарича клинопис.

Важна стъпка към развитието на писмеността била направена, когато шумерите започнали да използват образите, за да означат не това, което те представляват, а нещо подобно на него. В ребусите, които децата така много обичат, това се прави и днес. Когато нарисуваме един лагер с палатки и един звънец, детето с радост се сеща, че с това е означено шотландското име Кампбел (от „камп“ — лагер и „бел“ — звънец Б.р.) Шумерският език е характерен със струпване на слогове и наподобява някои съвременни американско-индийски език. За този силабичен (сричков Б.р.) начин на писане думи, изразяващи идеи, които не могат да се предадат направо с образи, шумерският език бил много удобен.

Египетското писмо претърпяло паралелно развитие. По-късно, когато на чужди народи, речта, на които не била съставена от така ясно разчленени срички, им се наложило да научат и употребяват образното писмо, те направили такива изменения и опростявания, които го развили в азбучното и египетското йероглифно писмо. По-късно в Китай се развива един друг вид образно писмо, но там то не достига етапа на азбуката.

Откриването на писмеността било от голяма важност за развитието на човешките общества. То дало възможност да се записват спогодбите, законите и заповедите, които се издавали по това време и е направило възможно съществуването на непрекъснатото историческо съзнание и памет. Заповедта на жреца или царя можели да достигнат далечни краища на държавата и да преживеят смъртта му. Интересно е да се отбележи, че в Шумер печатите били много често използвани. Царете, благородниците или търговците искали да имат артистично гравиран печат, който поставяли върху всеки подписан от тях глинен документ. Така още преди шест хиляди години цивилизацията се приближила до идеята за печатането. По-късно глината се изсушавала, за да се втвърди и да стане по-трайна. Читателят трябва да помни, че в Месопотамия, в продължение на хиляди години, писмата, договорите, сметките и изобщо всичко било изписвано на нерушимите плочки. На този факт ние дължим голямото богатство от събраното знание.

Бронзът, медта, златото, среброто и, като скъпоценна рядкост, метеоритното желязо били известни много отрано, както в Шумер, така и в Египет.

Всекидневният живот в Египет и Шумер — тези първи държави на стария свят, бил много еднакъв и, ако не се смятат магаретата и рогатият добитък из улиците, той приличал на живота в градовете на маите в Америка, възникнали три-четири хиляди години по-късно. В мирно време повечето от хората били заети с напояването и обработването на земята — с изключение на дните с религиозни празненства. Те нямали пари, нито път нужда от тях. Уреждали своята търговия чрез размяна. Единствено князете и владетелите, които имали повече, отколкото им трябвало, употребявали златни и сребърни плочки и скъпоценни камъни за някой случаен търговски акт. Храмът господствал над живота. В Шумер той наподобявал кула, от чийто покрив се наблюдавали звездите, а в Египет представлявал масивна постройка, само на един етаж. В Шумер жрецът бил най-великият и най-таченият от всички. В Египет обаче, имало една личност, която се издигала над жреците и се явявала въплъщение на главния бог на страната — фараонът, богът цар. В онези дни в света ставали малко промени. Дните протичали мирно, озарени от слънце, и изпълнени с труд, според установения ред. В страната идвали малко чужденци. Жреците ръководили живота според стародавните закони, наблюдавали звездите, за да определят времето за посев, отбелязвали предзнаменованията, принасяли жертвите и тълкували щастливо, забравили дивашкото минало на своя род, и безгрижни за неговото бъдеще.

Понякога обаче владетелят бил доста амбициозен и набирал много войници сред местното население, които изпращал на война срещу съседните градове държави или ги карал да работят при строежа на големи постройки. Такива били фараоните Хеопс, Хефрен и Микерин, които построили обширни погребални грамади — пирамидите при Гиза. Най-голямата от тях е висока 146,5 метра, а тежестта на камъните, които е изградена, е 4 883 000 тона. Всичката тази огромна маса била превозена по Нил с лодки, и довлечена до мястото на строежа главно със силата на човешките мускули. Изграждането на пирамидите трябва да е изтощило Египет повече, отколкото би го изтощила една голяма война.

Глава XVI
Първобитните чергарски народи

Не само в Месопотамия, но и в Нилската долина хората започнали да водят уседнал земеделски живот и между 6000 и 3000 г. пр.н.е. създали първите градове държави. Навсякъде, където имало възможност за напояване и набавяне на хранителни припаси за цялата година, те заменяли лова и скитането със сигурността на уседналия живот. По горното течение на Тигър асирийците основали свои градове. В долините на Мала Азия и по Средиземноморските брегове и острови също имало малки общини, които създали своя култура. Може би, паралелно развитие на човешкия живот е съществувало и в благоприятните области на Индия и Китай. В различни части на Европа, където имало езера с много риба, се появили и първите наколни жилища.

Освен с риболов, жителите им се занимавали и със земеделие. Но в много части на стария свят такъв уседнал живот бил невъзможен. Условията били много сурови: земята покрита с гъсти гори, или безплодна, а климатът непостоянен, за да могат хората, снабдени само с първобитни оръдия и своя недостатъчен опит, да пуснат корени на едно място.

За да водят уседнал живот те се нуждаели от постоянни водни запаси, топлина и слънце. Където тези неща липсвали човек можел да живее само като приходящ, като ловец, дебнещ своя дивеч, или като пастир, който се мести от място на място в търсене на пасища, но не и като земеделец. Преходът от ловджийски към пастирски начин на живот бил твърде бавен. Преследвайки стадата на дивия рогат добитък, хората стигнали до идеята за собственост върху тях. Научили се да ги ограждат в долините и да ги защитават от вълците, дивите кучета и другите хищни зверове.

Така, главно в големите речни долини се развивало първобитното земеделие. Паралелно се налагал и един друг начин на живот — чергарския — свързан с постоянно движение от зимните към летните пасища. Чергарските народи били по-неиздръжливи, отколкото земеделските. Те били по-малко плодовити и по-малобройни, нямали постоянни храмове, разполагали с по-малко сечива. Вождът имал по-голямо значение, отколкото човекът на магията и лекарствата. Но това не означава, че техният живот е бил по-слабо развит. В някои отношения той е имал своите предимства. Личността била по-самостоятелна, по-свободна и независима.

В своето непрекъснато движение номадът добивал по-широк поглед за света. Така достигал до границите на една или друга земеделска страна. Срещал нови, непознати хора, и други съпернически племена, с които трябвало да уговаря границите на пасищата. Той познавал минералите и металите по-добре, отколкото хората от орните земи, защото минавал през планински проходи и скалисти места. Вероятно обработването на бронза и желязото е откритие на номадите. Доказателство за това са намерените в Централна Европа оръдия от желязо датирани отпреди развитието на ранните цивилизации.

От своя страна, земеделските общности произвеждали тъкани, грънчарски изделия и много други ценни неща. С течение на времето между земеделските и чергарските народи започнала да се развива търговията. Особено в Шумер, заобиколена с пустини и степи, било нещо обикновено да се видят чергарски лагери близо до обработваемите земи, които да търгуват, но и да крадат, така както правят циганите днес (само дето не могли да крадат кокошки, защото домашната птица — по произход от индийските джунгли, още не била опитомена от човека). Чергарите донасяли скъпоценни камъни и предмети от метал и кожа, а в замяна вземали грънчарски изделия, мъниста и стъкло, облекла и други необходими стоки.

По времето на първите цивилизации в Шумер и ранния Египет, в света имало три главни групи скитнически племена. В гористите местности на Европа живеели русите нордически народи — една ниско развита раса от ловци и пастири. Първобитните цивилизации знаели много малко за тях до 1500 г. пр.н.е. В степите на Източна Азия монголските племена и хунските народи опитомили коня и осъществявали с него своите сезонни преходи между летните и зимните си лагери. Нордическите и хунските народи още били разделени едни от други от блатата на Русия. В пустините на Сирия и Арабия, които ставали все по-безводни, семитските племена, местили своите стада от овце, кози и магарета от пасище на пасище. Семитските пастири, заедно с един негроиден народ от Южна Персия, еламитите, били първите номади, които установили контакт с ранните цивилизации. Те идвали като търговци, но с течение на времето между тях се издигнали вождове с по-смело въображение и се превърнали в завоеватели.

Около 2750 г. пр.н.е. семитският вожд Саргон, завоювал цяла Шумер и станал господар на земите от Персийския залив до Средиземно море. Той бил неграмотен варварин, но неговият народ, акадиите, усвоили шумерското писмо и шумерския език като език на учените и чиновниците. Държавата, която Саргон основал, упаднала два века по-късно, след нашествието на еламитите. Друг семитски народ, аморитите, постепенно установил своята власт над Шумер. Те направили своя столица едни малък град по горното течение на река Вавилон и образували Първото Вавилонско царство. По-късно то било разширено от Хамурапи (около 2100 г. пр.н.е.), който създал най-ранния сборник от закони, известен досега в историята.

Тясната долина на Нил била по-неудобна за номадските набези, отколкото Месопотамия, но въпреки това по времето на Хамурапи едно семитско нашествие в Египет завършило успешно, след което трона завзела династията на хиксосите или „пастирските“ царе, която управлявала няколко века. Новите завоеватели не били приети от египтяните, които гледали на тях с вражда, като на чужденци и варвари, и около 1600 г. пр.н.е. ги прогонили с народно въстание.

Но в Шумер семитите се установили стабилно, асимилирали местното население и Вавилонското царство станало семитско по характер и език.

Глава XVII
Първите мореплавателски народи

Първите лодки и кораби трябва да са влезли в употреба вероятно преди 25–30 000 години. Човекът навярно се е опитвал да плува по водата с някой пън или надута кожа, като помощни средства, не по-късно от началото на неолита. Според първите наши сведения за тези страни, в Египет и Шумер се използвала плетена лодка, покрита с кожа и с измазани цепнатини. Такива лодки още се употребяват там. Те се срещат днес в Ирландия и Уелс, а в Аляска Беринговият проток все още се преминава с лодки от тюленова кожа. По-късно, с усъвършенстването на сечивата, започва изработката на дървени лодки и кораби.

Може би легендата за Ноевия ковчег пази спомена за нечий ранен подвиг в корабостроенето, също така, както разказът за потопа, широко разпространен в света, е може би отзвук от заливането на Средиземноморския басейн.

По Черно море плавали кораби много преди построяването на пирамидите, а по Средиземно море и в Персийския залив около 7000 г. пр.н.е. Повечето от тях били кораби на рибари, но съществували вече търговски и пиратски кораби. От сведенията, с които разполагаме, можем да предположим, че първите моряци са грабили, където са могли, и търгували, където били принудени да правят това.

Моретата, по които са плавали първите кораби, били вътрешни морета, в които вятърът е духал на пориви и те повечето време били спокойни, така че плаването с платна се развило само като спомагателно средство. Едва през последните четиристотин години се появява добре построеният океански кораб с платна. Корабите на стария свят били главно с гребла. С построяването на галерите се породила нуждата от военнопленници като галерии роби гребци.

Ние вече отбелязахме появата на семитския народ като номади в областите на Сирия и Арабия, завоюването на Шумер и създаването на Акадската, а след това и на първата Вавилонска държава. На запад същите тези семитски народи се заселили край морето. Те основали редица пристанищни градове край източното крайбрежие на Средиземно море, главните, от които били Тир и Сидон, и по времето на Хамурапи във Вавилон се изявили като търговци, пътешественици и колонизатори на целия Средиземноморски басейн. Тези морски семити били наречени финикийци. Те се заселили на много места в Испания, като изтиквали към вътрешността старото иберийско население (баските) и изпращайки крайбрежни експедиции през теснините на Гибралтар, основали колонии и по северното крайбрежие на Африка. За Картаген, един от тези финикийски градове, по-късно ще говорим подробно.

Но финикийците не били първият народ, който е имал галери в Средиземноморските води. Съществували вече редица селища и градове между островите и крайбрежията на това море, които принадлежали към една раса (или раси), очевидно свързани по кръв и език с баските на запад и берберите и египтяните на юг — егейските народи.

Тези народи не трябва да се смесват с гърците, за които ще разкажем по-късно. Това били елините, които имали градове в Гърция и в Мала Азия, например Микена и Троя, а също едно голямо и богато селище — Кносос в Крит.

Едва през последния половин век на археолозите се отдаде да изяснят границите, до които се е простирала цивилизацията на егейските народи. Кносос е изследван най-грижливо. За щастие, той не бил наследен от друг, по-голям град, който да унищожи неговите останки, и така може да послужи като главен източник на сведения за тази някога почти забравена цивилизация.

Историята на Кносос е толкова стара колкото на Египет. Към 4000 г. пр.н.е. двете страни оживено търгували по море. Около 2500 г. пр.н.е., т.е. между царуването на Саргон I и Хамурапи, критската цивилизация била на своя връх.

Кносос не бил толкова град, колкото огромен палат за критския монарх и неговите придворни. Той нямал дори укрепления. Укрепен бил по-късно, когато финикийците станали силни и когато в морето се появили от север нови, по-силни и страшни пирати — гърците.

Егейският монарх бил наричан минос, както египетския монарх бил наричан фараон, и живеел във великолепния си палат, снабден с водопроводи, с бани и други удобства, които не се срещат в нито едно здание от древността. Там той устройвал разкошни празненства, зрелища и борби с бикове, които удивително напомнят борбата с бикове, която и днес се среща в Испания. Имало е прилика дори в костюмите на бикоборците. Организирали се и гимнастически зрелища. Облеклата на жените били забележително модерни по стил; те носили корсети и рокли с шевици. Грънчарството, текстилните изделия, скулптурата, живописта, мозайката, златарството, изделията от метали и слонова кост, и инкрустациите на критяните били удивително красиви. Те са имали своя система на писане, която още не е дешифрирана.

Този щастлив, слънчев и цивилизован живот продължил няколко десетки века. Около 2000 г. пр.н.е. в Кносос и Вавилон живеели богати и изтънчени хора, които навярно водели много приятен живот. Те организирали зрелища и религиозни празненства, имали домашни роби, които се грижели за тях, и роби работници. Египет по това време бил под властта на полуварварските пастирски царе, и се считал за западаща страна. Ако някой се интересува от политиката, той вероятно е забелязал как семитските народи преуспявали навсякъде; управлявали Египет и далечния Вавилон, построили Ниневия по горното течение на Тигър, плавали западно от Херкулесовите стълбове (Гибралтарския проток) и основавали своите колонии по тези далечни брегове.

Трябва да е имало активни и любопитни умове в Кносос, защото гърците разказвали легенди за някой си критски откривател Дедал, който се опитал да направи летателно устройство, което се развалило и паднало в морето.

Интересно е да се отбележат някои от различията и приликите между живота в Кносос и нашия живот. За един критски благородник от 2500 г. пр.н.е. желязото е било рядък метал, който пада от небето, и е било по-скоро интересно, отколкото полезно — защото единствено метеоритното желязо е било познато; хората още не умеели да го добиват от неговите руди. Сравнете това със съвременното състояние на нещата, когато желязото е проникнало навсякъде. Конят за нашия критянин също би бил съвсем легендарно създание, един вид необикновено развито магаре, което живее в неприветливите северни страни, далеч зад Черно море. Цивилизацията за критяните съществувала главно в Егейска Гърция и Мала Азия, където живеели лидийците, карийците и троянците, които говорили езици, подобни на техния. Наистина, в Испания и Северна Африка имало още селища на финикийците, но това били твърде отдалечени области. Италия все още била пуста страна, покрита с непроходими гори; мургавите етруски още не се били преселили от Мала Азия там. Нека си представим как един ден критски благородник е слязъл долу, на пристанището, и видял един пленник, който привлякъл вниманието му с това, че бил много рус и имал сини очи. Може би нашият критянин се е опитал да го заговори и в отговор е чул някакво неразбираемо мърморене. Това създание, дошло оттатък Черно море, му се е сторило съвсем наивен дивак. А всъщност това бил представител на арийското племе, за чийто живот и култура скоро ще говорим по-подробно. Странното наречие, на което той се е обяснявал, по-късно се е разчленило и дало основа на санскритски, персийски, гръцки, латински, германски, английски и още много други езици.

Това е представлявал Кносос в своя зенит — интелигентен, предприемчив, блестящ и щастлив. Но около 1400 г. пр.н.е. върху неговото благополучие внезапно се стоварило огромно бедствие. Палатът на Минос бил разрушен и до днес останките му стоят порутени и безлюдни. Ние не знаем със сигурност каква е била тази катастрофа, но при своите разкопки археолозите са открили белези от грабителство и пожар, както и следи от разрушително земетресение. Може би природата сама е унищожила Кносос, а гърците само са довършили онова, което земетресението е започнало.

Глава XVIII
Египет, Асирия и Вавилон

Египтяните не се подчинили на семитските пастирски царе и около 1600 г. пр.н.е. едно силно патриотично движение прогонило чужденците. Последвала нова фаза на разцвет на Египет — период, известен на египтолозите с името „Ново царство“. Египет, който не бил единен преди нашествието на хиксите, сега представлявал една обедняла страна, но успешното въстание го оставило с висок боен дух. Египетските фараони въоръжени с бойни коне и колесници, които хиксите им донесли, се превърнали в агресивни завоеватели. При Тутмос III и Аменхотеп III Египет разпрострял своята власт от Ефрат до Азия.

Вече навлизаме в хилядолетие на войни между цивилизациите на Месопотамия и Нил. Първоначално надмощие имал Египет. Седемнадесетата, велика династия, която включвала Тутмос III и Аменхотеп III и IV и царица Хатасу, и деветнадесетата велика династия, през която царувал шестдесет и седем години Рамзес II (считан от някои за Фараона от времето на Мойсей) превърнали Египет в благоденстваща държава. Но през тази епоха имало и фази на упадък за страната, като напр. завоюването й от сирийците, а по-късно и от етиопците. В Месопотамия господствал Вавилон, а след това хитите и сирийците от Дамаск. За известно време сирийците завладели и Египет. Щастието ту се усмихвало, ту изневерявало на асирийците от Ниневия. Понякога градът им бил превземан, друг път те пък завладявали Вавилон и нападали Египет. Няма да ни стигне времето, ако трябва да разкажем подробно за военните походи на египтяните и другите семитски народи в Мала Азия, Сирия и Месопотамия. Това вече били истински армии, въоръжени с множество военни колесници.

В онова далечно и обвито в мъгла време се явяват и изчезват велики завоеватели — Тушрет, цар намитаните, превзел Ниневия, а асириецът Тиглат Паласар I завоювал Вавилон и Асирия станала най-голямата военна държава на времето. Тиглат Паласар III превзел Вавилон в 745 г. пр.н.е. и основал така нареченото от историците Новоасирийско царство. Желязото, което проникнало от север, сега намерило широко приложение. Предшествениците на арменците, хитите се сдобили с него първи и го предали на асирийците. Асирийският узурпатор Саргон II въоръжил войските си с него. Асирия станала първата държава, която наложила в света доктрината на кръв и желязо. Синът на Саргон, Синахериб, повел армията си към границите на Египет, но бил победен не толкова от военна сила, колкото от върлуващата чума. Внукът на Синахериб, Ашурбанипал, (който е известен в историята и с гръцкото си име Сарданапал.) го превзел през 670 г. пр.н.е., когато той вече бил под властта на етиопската династия. Сарданапал просто сменил един завоевател с друг.

Ако сравним политическите карти от този дълъг исторически период, който продължил десет века, ще видим как Египет се разширява и се свива като амеба под микроскоп; ще видим семитските държави на вавилонците, асирийците, хитите и сирийците да изчезват и да се появяват, да се унищожават взаимно и отново да се възстановяват. На запад в Мала Азия ще видим малки египетски държави като Кирия и Лидия, чиято столица била Сард. По-късно, около 1200 г. пр.н.е. на картата се появяват нови имена от североизток и северозапад. Това били варварски племена, въоръжени с железни оръжия и конски колесници, които скоро станали истинска напаст за егейските и семитските държави по северните граници. Всички те говорили на наречия, които някога вероятно са представлявали един и същ език — асирийският.

От североизток, от земите отвъд Черно и Каспийско море, идвали мидийците и персийците, а според разказите от онова време с тях били скитите и сарматите. От североизток или северозапад дошли арменците. Откъм морския водораздел, през Балканския полуостров, дошли килерийците, фригийците и елинските племена, които днес наричаме гърци. Както източните, така и западните арийци, които били родствени пастирски народи, сега се превърнали в завоеватели. На изток те били само погранични скитници и нападатели, но на запад завземали градовете и прогонвали от тях егейското население, което потърсило спасение в земите извън досега на арийците. Някои намерили убежище в делтата на Нил, но били прогонени от египтяните. Други като етруските отплували от Мала Азия и основали държава в гористата пустош на Средна Италия. Трети си построили градове по югоизточните брегове на Средиземно море и по-късно се оформили в народ, известен под името филистимляни.

За арийците, които изпъкват ярко на историческата сцена, ще разкажем по-подробно в една от следващите глави. Тук само отбелязваме огромното вълнение и преселение в земите на старите цивилизации, което е било наложено от постоянното настъпление на арийските варвари от северните гори между 1600 и 600 г. пр.н.е.

По-нататък ще разкажем и за един малък семитски народ — евреите, чиято роля в историята започнала към края на този период. Те създали значителна по обем литература и оставили богата сбирка от истории, поеми, книги на мъдростта и пророчески произведения — еврейската библия.

В Месопотамия и Египет идването на арийците не причинило големи промени до 600 г. пр.н.е. Династиите се въздигали и падали, но животът продължавал. Египетските пирамиди били вече на три хиляди години и се превърнали в зрелище, каквото са и днес. Те били допълнени с нови и бляскави постройки, особено във времето на седемнадесетата и деветнадесетата династия. Големите храмове при Карнак и Луксор датират от това време. Всички главни паметници на Ниневия, големите храмове, крилатите бикове с човешки глави, релефите на царе, колесници и ловджийски сцени били създадени между 1600 и 600 г. пр.н.е. Същото може да се каже и за Вавилон.

Както от Месопотамия, така и от Египет са се запазили много официални документи, сметки, разкази, поезия и лична кореспонденция. От тях разбираме, че животът на богатите и влиятелни хора в градове като Вавилон и Тива бил почти така изтънчен и луксозен, какъвто е този на днешната аристокрация. Тези хора водели спокоен живот в красиво мебелирани къщи, носели богато украсени облекла и изящни скъпоценности; организирали празненства и увеселения, забавлявали се с музика и танци, били прислужвани от добре обучени слуги, а за здравето им се грижили лекари и зъболекари. Те не пътували често и надалече, но екскурзиите с лодки по Нил и Ефрат били обичайно лятно удоволствие. Товарно животно било магарето, а конят се използвал само в бойните колесници и в парадни случаи. Камилата, макар да била позната в Месопотамия, още не била пренесена в Египет. Медта и бронзът си оставали господстващи метали. Рядко се изработвали съдове и оръдия от желязо. Използвали се хубави бели покривки, както и памучни и вълнени платове, но коприна още нямало. Стъклото било известно и било красиво оцветявано, но стъклените предмети били малко. Оптическото стъкло било непознато. Хората имали златни пломби, но не носили очила.

Най-съществената разлика между живота в старата Тива и Вавилон и съвременния живот е липсата на пари. По-голяма част от търговията се извършвала чрез размяна. Финансово Вавилон бил много по-развит от Египет. Златото и среброто били използвани за размяна и се съхранявали в слитъци. Но преди появата на парите съществували особен вид банкери, които отпечатвали имената си и теглото на слитъците върху парчета от благороден метал. Търговците или пътниците използвали за разплащане скъпоценни камъни. Повечето от слугите и работниците били роби, чийто труд не се възнаграждавал с пари, а с предмети. С появата на парите, робството започнало да запада.

Ако един съвременен жител посети на тези царствени градове няма да намерил две много важни неща — кокошките и яйцата. Те били пренесени от изток по времето на последното асирийско царство. Френският готвач би намерил малко радости във Вавилон.

Религията, подобно на всичко останало, претърпяла значителни промени. Човешките жертви били заменени от животни или хлебни фигурки. Но заселилите се в Африка финикийци и особено гражданите на Картаген продължили пренасянето на хора в жертва. При смъртта на някой голям вожд съществувал обичай да се принасят в жертва неговите жени и роби и да се оставя в гроба му копие и лък, за да не остане на онзи свят невъоръжен и без прислуга. От тази мрачна традиция в Египет е оцелял обичаят да се погребват заедно с мъртвия малки образи на къщата, работилницата, слугите и добитъка, образи, които днес ни дават най-вярна представа за живота и нравите на египтяните преди повече от три хиляди години.

Такъв бил старият свят преди идването на арийците от северните гори и полета. В Индия и Китай се наблюдава паралелно развитие. В големите долини на тези две страни възниквали градовете и държавите на мургавите народи, но в Индия те не са развивали или обеднявали бързо като държавите градове на Месопотамия или Египет. Тяхното ниво било по-близко до това на старите шумери или на цивилизацията на маите в Америка. Има още много неща, които учените трябва да уточнят за китайската история. Навярно Китай по това време е бил по-напреднал от Индия. По времето на седемнадесетата египетска династия в Китай управлявала династията Шан, която се състояла от жреци императори, царуващи над една слабо свързана империя от подчинени царе. Тяхното главно задължение било да изпълняват сезонните жертвоприношения. От времето на династията Шан са запазени красиви бронзови съдове, чиято красота и изработка ни кара да признаем, че тяхното производство е резултат на многовековен опит.

Глава XIX
Първобитните арийци

Преди четири хиляди години, т.е. около 2000 год. пр.н.е. Централна и Югоизточна Европа и Централна Азия са били навярно по-топли, влажни и гористи, отколкото днес. В тези области се скитали племена, главно от русата и синеока северна раса, толкова близки и родствени помежду си, че езикът им от Рейн до Каспийско море може да се счита за общ език, съставен от отделни наречия. По онова време тези групи не били многобройни. Вавилонците, на които Хамурапи дал първите закони, и египтяните, които за пръв път вкусили горчивината на поражението, дори не подозирали за тяхното съществуване.

Тези северни хора играли много важна роля в историята на света. Те били народ, който идвал от тревистите полета и горските поляни. Отначало нямали коне, но имали добитък и когато се придвижвали, натоварвали палатките и другото си имущество на груби волски коли. След като се установявали някъде на лагер, изграждали хижи от плет и кал. Те изгаряли мъртъвците си, вместо да ги погребват тържествено, както правили мургавите народи. Пепелта на по-видните си вождове поставяли в урни и после издигали голяма кръгла могила около тях. Това са „кръглите могили“, които се срещат навсякъде из Северна Европа, докато „дългите могили“, са останали от мургавите хора, които не изгаряли своите мъртви, а ги погребвали в седнало положение.

Арийците сеели жито, като орали с волове, но не се застоявали край своите посеви. След като пожънели, се премествали на друго място. Познавали бронза и около 1500 г. пр.н.е. открили желязото и вероятно са били първите, които започнали да се занимават с металургия. В същото време те започнали да използват коня като товарно животно. Техният обществен живот не се съсредоточавал в един храм подобно живота на по-уседналите народи в Средиземноморието и за тях вождовете били по-важни, отколкото жреците. Те имали по-скоро аристократично, отколкото теократично и монархично обществено устройство, и много отрано започнали да се обособяват семейства на вождове и благородници.

Арийците били много жизнени хора. Своите скитания разнообразявали с празненства, на които много се пиело, а бардовете пеели и разказвали в мерена реч. Преди да влязат в контакт с цивилизацията и да се сдобият с писмо, само в паметта на тези бардове се съхранявала жива арийската литература. По-късно употребата на мерената реч като забавление се превърнала в силно и красиво средство за изразяване. Несъмнено на това се дължи по-късното господство на езиците, произлезли отарийския. Легендарната история на всеки арийски народ се запазила в разказите на бардовете, епосите, сагите и ведите.

Общественият живот на тези племена се съсредоточавал около домовете на техните вождове. Къщата на вожда обикновено представлявала просторна дървена постройка с една обширна стая и всеки от племето отивал там да се повесели, да чуе новините или да вземе участие в разговорите и игрите. Вождът и неговото семейство спели на една издигната платформа или в една по-висока галерия, а по-обикновените хора — навсякъде из стаята, както и днес правят в индийските къщи. В поселището имало оградени пасища и сгради за добитъка, навеси за кравите и ясли за конете. С изключение на оръжията, украшенията, сечивата и други лични вещи, всичко останало било общо — един вид съществувал патриархален комунизъм. Вождът владеел добитъка и пасищата, а горите и реките били ничии.

Такъв бил животът на хората в земите на Централна Европа и Западна Азия, които едно хилядолетие преди н.е. започнали да изместват великите цивилизации на Месопотамия и Нил. Тези племена навлезли във Франция, Англия и Италия. Те се придвижвали на запад на две вълни. Първите, които достигнали Англия и Ирландия, били въоръжени с бронзови оръжия. Те изтребили или покорили създателите на големите каменни паметници на Карнак, в Бретан и Стоунхендж и Ейвбъри в Англия. Така достигнали до Ирландия и се нарекли Гойделични келти. Втората вълна от близкородствен народ, примесена с други расови разновидности, донесла със себе си желязото в Англия и е известна като вълната на Британските келти. От тях произхожда уелския език.

Други келтски народи напирали на юг в Испания и влезли в съприкосновение не само с хелиолитните баски, които още владеели страната, но и със семитските финикийски колонии по морския бряг. Една родствена на тях група племена, италианците, си пробивали път надолу из все още дивия и горист Италиански полуостров. Те невинаги побеждавали. В осмия век пр.н.е. в историята се появява Рим — един търговски град на Тибър, населен от арийски латини, но под властта на етруските благородници и царе.

В другия край на арийската верига сродни племена извършвали подобни набези към юг. Арийски народи, говорещи санскритски, слезли надолу през западните проходи на северна Индия много преди 1000 г. пр.н.е. Там се докоснали до цивилизацията на първоначалните мургави народи и научили много неща от нея. Други арийски племена преминали през планинските маси на Централна Азия. В Източен Туркестан още има руси, синеоки северни племена, но сега те говорят монголски езици.

Между Черно и Каспийско море старите хити били погълнати и асимилирани от арменците преди 1000 г. пр.н.е., а асирийците и вавилонците вече знаели за появата на едни нови и страшно войнствени варварски племена по североизточните си граници, сред които се откроявали скитите, мидийците и персите.

Минавайки през Балканския полуостров, арийските племена нанесли първия си сериозен удар в сърцето на старите цивилизации. Най-напред дошла група племена, от които най-видни били фригийските и дорийските гърци. Към 1000 г. пр.н.е. те унищожили старинната егейска цивилизация както в същинска Гърция, така и в повечето от гръцките острови. Градовете Микена и Тирин били изтрити от лицето на земята, а Кносос бил почти забравен. Гърците се впуснали по море хиляда години пр.н.е. Те се настанили в Крит и Родос и основали колонии в Сицилия и Южна Италия по образец на финикийските търговски градове, които били пръснати из Средиземноморието.

Така, докато Тиглат Паласар III, Саргон II и Ашурбанипал управлявали в Асирия и воювали с Вавилон, Сирия и Египет, арийските народи усвоявали достиженията на цивилизацията и ги изменяли за своите собствени цели в Италия, Гърция и Северна Персия. Историята от девети до трети век пр.н.е. не е нищо друго, освен един разказ за това как тези арийски народи ставали по-силни и предприемчиви и в крайна сметка подчинили целия стар свят, както семитския, така и егейския, и египетския. Формално арийските народи победили, но дълго след като скиптърът бил в техни ръце, борбата на арийските, семитските и египетските идеи срещу тях продължила. В известен смисъл тази борба продължава и до днес.

Глава XX
Последното Вавилонско царство и империята на Дарий I

Вече споменахме, че Асирия станала голяма военна сила при Тиглат Паласар III и при узурпатора Саргон II. Саргон не било истинското име на този човек. Той го приел, за да поласкае покорените вавилонци, като им напомни за Саргон I, който две хиляди години преди него основал акадийското царство. Вавилон, макар и поробен град, имал по-голямо население и значение, отколкото Ниневия, и неговият велик бог Бел Мардук, както и неговите търговци и жреци, трябвало да се почитат. В осми век пр.н.е. Месопотамия била вече далеч от варварските времена, когато превземането на един град означавало плячкосване и избиване на жителите му. Завоевателите търсили начин да спечелят местното население. Новата асирийска държава просъществувала век и половина след Саргон. Както отбелязахме, Ашурбанипал завладял Долен Египет.

Но силата и солидарността на Асирия бързо отслабнали. При фараона Псаметих I Египет отхвърлил чуждото иго, а при Нехо II повел завоевателна война, в съюз с Асирия. По това време тя воювала с по-силни неприятели и оказвала слаба съпротива. Халдеите — един семитски народ от Югоизточна Месопотамия, се съединили с арийските мидийци и персийци от северозапад и в 606 г. пр.н.е. — вече според точна хронология — завладял Ниневия.

Асирийската държава била разпокъсана. На север Киаксар основал мидийската държава, която включвала Ниневия. Нейна столица станал Екбатан. На изток тя достигала до границите на Индия. На юг от нея била новата халдейска държава, наречена Второто Вавилонско царство, което достигнало голям разцвет под управлението на Навуходоносор. За Вавилон започнали последните велики дни. Известно време двете държави живели в мир и дъщерята на Навуходоносор се оженила за Киаксар.

Междувременно Нехо II продължавал своите завоевателни походи в Сирия. В 608 г. пр.н.е. той победил и убил в боя при Мегидо цар Йосиф, владетеля на Юдея — една малка страна, за която по-нататък ще разкажем подробно. След това достигнал до Ефрат, където заварил не една отслабнала Асирия, а възроден Вавилон. Халдейците разгромили Нехо и той бил прогонен обратно, а Вавилон достигнал границите на Египет.

От 606 до 539 г. пр.н.е. Второто Вавилонско царство процъфтявало в безопасност. Неговият разцвет продължил, докато траел мирът с по-силното и по-сурово мидийско царство на север. През тези шестдесет и седем години в старинния град процъфтявал не само животът, но и знанието.

Дори под властта на асирийските монарси и особено при управлението на Ашурбанипал Вавилон бил средище на голяма интелектуална дейност. Ашурбанипал, макар асириец, бил вавилонизиран. Той създал библиотека, но не с книги, а с глинени плочки, които се употребявали за писане в Месопотамия още от времето на шумерите. Тази сбирка е намерена и представлява един от най-скъпоценните извори на исторически сведения в света. Последният от халдейската линия на вавилонските монарси, Набонидус, бил известен с любовта си към литературата. Той покровителствал издирванията на старините и когато неговите изследователи открили датата на възцаряването на Саргон I, ознаменувал факта с надпис. Но в неговата държава съществували много признаци на разединение и той се опитал да я централизира, като наложил много от местните богове във Вавилон и им издигнал храмове. Този подход по-късно бил практикуван много успешно и от римляните, но във Вавилон предизвикал ревността на мощното жречество на Бел Мардук, главния бог на вавилонците. Те потърсили подходящ заместник на Набонидус и го открили в лицето на Кир Персийски, господар на съседното мидийско царство. Кир вече се бил отличил с победата си над Крез, богатия цар на Лидия в Източна Мала Азия. През 538 г. пр.н.е. той достигнал до Вавилон и след битка пред стените му, го превзел. Войниците му влезли в града, без да срещнат съпротива. Наследникът на престола, Балтазар — син на Набонидус, пирувал, както разказва Библията, когато тайнствена ръка написала с огнени букви върху стената на двореца думите: „Мане, такел, фарес“ (пресметнато, претеглено, разнесено), които пророк Данаил изтълкувал така: „Господ е преброил дните на твоето царство и ги е свършил; ти си претеглен на везните и си излязъл лек и царството ти ще се предаде на мидийците и персийците“. Може би, жреците на Бел Мардук са „знаели“ нещичко за тази поличба. Балтазар бил убит същата нощ, разказва Библията, Набонидус — пленен и завземането на града станало толкова мирно, че дори службата на Бел Мардук продължила без прекъсване.

По този начин били обединени вавилонското и мидийското царства. Камбиз, синът на Кир, покорил Египет, но полудял и бил убит случайно. Престолът наследил мидиецът Дарий I, сина на Хистапс, един от главните съветници на цар Кир.

Персийското царство на Дарий I, първото от новите арийски царства, основано от отломките на старите цивилизации, било най-голямата държава, която светът бил виждал до тогава. Тя включвала цяла Мала Азия и Сирия, старите държави Асирия и Вавилон, Египет, Кавказ, Каспийските области, Мидия, Персия и се простирала в Индия до р. Инд. Създаването на такава огромна държава станало възможно с появата на коня, ездача, колесницата и прокарването на пътища. Дотогава използването на магарето, вола и камилата било най-бързия начин за превоз. Големи пътни артерии били изградени от персийските царе, които свързвали различните части на империята. Вестоносците разнасяли царските заповеди със специални пощенски коне. Появили се и сечените пари, които улеснили търговските отношения между населението. Но столица на тази обширна империя вече не била Вавилон. В крайна сметка жреците на Бел Мардук не спечелили нищо от своята измяна. Вавилон, макар все още важен център, започнал да запада. Големи градове в новата империя станали Персеполис и Екбатан, а столицата се преместила в Суза. Ниневия бил обезлюден и бавно се превръщал в развалини.

Глава XXI
История на Евреите

Сега ще разкажем за евреите — един семитски народ, важен не толкова за времето си, колкото заради своето влияние върху по-късната история на света. Те се настанили в Юдея много преди 1000 г. пр.н.е. и тяхна столица бил Ерусалим. Историята им се преплита с историята на двете им съседни страни — Египет на юг и сменящите се царства Сирия, Асирия и Вавилон на север.

Значението на евреите за света се дължи на създадената от тях Библия (Стария завет) — един сборник от закони, хроники, псалми, книги на мъдростта, поезия, приказки и политически речи, които пресъздавали световната история. Тя се появява през четвърти или пети век пр.н.е.

Навярно тази литература е била обединена в едно цяло най-напред във Вавилон. Вече разказахме как фараон Нехо II нахлул в Асирийската държава, докато Асирия се борила на живот и смърт с мидийците, персийците и халдейците. Йосиф, царят на Юдея, му се противопоставил и бил разбит и убит при Мегидо (608 г. пр.н.е.). Юдея започнала да плаща данък на Египет. Навуходоносор, новият халдейски цар във Вавилон, изгонил Нехо обратно в Египет и се опитал да управлява Юдея, като настанявал в Ерусалим послушни царе. Опитът не успял, защото народът ги избивал. Тогава той решил да унищожи тази малка държава, която отдавна насъсквала Египет срещу него. Ерусалим бил разграбен и опожарен, а жителите му отведени като роби във Вавилон.

Там евреите останали до завземането на града от Кир през 538 г. пр.н.е. Тогава той ги събрал и ги изпратил обратно да се заселят отново в своята страна и да възстановят Ерусалимския храм.

Дотогава евреите не били много цивилизован и обединен народ. Малцина от тях са можели да четат и пишат. За първи път се споменава за книги по времето на Йосиф. Вавилонският плен ги цивилизовал и обединил. Те се завърнали в Ерусалим запознати със своята литература и осъзнали значимостта си като народ.

По това време тяхната библия се състояла само от „Петокнижието“, т.е. от първите пет книги на Стария завет, така както са известни днес. Освен тях те вече имали и други книги с хроники, псалми и пословици, които по-късно били добавени към „Петокнижието“.

Разказите за създаването на света, за Адам и Ева и за потопа, с които започва Библията, приличат много на някои подобни вавилонски легенди. Те изглежда са били част от общите вярвания на всички семитски народи. Разказите на Мойсей и Самсон също така имат шумерски и вавилонски аналози. Но след Авраам започва нещо, което се отнася изключително за еврейския народ.

Авраам е живял във Вавилон вероятно по времето на Хамурапи. Той бил един патриархален семитски номад. По-нататък ще разкажем за неговите синове и внуци и как те станали роби в египетската земя. Той пътувал през Ханаан и Богът на Авраам, разказва Библията, обещал на него и на децата му тази засмяна земя с цъфтящи градове.

След дълъг престой в Египет и дългогодишни скитания из пустините, водени от Мойсей, потомците на Авраам се разраснали до дванадесет рода и навлезли в земята Ханаан, на изток от арабските пустини. Това вероятно е станало между 1600 и 1300 г. пр.н.е. Не съществуват никакви египетски и писмени сведения за Мойсей или Ханаан от това време, за да потвърдят този разказ. Във всеки случай те не успели да завоюват нищо повече от хълмистата задна част на обещаната земя. Крайбрежието сега било в ръцете не на ханаанците, на филистимляните и техните градове Газа, Гад, Адол, Аскалон и Инония успешно отбивали еврейските нападения. В продължение на много поколения потомството на Авраам си оставало един неизвестен народ в хълмистата страна зад бреговете, който се намирал в непрестанен конфликт с филистимляните и с родствените племена — моабитите, медианитите и пр. В книгата на Съдиите ще намерим една повест, която разказва за техните борби и нещастия, грешки и страдания.

През по-голямата част от този период евреите били управлявани, доколкото може да се говори за някакво управление, от свещеници — съдии, избирани от старейшините. Към 1000 г. пр.н.е. те избрали за цар Саул, но неговото управление не се различавало от това на съдиите. Той загинал под дъжд от филистимлянски стрели в битката при планината Гилбоя. Неговото въоръжение било отнесено в храма на филистимлянската Венера, а тялото му — приковано за стените на Бетшан.

Неговият наследник Давид бил по-изкусен политик. При него настъпил единственият период на благополучие, който евреите са преживявали някога. То се дължало на тесния съюз с финикийския град Тир, чийто цар Хирам бил много интелигентен и предприемчив човек. Той искал да си осигури търговски път до Червено море през еврейската хълмиста страна. Обикновено финикийската търговия била осъществявана през Египет, но по това време в Египет имало големи безредици, вероятно са съществували и други пречки за финикийската търговия в тази посока. Хирам искал на всяка цена да установи най-близки отношения както с Давид, така и с неговия син и наследник Соломон. Със съдействието на Хирам се издигнали стените, палатът и храмът на Ерусалим, а в замяна той получил правото да строи и търгува със своите кораби по Червено море. Ерусалим бил кръстопът на търговията към север и юг. Соломон също осигурил благосъстояние и великолепие на своя народ.

Но неговата сила била преходна. Няколко години след смъртта му Шешонк, първият фараон от двадесет и втората династия, превзел Ерусалим и разграбил неговите богатства. Разказът за великолепието на Соломон, предаден в книгите на царете и хрониките, се оспорва от много критици. Те доказват, че този разказ е допълнен и преувеличен от патриотичното тщеславие на по-късните автори. Но и библейският разказ, разгледан задълбочено, не е така поразителен, както изглежда при пръв прочит. Храмът на Соломон би се побрал в една малка градска църква, а Соломоновите хиляда и четиристотин колесници престават да ни правят впечатление, след като от един асирийски паметник научим, че неговият наследник изпратил в асирийската армия две хиляди такива колесници. От библейския разказ става ясно, че Соломон от тщеславие поддържал този разкош, като претоварвал своя народ с данъци и работа. След смъртта му северната част на неговото царство се откъснала от Ерусалим и станала независимо царство (Израил). Ерусалим останал столица на Юдея.

Благополучието на еврейския народ било кратковременно. Хирам умрял и Тир престанал да поддържа Ерусалим. Египет отново станал могъщ. Историята на израилските царе и на царете на Юдея е история на две малки държави, притиснати отначало между Сирия и Асирия, а по-късно от Вавилон на север и Египет на юг. Тя е разказ за катастрофи и освобождения, които само отлагали новите неблагополучия, разказ за варварски царе, управляващи един варварски народ. В 721 год. пр.н.е. асирийците изтрили от лицето на земята Израилското царство и неговият народ бил отведен в плен. Юдея оцеляла до 604 г. пр.н.е., когато споделила съдбата на Израил. Има подробности в библейския разказ за еврейската история, по които може да се спори, но като цяло разказаното е истина, която се потвърждава от разкопките в Египет, Асирия и Вавилон през миналия век.

Глава XXII
Свещениците и пророците в Юдея

Падането на Асирия и Вавилон поставило началото на поредица от катастрофи, които предстояли да се стоварят върху семитските народи. В седмия век пр.н.е. съществувала вероятност целият свят да падне под властта на семитите. Техните владетели управлявали голямото асирийско царство и завоювали Египет. Асирия, Вавилон и Сирия говорели на езици, които били сходни помежду си. Търговията в света била съсредоточена в техни ръце. Тир и Сидон — великите градове — метрополии по финикийското крайбрежие, основали колонии в Испания, Сицилия и Африка, и затъмнили славата им. Картаген, основан 800 г. пр.н.е., надхвърлял вече един милион жители и станал най-големият град на земята по това време. Неговите кораби плавали до Англия и навътре в Атлантическия океан. Възможно е да са стигали дори до Мадейра. Вече разказахме как Хирам сътрудничил със Соломон, за да построи кораби, с които да търгува с арабите и индийците. По времето на фараона Нехо една финикийска експедиция обиколила по море цяла Африка.

По онова време арийските народи все още били варвари. Според един асирийски надпис мидийците също били „страшни“. Само гърците успели да възродят своята цивилизация. В 800 г. пр.н.е. никой не можел със сигурност да предскаже, че до трети век пр.н.е. всяка следа от семитското владичество ще бъде заличена от арийските завоеватели, и че навсякъде семитските народи ще бъдат временни поданици и данъкоплатци или съвсем ще се разпръснат. Това се случило навсякъде, с изключение на най-северните пустини на Арабия, където бедуините се придържали здраво към номадския начин на живот и никога не били покорени от арийците.

От всичките семитски народи, които били завладени през тези пет века, само един народ успял да съхрани целостта си и своите стари традиции. Това били евреите, които били освободени от Кир Персийски, възстановили своя град Ерусалим и оставили на света Библията. Не толкова евреите са създали Библията, колкото Библията е създала тях. Тя съдържала идеи, различни от идеите на другите народи. Тези идеи насърчавали и подкрепяли евреите през техните двадесет и пет вековни страдания.

Основната библейска идея била, че Бог е невидим и далечен, че той е Бог на правдата и е единствен за целия свят. Всички други народи имали национални богове, въплътени в образи, които живеели в храмовете. Ако образът бъде унищожен и храмът срутен, то и богът умирал. А еврейският бог бил в небесата, високо над свещениците и жертвите, и въплъщавал нова идея. Евреите вярвали, че този Бог на Авраам ги избрал за свой народ, който трябва да възстанови Ерусалим и да го направи столица на правдата в света. Те били въодушевени от съзнанието за своето велико предназначение. От тази вяра били обзети всички след завръщането си в Ерусалим.

Чудно ли е тогава, че по време на тяхното робство във Вавилон много вавилонци, сирийци, а по-късно и финикийци, които говорели почти същия език и имали много общи обичаи, навици, вкусове и традиции, били привлечени от този вдъхновяващ култ и търсили начин да се приобщят към него? След падането на Тир, Сидон, Картаген и испанските финикийски градове, финикийците изчезват от историята. Но не само в Ерусалим, но и в Испания, Африка, Египет, Арабия, на изток, навсякъде, където е стъпвал кракът на финикийците откриваме общини от евреи. Всички те били сплотени от идеите на Библията. Ерусалим още от самото начало бил тяхна столица само по име, а същинската „столица“ била тази Книга на книгите. Евреите били нов народ, без цар и без храм, споен само от силата на това слово.

Това духовно сплотяване на евреите не било нито предизвикано, нито предвидено, нито извършено от свещеници или държавници. Не само един нов вид общество, но и един нов вид човек навлиза в историята с развитието на еврейския народ. В дните на Соломон, когато другите малки народи се обединявали около двореца и храма под управлението на свещеника и зависели от амбицията на царя, за евреите първостепенно значение придобил именно този нов вид човек, който споменахме — пророкът.

Колкото повече беди се струпвали над разпокъсаното еврейство, толкова повече нараствало значението на пророците.

Какви са били тези пророци? Те били хора от най-различен произход. Пророк Езекия бил от свещеническата каста, а пророк Амос носил овчарско наметало от козя кожа, и все пак всички имали нещо общо, а именно че не били верни и покорни на никой друг, освен на Бога на правдата. Тяхната формула била: „Божият глас у мен“. Те били деятелни политици, заклевали народа срещу Египет — „тази пречупена тръстика“, или срещу Сирия и Вавилон. Изобличавали пасивността на жреческото съсловие и гнусните грехове на царете. Някои от тях насочвали вниманието си върху онова, което сега бихме нарекли „социални реформи“. „Богатите мачкат лицата на бедните, разточителните изяждат хляба на децата, богатите се сприятеляват и подражават на разкоша и пороците на чужденците, а това е ненавистно на Йехова, Бога на Авраам, който бездруго ще накаже тази земя“ — говорили те.

Тези яростни изобличения били записвани, запазвани и изучавани. Те били разнасяни навсякъде от евреите, разпространявали новия религиозен дух и водили обикновения човек не към свещеника и храма, не към двореца и царя, а направо пред лицето на истинския владетел на света. В това се състои тяхното значение в историята на човечеството. Във великите слова на Исай пророческият глас предсказва обединяването и процъфтяването на цялата вселена в мир под властта на единния Бог. Към това по същество се свеждат всички еврейски пророчества.

Не всички пророци говорели по този начин и интелигентният читател на пророческите книги би намерил там и много ненавист, много предразсъдъци и много от онова, което ще му напомни за днешната пропагандна литература. Въпреки това, еврейските пророци от периода на вавилонския плен стават носители на една нова сила в света, силата на индивидуалния морален призив за освобождаване на човешката съвест и отричане на фетишните жертвоприношения и робската привързаност, които дотогава спъвали развитието на цивилизацията.

Глава XXIII
Гърците

Докато след Соломон, (чието царуване е било навярно около 960 г. пр.н.е.) разделените царства Израил и Юдея били опустошавани и заточавани, и докато еврейският народ развивал своята традиция в плен на вавилонците, изгряла звездата на гръцката цивилизация. Докато еврейските пророци изграждали едно ново чувство на пряка морална отговорност на народа и отделния човек пред вечния и единен за всички Бог на правдата, гръцките философи възпитавали човешкия ум в един нов дух — духът на интелектуален стремеж.

Както казахме, гръцките племена били клон от арийското стъбло и се настанили в егейските градове и острови няколко века преди 1000 г. пр.н.е. Фараонът Тутмос вероятно се готвил за първия си лов на слонове отвъд Ефрат, когато те вече се придвижвали на юг. В онези дни в Месопотамия имало слонове, а в Гърция лъвове.

Предполага се, че те достигнали Кносос и допринесли за неговото унищожаване. Няма гръцки легенди за такава победа, но съществуват приказки за Минос и неговия Лабиринт и са намерени предмети от изкуството на критските майстори.

Както арийците, така и гърците имали певци и разказвачи, чиито произведения играели роля на важна социална връзка. Предавани от уста на уста, се съхранили два големи епоса: „Илиада“, която разказва как един съюз от гръцки племена обсадил, превзел и разграбил град Троя в Мала Азия и „Одисея“ — един дълъг разказ за приключенията на хитрия Одисей при завръщането му от Троя на неговия остров. Тези епоси са записани през осми или седми век пр.н.е., когато гърците започнали да употребяват азбуката на по-цивилизованите си съседи, но се предполага, че са създадени много по-рано. За техен автор се счита един сляп древногръцки бард Омир, за когото се предполага, че ги е съчинил, така както Милтон е съчинил „Загубения Рай“. Въпросите, дали е имало наистина такъв поет, дали той е техният автор, или само ги е разказвал са любим предмет на научни спорове, на които ние няма да се спираме, по-важно за нас е, че през осми век пр.н.е. тези поеми са съществували, свързвали са различните им племена и са развивали у тях чувство за единство срещу варварите. За разлика от другите варвари, гърците представлявали група родствени племена, свързани с устната, а по-късно с писмената реч, и споделящи общите идеали на смелост и добро поведение.

Поемите представят гърците като варварски народ, който не познавал желязото, нямал писменост и все още не живеел в градове. По всяка вероятност те отначало са живеели в открити поселища от хижи, разположени около постройките на своите вождове, извън развалините на егейските градове, които те разрушили, по-късно започнали да ограждат градовете си и от покорените народи възприели традицията за строеж на храмове. Вече споменахме, че градовете на първобитните цивилизации обикновено израствали около олтара на някой племенен бог, и че градската стена се появила след това. В градовете на гърците стената е предшествала изграждането на храма. Гърците започнали да търгуват и да основават колонии. Към седми век пр.н.е. редица градове израснали в долините и островите на Гърция и заличили егейските градове и цивилизация, които ги предшествали. Атина, Спарта, Коринт, Тива, Самос, Милет били едни от най-главните градове. Гръцки поселища възникнали и по бреговете на Черно море, в Италия и Сицилия. „Токът“ и „пръстите“ на Италианския „ботуш“ били наречени Велика Гърция. Марсилия, основан върху мястото на по-ранна финикийска колония, също станал гръцки град.

Страните, разположени в равнините, или които имали голяма река подобна на Ефрат, която използвали за транспорт, се стремели да се обединят под обща власт. Градовете на Египет и Шумер например имали обща система на управление. Но гръцките градове, разпръснати по островите и планинските долини (защото както Гърция, така и Велика Гърция са планински области), били откъснати едни от други и тенденцията тук била съвсем различна. Когато гърците се появяват на историческата сцена, те са разделени на множество малки държавици, които не показват никакви признаци на обединение. Те имали дори расови различия. Някои от гръцките държавици били населени от членове на различни гръцки племена — йонийско, еолийско или дорийско. Други като Спарта имали свободно градско население от чисти гърци, което господствало над останалото. В някои племена семействата на старите арийски вождове образували затворена аристокрация, в други съществувало демократично управление над всички арийски граждани; в трети имало избрани или наследствени царе, а в четвърти — узурпатори и тирани.

Географските условия пречили на гръцките държавици да се обединят и да се разрастват. Най-големите от тях били по-малки от много английски околии. Само някои наброявали до 50 000 души. Те се съюзявали според интересите си, но до обединение не се стигало. С увеличаването на търговията се формирали лиги и съюзи, а малките градове се поставяли под покровителството на големите. Но Гърция все пак се обединявала от две неща — епоса и Олимпийските игри, които се провеждали на всеки четири години. Това не предотвратявало войните, но смекчавало до известна степен враждата помежду им и по време на Олимпиада всички пътници били закриляни от настъпилото примирие. С течение на времето съзнанието за общия произход нараствало и броят на държавите, участващи в Олимпийските игри, се увеличавал. В тях започнали да участват не само гърци, но и състезатели от близкородствените страни Епир и Македония.

През седми и шести век пр.н.е. гръцките градове започнали да придобиват все по-голямо значение, търговията им се разширявала, а нивото на тяхната цивилизация също се повишавало непрекъснато. Социалният им живот се различавал по много интересни подробности от социалния живот на цивилизациите в Егейските земи и в речните долини. Те имали бляскави храмове, но в тях жречеството не представлявало онази голяма прослойка, каквато то било в градовете на по-стария свят. Гръцките жреци не били единствени пазители на знанията и идеите. В градовете имало благородни семейства, но не и монарх — полубог, заобиколен с придворни. Тяхната организация била по-скоро аристократична, съставена от именити семейства, които се контролирали едно друго. Дори така наречените „демокрации“ били аристократични. Гръцките демокрации не били като съвременните демокрации, в които всеки има право на глас. В много от тях имало стотици или дори хиляди свободни граждани и роби, които не взимали участие в обществените дела. Царете и другите богати хора се издигали над другите и заграбвали властта, но те не били полубожества и свръхчовеци като фараоните или монарсите на Месопотамия. Затова при гръцкото управление имало такива условия за свобода, каквато не съществувала в никоя от по-старите цивилизации. Гърците наложили в градовете си индивидуализма и личната инициатива, които наследили от скитническия си живот в северните пастирски земи. Те били първите републиканци в историята.

С излизането на гърците от периода на варварските войни, в техния интелектуален живот се появяват хора, които, без да бъдат жреци, търсят и записват знания и изследват тайните на живота, т.е. отдават се на нещо, което досега е било върховна привилегия на жречеството или каприз на царете. В шести век пр.н.е. — докато Исай още е пророкувал във Вавилон — откриваме такива независими мислители като Талес Милетски, Анаксимандър Милетски и Хераклит Ефески, които посветили умовете си на грижливо изследване на света, в който живеем: каква е неговата истинска природа, откъде е дошъл и каква ще бъде неговата съдба, като отхвърляли всякакви готови или уклончиви отговори. За това изследване на света от гръцките учени по-късно ще разкажем подробно. В шести в. пр.н.е. тези гръцки изследователи, стават първите философи, първите „любители на мъдростта“ в света. Трябва да отбележим, че шестия век пр.н.е. е много важен за историята на човечеството. Не само гръцките изследователи са се стремили да добият ясна представа за Вселената и за мястото на човека в нея, не само Исай е развивал еврейското пророчество, но, както ще разберем по-късно, и Пуатама Буда създал своето учение в Индия, а Конфуций и Лао Дзъ — в Китай. От Атина до Великия океан човешкото съзнание се пробуждало, човешкият ум се раздвижвал.

Глава XXIV
Войните между Гърция и Персия

Докато в градовете на Гърция, Южна Италия и Мала Азия се отдавали на свободна умствена дейност, а във Вавилон и Ерусалим последните от еврейските пророци пробуждали свободната човешка съвест, два смели арийски народа — мидийците и персите, завладели цивилизацията на стария свят и създали Персийската държава — най-голямата по размери, която светът бил виждал до тогава. При Кир Вавилон и богатата и стара цивилизация на Мидия били присъединени към персийските владения, а финикийските градове в Левант и всички гръцки градове в Мала Азия били подчинени. Камбиз покорил Египет, а Дарий I, третият от персийските владетели (521 г. пр.н.е.), станал господар на целия свят. Вестоносците разнасяли заповедите му от Дарданелите до Инд, и от Горен Египет до Централна Азия.

Гърците в Европа, Италия, Картаген и Сицилия и испанските финикийски поселища не били под владение на персийската държава, но се отнасяли към нея с почит. Единствените народи, които причинявали на персите сериозни безпокойства и нападали Северните и Североизточните граници на Персия, били скитите.

В тази голяма държава персийците били само господстващо малцинство, което наложило своя език на местното население. Тир и Сидон, както и по-рано, останали големи Средиземноморски пристанища за семитските кораби. Но се появила една нова морска сила — гърците, които съперничели на семитите.

Дарий I навлязъл в Европа с намерението да достигне Южна Русия, отечеството на скитските конници. Той прекосил Босфора с голяма войска и навлязъл далеч на север. Войската му се състояла предимно от пехота. Скитските ездачи не влизали в открит бой, а нападали персийските обози. Лишена от боеприпаси и храна, войската на персите понесла големи лишения и Дарий бил принуден да отстъпи безславно.

Той се върнал сам в Суза, а войската си оставил в Тракия и Македония. Неуспехът му бил последван от въстанията на гръцките градове в Азия. По този начин европейските гърци били въвлечени във войната. Дарий решил да ги покори. С помощта на финикийската флота той подчинил гръцките острови един след друг и през 490 г. пр.н.е. нападнал Атина. Една страшна армада отплувала от пристанищата на Мала Азия и на Източното Средиземноморие, а пехотата се отправила по суша към Маратон, на север от Атина, но там била напълно разбита от атиняните. Персийската флота се завърнала в Азия. Така завършило първото персийско нападение срещу Гърция.

Второто било много по-внушително. Дарий умрял скоро, след като научил за поражението си при Маратон. В продължение на четири години неговият син и наследник Ксеркс събирал разнородна армия, с която да смаже гърците. Неговата войска нямала равна на себе си по численост. За известно време страхът обединил всички гърци. Ксеркс преминал Дарданелите през 480 г. пр.н.е. по мост от лодки, а флотата пренесла припасите. При тесния проход Термопили един отряд от 1400 души, предвождан от спартанския цар Леонид, се противопоставил на това множество и въпреки че проявил ненадминат героизъм, бил напълно унищожен. Всички спартански войници били избити. Но и загубите, нанесени на персийците, били значителни и войската на Ксеркс слязла в Тива и Атина доста обезсърчена. Тива се предала и сключила мир, а атиняните напуснали града си и той бил изгорен.

Гърция изглеждала победена, но численото ръководство не се оказало решаващо. Противно на очакванията гръцката флота, макар и неколкократно по-малка от персийската, я нападнала в Саламинския залив и я унищожила. По този начин персийската войска била лишена от припаси. Смелостта на Ксеркс му изневерила. Той се оттеглил в Азия с половината от войската си, като оставил остатъка й да бъде разбит при Платея (479 г. пр.н.е.) По същото време гърците унищожили при Микале в Мала Азия и остатъците от персийския флот.

Персийската опасност отминала. Повечето от гръцките градове в Азия се освободили. Всичко това е разказано с много живописни подробности в първата писана история — Историята на Херодот. Херодот бил роден около 484 г. пр.н.е. в йонийския град Халикарнас в Мала Азия. Той посетил Вавилон и Египет, където търсил и събирал точни сведения за своята история. След поражението при Микале в Персия започнали борби между отделните династии. Ксеркс бил убит през 465 г. пр.н.е. и въстанията в Египет, Сирия и Мидия унищожили реда в това мощно царство. Днес бихме определили Историята на Херодот като политическа пропаганда, чиято цел била да застави Гърция да се обедини и да разбие Персия. Според Херодот някой си Аристагор отишъл при спартанците с една карта на света и им казал:

„Тези варвари не са храбри в боя, но притежават злато, сребро, бронз, дрехи, добитък и роби. Вие сега сте постигнали най-голямото изкуство във войната и ако поискате можете да вземете за себе си всичко това“.

Глава XXV
Разцвет на Гърция

Периодът от век и половина след поражението на Персия бил период на огромен разцвет за гръцката цивилизация. Гърция била разкъсвана от една отчаяна борба за първенство между Атина, Спарта и другите държави (Пелопонеската война от 431 до 404 г. пр.н.е.), а в 338 г. пр.н.е. господари на Гърция станали македонците. Въпреки това през този период мисълта, творческият и артистичен гений на гърците се издигнали до степен, която направила техните постижения светилник за човечеството през цялата по-късна история.

Центърът на тази духовна дейност била Атина. През повече от тридесет години (466 до 428 г. пр.н.е.) в Атина господствал Перикъл — един всестранно надарен и умен владетел. Развалините и до днес говорят за неговия велик творчески порив. Перикъл възстановил Атина не само материално, но и духовно. Той събрал около себе си архитекти и скулптори, поети и драматурзи, философи и учители. През 438 г. пр.н.е. Херодот пристигнал в Атина, за да разказва своята история. Анаксагор направил научно описание на слънцето и звездите. Есхил, Софокъл и Еврипид въздигнали гръцката трагедия до нейното съвършенство.

Тласъкът, който Перикъл дал на интелектуалния живот в Атина, продължил и след неговата смърт, въпреки че мирът в Гърция бил прекъснат от Пелопонеската война. Започнала една дълга и изтощителна борба за политическо надмощие, което противно на очакванията повече импулсирало, вместо да обезсърчи умовете на хората.

Дълго преди времето на Перикъл се придавало особено значение на реториката. Решенията не се вземали нито от царя, нито от жреца, а от събранията на народа или на първенците. Затова красноречието и силният аргумент станали много ценени способности и възникнала общността на софистите, които обучавали младежите в това изкуство. Но много от споровете на софистите били лошо аргументирани. Тяхната дейност естествено довела до внимателно разглеждане на стила, на логиката на мисълта, и на истинността на аргументите. След смъртта на Перикъл унищожителна критика на софизма направил Сократ. Една група интелигентни млади хора се събрали около него. Сократ бил обвинен, че смущава умовете на хората и осъден на смърт (399 г. пр.н.е.). Според обичая на тогавашна Атина той трябвало да изпие в собствената си къща, сред кръг от приятели, отровно питие, направено от бучиниш (Conium Maculatum). Но неговите ученици доразвили учението му и то продължило да смущава умовете на хората.

Най-известен от учениците на Сократ бил Платон (427–347 г. пр.н.е.), който създава философска школа. Неговото учение се разделя на две главни течения — изследване на способите на човешкото мислене и учение за политическите форми. Той е първият утопист, който създал теория за едно общество, различно и по-добро от всяко съществуващо общество. Това свидетелства за една необичайна смелост на човешкия ум, който дотогава приемал обществените форми и обичаи без всякаква критика. Платон казал ясно:

„Повечето от обществените и политически злини, от които страдаме, зависят от нас; стига само да имаме волята и смелостта за това, ние можем да ги премахнем. Ние можем да живеем по друг и по-мъдър начин, ако поискаме да го измислим и създадем. Ние все още не съзнаваме своята собствена власт.“

Това е едно крайно смело учение, което и днес остава непонятно за обикновените хора. Един от първите трудове на Платон бил „Републиката“, в който той развива идеята за аристократична комуна. Неговият последен, незавършен труд бил „Законите“, един проект за управление в мечтаната от него утопична държава.

След смъртта на Платон неговият учени Аристотел продължил критиката на логиката на мисленето и методите на управление. Той дошъл от град Стагира в Македония. Баща му бил дворцов лекар на македонския цар. Известно време Аристотел бил наставник на Александър, сина на царя, комуто предстояло да извърши велики дела, за които скоро ще разкажем. Аристотел издигнал логиката на едно ниво, на което тя останала хиляда и петстотин години, докато средновековните учени не подели наново старите въпроси. Той схванал, че преди човек да може наистина да управлява своята съдба, както учи Платон, се нуждае от много повече и много по-точни знания, отколкото притежава. И затова започнал да събира и систематизира знанията в наука. Той е бащата на естествената история и основател на политическата наука. Неговите ученици в Лицеума разгледали и сравнили устройствата на 158 различни държави…

В четвърти век пр.н.е. откриваме, че са съществували хора, които са почти съвременни мислители. Наивните методи на първобитната мисъл отстъпват място на едно систематично и критично изследване на житейските проблеми. Магьосническият и чудовищен символизъм, изображението на боговете и богоподобните чудовища и всичките табута, забрани и ограничения, които дотогава спъвали мисленето, тогава напълно били отхвърлени. Започнало свободното, точно и логично мислене. Свежият ум на тези новодошли от северните гори пришълци прониква в мистериите на храма.

Глава XXVI
Империята на Александър Велики

Пелопонеската война, продължила от 431 до 404 г. пр.н.е. изтощила Гърция. Междувременно, на север от нея Македония ставала все по-силна и цивилизована. Македонците говорели език, който бил родствен на гръцкия и взимали участие в Олимпийските игри. В 359 г. пр.н.е. цар на тази малка страна станал Филип — човек с много големи способности и амбиции. Той бил заложник в Гърция и там получил гръцко образование. Навярно е познавал идеите на Херодот, за възможното завладяване на Азия от обединена Гърция, които били доразвити и от философа Изократ.

Като начало, Филип се заел да организира и разшири собственото си царство и да преустрои своята войска. В продължение на хиляда години, конската колесница била решителният фактор в боевете, заедно с пехотата, която се движила в сгъстен строй. В боевете взимали участие и конници, които се сражавали индивидуално, без ред и дисциплина. Филип организирал пехотата да се бие в тясно сплотена маса, така наречената „македонска фаланга“. Той обучил и своите конни благородници — рицарите — да се бият в строй, и така създал кавалерията. Решаващата тактика в повечето от неговите битки и в сраженията, които водил неговия син Александър, била кавалерийското нападение. Фалангата държала пехотата на неприятеля фронтално, докато кавалерията унищожавала неприятелската конница по крилата на фронта му и връхлитала върху фланговете и тила на неговата пехота. Колесниците били изваждани от строя от стрелци, които избивали конете.

С тази нова войска Филип разширил границите си през Тесалия до Гърция. Боят при Херонея (338 г. пр.н.е.), спечелен срещу Атина и нейните съюзници, повалил цяла Гърция в краката му. Най-после мечтата на Херодот започнала да се осъществява. Един конгрес на всички гръцки държави назначил Филип за главен предводител на гръцко-македонския съюз срещу Персия и в 336 г. пр.н.е. неговият авангард преминал в Азия, за този отдавна замислен поход. Но Филип не могъл да го последва. Той бил убит, както се предполага, по подстрекателството на царица Олимпия, майката на Александър. Тя ревнувала Филип, който се оженил за друга жена.

Филип положил изключителни грижи за възпитанието на сина си. Той не само взел Аристотел, най-великият гръцки философ, за негов наставник, но и сам споделял идеите си с него и му дал отлична военна подготовка. При Херонея, Александър, който тогава бил само осемнадесетгодишен, командвал кавалерията. Така станало възможно този млад човек, едва на двадесет години да се възкачи на престола, да поеме задачата на баща си и да продължи бляскаво персийския поход.

Нужни били две години на Александър, за да затвърди властта си в Македония и Гърция. През 334 г. пр.н.е. той нахлул в Азия, разбил персийската войска в битката при Граник и завладял много градове в Мала Азия. Необходимо му било да завладее всички крайбрежни градове и да остави в тях гарнизони, защото персийците разполагали с флотите на Тир и Сидон и владеели морето. Ако дори едно пристанище останело в тила му незаето, персийците можели да стоварят там свои войски. При Иса (333 г. пр.н.е.) той срещнал и разгромил една грамадна разнородна орда под предводителството на Дарий III. Също както войската на Ксеркс, отпреди век и половина, и тази представлявала сбирщина от случайни елементи, чието движение се затруднявало от множество дворцови служещи, харема на Дарий и многочислените обози. Сидон се предал на Александър, но Тир се съпротивлявал упорито. В крайна сметка, големия град бил атакуван, разграбен и разрушен. Газа също бил разрушен, а към края на 332 г. пр.н.е. Александър навлязъл в Египет и поел от персийците неговото управление.

Той построил големи градове, леснодостъпни откъм сушата, и затова неспособни на бунт. В тях преминала търговията на финикийските градове. Финикийците от Западно Средиземно море внезапно изчезват от историята; също така внезапно се явяват евреите в Александрия и другите нови търговски градове, създадени от Александър.

През 331 г. пр.н.е. Александър се отправил от Египет към Вавилон, както направили преди него Тутмос, Рамзес и Нехо. Но той минал през Тир. При Арбела, близо до развалините на Ниневия, която била вече забравен град, той срещнал Дарий. В решително сражение персийската атака с колесници се провалила, а македонското кавалерийско нападение разкъсало голямата смесена орда и фалангите довършили победата. Дарий отстъпил. Той не направил друг опит да се съпротивлява на завоевателя, а избягал на север, в страната на мидийците. Александър настъпил към Вавилон, който бил все още важен и цветущ град, а после към Суза и Персепол. Там, след едно пиянско пиршество, той изгорил палата на Дарий, „царя на царете“.

Оттам Александър в „церемониален марш“ обиколил цяла Централна Азия и достигнал до най-крайните граници на персийската държава. Отначало се насочил на север. Дарий бил преследван и настигнат призори, умиращ в колесницата си, убит от своите хора. Александър, който пристигнал след гърците, го намерил вече мъртъв. Александър преминал край бреговете на Каспийско море, изкачил се по планините на Западния Туркестан и се спуснал през Херат, (който той основал), Кабул и Киберийския проход в Индия. При река Инд имал голямо сражение с индийския цар Пор, в което македонските войски за пръв път видели слонове, по-късно той си построил свои кораби, отплувал до устието на Инд, тръгнал назад край бреговете на Белуджистан и се върнал, след шестгодишно отсъствие, в Суза в 324 г. пр.н.е. Тук той се заел да заздрави и организира грамадното царство, което завоювал. Александър искал да спечели на своя страна новите си поданици и затова облякъл дрехата и наложил тиарата на персийските монарси, но това предизвикало завистта на македонските военноначалници, които му причинили немалко тревоги. Той уредил множество женитби между тези македонски офицери и персийски и вавилонски жени — „женитби на Изток със Запад.“ Но не доживял да довърши съединението, което замислял. Александър заболял от треска, след една пиянска оргия във Вавилон и умрял в 323 г. пр.н.е.

След смъртта на Александър обширната му държава се разпаднала на части. Един от неговите генерали, Селевк, задържал най-голямата част от старата персийска държава, от Инд до Ефес; друг един — Птоломей, заел Египет, а Антигон — Македония. Останалата част от империята била нестабилна и минавала под властта на редица местни авантюристи. От север наново започнали варварските нападения, които нараствали по размер и сила, докато най-после Римската република успяла да покори и спои късовете на разорената империя на Александър в една нова и по-трайна държава.

Глава XXVII
Музеят и библиотеката в Александрия

Преди времето на Александър, в повечето персийски владения имало много гръцки търговци, художници, чиновници и наемни войници. В династическите спорове, които последвали смъртта на Ксеркс, особена роля изиграл един отряд от десет хиляди гръцки наемници, под началството на Ксенофонт. Завръщането на този отряд от Вавилон в азиатска Гърция е описано от него в „Завръщане на десетте хиляди“ („Анабазис“), една от първите истории на войната, написана от участник — пълководец. Но завоеванията на Александър и разделянето на неговото кратковременно царство между подчинените му пълководци, улеснили много проникването на гърците и техния език, обичаи и култура в стария свят. Следи от този процес може да се намерят в Централна Азия и в Северозападна Индия. Гръцкото влияние върху развитието на индийското изкуство било твърде значително.

В продължение на много векове, Атина поддържала своята слава като център на изкуството и културата. И наистина, нейните училища съществували до 529 г. след н.е., т.е. близо хиляда години. Но първенството в научния живот на света преминало през Средиземно море в Александрия, новият търговски град, който бил основан от Александър. Тук македонският пълководец Птоломей станал фараон и се обкръжил с двор, който говорел гръцки. Той бил близък с Александър, преди да стане цар, и бил дълбоко завладян от идеите на Аристотел. Птоломей се заловил с голяма енергия и умение да създава условия за развитие на знанията и изследванията. Той написал една история на походите на Александър, която, за нещастие, е изгубена.

Александър пожертвал навремето значителни суми за подпомагане изследванията на Аристотел, но Птоломей бил първият, който направил многовековен дар на науката. Той издигнал в Александрия една постройка, която посветил на музите — музеят на Александрия. В продължение на две или три поколения, научната работа, извършена в Александрия, била необикновено богата. Евклид, Ератостен, който измерил големината на Земята и изчислил, с разлика от осемдесет километра, истинската дължина на нейния диаметър, Аполоний, който писал за коническите сечения, Хипарх, който направил първата звездна карта и каталог на звездите, и Херон, който измислил първата парна машина, са между най-ярките звезди на това необикновено съзвездие от пионери на науката. Архимед дошъл от Сиракуза, за да учи в Александрия и често посещавал музея. Херофил бил един от най-великите гръцки анатоми, който, според сведенията, правел разрези на трупове за своите изследвания.

В продължение на едно-две поколения, по времето на Птоломей I и Птоломей II, в Александрия знанията и откритията достигнали небивал разцвет. Но това не продължило дълго. Имало много причини за упадъка, който последвал. Главната между тях, както предположи покойният професор Махафи, била тази, че музеят представлявал „царски“ колеж и всичките негови професори и членове били назначавани и финансирани от фараона. Това било добре, докато фараон бил Птоломей I, ученик и приятел на Аристотел. Но с течение на времето династията на Птоломеите се египтянизирала, нейните членове изпаднали под влиянието на египетските жреци и на египетския религиозен живот. Те нямали интерес да продължат работата, която се вършела в музея, и техният контрол задушил изследователския му дух. След един век съществуване, дейността му започнала да запада.

Птоломей I не само организирал по най-модерен начин събирането на нови знания, но и създал едно енциклопедично хранилище на мъдростта — Библиотеката на Александрия. Тя била не само хранилище, а и място за преписване и продаване на книги. Една голяма армия от преписвани увеличавала постоянно броя на книгите. Тук се извършвало систематичното събиране и разпределение на знанията. Основаването на този музей — библиотека отбелязва една от великите епохи в историята на човечеството.

Но изследванията и разпространението на знанията срещали сериозни пречки. Една от тях била голямата социална пропаст, която разделяла философа, който по социално положение бил благородник, от търговеца и занаятчията. В онези дни е имало много работници, но те не били в духовно съприкосновение с мислителите. Работникът на стъкло правел най-красиво оцветени мъниста и стъкълца, но никога не направил флорентинска стъкленица или лупа. Чистото стъкло изглежда не го интересувало. Работещият с метали, правел оръжия и скъпоценни украшения, но той никога не изработил везни. Философът създавал възвишени теории за атомите и естеството на нещата, но нямал никакъв практически опит. Била прекъсната връзката между науката и практиката, с изключение на медицината. И макар Херон да измислил една парна машина, никой и никога не се опитал да я използува за движение на кораби или задруга полезна цел. Затова, след смъртта на Птоломей I и Птоломей II, изчезнало интелектуалното любопитство и нямало нищо, което да поддържа продължаването на научната дейност. Откритията на музея били записвани в ръкописи, които останали неизвестни.

Древният свят не познавал хартията, която е китайско откритие и достигнала до западния свят едва в девети век след н.е. Единствените книжни материали били пергаментът и ивици от папирусна тръстика, съединени с краищата си. Тези ивици се навивали на свитъци и били много неудобни, както за четене, така и за правене на справки. Нямало печатни книги, разделени на страници. А иначе, самото печатане било известно в света още в старата каменна епоха. В Шумер имало печати, но без наличието на хартия, не можело да се мисли за печатане на книги — едно усъвършенствуване, на което може би са се съпротивлявали и професионалните интереси на преписваните. Александрия произвела изобилно количество книги, но те не били евтини и затова тя не успявала да разпространи знанията си сред населението на стария свят извън кръга на богатата и влиятелна класа.

Останалият свят продължавал да върви по своите стари пътища, без да подозира, че семето на научните знания вече е посято. Скоро мракът на религиозния фанатизъм паднал върху Александрия.

Александрия не била единственият център на гръцката интелектуална дейност през трети век пр.н.е. Имало и много други градове, в които се развивал бляскав интелектуален живот. Такъв бил, например, гръцкият град Сиракуза в Сицилия, където мисълта и науката цъфтели в продължение на два века. Такъв бил Пергам в Мала Азия, който също имал голяма библиотека. Но този бляскав елински свят сега бил смутен от едно нашествие от север. Нови нордически варвари — галите, се устремили надолу по пътищата, които някога били следвани от прадедите на гърците, фригийците и македонците. Те нападали, грабели и разрушавали. А след галите, от Италия дошъл един нов завоевател — римляните, които постепенно подчинили цялата западна половина на обширното царство на Дарий и Александър. Те били способен народ, но без въображение, предпочитали правовия порядък и изгодите пред науката или изкуството. Нови завоеватели настъпвали също от централна Азия, за да съсипят и покорят империята на селевкидите и да отрежат отново западния свят от Индия. Това били партяните, орди от конни стрелци с лъкове, които през трети век пр.н.е. се отнесли към гръцко — персийската империя на Персеполис и Суза по същия начин, както персийците се отнесли към нея в седми и шести век. Имало и други номадски народи, които също идвали от североизток, народи, които не били руси и нордически и не говорели арийски, а жълтокожи и чернокожи и с монголска реч. Но за тези народи ние ще разкажем повече в следващите глави.

Глава XXVIII
Животът на Пуатама Буда

А сега ще се върнем три века назад, за да разкажем за един велик учител, който успял да направи революция в религиозната мисъл и религиозните понятия на цяла Азия. Това бил Пуатама Буда, който учел своите последователи в Бенарес, в Индия, по същото време, когато Исай пророчествал сред евреите във Вавилон, а в Ефес, Хераклит разсъждавал и изследвал природата на нещата. Всички те живели по едно и също време, без да знаят нещо един за друг.

Шести век пр.н.е. бил един от най-забележителните в цялата история. Навсякъде умовете на хората се пробуждали и търсели отговор на трудните житейски въпроси. Човешкият род започнал да възмъжава след един период на „детство“, продължил двадесет хиляди години.

В историята на Индия съществуват все още много бели петна. Около 2000 г. пр.н.е. един арийски народ дошъл от северозапад и успял да разпространи своя език и традиции над по-голямата част от северна Индия. Този език представлявал особено наречие от арийския език, познато под името санскритски език. Пришълците заварили между Инд и Ганг един мургав народ с по-развита цивилизация, но с по-слаба воля, който, за разлика от гърците и персийците, не се смесил със своите предшественици, а останал отделен от тях. По-късно в Индия се обособяват отделни касти със свои поделения, чиито представители не се женили помежду си и не се събирали заедно. Това кастово деление отличава индийското население от другите европейски и монголски народи.

Сидхартха Пуатама произхождал от аристократично семейство, което управлявало една малка област по Хималайските склонове и на деветнадесет години се оженил за една красива своя братовчедка. Той ходел на лов и се забавлявал из своите слънчеви градини, горички и напоявани оризища. Но чувствал, че съществуването, което води, не е истински живот, а един празник, който продължава твърде дълго.

Мисълта за болестите и смъртта, суетността на всичко земно и преходността на щастието, измъчвала съзнанието на Пуатама. Веднъж, когато бил в такова настроение, той срещнал един от тези аскети, които вече съществували в Индия. Тези хора живеели по строги правила, прекарвайки много време в размишления и в религиозни спорове и търсели някакъв по-дълбок смисъл на живота. Едно страстно желание да прави същото обладало и Пуатама.

Той размишлявал върху това свое намерение, когато според преданието, получил известие, че жена му родила неговия първороден син. „Това са връзки, които трябва да се късат“ — казал Пуатама.

Неговият род се събрал на голямо пиршество, за да отпразнува раждането на детето. През нощта Пуатама се събудил със смут в душата си, „като човек, комуто съобщили, че къщата му гори.“ Той веднага решил да остави своя щастлив, но безцелен живот, отишъл тихо до стаята на жена си и на светлината на малката маслена лампа я видял как спи, прегърнала новородения му син, заобиколена с цветя. Той почувствал страшно желание, преди да тръгне да прегърне за пръв и последен път детето, но страхът, че ще събуди жена си, го спрял. Най-после се обърнал, излязъл навън в бляскавата индийска лунна нощ, възседнал коня си и тръгнал по света.

Едва на сутринта се спрял извън земите на своя род и слязъл от коня край една песъчлива река. Там отрязал с меча си своите развяващи се къдри, свалил всичките си украшения и ги изпратил с коня си обратно в къщи. По пътя срещнал един дрипав човек, разменил си дрехите с него и, като се освободил по този начин от всички светски връзки, свободно можел да се посвети на търсене на мъдростта. Отправил се на юг към едно убежище на отшелници и учители в хълмистото разклонение на планините Виндхайя. Там, в пещери живеело общество от мъдри хора, които предавали устно своето знание на онези, които идвали при тях. Пуатама познавал метафизиката на своя век, но отговорите на въпросите, които тя му давала, не удовлетворявали неговата интелигентност.

Индийският ум винаги е бил предразположен да вярва, че силата и знанието може да се придобият чрез краен аскетизъм, чрез постене, безсъние и самоизмъчване, и Пуатама решил да опита тези способи за постигане на мъдростта. Той отишъл с пет братя ученици в джунглите и там се отдал на постене и ужасни изтезания на плътта. Неговата слава се разнесла „като звука на голяма камбана, закачена в купола на небесата“. Но по този начин не могъл да достигне истината. Един ден, както се скитал, опитвайки се да мисли, въпреки изтощението си, внезапно изпаднал в безсъзнание. Когато дошъл на себе си, разбрал глупостта на тези полумагьоснически прийоми за търсене на мъдростта.

Пуатама поискал обикновена храна и отказал да изтезава повече плътта си, с което ужасил своите другари. Той схванал, че човек може да постигне всяка истина, ако е добре нахранен и здрав. Такова схващане било абсолютно чуждо на идеите на страната и епохата. Неговите ученици го напуснали и си отишли в Бенарес, обхванати от меланхолия. Пуатама продължил да скита сам.

Когато умът се бори с някакъв голям и сложен проблем, той напредва стъпка по стъпка, без да схваща постигнатия напредък, докато внезапно, в миг на просветление, открие своята победа. Така се случило и с Пуатама. Той седнал да яде под едно голямо дърво край брега на реката, когато му се явило видение. Сторило му се, че проникнал ясно в смисъла на живота. Според преданието, той стоял цял ден и цяла нощ в дълбока размисъл, а после тръгнал да разкаже на света за своето видение.

В Бенарес намерил старите си ученици и ги привлякъл около новото си учение. В царския Парк на Елените в Бенарес те си построили хижи и основали училище, в което идвали мнозина, които търсели мъдростта.

В основата на неговото учение стоял въпросът, който Пуатама си задавал още като млад: „Защо не съм напълно щастлив?“ Това бил интроспективен въпрос, много по-различен от любознателността, с която Талес и Хераклит изследвали тайните на Вселената, и от бремето на нравствената отговорност, което великите пророци налагали върху съзнанието на евреите. Индийският учител се съсредоточавал върху своето „Аз“ и търсил начин да го унищожи. Той учил, че страданието се дължи на алчните желания на индивида. Докато човек не победи своите лични ламтежи, животът му е мъка и краят му — скръб. В живота има три злини. Първата е жаждата за удовлетворение на плътските желания и алчността; втората е егоистичното желание за безсмъртие, а третата е стремежът за личен успех, светския живот, скъперничество и други подобни. Всички тези желания трябва да се преодоляват, за да се отървем от скърбите и мъките на живота. Когато те бъдат преодолени, когато нашето „Аз“ изчезне съвсем, тогава се постига блаженството надутата, нейното най-висшето благо, наречено Нирвана.

Това е същността на неговото учение. То наистина не е така лесно за разбиране, както гръцкия стремеж да се проникне без страх в природата на нещата, или еврейската заповед да се страхуваме от Бога и да живеем с неговата истина. Това учение било непонятно дори за най-близките му ученици, и не е чудно, че след неговата смърт, то било изкривено и осакатено. По това време в Индия била широко разпространена вярата, че мъдростта слиза на земята през големи интервали от време и се въплъщава в някое избрано лице, което наричали Буда. Пуатама бил последният от Будите, макар да не съществуват доказателства, че той се е домогвал някога до тази титла. Веднага след смъртта му за него започнали да се разказват фантастични приказки. Човешкото сърце винаги е предпочитало чудесната приказка пред моралното усилие, и Пуатама Буда лесно се превърнал в свръхестествено същество.

Ако Нирвана била недостъпна за въображението на повечето от хората, те поне са успели да схванат нещо от смисъла на онова, което Пуатама наричал Ариана — „Благородния път в живота“. Учението му изисквало душевна порядъчност, чистота на стремежа и думите, справедливи постъпки и честен живот. Това пробуждало съвестта, и подтиквало към великодушни и самоотвержени дела.

Глава XXIX
Цар Ашока

След смъртта на Пуатама, в продължение на няколко поколения, будисткото учение, което първо издига идеята, че най-висшето благо за човека е покоряването на личното „Аз“, имало сравнително малък успех в света. Но по-късно то поразило въображението на един от най-великите монарси на епохата.

Вече споменахме как Александър Велики слязъл в Индия и се сражавал с цар Пор при река Инд. Гръцките историци разказват, че някой си Чандрагупта Маурия дошъл в лагера на Александър и се опитал да го убеди да продължи похода си до река Ганг и да завладее цяла Индия. Александър не направил това, поради отказа на неговите воини да вървят по-нататък в един непознат за тях свят. Но по-късно (321 г. пр.н.е.) Чандрагупта си осигурил помощта на някои планински племена и осъществил своята мечта. Той основал империя в северна Индия и в 303 г. пр.н.е. вече бил в състояние да нападне Селевк I в Пенджаб и да изгони от Индия последните остатъци от гръцката сила. Неговият син разширил тази нова империя, а внукът му Ашока, монархът, за когото сега ще разкажем, в 264 г. пр.н.е. вече владеел една държава от Афганистан до Мадрас.

Отначало Ашока бил склонен да следва примера на своя баща и дядо и да завърши покоряването на Индийския полуостров. Той завладял Калинга (255 г. пр.н.е.), една страна по източното крайбрежие на Мадрас. Макар щастието винаги да го следвало, той се отвратил от жестокостта и ужасите на войната, и сам се отказал от нея. Решил никога вече да не воюва, усвоил миролюбивите доктрини на будизма и заявил, че оттук нататък неговите завоевания ще бъдат завоевания на религията.

Неговото царуване продължило двадесет и осем години и било един от най-бляскавите промеждутъци в неспокойната история на човечеството. При Ашока започнало изкопаването на кладенци в Индия и засаждането на дървета. Той основал болници и обществени градини за отглеждане на лековити треви. Създал особен клон от управлението, който да се грижи за коренните жители и покорените народи в Индия. Взел мерки за образованието на жените. Направил големи пожертвувания за будистките проповеднически братства и се опитал да ги подбуди към по-обективна и енергична критика на тяхната литература, защото много суеверия бързо се натрупали върху чистото и просто учение на великия индийски учител Пуатама. Ашока изпращал проповедници до Кашмир, до Персия, до Цейлон и Александрия.

Ашока — най-великият от царете, изпреварил своя век. Той не оставил след себе си нито приемник, нито някаква организация от хора, които да продължат делото му и неговото царуване останало само прекрасен спомен в разпокъсаната и западаща Индия. Жреческата каста на брамините, най-висшата и най-привилегирована каста в индийското общество, се противопоставяла на искреното и открито учение на Буда. Постепенно брамините подкопали будисткото влияние в страната. Старите чудовищни богове, безбройните култове на индуизма, възвърнали своето влияние. Системата на кастите станала по-сурова и по-сложна. В продължение на дълги векове будизмът и браминизмът процъфтявали един до друг, докато будизмът бавно западнал и бил изместен от браминизма. Но той успял да се разпространи извън границите на Индия, където нямало кастово деление, и се наложил като религия в целия Китай, Сиян, Бирма и Япония, страни, в които господства и до днес.

Глава XXX
Конфуций и Лао Дзъ

Остава да разкажем за други двама велики мъже — Конфуций и Лао Дзъ, живели в онзи удивителен век, който може да се счита за „юношество“ на човечеството — шести век пр.н.е.

В тази книга досега сме разказали твърде малко за ранната история на Китай. Днес тя все още е забулена в много тайни, но очакваме, че китайските изследователи и археолози ще проучат своето минало всестранно. Първата примитивна китайска цивилизация възникнала много отдавна в големите речни долини от първоначалната хелиолитна култура. Както Египет и Шумер, тя притежавала общите характеристики на тази култура и се е съсредоточавала около храмовете, в които свещениците и царете-жреци принасяли сезонни кръвни жертви. Животът в градовете бил подобен на египетския и шумерския живот отпреди шест — седем хиляди години и на живота в Централна Америка отпреди хиляда години.

Както първобитните цивилизации на Европа и Западна Азия били в конфликт с номадите от север, така и северните предели на първобитния Китай били населени с номадски племена — хуни, монголи, турци и татари. Те се променяли, разделяли и обединявали, също както нордическите народи. Източните номади от време навреме постигали някакво политическо единство и ставали завоеватели и господари на тези цивилизовани области.

Много е възможно най-ранната цивилизация на Китай да не е била монголска, както не е била номадска или семитска първоначалната цивилизация на Европа и Западна Азия. Има вероятност тя да е била създадена от тъмнокожите и да е била еднаква с най-ранните египетска и шумерски цивилизации. Още в доисторическите времена там да са ставали завоевания и смесвания на покорените туземци със завоевателите. През 1750 г. пр.н.е. в Китай вече намираме една обширна мрежа от малки царства и градове държави, признаващи върховенството на едни велик жрец, комуто плащали, макар невинаги редовно и не точно, определени феодални данъци. Касае се за жреца император, „Синът на Небето“. Династията Шан била заместена в 1125 г. пр.н.е. от династията Джоу, която поддържала относително единство между държавите в Китай, при което връзката между държавиците и центъра ту отслабвала, ту се засилвала. Това положение се задържало до дните на Ашока в Индия и на Птоломеите в Египет. През дългия период на династията Джоу, Китай постепенно се разпаднал. Дошли хунски народи и основали множество княжества, а местните управители прекратили плащането на своя данък и станали независими. В шести век пр.н.е. в Китай имало, казва един китайски авторитетен историк, пет или шест хиляди самостоятелни държави. Това бил, както китайците го наричат в своите хроники, „век на бъркотията“.

Но този „век на бъркотия“ не попречил на голямата интелектуална дейност и на съществуването на множество местни центрове на изкуството и на цивилизования живот. Ако се запознаем по-добре с китайската история, ще видим, че Китай също имал своя Милет и своята Атина, своя Пергам и своята Македония. За сега ние можем да говорим за тази епоха на разединение в Китай само накратко, в общи черти, защото нашите сведения са недостатъчни, за да пресъздадем една последователна и свързана история.

Също както в разделена Гърция имало философи, а в пръснатото и поробено еврейство — пророци, тъй и размирният Китай по това време имал своите философи и учители. Точно тази несигурност изглежда е провокирала раждането на светли умове.

Конфуций бил човек от аристократичен произход и заемал официална длъжност в една малка държава, наречена Лу. Тук той основал нещо като Академия. Беззаконието и несретата в Китай го наскърбявали дълбоко. В душата му се оформил един идеал за по-добро управление и по-добър живот, и той започнал да пътува от държава в държава, търсейки владетел, който би осъществил неговите законодателни и възпитателни идеи. Намерил един, но дворцовите интриги подкопали влиянието на учителя и осуетили неговите реформаторски предложения. Интересно е да се отбележи, че век и половина по-късно гръцкият философ Платон също търсил такъв владетел и известно време бил съветник на тиранина Дионисий, който управлявал Сиракуза в Сицилия.

„Няма мъдър управник, който да се съгласи да ме вземе за свой ръководител, а дойде време да умирам“ — казал Конфуций, преди да умре разочарован. В преклонните си години, когато гледал безнадеждно на бъдещето, той дори не подозирал, че неговото учение ще се окаже така жизнено и ще се утвърди сред китайския народ. То станало едно от основните „три учения“ за китайците, наред с ученията на Буда и на Лао Дзъ.

Централно място в учението на Конфуций заемало поведението на благородния и аристократичен човек. Конфуций придавал на личното поведение основно значение, каквото Пуатама придавал на унищожаването на „Аз“ — а, гърците — на познаването на външния свят, и евреите — на праведността. Той бил дълбоко угрижен от бъркотията и злото в света и искал да направи хората благородни, за да създадат един благороден свят. Търсел начин да регулира поведението на всеки човек до най-малки подробности, да предвиди правила за всеки конкретен случай в живота. Вежливият, благороден, самодисциплиниран човек с обществен дух, бил идеалът, който вече се развивал в северния китайски свят.

Учението на Лао Дзъ, който дълго време управлявал императорската библиотека на династията Джоу, било много по-мистично, смътно и неопределено от онова на Конфуций. Той проповядвал стоическо равнодушие към удоволствията и благата на света и връщане към по-простия живот на миналото. Неговите съчинения са много своеобразни по форма и стил. Обичал да си служи с гатанки. След смъртта му, неговото учение, както и това на Пуатама Буда, били изопачени и осакатени от множество легенди, обреди и суеверия. В Китай, също както в Индия, първоначалната вяра в магьосничеството и в чудовищните легенди, се борила срещу новото мислене в света. Както будизмът, тъй и таоизмът (който се приписва до голяма степен на Лао Дзъ), са религии на храма и жреца, и наподобяват по форма древните жертвени религии на Шумер и Египет. Но учението на Конфуций останало чисто, защото било по-ясно, просто, прямо и не се поддало на подобни изопачавания.

Северен Китай станал конфуциански по мисъл и дух, а Южен Китай станал таоистки. Оттогава съществува конфликтът между духа на севера и духът на юга, между (в по-късните времена) Пекин и Нанкин, между обществено настроения, правдив и консервативен север, и скептичния, артистичен, разпуснат и експериментален юг.

Раздорите в Китай през „века на бъркотията“ достигнали връхната си фаза през шести век пр.н.е. Династията Джоу била слаба и дотолкова дискредитирана, че Лао Дзъ напуснал двореца и се оттеглил от обществения живот.

За Китай започва период на междуособици и борба за надмощие между отделни китайски царства, които продължили до 246 г. пр.н.е. В 221 г. пр.н.е. Цин Шъ бил провъзгласен император, наречен в китайските хроники „първият всеобщ император“.

Неговото енергично царуване поставя началото на една нова ера на единство и благосъстояние за китайския народ. Той воювал успешно срещу хуните, които нападали откъм северните пустини и започнал строежа на Великата китайска стена, за да попречи на техните нашествия.

Глава XXXI
Рим влиза в историята

Читателят вероятно забелязва приликите в историята на тези цивилизации, въпреки съществуването на големите прегради по Индийската северозападна граница и на планинските масиви на Централна Азия и полуостров Индостан. В продължение на хиляди години, във всички топли и плодородни речни долини на Стария свят се разпространявала една религия, която изграждала система от храмове и жреци, свързани с нейните жертвоприношения. Нейни първи създатели били онези мургави народи, за които вече говорихме. По-късно дошли номадите и наложили на първобитната цивилизация своите характерни черти, а често и своя език. Те не само я покорили и й дали нов тласък за развитие, но същевременно заимствали от нея. В Месопотамия промените се извършвали първо от еламитите, по-късно от семитите, а след тях от нордическите мидийци и персийци. В областта на егейските народи тази роля се паднала на гърците; в Индия — на арийците. В Египет промените били по-слаби, поради наличието на закостенялата жреческа традиция. Китай бил монголизиран, Гърция и Северна Индия — арианизирани, а Месопотамия — семитизирана. Навсякъде номадите рушали и унищожавали, но едновременно с това донесли един нов свободен дух. Те подложили на съмнение старите религиозни вярвания и издигнали царе, кои го не били нито жреци, нито богове, а обикновени предводители на своите войни.

След шести век пр.н.е. навсякъде виждаме как се сгромолясват древните традиции и се пробужда един нов дух, който никога няма да бъде заглушен напълно в прогресивното развитие на човечеството.

Нека сега се пренесем от Китай към западната половина на Средиземноморието. Тук ще открием появата на един град, който бил предопределен да изиграе голяма роля в човешката история — Рим.

През 1000 г. пр.н.е. Италия била рядко населена планинска и гориста страна. Някои арийски племена нахлули в полуострова и образували малки селища и градове, а южния му край бил осеян с гърци. Етруските се настанили в централната част на полуострова, покорили различните арийски племена и завладели Рим. Тогава той представлявал малък търговски град с латинско население. Според старите хронологии, Рим е основан в 753 г. пр.н.е., т.е. половин век по-късно от основаването на великия финикийски град Картаген и двадесет и три години след първата Олимпиада. Но в римския форум са открити етруски гробове с много по-ранна датировка.

През 510 г. пр.н.е етруските царе били изгонени и Рим станал аристократична република с управляващ клас от „патрициански“ семейства, господстващи над масата от „плебеи“. С изключение на това, че говорел латински, във всяко друго отношение Рим приличал на много от аристократичните гръцки републики.

В продължение на няколко века историята на Рим е наситена с дълга и упорита борба на плебеите за свобода и дял в управлението. Не е трудно да се намерят гръцки паралели на този конфликт, който гърците биха нарекли „конфликт на аристокрацията и демокрацията“. В края на краищата, плебеите премахнали повечето от преградите между тях и на старите семейства и установили равенство, което дало възможност на Рим да разшири своето гражданство чрез включването на все повече и повече „външни“ хора в него.

В пети век пр.н.е. Рим започнал да стабилизира властта си. Дотогава римляните водели безуспешна война с етруските. Имало една етруска крепост, Веи, само на няколко километра от Рим, която те не били в състояние да завладеят. Но в 475 г. пр.н.е. етруските били сполетени от голямо нещастие. Гърците от град Сиракуза, в Сицилия унищожили тяхната флота. В същото време от север ги нападнали галите. Притиснати от римляните и галите, етруските били разгромени. Веи била завладяна от римляните. Галите минали през земята на етруските, дошли до Рим и разграбили града (390 г. пр.н.е.), но не могли да завладеят Капитолий. През нощта предприели атака, която не успяла, защото ненадейно закрякали гъски, събудили стражата и по този начин Рим бил спасен. Нападателите били умилостивени с пари и се оттеглили в Северна Италия.

Галското нападение по-скоро засилило, отколкото отслабило мощта на Рим. Римляните завладели и асимилирали етруските и разпрострели своята власт над цяла Централна Италия, от Арно до Неапол. Това станало около 300 г. пр.н.е. По същото време нараствало в Македония и Гърция могъществото на Филип. Римляните се утвърдили в цивилизования свят на изток от Италия, след разпадането на Александровата империя.

На север от римската държава били галите, а на юг — колониите на Велика Гърция. Галите били войнствен народ и римляните трябвало да пазят северната граници с крепости и укрепени селища. Гръцките градове — като Тарент и Сиракуза, не заплашвали Рим, а напротив — страхували се от него и дори търсели помощта му срещу новите завоеватели.

Вече разказахме как империята на Александър се разпаднала и била поделена между неговите пълководци. Сред тях бил един родственик на Александър, на име Пир, който се настанил в Епир и имал амбицията да завладее Тарент и Сиракуза. Той разполагал с много силна и модерна за времето си армия, която се състояла от пехотна фаланга, кавалерия и двадесет бойни слона. Пир навлязъл в Италия, разбил римляните в две значителни сражения при Хераклея (280 г. пр.н.е.) и Аускул (273 г. пр.н.е.) и, след като ги изтласкал на север, насочил вниманието си върху покоряването на Сицилия.

Но срещу него се изправил неприятел, по-страшен от римляните — финикийският търговски град Картаген. Той още помнел съдбата, която постигнала неговата метрополия (Тир) преди половин век. Сицилия се намирала твърде близо до Картаген и затова картагенците изпратили една флота в подкрепа на Рим, с което помогнали на римляните да продължат борбата. Те нападнали Пир и го разгромили в сражението при Беневентум.

В същото време галите настъпвали на юг към Епир. Разбит от римляните, подхвърлен на опасност по море от картагенците и заплашван от галите, Пир се простил със своята мечта за завоевания и се върнал в отечеството си (275 г. пр.н.е.), а властта на Рим се простряла до Месинския проток.

Върху сицилианския бряг на протока се намирал гръцкият град Месина, който скоро паднал в ръцете на пирати. Картагенците, които вече били почти господари на Сицилия и съюзници на Сиракуза, разгонили тези пирати (270 г. пр.н.е.) и разположили свой гарнизон там. Пиратите потърсили защита от Рим, който застанал на тяхна страна. По този начин Картаген и Рим се изправили един срещу друг като съперници, разделяни само от Месинския проток.

Глава XXXII
Рим и Картаген

Пуническите войни между Рим и Картаген започнали през 264 г. пр.н.е. По това време Ашока се възкачил на престола в Бехар, а Ши Хуан бил още дете. Александрийската библиотека все още била отворена, а галите вече нападали Мала Азия и вземали данък от Пергам. Но огромни, непреодолими разстояния все още разделяли страните една от друга и до останалия свят долитали само смътни и неясни отгласи от войната, която вече век и половина се водела в Испания, Италия, Северна Африка и Западното Средиземноморие между последната крепост на семитите и Рим, този пришълец сред арийските народи.

Тази война оказала силно влияние върху хода на световната история. Рим възтържествувал над Картаген, но съперничеството между арийци и семити продължило, за да се прояви по-късно във враждите между евреите и християните. Нашата история стига до събития, чиито последици все още подклаждат враждите и споровете на нашето съвремие.

Първата Пуническа война била подета през 264 г. пр.н.е. от пиратите в Месина. Тя се разраснала в борба за завладяването на цяла Сицилия, с изключение на владенията на гръцкия цар в Сиракуза. Отначало предимствата били на страната на картагенците. Те имали големи бойни кораби с нечувани размери — квинтареми, галери с пет редици гребла и с грамадно кормило. В битката при Саламин, два века по-рано, най-големите бойни кораби били триремите — с три реда гребла. Но римляните притежавали необикновена енергия, и въпреки че нямали достатъчно опит в битките по море, се заловили да надминат картагенците при построяването на кораби. В новата флота, която те създали, служели главно гръцки моряци. На по-високото моряшко изкуство на неприятеля римляните противопоставили своите яростните абордажи. Когато картагенският кораб се приближавал, за да удари римския или да изпочупи веслата му, грамадни железни куки го сграбчвали и римските войници се мятали на борда му. При Миле (260 г. пр.н.е.) и при Екном (256 г. пр.н.е.) картагенците били тотално разбити. Те отблъснали римския десант близо до Картаген, но претърпели поражение при Палермо, като загубили сто и четири слона, които послужили после за украса на устроеното, невиждано до тогава, триумфално шествие през Форума. След това последвали две поражения за римляните и после нова победа. Остатъците от флотата на Картаген били разбити в последното сражение при Егатските острови (241 г. пр.н.е.). Картаген молил за мир. Цяла Сицилия, с изключение на Сиракуза, била отстъпена на римляните.

В продължение на двадесет и две години между Рим и Картаген имало мир. И двете страни имали достатъчно други грижи. В Италия галите отново се устремили на юг, заплашили Рим (чиито жители, обхванати от панически ужас, започнали да принасят човешки жертви на боговете) и били разгромени при Теламон. Рим прострял границите си до Алпите и разширил владенията си по Адриатическия бряг до Илирия. Картаген бил разтърсен от поредица въстания и бунтове в Корсика и Сардиния и се нуждаел от доста време, за да се възроди неговата мощ. Най-накрая, с един предизвикателен акт, Рим анексирал двата непокорни острова.

Испания по това време била картагенско владение до реката Ебро на север. Тази граница била определена от римляните. Всяко преминаване през Ебро се смятало за нападение срещу римляните. През 218 г. пр.н.е. картагенците, предизвикани от римските нападения, преминали тази граница под предводителството на един млад пълководец на име Анибал, един от най-бляскавите военноначалници в световната история. Той превел своята войска от Испания през Алпите в Италия, вдигнал галите против римляните и започнал Втората Пуническа война в самата Италия. Тя продължила цели петнадесет години. Анибал нанесъл страшни поражения на римляните при Тразименското езеро и при Кана. Но докато траела войната в Италия, една италианска армия била стоварена при Марсилия и отрязала връзката му с Испания. Анибал не разполагал с обсадни машини и не можел по никакъв начин да превземе Рим. Най-после картагенците, заплашени от въстанието на нумидийците в собствената си страна, били принудени да се върнат обратно, за да бранят родината си. Но в Африка римската армия последвал картагенците и Анибал в битката при Зама (202 г. пр.н.е.) претърпял първото си поражение от римския военноначалник Сципион Африкански Стари. С битката при Зама завършила Втората Пуническа война. Картаген капитулирал. Той изгубил Испания и цялата си военна флота. Трябвало да изплати огромни репарации и се съгласил да предаде Анибал на римляните, но той се скрил и избягал в Азия, където по-късно, когато разбрал, че няма да избяга от ръцете на безпощадните си неприятели, изпил чаша отрова и умрял.

В продължение на петдесет и шест години Рим и обезсиленият Картаген живели в мир. През това време Рим завладял слабата и разединена Гърция, завзел Мала Азия и разбил Антиох III, от династията на Селевкидите, при Магнезия в Лидия. Той обявил Египет, който бил още под управлението на династията на Птоломеите, Пергам и повечето от малките държави от Мала Азия за „съюзници“, или, както бихме ги нарекли сега, „държави под протектората на Рим.“

Междувременно Картаген, зависим и обезсилен, бавно възвръщал предишното си благосъстояние. Неговото възкресение разпалило ненавистта и алчността на римляните. Той бил нападнат по много незначителен и коварен повод (149 г. пр.н.е.). Градът оказал упорита и ожесточена съпротива, издържал продължителната обсада, но бил превзет с пристъп (146 г. пр.н.е.). Уличните боеве, или по-право кланета, продължили шест дни. Те били извънредно жестоки и когато вътрешната крепост капитулирала, от четвърт милион картагенско население били оцелели едва около петдесет хиляди души. Те били продадени в робство, а градът бил подпален и разрушен до основи. Почернелите развалини били разорани и засети. По този церемониален начин, Картаген бил изличен от лицето на земята.

Така завършила Третата Пуническа война. От всички семитски държави и градове, които в продължение на пет века се радвали на просперитет и благоденствие, останала свободна само една малка държавица. Това била Юдея, която отхвърлила игото на Селевкидите и била под управлението на своите едноплеменници, макабейските князе. По това време библията вече била написана и били създадени традициите на еврейския свят, такива, каквито ги познаваме и днес. Естествено било разпръснатите по света картагенци, финикийци и други родствени народи да открият близост в техния почти идентичен език, а от техните традиции да почерпят надежда и кураж. Семитите продължавали да бъдат голяма търговска и банкерска сила в света. Семитският свят бил потиснат, но не и унищожен.

Ерусалим, който винаги е бил по-скоро символ, отколкото център на Юдейството, бил превзет от римляните през 65 г. пр.н.е. след дълга поредица от сражения и въстания. Храмът бил разрушен. Едно по-късно въстание през 132 г. пр.н.е. довело до изравняването му със земята. По-късно Ерусалим бил построен отново от римляните. На мястото на юдейския храм бил издигнат храм на римския бог Юпитер Капитолийски, а на евреите било забранено да живеят в града.

Глава XXXIII
Възходът на Римската империя

Новата римска държава, която постепенно завладяла целия западен свят през II и I в. пр.н.е., в много отношения била нещо различно от другите големите държави, които дотогава господствали в цивилизования свят. Първоначално тя дори не е била първа сред републиканските държави: по времето на Перикъл Атина господствала над своите съюзници и зависими държави. Когато започнал своята фатална война с Рим, Картаген бил господар на Сардиния и Корсика, Мароко, Алжир, Тунис и голяма част от Испания и Сицилия. Но Рим бил първата републиканска държава, която се спасила от бързото разпадане и победоносно шествала по пътя на своето развитие.

Центърът на тази нова държава се намирал далеч на запад от средищата на по-старите държавни формации като Месопотамия и Египет. Това западно местоположение позволило на Рим да включи в кръга на създадената цивилизация съвсем нови области и народи. Римската власт се разпростряла над Мароко и Испания и скоро подчинила цяла Северозападна Европа, т.е. областта, включваща днешна Франция, Белгия и дори Англия, а на североизток — Унгария и Южна Русия. Но от друга страна, Рим не бил в състояние да запази владенията си в Централна Азия или Персия, защото те били прекалено далеч от неговите административни центрове. Така римската империя включила северните арийски раси, както и гърците. В резултат на това, нейното население имало много по-малко хамитски или семитски елементи, отколкото населението на която и да било от предшествуващите я империи.

В продължение на няколко века Римската империя устоявала на опасността от асимилация, която толкова бързо погълнала персийци и гърци, и непрекъснато се разраствала. Управниците на мидийците и персите в течение на едно — две поколения се вавилонизирали напълно. Те взели тиарата на „Царя на царете“, както и жреците и храмовете на неговите богове. Александър и неговите наследници поели по същия път. Селевкидските монарси приели административните похвати и дворцовия живот на Навуходоносор. Птоломеите станали фараони и истински египтяни. Те били асимилирани по начина, по който преди тях били претопени и семитските завоеватели на шумерите. Но римляните управлявали своя собствен град и в продължение на няколко века се придържали към собствените си закони. Единственият народ, който упражнил някакво духовно влияние върху тях през II-III век, били родствените и близки на тях гърци. Ето защо, Римската империя била първият опит да се създаде една голяма държава от арийски тип. Затова тя се явява като своеобразен исторически модел. Римската империя е представлявала огромна арийска република. Тя не приличала на предишните държави, създадени по един и същ образец. Митичната фигура на завоевателя, управляващ страната от столичния град, израснал около храма на Бога на жътвата, никак не й подхождала. Римляните имали богове и храмове, но техните богове, подобно на гръцките, били безсмъртни човекоподобни същества, божествени патриции. Те също извършвали кървави жертвоприношения, а в усилни времена принасяли на боговете си дори хора — практика, възприета от техните мургави етруски учители. Но докато не започнало разпадането на Римската империя, нито жреците, нито храмовете имали решаващо значение в обществения живот.

Римската държава е уникално явление. Тя не повтаря в модела си на развитие предходните държави. Римският народ някак неочаквано за себе си бил въвлечен в съвсем нов административен експеримент. Не може да се каже, че този експеримент е бил особено успешен, защото в края на краищата империята рухнала. А и с течение на времето претърпяла доста промени. За сто години Римската империя се променила повече, отколкото Бенгал, Месопотамия или Египет за хиляда. Тя непрекъснато се променяла.

В някои отношения опитът на Рим не сполучил. В други и до днес остава незавършен. Европа и Америка все още се опитват да разрешат сложните задачи на световното господство, с които за пръв път се сблъскал римският народ.

Този, който изучава историята, трябва да има предвид не само политическите промени, но и развитието на идеите и социалните отношения през периода на римското владичество. В съзнанието на хората се е утвърдила представата за римското владичество като за нещо завършено и трайно, благородно и решително. „Сказанията за древния Рим“ от Маколей, Senatus Populusque Romanus, Катон Стари, Сципион, Юлий Цезар, Диоклециан, Константин Велики, триумфите, ораторските речи, гладиаторските битки и християнските мъченици — всичко това се слива в картината на нещо възвишено, и жестоко, и величествено. Детайлите от тази картина трябва да се отделят един от друг. Те са събрани от различни епохи, които се различават една от друга повече, отколкото Лондон от времето на Вилхелм Завоевателя (XI в.) се отличава от съвременния Лондон.

За по-голямо удобство ще разделим историята на разрастване на римското могъщество на четири периода. Първият от тях започва с разрушаването на Рим от галите в 390 г. пр.н.е. и продължава до края на първата Пуническа война (240 г. пр.н.е.). Можем да го наречем период на асимилаторската република. Това е най-хубавият, най-характерният период в римската история. Враждата между патриции и плебеи, която продължавала с години, била към своя край, а етруската опасност била отстранен. В страната нямало още нито много богати, нито много бедни, и болшинството от хората били обзети от желанието да участват активно в обществения живот. Това била Републиката на бурите в Южна Африка преди 1900 год. или Северните щати в Америка между 1800 и 1850 година, това била република на свободните земеделци. В началото на този период Рим представлявал малка държава, разпростряла се в радиус тридесет километра. Тя воювала с варварски, но родствени на нея съседни държави и не се стремяла да ги унищожи, а да ги присъедини към себе си. Утвърдилата се практика за обществено обсъждане на проблемите възпитала римския народ в дух на примирение и отстъпчивост. Някои от покорените градове станали пълноправни участници в управлението на страната, други запазили самостоятелното си управление, но жителите им се ползвали с правото да търгуват в Рим и да се женят за римляни. Прокарани били големи пътища. Бързата латинизация на цяла Италия била неизбежна последица от тази политика. През 89 г. пр.н.е. всички свободни жители на Италия били признати за римски граждани. Цялата Римска империя се превърнала в един голям град. През 212 г. на всеки свободен човек в границите на държавата било дадено право на гражданство, т.е. правото да гласува на гражданските събрания в Рим, ако може да отиде дотам.

Това гражданство, дадено на цели страни и градове, било отлично средство за разширяване на римското влияние. То коренно променяло предишния процес на покоряване, при който победителите били асимилирани от победените. Като резултат от римския метод вече победителите претопявали победените.

Но след Първата Пуническа война и анексията на Сицилия, въпреки че старият процес на асимилация продължавал, редом с него възникнал и друг. Например, със Сицилия римляните се отнесли като със завоювана страна и тя била обявена за римска провинция. Нейната плодородна почва и трудолюбивото й население били експлоатирани за благото на Рим. Патрициите и по-влиятелните между плебеите взели лъвския пай от това богатство. Войната донесла и голям брой роби. Преди нея населението на републиката се състояло от свободни дребни земеделци. Военната служба била тяхна привилегия и техен дълг. Докато били на действителна служба, техните стопанства натрупали дългове. Възникнало и едрото земеделско стопанство, поддържано чрез робския труд. Когато се завърнали от войната, малките земевладелци открили, че техните продукти се конкурират от произведеното от робите в Сицилия и от едрите стопанства в самата Италия. Времената се променили. Републиката също изменила своя характер. Не само Сицилия била в ръцете на Рим, но и низшите слоеве били в ръцете на богатите кредитори и конкуренти. Рим встъпил във втория етап от своето развитие — „републиката на предприемчивите богаташи“.

Римските войници — земеделци се борили за свобода и участие в управлението на държавата близо двеста години, а се радвали на извоюваните привилегии само сто. Първата Пуническа война ги изтощила и им отнела всичко, което били спечелили.

Правото им на глас също изгубило значението си. Управителните органи на римската република били два. На първо място бил Сенатът. Първоначално в него влизали само патриции, а по-късно — видните хора от всички слоеве, които били предварително свиквани на заседание от консулите и цензорите — чиновници с голяма, власт. Подобно на английската камара на лордовете, Сенатът постепенно влязъл в ръцете на едрите земевладелци, видните политици, големите предприемачи и пр. Той повече напомнял английската камара на лордовете, отколкото американския сенат. След Пуническите войни за около три века той станал център на римската политическа мисъл и дейност. Вторият орган на управление бил Народното събрание. Смятало се, че то е съвещателен орган на всички римски граждани. Когато Рим бил малък град държава, това било възможно, но когато гражданството на Рим се разраснало извън пределите на Италия, това станало напълно невъзможно. Неговите събрания, обявявани с рог от Капитолия и от градските стени, постепенно се превръщали в събрания на политически наемници и на утайката на обществото. До четвърти век пр.н.е. Народното събрание оказвало значителен контрол върху Сената, то било компетентно представителство на исканията и правата на средните и низши слоеве. След края на Пуническите войни то представлявало нищожна останка на отхвърления народен контрол. Нямало вече никаква ефикасна легална спирачка за членовете на Сената.

В римската република никога не е въвеждано нещо подобно на представително управление. На никой не му хрумнало, че може да се избират делегати, които да представляват волята на гражданите. Това трябва да бъде добре разбрано от читателя. Народното събрание никога не е било еквивалент на Американската камара на представителите или на Английската камара на общините. На теория то представлявало цялото гражданство, всички римляни, а на практика — нещо, което не заслужава внимание.

Затова средният гражданин на Римската държава изпаднал в много лошо положение след Втората Пуническа война. Той обеднял, в повечето случаи загубил земята си, бил изместен от производството от робите и не разполагал с механизъм да поправи нещата. Единственият начин за изразяване волята на един народ, без каквито и да било политически права, са стачката и бунтът. Историята през I и II век пр.н.е., що се отнася до вътрешния живот в Римската империя, е история на безплодни революционни опити. Мащабите на тази книга не ни позволяват да разкажем за непрекъснатите бунтове, за опитите да се унищожат големите поземлени владения и да се върне земята на свободния земеделец, за исканията да се унищожат дълговете изцяло или отчасти. Имало е бунтове и граждански войни. През 83 г. пр.н.е. положението в Италия се влошило в резултат на въстанието на робите, предвождани от Спартак. Робите на Италия се разбунтували и първоначално спечелили победа в сраженията, защото сред тях имало обучени борци за гладиаторските зрелища, най-после въстанието било разбито и потушено с невероятна жестокост. Шест хиляди пленени въстаници били разпънати на кръстове край Via Apia, големия път, който извеждал на юг от Рим (71 г. пр.н.е.)

Низшите слоеве нямали успех в борбата срещу силите, които ги унижавали и експлоатирали. Но влиятелните и състоятелни слоеве, които ги потискали, въвели една нова власт в римския свят — властта на армията.

Преди Втората Пуническа война армията на Рим била набирана сред свободните земеделци, които в зависимост от способностите и състоянието си, постъпвали в конницата или пехотата. Тази армия била много добра за близки войни. Но това не била армия, съгласна да напусне земята си и да понася в чужбина несгодите на една продължителна война. А освен това, с увеличаването на робите и разрастването на големите поземлени владения, броят на войнствените свободни земеделци намалял. Цяла Северна Африка след унищожаването на картагенската цивилизация станала полуварварска държава — държавата Нумидия. Рим влязъл в стълкновение с Югурта, царя на тази държава, и с големи мъки успял да го подчини. Когато всеобщото негодувание заплашило да залее Рим. Един народен водач на име Марий бил избран за консул, за да завърши тази позорна война. Той постигнал целта си, като събрал войска от наемници и я обучил добре. Югурта бил заведен в Рим, окован във вериги (106 г. пр.н.е.), а Марий, когато срокът на консулството му изтекъл, се задържал незаконно на служба с помощта на новосъздадените легиони. Нямало сила в Рим, способна да го обуздае.

С Марий започнала третата фаза в развитието на Римската държава, която се превърнала в „република на военачалниците“. През този период водачите на платените легиони се борели помежду си за властта над римския свят. Срещу Марий се опълчил аристократът Сула, който служел под негово началство в Африка. Всеки от тях започнал масово избиване на политическите си противници. Хората били обявявани извън законите и екзекутирани с хиляди, а имотите им — конфискувани. След това кървавото съперничество, и след ужаса от въстанието на Спартак, настъпил мига, когато Лукул и Помпей Велики, Крас и Юлий Цезар станали на практика господари на армиите и на империята. Крас станал известен с това, че разбил Спартак. Лукул завоювал Мала Азия, проникнал до Армения и се оттеглил от управлението с огромно богатство. Крас, настъпвайки още по-навътре в Азия, нахлул в Персия, но войската му била разбита, а самият той убит. След дълго съперничество Помпей бил победен от Юлий Цезар (48 г. пр.н.е.) и убит в Египет. Така Юлий Цезар останал единственият господар на римския свят.

Юлий Цезар е от онези исторически личности, които вълнуват човешкото въображение със сила, неотговаряща на техните действителни заслуги и значение. Той се е превърнал в нещо като символ и легенда. За нас той е важен преди всичко като историческа личност, отбелязваща прехода от фазата на военните авантюристи към четвъртия етап в развоя на Рим — първата империя. Защото въпреки дълбоките икономически и политически сътресения, въпреки гражданската война и социалната деградация, през цялото това време границите на римската държава продължавали да се разрастват до около 100 г. Имало застой след Втората Пуническа война и още веднъж, преди преустройството на войската от Марий. Въстанието на Спартак отбелязва третата фаза. Юлий Цезар си създал репутация на блестящ военачалник в Галия, която се намирала в земите на днешна Франция и Белгия. (Племената, населяващи тази страна, принадлежали към същия келтски народ, който под името „гали“, за известно време владял Северна Италия и който по-късно нахлул в Мала Азия и се настанил там под името галатийци). Цезар отблъснал едно германско нашествие в Галия, присъединил страната към Римската държавата и два пъти пресичал Ламанша и навлизал в Англия (55 и 56 г. пр.н.е.). Но по тези земи не могъл да установи трайно господството на римляните. Междувременно Помпей затвърдил римското владичество и разширил границите на страната на изток до Каспийско море.

По това време, през втората половина на първи век пр.н.е., Сенатът продължил да бъде център на римското управление, като назначавал консули и други длъжностни лица, давал пълномощия и пр. Няколко политици, между които най-значителната фигура бил Цицерон, се борели да запазят великите традиции на републиканския Рим и да съхранят уважението към неговите закони. Но гражданският дух напуснал Италия с изчезването на свободните земеделци. Тя се била превърнала в страна на роби и на обеднели хора, които нито разбирали, нито желаели свободата — зад тези републикански водачи в Сената не стоял никой, докато зад големите авантюристи, от които те се страхували, и които искали да поемат нещата в свои ръце, били легионите. Въпреки съпротивата на Сената, Крас, Помпей и Цезар се скарали. Помпей взел страната на републиканците и прокарал закон за даване на Цезар под съд за нарушение на законите и неизпълнение на сенатските заповеди.

Пълководците нямали право да извеждат своите войски извън границите на поверената им област, а границата между Галия и Рим била реката Рубикон. През 49 г. пр.н.е. Цезар преминал Рубикон с думите „жребият е хвърлен“ и повел войските си срещу Помпей и Рим.

В миналото, по време на война, в Рим имало обичай да се избира „диктатор“, които управлявал почти с неограничена власт, докато траели военните действия. След поражението на Помпей, Цезар бил провъзгласен за диктатор най-напред за десет години, а после (45 г. пр.н.е.) за цял живот. Всъщност той станал абсолютен господар на империята. Цезар отказал титлата „цар“, която била ненавистна на Рим още от прогонването на етруските преди пет века, но приел трона и скиптъра. След като разбил войските на Помпей, Цезар продължил похода си към Египет и там се влюбил в Клеопатра, последната царица от династията на Птоломеите, богинята царица на Египет, която покорила с красотата си могъщия римлянин. Той отнесъл в Рим египетската идея за царя-бог. Неговата статуя била поставена в един храм с надпис „на непобедимия Бог“. От последните искрици на републиканския дух лумнал последния протест и Цезар бил промушен смъртоносно в Сената, в подножието на статуята на неговия убит съперник, Помпей Велики.

Тази борба между амбициозни личности продължила още тринадесет години. Бил създаден втори Триумвират от Лепид, Марк Антоний и Октавиан Цезар, последния племенник на Юлий Цезар. На Октавиан, подобно на чичо му, се паднали по-бедните, но по-войнствени западни провинции, откъдето се набирали най-добрите легионери. През 31 г. пр.н.е. той разбил Марк Антоний, единствения му сериозен съперник, в морската битка при Акциум, и станал единствен господар на римския свят. Но Октавиан бил съвсем различен от Юлий Цезар. Той нямал глупавото желание да бъде бог или цар, нямал любовница царица, която да се стреми да заслепи със своето могъщество. Той възстановил свободата на Сената и на римския народ. Отказал да стане диктатор. Признателният Сенат му дал в замяна истинската власт, а не само нейните атрибути. Той бил наречен не цар, а „принцепс“ и „август“. Станал Август Цезар, първият от римските императори (27 г. пр.н.е. до 14 г. сл.н.е.).

Той бил наследен от Тиберий Цезар (14 до 37 г.), след него дошли Калигула, Клавдий, Нерон и т.н. до Траян (98 г.), Адриан (117 г.), Антонии Пий (138 г.) и Марк Аврелий (161–180 г.). Всички те били императори на легионите. Войниците ги издигали на трона и пак от войнишка ръка загивали. Постепенно Сенатът загубил значение в римската история и императорът и неговите административни чиновници го заменили. Границите на империята достигнали до най-крайните предели. По-голямата част от Англия била присъединена към империята, Трансилвания била превърната в нова провинция — Дакия; Траян минал Ефрат, Адриан, подобно на Ши Хуан Ти, издигнал стени срещу варварите от север — първата на територията на Англия, а втората между Рейн и Дунав. Той провеждал мирна политика и бил принуден да се откаже от някои от завоеванията на Траян.

С това разрастването на Римската империя достигнало своя край.

Глава XXXIV
Между Рим и Китай

Втори и първи век пр.н.е. бележат в развитието на човешката цивилизация една нова фаза, в която център на внимание вече не са Месопотамия и Източното Средиземноморие. Както Месопотамия, така и Египет все още били гъсто населени, плодородни и доста богати, но вече не господствали над останалите държави. На изток и на запад две велики империи издигали своята мощ — Римската и Китайската. Рим разпрострял властта си до Ефрат, но не могъл да премине тази граница. Оттатък Ефрат, бившите персийски и индийски владения на селевкидите паднали под властта на няколко нови господари. Китай, управляван сега от династията Хан, която наследила династията Цин, наложил господството си през Тибет и високите планински проходи на Памир в Западен Туркестан. До там се простирали неговите граници. По това време той бил най-голямата, най-организираната и най-цивилизованата държава в света и надминавал по територия и население Римската империя.

Тогава било възможно тези две обширни империи да се развиват и процъфтяват в едно и също време, при почти пълна неосведоменост една за друга. Средствата за съобщение по море и суша все още не били достатъчно организирани и развити, но въпреки това те си влияели помежду си, като в същото време оказвали въздействие и върху съдбата на Централна Азия и Индия. С китайски кервани през Персия и с кораби покрай бреговете на Индия и Червено море се осъществявала известна търговия. В 66 г. пр.н.е. римски войски, под предводителството на Помпей тръгнали по следите на Александър Македонски и стигнали до източните брегове на Каспийско море. През 102 г. една китайска армия, под ръководството на Пан Чао, също достигнала до Каспийско море и изпратила съгледвачи да изучат и докладват за силата на Рим. Но трябвало да минат още много векове, преди подробното изучаване и преките контакти да свържат Европа и Източна Азия.

На север от тези велики империи живеели варварски народи. Териториите на днешните Германия и Русия били до голяма степен гористи местности, обитавани от гигантски бизони и биволи. На север от големите планински масиви на Азия следвали пустини и степи, а след тях — гори и заледени земи. Големи части от областите, между Южна Русия, Туркестан и Манджурия, били области с необикновен климат. Валежите в тях, години наред благоприятствали развитието на земеделието и скотовъдството, но след това настъпвали периоди на убийствени суши.

От германските гори до Южна Русия и Туркестан, и от Холандия до Алпите, живеели нордическите (северните) народи, а в източните степи и пустини на Монголия — хуни, монголци, татари и турци. Всички те разширявали постоянно границите си и измествали на юг развиващите се цивилизации на Месопотамия и Средиземноморското крайбрежие. Хуните изпращали своя излишък от скитници, грабители и завоеватели в тези земи, докато най-после ги завладели. Периодите на изобилие в северните области водели до увеличаване числеността на населението. Липсата на трева и епидемиите по добитъка, тласкали гладните войнствени племена на юг.

През този период съществували едновременно две силни империи, които били в състояние да отблъскват варварите и да разширяват границите си. Натискът на династията Хан върху Монголия бил силен и продължителен. Населението започнало да преминава оттатък Великата китайска стена. Хуните нападали и избивали заселниците, но китайските наказателни отряди се оказали за тях твърде силни. Номадите се изправили пред избора или да се заловят за ралото и да станат китайски данъкоплатци, или да потърсят нови пасища. Някои предпочели първия вариант и били асимилирани. Други се отправили на североизток и изток през планинските проходи към Западен Туркестан.

Това движение на монголските конници започнало 200 г. пр.н.е. Техният натиск изтласкал на запад арийските племена, а те, от своя страна, се насочили към римските граници, готови да нахлуят през тях, веднага щом намерят слабо място. Партяните, които били скотски народ, с известна монголска примес, достигнали до Ефрат през I в. пр.н.е. Те спрели натиска на Помпей на изток, разбили и убили Крас и заменили с левкидската монархия в Персия, с Арзасидската династия. Спасителният изход за гладните номади не бил нито на запад, нито на изток, а през Централна Азия и по-късно на югоизток през Киберийския планински проход, към Индия. Редица завоеватели връхлитали през Пенджаб в големите равнини, за да грабят и унищожават. Скоро държавата на Ашока била разгромена. Кушанската династия, основана от индоскитите, известно време владяла Северна Индия и поддържала определен порядък. Нашествията продължили няколко века. През по-голямата част на V век пр.н.е. Индия била нападана от евталитите (белите хуни), които вземали данък от индийските царе. Всяко лято тези племена пасели стадата си в Западен Туркестан, а зиме слизали през планинските проходи, всявайки ужас в Индия.

През II в. от н.е. Римската и Китайската империи били сполетени от голямо нещастие, което отслабило тяхната съпротива пред варварския натиск. Това било чумна епидемия, която върлувала 11 години в Китай и съвсем разрушила обществената му организация. Започнала нова епоха на разединение, чийто край настъпил във VII в., когато на историческата сцена се появила великата династия Тан.

Чумната зараза се разпространила от Азия в Европа и върлувала из Римската империя от 164 до 180 г., като унищожила до голяма степен нейната мощ. Рязко намаляло населението в римските провинции, властта отслабвала все повече и скоро границите на държавата престанали да бъдат непристъпни. През тях започнали да проникват варварите. Готите, идващи първоначално от Готия в Швеция, минали през Русия, заселили се по поречието на Волга и бреговете на Черно море и започнали да се занимават с мореплаване и пиратство. През 247 г. те предприели голямо нападение, преминали Дунав и разбили римските войски в Долна Мизия. В тази битка бил убит император Деций. През 236 г. франките разкъсали границата по долното течение на Рейн, а алеманите нахлули в Елзас. В Галия легионите успели да отбият набезите, но готите на Балканския полуостров нападали непрекъснато и скоро провинция Дакия изчезнала от картата на Римската империя. Гордостта и самоувереността на Рим били унищожени. Едва в 270–275 г. Рим, който бил открит, но сигурен град в продължение на три века, бил укрепен от император Аврелиан.

Глава XXXV
Животът на средните и низши класи при първите римски императори

Преди да разкажем как Римската империя, създадена през II-I в. пр.н.е., и процъфтяваща в мир и сигурност при Август Цезар, се разпаднала, ще отделим внимание на живота на средните и низши класи в нея. Историята вече се приближава до нашето време на разстояние от близо 2 000 години и животът на цивилизованите хора, били те под сянката на Римската империя, или на династията Хан, започва все повече да наподобява на живота на днешните техни потомци.

В западния сват през този период сечените пари били в обща употреба. Извън групата на жреците, имало много богати хора, които не били нито длъжностни лица в управлението, нито жреци. Хората пътували из страната много по-свободно, отколкото преди, а и пътищата били много по-удобни. По-рано културните хора били обвързани само с един окръг или страна, зависели от традицията и живели в един по-ограничен свят. Само номадите пътували и търгували.

Нито Рим, нито династията Хан, можели да осигурят еднакви културни условия в обширните си империи. Съществували много големи местни различия в културата между отделните области. Римските гарнизони и колонии били пръснати из огромно пространство. Римляните обожавали своите богове и говорели латински език. Големите селища и градовете, които съществували и преди идването на римляните, продължавали да живеят посвоему, да почитат боговете си и да спазват своите обичаи. В Гърция, Мала Азия, Египет и елинизирания Изток латинският език никога не е господствал. Там изцяло се употребявал гръцкия. Савел от Турсос, станал по-късно апостол Павел, бил евреин и римски гражданин, но говорил и пишел на гръцки, а не на еврейски. Дори в двора на Партянската династия, която свалила гръцките селевкиди в Персия и се намирала извън римските имперски граници, се използвал гръцкия език. В някои части на Испания и Северна Африка картагенският език се задържал дълго време, въпреки съществуването на колония от римски ветерани в Италика. Септимий Север, който бил император от 193 до 211 г. говорил картагенски като матерен език. Известно е, че неговата сестра също не знаела латински и ръководела своето стопанство на пунически език. Но в страни като Галия и Англия, и в провинции като Дакия (днешна Румъния) и Панония (днешна Унгария), където по-рано нямало големи градове, храмове и култура, Римската империя „латинизирала“ населението. Тя първа цивилизовала тези страни. Създала селища и градове, в които латинският език господствал и религиозните служби се извършвали според римските обичаи. Румънският, италианският, френският и испанският езици, които представляват разновидности на латинския и до днес напомнят за неговото широко разпространение. Този език се употребявал дори и в Северозападна Африка, но Египет, Гърция и останалата част от Източната империя никога не били латинизирани. Теси останали египетски и гръцки по дух. Дори в Рим, сред образованите хора, гръцкия език бил изучаван като език на благородниците, а гръцката литература и знания с право били предпочитани пред латинските.

В тази разнородна империя, естествено и стопанските навици били различни. Главен поминък все още оставало земеделието. Вече разказахме как в Италия свободното земеделие — гръбнакът на ранната римска република — след Пуническите войни било унищожено от големите поземлени имения, обработвани с робски труд. В гръцкия свят съществували няколко форми за владеене на земята — като започнем от Аркадия, където всеки свободен гражданин обработвал земята собственоръчно, и завършим със Спарта, в която било позорно да се работи физически труд и земеделската дейност се извършвала от специални роби — илоти. Големите имения, обработвани с робски труд съществували в по-голямата част от елинизирания свят. Земеделските роби били или военнопленници, които говорели различни езици и не можели да се разбират помежду си, или били родени роби. Те не проявявали никаква солидарност, за да се съпротивляват на господарите си, нямали никакви права, никакви знания, не можели да четат и да пишат. Те не успели да вдигнат нито едно успешно въстание. Въстанието на Спартак през I в. пр.н.е. е въстание на специални роби, които били обучавани за гладиаторските битки. Робите в Италия през последните дни на републиката и началния период на империята, имали страшна съдба: били връзвани с вериги, за да се предотврати бягството им, обръсвали им половината глава, за да се осъществи то по-трудно. Те нямали собствени жени и можели да бъдат изнасилени, осакатени и убити от своите господари. Господарят можел да ги продаде в цирка, за да се бият на арената. Ако един роб убиел господаря си, не само убиецът, но и всички роби от стопанството били разпъвани на кръст. В някои части на Гърция, особено в Атина, робската участ също била тежка, но никога толкова жестока, колкото в Рим. Ето защо робите посрещнали варварите не като неприятели, а като освободители. Робският труд се прилагал във всяка колективна дейност — рударството и металургията, гребането с весла в галерите, строежа на пътища и сгради, домакинската работа. В градовете и селата съществували бедни свободни хора — занаятчии, надзиратели и други, които, за разлика от робите, работели за себе си или срещу заплащане. Точно какъв процент от общото население са съставлявали те, ние не знаем. Вероятно числеността им варирала в различните места и периоди. Съществували няколко форми на робството, като се започне от роба, който бил връзван с вериги и каран с камшици на нивата или в рудника, и се стигне до роба, чийто господар намирал за по-изгодно да го остави да обработва парче земя или да упражнява своя занаят и да има семейство като свободен човек, стига да плаща предварително уговорения данък. Имало и въоръжени роби. В началото на Пуническите войни през 264 г. пр.н.е. етруският спорт да се бият роби помежду си до смърт, бил възроден в Рим. Той бързо станал моден и скоро всеки голям римски богаташ започнал да поддържа свита гладиатори, които се биели на арената, но чиято главна задача била да служат като телохранители. Имало и образовани роби. След завоеванията през по-късния период на републиката, цивилизованите градове на Гърция, Северна Африка и Мала Азия дали много високообразовани пленници. Наставниците на младите римляни от богатите семейства били обикновено такива роби. Богаташите взимали роби за библиотекари, секретари, поети и пр. В такава атмосфера на робство плахо се зараждали критиката и новата литература. Някои предприемчиви хора купували интелигентни момчета — роби, давали им образование и след това ги продавали по-скъпо. Роби били обучавани за преписвани на книги, за златари и в други изкуства. През II в. пр.н.е. военнопленниците били много, а нравите — груби и жестоки. Робът нямал никакви права и едва ли съществувало оскърбление, на което той да не бил подлаган. Но в I в. пр.н.е. настъпила видима промяна в отношението на Римската цивилизация към робите. Военнопленниците намалели и робите станали скъпи. Робовладелците разбрали, че по-доброто отношение към робите, води до подобряване качеството на работа им и оттам до увеличаване на печалбата от техния труд. Моралът на обществото израснал като цяло и то започнало да проявява по-голямо чувство за справедливост. Гръцката култура смекчила римската грубост. Наложени били ограничения на господарската жестокост. Господарят вече не можел да продава своя роб за зрелищните борби със зверове. Робът получил права за собственост върху така наречения „peculium“, а за насърчение му се давала някаква заплата. Била призната и форма на робски брак. Повечето земеделски дейности изисквали работници само в определени годишни времена. В области, където съществували такива условия, робът скоро се превърнал в крепостник и плащал на своя господар с част от произведеното или му работил през определени сезони.

Като разберем каква съществена роля е играло през първите два века робството във Великата Римска империя и колко незначително е било малцинството, чиито живот е текъл свободно, без унижения, ще ни станат ясни причините за нейния упадък и гибел. Семеен живот в съвременния смисъл на думата почти не съществувал в Рим. Рядко се срещали семейства, които водели нормален начин на живот. Онези, които умеели да мислят и да учат, били малко. Нямало нито свободна воля, нито свободен ум. Големите пътища, развалините на блестящите постройки, традицията за законност и власт, които оставил Рим за удивление на следващите поколения, не могат да скрият от нас, че целия този външен блясък бил изграден с цената на множество пречупени воли, унищожен интелект и осакатени желания. Дори малцинството, което господствало над това царство на покорност, на ограничение и принудителен труд, било нещастно. Изкуството и литературата, науката и философията — рожби на свободния и независим ум — бледнеят и загиват в такава атмосфера. Плагиатството и занаятчийството се ширили в изкуството, а педантизмът — в науката. За четиристотин години Римската империя не създала нищо, което може да се сравни със смелата и благородна интелектуална дейност на малкия град Атина. Но тя паднала под римския скиптър, а науката в Александрия била в упадък. В тези дни, човешкият дух бил безсилен.

Глава XXXVI
Развитие на религията в Римската империя

През първите два века на Латино-гръцката империя човешката душа вероятно се е чувствала измъчена и излъгана. Царували насилие, безчестие, жестокост, горделивост и тщеславие. Нещастните били презрени и потиснати, щастливите — несигурни и жадни за удоволствия. В много градове животът се съсредоточавал около кървавите арени, където били разкъсвани и убивани хора. Парите давали тон в живота. Безпокойството в човешките души се проявявало в дълбоко религиозни вълнения.

Когато асирийските орди за пръв път се устремили към древните цивилизации, станало ясно, че старите богове и жреците трябва или да се променят, или да изчезнат. Стотици поколения земеделски народи приспособявали навиците и мисълта си според храма, в който се съсредоточавал целия живот. Обредът, страхът да не се наруши рутинността, жертвоприношенията, тайнствата — ето какво ангажирало съзнанието. Техните богове изглеждат чудовищни и нелогични за нашите представи, но за тези по-стари народи, божествата давали непосредствена убедителност и живот на нещата. Завземането на един град в Шумер или Ранния Египет се придружавало с промяна или преименуване на боговете и богините, но формата и начинът на обожаването оставали непокътнати. Първите семитски завоеватели били достатъчно родствени по дух на шумерите, за да приемат религията на Месопотамската цивилизация, която подчинили, без съществена промяна. Египет никога не е бил покоряван до такава степен, че да се стигне там до религиозна революция. Под властта на Птоломеите и на Цезарите, неговите храмове, олтари и жреци си оставали по същество египетски.

Когато завоеванията ставали между народи с еднакви социални и религиозни системи, било възможно да се избегне сблъсъка между боговете на победители и победени, чрез процес на отъждествяване или асимилация. Ако двете божества били еднакви по характер, те били отъждествявани. „Това е същият бог, но под друго име“ — казвали жреците на народа. Сливането на боговете, се нарича „теокрация“ и епохата на големите завоевания около 1000 г. пр.н.е. била именно епоха на теокрация. Множество местни богове били изместени или по-точно „погълнати“ от един общ бог. Ето защо, когато еврейските пророци във Вавилон провъзгласили единния Бог на правдата за бог на цялата земя, съзнанието на хората било напълно подготвено за тази идея.

Но често боговете били твърде различни, за да се осъществи подобна асимилация, и тогава те се свързвали въз основа на някакви родствени отношения. Когато се касаело за някоя богиня, — а египетския свят преди идването на гърците имал голяма слабост към богините — просто я омъжвали за някой от боговете. На боговете, с образ на животно или звезда, придавали човешки вид, а самото животно или астрономическото тяло — змията, слънцето, звездата и пр. — ставали просто орнамент или символ. Или обратно — богът на победения народ бил обявяван за противник на боговете — победители. Историята на теологията е богата на подобни примери, свързани с някогашните местни богове.

В развитието на Египет от градове — държави до една обединена държава теокрацията се практикувала изключително много. Главен бог бил Озирис, чието земно превъплъщение се явявал фараонът. Той бил представян като постоянно умиращ и възкръсващ, и олицетворявал не само семето и жътвата, а по асоциация — самата идея за безсмъртие. Един от неговите символи бил свещеният бръмбар скарабей, който заравял яйцата си, за да се прероди, а също и слънцето, което залязвало, за да изгрее отново, по-късно Озирис бил отъждествяван и със свещения бик Апис. Птах била също Изис, крава — богиня, Изгряващия месец, Звездата на морето. Озирис умира и тя ражда дете — Секер, което в същото време е Свещения ястреб, а също и Утринната зора, бог, който пораства и става отново Озирис. Статуите на Птах я представят в ръце с детето Секер, стъпила върху сърповидния месец. Тези връзки и отношения не са логически, а са плод на човешката фантазия преди развитието на здравото и систематично мислене. Освен тази група, съществувал и други, по-мрачни и лоши богове — Анубис с кучешката глава, Черната нощ и други подобни изкусители, неприятели и врагове на боговете и хората.

Всяка религиозна система с течение на времето се приспособява към човешката душа и няма съмнение, че с тези нелогични и нелепи символи египетският народ успял да си изработи начини за искрено преклонение, от което да черпи утеха. Жаждата за безсмъртие била много силна в египетската душа и целият религиозен живот се концентрирал около това желание. Египетската религия била религия на безсмъртието. Когато страната паднала под чужда власт и боговете престанали да имат някакво политическо значение, тази жажда за безсмъртие се засилила.

След падането под гръцка власт, новият град Александрия станал център на египетския религиозен живот за целия елински свят. Птоломей I издигнал Серапеума — голям храм, в който се кланяли на тройното божество Озирис — Птах — Секер. Те не се считали за отделни богове, а за три страни на един бог. Серапис бил отъждествен с гръцкия Зевс, римския Юпитер и персийския Бог — слънце. Това обожаване се разпространило навсякъде, докъдето стигало гръцкото влияние, дори в Северна Индия и Западен Китай. Идеята за безсмъртието и вярата в бъдещия живот, който носи утеха, била жадно възприета от този свят, където обикновения живот бил безнадеждно тежък. Озирис бил наричан „Спасителят на душите“. „След смъртта ние все още сме под грижата на неговата промисъл“ се пее в химните от онова време. Птах също привличала много поклонници. В нейните храмове тя била изобразявана като царица на небето, с младенеца Секер в ръце. Пред нея се палели свещи, оставяли се жертвени дарове, бръснати жреци, обречени на безбрачие, служили пред нейния олтар.

Издигането на Римската империя открило пътя на този култ към Западноевропейския свят. Храмовете на Озирис — Птах — Секер, песнопенията на жреците и надеждата за безсмъртен живот следвали римските знамена до Шотландия и Холандия. Но религията на Озирис имала много съперници, най-силен от тях бил „митраизмът“. Това било религия от персийски произход, която се състояла от няколко, сега забравени, мистерии около Митра, който принасял в жертва един свещен бик. Тук имаме нещо още по-първично от сложните смесени вярвания в Озирис — Птах — Секер. Ще се върнем за момент назад, към времето на жертвоприношенията от хелиолитната епоха. Бикът, изобразяван по паметниците на Митра, винаги има рана на плешката, от която изобилно тече кръв. От тази кръв се раждал новия живот. При посвещаването си в Митраизма, поклонникът стоял под едно скеле, върху което колели бика така, че кръвта да тече върху човека.

И двете религии — а същото важи и за много други, паралелно съществуващи култове, които целели предаността на робите и гражданите при първите римски императори — са лични религии, за лично спасение и безсмъртие, по-старите религии не били лични, а социални. Богът или богинята се явявали първо богове на града или държавата, а след това на отделната личност. Обредите и жертвите също били първо обществени, а после лични. Жертвоприношенията се правели заради колективните практически нужди. Първи гърците, а след тях и римляните, отделили религията от политическия живот.

Новите религии на личното безсмъртие лишили старите вярвания от възторга и духовното начало, но не ги изместили. Един типичен град при първите римски императори имал храмове на всички богове, както на Юпитер Капитолийски — великият бог на Рим, така и на царуващия Цезар. Цезарите усвоили от фараоните изкуството да се провъзгласяват за богове.

В храмовете им се изпълнявало едно тържествено и официално поклонение. Хората отивали там, поднасяли дарове и кадели тамян, за да покажат верността си към императора, но със своите лични жалби, човек престъпвал само храма на Птах, скъпата царица на небето. Съществували и местни ексцентрични богове. В Севиля дълго почитали старата картагенска Венера. В някоя пещера или подземен храм имало олтар на Митра, посещаван от легионери и роби, в съседство със синагога, в която се събирали евреите, за да четат своята библия и да подкрепят вярата си в невидимия Бог на цялата земя. Понякога възниквали конфликти с евреите, свързани с политическата страна на официалната религия. Те поддържали идеята, че техният бог е ревнив и отричал идолопоклонничеството. Затова отказвали да вземат участие в публичните жертвоприношения на Цезарите и по същите причини не отдавали почит дори на римските знамена. На изток, дълго преди времето на Буда, живели аскети — мъже и жени — които се отказвали доброволно от удоволствията на живота, отхвърляли брака и собствеността и търсили духовна сила и спасение във въздържанието и уединението. Самият Буда се опълчил срещу аскетичните крайности, но много от неговите ученици водели такъв живот. Подобно изтезание на плътта, което водело понякога до самоосакатяване, се среща и в някои малко известни гръцки култове. През I век пр.н.е. аскетизмът се появил и в еврейските общини на Юдея и Александрия. Големи групи вярващи се отдавали на строг живот и мистично съзерцание. Такава била сектата на есенианците. През I и II в. почти навсякъде по света много хора прибягвали до подобно отричане от живота, търсейки по този начин спасение от превратностите на времето. Старото чувство за трайно установен ред, старата вяра в жреците и храмовете, в законите и обичаите, изчезнали. След робството, жестокостта, страха, тревогата, разточителството, празнословието и трескавото самоугодничество се ширила епидемията на самоунижението и духовната несигурност — това болезнено търсене на мир, дори с цената на доброволното страдание и отказ от земните блага. Това именно изпълвало Серапеума с плачещи и водело нови поклонници в мрачната, опръскана с кръв, пещера на Митра.

Глава XXXVII
Учението на Исус

При царуването на Август Цезар — първият римски император, в Юдея се родил Исус Христос. С него възникнала и една религия, на която било съдено да стане официална религия на цялата Римска империя.

Ще бъде по-удобно, ако разграничим историята от теологията. Голяма част от християнския свят вярва, че Исус е въплъщение на онзи Бог на цялата вселена, когото евреите първи познали. Историкът, ако иска да си остане историк, не може нито да приеме, нито да отрече това тълкуване. Исус се явил в образа на човек и историкът трябва да го приеме като такъв. При царуването на Тиберий Цезар, Исус започнал да проповядва в Юдея по образец на предшестващите го еврейски пророци. Бил около 30-годишен и ние нищо не знаем за живота му преди началото на неговите проповеди.

Единствените преки източници за живота и учението му са четирите Евангелия. Всички те разкриват пред нас една действителна личност, която не би могло да бъде измислена. Но както личността на Буда била изопачена в неподвижната клекнала фигурка — позлатения идол на късния будизъм, така и фигурата на Исус е представена в невярна светлина, поради нереалността и условността, наложени върху неговата личност от съвременното християнство. Исус бил проповедник, без стотинка в джоба, който обикалял залените от слънце прашни пътища на Юдея и се препитавал от случайни подаяния на храма, но винаги е представян чист, вчесан и пригладен, с безупречно чиста дреха. Фигурата му е винаги изправена и в нея има нещо неподвижно, сякаш се плъзга из въздуха. Това го е направило нереален и невероятен за мнозина, които не могат да отличат историческия факт от многото украшения, сътворени от неинтелигентни, но набожни поклонници.

Ако оголим този разказ от украшенията, остава едно същество, в голяма степен човешко, много стремително и страстно, способно на бърз гняв и проповядващо една нова, проста и дълбока доктрина — всемирната любов на Бога — баща на всички хора, и приближаването на Царството Небесно. Това очевидно е бил човек — да употребим една изтъркана фраза — който е притежавал способността да внушава. Исус привличал последователи и им вдъхвал любов и смелост. Слаби и боледуващи хора добивали сила и изцеление в негово присъствие. Но изглежда и самият той не бил физически силен, защото много бързо издъхнал, разпънат на кръста. Съществува предание, което твърди, че Исус припаднал докато, според обичая, носил своя кръст до лобното си място. Той обикалял страната три години, като разпространявал своето учение. В Ерусалим бил обвинен, че се опитва да основе чуждо царство в Юдея, бил съден по това обвинение и разпънат на кръст, заедно с двама крадци. Дълго преди те да умрат, неговите страдания свършили.

Не е чудно, че тогавашния свят не съумял да оцени напълно неговото значение и със страх се отдръпнал, дори само когато смътно почувствал какъв небивал протест срещу установените норми на човечеството носил той. Защото учението за Царството Небесно, което Исус проповядвал, не било нищо друго, освен смело отрицание на всеки компромис, едно желание за пълна промяна, за вътрешно и външно пречистване на размирното човечество. Читателят може да потърси в Евангелията всичко съхранено от неговото велико учение. Нас тук ни интересува само отзвука от сблъсъка му с установените господстващи идеи.

Евреите били убедени, че единния Бог на целия свят е справедлив, но те си го представяли и като търговец, сключил сделка с техния праотец Аврам — една несъмнено много изгодна за тях сделка, по силата, на която те трябвало да господстват над света. С ужас и негодувание те слушали как Исус отрича техните скъпоценни привилегии. Бог — учил той — не е търговец и няма нито избран народ, нито любимци в Царството Небесно. Бог е любящият баща на всичко живо и няма предпочитания към никого — също като слънцето. Всички хора са братя — еднакво грешни, но и еднакво любими синове на този божествен баща. С Притчата за добрия самарянин Исус порицава естествената склонност, на която всички се поддаваме — възвеличаване на своя собствен народ и омаловажаване добрите страни на другите вери и народи. В Притчата за работниците, той отхвърля упоритата претенция на евреите да предявяват особени искания към Бога. Към всички, които приема в царството си — учил Исус — Бог се отнася еднакво, той не прави разлика между хората, защото неговата добрина е безгранична. Освен това, Бог иска от всеки да дава всичко, което може, както свидетелства Притчата за заровения талант и случаят с аспрата на вдовицата. Няма никакви привилегии, никакви отстъпки и никакви извинения в Царството Небесно.

Но Исус накърнил не само пламенния патриотизъм на евреите. Те били народ със силно развито чувство за семеен живот, а той искал да удави всички дребни и ограничени роднински връзки във великия поток на любовта към Бога. Единственото семейство за неговите последователи трябвало да бъде Царството Небесно. В Евангелието се казва:

„Когато той говорел на народа, майка му и братята му го чакали отвън, за да говорят с него. Някой му казал: — Майка ти и братята ти желаят да говорят с тебе. А той отговорил: — Коя е моята майка? И кои са братята ми? И като посочи с ръка учениците си каза: — Ето майка ми, ето братята ми! Защото, който изпълнява волята на моя Отец небесен, той е мой брат, и сестра, и майка“.

Не само патриотизмът и семейната вярност нападал Христос в името на Бога и на общочовешкото братство. Неговото учение осъждало и съществуващата икономическа система, всяко лично богатство и облаги. Всички хора принадлежат на Царството Небесно, негови са и техните имоти. Единствено праведен живот живеят онези, които изпълняват божията воля, жертвайки всичко, което имат, дори и себе си.

Когато тръгвал, притичал някой, паднал на колене пред него и го попитал: „Учителю благи, какво да сторя, за да наследя вечен живот?“. Исус му казал: „Защо ме наричаш благ? Никой не е благ, освен само един Бог. Ти знаеш заповедите — не прелюбодействай, не убивай, не кради, не лъжесвидетелствай, не завиждай, почитай баща си и майка си“. А той му отговорил: „Учителю, всичко това съм изпълнявал още от детството си“. Исус го погледнал, погалил го и му казал: „Едно още не ти достига — иди, продай имота си, или раздай го на бедните, после вземи тоягата, тръгни след мене и ще имаш много богатства на небето“. А той, смутен от думите му си тръгнал натъжен, защото имал много имоти. А Исус като погледна наоколо, каза на учениците си: „Колко трудно е за оня, който има богатства, да влезе в Царството Божие“. Учениците му се изплашили от тези думи, но Исус пак им казал: „Виждате ли колко трудно е онези, които живеят за своите богатства, да влязат в Царството Божие! По-лесно камила може да мине през иглени уши, отколкото богатия да влезе в Царството Небесно“.

Нещо повече, в своето поразително пророчество за това царство, което трябвало да обедини всички хора в Бога, и по-голямата част от проповедите му, достигнали до нас, са насочени и против формалното спазване на правилата за благочестие.

„После попитаха го фарисеите и книжниците: Защо твоите ученици не постъпват според обичая на старите, а сядат да ядат хляб, без да си измият ръцете?“ А той им отговори: „Добре е пророкувал за Вас, лицемерите, Исая, според писанието. Тези хора ме почитат, имайки сърцето си далеч от мене, но напразно ме почитат с учени заповеди човешки, защото Вие, като оставяте заповедите на Господа, пазите преданията човешки за измиването на чашите и вършите много други, подобни неща“. И каза им той: „Добро ли е това, че Вие отменяте заповедите божии, за да запазите преданието?“

Исус проповядвал не само морална и социална революция. От множество признаци е видно, че неговото учение е имало една много ясна политическа тенденция. Наистина той казвал, че неговото царство не е от този свят, че то е в сърцата на хората, а не върху трона. Но също така е очевидно, че ако може това царство да намери поне малко място в сърцата на хората, около тях веднага би настанал преврат и би започнало обновление.

Слушателите му, поради своето невежество, не разбирали много неща от неговото учение. Едно обаче те несъмнено не са пропуснали, а именно, намерението му да революционизира света. Целият смисъл на опозицията срещу Исус, както и процесът и екзекуцията му, показват ясно, че дори за своите съвременници, той е бил проповедник за пълна промяна на живота и обединение на цялото човечество.

Чудно ли е тогава, че всички, които били богати и задоволени, са изпитвали ужас от странните за тях идеи, които трябвало да променят света?! Христос отричал дребните облаги, срещу които много хора се отказвали от своите обществени задължения и искал да ги огрее със светлината на всеобщата божествена съвест. Можем да го оприличим на морален ловец, който прогонва човечеството от удобните му леговища. В неговото Царство, освен за любовта, нямало място за нищо друго — имоти, привилегии, слава, първенство, печалба, награда.

Чудно ли е тогава, че хората били поразени и възроптали срещу него? Дори учениците му не издържали яркия блясък на тази светлина. Чудно ли е схващането на свещениците, че между този човек и тях, няма избор, и че или той, или те трябва да загинат?! Чудно ли е, че римските войници, изправяйки се пред нещо непонятно за техните разбирания, което заплашвало установения от тях ред, са подложили Исус на присмех? Чудно ли е, че те го коронясват с трънен венец, обличат го в пурпур и за подигравка го „провъзгласяват“ за Цезар? Защото, да се отнесат към него сериозно, би означавало да заживеят в един странен и тревожен свят, да изоставят навиците си и да обуздаят своите инстинкти в името на едно съмнително щастие.

Глава XXXVIII
Развитие на догматичното християнство

Четирите Евангелия ни разказват за личността и учението на Исус, но за догмите на християнската църква ние намираме в тях твърде малко сведения. Широките хоризонти на християнската вяра са очертани в „Посланията“ — поредица съчинения от непосредствените последователи на Исус.

Един от главните създатели на християнската догма бил апостол Павел. Той никога не е виждал Исус, нито го е чувал да проповядва. Най-напред той се наричал Савел и бил известен като преследвач на малката група ученици на Исус след разпъването му на кръста. Впоследствие приел християнството и променил името си на Павел. Той бил човек с необикновено силен ум и страстно се интересувал от всички религиозни движения на своето време. Добре бил запознат с юдаизма, с митраизма и с тогавашната Александрийска религия. Павел пренесъл много от техните идеи в християнството. Той направил твърде малко за развитието на оригиналното учение на Исус за Царството Небесно. Павел учил, че Исус бил не само обещаният Месия, обещаният водач на евреите, но че смъртта му е една жертва за изкупление на човечеството, подобно на жертвоприношенията в древните цивилизации.

Когато две религии се развиват редом, те се стремят да вземат една от друга ритуалите си, както и други характерни особености. Будизмът, например, в Китай сега има същите храмове, жреци и обреди, както Таоизма, който следва учението на Лао Дзъ. Но първоначалните учения на будизма и таоизма били рязко противоположни. Впрочем, от това, че християнството е заело от Александрийската и Митраичната вери някои чисто формални неща, като бръснатите свещеници, обредните дарове, олтарите, свещите, песнопенията и дори някои молитвени фрази и теологични идеи — то не става нито по-малко велико, нито по-малко оригинално. Всички религии се развивали заедно с множество по-незначителни култове и всеки култ търсел последователи. Понякога една или друга религия била фаворизирана от правителството. На християнството се гледало с повече подозрение, отколкото на другите религии, защото, подобно на евреите, привържениците му не искали да отдават божествени почести на Цезаря. Християнството придобило характер на бунтовна религия, независимо от миролюбивия дух в ученето на самия Христос.

Апостол Павел проповядвал идеята, че Исус, подобно на Озирис, е Бог, който умрял, за да възкръсне отново и да даде на хората безсмъртие. Много скоро християнското общество започнало да се разкъсва от сложни теологични спорове за отношението на Бог син (Исус) към Бог Отеца на човечеството. Арианите учели, че Исус е от божествен произход, но че е лице отделено от Бог Отец. Савелианците учели, че Исус бил просто една страна на Бога Отец, и че Бог е Исус и Отец в едно и също време, както един човек може да бъде баща и творец на някой предмет в едно и също време. Триадистите проповядвали една по-остроумна доктрина, че Бог е троицата — Отец, Син и Свети Дух. Арианството за известно време взима връх над своите съперници, но след спорове, насилия и войни, Триадистската формула била възприета от цялото християнство. Нейното най-пълно изражение може да се види в символа на вярата от Атанасия.

Ние няма да коментираме тези спорове. Те не оказали влияние върху историята, както е повлияло учението на Исус, което отбелязало една нова фаза в нравствения и духовен живот на нашата цивилизация. Неговото твърдение за всеобщото бащинство на Бога, и произтичащото от това братство между всички хора, неговата настойчивост за светостта на всяка човешка личност, като жив храм на Бога, са оставили дълбоки следи върху целия по-късен обществен и политически живот. С разпространението на Христовите идеи, в света се създава една нова почит към човека като човек. Може да е вярно, както твърдят враждебно настроените срещу християнството критици, че апостол Павел е проповядвал послушание на робите, но също така е истина, че целият дух на Исусовото учение, запазено в Евангелията, е насочен против подчиняването на човек от човека. Християнството се противопоставяло на такива оскърбления на човешкото достойнство, каквито били гладиаторските борби.

През първите два века след н.е., християнската религия се разпространила из цялата Римска империя, обединявайки едно все по-растящо множество от вярващи. Отношението на императорите към тази религия се колебаело между враждебността и търпимостта. Имало е опити да се унищожи новата вяра, особено през втори и трети век. В 303 и следващите години, при император Диоклециан, започнало голямо гонение на християните. Значителните по големина имоти на църквата били отнети, а всички Библии и религиозни писания — конфискувани и унищожени. Християните били обявени извън закона и мнозина от тях били екзекутирани. Унищожаването на книгите показва какво значение придавала властта на писаното слово и ролята му да крепи и споява новата вяра. Тези „книжни религии“ — християнството и юдаизма — имали огромно възпитателно значение. Продължителното им съществуване зависело до голяма степен от това, дали хората могат да четат и разбират техните догми. По-старите религии не изисквали подобно нещо от отделната личност. По време на варварските нашествия, които вече заплашвали Западна Европа, единствено християнската църква пазила науката.

Гоненията на Диоклециан не успели да унищожат растящата християнска общност. В много провинции те се оказали безрезултатни, защото по-голяма част от населението и много от чиновниците били християни. В 317 г. бил издаден едикт за търпимост от съимператора Лициний, а в 324 г. Константин Велики, който бил приятелски настроен към християнството и на смъртното си легло се покръстил, станал единствен господар на цялата Римска империя. Той се отказал от всички свои божествени претенции и украсил с християнските символи щитовете и знамената на своите войски.

За няколко години християнството се установило като официална религия в империята. Другите религии изчезнали или били асимилирани от него. В 390 г. Теодосий Велики заповядал да се унищожи голямата статуя на Юпитер — Серапис в Александрия. От началото на пети век нататък единствените свещеници и храмове в Римската империя били християнските.

Глава XXXIX
Разкъсването на Римската империя на Източна и Западна

През III в. Римската империя, вече западаща в социално и морално отношение, била принудена да се бори с варварите. Императорите от този период били военноначалници — автократи, а столицата на империята се местила според нуждите на тяхната военна политика. Рим, който се намирал в центъра на Италия, бил твърде далеч от застрашените места, за да е удобен за столица. Той бил умиращ град. В по-голямата част на империята царувал мир и хората ходели без оръжия. Армията продължавала да бъде единствения фактор на властта. Императорите, подкрепяни от своите легиони, ставали все повече, и императорския двор заприличал на двора на някоя персийска или друга подобна източна монархия. Диоклециан носел царска диадема и ориенталско облекло.

Неприятели вече нападали имперската граница, която минавала по Рейн и Дунав. Франките и други германски племена приближавали към Рейн. В Северна Унгария били вандалите, а в някогашна Дакия (днешна Румъния) вестготите (западните готи). Зад тях в Южна Русия били остготите (източните готи), а още по-нататък, в басейна на Волга — аланите. Монголските народи също си пробивали път към Европа, а хуните от своя страна, вземали данък от аланите и остготите и ги изтласквали на запад.

В Азия римските граници се преместили назад под натиска на възродена Персия. На Сасанидската династия било отредено да бъде най-силен съперник на Римската империя в Азия през следващите три века.

Един поглед върху картата на Европа ще покаже на читателя слабите места на империята. Река Дунав, преминаваща през днешна Босна и Сърбия, се приближава тук на около 300 километра от Адриатическо море и по този начин образува прав ъгъл. Римляните не пазели добре своите морски граници, а тази тристакилометрова ивица земя, се явявала трасе за съобщения между Западната (латинска) част на империята и Източната (гръцка). Срещу този прав ъгъл на Дунав, варварския натиск бил най-мощен. Племената нахлули там и станало ясно, че разпадането на империята на две части е неизбежно.

Една по-жизнена империя би се вдигнала, би настъпила и би завоювала отново Дакия, но на Римската империя липсвало именно сила. Константин Велики бил много набожен и интелигентен монарх. Той отблъснал едно от нападенията на готите в този важен пункт от Балканската област, но нямал сили да пренесе границата отвъд Дунав, защото бил твърде зает с вътрешните размирици в империята. Константин умело използвал моралната сила на християнството, за да съживи духа на западащата империя и решил да направи Бизантион нова столица. Този град по-късно бил наречен Константинопол в негова чест. Към края на неговото царуване се случило едно удивително събитие. Тъй като вандалите били притискани от готите, те помолили да им бъде разрешено да се заселят в Римската империя. Предоставени им били земите в Панония и техните воини станали легионери, но останали под предводителството на своите началници. Рим не успял да ги асимилира.

Константин умрял, когато реорганизацията на неговата империя била в разгара си. Скоро границите били разкъсани и вестготите отново стигнали до Цариград. Те разбили император Валентиан при Одрин и се настанили в днешна България, подобно на вандалите в Панония. По име били поданици на императора, а всъщност били завоеватели.

От 379 до 395 управлявал император Теодосий Велики. През неговото царуване империята формално запазила своето единство. Армиите в Италия и Панония командвал Стилихон — вандал по произход, а армиите на Балканския полуостров — Аларих-гот. Когато Теодосий умрял, оставил двама сина. Аларих поддържал единия от тях — Аркадий, в Цариград, а Стилихон другия — Хонорий, в Италия. С други думи Аларих и Стилихон се борили помежду си за власт, а синовете на императора били кукли в техните ръце. През 410 година Аларих навлязъл в Италия и след кратка обсада превзел Рим.

През първата половина на V в. цялата европейска част на Римската империя станала лесна плячка за грабливите орди на варварите. Трудно е да си представим действителността по това време. Във Франция, Испания, Италия и Балканския полуостров големите градове все още съществували, но обеднели, обезлюдени и западащи. Местните управници се стараели да запазят своя престиж и продължавали управлението си, повече или по-малко съвестно. Църквите съществували, но обикновено свещениците били неграмотни. Книги почти никой не четял и навсякъде господствал страхът и суеверието. Трудно се намирали картини, статуи и други произведения на изкуството. Провинциалният живот също западал. По всички кътчета на Римската империя царели пустош и безредие. Чумата и войните превърнали някои области в пустини. Пътищата и горите гъмжали от разбойници. В такива области варварите нахлували, без да срещат съпротива и провъзгласявали своите вождове за управници, а последните често си присвоявали титли на римски длъжностни лица. Ако новите заселници били полуцивилизовани те създавали в завоюваните области сносни условия за живот, завземали градовете, сдружавали се, сродявали се чрез женитби с местното население и научавали латинската реч. Но не навсякъде било така. Ютландците, англите и саксите, които залели римската провинция Британия, били земеделци и нямали нужда от големи градове. Те напълно „очистили“ Южна Англия от романизираното население, заменили латинския език със свои тевтонски наречия, които по-късно станали основа на английския език. Невъзможно е в рамките на тази книга да проследим движението на всички германски и славянски племена, които се лутали в земите на разпадащата се Римска империя и търсели плячка и удобни места за заселване. Да вземем за пример вандалите. Те се настанили, както вече казахме, в Панония. Около 425 година се преместили в Испания, където вече били вестготите, дошли от Южна Русия, и други германски племена, със свои херцози и крале. От Испания вандалите, под предводителството на Гензерик, отплували за Северна Африка (429 г.), превзели Картаген (439 г.) и го направили столица на своята държава. Те създали свой флот, осигурили си господство по море и в 455 година превзели и разграбили Рим. По-късно вандалите станали господари на Сицилия, Корсика, Сардиния и много други острови в Западното Средиземноморие.

Те създали една морска държава, подобна по размери на Картагенската държава, съществувала 7000 години по-рано. Тези, в действителност една шепа завоеватели, достигнали върха на своята слава около 477 година. След един век, почти цялата тяхна територия, отново била завзета от Византийската империя по времето на Юстиниан I.

Историята на вандалите е само един пример за множеството подобни авантюри. Но в европейския свят вече идвали най-страшните от всички опустошители — хуните, един народ от жълтата раса, енергичен и способен, какъвто западният свят не познавал досега.

Глава XL
Хуните и краят на Западната Римска империя

Появата на монголските завоеватели в Европа поставя началото на нов период в човешката история. Приблизително до последното столетие пр.н.е. монголските и нордическите народи не били в непосредствена близост. Далече в заледените земи, отвъд северните гори, лапландците — едно монголско племе — стигнали до днешна Лапландия, но не изиграли никаква съществена роля в човешката история. В продължение на хиляди години западния свят бил арена, на която се разигравала драмата на арийците, семитите и мургавата раса. В тези борби не се намесвали (с изключение на едно етиопско нашествие в Египет) нито черните народи от юг, нито монголците от изток.

Преселението на монголските номади на запад е станало по две причини. Първата била могъществото на голямата Китайска империя, разширението й на север и увеличаването на населението й през цветущия период на династията Хан. Другата, по всякаква вероятност, е някаква климатична промяна — по-малко валежи, които унищожили блатата и горите, или обратното, повече валежи, които превърнали в пасища пустинните досега степи. Трета, спомагателна причина, се явява икономическото разорение, упадъкът и намаляващото население на Римската империя. Богатите хора и данъчните бирници на императорите военноначалници я изтощили до край. Налице са три фактора: тласък, средства за преселение и благоприятна възможност за това, т.е. натиск от изток, разложение от запад и един открит път за спасение.

Хуните наближили източните граници на европейска Русия още през първи век. Но този номадски народ станал господар на степите едва в IV и V век. Пети век бил векът на хуните. Първите хуни, дошли в Италия, били наемни отряди на Стилихон, които много бързо завладели Панония — опразненото от вандалите гнездо. През втората четвърт на V век. между хуните се издигнал великият вожд Атила. До нас са достигнали малко сведения за неговото могъщество. Той владял не само хуните, но и редица германски племена, които му плащали данъци. Разменял и посланици с Китай. Държавата му се простирала от Рейн до равнините на Средна Азия. Неговият главен лагер бил в равнините на днешна Унгария, източно от Дунав. Там го посетил пратеникът на Византия — Приск, който ни оставил интересен разказ за неговия двор. Начинът на живот на монголците, бил подобен на живота на първобитните арийци. Обикновените членове на племето живеели в хижи и палатки, а вождовете в обширни дървени сгради, оградени с плет, където ставали празненствата и пиршествата. Омировите герои и велможите на Александър Велики, навярно биха се чувствали там повече у дома си, отколкото в двора на Теодосий II, който по това време царувал в Цариград.

Номадите, под ръководството на Атила, изиграли същата роля за гръко-римската цивилизация, каквато гърците изиграли по-рано за егейската цивилизация. Повтаряли се същите събития, но в по-голям мащаб. Хуните били много по-привързани към номадския начин на живот, отколкото старите гърци, които били по-скоро скотовъдци и земеделци, отколкото номади. Хуните нападали и грабили, но не водели уседнал живот.

В продължение на няколко години Атила тормозел Теодосий както си искал. Неговите войски опустошавали и грабели до самите стени на Цариград. Гибон разказва, че Атила разрушил до основи не по-малко от 70 града на Балканския полуостров. Теодосий се откупувал с данъци и опитал да се избави от него завинаги, като изпратил тайни агенти да го убият. В 451 година Атила насочил своето внимание към останките от латинската половина на империята и залял с пълчищата си Галия, като разорил почти всички градове в Северната й част. Франките, вестготите и императорските войски се обединили срещу него и го разбили при Шалон. В битката загинали около 300 000 души. Това спряло нахлуването на Атила в Галия, но не изтощило огромните му военни сили. През следващата година той нападнал Италия, провинция Венеция, изгорил Аквилея и Падуа и разграбил Милано.

Множество бежанци от тези североиталиански градове, и особено от Падуа, избягали по островите и лагуните на Адриатическо море и там основали Венеция, която по-късно станала един от най-големите търговски центрове през Средновековието. Атила умрял внезапно през 453 година, след едно голямо пиршество, по повод сватбата му с една млада жена. След неговата смърт държавата му се разпаднала. Хуните, които фактически сложили край на Западната римска империя, били асимилирани от околните многобройни арийски племена и така изчезнали от историята. В продължение на двадесет години в Рим управлявали десет различни императори, издигани на престола от вандалските и другите наемни войски. През 455 г. вандалите от Картаген превзели и разграбили Рим, а в 476 година Одоакър, предводител на варварите, свалил от власт Ромул-Августул и уведомил византийския двор, че на Запад вече няма император. Така безславно завършила своите дни Западната римска империя.

В цяла Западна и Централна Европа царували варварски вождове като крале, херцози и пр., които фактически били независими, но признавали в известна степен властта на императора. Съществували стотици и може би хиляди такива владетели. В Галия, Италия, Испания и Дания още господствал латинския език, макар и изопачен, а в Британия и на изток от Рейн, общоприет бил езикът на германската група, освен в Бохемия, където се говорил славянския език на чехите. Висшето духовенство и интелигенцията, които били малочислени, четели и пишели на латински.

Навсякъде животът и собствеността били несигурни и трябвало да се бранят с оръжие. Данъците растели непрекъснато. Началото на VI в. е епоха на разпокъсване и духовен мрак в целия западен свят. Латинската култура би загинала, ако не били монасите и християнските сподвижници.

Защо се разраства, а след това загива Римската империя? Тя се разраства, защото у римляните силно бил развит гражданския дух. През дните, когато империята се разширява във всички посоки, съществувал голям брой хора, които носели с гордост името римски гражданин, чувствайки, че римското гражданство е привилегия, с която неразривно са свързани и тежки задължения. Хората, които виждали интересите и правата си идеално гарантирани в римските закони, били готови да се жертват в името на Рим. Престижът му, като олицетворение на справедливост, се носел далеч зад неговите граници. Но още през Пуническите войни този граждански дух бил сериозно подкопан от две неща — богатствата и робството. Правото на римско гражданство било дадено на много недостойни хора и идеята за гражданственост замряла и дори съвсем изчезнала. Освен това, Римската империя имала твърде примитивна организация. Държавата нито възпитавала своето население, което непрекъснато се увеличавало, нито му разяснявала същността и задачите си, и престанала да търси сътрудничеството му при разрешаване на държавните дела. Нямало училища, които да се занимават с тези въпроси, нито развити съобщения, чрез които обширната империя да бъде държана в течение на световните събития и по този начин да се поддържа хармонична дейност на държавния апарат.

На авантюристите, които се борили за власт, като започнем още от времето на Марий и Сула, и през ум не им минавало да създават някакво обществено мнение, което да се използва за имперските дейности. Гражданският дух погинал, защото не бил подхранван. Всички империи, всички държави и организации на човешките общества са, в края на краищата, плод на разбиране и воля. В Римската империя не останала воля и затова настъпил нейния край.

Но макар във V в. Западната Римска империя да загивала, в недрата й се родила една организация, която се възползвала от нейния престиж и традиция — това била католическата църква, която продължила да живее, защото апелирала към умовете и волята на хората, защото имала книги и една армия от учители и проповедници, които я сплотявали — фактори, по-силни от каквито и да било закони и легиони. През IV и V век християнството се разпространявало като господстваща религия в Европа. То победило победителите на империята — варварите. Когато Атила бил готов да потеглил срещу Рим, римският патриарх го пресрещнал и извършил това, което нито една армия не могла да постигне — спрял го само с моралната си сила.

Патриархът на Рим, или папата, претендирал да бъде глава на цялата християнска църква. Сега, когато вече нямало императори, той си присвоил техните права и титлата главен жрец на държавата — най-старата от всички титли на римските императори.

Глава XLI
Византийската и Сасанидската империи

Източната част на Византийската империя, в която официален език бил гръцкият, проявила много повече упорство, отколкото Западната. Тя преживяла бурите на V в., които довели до пълното и окончателно разпадане на някогашната латино-римска власт. Атила заплашвал император Теодосий II, нахлувал в земите му, разорявал ги и достигнал почти до стените на Константинопол, но този град останал непревзет. Нубийците слезли по Нил и опустошили Горен Египет, но Долен Египет и Александрия оставали все още цветущи земи. По-голямата част от Мала Азия издържала в борбата с Персийската империя на сасанидите.

През VI в., който за Запада бил епоха на пълен мрак, е период на значително съживяване на гръцката сила. Юстиниан I (527–565) бил много честолюбив и енергичен владетел. Той бил женен за императрица Теодора, жена със способности равни на неговите, която започнала живота си като актриса. Юстиниан отнел Северна Африка от вандалите, по-голямата част на Италия от готите и дори си възвърнал Южна Испания. Но дейността му не се ограничавала само с морски и военни действия. Той основал университет, построил голямата църква „Света София“ в Цариград и кодифицирал римските закони. За да премахне конкурентите на своя университет, Юстиниан затворил школите по философия в Атина, които съществували още от времето на Платон, т.е. близо 1000 години.

От III в. нататък Персийската държава станала главен съперник на Византия. Двете империи държали Мала Азия, Египет и Сирия в състояние на постоянен смут и разорение. В I в. тези земи били все още високо развити, богати и гъсто населени, но постоянните нашествия, избивания и грабежи постепенно ги изтощавали, докато градовете се превърнали в развалини и цялото население се пръснало по селата. В този процес на безредия и обедняване Долен Египет пострадал по-малко, отколкото останалия свят. Александрия, подобно на Константинопол, продължавала да води, макар и вече значително намалена по обем, търговия с Изтока и Запада.

В тези две воюващи и разлагащи се империи, науката и философията окончателно загивали. Последните философи на Атина, до закриването на техните школи, пазели оригиналите на великата литература от миналото с безкрайно благоговение. Изчезнали свободните и независими хора със смела и самостоятелна мисъл, които да продължат традицията на свободното изследване, въплътено в тези съчинения. Социалният и политически хаос достатъчно добре обяснява изчезването на тази група хора, но имало и една друга причина за безплодното и трескаво състояние на човешката мисъл през тази епоха. Както в Персия, така и във Византия, това време се характеризирало с духовен мрак. И двете империи били силно религиозни, в съвременния смисъл на тази дума, и това спъвало свободата на човешкия дух.

Най-старите държави в света също били религиозни, вярвали в един бог или в един цар божество. Александър бил божество, Цезарите също били богове, в смисъл че имали олтари и храмове, в които каденето на тамян се считало за доказателство на вярност към Римската държава. Но тези по-стари религии били изключително религии на действието. Те не поробвали разума. Ако човек принасял своята жертва и се покланял на даден бог, след това бил оставян не само да мисли, но и да казва почти всичко свободно. Новите религии, които се появили в света и имали съвсем друг характер, особено християнството, били насочени към душата. Те изисквали не само просто спазване на обредите, но и осъзнаване на вярата. Естествено, около точния смисъл на религиозните идеи избухвали бурни спорове. Новите религии били принципни. Светът бил принуден да се справя с новото понятие „правоверност“ и имал суровото и строго задължение да следи не само постъпките, но и думите и личните убеждения, в границите на установеното учение. Защото сега, придържането към друго, различно мнение, а още повече споделянето му с други хора, вече се считало не за грешка в познанието, а за морален грях, който води душата към гибел.

Както Ардашир I, който основал Сасанидската династия в III в., така и Константин Велики, който преустроил Римската империя в IV в., се обърнали за помощ към религиозните организации, защото в тях виждали ново средство за управляване на човешката воля. В края на IV в. двете империи преследвали свободата на словото и религиозното новаторство. В Персия Ардашир открил старата персийска религия на Зороастър (Заратустра) с нейните жреци, храмове и свещен огън, който горял в олтарите, съвършено удобна за неговите цели. В края на III в. религията на Заратустра вече преследвала християнството, а през 277 г. Мани, основателят на една нова вяра „манихейството“, бил разпънат на кръст и след това одран. Цариград, от своя страна, също жестоко преследвал християнската вяра. Манихейските идеи заразили християнството и трябвало да се унищожават с всички възможни средства. От своя страна някои идеи на християнството нарушавали чистотата на Зороастровото учение. Всички идеи станали подозрителни. Науката, която изисква, преди всичко, свобода и спокоен ум, била напълно унищожена през тази мрачна епоха.

Войната — най-безсърдечната и бездушна теология и най-безсрамния порок на човечеството — била в основата на византийския живот в онези дни. Когато Византия и Персия не воювали срещу варварите от Север, опустошавали Мала Азия и Сирия с тежки и разорителни войни помежду си. Дори в тесен, взаимен съюз, било невъзможно на тези две империи да отблъснат варварите и да си възвърнат благосъстоянието. Турците и татарите влизат в историята като съюзници първо на едната държава, а после на другата. Във VI в. главни противници били Юстиниан и Хозров I, а в началото на VII в. император Ираклий се опълчил срещу Хозров II (580 г.) До възкачването на Ираклий на императорския престол (610 г.) година Хозров II бил непобедим. Той превзел Антиохия, Дамаск и Ерусалим и войските му достигнали Халкедон. През 619 г. завоювал и Египет. По-късно (627 г.) той разгромил една персийска армия при Ниневия, макар по това време да имало още персийска войска в Халкедон. В 628 г. Хозров II бил свален и убит от своя син Ковад и двете империи сключили нетраен мир.

Византия и Персия водели своята последна битка, но предчувствали бурята, която вече се надигала в пустините, за да сложи край завинаги на тези безцелни и непрекъснати войни.

Докато Ираклий възстановявал реда в Сирия му донесли известие, оставено в имперския преден пост. То било написано на арабски — неизвестен семитски език, употребяван от жителите на пустинята. Някой си „Мохамед, пророк на Бога“ канел императора да признае едничкия истински Бог и да му служи. Не е известно какъв е бил отговорът на Ираклий.

Подобно известие получил и Ковад в Ктезифон. Той се разсърдил, разкъсал писмото и изгонил пратеника. Оказало се, че Мохамед бил бедуински водач, чието седалище се намирало в малкия град на пустинята Медина. Той проповядвал нова религия, вярата в единния истински Бог.

„Също така, о, Аллах — казал той — разкъсай ти царството на Ковад“.

Глава XLII
Династиите Шюей и Таи в Китай

През пети, шести, седми и осми век се забелязва един упорит стремеж на монголските народи на запад. Хуните на Атила били само предвестници на това настъпление, което довело до установяването на монголски народи във Финландия, Естония и Унгария, където техните потомци, говорещи езици, родствени на тюркския, оцелели и до днес. Българите също са народ от тюркски произход, но те усвоили арийския език. Монголците изиграли такава роля за арианизираните цивилизации на Европа, Персия и Индия, каквато са изиграли арийците за егейската семитска цивилизация много векове преди това.

В Централна Азия тюркските народи се установили в днешния западен Туркестан, а Персия вече си служела с тюркски наемници и тюркски длъжностни лица. Партяните изчезнали от историята, асимилирани от населението на Персия. Нямало вече арийски номади в Централна Азия — монголските племена ги заместили. Тюрките станали господари на Азия от Китай до Каспийско море.

Същата голяма чумна епидемия, която в края на II в. омаломощила Римската империя, помогнала за падането на династията Хан. В Китай настъпил период на разпокъсаност и на хунско владичество, от който Китай излязъл възроден, по-бързо и по-пълно, отколкото Европа. Преди края на шести век Китай бил обединен от династията Шюей, която по времето на Ираклий отстъпила място на династията Тан, чието царуване отбелязва друг голям период на благосъстояние за Китай.

През седми, осми и девети век Китай бил най-спокойната и цивилизована страна в света. Династията Хан разширила неговите граници на север, а династиите Шюей и Тан на юг, и Китай приел размерите, които има днес. В Централна Азия той завладял тюркските племена, които му плащали данък и достигнал до Персия и Каспийско море.

Възроден наново след хунските нашествия, Китай бил много по-различен от този при династията Хан. Появила се нова и по-жизнена литературна школа, настъпило велико възраждане на поезията; будизмът революционизирал философската и религиозна мисъл. Голям напредък бил постигнат в изкуството, техниката, и във всичко, което служило за украса на живота. Започнал да се употребява чаят, да се произвежда хартия и да се печата с дървени блокове. Милиони хора в Китай водели уреден, изящен и приятен живот, докато населението на Европа и на Западна Азия, въвлечено в унищожителни войни, обитавало землянки, малки оградени градове или мрачни разбойнически крепости. Докато умът на Запада бил покрит с теологичен мрак, умът на Китай бил открит и търсещ.

Един от първите монарси на династията Тан бил Дайдзун, който започнал да царува в 629 г., годината на победата на Ираклий при Ниневия. Той приел посланичество от Ираклий, който навярно търсел съюзник в тила на Персия. От самата Персия дошла група християнски проповедници (635 г.), на които им било позволено да обяснят на Дайдзун своята вяра. Той разгледал китайския превод на техните свещени писания, след което обявил тази чужда религия за приемлива и дал разрешение за основаването на църква и манастир.

При този монарх дошли (в 620 г.) пратеници и на Мохамед. Те пристигнали с един търговски кораб, като преплували целия път от Арабия покрай индийските брегове. За разлика от Ираклий и Ковад, Дайдзун ги изслушал любезно. Той изразил своя интерес към техните теологични идеи и им помогнал да построят в Кантон една джамия, която е оцеляла и до днес — най-старата джамия в света.

Глава XLIII
Мохамед и Ислямът

Някой пророчески настроен любител на историята, разглеждайки света в началото на VII в. с основание би могъл да заключи, че падането на Европа и Азия под монголско владичество е въпрос на един-два века. В Западна Европа нямало ред и признаци за обединение, а Византийската и Персийската империи явно отивали към взаимното си унищожение. Индия също била разделена и съсипана. От друга страна, Китай постоянно разширявал границите си и надминавал по население цяла Европа, а тюркските племена, които се заселвали в Централна Азия, били настроени да живеят в мир и съгласие с Китай.

През XIII в. земите от Дунав до Тихи океан били под монголска власт, а във Византийската и Персийска монархии, в Египет и в голяма част от Индия царували тюркски династии.

Нашият „пророк“ ще допусне грешка при оценката си на способността на латинската част от Европа да се възроди. Той няма да разбере и скритите сили на Арабската пустиня, защото ще си я представи такава, каквато тя е била от незапомнени времена — убежище на малки враждуващи номадски племена. В продължение на повече от 1 000 години нито един семитски народ все още не бил основал държава.

Но само за едно столетие, пълно с блясък, изгрява с ярка светлина звездата на бедуините, които разпространяват своите закони и език от Испания до границите на Китай. Те дават на света нова култура и създават религия, която и до ден-днешен е една от най-жизнените в света.

Мохамед, човекът, който запалил този пламък в арабската душа, се появява за първи път в историята като млад съпруг на вдовицата на богат търговец от град Мека. До четиридесетгодишната си възраст той направил твърде малко, за да се отличи, но изглежда е проявявал голям интерес към религиозните спорове. По това време Мека бил езически град, където се намирал един обожаван черен камък — Каабето — център за поклонение. Но в страната живеели и много евреи — дори цялата южна част на Арабия изповядвала еврейската вяра — а в Сирия имало християнски църкви.

Около четиридесетата си година Мохамед започнал да проявява пророческа дарба, както еврейските пророци 1 200 години преди него. Той говорил първо на жена си за единния и истински Бог, за наградите и наказанията, за добродетелта и порока. Няма никакво съмнение, че неговите мисли били много силно повлияни от еврейските и християнски идеи. Той привлякъл около себе си малък кръг от вярващи и започнал да проповядва срещу господстващото идолопоклонничество в града. Това го направило непопулярен сред неговите съграждани, защото поклонението пред Каабето било главният източник на онова благосъстояние, на което се радвал Мека. Мохамед станал още по-смел и целенасочен в своите проповеди, провъзгласявайки се за последния избран пророк на Бога, натоварен с мисия да усъвършенства религията. За свои предтечи той обявил Аврам и Исус.

Мохамед рецитирал стихове, за които твърдял, че са му съобщени от един ангел, когато имал странно видение, че е отнесен в небесата. Оттам Бог го упътвал в неговата мисия.

Със засилването на неговата проповед, растяло негодуванието на съгражданите му, докато се стигнало до заговор за убийството му, но той успял да избяга с верния си приятел и ученик Абу Бекар в град Медина, където неговото учение било прието. Между Мека и Медина започнала вражда, която била прекратена с договор. Мека трябвала да усвои вярата в единния истински Бог, и да приеме Мохамед за негов пророк, но да остане единствения център за поклонение. Така Мохамед установил новата вяра в Мека, без да ощетява поклонниците на Каабето. В 629 година Мохамед се завърнал в Мека, а една година по-късно, изпратил до Ираклий, Дайдзун, Ковад и други владетели, свои пратеници.

В продължение на три години, до смъртта си в 632 година, Мохамед разпространил своето учение в цяла Арабия. В преклонните си години се оженил за няколко жени и животът му, според съвременните схващания, не бил поучителен. Той обединявал в себе си голяма суетност, алчност, хитрост, способност за внушение и искрен религиозен фанатизъм. Твърдял, че книгата със закони и наставления — Корана, му е продиктувана от Бог. Разглеждан като литература и философия, Коранът не е достоен за приписваното му божествено авторство.

Като се оставят настрана явните слабости в живота й писанията на Мохамед, в исляма, който той наложил на арабите, има много сила и вдъхновение. Те идват преди всичко от непреклонното еднобожие, от простата въодушевена вяра в бащинската власт на Бога и от пълната липса на теологични хитрости. Друга сила на исляма е отсъствието на жертви, жреци и храмове. Той е напълно пророческа религия, която изключва възможността от връщане към кървавите жертвоприношения. Всякаква възможност за спор с Корана била изключена. Мохамед взел всички предпазни мерки, за да предотврати своето обожествяване след смъртта си. Третата сила на исляма е в подчертаването на съвършеното братство и равенство на всички вярващи пред Бога, независимо от цвета на кожата, произхода или положението в обществото.

Тези страни на исляма го направили голяма сила в историята на човечеството. Мнозина твърдят, че истинската заслуга за създаването на исляма принадлежала не толкова на Мохамед, колкото на неговия приятел и помощник Абу Бекар. Ако Мохамед със своя променлив характер бил умът и въображението на ранния ислям, Абу Бекар бил неговата съвест и воля. Всеки път, когато Мохамед се разколебавал, Абу Бекар го подкрепял. След смъртта на Мохамед Абу Бекар станал халиф („наместник на Аллаха“) и с вяра, която може да задвижи и планини, се заловил с покоряването на целия свят под силата на исляма. Той се помъчил да изпълни предсказанията, които пророкът изпратил от Медина до всички монарси в света.

Глава XLIV
Великите дни на арабите

Сега ще разкажем за едно от най-изумителните завоевания, известни в историята. Византийската армия била разгромена през 634 г. в боя при един от притоците на река Йордан. Император Ираклий, чиято енергия била подкосена от водянка, а армията му изтощена от войната с персите, видял своите завоевания в Сирия, Дамаск, Антиохия, Ерусалим и на други места, да падат почти без съпротива в ръцете на мохамеданите. Голяма част от местното население приемало исляма. След това мохамеданите се насочили на изток. Персийската армия, снабдена с много бойни слонове, и предвождана от Рустем, се сражавала три дни с арабите при Кадесия (637 г.), но била напълно разгромена.

Последвало покоряването на цяла Персия и мохамеданската империя се простряла далеч в Западен Туркестан, и далеч по на изток до границите на Китай. Египет паднал, без да се съпротивлява на новите завоеватели, които, изпълнени с фанатична вяра, че Коранът е достатъчен, унищожили книжовното богатство на Александрийската библиотека. Вълната от завоевания, обхванала Северното крайбрежие на Африка и достигнала до Гибралтарския проток и Испания, която била превзета през 710 година. През 720 година арабите се настаняват на Пиренейския полуостров. През 732 година настъплението им достигнало Централна Франция, но тук било спряно завинаги с боя при Поатие, и арабите били отблъснати назад до Пиренеите. При завоюването на Египет, те се сдобили с флота и известно време съществувала възможност за превземането на Константинопол. Няколко пъти в периода между 672 и 718 година те го нападали по море, но не успели да го превземат.

Арабите не притежавали никакъв държавнически опит и затова тяхната велика империя, простираща се от Испания до Китай, със столица Дамаск, се разпаднала много бързо. Още в самото начало верски различия подкопали нейното единство. Но нас ни интересува не историята на политическото й разпокъсване, а влиянието, което оказала върху човешкия ум и съдбата на нашата цивилизация. Появата на арабската духовна култура на историческата сцена станала внезапно и с много по-драматичен ефект, отколкото появата на гръцката, 1000 години по-рано. Духовният подем в целия сват, западно от Китай, скъсването със старите идеи и развитието на нови, взело големи размери.

В Персия, възродената арабска мисъл дошла в съприкосновение не само с манихейството и християнството, но и с научната гръцка литература, запазена както в оригинал, така и в сирийски превод. Тя се сблъскала с гръцката култура и в Египет. В Испания открила една дейна еврейска традиция на мислене и обсъждане. В Централна Азия срещнала будизма и материалните достижения на китайската цивилизация. От китайците арабите усвоили производството на хартия и печатането на книги. Арабската мисъл се обогатила с индийската математика и философия.

Много скоро било забравено самодоволството от първите дни на вярата, когато се гледало на Корана като на единствената възможна книга. Науката процъфтявала навсякъде по стъпките на арабските завоеватели. През VIII в. се създала научна организация, която обхванала целия „поарабен“ свят. Пред IX в. в школите на Кордова, в Испания, учените кореспондирали с школите в Кайро, Багдад, Бухара и Самарканд. Еврейската мисъл се асимилирала твърде лесно с арабската и известно време двата семитски народа взаимодействали с посредничеството на арабския език. Това духовно общуване на света, говорещ арабски, оцеляло и след политическото разпадане на арабите. То давало резултат до XIII в.

По този начин систематичното натрупване и критиката на фактите, които започнали от гърците, били подети от семитския свят. Семето, хвърлено от Аристотел и Александрийската школа, тъй дълго пренебрегвано, сега покарало и започнало да дава плод. В математиката, медицината и физическите науки бил постигнат огромен напредък. Грубите римски числа били заменени от арабските цифри, с които си служим и днес. За първи път бил употребен знак за нула. Думите „алгебра“ и „химия“ са арабски. Много звезди носят арабски имена. Арабската философия била призвана да съживи средновековната философия на Франция, Италия и останалия християнски свят.

Арабските алхимици направили много открития в областта на металургията и техниката, които дълго време пазили в тайна: добиването на сплави и бои, дестилирането на тинктури и есенции, използването на оптическото стъкло. Но напразно се опитвали да открият „философския камък“ — средство за превръщане на простите метали в злато, и „еликсира на живота“ — едно укрепващо питие, даряващо безсмъртие. Интересът към техните изследвания се разпространил и в християнския свят. С течение на времето, дейността на алхимиците станала по-научна. Те разбрали ползата от размяната на идеи и открития. От техните среди произлезли първите експериментални философи.

Търсейки философския камък и еликсира на живота, старите алхимици открили методите на съвременната експериментална наука, която обещавала да даде на човека неограничена власт над света и собствената му съдба.

Глава XLV
Развитие на латинския християнски свят

Трябва да отбележим, че през VII и VIII в. съвсем малка част от света останала под арийска власт. Хиляда години по-рано арийците тържествували над целия религиозен свят, западно от Китай. Сега монголците владеели земите до Унгария, а арийците загубили цяла Африка и Испания. Елинският свят се свил в малки владения около ядрото на търговския град Константинопол, а споменът за римляните се пазел само от западните християнски свещеници чрез латинския език. В рязка противоположност на този упадък семитската традиция отново се въздигнала след хилядагодишна неизвестност. Въпреки това, жизнените сили на нордическите народи още не били изчерпани. Ограничени сега в пределите на Централна и Северозападна Европа, и объркани от своите социални и политически проблеми, те все пак успели да изградят постепенно един нов социален ред и възвръщали силата си.

Вече разказахме как в началото на VI в. в Западна Европа не останало никакво централно ръководство. Тогавашният свят бил разделен между множество местни владетели, но това положение било твърде несигурно и не продължило дълго. В настъпилото безредие се развила феодалната система на сътрудничество и сдруженост, която оставила своите следи и до ден-днешен. Обществото започнало да се сплотява около властта, защото самотния човек се чувствал несигурен и бил готов да отстъпи известна част от свободата си срещу помощ и покровителство. Той избирал за свой господар някой по-силен от него, при който служил и му плащал данъци, а в замяна получавал закрила. Господарят пък, намирал сигурност и безопасност във васалството към някой, още по-голям, господар. Градовете, от своя страна, също намирали феодални покровители. С подобни отношения се обвързвали манастирските и църковните имоти. В много случаи подчинението било налагано насила. Тази система се разраствала пирамидално, както от горе на долу, така и отдолу нагоре. Отначало тя представлявала благоприятна почва за насилие и междуособици, но с течение на времето все по-сигурно водела към ред и законност. Така постепенно се оформили отделни кралства. Още в началото на VI в. в днешна Франция и Нидерландия съществувало едно франкско кралство под властта на основателя си Хлодвиг, а скоро се появили вестготско, ломбардско и готско.

В 720 г., когато мохамеданите преминали Пиренеите, те заварили това кралство, управлявано вече от Карл Мартел — Чукът и претърпели от него поражение при Поатие (732 г.). Карл Мартел фактически владеел цяла Европа на север от Алпите, от Пиренеите до Унгария. Той господствал над множество подчинени владетели, говорещи датско-френски и германски езици. Неговият син Пипин унищожил последните потомци на Хлодвиг и поел кралската власт заедно с всичките й звания и отличия. Неговият внук Карл Велики наследил в 768 г. толкова голяма държава, че се замислил за подновяване на титлата Римски император. Той завоювал Северна Италия и станал господар на Рим. Царуването му поставило началото на династията на Каролингите.

Ако разгледаме историята на Европа, като част от световната история, много по-ясно ще видим какво вредно влияние е упражнила традицията на Свещената Римска империя. Упорита борба за първенство поглъщала енергията на Европа в продължение на повече от хиляда години. През целия този период може да се проследят борбата и неугасимата с нищо ненавист между отделните народи. Една от причините за тази борба било честолюбието на могъщите владетели, чиито типичен представител бил Карл Велики, което разпалвало стремежа им да се сдобият с титлата „цезар“. Държавата на Карл Велики се състояла от множество феодални германски държави, намиращи се в различна степен на варварство. Повечето от германските племена, разположени западно от Рейн, се научили да говорят различни латински диалекти, които после се слели и образували френския език. На изток от Рейн, обаче, германските народи не се отказали от своята реч. По тази причина отношенията между тези две варварски завоевателни групи били затруднени и те скоро се разделили. За това помогнал и фактът, че според франкския обичай империята на Карл Велики, след неговата смърт, била разделена между синовете му. Тази част от историята на Европа, която започва с Карл Велики, се развива като ту един, ту друг монарх, заедно с целия си род се борел с всички сили за господство над кралете, князете, херцозите, епископите и градовете. Борбата между тях засилвала враждата между франкските и немски елементи. При избора на всеки император се спазвали редица формалности, които се проявявали особено рязко, когато честолюбивите съперници се домогвали да си осигурят, макар и минимална власт над Рим — тази изтощена и лошо разположена столица.

Друг фактор, с голяма роля за политическото безредие, било твърдото решение на Римската църква да направи император не някои светски принц, а самият римски папа. Той вече бил „pontifex maximus“ (т.е. върховен жрец — Б.р.) и управлявал западащия град, и макар да нямал войска, разполагал с една обширна пропагандна организация в лицето на своите свещеници, пръснати навсякъде из целия католически свят. Папата нямал физическа власт над хората, но затова пък държал, според техните представи, ключовете от Рая и Ада, и упражнявал голямо влияние върху душите им. Така, през цялото Средновековие, докато светските принцове се борели помежду си, най-напред за равенство, после за надмощие и накрая за императорския приз, римският папа, като върховен глава на християнския свят, кога смело, кога с хитрост, а кога и със старческа немощ — защото папи ставали обикновено възстари хора — се опитвал да ги подчини.

Но с конфликтите между князе, императори и папи, не се изчерпват факторите за европейските неуредици. В Цариград все още имало император, който говорел гръцки, и който претендирал за господство над цяла Европа. Когато Карл Велики се опитал да възстанови империята, имал предвид само западната й половина. Съперничеството между гръцката и латинската империи се развило лесно, а още по-лесно се разразил антагонизмът между гръцкото и по-новото латинско християнство. Римският папа се обявил за наследник на главния от апостолите на Христос — свети Петър и за глава на цялото християнско общество. Нито императорът, нито патриархът в Константинопол, признавали тези претенции. Един спор около съвсем дребен пункт в догмата на Светата троица довел, след дълга поредица от разногласия, до окончателно скъсване на отношенията между латинската и гръцките църкви през 1054 г.

Така, разделен помежду си, светът на християнството бил изложен под ударите на три групи противници. Около Балтийско и Северно море живеели норманите — група от нордически племена, които много бавно и неохотно приемали християнството. Те се отдали на мореплаване и морско разбойничество и нападали всички християнски брегове до Испания. Спускайки се с лодките си по течението на руските реки, те прониквали до безлюдните земи и после се появили, отново като пирати, в Каспийско и Черно море. В Русия те основали княжество и първи се нарекли „руси“. Няколко пъти тези нормани едва не превзели Цариград.

В началото на VIII в. Англия била вече християнизирана. Тя се намирала под властта на крал Егберт, васал и ученик на Карл Велики. Датчаните (представители на една част от норманските народи Б.р.) отнели половината кралство от неговия наследник Алфред Велики (886 г.), а през 1016 г., предвождани от Кнут, го завоювали изцяло. В 912 г. друг отряд нормани, водени от Ролон, завоювала една от Северните области на Франция, която оттогава започнала да се нарича Нормандия.

Кнут създал държава, която включвала Англия, Норвегия и Дания. Но след смъртта му, тя се разпаднала, поради общата политическа слабост на варварските народи — поделянето на държавата между синовете на владетеля. Интересно е да се предположи какво би станало, ако тогавашното временно обединение на норманите се бе запазило. Те били народ, който притежавал удивителна смелост и енергия. Със своите галери достигнали до Исландия и Гренландия и били първите европейци, които стъпили на Американска земя. По-късно нормански авантюристи отнели Сицилия от сарацините и разрушили Рим. Каква удивителна картина би се разкрила пред нас, ако можехме да си представим кралството на Кнут като една морска държава, разположена от Америка до Русия!

На изток от германците и романизираните европейци живеели славянски и турански племена. Между тях най-забележителни били маджарите (унгарците), които през VIII-IX в. постепенно се преместили на запад. За известно време Карл Велики ги покорил, но след неговата смърт те се настанили в днешна Унгария и по примера на родствените си предшественици — хуните, нападали всяко лято съседните части на Европа. В 938 г. те преминали през цяла Германия, Франция и Алпите, палейки, грабейки и разрушавайки всичко по пътя си.

Върху последните останки на Римската империя от юг нанасяли удари сарацините. Те станали господари на южните морета и единствените им съперници по море били норманите.

Заобиколен от тези по-силни и по-агресивни племена, които не познавал, и с опасности, които не можел да прецени, Карл Велики, а след него и други честолюбивци, напразно разигравали жалка комедия, в опити да възстановят Западната империя, под името Свещена Римска империя. От времето на Карл Велики нататък, тази идея завладяла политическия живот на Западна Европа, а на изток гръцката половина на Римската държава се разлагала и намалявала, дока го най-после от нея не останало нищо друго, освен покварения търговски град Цариград и няколко километрова територия около него. В продължение на хиляда години след това Европейският континент останал верен в политическо отношение на старата традиция и не създал нищо ново.

Името на Карл Велики заема важно място в европейската история, но неговата личност остава забулена в мъгла. Той не знаел нито да чете, нито да пише, но се отнасял с голяма почит към науката. Много обичал да му четат на глас след ядене и имал слабост към теологичните спорове. В зимната си резиденция, той събирал около себе си много учени и научил много неща от техните разговори. През лятото воювал с испанските сарацини, славяните, маджарите, саксонците и други езически германски племена. Не се знае точно дали идеята да стане цезар, като наследник на Ромул Августул, му е дошла преди завземането на Северна Италия, или му била подсказана от папа Лъв III, който искал да направи латинската църква независима от Цариград.

В Рим се разиграли необикновени маневри между папата и бъдещия император. Карл Велики не искал да изглежда, че получава императорската корона от папата, но папата настоявал и успял да короняса новия гост и завоевател, като го изненадал в църквата „Свети Петър“ на Коледа в 800 г. Той приготвил короната, поставил я на главата на Карл Велики и го поздравил като цезар. Сред народа избухнали ръкопляскания, но за Карл Велики, това било равносилно на поражение и той наставлявал сина си да не позволява на папата да го коронясва за император, а да вземе сам короната и със собствени ръце да я постави на главата си. Така, още в първия ден на подновяване на империята, започнала вековната борба за първенство между папата и императора. Но синът на Карл Велики — Людовик Благочестиви, пренебрегнал наставленията на баща си и се подчинил напълно на папата.

Империята на Карл Велики се разпаднала след смъртта на Людовик Благочестиви и разцеплението между франкски говорещите и тези, които говорели немски, се задълбочило. Следващият император бил Отон, син на Хенрих Птицелов — саксонец, който бил избран за крал на Германия от едно събрание на германски принцове и прелати в 919 г. Отон влязъл в Рим и бил коронясан за император в 962 г. Тази саксонска династия отстъпила място на други германски владетели в началото на XI в. След като отмряла династията на Каролингите, западните феодални князе и благородници, които говорели различни франкски диалекти отказали да признаят германските императори. В Свещената Римска империя не влизала Англия, нито каквато и да е част от нея. Херцогът на Нормандия, кралят на Франция и множеството по-малки феодални владетели, също оставали извън империята. В 987 г. франкското кралство преминало от Каролинската династия в ръцете на Хуго Капет, който основал династията на Капетингите. Неговите потомци останали да царуват дори и през осемнадесетото столетие. По времето на Хуго Капет кралят на Франция владеел само една, сравнително малка, територия около Париж.

В 1066 г. Англия била нападната почти едновременно от норвежките и латинизираните нормани. Харолд, кралят на Англия, победил норвежците в битката при Станфорд бридж, но бил разбит от нормандците при Хейстингс. Англия била откъсната от Скандинавия, а тевтонските и руските страни поддържали тесни връзки с Франция. В продължение на следващите четири века англичаните често влизали в конфликти с френските феодални князе.

Глава XLVI
Кръстоносните походи и епохата на папското господство

Интересно е да се отбележи, че Карл Велики кореспондирал с халиф Харун ал Рашид, същият, за когото се говори в „Хиляда и една нощ“. Разказва се, че Харун ал Рашид изпратил посланици от Багдат — който сега замествал Дамаск като мохамеданска столица — с една разкошна палатка, един воден часовник, един слон и ключовете на светия гроб. Последният подарък бил много хитро замислен и целял да изправи Византийската империя на нож срещу новата Свещена Римска империя за правото на покровителство над християните в Ерусалим.

Тези подаръци говорят, че докато Европа в IX в. била все още арена на безредия, войни и грабежи, в Египет и Месопотамия процъфтявала Великата арабска империя, много по-културна, от която и да е страна в Европа. Тук литературата, науката и изкуствата се развивали, освободени от страх и суеверие. И дори в Испания и Северна Африка, където в сарацинските владения се зараждали политически смутове, продължавал бурния интелектуален живот.

На североизток от владенията на халифа живеели множество турански племена. Те били вречени в исляма и пазели вярата си много по-ревностно и по-пламенно от високо културните араби и персийци на юг.

Пред X в. племето на турците все повече укрепвало, докато арабската сила намалявала. Отношенията на туранците към империята на халифа сега много приличали на отношенията на мидийците към последната Вавилонска държава, отпреди 14 века. В XI в. в Месопотамия се настанила една група турански племена — селджукските турци. Те формално приели поданството на халифа, но всъщност го превърнали в свой пленник и оръдие. Селджукските турци покорили Армения, а после нападнали останките от Византийските владения в Мала Азия. В 1071 г. византийската войска била напълно разгромена, крепостта Никея паднала и турците се приготвили да нападнат Цариград.

Византийският император Михаил VII бил обзет от ужас. И без това, почти изцяло бил зает с войната срещу един отряд нормани, както и срещу печенегите, които нападали през Дунав. Селджукската опасност го поставила в безизходно положение. Той търсил помощ отвсякъде. За отбелязване е обаче, че се обърнал за помощ не към западния император, а към римския папа. Нещастията, които се струпали върху Византия, представлявали удобен случай за латинската църква да установи върховенство над източния християнски свят. Организирала се всеобща проповед за религиозна война, за кръстоносен поход на светия кръст срещу полумесеца. Цел на тази война била отнемането на Божи гроб от неверниците. Някой си пустинник от Амиен — Петър започнал широка пропаганда сред народа на Франция и Германия. Облечен в груби дрехи, бос, качен на магаре, с грамаден кръст в ръце, той възбуждал тълпите по улиците, по пазарищата и в църквите, срещу жестокостите, извършвани от турците над християнските поклонници и оплаквал срама, че Божи гроб не е в християнски ръце. Неговата пропаганда дала плодове и вълна от въодушевление заляла западния свят и възкресила християнския дух.

Този повсеместен ентусиазъм на народните маси в името на една идея бил ново явление в историята на човечеството. Подобни движения, но в много по-малък мащаб, е имало и по-рано сред еврейския народ, след освобождаването му от вавилонско робство, а по-късно ислямът дава пример за подобна отзивчивост на колективното чувство.

Първото въстание на народните маси, известно в историята на Европа, било предизвикано от проповедта за първия кръстоносен поход. Може да не е много точно, ако приемем това събитие за рождена дата на модерната демокрация, но все пак е несъмнено, че тогава тя се проявила за пръв път. Този първи опит завършил плачевно. Значителни отряди от прост народ, по-скоро тълпи, отколкото войски, тръгнали от Франция, Рейнската долина и Централна Европа на изток да освобождават Божи гроб, без да чакат водачи и съответно снаряжение. Това представлявал „Народния кръстоносен поход“. Два големи отряда настъпили в Унгария и като помислили неотдавна покръстените маджари за езичници, извършили над тях редица жестокости, но били избити. Друга тълпа, със също така объркани понятия, след един голям погром над евреите в Рейнската долина, тръгнала на изток, но също била унищожена. Освен тях две огромни тълпи, под предводителството на самия Петър Пустинника, стигнали до Цариград, преминали Босфора, но били постигнати от същата участ. Така започнало и завършило това първо движение на европейските народни маси.

В 1097 г. през Босфора преминали същинските кръстоносни войски, съставени предимно от нормани. Те превзели Никея и настъпили към Антиохия, почти по същия път, който Александър следвал преди 14 века. Обсадата на Антиохия ги задържала цяла година и през юли 1099 г. те обсадили Ерусалим. Той бил превзет след едномесечна обсада. Клането било ужасно. Ездачите били опръскани с кръв. През нощта срещу 15 юли кръстоносците си пробили път до църквата на Гроба Господен и сломили съпротивата на неприятеля, който се бил затворил там. Изцапани с кръв, изморени и „ридаейки от неизмерима радост“, те коленичили за молитва.

Враждата между латинците и гърците избухнала веднага след това. Кръстоносците били служители на латинската църква и гръцкия ерусалимски патриарх се оказал сред тържествуващите латинци в много по-лошо положение, отколкото при турците. Кръстоносците попаднали сред борбата между византийците и турците. Византийската империя си възвърнала голяма част от Мала Азия, а на латинските князе били оставени — като буферна зона между турците и гърците — Ерусалим и няколко малки княжества в Сирия, от които Едеса било едно от най-главните. Но тяхната власт, дори над тези княжества, била несигурна и в 1144 г. Едеса паднал в мохамедански ръце. Това довело до несполуката на Втория кръстоносен поход, който не успял да спаси Едеса, но спасил от подобна съдба Антиохия.

В 1169 г. всички ислямски сили отново се обединили под властта на един тюркски авантюрист на име Саладин, който завладял Египет. Той проповядвал свещена война против християните и завладял отново Ерусалим през 1187 година, което предизвикало Третия кръстоносен поход, също безуспешен. През Четвъртия кръстоносен поход латинската църква открито се опълчила срещу гръцката империя, без да става дори дума за борба с турците. Походът започнал от Венеция и в 1204 г. кръстоносците атакували Цариград. Начело на тази авантюра, бил големият търговски град Венеция, който се развил необикновено, защото повечето от крайбрежията и островите били анексирани от венецианците. В Цариград се настанил латинския император Балдуин Фландърски и било обявено, че латинската и гръцка църкви отново се обединяват. Латинските императори владеели Цариград до 1261 г., когато гръцкия свят отново се отърсил от римско владичество.

По такъв начин XII в. и началото на XIII в. очертали епоха на папско владичество, така както XI в. бил век на селджукските турци, а X в. — на норманите.

В тези векове християнската вяра била широко разпространена в Европа и християните вярвали искрено и дълбоко. Но самото папство минало през мрачни и позорни фази. В основата си, духът на латинския християнски свят останал строг и обикновен. Мнозинството от низшето духовенство живеело примерен и набожен живот. Върху дълбокото доверие, което създавал такъв живот се крепяла властта на църквата. Между великите папи на миналото били Григорий Велики, Григорий I (590–604 г.) и Лъв (798–816 г.), който поканил Карл Велики да стане цезар и го коронясал, въпреки желанието му. Към края на XI в. се появил един велик религиозен и политически деец — Хилдебранд, който завършил живота си като папа Григорий VII (1073–1085 г.). Негов приемник бил Урбан II (1087–1099 г.) — папата на Първия кръстоносен поход. Те двамата поставили основите на периода на папското величие, през който папите господствали над императорите. От България до Ирландия и от Норвегия до Сицилия и Ерусалим папата бил върховен господар. Григорий VII накарал император Хенрих IV да дойде при него на покаяние в Каноса и в двора на замъка да чака прошка, бос на снега, три дни и три нощи. През 1176 г. във Венеция император Фридрих Барбароса коленичил пред папа Александър III и му се заклел във вярност.

Голямата сила на църквата в началото на XI в. се крепяла на волята и съвестта на хората. Но тя не успяла да запази моралния престиж, който бил в основата на нейната власт. В първите десетилетия на XIV в. станало ясно, че силата на папите вече не съществува. Кое било това, което унищожило наивното доверие на простия християнски народ към църквата, та той вече не се отзовавал на призивите й да служи на нейните цели?

Първата причина, несъмнено, била натрупването на огромни богатства от страна на църквата. Църквата не умирала и у мнозина бездетни хора се появявало желание да оставят земите се на нея. Каещите се грешници били увещавани да правят същото. Поради това в много европейски страни една четвърт от цялата земя се превърнала в църковен имот. Апетитът за имот растял с удовлетворяването му. Още в XIII в. навсякъде се заговорило, че свещениците са лоши хора и търсят само наследство и пари. На кралете и князете никак не им харесвало това отчуждаване на имотите. Те виждали, че тяхната земя отива в ръцете на абати, калугери и калугерки и оставала под чуждо владичество. Още преди папа Григорий VII между князете и папството имало борба по въпроса за инвеститурата, т.е. кой трябва да назначава епископите. Там, където такава власт имал папата, а не кралят, последният загубвал властта си не само върху своите поданици, но и върху значителна част от своите владения и приходи, защото духовенството искало освобождаване от данъци. То плащало данъци на Рим. Освен това църквата претендирала за правото да налага данък от една десета от имота на мирянина свръх данъците, които гой плащал на своя светски владетел.

Историята на почти всяка страна от латинския и християнски свят през XI в. представлява една и съща картина — борба между монарха и папата за инвеститура, при което победата в повечето случаи била на страната на папата. Той смятал, че може да отлъчва от църквата светските владетели, да освобождава поданиците им от дадената клетва за вярност към тях и да им назначава приемници. Освен това имал правото да поставя един народ под интердикт и тогава почти всички църковни функции прекъсвали, с изключение на тайнствата на кръщаването, причастието и покаянието, т.е. свещениците не можели в такъв случай да извършват обикновените служби, да венчават и да погребвал мъртвите. С тези две оръжия папите през XI1 в. можели да надвият и най-упоритите светски владетели и да сплашат и най-непокорните народи. Това били могъщи средства, които трябвало да се употребяват само в извънредни случаи. Папите обаче започнали толкова често да ги използват, че те престанали да правят впечатление. В края на XII в. в продължение на тридесет години Шотландия, Франция и Англия били под интердикт. Папите не устояли и на изкушението да проповядват кръстоносни походи срещу непослушните владетели, докато кръстоносния дух съвсем угаснал.

Може би ако римската църква се бе борила само против светските владетели и се бе грижила да задържи влиянието си над обществената съвест, щеше да постигне трайна власт над целия свят. Но големите претенции на папите се отразявали и в предизвикателното поведение на духовенството. Преди XI в. латинските свещеници имали право да се женят. Те поддържали тесни връзки с народа, сред който живеели и наистина били част от него. Григорий VIL наложил пълното безбрачие. Откъснал свещениците от миряните, за да ги обвърже по-тясно с Рим, но на практика изкопал пропаст между църквата и обществото. Църквата разполагала със свои собствени съдилища. Не само делата на свещениците и калугерите, но и на студентите, кръстоносците, вдовиците, сираците и инвалидите засягали духовните съдилища. Към тях се отнасяли всички въпроси относно завещания, женитби и клетви, както и всички случаи на магьосничества, ереси и богохулства. Всеки конфликт между свещеника и мирянина се разрешавал в духовния съд. Всички повинности, както в мирно, така и във военно време, падали само върху плещите на обикновените хора, а свещениците били освободени от тях. Ето защо не е никак чудно, че нараснала завистта и ненавистта към свещениците в християнския свят.

Рим не успял да разбере, че неговата сила е в съвестта на обикновения народ. Той се борил срещу религиозното въодушевление, което би трябвало да му бъде съюзник и със сила натрапвал догматичната правоверност на онези, които се съмнявали и заблуждавали. Обикновеният човек бил на страната на църквата, когато тя се намесвала в нравствеността, но не и когато се бъркала в същността на догмата. Когато в Южна Франция Валд започнал да проповядва възвръщане към простотата на Исусовото учение, Инокентий III обявил кръстоносен поход срещу последователите на валдизма и допуснал те да бъдат унищожени с огън, меч, изнасилвания и най-отвратителни жестокости. Когато Франциск Азиски (1181–1226 г.) проповядвал подражание на Христос и живот в бедност и служба на хората, неговите последователи — францисканците били преследвани, разгонвани, бити с камшици и затваряни. В 1318 година четирима от тях били изгорени живи в Марсилия. От друга страна правоверният орган на доминиканците, основан от свети Доминик (1170–1221 г.) бил подкрепен от Инокентий III, който с негова помощ основал организация за изтребване на еретиците и преследване на световната мисъл — Инквизицията.

По такъв начин църквата, чрез крайни претенции, чрез несправедливи привилегии и една неразумна нетърпимост, унищожила свободната вяра на простия човек, която била главният източник на цялата й власт. Историята на нейното разпадане говори не за силни врагове отвън, а за непрестанно разлагане отвътре.

Глава XLVII
Непокорните светски владетели и Великият разкол

Една от най-големите слабости на римската църква в борбата й за първенство над целия християнски свят бил начинът, по който се избирали папите.

И наистина, ако папството искало да постигне своя явен стремеж да установи един общ закон в целия християнски свят, необходимо било то да има една силна, твърда и постоянна власт. В тези велики дни, когато за папството се откривали широки възможности, нужно било преди всичко, папите да бъдат способни хора, в разцвета на силите си, и всеки от тях да има определен наследник, с когото да обсъжда политиката на църквата. Формите и начините на избора трябвало да бъдат ясни, определени, неизменяеми и неатакуеми. За нещастие, никое от тези условия не било налице. Дори не било ясно, кой може да гласува при избора на папата, нито дали императорите на Византийската и Свещената Римска империи имат това право. Великият папа държавник Григорий VII, (1073–1095 г.) направил много за регулирането на избора. Той дал право на гласуване само на римските кардинали и ограничил участието на императора в избора, като му предоставил само правото да дава съгласието си, посредством една изработена от църквата формула! Но той не предвидил нищо относно наследника и така дал възможност на кардиналите чрез спорове да държат престола вакантен една или повече години.

Последиците от тази липса на твърдо установени правила могат да се видят в цялата история на папството чак до XVI в. Още от най-стари времена имало спорни избори и случаи, когато двама или повече души претендирали да са папи. Църквата тогава изпадала в недостойното положение да отива при императора или някой друг външен арбитър за уреждане на спора. И кариерата на всеки един от великите папи завършвала с въпросителен знак. При неговата смърт църквата оставала безпомощна, като обезглавено тяло. Папата или можел да бъде заместен от някой стар съперник, воден само от желанието да дискредитира и да разстрои делото на своя предшественик, или можел да го наследи някой немощен старец, който бил с единия крак в гроба.

Тази особена слабост на папската организация неизбежно предизвиквала намесата на разните германски князе, на френските крале и на норманските крале, които владеели в Англия. Всички те се опитвали да влияят върху изборите и да имат за папа в Рим човек, който да пази интересите им. И колкото помощен и важен ставал папата за европейски те дела, толкова по-настойчиви ставали тези намеси. При тези условия, не е много чудно, че мнозина от папите били слаби и безпомощни хора. Чудното е, че все пак между тях имало способни и смели хора.

Един от най-силните и интересни папи на този велик период бил Инокентий III (1198–1216 г.) който имал щастието да стане папа преди тридесет и осем годишната си възраст. Той и неговите наследници се сблъскали с още по-интересната личност на император Фридрих II. Той бил наречен Stupor mundi чудото на света. Борбата на този монарх срещу Рим е един завой в историята. В крайна сметка Рим надвил и унищожил династията му, но той нанесъл на престижа на църквата и на папата такива тежки рани, които повече не заздравели и в резултат довели до разлагането на папството.

Фридрих бил син на император Хенрих VI, а майка му била дъщеря на норманския крал на Сицилия. Той наследил това кралство в 1198 г., когато бил четиригодишно дете. Инокентий III бил направен негов настойник. Сицилия тогава била наскоро завоювана от норманите. Кралският двор бил полуориенталски и пълен с високо образовани араби, някои от които били натоварени с възпитанието на младия крал. Те несъмнено се постарали да му внушат своите гледища. На християнството той гледал от мохамеданска гледна точка, а на мохамеданството — от християнска, и нещастният резултат от тази двойна система на образование било убеждението — необикновено на тази епоха на тържество на вярата — че всички религии са измама. Той говорил свободно по този въпрос и неговите ереси и богохулства станали известни.

Когато младежът пораснал, той влязъл в конфликт със своя настойник. Инокентий III искал твърде много от своя възпитаник. Когато трябвало да получи императорска корона, папата се намесил и поставил условия. Фридрих трябвало да обещае, че безпощадно ще унищожава ересите в Германия. Освен това, трябвало да се откаже от короната на Сицилия и Южна Италия, защото иначе би станал твърде силен за папата. Папата искал и германското духовенство да бъде освободено от всякакви данъци. Фридрих се съгласил, но съвсем не с намерение да удържи думата си. Папата вече бил принудил френския крал да води война срещу собствените си поданици във Франция, и да поведе жестокия и кървав кръстоносен поход против валдейците. Той поискал и Фридрих да направи същото в Германия. Но Фридрих, който бил много по-сериозен еретик, от който и да било от наивните прости пиетисти, навлекли си вече омразата на папата, нямал желание да стане кръстоносец. И когато Инокентий го убеждавал да тръгне в кръстоносен поход срещу мохамеданите и да освободи Ерусалим, той лесно дал обещания, но не бързал да ги изпълни.

След като си осигурил императорската корона, Фридрих II останал да живее в Сицилия, която той предпочитал като резиденция пред Германия и не направил нищо за изпълнението на своите обещания пред Инокентий III, който умрял измамен в 1216 г.

Хонорий III, който наследил Инокентий, се възкачил на папския престол, очевидно решен на всяка цена да уреди сметките с този млад човек. Той го отлъчил от църквата. Фридрих II бил лишен от всичките утешения на религията. Но в полуарабския двор на Сицилия това направило малко впечатление. Тогава папата отправил едно публично писмо до императора, изброявайки неговите пороци (които били неоспорими), неговите ереси и изобщо неговото недостойно поведение. На това Фридрих отговорил с едно послание, написано с дяволска вещина. То било отправено до владетелите на всички страни в Европа и за пръв път ясно изложило спора между папата и светските владетели. Фридрих отправил унищожителна атака срещу явната амбиция на папата да стане самодържавен владетел на цяла Европа и предлагал основаването на един съюз на владетелите срещу това узурпаторство. Той обърнал особено вниманието на светските владетели и върху богатството на църквата.

След като пуснал тази смъртоносна стрела, Фридрих решил да изпълни своето обещание, дадено преди двадесет години, и да тръгне в кръстоносен поход. Това бил Шестият кръстоносен поход (1228 г.). Като кръстоносен поход той бил фарс. Фридрих II отишъл в Египет и се срещнал със султана, с когото обсъдил нещата. Тези двама скептично настроени благородни мъже били на едно мнение и сключили търговски договор, изгоден и за двете страни, при което султанът се съгласил да предаде Ерусалим на Фридрих. Това наистина било нов вид кръстоносен поход, кръстоносен поход по частен договор. Сега победителите не били опръскани с кръвта на неверниците, те не „плакали от изблик на радост“ и тъй като странният кръстоносен предводител бил човек, отлъчен от църквата, той трябвало да се задоволи с чисто светска коронация като крал на Ерусалим, вземайки короната от олтара със собствените си ръце — защото цялото духовенство било длъжно да страни от него. После се завърнал в Италия, изгонил обратно в техните територии папските войски, които били навлезли в неговите владения, и накарал папата да го освободи от отлъчването. Така един светски владетел можел да третира папата в XIII в., без да предизвика буря от народно негодувание за отплата. Настанали други времена.

В 1239 г. Григорий IX подел борба с Фридрих, отлъчил го от църквата за втори път и подновил войната с публични нападки. Разпрата била подновена след смъртта на Григорий IX, когато папа станал Инокентий IV. Фридрих отново написал унищожително писмо против църквата, което трябвало да остане в паметта на хората. Той изобличил в него гордостта и неверието на духовенството и приписал всичката поквара на времето на неговите богатства и гордост, и предложил на всички светски владетели една обща конфискация на църковните имоти — за доброто на църквата. Това предложение никога повече не напуснало мисълта на европейските светски владетели.

Няма да разказваме за последните години на Фридрих. Отделните събития в неговия живот са незначителни, в сравнение с общата картина на постъпките му. Той водел разкошен живот и обичал красивите вещи, но заедно с това бил човек с голяма любознателност и подвижен ум. В своя двор той събирал еврейски и мохамедански философи, редом с християнските, и направил много, за да се изпълни италианския дух със сарацинско влияние. Благодарение на него сред европейците били въведени арабските цифри и алгебрата. Между другите философи в неговия двор бил и Михаил Скот, който превел части от Аристотел и коментари върху тях от великия арабски философ Авероес (от Кордова).

В 1224 г. Фридрих основал Неаполския университет, а също така увеличил и обогатил голямата медицинска школа при университета в Салерно. Основал също и една зоологическа градина.

Той написал книга за лова със соколи, която го представя като остър наблюдател на навиците на птиците. Освен това, той бил един от първите италианци, писали италиански стихове. Италианската поезия всъщност се родила в неговия двор. Той е наречен от един даровит писател „първият човек от новото време“ и тази фраза сполучливо характеризира неговото безпристрастно свободомислие.

Разложението на силите, които крепели папството, станало съвсем ясно, след като папите влезли в конфликт с растящата сила на френския крал. Още по времето на император Фридрих II, Германия започнала да се разпада, а френският крал играел ролята на пазител, крепител и съперник на папата, която роля досега сега се падала на императорите от династията на Хохенщауфените. Редица папи следвали политиката на поддържане на френските монарси. На трона на Сицилия и Неапол, с поддръжката и одобрението на Рим, се настанили френски князе. Така те виждали пред себе си възможност да възстановят и завладеят империята на Карл Велики. Когато, обаче, германското междуцарствие след смъртта на Фридрих II, последният от Хохенщауфените, се прекратило и Рудолф Хабсбург бил избран като пръв хабсбургски император (1273 г.), политиката на Рим започнала да се колебае между Франция и Германия, менейки се според симпатиите на всеки нов папа. На изток в 1261 г. гърците отнели Цариград от латинските императори и основателят на новата гръцка династия, Михаил VIII Палеолог, след няколко неискрени опити за примирение с папата, се откъснал напълно от римската църква и с това, а също и с падането на латинските кралства в Азия, властта на папите на изток се прекратила.

В 1294 г. папа станал Бонифаций VIII. Той бил италианец, настроен враждебно към Франция. Известно време той ръководил властно и смело. В 1300 г. устроил юбилей и в Рим дошло множество поклонници. „Толкова голямо било постъплението от пари в папското съкровище, че двама помощници се заели да събират с гребла даренията, които се оставяли на гроба на Свети Петър“. Но този юбилей бил измамно тържество. Бонифаций влязъл в конфликт с френския крал в 1302 г. и в 1303 г., когато се готвел да го отлъчи от църквата, бил изненадан и арестуван в собствения си фамилен дворец. Агентът на френския крал влязъл насила в двореца, вмъкнал се в спалнята на изплашения папа — той лежал в легло с кръст в ръцете си — и го обсипал със заплахи и оскърбления. Папата бил освободен след ден-два от градското население и върнат в Рим, но тук бил отново заловен и затворен от фамилията Орсини. След няколко седмици потресеният и разочарован старец умрял.

Трябва да се отбележи, че френският крал в своето грубо отношение към главата на християнския свят действал с пълното одобрение на своя народ. Той свикал съвет на трите съсловия на Франция аристократите, духовенството и третото съсловие и спечелил тяхното съгласие, преди да пристъпи към крайности. Нито в Италия, нито в Германия, нито в Англия имало и най-малка обща проява на неодобрение към това безцеремонно отношение спрямо суверенния първосвещеник. Идеята за вселенско християнство отмряла.

През целия XIV в. папството не направило нищо, за да си възвърне своето влияние. Следващият папа, Климент V, бил французин, избран по желанието на френския крал Филип. Той не ходил никога в Рим, а устроил своята резиденция в град Авиньон, който тогава принадлежал не на Франция, а на папския престол, макар и да бил на френска територия, и неговите наследници останали там до 1377 г., когато папата Григорий XI се завърнал във Ватиканския дворец в Рим. Но Григорий XI не спечелил съчувствието на цялото духовенство. Мнозина от кардиналите били от френски произход и техните навици ги привързали към Авиньон. Когато в 1278 г. Григорий XI умрял, и един италианец — Урбан VI, бил избран за папа — тези недоволни кардинали обявили избора за невалиден и избрали друг папа, антипапа, Климент VII. Това разцепление се нарича „Велик разкол“. Папите останали в Рим и всичките антифренски сили — императорът, английският крал, Унгария, Полша и Северна Европа им останали верни. От друга страна, антипапите продължавали да стоят в Авиньон и били поддържани от френския крал, от неговия съюзник, кралят на Шотландия, от Испания, Португалия и от някои германски князе. Всеки папа отлъчвал и проклинал привържениците на своя съперник.

Чудно ли е, че скоро народът из цяла Европа почнал да мисли самостоятелно по религиозните проблеми?

Францисканците и доминиканците, появата, на които отбелязахме в предишните глави, били само две от многото нови движения, които се появили в християнския свят, с цел да поддържат или да разклащат устоите на църквата. Наистина, църквата асимилирала и използвала тези два ордена, макар и с известна доза насилие. Но имало и други организации, по-открито непослушни и критично настроени. Век и половина по-късно се появил Уиклиф (1320–1384 г.). Той бил учен доктор в Оксфорд. На преклонни години Уиклиф започнал искрено да критикува покварата на духовенството и безразсъдствата на църковната политика. Той организирал бедни свещеници, наречени уиклифисти, да разпространяват неговите идеи в Англия. И за да може народът да избира между църквата и него, превел Библията на английски. Уиклиф бил по-учен и много по-способен от Франциск и Доминик. Поддържали го много високопоставени лица и си спечелил доста последователи сред народа. Макар Рим да бил разярен от неговите постъпки и заповядал неговото затваряне, той умрял на свобода. Но мрачният, старинен дух, който тласкал католическата църква към нейното разрушение, не оставил на мира и костите му в гроба. С един декрет на Констанцкия събор в 1415 год. било заповядано да се изкопаят и изгорят неговите останки — един декрет, който бил изпълнен по заповед на папа Мартин V от епископ Флеминг в 1428 г. Това осквернение не било дело на отделен фанатик, а официално дело на църквата.

Глава XLVIII
Монголските завоевания

В XIII в. докато в Европа се провеждала странната, и в края на краищата, безплодна борба за обединение на целия християнски свят под властта на папата, върху широката арена на Азия се развивали по-важни събития. Един гурански народ, обитаващ земите, северно от Китай извършил неочаквано редица завоевания, каквито не са познати в историята. Това били монголците. В началото на XIII в. те представлявали орда от номадски конници, чийто начин на живот напомнял твърде много живота на техните предшественици — хуните. Хранели се главно с месо и кобилешко мляко и живеели в палатки от кожа. Те се отърсили от китайското владичество и обединили няколко други гурански племена в един военен съюз. Техният централен лагер бил при Каракорум в Монголия.

В това време Китай се разпадал. Великата династия Тан към Х в. западнала и се образували три главни държави — държавата Кин на север, със столица Пекин, Сун на юг, със столица Хандзон, и една друга по средата. През 1214 г. Чингис хан, предводителят на монголския съюз, обявил война на държавата Кин и завзел Пекин (1214 г.). После се обърнал на запад и завладял западен Туркестан, Персия, Армения, Индия до Лохор и Южна Русия до Киев. Той умрял като господар на една обширна империя, която се простирала от Тихи океан до Днепър.

Неговият наследник, Угедей хан, продължил тези удивителни завоевания. Войските му били организирани много умело. Те носели със себе си едно ново китайско откритие — барутът, който употребявали в малки топове. Угедей хан завършил завоеванието на империята Кин и после превел своите орди през цяла Азия в Русия (1235 г.). Това бил небивал поход. Полша била опустошена. Император Фридрих II не направил усилие да спре настъпващия прилив.

„Едва напоследък, — казва Бъри в своите бележки към «Залезът и падането на Римската империя» от Гибон — европейските историци започват да разбират, че успехите на монголската войска, която смазала Полша и заела Унгария през пролетта на 1241 г. били спечелени чрез съвършена стратегия, а не се дължали на численото превъзходство. Но този факт не е общоизвестен. И до днес преобладава мнението, което представя татарите като дива орда, която благодарение на своето множество, помита всичко пред себе си, препуска из Източна Европа без стратегически план, налитайки върху всички препятствия, поваляйки ги със своята тежест“.

„Поразителна е точността, с която е изпълнен целият план на операциите, от Долна Висла до Трансилвания. Такава война не била по силите на нито един европейски военачалник. Трябва да се отбележи, че монголците предварително се запознали и осведомили за политическото положение в Унгария и условията в Полша чрез добре организиран шпионаж, докато унгарците и християнските държави, подобно на не изживели детството си варвари, не знаели нищо за своите неприятели“.

Макар монголците да победили при Легница, те не продължили своето настъпление на запад, където гористите и хълмисти терени били неудобни за тяхната тактика. Те се обърнали на юг и започнали да се настаняват в Унгария, като избивали или асимилирали живеещите там маджари, скити, авари и хуни. Но през 1242 г. внезапно умрял великият монголски хан Угедей и започнали спорове за наследството. Поради това монголците започнали да се връщат обратно през Унгария и Румъния на изток.

От този момент те обръщали внимание само върху азиатските си завоевания. Към средата на XIII в. завоювали империята Сун. Мангу наследил Угедей като „велик хан“ в 1251 г. и направил своя брат Кубилай управител на Китай. През 1280 г. хан Кубилай бил признат формално за император на Китай и основал династията Юан, която просъществувала до 1368 г. Докато в Китай се топяла властта на Сун, другият брат на Мангу — Хулагу, завоювал Персия и Сирия.

По това време монголците проявявали ожесточена нетърпимост към исляма и не само избили населението на Багдад, когато го завладели, но дори се заели да разрушават старинната напоителна система, която поддържала Месопотамия благоденстваща и гъсто населена още от времената на Шумер. Сега Месопотамия представлявала пустиня от развалини. В Египет монголците не могли да проникнат — султанът на Египет разбил през 1260 г. в Палестина една армия на Хулагу.

След тази битка набезите на монголците започнали да намаляват. Владенията на „великия хан“ се разпаднали на множество отделни държави. Източните монголци станали будисти, западните — мохамедани. Китайците свалили династията Юан през 1368 г. и основали своя династия Мин, която царувала от 1368 до 1644 г. Русите плащали данък на татарските орди в югоизточните степи до 1480 г., когато великият Московски княз се обявил за независим и положил основите на съвременна Русия.

През XIV в. имало едно кратко съживяване на монголската сила под властта на Тамерлан (Тимур), потомък на Чингис хан. Той се установил в Западен Туркестан, присвоил си в 1369 г. титлата „велик хан“ и завоювал земите от Сирия до Делхи. Той бил най-дивият и опустошителният от всичките монголски завоеватели. Тамерлан основал една империя на ужаса, която просъществувала до неговата смърт. През 1505 г. един авантюрист на име Бабур, потомък на Тимур, събрал армия, въоръжена, с топове и се насочил към равнините на Индия. Неговият внук Акбар (1556–1605 г.) довършил завоеванията му и тази монголска (или „Империя на Великия Могол“, както я наричали арабите) династия управлявала по-голямата част от Индия до XVIII в.

Изтласкването на османските турци от Туркестан към Мала Азия било последица от монголските завоевания през XIII в. Така турците разпространили и затвърдили властта си в Мала Азия, преминали Дарданелите и завоювали Македония, Сърбия и България. През 1453 г. турският султан Мехмед II превзел и Константинопол, като го атакувал с много оръдия. Това събитие довело до напрежение в Европа. Пак се заговорило за кръстоносен поход, но времето на кръстоносните походи вече било отминало.

През XVI в. османските султани завладели Багдад, Унгария, Египет и по-голямата част от Северна Африка, а флотата им помогнала да станат господари на Средиземно море. Те едва не превзели Виена и наложили данък на германския император. Само две събития компенсирали общия упадък на християнското могъщество през XV в. Едното било възстановяването на независимостта на Московската държава (1480 г.), а другото — постепенното завземане на Испания от християните. През 1492 г. Гренада — последната мохамеданска държава на полуострова, паднала в ръцете на крал Фердинанд Арагонски и неговата кралица Изабела Кастилска.

Чак в 1571 г. морският бой при Лепанто сломил гордостта на турците и възстановил християнското първенство във водите на Средиземно море.

Глава XLIX
Духовното възстановяване на Европа

В XII в. много признаци показвали, че човешката мисъл в Европа ставала все по-смела и по-свободна и се приготвяла да продължи интелектуалното дело на първите гръцки научни изследвания и теориите на италианеца Лукреций, развити в книгата му „За естеството на нещата“ („De rerum natura“). Ограничаването на частните феодални войни, подобренията в условията на живот, по-голямата сигурност, които настъпили след кръстоносните походи, създали благоприятна почва за пробуждане на човешкия ум. Търговията се съживила, градовете станали спокойни и безопасни, повишило се нивото на образованост сред духовенството, знанието се разпространило и между миряните.

XI11 и XIV в. се очертали като период на израстване на свободните или полунезависими градове като Венеция, Флоренция, Генуа, Лисабон, Париж, Брюге, Лондон, Анверс, Хамбург, Нюрнберг, Новгород, Берген. Това били търговски градове, чиито жители много пътешествали, а когато хората търгуват и пътуват, те са принудени да разговарят и да мислят. Полемиката между папите и князете, явната диващина и греховност на преследванията срещу еретиците, дали повод на хората да се усъмнят в авторитета на църквата и да го подложат на съмнение и обсъждане.

Ние видяхме как, чрез посредничеството на арабите, съчиненията на Аристотел отново станали достояние на Европа и как такъв светски владетел, като Фридрих II, помогнал арабската философия и наука да окажат влияние върху възраждащата се европейска мисъл. Още по-голямо въздействие върху интелектуалното раздвижване оказали евреите. Самото им съществуване било вече въпросителен знак за претенциите на църквата. Най-после опитите на алхимиците, забулени с тайнственост и привлекателност, се разпространили навсякъде и подбудили подновяването на експерименталните. Наистина, тези опити отначало били безсистемни и не особено упорити, но все пак те дали известни резултати.

При това, новия интелектуален ренесанс съвсем не се ограничавал само между състоятелните и образовани слоеве. В тоя период умът на простия човек бил събуден така, както никога досега. Въпреки влиянието на духовенството и преследванията, християнството внасяло едно духовно кипене навсякъде, където стигало неговото учение. То установявало пряка връзка между съвестта на отделния човек и Бога на правдата, така че сега, ако станело нужда, човекът имал смелостта да си състави собствено мнение за владетеля, за висшето духовенство или даже за догмите на вярата.

Още през XI в. философските спорове в Европа започнали отново. В Париж, Оксфорд, Болоня и други центрове имало големи и все по-разрастващи се университети. Там средновековните схоластици подели наново разчепкването на редица въпроси за стойността и значението на думите, което било необходимо условие за ясното мислене в научния век, който настъпвал. Сред тези схоластици със своя несъмнен гений, се откроява Роджър Бейкън (около 1220 до около 1293 г.), францисканец от Оксфорд, баща на съвременната опитна наука.

Съчиненията на Бейкън са една дълга тирада против невежеството. Той без колебание обявил за невежа епохата, в която живеел — нещо невероятно по своята смелост за онова време. Днес човек може да се страхува да каже на света, че е глупав и самомнителен, и че догмите му са младежка игра на фантазията. Докато хората през средните векове били страстно убедени в мъдростта, пълнотата и съвършенството на своите вярвания, съчиненията на Роджър Бейкън били като светкавица в тъмна нощ. Духът на Аристотел оживял отново в неговата страстна защита на нуждата от опит и събиране на знания. „Опит, опит“ — това е девизът на Роджър Бейкън.

Но хората си стояли в стаите и зубрели лошите латински преводи на Аристотел — а те тогава били единственото нещо, чрез което човек можел да се запознае със съчиненията на великия учител.

„Да имах власт — писал Бейкън, несдържан както винаги — бих изгорил всичките книги на Аристотел, защото тяхното изучаване, както сега става то, е само губене на време и води до грешки и увеличаване на невежеството“.

Самият Аристотел навярно би споделил това чувство, ако можел да се завърне на този свят и да види как неговите съчинения не толкова се четели, колкото били обожавани, и при това, както казва Бейкън, в най-отвратителни преводи.

Навсякъде в съчиненията си — малко прикрито, наистина, за да изглежда, че е съгласен с православието, а може и от страх пред затвора — Роджър Бейкън зовял човечеството: „Престанете да се подчинявате на догми и авторитети. Научете се да виждате света!“ Той посочвал четири главни източника на невежеството: преклонението пред авторитета, навикът, стадното чувство на невежата тълпа и суетната гордост, неподатлива на възпитание. Стига да се преодолеели тези неща, и пред хората щял да се разкрие нов свят.

„Съществуват плавателни съдове без гребци, даже големите речни и океански кораби може да се движат по-бързо, управлявани от един човек, отколкото от множество хора. Също така могат да се направят коли, запретнати не с животни, и които ще се движат неудържимо, както колесниците, с които се сражавали в древността. Възможно е също да се направят летателни машини, в които ще седи човек и ще върти един винт, вследствие на което изкуствените крила ще порят въздуха, по подобие на летяща птица“.

Така пишел Роджър Бейкън, но трябвало да изминат още три века, преди хората да започнат някакви систематични опити за изследване на скритите източници на сила, чието присъствие той така ясно прозрял тогава.

Християнският свят трябва да благодари на арабите не само за тласъка, който дали на умствената му дейност изследванията на техните философи и алхимици. На тях той дължи и познаването на хартията. Едва ли ще бъде преувеличено, ако се каже, че именно използването на хартията направило възможно духовното възраждане на Европа. Хартията била открита в Китай, където нейната употреба започва още от II в. пр.н.е. През 751 г. китайците нападнали мохамеданските араби в Самарканд. Тяхната атака била отблъсната, но между пленниците, които арабите отвели, имало няколко майстори, които можели да правят хартия, и от тях арабите научили това изкуство. И до днес са запазени арабски книжни ръкописи от IX в. Умението да се изработва хартия е усвоено от християнския свят или чрез Гърция, или чрез завземането на Мавританските хартиени работилници при освобождаването на Испания от мавританско владичество. Но в ръцете на християните това производство много западнало. Добра хартия в християнска Европа започнала да се произвежда едва към края на XIII в., като Италия станала водеща в това производство. В Германия то се появило едва през XIV в. и чак към края на века, станало толкова широко разпространено и евтино, че печатането на книги се утвърдило като изгодно занимание. След това, вече по силата на естествената необходимост, книгопечатането още по-бързо да се развило, тъй като отговаряло на една очевидна нужда. Така духовният живот на света навлязъл в една нова и много по-силна фаза на развитие.

Непосредствен резултат от това развитие на печатарството било появилото се изобилие от библии. Сега не само количеството на книгите се увеличило, но и шрифтовете станали по-ясни, по-изчистени и по-лесно се четели и разбирали. Вместо да се мъчат над някой лошо написан текст и после да мислят дълго над неговото значение, читателите сега можели да разберат смисъла още при самото четене. С това повишаване ефективността на четенето, растяла и читателската публика. Книгата престанала да бъде хубаво украсена играчка или достояние само на учения. Започнало да се пишат книги, на които простосмъртните можели не само да се любуват, но и да четат и разбират. Вече се пишело на говоримите езици, а не на латински. От XIV в. започва истинската история на европейската литература.

Досега се занимавахме само със сарацинския принос за европейското пробуждане. Сега ще обърнем внимание и на монголските завоевания. Те провокирали географското въображение на Европа необикновено много. По време на властването на „великия хан“ между Азия и Западна Европа се установили свободни контакти. Всички пътища били временно открити и представители от различни нации посещавали двора в Каракорум. Преградите между Европа и Азия, издигнати от религиозната вражда между християнството и исляма, били съборени. Папството започнало да храни големи надежди за превръщането на монголците в християни. Тяхната единствена религия дотогава била шаманизмът — едно първобитно езичество. Пратеници на папата, будистки жреци от Индия, парижки, италиански и китайски занаятчии, византийски и арменски търговци се срещали в монголския двор с арабски чиновници, както и с персийски и индийски астрономи и математици. Летописите разказват много за войните и за жестокостите на монголците, но премълчават тяхната любознателност и интереса им към науката. Като посредници при предаването на знанията и уменията, влиянието им върху историята на света, било твърде голямо. Всичко, което можем до доловим в смътните и романтични образи на Чингис хан и Кубилай хан, потвърждава впечатлението, че те били надарени, поне с толкова възприемчивост и творчески способности, колкото великолепната, но егоистична личност на Александър Велики, или колкото Карл Велики — този създател на политическите призраци и енергичен, но неграмотен теолог.

Между най-интересните посетители на монголския двор бил венецианецът Марко Поло, който по-късно описал преживяванията си в цяла книга. В Китай той пристигнал около 1272 г. заедно с баща си и чичо си, които тогава за втори път отивали там. Още при първото си посещение двамата братя направили дълбоко впечатление на „великия хан“. Те били първите хора от „латинското племе“, които той виждал. Ханът им поръчал да му пратят учители и учени, които да му обяснят християнството и разни други европейски явления, предмет на неговото любопитство.

Тримата Поло тръгнали през Палестина, а не през Крим, както при предишната си експедиция. Те носели със себе си златна плоча и други знакове от „великия хан“, които трябвало да улеснят тяхното пътешествие. „Великият хан“ пожелал да му донесат масло от кандилото, което гори над Гроба Господен в Ерусалим, и затова те най-напред отишли там, а после се запътили към Армения. Те заобиколили толкова отдалеч на север, защото по това време египетският султан нападал монголските владения. Оттам, през Месопотамия, дошли до Персийския залив, където срещнали търговци от Индия. Неизвестно по каква причина те не се качили на кораб, а свърнали на север през персийските пустини и от там през Памир достигнали долината на Хуанхъ и Пекин. Там се намирал „великият хан“, който ги посрещнал гостоприемно.

Младият Марко владеел татарски до съвършенство и се харесал много на Кубилай. Така получил официална длъжност и бил изпращан с множество мисии, главно в Югозападен Китай. Разказите му за обширните простори на лъчезарната и цветуща страна, където по всички пътища се срещали „превъзходни ханища за пътниците“ и „великолепни лозя, полета и градини“, за „множество манастири“ с будистки калугери, за фабрики за „платове от коприна, сърма и тънки материи“, за „много градове и паланки“ и пр., отначало събудили недоверие, а после запалили въображението на цяла Европа. Той разказал за Бирма, за нейните армии от стотици слонове, за разгромяването им от монголските стрелци, а също и за завладяването на Перу от монголците. Той разказал за Япония, като преувеличил количеството на златото в тази страна. Не е изключено да е изпращан с мисия и в Индия. Китайските летописи споменават за един Поло, причислен към императорския съвет през 1277 г. — едно ценно потвърждение, че разказите на Поло в същността си са верни.

Обнародването на пътешествията на Марко Поло имало дълбоко влияние върху европейското въображение. В европейската литература и особено в европейския роман от XV в. вече се срещат имена, очевидно заети от разказите на Марко Поло, като Китай (Северен Китай), Камбулак (Пекин) и пр.

Два века по-късно, между читателите на „Пътешествията на Марко Поло“ бил един генуезки моряк, Христофор Колумб, на когото хрумнала идеята да плава около света все на запад до Китай. В Севиля има един екземпляр от „Пътешествията на Марко Поло“ с бележки по полетата, направени от Колумб. Имало много причини, поради които мисълта на генуезеца била тласната към тези страни. До завземането му от турците през 1453 г. Цариград бил свободен търговски град, място, където се срещали Запада с Изтока. Всички народности тук били третирани еднакво. Генуезците също търгували свободно, но „латинските“ венецианци — техни яростни съперници, били съюзници на турците срещу гърците и с идването на турците, Цариград станал неблагосклонен към генуезката търговия. Отдавна забравеното учение, че земята има кълбовидна форма, започнало постепенно отново да завладява умовете. При това положение, идеята да се стигне до Китай като се върви все на запад била доста привлекателна. Две обстоятелства насърчавали тази мисъл. Първото било откриването на компаса. Благодарение на него, моряците вече не били оставяни на милостта на ясните нощи и на звездите, за да определят посоката на плаването. На второ място, норманите, каталонците, генуезците и португалците вече били проникнали в Атлантическия океан до Канарските острови, Мадейра и Азорските острови.

При това Колумб трябвало да преодолее много трудности, докато намери за изпълнението на своя проект нужните кораби. Той се обръщал с молба ту към един европейски двор, ту към друг. Най-после, в Гренада, току-що освободена от маврите, той получил помощ и покровителство от Фердинанд Арагонски и жена му Изабела Кастилска и с три малки кораба се впуснал в неизвестността. След като пътувал два месеца и девет дена, той приближил някаква земя, която взел за Индия, но това всъщност било нов континент, чието съществуване дотогава старият свят не подозирал. Той се завърнал в Испания със злато, памук, непознати животни, птици и двама изплашени „индийци“, кои го щял да покръсти. Те били наречени индийци, защото до края на дните си Колумб вярвал, че земята, която открил, е Индия. Само няколко години по-късно хората започнали да разбират, че към известния досега свят е прибавен нов материк.

Успехът на Колумб дал нов тласък на морските пътешествия. През 1497 г. португалците, като обиколили Африка, доплували до Индия, а в 1515 г. португалски кораби стигнали в Ява. През 1519 г. Магелан — португалски моряк на испанска служба, с пет кораба отплувал от Севиля на запад. От тези пет кораба само един — „Виктория“, се върнал в Севиля в 1522 год. Това бил първият кораб, който обиколил света. От двеста и осемдесетте пътници, които отплували с Магелан, оцелели едва 31, а самият той бил убит на Филипинските острови.

Книги, печатани на хартия, нови понятия за земното кълбо, нови представи за неизвестни досега земи, непознати животни и растения, чуждестранни навици и обичаи, открития в моретата, в небесата, в устройството на живота — всичко това се разкрило пред погледа на Европа. Гръцките класици, погребани и забравени от толкова дълго време, започнали бързо да се печатат и изучават. Те възпитавали хората в духа на платоновите идеи за традициите на републиканската свобода и уважение на личността. Римското владичество първо въвело ред и законност в Западна Европа, латинската църква ги възстановила, но както езическият, така и католическият Рим поставяли организирания ред по-високо от ученолюбието и нововъведенията. Царството на латинския дух приближавало своя край.

Между XIII и XVI в. европейските арийци, благодарение на семитското и монголското влияние и преоткриване на гръцките класици, се откъснали от латинската традиция и се издигнали начело на духовния и материален прогрес на човечеството.

ГЛАВА L
Реформация на латинската църква

Това духовно възраждане засегнало и самата латинска църква. Тази част, която оцеляла от нея, до голяма степен се обновила. Вече стана дума, как през XI и XII в. църквата достигнала еднолична власт над целия християнски свят и как през XIV и XV в. нейното влияние над умовете на хората започнало да намалява. Подробно описахме как народното религиозно въодушевление, което в предишните векове било нейната поддръжка и сила, се обърнало против нея заради гордостта й, преследванията и централизацията, и как коварният скептицизъм на Фридрих II посял семето на растящото неподчинение сред светските владетели. Великият разкол намалил религиозния и политически престиж на църквата до минимални размери, а сега вече започнали да й нанасят удари от всички страни.

През 1398 година чехът Ян Хус прочел редица лекции в Пражкия университет. Неговото учение се разпространило бързо, не само сред образованата класа, и предизвикало голямо народно въодушевление. През 1414–18 г. в Констанц се свикал събор от представители на цялата католическа църква за разглеждане на новия разкол. Хус бил поканен на този събор с обещание от императора, че свободно ще пътува, но въпреки това бил заловен, изправен пред съда като еретик и изгорен жив (1415 г.). Но това не само, че не успокоило чешкия народ, а напротив, довело до въстания на хусистите в Бохемия, с които започва поредица от религиозни войни и се поставя началото на разпокъсването на латинския християнски свят. Срещу това въстание папа Мартин V, избран в Констанц за глава на обединения християнски свят, проповядвал кръстоносен поход.

Цели пет кръстоносни похода били предприети срещу този здрав, малък народ, но всички те се провалили. Разбойническите шайки из Европа, останали без работа, били изпратени срещу Бохемия през XV в. Но чехите разчитали на въоръжената съпротива. Кръстоносците се разпръсвали и разбягвали от бойното поле при тропота на хусистките обози и борческите песни на техните войски. През 1436 година на църковния събор в Базел била скърпена спогодба с хусистите, според която се направили големи отстъпки от обредите на латинската практика.

През XV в. една голяма епидемия предизвикала дълбока социална дезорганизация навсякъде в Европа. Между простия народ се ширела крайна мизерия и недоволство, а в Англия и Франция се вдигали селски въстания против земевладелците и богаташите. След хусистките войни тези селски въстания се разраснали и в Германия и приели религиозен характер. За това развитие на събитията отново повлияло книгопечатането. Към средата на XV в. имало печатари, кои го работели с подвижни букви. Оттук това изкуство се разпространило в Италия и Англия, където се основали печатници в Уестминстър през 1477 г. Непосредствена последица било голямото увеличение на библиите и разпространението им сред народа. Облекчило се и разпространението на идеите. Европейците започнали да четат както никога дотогава. И това внезапно оросяване умовете на масите с по-ясни идеи, това широко разпространение на сведения и знания, станало тъкмо по времето, когато църквата била объркана и разделена, и не била в състояние да се защитава добре, а и мнозина светски владетели търсели случай да отнемат големите й богатства и да ги направят свои владения.

В Германия всички враждебни на църквата елементи се съсредоточили около личността на един бивш монарх — Мартин Лутер (1483–1546 г.), който дошъл във Витемберг през 1517 г., като организирал диспути по повод различни католически догми и обреди. Отначало той ги провеждал по латински образец, но скоро си послужил с новото оръжие — печатното слово и пръснал своите схващания, написани на немски, сред целия народ. Направен бил опит да се заглуши гласа му, както се постъпило с Хус. Но печатната преса променила положението, а освен това той имал много тайни и явни приятели сред германските владетели, за да го постигне такава съдба.

Защото през този век, на многообразие от идеи и отслабнала вяра, имало много владетели, за които било изгодно разкъсването на религиозните връзки между техните народи и Рим. Те се стремели да станат глави на една по-национализирана религия. Една след друга от Римската църква се отделил Англия, Шотландия, Швеция, Норвегия, Дания, Северна Германия и Чехия.

Владетелите се грижили много малко за моралната и интелектуална свобода на своите поданици. Те използвали техните религиозни съмнения и вълнения, за да засилят мощта си, но, веднъж постигнали скъсването с Рим и основаването на национална църква под контрола на короната, князете се опитвали да овладеят и народното движение. В учението на Исус има една странна жизненост, един директен призив към справедливост и човешко достойнство, който винаги вземал връх над верноподаническите чувства и над мирското или духовно подчинение. Нито една от тези държавни църкви не се откъснала от Рим, без в нея да се образуват множество секти, които да не признават посредничеството нито на владетеля, нито на папата между тях и Бога. В Англия и Шотландия например, се образували няколко секти, които твърдо държали на Библията като на техен единствен пътеводител в живота и във вярата. Те не се подчинявали на дисциплината, която налагала държавната църква. В Англия подобни разколници били нонконформистите, които играели голяма роля в политическия живот на този страна през XVII и XVIII в. Нежеланието им глава на църквата да бъде монархът, довело до обезглавяването на крал Карл I (1649 г.) и в продължение на единадесет щастливи години Англия била република под нон конформистко управление.

Откъсването на по-голямата част на Северна Европа от Римската църква представлява т.н. Реформация. Но сътресението и загубите на католическата църква предизвикали дълбоки промени и в самата нея. Църквата била реорганизирана и в нея се пробудил нов дух. Една от забележителните фигури на това съживяване бил Игнацио Лойола. След няколко романтични приключения той станал свещеник (1537 г.) и добил опит как великодушните и рицарски традиции на военната дисциплина да се поставят в служба на религията. Това общество, чиито членове се наричали йезуити, станало едно от най-големите проповеднически и мисионерски общества, които е познавал някога света. То пренесло християнството в Индия, Китай и Америка, спряло бързото разпадане на Римската църква и повишило нивото на просветата из целия католически свят. То дало нов тласък на католическата наука, пробудило католическата съвест и провокирало протестантска Европа към конкуриращи просветителски усилия. Силната и войнствена Римска католическа църква, която познаваме днес, е до голяма степен продукт на това йезуитско влияние.

Глава LI
Император Карл V

Свещената Римска империя достигнала своя апогей при царуването на император Карл V. Той бил един от най-необикновените монарси, които Европа е виждала някога.

Величието му не било само негова заслуга. До голяма степен то било дело на неговия дядо — император Максимилиан I (1459–1519 г.). Някои династии си проправяли път към световната власт чрез войни, други — чрез интриги, а Хабсбургите — чрез сполучливи женитби. Максимилиан I започнал кариерата си като се „оженил“ за — името на дамата едва ли има значение за нас — Нидерландия и Бургундия. По-голямата част от Бургундия му се изплъзнала след смъртта на първата му жена, но Нидерландия задържал. После безуспешно се опитал да се „ожени“ за Бретан. Наследил императорската корона от баща си, Фридрих III, и през 1493 г. чрез женитба придобил Миланското херцогство. Накрая оженил сина си за слабоумната дъщеря на Фердинанд и Изабела — покровителите на Колумб, които царували не само над наскоро обединената Италия, над Сардиния и над кралството на двете Сицилии, но и над цяла Америка, западно от Бразилия. По такъв начин Карл V, внукът на Максимилиан I, наследил по-голямата част от американския континент и близо половината от онова, което турците оставили от Европа. Той наследил Нидерландия през 1506 г., когато дядо му Фердинанд умрял в 1518 г., той станал фактически крал на испанските владения, тъй като майка му била слабоумна, а когато дядо му Максимилиан I умрял през 1519 год., Карл бил избран за император, въпреки крехката си двадесетгодишна възраст.

Той бил рус младеж, с не много интелигентно лице, дебела горна устна и продълговата груба челюст. Карл се озовал в един свят от млади и силни личности. Това бил векът на бляскави млади монарси. Франсоа I наследил френския престол през 1515 г. на двадесет и една годишна възраст, Хенрих VIII станал крал на Англия на осемнадесет години. Това било времето на Бабур в Индия (1526–1530 год.) и Сюлейман Великолепни в Турция (1520) — и двамата изключително способни монарси — и папа Лъв X (1513 г.), който също бил забележителен човек. Папата и Франсоа I се опитали да попречат на избора на Карл за император, защото се страхували от съсредоточаването на толкова голяма власт в ръцете на един човек. Франсоа I и Хенрих VIII предложили кандидатурите си за императорския престол. Но от 1274 г. имало установена традиция да се избират императори от Хабсбургския дом и няколко енергични подкупа осигурили избора на Карл.

На първо време младежът бил само великолепна кукла в ръцете на своите министри, но скоро започнал да се осъзнава и да поема управлението в свои ръце. Той си дал сметка за опасностите и усложненията, които съпътствали неговото високо положение. То било толкова несигурно, колкото и бляскаво.

Още в самото начало на своето царуване Карл се сблъскал с обстановката, създадена от агитациите на Лутер в Германия. Императорът имал основание да вземе страната на реформаторите, тъй като папата се противопоставил на неговия избор. Но той бил възпитан в Испания — най-католическата от всички страни — и решил да се обяви против Лутер. Така влязъл в конфликт с протестантските владетели и особено с курфюрста на Саксония, и бил изправен пред една пукнатина, която заплашвала да разкъса на два спорещи лагера остарялата сграда на християнския свят. Неговите опити да хвърли мост през тази пукнатина останали безрезултатни. В Германия се надигнало широко селско въстание, което се преплело с общите политически и религиозни вълнения. Тези вътрешни смутове се усложнили от нападенията на външните врагове върху империята. На запад бил безстрашният съперник на Карл — Франсоа I — а от изток се приближавали турците, които тогава нахлували в Унгария. Те сключили съюз с Франсоа I и искали настойчиво изплащането на някакви недобори от данъка върху австрийските владения. Карл V имал на разположение парите и армията на Испания, но било извънредно трудно да получи някаква ефикасна финансова поддръжка от Германия. Социалните и политически смутове се задълбочили от финансовите трудности. Карл V бил принуден да прави съсипващи заеми.

Най-после в съюз с Хенрих VIII той победил Франсоа I и турците. Тяхното главно бойно поле била Северна Италия. Военноначалниците и от двете страни действували неправилно. Техните настъпления и отстъпления зависели главно от пристигането на подкрепления. Германската армия нахлула във Франция, но не успяла да завземе Марсилия и отстъпила в Италия, където загубила Милано и била обсадена в Павия. Франсоа I, след като обсаждал дълго, но безуспешно Павия, бил застигнат от нови германски войски, разбит, ранен и взет в плен. Но тук папата и Хенрих VIII, уплашени от голямото могъщество, което придобивал Карл V, се обърнали срещу него. Германските войски в Милано, командвани от Маршал Бурбон, понеже не получили заплати, по-скоро заставили, отколкото последвали своя главнокомандващ при нападението над Рим. Те щурмували града и го разграбили (1527 г.). По време на грабежите и убийствата, папата намерил убежище в замъка „Св. Анжело“. Той се откупил впоследствие от германските войски като заплатил четиристотин хиляди дуката. Десет години военните действия разоравали цяла Европа. Най-после императорът удържал победи в Италия. През 1530 г. папата го коронясал в Болоня. Той бил последният германски император, коронясан от папата.

През това време турците жънели големи успехи в Унгария. Те разбили и убили унгарския крал в 1526 г., завзели Будапеща, а през 1529 г. Сюлейман Великолепни едва не завладял Виена. Императорът бил много угрижен от това настъпление и направил всичко възможно, за да отблъсне турците, но срещнал най-голямата пречка при опита си да накара германските князе да се обединят, дори когато този страшен неприятел бил на самите им граници. Франсоа I останал известно време неумолим и с Франция била водена нова война. През 1538 г. Карл V спечелил приятелството на своя съперник, след като опустошил Южна Франция. Франсоа I и Карл V се обединили срещу турците. Но протестантските князе и германските принцове, които решили да се откъснат от Рим, образували така наречения Шмалклденски съюз против императора и, вместо върху голямата война за възвръщане Унгария на християните, Карл V трябвало да насочи вниманието си към наближаващата вътрешна борба и кървавата неразумна разпра на князете за първенство, която ту пламвала като истинска война, ту отново се обръщала в интриги и дипломатически маневри. Това били куп интриги, сплетени като змии, осъдени непрестанно да се гърчат и увиват чак до XIX в. и да опустошават и обезлюдяват Централна Европа все повече и повече.

Императорът никога не схванал истински същността насилите, които предизвиквали тези смутове. Той бил крайно благороден за своето време и положение човек, и приемал религиозните раздори, които разкъсвали Европа на воюващи късове, за същностни теологични различия. Той свиквал събори и съвети, на които се опитвал да постигне примирие. Прибягвал до изработването на различни формули и изповедания на вярата. Онзи, който изучава германската история, трудно може да проникне в подробностите на религиозния мир в Нюрнберг, на спогодбата, постигната в параграфите на Аугсбургското примирие и пр. Тук само ги споменаваме като етапи от трудния живот на императора, достигнал апогея на властта. Всъщност, едва ли някой от многобройните князе и владетели в Европа е мислил за Бога в тези разпри. Широко разпространеният религиозен смут в света, жаждата на простия народ за истина и социална правда, развитието на науката — всички тези явления били просто козове в ръцете на князете при тяхната игра. Хенрих VIII Английски, който започнал своята кариера с една книга против ересите, и който бил награден от папата с титлата „защитник на вярата“, по-късно, за да получи развод с първата си жена, с цел да се ожени за младата Ана Болейн и да обсеби обширното богатство на църквата в Англия, не се поколебал да се присъедини към компанията на протестантските князе през 1530 г. Швеция, Дания и Норвегия вече били на протестантска страна.

Германската религиозна война започнала в 1546 г., няколко месеца след смъртта на Мартин Лутер. Няма да навлизаме в подробности за войната. Протестантската саксонска армия била разбита при Лохау. Филип Хескенски — основният противник на императора, бил заловен и затворен, а турците били спрени с обещание да им се плаща всяка година данък. През 1547 г. умрял Франсоа I, за голямо облекчение на императора. Карл намерил някакво разрешение на въпросите и направил последни усилия да постигне мир там, където гой бил невъзможен.

През 1552 г. цяла Германия била отново обхваната от войната. Само едно бързо бягство от Инсбрук спасило Карл V от плен и в 1555 г. с Аугсбургския мир настъпил нов период на нетрайно равновесие…

Такъв е краткият преглед на политическия живот на Европа в продължение на тридесет и две години. Интересно е да се отбележи как европейският ум бил напълно съсредоточен около борбата за европейско първенство. Нито турците, нито французите, нито англичаните, нито германците не проявили интерес към големия материк Америка. Никой не разбирал още значението на новите морски пътища към Азия. А в Америка настъпвали големи събития. Само с една шепа хора Кортес завоювал за Испания Мексико, а Пизаро преминал Панамския провлак (1539 г.) и покорил друга чудесна земя — Перу. В тези събития Европа виждала само един резултат — изгоден и оживителен за търговията приток на сребро в испанската хазна.

Карл V започнал да проявява рядката оригиналност на своя дух след Аугсбургкския мир. Той се отегчавал, разочарован от своето имперско величие. Обзело го ясно съзнание за непоносимата суетност на европейските съперничества. Той никога не бил физически здрав и страдал мъчително от подагра. Карл V абдикирал и предал всичките си суверенни права над Германия на своя брат Фердинанд, а Испания и Нидерландия отстъпил на своя син Филип. После с величаво презрение, се оттеглил в един манастир сред дъбовите и орехови гори по хълмовете на север от долината Тахо, където умрял в 1558 година.

Много сантиментални страници са изписани за оттеглянето от света на този уморен, величествен титан, потърсил примирение с Бога в строго уединение. Той имал при себе си близо сто и петдесет души свита, бил запазен целия разкош и всичките удобства на двореца, но ги нямало уморителните грижи, а Филип II бил послушен син, за когото бащините съвети били заповеди.

Ако Карл V загубил интереса си към европейската политика, имало други въпроси от по-непосредствен характер, които го вълнували. Прескот казва:

„В почти всекидневната кореспонденция на държавния секретар във Валядолид едва ли има едно писмо, което да не се върти повече или по-малко около храненето на императора или неговата болест“.

Едното, като че естествено произтича от другото и се обяснява чрез него. Рядкост е такива теми да съставляват смисъла на отношенията между държавните департаменти. Едва ли е била лесна задачата на секретаря да запази своята сериозност при четенето на известия, в които политиката и гастрономията така странно се смесвали. Куриерът от Валядолид до Лисабон получавал заповед да заобиколи така, че по пътя да набави продукти за царската трапеза. В четвъртък той трябвало да донесе риба за готвене на следващия постен ден, петък. Пъстървата от околността Карл V намирал за твърде дребна, затова трябвало да се изпраща друга, по-едра от Валядолид. Той имал страст към всякакъв вид риба, как го и към всичко, което по естеството или навиците си се приближава до рибите. Охлюви, жаби, миди и пр. заемали видно място в царското меню. Консервирани риби, особено херинга, били най-любимия му деликатес и той съжалявал, че не си е донесъл по-големи запаси от Нидерландия. Особено бил пристрастен към едно ястие от охлюви…

През 1554 г. Карл V се сдобил с була от папа Юлий III, която го освобождавала от пости и му позволявала да закусва рано сутринта, дори когато ще се причестява!

Хранене и лекуване! Какво възвръщане към първичните неща! Той никога не бил особен любител на четенето, но на ядене карал да му четат високо по примера на Карл Велики и правел, както описва един разказвач, „сладостни и благочестиви коментари“. Той се забавлявал също и с механични играчки, със слушане на музика или проповеди, а понякога се занимавал и с държавните работи, които все още зависели от него. Смъртта на императрицата, към която бил много привързан, насочила ума му към религията, която при него приела една церемониална и пунктуална форма. Всеки Велики петък той, заедно с останалите монаси, се шибал с камшик с такова усърдие, че протичало кръв. Тези упражнения, а също и подаграта, развили у Карл V своеобразен религиозен фанатизъм, който по политически съображения бил сдържан досега. Появата на протестантските проповедници наблизо до Валядолид го разярила.

„Кажете от мене на Великия Инквизитор и на неговия съвет, да бъдат твърди на своите постове и да изкореняват злото преди то да се разпростре по-нататък…“

Той даже питал, дали не ще бъде по-добре, при една толкова страшна работа, да се премахне обикновеното правосъдие и да не се проявява никаква милост, „за да не би престъпника, след като бъде простен, да повтори своето престъпление“. Той препоръчвал за пример своя начин на действие в Нидерландия, „където всички, които упорствали в името на своите заблуждения, бяха изгорени живи, а онези, които бяха допуснати до покаяние, бяха обезглавени“.

Необикновеното му пристрастие към погребенията носи някакъв символичен характер, ако си спомним епохата, в която живял и ролята, която играл в историята. Той сякаш инстинктивно чувствал, че в Европа е умряло нещо велико, което трябва да бъде погребано, и че отдавна вече е нужно да се напише думата „край“. Той не само присъствал на всяко действително погребение, което се извършвало в манастира, но и уреждал погребални служби на умрели на други места, направил отново погребение на жена си в годишнината от нейната смърт и, най-после, отпразнувал своето собствено погребение.

Параклисът бил обвит в черно и пламъкът на стотиците восъчни свещи едва бил достатъчен да разпръсне мрака. Братята в своето църковно облекло и всичките придворни на императора, облечени в дълбок траур, се събрали около грамадната катафалка, също обвита в черно и издигната в центъра на параклиса. След това била извършена църковната служба за погребалния обред и сред печалните вопли на монасите се издигнали молитви към Бога да приеме в царството на блажените покойния дух. Опечалената свита се потопила в сълзи при образа на смъртта на нейния господар — или, може би, е била трогната от състрадание към тази жалка проява на слабост. Карл V, загърнат в черна мантия и държащ запалена свещ в ръката си, бил между своите домашни, зрител на своето собствено погребение. Печалната церемония приключила, когато той сложил свещицата в ръцете на свещеника, в знак, че „предава душата си на Всевишния“.

Два месеца след тази комедия той починал. С него умряло и кралското величие на Свещената Римска Империя. Неговата държава вече била поделена между братята му и сина му. Наистина, Свещената Римска Империя влачила жалкото си съществувание до времето на Наполеон I, но само като умиращ инвалид. При все това, до ден-днешен споменът за нея, остава непогребан.

Глава LII
Векът на политически опити, на големите монархии, парламенти и републики

Латинската църква се разпаднала, а Свещената Римска империя се намирала в последната фаза на упадък. Историята на Европа от XVI в. нататък е история на народи, които налучкват в мрака свой път към форми на управление, подходящи за новите условия, които настъпвали, и в стария свят ставали смени на династии и дори на господстващ народ и език, но формата на управлението, чрез монарха и храма си оставала непроменена. Още по-стабилен бил ежедневният живот. От XVI в. нататък династичните промени в Европа са без особено значение и интересът на историята е съсредоточен около широкото и увеличаващо се разнообразие на опитите в политическата и социална организация.

Политическата история на света от XVI в. нататък е до голяма степен несъзнателно усилие на човечеството да пригоди своите политически и социални форми към новите условия, които възниквали. Това усилие било усложнено от факта, че условията се променяли много бързо, а приспособяването ставало по-бавно от самите промени. След XVI в. започва историята на политически и обществени учреждения, които ставали все по-неподходящи, по-неудобни и по-ограничаващи. Нуждата от съзнателно и планомерно преустройство на цялата система на човешките общества се схващала бавно и неохотно.

Кои са промените в условията на живота, които нарушили старото равновесие между държави, духовенство, селяни и търговци, което поддържало хармонични обществените отношения повече от сто века?

Тези промени са разностранни и многообразни, защото човешките прояви са извънредно сложни. Знанието за естеството на нещата започнало да се разпространява първо сред малки групи интелигентни хора, а през последните петстотин години между все по-широка народна маса.

В същото време се наблюдавали големи изменения в условията на живот, които се дължали на промяната в човешкия дух. Животът, изграден върху примитивни потребности и желания, все по-малко задоволявал хората и те започнали да търсят по-близко, по-непосредствено и по-широко участие и отношение към него. Това е общата характеристика на всички религии, които се разпространили през последните двадесет и няколко века — будизмът, християнството и ислямът. Те били принудени да се справят с разбунтувания дух на човека по начин, съвсем непознат на по-старите религии. По своето естество и влияние те са сили, съвсем различни от старите фетишни религии на кървави жертвоприношения, жреци и храмове, които отчасти изменили и заместили. Новите религии постепенно развили у индивида самоуважение и чувство за отговорност към общите дела на човечеството — чувства, които по-рано не съществували сред по-старите цивилизации.

Първата значителна промяна в условията на политическия и социален живот на старите цивилизации била опростяването и разширената употреба на писмото, което направило по-големите държави и по-широките политически споразумения осъществими. Следващите стъпки напред били използването на коня, а по-късно и на камилата, като средство за превоз, прокарването на пътища и увеличаването на военната сила, вследствие откриването на желязото. След това последвало дълбоко икономическо разстройство, предизвикано от въвеждането на сечените пари, и промяна в същността на дълговете, собствеността и търговията. Държавите се разраствали, а заедно с тях се развивали идеите на хората, така че да съответстват на новото положение. Местните богове изчезнали и настъпила епохата на теокрация и всемирното разпространение на великите световни религии. Поставило се началото на писаната история и география. Човекът осъзнал собственото си невежество и това го подтикнало към систематично търсене на знание.

В научния възход, започнал така бляскаво в Гърция и Александрия, както в политическото и социално устройство за известно време настъпил застой, причинен от нападенията на тевтонските варвари, нашествието на монголците, конвулсивното религиозно преустройство и големите епидемии. Когато цивилизацията отново излязла от тази фаза на сблъсъци и бедствия, робството вече не било основа на икономическия живот. Първите работилници за хартия произвеждали новото средство за взаимна осведоменост и сътрудничество между хората. Постепенно започнало търсенето на знания и се зародил систематичния научен процес.

Така след XVI в., като неизбежен страничен продукт на систематизираната мисъл, се появили редица открития и средства, които водели към все по-широки връзки и взаимодействие между хората.

Съзнанието на хората не било подготвено за подобна промяна и докато големите катастрофи в началото на XX в. не провокирали човешкия ум, историкът не може да посочи какъвто и да е разумно замислен опит за пригаждане към новите условия, създавани от тези откри тия. В продължение на последните четири века историята на човечеството наподобява донякъде състоянието на спящия затворник, чиято тъмница гори, и въпреки това той не се събужда, а само се обръща неспокойно и тежко, като подсъзнателно смесва трясъка и горещината от пожара с кошмарните си сънища. Човечеството тогава се намирало точно в такова състояние, вместо съзнателно да посрещне опасностите и да потърси възможности за спасение.

Но тъй като историята е разказ не за индивидуалния живот, а за обществата, откритията, които най-вече фигурират в историческия разказ са предимно онези, които засягат средствата за съобщение. Основните новости през XVI в. са появата на печатарската хартия и употребата на компаса в големите океански платноходни кораби. Книгите поевтинявали, разпространявали се, и методи те на обучението се изменили коренно. Променили се и начините за обществено осведомяване, а също и похватите на политическото действие. Благодарение на компаса, земното кълбо лесно се възприело като едно цяло. Много важно значение изиграло усъвършенстването и засиленото приложение на топа и барута, донесени от монголците през XIII в. Това фактически премахнало неуязвимостта на бароните в техните замъци и укрепени градове. Феодализмът бил изметен от топовете. Под техните удари Цариград паднал в турски ръце, Мексико и Перу също се предали, поразени от испанските оръдия.

През XVII в. се развила системната научна публикация — една новост, не така подчертавана като топовете, но много по-плодотворна. Един от пионерите в тази област е Франсиз Бейкън (1561–1626 г.), станал по-късно лорд Веруламски, лорд канцлер на Англия. Той бил ученик и изразител на мислите на един друг англичанин, д-р Гилбърт — експериментален философ от Колчестър (1540–1603 г.). Този именно „втори Бейкън“, както и първият, проповядвал наблюдение и опит. За да изрази своята мечта за една широко организирана институция за научни изследвания, той си послужил с увлекателната и впечатлителна фраза на един утопичен разказ — „Новата Атлантида“. Скоро след това се появило Лондонското Кралско дружество, Флорентинското дружество, а по-късно и други национални учреждения за насърчаване изследванията, публикациите и размяната на знания. Тези европейски научни организации станали източници не само на безбройни открития, но също и на една унищожителна критика на нелепата геология, която господствала и осакатявала човешката мисъл в продължение на много векове.

Нито XVII, нито XVIII в. видели друго нововъведение, което така рязко да измени условията на човешкия живот, както книгопечатането и океанското корабоплаване. Покрай това, обаче, през тези векове имало едно постепенно натрупване на знания и научна енергия, което се проявило изцяло през XIX в. Изследванията и допълненията върху картата на света продължавали. Открити били Тасмания, Австралия, Нова Зеландия. През XVIII в. в Англия започнала употребата на каменни въглища за металургични цели, което довело до значително поевтиняване на желязото и до използването му в много по-широки размери, отколкото било възможно по-рано, когато то се разтапяло с дървени въглища. Зараждала се модерната машинна техника.

Подобно на измислените вълшебни дървета, науката едновременно напълвала, цъфтяла и давала плод. С настъпването на деветнадесетото столетие започнало събирането на нейните плодове. Едно след друго се заредили откритията на парната машина, стоманата, железницата, големите параходи, обширните постройки и мостове, машините с почти безгранична сила, възможността за обилно задоволяване на всякаква материална човешка нужда, а впоследствие пред човека се разкрила удивителната сила на електрическата енергия…

Вече сравнихме политическия и обществен живот на човека от XVI в. насам с душевното състояние на спящ затворник, който сънува, докато затворът гори наоколо му. През XVI в. европейският ум бил все още зает с бълнувания за Свещената Римска империя, обединена от католическата църква. Но както понякога нашите мечти и блянове се разбъркват от намесата на някаква необяснима и неуловима сила и се превръщат в нелепа фантазия, така и тази европейска мечта била окарикатурена от фаталната намеса на Карл V с неговия сънлив дух и ненаситен стомах — докато Хенрих VIII Английски и Лутер разкъсвали на части единството на католицизма.

През XVII и XVIII в. европейският сън се насочил към самодържавието. Историята на почти цяла Европа от този период, с малки изключения, представлява, от една страна опит да се заздрави монархията и да се направи тя абсолютна, а от друга — голяма съпротива — най-напред от страна на земеделците, а после, с увеличаване на външната търговия и индустрията, и на търговската класа — срещу домогванията и намесата на короната. Пълна победа не постига нито едната, нито другата страна. На едно място кралят добива надмощие, на друго — частния собственик. В една страна кралят става „слънце“ и център на нацията и държавата, а в съседната й държава здравата и силна търговска класа установява република. Това широко разнообразие показва колко експериментални са били и от какви местни случайности са зависели разнообразните форми на управления през този период.

В тези национални драми присъства една фигура, която можем да срещнем навсякъде — фигурата на кралския духовник, папски прелат в католическите страни, какви го тогава били повечето от европейските държави. Прелатът стоял зад краля, служил му, и чрез самата си служба господствал над него.

Тук е невъзможно да разкажем подробно за всички национални драми. Народът на Холандия станал протестантски и републикански, след като отхвърлил игото на Филип II Испански — син на император Карл V. В Англия Хенрих VIII подготвял основите на абсолютизма, който бил провален от безразсъдствата на Яков I и Карл I. Карл I бил обезглавен за измяна към своя народ (1649 г.). В продължение на дванадесет години (до 1660 г.) Британия била република. Кралската власт била много нестабилна и засенчена от парламента, докато Джордж III (1760–1820 г.) направил едно голямо и отчасти успешно усилие да възстанови нейното първенство. От друга страна, френският крал, най-успешно от всички европейски крале, усъвършенствал монархията. Двама велики министри — Ришельо (1585–1642 г.) и Мазарини (1602–1661 г.) — направили короната силна, за което спомогнали дългото царуване и значителните способности на крал Луи XIV, „Великият монарх“ (1643–1715 г.).

Луи XIV бил наистина образец за европейски крал. Амбицията му била по-силна, отколкото низките му страсти, и той водел своята страна към банкрут чрез усложненията на оживена външна политика с изтънчено достойнство, което и до днес предизвиква удивление. Неговото непосредствено желание било да заздрави и разшири Франция до Рейн и Пиренеите, и да погълне испанска Нидерландия. В перспектива виждал френските крале наследници на Карл Велики в една подновена Свещена Римска империя. Той изградил от подкупите система, като ги считал за средство, едва ли не, по-важно от войната. Карл II Английски, както и повечето от полските благородници, за които ще говорим след малко, били на заплата при него. Неговите пари, или по-скоро парите на френските данъкоплатци, се пръскали навсякъде. Голямата му слабост било великолепието. Неговият огромен дворец във Версай, неизброимите салони, коридори, огледала, тераси, фонтани, паркове и изгледи, били предмет на завист и възхищение в цял свят.

Луи XIV станал обект на всеобщо подражание. Всеки крал и всяко князче в Европа се опитвали да му подражават и строили собствен Версай, при което всеки един надскачал толкова много средствата си, колкото неговите поданици и кредитори му позволявали. Дворяните също навсякъде преправяли или разширявали своите замъци по новия образец. Широко се развила цяла нова индустрия за изработване на красиви и художествени тъкани и мебели. Разкошът процъфтял навсякъде: скулптура от алабастър, фаянс, позлатена резба, метална гравировка, образи върху кожа, много музика, великолепна живопис, красив печат и подвързия, изящни съдове, хубави вина. Сред огледалата и изящната мебелировка се движила своеобразната порода от „благородници“ с високи напудрени перуки, облечени в коприни, дантели, и обувки с високи червени токове. Още по-интересни били „дамите“ под грамади напудрена коса, накипрени с несметно количество коприна и атлаз, обтегнати на тел. В центъра позирал великият Луи, слънцето на този свят, неподозиращ дори съществуването на другия свят — светът на безчисленото множество изтощени, прости, но ожесточени хора, които го гледат от мрачните низини, където неговите лъчи не прониквали.

През целия период на монархии и въвеждане на нови видове управления, германските народи си останали политически разделени и значителен брой от херцогските и от княжески дворове подражавали в различни мащаби на великолепието на Версай. Тридесетгодишната война (1618–48 г.) — една опустошителна борба между германците, шведите и чехите за съмнителни политически облаги — изчерпала за цял век енергията на Германия и всеки може ясно да види на картата безсмислените кръпки, които се появили като резултат от тази борба. Картата на Европа след Вестфалския мир (1648 г.) ни показва целия хаос от княжества, херцогства, свободни градове и пр., някои в империята, други извън нея. Ръката на Швеция се протягала далече в територията на Германия, а Франция, с изключение на няколко области, уединени като островчета сред имперските граници, била все още далеч от Рейн. Сред тези кръпки кралство Прусия постепенно се издигнало и заело видно място, като провело поредица успешни войни. Фридрих II Велики (1740–86 г.) изградил свой Версай в Потсдам, където се говорело френски, четяла се френска литература и се подражавало на френските крале.

През 1714 г. Хановерският курфюрст станал английски крал, като прибавил още една към списъка на монархиите, половината от които били в империята, а другата половина извън нея.

Австрийският клон от потомците на Карл V задържал за себе си титлата „император“. Испанският му род задържал Испания. Но сега и на изток имало император. След падането на Цариград (1453 г.), московският княз, Иван Велики (1462–1505 г.), изявил претенцията си да наследи византийския престол и приел византийския двуглав орел за свой герб. Неговият внук Иван IV Грозни (1533–1584 г.) приел императорската титла „цар“, т.е. „цезар“. Но едва през втората половина на XVII в. Европа престанала да гледа на Русия като на отдалечена азиатска страна. Цар Петър Велики (1682–1725 г.) построил нова столица за своята империя — Петербург на Нева, която започнала да играе ролята на врата между Русия и Европа. Петър устроил свой Версай, като наел един френски архитект, който направил тераса, фонтани, водопади, картинна галерия, парк. С една дума, Петър Велики присвоил всички атрибути на великата монархия. В Русия, както в Прусия, френският станал придворен език.

Разположено географски твърде неблагоприятно между Австрия, Прусия и Русия, полското кралство представлявало лошо организирана държава на големи поземлени собственици, които били толкова ненаситно ревниви към своите кастови привилегии, че за да ги запазят ненакърнени, взели всички мерки, избраният от тях крал, само фиктивно да бъде монарх. Швейцария по това време се съставлявала от група кантони — републики. Венеция била република, а Италия, подобно на Германия, се деляла между дребни херцози и князе. Папата, като светски владетел, притежавал църковните земи. Той се страхувал твърде много да не загуби верността на останалите католически князе и затова не се намесвал в споровете между тях и поданиците им, и не припомнял на света за християнското царство. В Европа, всъщност, не останала никаква обща политическа идея. Тя била в състояние на разделения и различия.

Всички европейски суверенни князе и републики имали планове за увеличаване на своите владения — всеки за сметка на друг. „Външната политика“ на всеки владетел и всяка република се състояла в нападения срещу съседите и в сключване на военни съюзи. Твърде дълго европейците, живели в последната фаза на тази епоха, характерна с многобройни суверенни държави, страдали от ненавистта, враждата и подозренията, които тя поражда. Историята на това време ставала все повече и повече „великосветска“ сплетня, все по-безсмислена и досадна за съвременния човек. Нямат край разказите как „еди-коя си“ война била причинена от фаворитката на „еди-кой си крал“, как друга избухнала поради завистта на „този“ министър спрямо „онзи“ и т.н. — все празни истории за съперничества и подкупи, които отвращават читателя, когато изучава историята на тази епоха. Толкова по-удивителен е фактът, че, въпреки всичко това, и най-вече пречките на десетките граници, четенето и мисълта през този период се развивали, а откритията се множили. Осемнадесети век доживял появата на литература, скептична и критично настроена към императорските дворове и политика. Волтеровият „Кандид“ — характерен представител на тази литература — ни разкрива поразителна картина на безкрайна умора от бъркотията, настъпила в европейския свят.

Глава LIII
Новите империи на европейците в Азия и Америка

Докато Централна Европа била разделена и объркана, западните народи, и особено холандците, скандинавците, испанците, португалците, французите и британците, разширявали арената на своите скитания по моретата. Печатната преса смляла политическите идеи на Европа и ги подложила на дълбока и отначало неопределена ферментация. През това време океанските платноходни кораби, неумолимо разширявали обсега на европейската дейност до най-отдалечените морски граници.

Първите задокеански поселища на холандците и на северните европейци били създадени не като колонии, а за търговия и рударство. Испанците били първи в това начинание. Те претендирали за власт над Новия свят — Америка. Много скоро, и португалците поискали да имат свой дял. Един от последните актове на Рим, като господар на света, бил разделянето на новия континент от папата между тях през 1494 г. През 1497 г. Вашку да Гама отплувал от Лисабон, обиколил нос Добра Надежда и достигнал до Занзибар, а после проникнал до Калкута в Индия. През 1515 г. португалските кораби акостирали в Ява и на Молукските острови и португалците започнали да основават и укрепяват търговски пунктове по бреговете на Индийски океан.

Народите, останали настрани от папската подялба на Америка, не зачитали правата на Испания и Португалия. Англичаните, датчаните и шведите, а след това и холандците, започнали скоро да завладяват различни области в Северна Америка и Западна Индия. Войните, които досега се ограничавали само в Европа, се пренесли и в новите презокеански владения.

В края на краищата, тази борба се оказала най-успешна за англичаните. Датчаните и шведите били твърде заети с грижите около отношенията си с Германия, и нямали възможност да издържат големи далечни експедиции. Швеция била изтощена от сраженията по германските бойни полета, водена от своя крал Густав Адолф — безстрашен и романтичен рицар, наречен „протестантският северен лъв“. Холандците завзели малките поселища, които Швеция основала в Америка, но Холандия имала достатъчно проблеми с агресивната си съседка Франция, за да може да ги запази от англичаните. В Далечния изток най-големи апетити към владенията проявявали англичаните, холандците и французите, а в Америка — англичаните, французите и испанците. Англичаните имали голямо предимство, което им давала водната граница — „сребърният пояс“ на английския канал — Ламанш, който ги отделял физически и политически от Европа. Освен това, те били най-малко зависими от традицията на Латинската империя.

Франция била твърде заета с европейските дела. През XVIII в. тя пропускала една след друга редица възможности да се разшири към западните и източни земи — само и само да господства над Испания, Италия и германския хаос. Религиозните и политически раздори на Англия през XVII в. принудили мнозина англичани да търсят ново постоянно местожителство в Америка. Те пуснали там корени и се размножили, което дало на Англия големи предимства в борбата за Америка. През 1756 и 1760 г. французите загубили Канада, в полза на англичаните и на техните американски колониалисти, а няколко години по-късно английската Търговска компания подчинила напълно френските, холандските и португалски владения в Индостанския полуостров. Великата монголска империя на Бабур, Акбар и техните наследници, сега била в голям упадък, и историята за нейното фактическо завземане от Лондонската търговска компания и Английската Източноиндийска Компания, е един от най-необикновените епизоди в цялата история на завоеванията.

Тази Източноиндийска Компания първоначално, по времето на своето основаване при кралица Елизабет, представлявала ни повече, ни по-малко, група морски авантюристи. Стъпка по стъпка тя била принудена да събира войски и да въоръжава своите кораби. Пропита единствено от стремеж към печалба, компанията скоро направила обект на своята търговия не само готварските подправки и боите, не само чая и скъпоценните камъни, но и доходите и териториите на туземните владетели и дори съдбините на Индия. Дошла в Индия да купува и продава, — тя превърнала своята търговия в брутален грабеж, срещу който никой не дръзвал да се опълчи. Чудно ли е тогава, че не само нейните капитани, военачалници и чиновници, но дори нейните писари и прости войници се връщали в Англия натоварени с голяма плячка?

При наличието на голяма и богата земя, предоставена безропотно на тяхно разположение, служителите на компанията загубили всякаква мярка. За тях това била чужда земя, под чуждо слънце. Мургавият й народ бил от други раси, а мистериозните й храмове внушавали фантастични начини на поведение. Общественото мнение в Англия било смаяно и скандализирано, когато генерали и чиновници от компанията, прекарали години в Индия, взели публично да си отправят най-гнусни обвинения в изнудване и жестокости. Парламентът гласувал остро порицание срещу един от шефовете на компанията, Клив, който се самоубил от срам в 1774 г. Създало се странно и необичайно положение — английският парламент респектирал една Лондонска търговска компания, която от своя страна властвала над територия, много по-голяма и по-населена от всичките останали владения на английската корона! За английския народ Индия била далечна, романтична и почти недостъпна земя, в която отивали склонни към авантюри бедни младежи, за да се върнат след дълги години като богати и безсърдечни стари джентълмени. За англичаните било трудно да си представят какъв е животът на тези милиони мургави хора под източното слънце. Затова им било невъзможно да упражнят някакъв ефикасен надзор и контрол над делата на компанията.

Докато западноевропейските държави се биели в океаните, за да завладеят тези фантастични страни, в Азия били извършени две големи сухоземни завоевания. Китай отхвърлил монголското иго през 1360 г. и процъфтявал под ръководството на великата династия Мин до 1644 г. После друг монголски народ — манджурският, завоювал отново Китай и останал негов господар до 1912 г. В същото време на изток Русия израствала като все по-голяма сила в световната политика. Издигането на тази голяма централна държава на стария свят, която не е нито съвсем източна, нито съвсем западна, имало огромно значение за човешките съдбини. Нейното развитие до голяма степен се дължи на появата на християнските степни жители — казаците, които образували преграда между нея и феодалните владения на Полша и Унгария на запад и татарите на изток. Казаците населявали „дивият изток“ на Европа, подобно дивия запад на Съединените Щати в средата на XIX в. Всички, които не можели да живеят в Русия — престъпници, преследвани сектанти, крадци, скитници и убийци, търсели убежище в южните степи. Там те започвали нов живот и се борели за своята свобода срещу поляци, руси и татари. Несъмнено, към казаците се присъединявали и много бегълци. Тези гранични жители били постепенно привлечени в служба на руската империя така, както планинските племена на Шотландия били организирани от английското правителство в полкове. На тях били предложени нови земи в Азия и те се превърнали в отлично оръдие срещу отслабващата сила на монголските номади, отначало в Туркестан, а после в Сибир чак до Амур.

Трудно може да се обясни упадъкът на монголската империя през XVII-XVIII в. Два-три века след Чингис хан и Тамерлан, Централна Азия от върха на своето могъщество изпаднала в крайна политическа немощ. Може да се предполага, че за този упадък отчасти са повлияли климатичните промени, смъртоносни епидемии и зарази, неизвестни по произход и характер и пр. От гледна точка на многовековната централноазиатска история този упадък може да бъде отбелязан само като един временен отлив. Така или иначе, някои авторитети смятат, че разпространението на будисткото учение сред тези народи е имало успокоително влияние. И така, към XVI в. монголските, татарски и турски народи не само не нападали навън, но самите те били нападани, покорявани и изтласквани от християнска Русия и Китай.

През целия XVII в. казаците се настанявали източно от Европейска Русия и отсядали навсякъде, където откривали условия за земеделие. Подвижните граници на тези селища представлявали кордон от фортове и постове, който ги отделял на юг от тюркмените, които били все още силни и активни. На североизток, обаче, Русия нямала никаква граница, чак до Тихи океан…

Глава LIV
Американската война за независимост

По такъв начин третата четвърт на XVIII в. заварила забележителното зрелище на неустойчивото равновесие на Европа, чиито държави тънели в безредици, и която сега нямала никаква политическа или религиозна обединяваща идея. Но благодарение на огромния тласък върху въображението на европейците, даден им от печатната книга, от печатната географска карта и от възможностите на новото океанско корабоплаване, тя все още можела да разпространява своята власт по всички океански крайбрежия на Земята. Това било един — макар безсистемен и несвързан — кипеж на предприемчивост, дължащ се на временните и почти случайни предимства над останалото човечество. Новият континент Америка, до голяма степен още ненаселен, бил обитаван главно от западноевропейски пришълци, а Южна Африка, Австралия и Нова Зеландия вече се очертавали като бъдещи отечества за европейските емигранти.

Мотивът, заради който Колумб тръгнал към Америка, а Вашку да Гама към Индия, бил вечният мотив на всички моряци — търговията. Но докато за пътешествията из производителния Изток търговският мотив си останал господстващ и европейските поселища, възникнали там, били предимно търговски пунктове, откъдето европейците рано или късно се завръщали обратно, за да харчат парите си, европейските заселници в Америка, заварили там народи с много по-ниска степен на производителност и намерили нова съблазън в търсенето на злато и сребро. Особено много сребро имало в мините на Латинска Америка. Европейците отивали вече в Америка не само като въоръжени търговци, но и като златотърсачи и рудокопачи, а впоследствие и като плантатори. На север те търсели кожи. За мините и за плантациите им били необходими селища. И те заставяли хората да се заселват там за по-дълго време. В началото на XVII век, английските пуритани пристигнали в Нова Англия (в Америка Б.р.), за да се отърват от религиозни преследвания, а през XVIII в. обитателите на английските затвори за длъжници били заточвани в Джорджия. В края на XVIII в. европейците преплували моретата с единствената цел да търсят нови постоянни местожителства. В XIX в., и особено с развитието на параходството, притокът на европейската емиграция към новите, още пусти земи на Америка и Австралия, достигнал размера на велико преселение.

Така израснали трайни поселища на европейци и европейската култура била присадена на много по-големи пространства от онези, в които била създадена. Тези общества, които занесли в новите земи европейската цивилизация, се развивали свободно, несмущавани от никого. Европейските правителства не държали сметка за тяхното образуване и нямало официално мнение за начина, по който да се отнасят с тях. Сред населението им се развило съзнанието за независимост и за съвършено отделно национално съществуване, а европейските политици и държавници продължавали да гледат на тях като на експедиционни гнезда, източници на доходи, „владения“ и „колонии“, неразделно свързани с метрополията. Това схващане, споделяно и от масите в Европа, се запазило дори дълго време след като емиграцията се разпространила навътре в Новия Свят, далеч зад периметъра на какви го и да било наказателни експедиции.

Не трябва да се забравя, че дори след настъпването на XIX в. единствената връзка на тези отвъдморски владения с Европа бил океанският платноходен кораб. По суша най-бързото превозно средство за онова време все още бил конят. И по-рано изтъкнахме връзката между съобщителните средства и политическите системи в различните държави.

Към края на третата четвърт на XVIII в. две трети на Северна Америка били под английска власт. Франция напуснала Америка. С изключение на Бразилия, която била португалска, а един-два острова и неголеми области, във френски, английски, датски и холандски ръце, Флорида, Луизиана, Калифорния и цялото пространство на юг от тях били испански. Първите английски колонии на юг от Мен и от езерото Онтарио показали колко недостатъчен е платноходният кораб за поддържане на връзката, която съединява в едно политическо цяло страни, отделени една от друга с морета.

Тези английски колонии били много разнородни, както по произход, така и по характер. Наред с английските, съществували и френски, шведски и холандски селища. В Мериленд имало английски католици, в Нова Англия — английски ултрапротестантски селища. Докато жителите на Нова Англия сами обработвали земята си и отхвърляли робството, англичаните във Вирджиния и на юг били плантатори, които държали множество негри — роби, доставяни от Африка. Между тези щати не можело да има естествена връзка. Да се отиде от единия щат в другия понякога значело човек да се обрече на едно крайбрежно пътуване, не по-малко уморително, отколкото преплуването на Атлантическия океан. Но единството, което, поради различния произход и природните условия, липсвало на английските американци, им било наложено от егоизма и глупостта на английското правителство в Лондон. Колониалистите били облагани с данъци, без да имат глас при разпределението им. Тяхната търговия била пожертвана за английските интереси. Що се касае до търговията с роби, която била твърде изгодна, тя се поощрявала от английското правителство, въпреки опозицията на щата Вирджиния, който, макар сам охотно да използвал роби, се страхувал, че белите ще бъдат „удавени“ в големия наплив на диви чернокожи.

Англия по това време била във фаза на много засилен монархизъм и упоритият характер на Джордж III (1760–1820 г.) допринесъл много за пораждане на борбата между Лондонското правителство и колониите.

Конфликтът бил ускорен от законодателството, което облагодетелствало Лондонската Източноиндийска Компания, за сметка на американските корабовладелци. Три корабни товара с чай, които били внесени в страната по новите митнически тарифи, били изхвърлени в морето при Бостънското пристанище от група хора, преоблечени като индийци (1773 г.). Войната, обаче, започнала едва през 1775 г., когато английското правителство се опитало да арестува двама от американските водачи в Лексингтън, близо до Бостън. Първите изстрели били дадени в Лексингтън от англичаните, а първото сражение станало при Конкорд.

Така започнала американската война за независимост, макар че в продължение на повече от година колониалистите проявявали крайно нежелание да скъсат връзките си с метрополията. Едва към средата на 1776 г. конгресът на въстаналите държави издал „Декларация на независимостта“. Джордж Вашингтон, който, подобно на мнозина от видните колониалисти, навремето получил военна подготовка във войните срещу французите, бил назначен за главнокомандващ. През 1777 г. французите и испанците обявили война на Англия, като затруднили нейните морски съобщения. Една английска армия била обградена в полуостров Йорктаун във Вирджиния и принудена да се предаде през 1781 г. В 1783 г. в Париж бил сключен мир и тринадесет колонии, от Мен до Джорджия, се обединили в съюз на самостоятелни държави. Така възникнали Съединените Щати на Америка. Канада останала вярна на английското знаме.

В продължение на четири години тези държави се ръководили от едно много слабо централно правителство, на базата на някои членове от съглашението за конфедерацията. Разпокъсването им на отделни независими държави изглеждало неизбежно. Нескриваната враждебност на англичаните и явната агресивност на французите, обаче, им показали непосредствената опасност от раздялата. През 1788 г. била съставена и приета конституция, която установявала едно по-здраво федерално правителство, начело с президент, облечен в значителна власт. Национално единство било засилено от една втора война с Англия през 1812 г. Въпреки това, пространството, заемано от Щатите, било толкова широко и техните интереси по това време били така различни, че разпадането на съюза на отделни държави по европейски образец било само въпрос на време. Участието в събранията, които се провеждали във Вашингтон за сенаторите и за народните представители на по-отдалечените щати било свързано с дълго, уморително и несигурно пътуване, а механичните пречки за разпространението на обща просвета, литература и знания били почти непреодолими. Но все пак съществували сили, които допринасяли за спиране на процеса на отделянето. Появил се речният параход, а после железницата и телеграфът, които спасили Съединените Щати от разпокъсване и сплотили пръснатия народ отново в една велика нация.

Двадесет и две години по-късно испанските колонии в Южна Америка, насърчени от примера на „Тринадесет те“, също скъсали връзките си с Европа. Но тъй като те били пръснати из континента и отделени една от друга с големи планински вериги, пустини и гори, а между тях се намирала и голямата португалска колония Бразилия, те не могли да образуват съюз помежду си, а станали съзвездие от републикански държави, първоначално много склонни към революции и войни помежду.

Бразилия стигнала до неизбежното откъсване от метрополията по съвсем различен път. През 1807 г. френските армии на Наполеон завзели Португалия и царстващата династия избягала в Бразилия. От този момент до тяхното разделяне, по-скоро Португалия била зависима от Бразилия, отколкото Бразилия от Португалия. През 1822 г. Бразилия се обявила за самостоятелна империя с държавен глава Педро I, син на португалския крал. Новият свят, обаче, не гледал с добро око на монархията. През 1889 год. бразилският император мирно и тихо бил натоварен на параход и отправен обратно за Португалия. По този начин и Съединените Щати на Бразилия се изравнили с останалата републиканска Америка.

Глава LV
Френската революция и възстановяването на монархията във Франция

Светът още бил под прякото впечатление от изгубването на тринадесетте английски колонии в Америка, когато едно дълбоко социално и политическо сътресение в самото сърце на „великата монархия“ напомнило още по-живо на Европа за временния характер на политическите системи.

Френската монархия успяла да прокара най-добре принципа на абсолютизма. Тя била предмет на завист и образец за множество съпернически и по-незначителни дворове, макар че процъфтявала върху несправедлива основа, която именно довела до нейния драматичен и кървав провал. Бляскав и агресивен, монархизмът във Франция бил безумно разточителен с живота на своя народ. Духовенството и дворянството били освободени от данъчни облагания чрез една система, която хвърляла цялото бреме на държавата върху средната и низша класи. Селяните били смазвани от данъци, а средната класа — подчинена и унизена от дворянството.

През 1787 г. монархията се озовала пред финансов банкрут и това я принудило да проведе съвещание с представители на различните съсловия в кралството по въпроса за недостатъчните приходи и огромните разходи на държавата. През 1789 год. във Версай били свикани Генералните щати — събрание от представители на дворянството, духовенството и третото съсловие. По своя характер събранието наподобявало старата форма на парламента в Англия. Тези Генерални щати не били свиквани от 1610 г., т.е. близо два века Франция била в ръцете на абсолютната монархия. Сега, в това съвещание народът намерил възможност да изрази своето отдавна кипящо недоволство. Още в началото между трите съсловия избухнали спорове, предизвикани от желанието на непривилегированото съсловие да господства в събранието, което в крайна сметка наистина било постигнато. Генералните щати се превърнали в национално събрание, твърдо решено да постави короната под контрол, както английският парламент направил с английската корона. Крал Луи XVI се приготвил за борба и докарал войски от провинцията. Тогава Париж се разбунтувал.

Бастилията била щурмувана от парижкото население и въстанието бързо се разпространило из цяла Франция. В източните и северозападните области много замъци, принадлежащи на дворянството, били изгорени от селяните, техните крепостни актове — унищожени, а собствениците — избити или прогонени. В разстояние на един месец старата и разлагаща се система на аристократичен ред се провалила. Много князе и придворни от свитата на кралицата избягали в чужбина. В Париж и в повечето от другите големи градове били учредени временни градски правителства. Тези муниципални тела създали една нова въоръжена сила — националната гвардия, чието главно предназначение било да се бори открито срещу силите на абсолютизма. Националното събрание се считало призовано да създаде политическа и социална система, подходяща за новото време.

Тази задача засилила до краен предел напрежението между силите в събранието. С могъщ замах били премахнати неправдите на режима — освобождаването от данъци, крепостничеството, аристократичните титли и привилегии. Положили се основите на конституционната монархия. Кралят се простил с разкоша на Версай и задържал една оскъдна свита в Тюйлери.

В продължение на две години съществувала вероятност Националното събрание да излезе успешно от борбите и да създаде стабилно обновено управление. Макар че то имало експериментален характер, голяма част от дейността му се оказала ефикасна — наказателният кодекс бил променен, мъченията, произволното затваряне и преследванията на еретиците били унищожени. Вместо старинните провинции на Франция — Нормандия, Бургундия и пр. — били образувани осемдесет департамента. Производството до най-високите чинове в армията било открито за хората от всички класи. Създадена била превъзходна и проста система на съдилища, но нейната сила била слаба, тъй като съдиите се избирали от народа с много кратък мандат. Това превърнало тълпата във върховен апелативен съд. Освен това, всички големи имоти на църквата били иззети и управлявани от държавата. Религиозните учреждения, незаети с просветно дело и с благотворителност, били предоставени на вярващите. За низшето духовенство, което често било зле заплатено, в сравнение с високите преосвещенства, тази реформа не била лоша. Но заедно със свещениците, на избор подлежали и епископите, а това подкопавало из основи идеята на римската църква, че в центъра на всичко стои папата, и че всяка власт се разполага от горе на долу. Всъщност Националното събрание искало с един замах да направи църквата във Франция протестантска, ако не по догма, то поне по организация. Повсеместно възникнали конфликти между държавните свещеници, избрани от Националното събрание, и онези, които, верни на Рим, отказвали да дават клетва.

През 1791 г. опитът за въвеждане на конституционна монархия във Франция бил доведен до неочакван край, благодарение действията на краля и кралицата, които работели в съгласие аристокрациите и монархиите в чужбина. Край източната граница се събрали чужди армии. През една юнска нощ кралят, кралицата и техните деца се измъкнали от Тюйлери и избягали, за да се присъединят към чужденците и към емигрантската аристокрация. Заловени във Варен, бегълците били върнати обратно в Париж. Кралят бил съден за измяна към своя народ и — по английски образец — обезглавен (януари 1793). Настъпила удивителна епоха в историята на френския народ. Разгорял се пламъкът на едно велико въодушевление. Нацията твърдо изявила своята воля да се сложи край на компромисите, както вътре в страната, така и в чужбина. Роялизмът, както и всяка друга форма на неподчинение пред новия ред, трябвало да се изкоренят. В чужбина Франция трябвало да поеме върху себе си ролята на защитник и помощник на всички революционери. Цяла Европа, целият свят, трябвало да станат републикански. Младежта на Франция се надпреварвала да сгъстява редовете на републиканската армия. Сътворена била песен, която още вълнува кръвта като вино — „Марсилезата“. Пред тържествените й звуци, пред стремителните колони на френските щикове и трясъка на френските оръдия, чуждите армии се отдръпвали назад. Още преди края на 1792 г. френската армия извършила подвизи, които оставили далеч зад себе си най-прославените битки на Луи XIV. Навсякъде французите воювали на чужда земя — господствали в Брюксел, завладели Савоя и нападали чак до Майнц. Те завзели и Шелда от Холандия. Но тук френското правителство постъпило крайно неразумно. Раздразнено поради изгонването на неговите представители от Лондон след екзекуцията на Луи XVI, то обявило война на Англия. Това било грешка от негова страна, защото революцията, като дарила Франция с въодушевена пехота и бляскава артилерия, освободени от техните аристократични офицери и от много други спъващи ги условности, заедно с това разрушила дисциплината на флотата, а англичаните били господари на морето. Това неблагоразумно предизвикателство обединило срещу Франция цяла Англия, макар че там поначало имало значително либерално движение, съчувстващо на революцията.

Няма да разказваме с подробности за борбата, която Франция водила през последните две десетилетия срещу европейската коалиция. Австрийците били изгонени завинаги от Белгия и французите направили Холандия република. Холандската флота се предала на една шепа кавалерия, без да успее да гръмне със своите оръдия. Известно време френското настъпление към Италия било задържано и едва през 1796 г. новият генерал, Наполеон Бонапарт, повел победоносно окъсаните и гладни републикански армии през Пиемонт срещу Мантуа и Верона.

Аткинсон казва:

„Онова, което най-много от всичко учудвало съюзниците, било броят и бързината на републиканците. И наистина, нямало какво да бави тези импровизирани армии. Палатки не можели да си доставят, поради липса на необходимия брой коли. Всичко това било ненужно, тъй като неудобствата се посрещали спокойно от тях, за разлика от професионалните армии, в които тези неуредици предизвиквали масови дезертьорства. Припаси за нечуваната по размер армия не можели да се транспортират и французите скоро привикнали да живеят за сметка на страната, където воюват“.

По такъв начин през 1793 г. се модернизирала тактиката на войната — бързина на движението, пълно развитие на народните сили, биваци, реквизиции и енергия — срещу предишното предпазливо маневриране на малките професионални армии, срещу техните палатки, пълни дажби и лукави нападения.

Докато тези окъсани армии от въодушевени мъже пеели „Марсилезата“ и се биели „pour la France“, макар очевидно да не съзнавали напълно ясно освобождават ли или ограбват страните, в които нахлуват, републиканското въодушевление в Париж приемало по-безславна форма. Революцията попаднала под влиянието на Робеспиер — предводител с нечуван фанатизъм. Личността на Робеспиер мъчно се подава на преценка. Със слабо телосложение, едновременно боязлив по природа и надменен, той имал, обаче, най-необходимото за един властник — вярата. Робеспиер си поставил за цел спасението на републиката, така както той я схващал, и бил фанатично убеден, че тя не може да бъде спасена от никого другиго, освен от него. Да държи властта в ръцете си, значело, според него, да се спасява републиката. Смятало се, че живият дух на републиката се родил от избиването на роялистите и от екзекуцията на краля. Избухнали въстания. В едно от тях народът протестирал срещу военния набор и против конфискацията на църковните имоти. Въстаниците били ръководени от дворяни и свещеници. Друго въстание започнало на юг, където Лион и Марсилия се разбунтували, а роялистите в Тулон допуснали английски и испански гарнизон в града. Срещу всичко това не могъл да се намери по-добър отговор от продължаване избиването на роялистите.

Революционният съд мъжки се заловил за работа и започнал поголовно избиване. Откриването на гилотината съвпаднало с това настроение. Кралицата била гилотинирана, гилотинирани били повечето от противниците на Робеспиер, както и атеистите, които доказвали, че няма върховно божество. Ден след ден, седмица след седмица, тази дяволска нова машина сякла все повече и повече глави. Царуването на Робеспиер се нуждаело от все повече и повече кръв, както пушачът на опиум се нуждае от все повече и повече опиум.

Най-после, през лятото на 1794 г., самият Робеспиер бил свален от власт и гилотиниран. Той бил заместен от директория от пет души, които продължили отбранителната война навън и държали Франция обединена в продължение на пет години. Тяхното управление било любопитен антракт в тази трагедия на насилствени промени. Стремежът революционната идея да се разнесе нашироко хвърлил френските армии в Холандия, Белгия, Швейцария, Южна Германия и Северна Италия. Кралете били изгонени и се основали републики. Но пропагандната ревност, която въодушевявала Директорията, не попречила да се ограбят съкровищата на освободените народи, за да се облекчат финансовите затруднения на френското правителство. Войните на Франция ставали все по-малко и по-малко свещени войни за свобода, и все повече и повече заприличвали на завоевателните войни на стария режим. Съществували още някои традиции на великата монархия, с които Франция не можела да се прости — това били традициите й по отношение на външната политика. По време на Директорията те били все още така жизнени, като че не е имало никаква революция.

За нещастие на Франция и на света, на власт се издигнал един човек, който въплътил националния егоизъм на французите в неговата най-интензивна форма. Той дал на тази страна десет години слава, за да я обрече после на ужаса на пълното поражение. Това бил същият Наполеон Бонапарт, който водил в Италия армиите на Директорията от победа към победа.

През петгодишното управление на Директорията Наполеон кроил планове и работил за своето издигане. Постепенно се добрал до върховната власт. Наполеон бил човек с ограничен ум, но с безпощадна прямота в действията си и с неизчерпаема енергия. Започнал кариерата си като екстремист от школата на Робеспиер. Липсвало му обаче по-широко схващане за новите сили, които действали в Европа. Неговото силно политическо въображение го довело до един закъснял театрален опит да възстанови Западната империя. Той се опитвал да унищожи останките на Свещената Римска империя, като смятал да я замести с нова, съсредоточена в Париж. Императорът във Виена престанал да бъде император на Свещената Римска империя и станал обикновен император на Австрия. Наполеон се развел с първата си жена, французойка, за да се ожени за австрийска княгиня.

Той фактически станал монарх на Франция още когато получил длъжността пръв консул през 1799 г., а в 1804 г. се обявил за император, подражавайки на Карл Велики. Наполеон бил коронясан от папата в Париж, като взел короната и я поставил сам на главата си, пак по примера на Карл Велики. Неговият син бил коронясан като крал на Рим.

В продължение на няколко години царуването на Наполеон било победоносно. Той завоювал по-голяма част от Италия и Испания, разбил Прусия и Австрия и господствал над цяла Европа, западно от Русия. Но не успял да отнеме морското господство от англичаните и неговите флоти претърпели решително поражение от английския адмирал Нелсън при Трафалгар (1805 г.). Испания въстанала против него в 1808 г. и една английска армия, под предводителството на Уелингтън, изтласкала бавно френските армии към северната част на полуострова. През 1811 г. Наполеон влязъл в конфликт с цар Александър I и в 1812 г. нахлул в Русия с голяма разнородна армия от 600 000 души, която била разбита и отчасти унищожена от русите и от руската зима. Срещу него се вдигнала Германия, а след това и Швеция. Френските армии били разбити и изтласкани, и във Фонтебло Наполеон се отказал от престола (1814 г.) Той бил заточен на остров Елба. През 1815 г. се върнал във Франция. След сто дни бил разбит от съюзените англичани, белгийци и пруси при Ватерло и умрял като английски пленник на остров Света Елена в 1821 г.

Силите, освободени от френската революция, били прахосани и изчерпани. Във Виена се събрал конгрес на съюзниците — победители, който се опитал да възстанови, доколкото било възможно, унищоженото от великата буря. Близо петдесет години в Европа се задържало състояние на привидно спокойствие, предизвикано от изтощението след страшните изпитания.

Глава LVI
Неспокойният мир в Европа след падането на Наполеон

Две причини попречили през този период да има пълен социален и международен мир и подготвили пътя за поредицата войни между 1854 и 1871 г. Първата от тях била стремежът на кралските дворове да възстановят предишните несправедливи привилегии и да ограничат свободата на мисълта и словото. Втората причина била невъзможната система на граници, начертани от дипломатите във Виена.

Присъщото на монархията предразположение да се връща към условията на миналото, най-напред и най-явно се проявило в Испания. Там била възстановена дори Инквизицията. Испанските колонии, отвъд Атлантическия океан, последвали примера на Съединените Щати и въстанали срещу системата на европейските велики сили, когато през 1810 г. Наполеон настанил своя брат Жозеф на испанския престол. Симон Боливар, подобно на Вашингтон, станал предводител на анти испанското въстание в Южна Америка. Испания не била в състояние да го потуши и то се протакало, подобно войната на Съединените Щати за независимост. Най-после Австрия направила предложение: съгласно духа на свещения съюз, европейските монарси да помогнат на Испания в тази борба. В Европа на това се противопоставила Англия и само бързата намеса на Монро — президент на Съединените Щати през 1823 г. окончателно отклонила замислената реставрация на монархизма. Монро обявил, че Съединените Щати ще приемат всяко разширяване на Европейската система върху Западното полукълбо за неприятелски акт. Така възникнала доктрината на Монро, според която в Америка не трябва да се допуска неамериканските правителства да разширяват своите владения. Това отстранило от Америка великите сили в продължение на близо сто години и позволило на новите държави в Латинска Америка да определят своите съдбини по свои собствени пътища.

Испанският монархизъм загубил своите колонии, но поне можел, под закрилата на европейския „концерт“, да прави каквото си иска в Европа. Едно народно въстание в Испания било смазано от френската армия в 1823 г. по силата на един мандат от Европейския конгрес. Едновременно с това Австрия потушила революцията в Неапол.

През 1824 г. Луи XVIII умрял и бил наследен от Шарл X. Той се заел да унищожи свободата на печата и на университетите, и да възстанови абсолютната власт. Била гласувана сума от един милиард франка за обезщетение на дворяните, чиито замъци били изгорени или конфискувани през 1789 г. През юли 1830 г. Париж въстанал против краля и го заместил с Луи Филип, син на херцог Филип Орлеански, екзекутиран по време на терора. Английското общество открито изразило своето одобрение към юлския преврат. При наличието на силно либерално брожение в Германия и в Австрия, континенталните държави не се намесили в работите на Франция, и тя останала монархия, а Луи Филип (1830–1848 г.) бил конституционен крал на Франция в продължение на осемнадесет години.

Неспокоен и несигурен бил мирът, създаден от Виенския конгрес. Той постоянно се разклащал от реакционните действия на монархистите. Напрежението, което възникнало от изкуствените граници, начертани от дипломатите във Виена, се увеличавало по сила и ставало все по-опасно за мира на човечеството. Извънредно погрешно е да се поставят под общо управление народи, които говорят различни езици, имат различни литератури и идеи, особено ако тези различия са вследствие от религиозни спорове. Само някакъв силен взаимен локален интерес, като например общите отбранителни нужди, могат да оправдаят подобно тясно свързване на народи с различни езици и вери. Но местната автономия била задължителна. Както в Македония, населенията са размесени в разноцветните кръпки на села и окръзи, кантонната система била изключително необходима. Но ако читателят погледне картата на Европа, според Виенския конгрес, той неволно ще си помисли, че това събрание като че нарочно си било поставило за цел да доведе до крайност недоволството на жителите на редица европейски области.

Така конгресът унищожил холандската република съвсем без нужда, като слял протестантска Холацдия с католиците на старата испанска, респективно австрийска, Нидерландия, говореща френски, и създал кралство Нидерландия. Не само република Венеция, но и цяла Северна Италия, чак до Милано, били дадени на австрийците, говорещи немски. Конгресът съединил Савоя с части от Италия, за да възстанови кралство Сардиния. Австро-Унгария, една и без това достатъчно избухлива смес от различни народности — германци, маджари, чехи, румънци, а сега и италианци — била направена още по-невъзможна чрез узаконяване на полските й придобивки от 1772 и 1795 г. Голямата част от полския народ, с католически и републикански настроения, била оставена под малко цивилизованата власт на източноправославния цар, а основни полски области минали под властта на протестантска Прусия. Царят се сдобил също така с потвърждение за присъединението на Финландия към държавата му — една област във всяко отношение абсолютно чужда за Русия. Норвежци и шведи, твърде различни помежду си, били свързани заедно под управлението на един крал. Германия останала в особено опасно и объркано състояние. Прусия и Австрия попаднали отчасти в германската конфедерация, отчасти извън нея. Конфедерацията, при това включвала множество други по-малки държави. Кралят на Дания влязъл в германската конфедерация по силата на някои германски владения в Холщайн, Люксембург също бил включен в германската конфедерация, въпреки че неговият монарх бил също крал на Нидерландия и голяма част от неговия народ говорел френски.

Тук е налице пълно пренебрежение на факта, че хората, които говорят немски и основават своите идеи върху немската литература, хората, които говорят италиански и основават своите идеи върху италианската литература, и хората, които говорят полски и основават своите идеи върху полската литература, ще бъдат духовно много по-богати, ще принесат много повече полза и ще бъдат по-малко вредни за останалото човечество, ако се оставят в своя обществен и частен живот да си служат със собствения си език. Чудно ли е, че в една от най-популярните песни в Германия от този период казва: „Където се говори немски език, там е германското отечество“.

През 1830 г. Белгия, говореща френски, развълнувана от юлската революция във Франция, въстанала против връзката си с Холандия в кралство Нидерландия. Силите, ужасени от възможност гада се образува нова република и Белгия да се присъедини към Франция, побързали да се намесят, за да омиротворят положението и дали на Белгия за монарх Леополд I Сакс-Кобургски. През същата 1830 г. в Италия, Германия и руска Полша също избухнали неуспешни въстания. Едно републиканско правителство цяла година се задържало във Варшава, настроено против Николай I, но впоследствие било потъпкано с големи насилия и жестокости. Полският език бил забранен и източноправославната църква заместила като държавна религия римокатолическата…

През 1821 г. избухнало гръцкото въстание срещу турците. В продължение на шест години гърците водили отчаяна неравна борба, при равнодушието на европейските правителства. Либералното обществено мнение протестирало срещу тази пасивност. Доброволци от всички европейски страни се присъединили към въстаниците и най-после Англия, Франция и Русия, предприели общи действия. Турската флота била унищожена от французите и англичаните в боя при Наварин (1827 г.), а царските войски нахлули в Турция. С Одринския мирен договор (1829 г.) Гърция била обявена за свободна, но не й било позволено да следва старите си републикански традиции. За Гърция бил определен един германски княз — Отон I Баварски, а в Дунавските провинции (днешна Румъния) и в Сърбия (част от югославянската област) били настанени християнски управители. Но, още много кръв имало да се лее, преди окончателно турците да бъдат прогонени от тези земи.

Глава LVII
Развитието на техниката

През XVII и XVIII в. и през първите години на XIX в., докато в Европа се редували конфликтите между държавите и владетелите, и кръпките от Вестфалския договор (1648 г.) се променяли калейдоскопично в кръпките на Виенския (1815 г.), и докато платноходният кораб разпространявал европейското влияние навсякъде из света, в европейския и европеизирания свят ръстът на знанията непрекъснато се увеличавал и започнало едно общо изясняване на представите на хората за света, в който живеели.

Този процес се развивал независимо, без връзка с политическия живот, и не давал през XVII и XVIII в. непосредствени резултати в политическата област.

В началото процесът засегнал главно един ограничен кръг от състоятелни и независими по дух хора. Без онова, което англичаните наричат „частен джентълмен“ (частно лице), т.е. човек незает нито със служба, нито с други занимания, научният прогрес не би бил възможен в Гърция и не би могъл да се поднови в Европа. Университетите играели известна, но далеч не ръководна роля в развитието на философската и научна мисъл през този период. Субсидираната наука винаги е била срамежлива и консервативна. Обикновено на нея й липсва енергия и тя винаги противодейства на нововъведенията, ако не е в съприкосновение с независими умове.

Вече отбелязахме образуването на Кралското Лондонско дружество през 1662 г. и неговото дело за осъществяване мечтата на Бейкъновата „Нова Атлантида“. През XVIII в. настъпило значително изясняване на общите идеи за материята и движението. Значително напред отишла и математиката. Разширило се приложението на оптичното стъкло в микроскопа и телескопа. Класификацията в естествената история била подета с нова енергия. Настъпило възраждане и в развитието на анатомията. Геологията — очертана от Аристотел и предречена от Леонардо да Винчи (1452–1519 г.) — се отдала на задачата си да чете и да тълкува записките в скалите. Прогресът на физиката се отразил върху металургията. Усъвършенстваната металургия давала възможност за по-широко и по-смело използване на металите и други материали, а това се отразило върху практичните нововъведения. Появили се нови машини в небивало изобилие, които революционизирали индустрията.

През 1804 г. Тревитик пригодил за превоз парната машина на Уат и построил първия локомотив. В 1825 г. била открита първата железница между Стоктън и Дарлингтън и Стивънсоновата „Ракета“ с един тринадесеттонен влак развила бързина от 25, а без товар 60 километра в час. От 1830 г. нататък броят на железниците се увеличил. Към средата на века железопътна мрежа се разпростряла из цяла Европа.

По такъв начин внезапно се изменило едно от съществените условия на човешкия живот — бързото придвижване по суша. След руската катастрофа Наполеон пътувал от околността на Вилно до Париж 312 часа — разстояние от около 2200 километра. Ясно е, че пътуването му се осъществило с всички възможни улеснения и все пак той изминавал средно едва 8 километра в час. Но един обикновен пътник не би могъл да вземе това разстояние и за два пъти повече време. Това ще рече, че бързината на съобщителните средства през първата четвърт на XIX в. била същата, както през първия век при общуването между Рим и Галия. И изведнъж настъпила огромна промяна. Железниците съкратили това пътуването между Вилно и Париж за обикновения пътник и то ставало за по-малко от четиридесет и осем часа. С други думи, те намалили основните европейски разстояния приблизително десет пъти. Така станало възможно извършването на административна работа в територии, десет пъти по-големи от онези, които досега можели да се управляват от една администрация.

В Америка резултатите от прокарването на железниците се почувствали незабавно. За Американските щати, които се простирали на запад, се появила възможност за лесен достъп до Вашингтон. Държавното единство се поддържало в мащаб, немислим по-рано.

Парната лодка се появила малко по-рано от локомотива. Първата парна лодка, „Шарлота Дъндис“, била построена за компанията „Форд и Клайд“, Шотландия в 1802 г., а през 1807 г. по ръкава Хъдзън, над Ню Йорк, бил пуснат от американеца Фултън параходът „Клермон“, с машини, направени в Англия. Първият морски параход бил също американският „Феникс“, който пътувал от Ню Йорк до Филаделфия. Американски бил също и „Савана“, първият кораб с пара (той имал и платна), който преминал Атлантическия океан (1819 г.). Всички тези кораби били с колела, което ги правило негодни за пътуване в бурно море. Колелата се чупели лесно и корабът не може да се движи. Винтовият параход се развил по-бавно. Трябвало да се преодолеят много трудности преди винта се утвърди. Едва към средата на XX в. тонажът на параходите започнал да надминава този на платноходните кораби. След това еволюцията на морския транспорт напредвала бързо. За пръв път хората започнали да пътуват по море с известна сигурност за датата на пристигането. Преминаването на Атлантическия океан, което било доста опасно и продължавало много седмици, и дори месеци — било постепенно ускорявано, докато през 1910 г. било доведено, при най-бързите параходи, до по-малко от пет дена, с почти точен час на пристигане.

Едновременно с развитието на парахода и на железницата, изследванията на Волта, Галвани и Фарадей в областта на електрическите явления дали на човечеството едно ново средство за съобщение. Електрическият телеграф се появил в 1835 г. Първият под морски кабел бил поставен между Франция и Англия през 1851 г. В разстояние на няколко години телеграфната система се разпространила из цивилизования свят и известията, които до този момент пътували бавно от пункт до пункт, се получавали почти едновременно по цялата земя.

За въображението на хората от първата половина на деветнадесетото столетие парната железница и електрическият телеграф били най-поразителните и неочаквано направени открития. Всъщност те били само най-ярките и все още груби първи плодове на един много по-дълбок процес. Техническото знание и техническата ловкост се развивали с необикновена бързина и до необикновени размери, в сравнение с прогреса, през която и да било от предишните епохи. Много по-малко забележимо на пръв поглед, но много по-важно за всекидневния живот, било усъвършенстването на различните строителни материали. Преди средата на XVIII в. желязото било извличано от рудата с помощта на дървени въглища и се получавало на малки късове, на които впоследствие се придавала форма чрез коване. Това желязо било материал за занаятчиите. Качеството и изработката зависели най-много от опита на отделния железарски работник, затова най-големите маси желязо, с каквито можело да се работи при тези условия (в XVI в.), достигали не повече от два или три тона. Топилните пещи възникнали в XVIII в. и се развили с употребата на кокса. Едва през XVIII в. се появява желязо на листове (1728 г.), на пръти и на пръчки (1783 г.). Парният чук бил изобретен чак в 1838 г.

Старият свят не можел да употребява парата, поради примитивното състояние на металургията. Парната машина, дори първобитната парна помпа, не можела да се развие, преди да има на разположение железни листове. Първите машини изглеждат за съвременното око много жалки и груби изделия, но те били всичко, което можела да даде металургичната наука навремето. Едва в 1856 г. бил открит Бесмеровият способ за производство на желязо, а наскоро след това (1864 г.) и способът на откритото огнище, по които стоманата и всякакви видове желязо можели да се стопяват, пречистват и отливат по начини и в размери, нечувани до сега. Днес в електрическата пещ човек може да види цели тонове разтопена и пламтяща стомана, кипнала като мляко в тенджера. Нито едно от по-раншните практически достижения на човечеството не може да се сравни по своите последици с умението да се борави с огромните маси стомана и желязо, и да се изменят по желание състава, формите и качествата им. Железниците и първите машини от всякакъв вид били само ранните прояви на новите металургични открития. По-късно се появили кораби от желязо и стомана, огромни мостове и нов начин на строеж с използване на стомана в гигантски мащаб. Хората схванали твърде късно, че са планирали своите железопътни линии с крайна боязливост, и че пътуването може да се организира с удобства и сигурност, в несравнимо много по-големи мащаби.

Преди XIX в. нямало кораби с повече от 2000 тона товароподемност. Днес дори един 50 000-тонен пътнически параход е музеен експонат. Има хора, които се наричат този вид прогрес „чисто количествен“, но техните насмешки само свидетелстват за умствената им ограниченост. Големите параходи и стоманените скелети на постройките съвсем не са, както си въобразяват те, увеличени копия на малкия кораб или на постройките на миналото. Те са нещо съвсем различно по вид, направени са от по-фини и по-здрави материали. Не се строят по готови образци или по лично вдъхновение, а въз основа на тънки и сложни изчисления. Помислете само за въглищата, за желязото и пясъка, измъкнати от шахтите и от бреговете, разтрошени, стопени и оформени така, че от тях да бъдат издигнати кули от стомана и стъкло, двеста метра над многолюдния град!

Тези подробности за напредъка на човешкото знание и опит в областта на металургията и за резултатите от него не са само илюстрация. Подобен разказ може да се състави и за обработката на медта, оловото и множество други метали. Да споменем само два — никела и алуминия, например, непознати преди зората на XIX в. В това велико и увеличаващо се господство над веществото, над различните видове стъкло, над камъните, цимента и пр., над боите и тъканите, се крие великото начало на механичната революция. И все пак да имаш власт не е още всичко. Важното е как се използва тази власт. Много от първоначалните приложения на тези дарове на науката са били вулгарни, театрално глупави и ужасяващи.

Паралелно с това разширение на механичните възможности израствала и новата наука. В XIX в. тази нова област на изследването започнала да дава поразителни резултати. Било открито електричеството и приложението на електрическата двигателна сила и трансформацията — т.е. възможността да се пренася енергия по метална жица. Както водата течала по тръби, и тази енергия се превръщала по желание в механични движения, светлина или топлина.

Първите пионери в тази област били англичаните и французите, но германците показали такова усърдие и упоритост в научните изследвания, че ги надминали. Британската наука била създадена главно от англичани и шотландци, работещи извън обикновени ерудирани центрове.

По това време британските университети се намирали в състояние на просветна ретроградност, отдадени главно на педантично изучаване на латинските и гръцки класици. Френското образование също било под властта на класическата традиция на йезуитските училища и поради това за германците не било трудно да организират екип от изследователи, наистина малък, в сравнение със задачите им, но твърде голям, в сравнение с малката групичка английски и френски изобретатели и експериментатори. Макар че изследванията и опитите превърнали Англия и Франция в най-богатите и мощни страни в света, те не правили богати и силни самите учени и откриватели. Искрено отдадения на науката човек е естествено непригоден за живота и непрактичен. Той е твърде зает и увлечен от своите изследвания, за да замисля и планира как да печели пари от тях. Поради това икономическата експлоатация на неговите открития попада много лесно и естествено в ръцете на друг тип хора. Богаташите, които създавала в Англия всяка нова фаза на научния и технически прогрес, макар да не проявили страстното желание да оскърбят и убият гъската, която снася националните златни яйца, както правели схоластиците, с хладнокръвие оставяли това полезно създание да гладува. Те мислели, че изобретателите и откривателите се раждат, за да бъдат използвани от практичните хора.

В това отношение германците се оказали по-мъдри. Немският педант не проявявал такава силна ненавист към новата наука. Той не пречил на нейното развитие. Също и германският делови човек и германският индустриалец не проявявали онова презрение към човека на науката, като техния английски конкурент. Те разбирали, че знанието може да даде добри плодове само на онзи, който умее добре да наторява почвата му. Поради това германците оказвали известна поддръжка на учените. Техните жертви за научния труд били сравнително големи и естествено, щедро възнаградени. Към втората половина на XIX в., благодарение труда на германските учени, немският език станал необходим за всеки учен, който искал да бъде в течение на последните публикации в своята специалност. В някои научни клонове, особено в химията, Германия добила голямо надмощие над своите западни съседи. Научните усилия през шестдесетте и седемдесетте години в Германия дали на практика плодове чак след осемдесетте години и германците постепенно задминали англичаните и французите в техническо и индустриално отношение.

В историята на откритията се отворила нова страница, когато през осемдесетте години влязла в употреба нова машина, в която силата на взривната смес заместила двигателната сила на парата. Леките, и при това мощни, машини, които били конструирани по такъв начин, намерили приложение в автомобила. Накрая те достигнали такава лекота и мощност, че направили факт летенето по въздуха, дълго считано за невъзможно. Една сполучлива летателна машина — но недостатъчно голяма, за да лети с нея човек — била направена от професор Лангли от Смитсъновия институт във Вашингтон още в 1897 г. В 1909 г. аеропланът се наложил като едно от най-удобните средства за придвижване на хората. С усъвършенстването на железниците и на автомобилното пътно съобщение се очаквало, че в бързината на движението ще настъпи пауза, но с появата на аероплана разстоянията между отделните точки от земното кълбо още повече се съкратили. През XVIII в. разстоянието от Лондон до Единбург се вземало за осем дни, а през 1918 г. английската гражданска комисия за въздушен транспорт докладвала, че пътуването от Лондон до Мелбърн — половината от обиколката на Земята — след няколко години ще може да се извършва за същия осемдневен срок.

Не трябва да се отдава голямо значение на това удивително съкращаване на разстоянията. То е само указание за едно много по-дълбоко и по-важно разширяване на човешката мощ. Земеделската науката и земеделската химия, например, също направили такъв прогрес през XIX в. Хората се научили така да наторяват почвата, че от една и съща площ да произвеждат четворно и петорно повече, отколкото през XVII в. Още по-необикновен е напредъкът в медицинската наука. Средната продължителност на човешкия живот се повишила, нараснала дневната работоспособност, намалила се смъртността, причинена от болести.

Налице е голяма промяна в човешкия живот, с която започва нова фаза в историята. Тази революция в техниката станала за по-малко от един век. През този период човек е направил огромен скок напред в материалните условия на своя живот, равен на промените, станали през целия дълъг интервал между палеолитната епоха и епохата на земеделието, или между дните на Пепи в Египет и дните на Джордж III Английски. Създала се нова гигантска материална основа за развитие на човешките отношения. Тези изменения на условията изисквали съществени промени и в социалния, икономическия и политически строй. Но тези необходими промени и днес все още се намират в началната си фаза.

Глава LVIII
Индустриалната революция

Сред мнозина историци съществува тенденция, това, което нарекохме „революция в техниката“ — едно съвсем ново явление в човешкия опит, възникнало благодарение развитието на организираната наука — да се смесва с нещо друго, съвсем различно по своя произход, за което вече е имало исторически прецедент — социалното и финансово развитие, наречено „индустриална революция“. Двата процеса се развивали заедно и си взаимодействали постоянно, но били коренно различни по същество. Индустриална революция е щяло да има, дори ако светът не беше открил каменните въглища, парата и машините, но в този случай, тя би следвала много по-близо линиите на социалното и финансово развитие през последните години на Римската република. Би се повторила историята с експроприираните свободни земеделци, груповия труд, големите поземлени владения, огромните финансови богатства и социално разрушителния финансов процес. Фабриката се появила преди използването на механичната работна сила и създаването на машините. Тя била продукт не на машините, а на разделението на труда. Специално обучени работници изработвали определени неща като картонени кутии за модистки, мебели, цветни географски карти, илюстрации за книги и пр., дори преди употребата на водните колела за индустриални цели. В Рим имало работилници и фабрики още по времето на Август Цезар — например, нови книги били диктувани на преписвани в работилниците на книжарите. Внимателният читател на съчиненията на Дефо и политическите памфлети на Филдинг ще види, че идеята, бедни хора да извършват съвместна работа за изкарване на своята прехрана, е била много популярна в Англия още преди края на XVII в. Данни за това има и в „Утопия“ на Томас Мор (1516 г.). Това социално явление съществувало, независимо от развитието на техниката.

До средата на XVIII в. социалната и икономическа история на Западна Европа вървяла по пътя, по който минала Римската държава през последните три века пр.н.е. Но политическото разединение на Европа, борбите срещу монархията, съпротивата на простия народ, а също и по-голямата достъпност на техническите изобретения, отклонили процеса в съвсем друга посока. Идеята за човешка солидарност, благодарение на християнството, била много по-широко разпространена в новия европейски свят. Политическата власт вече не била съсредоточена само в едни ръце и, поради това, енергичният човек, който искал да забогатее, много лесно заменил идеята за робския и групов труд с идеята за използване на механичната сила и машината.

Революцията в техниката (процесът на техническите открития) е нещо съвършено ново в човешкия опит. Тя продължавала да се развива, независимо от социалните, политически и икономически последици, независимо от индустриалните промени, до които можела да доведе. От друга страна, индустриалната революция била подложена на все по-дълбоки и по-дълбоки изменения, вследствие на различните условия на живот. Съществената разлика между натрупването на богатства, изчезването на дребните земеделци и търговци и появата на крупните финанси в последните векове на Римската република, от една страна, и съсредоточаването на капитала в XVIII и XIX в., от друга, се обяснява с дълбоката разлика в характера на тогавашния труд и сегашния, който е резултат от революцията в техниката. Работната сила на стария свят била главно човешката. Всичко зависело от силата на човешките мускули, по-точно, от мускулите на невежите и поробени хора. Помагала и животинската сила на впрегатните волове, коне и пр. Когато трябвало да се вдигне тежест, вдигали я хората; когато трябвало да се изкърти скала, изкъртвали я хората; когато трябвало да се изоре нива, хората и воловете я изоравали. Сравнете съвременните параходи с римските галери, които се задвижвали от роби гребци. Една огромна част от човечеството в старите цивилизации била използвана за тежък, чисто механичен труд. В началото машината, задвижвана от механична сила, сякаш не обещавала освобождаване от този физически труд. Все още големи групи хора били използвани за изкопаване на канали, изсичане на гори, за правене на железопътни изкопи и насипи и пр. Извънредно много се увеличил броят на рудокопачите. Но колкото повече приближавал краят на XIX в., толкова повече нещата се променяли. Човешките същества вече не били нужни само като източник на проста, сляпа сила. Онова, което можело да извърши човек, можело да се направи по-бързо и по-добре от една машина. Човешко присъствие било нужно сега само там, където трябвало да се упражни избор и интелигентност. Човекът на черния робски труд, чийто интелект преди бил съвсем излишен, станал ненужен за благото на човечеството.

Това било присъщо както за такива старинни занятия, като земеделието и рударството, така и за най-новите металургични процеси. Появили се бързите машини за сеитба и жътва, които можели да извършват работа вместо десетки хора. Както римската цивилизация била изградена върху гърба на евтините и лишени от човешко достойнство роби, така и модерната цивилизация се изграждала чрез използването на евтина механична енергия. От сто години насам енергията става все по-евтина, а трудът все по-скъп. Ако в продължение на едно или повече поколения машините трябвало да чакат своя ред в рудниците, то е защото за известно време човешкият труд е бил по-евтин от този на машините.

Това е промяна от първостепенна важност в човешкия живот. Главна грижа на богаташа и на управителя в старите цивилизации била да си обезпечат запас от роби. През XIX в. на интелигентните ръководители ставало все по-ясно, че простият човек сега е нещо повече от безгласна работна сила. Той трябвало да е просветен, дори само, за да се направи неговият труд по-производителен. Още с разпространението на християнското учение, сред народните маси в Европа плахо заблещукала, като тлеещ въглен, светлината на знанието. Същото се забелязва навсякъде, където се настанил и ислямът. Станало ясно, че човек трябва не само да вярва сляпо, но и да разбира поне малко от вярата, чрез която се спасява, и да може да чете свещените книги, с които тя се предавала. Християнските спорове и надпреварата да се спечелят привърженици, подготвили почвата за развитие на народната просвета. В Англия, например, през 30-те и 40-те години на XIX в. диспутите на сектите и необходимостта да привлекат последователи, още на юношеска възраст, предизвикали създаването на редица конкуриращи се учебни заведения за деца: черковните „национални“ училища, отцепническите „британски“ училища и дори римокатолическите първоначални училища. Втората половина на XIX в. била период на развитие на народната просвета в целия западен свят. В образованието на висшите класи нямало подобен прогрес (известен прогрес несъмнено е имало, но не чак такъв, че да съответства на прогреса в народното образование). Голямата пропаст, която досега разделяла грамотни и неграмотни, се превърнала в едва забележима разлика, а революцията в техниката, която на пръв поглед нямала връзка със социалните условия, неизбежно налагала пълното изчезване на неграмотната класа.

Икономическата революция в Римската република никога не била ясно осъзнавана от простия народ. Обикновеният римски гражданин не осъзнавал напълно промените, които настъпвали в живота му. Но индустриалната революция, със своето развитие в края на XIX в., вече се осъзнавала все по-ясно от обикновените хора като един цялостен процес. Те можели вече да четат, да пишат, да обсъждат, да ходят навсякъде и да виждат много неща, за разлика от своите предшественици.

Глава LIX
Развитие на модерните политически и социални идеи

Учрежденията, обичаите и политическите идеи на старите цивилизации израствали бавно, век след век, без човек да ги е планирал или да е предвиждал развитието им. Едва във века на „юношеството“ на човечеството — VI в. пр.н.е. — хората започнали да мислят за своите взаимоотношения, да критикуват и да предлагат изменение и преустройство на установените вери и закони, както и на похватите за управление.

Ние разказахме за блестящата зора на научната мисъл, зародена в Гърция и Александрия, и как това многообещаващо начало било помрачено от робството и от черните облаци на религиозната нетърпимост и абсолютизма. Светлината на смелата и независима мисъл прониква отново през духовния мрак, който обхванал Европа, едва в XV и XVI в. Ние се опитахме да покажем ролята, която изиграли арабската любознателност и монголските завоевания в това постепенно проясняване на духовните небеса, надвиснали над Европа. Първите резултати дала приложната наука, а първите плодове на възродената енергия на цивилизацията били материалните постижения и материалната сила. Науките за човешките отношения — индивидуалната и социална психология, педагогиката и политическата икономия — са тясно свързани с много духовни преживявания. Напредъкът, направен от тях, бил по-бавен, защото те трябвало да преодоляват по-голяма опозиция. Хората изслушвали спокойно най-различни мисли за звездите и молекулите, но не и каквото и да било мнение за основите на своя живот.

Също както в Гърция смелите размисли на Платон се появили преди Аристотеловото прилежно изследване на фактите, така и в Европа първите политически изследвания се появили под формата на „утопични“ разкази, пряко подражаващи Платоновата „Република“ и „Закони“. „Утопия“ на Томас Море любопитно подражание на Платон, което довело до създаването на един нов английски закон за бедните. „Градът на слънцето“ от неаполитанеца Томазо Кампанела бил по-фантастичен и дал по-малко резултати.

Към края на XVII в. в Европа вече била създадена значителна по обем литература, засягащи политически и социални въпроси. Между пионерите в тази област бил Джон Лок, син на английски републиканец и оксфордски учен, който пръв насочил своето внимание върху химията и медицината. Неговите трактати върху управлението, веротърпимостта и възпитанието показват, че той напълно вярвал във възможностите на социалното преустройство. Малко по-късно във Франция Шарл Монтескьо (1689–1755 г.) подложил социалните, политически и религиозни институции на проницателен и религиозен анализ. Той разобличил магическият престиж на абсолютната монархия във Франция. Монтескьо разделя с Лок заслугата за изясняването на много лъжливи идеи, които досега пречели на съзнателните и разумни опити да се преустрои човешкото общество.

Поколението от средата и края на XVIII в., смело продължило с неговите похвати да разчиства моралните и умствени заблуди. Една група писатели — „енциклопедистите“, хора с бунтовен дух, възпитаници на йезуитските училища, се заловили да планират изграждането на един нов свят. Наред с тях били икономистите, които правили смели изследвания в областта на производството и разпределението на храната и стоките. Морели, авторът на „Кодекс на природата“ нападал частната собственост и предлагал комунистическа организация на обществото. Той бил предвестник на онази голяма и разнообразна школа от мислители в XIX в., които обикновено се наричат с общото име „социалисти“.

Що е социализъм? Има стотици определения на социализма и хиляди негови течения. Това е една критика на идеята за собственост, от гледище на общественото благо. Накратко ще разгледаме историята на тази идея през вековете. Заедно с една друга идея — идеята за интернационализма — те образуват оста, около която главно се върти съвременният политически живот.

Идеята за собственост води началото си от войнствените инстинкти на видовете. Много време, преди хората да са станали хора, нашият прадядо — човекоподобната маймуна е била вече собственик. Първобитната собственост е онова, за което животното е водило борба — кучето за своя кокал, тигрицата за своето леговище, вълкът за своето стадо. Няма по-безсмислен израз в социологията от „първобитен комунизъм“. Старейшината на племето още в най-ранните палеолитни времена е отстоявал правото си на собственост върху жените и дъщерите, върху своите оръдия, върху своя видим свят. Ако някой чужд мъж се промъкнел в неговите владения той се биел с него и го убивал, ако можел. Аткинсон убедително доказва в своя „Първобитен закон“, че човешкият род се е развивал през вековете, благодарение на това че старейшината е започнал да се примирява със съществуването на по-младите мъже около себе си и с тяхното право на собственост върху жените, залавяни извън племето, върху оръдията и украшенията, които те си правели, и върху лова. Човешкото общество се създало въз основа на компромис между един собственик и друг. Това е инстинктивен компромис, наложен на племето от необходимостта да изгони някое друго, чуждо племе от своята територия. Ако хълмовете, горите и потоците не са „твоя“ земя или „моя“ земя, то е защото те трябва, по силата на необходимостта, да са „наша“ земя. Чувството за собственост у животното и у първобитния дивак било много доразвито, отколкото в цивилизования свят днес. То се корени по-скоро в нашите инстинкти, отколкото в нашия разум.

Както за дивака, така и за днешния некултурен човек, чувството за собственост няма никакви ограничения. Всичко, което може да се завладее, трябва да се притежава: жени, пленници, уловени животни, горска поляна, пещера, и какво ли не. С развитието на обществото хората започнали да си изработват различни първобитни начини за разрешаване на въпросите около собствеността. За собственост се считало всичко, което човек пръв е видял, направил или заловил. Изглеждало напълно естествено, един длъжник, който не може да плати дълга си, да стане собственост на своя кредитор. Също така изглеждало естествено човек, след като нарече едно парче земя „свое“, да иска наем от всеки, който желае да го обработва. Едва когато пред хората започнали да се разкриват възможностите на организирания живот, това абсолютно право на собственост върху всяко нещо започнало да се ограничава. Хората разбрали, че живеят в свят, където всичко е завладяно и присвоено, където дори самите те се раждат, за да бъдат владени и присвоявани. Трудно е днес да се проследят социалните борби на по-ранните цивилизации, но от разказаното за Римската република се вижда, че нейното общество не било чуждо на идеята, как дълговете на много отделни хора могат да станат обществено бедствие и затова трябва да се унищожат, и как безграничното владеене на земята е голямо неудобство. Установено е, че Вавилон в по-късния си период е ограничавал много правата на собственост върху робите. Не на последно място, в учението на Исус срещаме нападки срещу собствеността, каквито никога по-рано не е имало. Ние споменахме вече неговите думи, че е по-лесно камила да мине през иглени уши, отколкото притежателят на големи имоти да влезе в Царството Небесно. През последните 25–30 века в света непрекъснато се стеснявали границите, в които собствеността се разрешавала. Хиляда и деветстотин години след Исус ние вече виждаме как светът, под влияние на християнското учение, се убеждава, че не може да има собственост върху човешки същества. Разклатена е също и идеята, че „човек може да прави каквото си иска със своята собственост“.

Но в края на XVIII в. светът все още се колебаел по отношение на тези въпроси. Той нямал достатъчно ясни, още по-малко точно установени данни, въз основа на които да ги разреши изцяло. Един от неговите първични импулси бил стремежът да се защитава собствеността от алчността и разхищението на кралете и от експлоатацията на авантюристите благородници. Френската революция избухнала главно в защита на частната собственост от данъчно облагане, но лозунгът за равенство, провъзгласен от революцията, я превърнал в противник на самата собственост. „Как хората могат да бъдат свободни и равни, когато мнозина от тях няма къде да живеят и какво да ядат, а собствениците не искат да ги хранят, нито подслоняват, ако не работят, и то прекалено много?“ — оплаквали се бедните.

На този въпрос дала отговор една важна политическа група, която предложила да се започне „разделението“. Тази група искала да направи собствеността по-интензивна и всеобща. Първите социалисти, или, за да бъдем по-точни — комунистите, се стремели към същата цел, но по друг път, като искали съвсем да „унищожат“ частната собственост. Демократичната държава трябвало, според тях, да притежава цялата собственост.

Парадоксално е, че хората се стремели към една и съща цел — свободата и щастието на всички, а предлагали различни пътища, едни — да се направи собствеността неотменна, а други — да се унищожи напълно. Причините за този парадокс трябва да се търсят във факта, че собствеността не е просто, а напротив, твърде сложно понятие.

Едва през XIX в. хората започнали да приемат, че много вещи (като четката на художника, дрехите, четката за зъби и пр.) са неотменна лична собственост, но че има и голям брой неща, например — железници, различни видове машини, жилища, обработваеми градини, лодки за удоволствие и др. — всяко от които трябва внимателно да се разглежда отделно, за да се определи доколко и в каква степен може да се счита за частна собственост, и доколко принадлежи на обществото и трябва да се владее и управлява от държавата за общо ползване и взаимен интерес. Практичната страна на тези въпроси минава в политиката и възниква проблем за създаване и поддържане на ефикасна държавна администрация. Пораждат се спорове в социалната психология, които влизат във взаимодействие с изследванията на чистата наука. Критиката на собствеността и до днес си остава по-скоро теория, отколкото наука. От едната страна стоят индивидуалистите, които искат да се закрилят и увеличават правата ни върху това, което притежаваме, а от друга страна са социалисти те, които искат да слеят в едно нашите имоти и да ограничат собствеността ни. Човек ясно вижда разликата между крайния индивидуалист, който едва ли би плащал някакъв данък за издръжка на правителството, и комуниста, който отрича каква то и да била собственост. Обикновено днешният социалист е „колективист“ — той допуска в някаква степен частна собственост, но такива клонове, като просветата, транспорта, рудниците, поземлените владения, повечето масови производства на предмети от първа необходимост и пр., държи да бъдат в ръцете на високоорганизирана държава. Днес съществува стремеж у разумните хора към един научно обоснован и планиран умерен социализъм. Все по-ясно се вижда, че необразования човек неохотно и неуспешно се труди в големите предприятия, че всяка стъпка, която води към едно усложняване на положението, и всяко преминаване на една функция от частни ръце в ръцете на държавата, неизбежно налагат съответния прогрес във възпитанието, в организацията на контрола и в ръководството. Както печатът, така и другите политически оръжия на съвременната държава, са още твърде груби, за да е възможно голямо разширение на колективната дейност.

По една или друга причина, през XIX в. конфликтът между наематели и наемни работници навлиза в една фаза на изострени отношения, и върху тази почва проповедта за простата форма на комунизма, свързана с името на Маркс, добива широко разпространение. Маркс е основал своите теории върху идеята, че умовете на хората са ограничени от техните икономически нужди, и че съществува неизбежен конфликт на интереси между богата класа, от една страна, и масата на наемниците, от друга. С напредъка в образованието, наложен от революцията в техниката, това голямо наемно мнозинство става все повече и повече класово осъзнато и все повече и повече враждебно настроено към управляващото малцинство. Маркс пророкувал и идеализирал една нова социална държава, в коя го работниците по някакъв начин ще завземат властта. Антагонизмът, въстанието, възможната революция, са достатъчно разбираеми, но от това не следва, че ще настъпи една нова социална държава или нещо друго, освен един социално разрушителен процес. Поставен на изпитание в Русия, марксизмът, както ще отбележим по-късно, се оказа удивително нетворчески.

Маркс се стремял да замести националния антагонизъм с класовия. Марксизмът създал последователно Първи, Втори и Трети работнически Интернационал. Но, изхождайки от модерния индивидуализъм, също може да се достигне до интернационални идеи. От дните на великия английски икономист Адам Смит насам, все повече се разпространява идеята, че за благосъстоянието на света е нужна свободна търговия по цялата земя. Индивидуалистът, с неговата враждебност към държавата, отрича също и тарифите, и всички ограничения на свободното действие и движение, които националните граници налагат. Интересно е да се проследи как тези две течения, така различни по дух и по същество — марксическият социализъм на класовата борба и индивидуалистичната миролюбива философия за свободна търговия — водят, в края на краищата, въпреки различните им изходни пунктове, към едни и същи изводи за едно ново световно стопанство, неограничавано от държавните граници. Логиката на действителността тържествува над логиката на теорията. Забелязваме, че индивидуалистичната и социалистическата теории излезли от противоположни начални пунктове, са две разновидности на един общ стремеж да се установят по-широки социални и политически идеи и тълкувания, на базата, на които хората да се съгласят да работят съвместно. Това е един стремеж, който започнал в Европа и се засилил, когато доверието в идеите на Свещената Римска империя и в християнския свят се загубило. В епохата на великите географски открития човешкият кръгозор се разширил и на „разположение“ бил не само Средиземноморският басейн, а цялото земно кълбо.

За да проследим възникването и развитието на социалните, икономически и политически идеи до наши дни, би трябвало да разгледаме твърде много спорни въпроси, които не влизат в обсега и намеренията на тази книга. Но, разгледани от гледна точка на задълбоченото изучаване на световната история, сме длъжни да признаем, че окончателното оформяне на тези идеи в човешкия ум е още една незавършена задача. Ние дори не можем да пресметнем доколко тя е незавършена. Съществуват признаци, че се създават известни общи възгледи и тяхното влияние върху днешните политически и обществени събития вече се чувства. За сега, обаче, те не са достатъчно ясни, ни то достатъчно убедителни, за да тласнат хората систематично към тяхното реализиране. Действията на масите се колебаят между традицията и новото, клонейки повече към традиционното. Все пак се оформят очертанията на един нов обществен ред. Тези очертания са още твърде неясни. Подробностите във формулирането на същността му постоянно се колебаят и изменят, но все пак мъглата, която го покрива, постепенно се разпръсква и основните му характеристики се очертават все по-ясно.

С всяка измината година все повече си пробива път схващането, че в много отношения и в редица области човечеството изгражда единно общество, и че все повече и повече е необходимо в тези области да има общ контрол, който да обхваща целия свят. Например, става все по-ясно, че земното кълбо сега представлява цялостна икономическа единица, че рационалната експлоатация на неговите източници изисква общо ръководство. Големите сили и размахът, които откритията дали на човешкия труд, правят сегашното разпокъсано и противоречиво ръководство все повече прахосническо и опасно. Финансовите и парични операции също добиват световно значение и тяхното успешно уреждане е възможно само върху широки основи. Също така е ясно, че заразните болести и увеличаването на миграцията са неща, които засягат целия свят. Могъществото на човека и сферите на неговата дейност са се увеличили изключително много и войната не може повече да се счита като ефикасно средство за уреждане на споровете между правителства и народи. Всичко това налага управление и власт с по-голям обхват и по-голяма широта, отколкото което и да било правителство, съществувало досега.

Но от това не следва, че разрешението на тези проблеми е в образуването на някакво световно свръхправителство, чрез завоевание или обединение на отделните правителства. По аналогия на съществуващите учреждения, хората достигнали до идеята за Парламент на човечеството, за Световен конгрес, за „Президент“ или „Император“ на земното кълбо, но обсъждането и опитите в продължение на половин век обезсърчили вярата в подобна идея. Световната мисъл се насочва към създаване на специални комитети или организации със световни права, където, в една или друга област, вземат участие делегации на отделните правителства. Тези институти имат мисията да опазват от разхищение природните богатства, да съдействат за тяхното разработване, за уеднаквяването на трудовите условия, за световния мир, да уреждат въпроса за валутата, за движението на населението, хигиената и т.н.

Така светът може и да свикне неговите общи интереси да се уреждат, без да има нужда от някакво формално учредено световно правителство. За да се постигне, обаче, такава степен на единство, за да могат такива международни организации да превъзмогнат патриотичните подозрения и ревност, необходимо е човешката раса да осъзнае добре идеята за единство. Необходимо е идеята за „човечеството като едно семейство“ да стане предмет на всеобщо обучение и разбиране.

Повече от двадесет века духът на великите универсални религии е поддържал и разпространявал идеята за всеобщо човешко братство, но и до ден-днешен омразата, гневът и недоверието, породени от племенните, национални, расови и религиозни различия, успешно спъват по-свободните схващания и подтици, които биха направили всеки отделен човек гражданин на цялото човечество. Идеята за човешкото братство сега се бори за спечелване на човешката душа също така, както християнството сее борило да просветли Европа през VI и VII в. Да се посеят и възтържествуват тези идеи е задача, която изисква множество безкористни и предани на човечеството мисионери. Никой съвременник не може категорично да прецени колко е напреднало това дело.

Социалните и икономически въпроси са неразделно свързани с международните. Разрешението им за всеки отделен случай трябва да се съобразява с апела за Служба на човечеството, който прониква в човешкото сърце и го вдъхновява. Недоверието и егоизмът на нациите влияят на всеки отделен собственик и работник, когато става въпрос за общото благо. Силно развитото чувство за собственост у индивида съответства на алчността на нациите и монарсите. Това са явления, породени от едни и същи инстинкти, традиции и невежество. Интернационализмът е социализмът на нациите. Никой не ще се осмели да твърди, че вече е налице необходимата обществена психология, и че светът разполага с достатъчно изпитани методи на обучение и организация, за да пристъпи на практика към окончателното разрешение на въпросите за човешките отношения и сътрудничество. Днес ние сме толкова неспособни да създадем една истинска, ефикасна организация на света, колкото хората през 1820 г. са били неспособни да изработят проект на електропровод. Въпреки това, не се съмняваме, че нашето желание е практически изпълнимо и близо до осъществяването си.

Никой не може да надхвърли предела на своите собствени знания. И най-смелата мисъл не може да постигне нещо, извън ограниченията на съвременното човешко знание. Невъзможно е да се отгатне или предскаже още колко поколения трябва да страдат от войни, разбойничество, несигурност и мизерия, преди да настъпи зората на великия мир — мирът в сърцето и мирът в света, който ще сложи край на прахосническия и безцелен живот. Разрешенията, които се предлагат, са още неясни, много общи и съмнителни. И все пак, промяна в човешкия мироглед се извършва, но тя е все още непълна. Нашите схващания стават наистина по-ясни и по-точни, но е трудно да се каже дали се променят бавно или бързо. Днешното им безсилие се дължи на неувереност в тяхната точност и правота. Те се разбират погрешно, защото се представят по различни и объркани начини. Точността и увереността ще направят новото схващане за света по-силно. Това ще помогне за превъзпитанието на човечеството. Стигнем ли до това ясно разбиране, преустройството ще последва логически.

Глава LX
Разширяването на Съединените Щати

Онази част от света, която постигнала най-непосредствени и поразяващи резултати, благодарение на новите открития в областта на транспорта, била Северна Америка. Съединените Щати въплътили в политиката си, а тяхната конституция легализирала либералните идеи от средата на XVII в. Те унищожили държавната църква и короната, премахнали всички титли, защитавали ревниво собствеността, считайки я за един от неотменните атрибути на свободата, и, с малки различия в отделните щати, дали право на глас почти на всеки пълнолетен гражданин от мъжки пол. Начинът на гласуване бил доста първобитен и, вследствие на това, политическият живот попаднал много скоро под властта на крайно дисциплинираните партийни машини, което, обаче, не попречило на широката маса, макар току-що еманципирана, да развие енергия, предприемчивост и обществен дух в несравнимо по-висока степен, отколкото у който и да било друг съвременен народ.

Не по-малко удивителни резултати били постигнати в увеличаването на скоростта на средствата за съобщение. Любопитно е, че американците, които най-много от всички дължат на това, най-малко от всички го почувствали като новост. Съединените Щати възприели железницата, речният параход, телеграфа и пр. като органична част от своето естествено развитие. По една щастлива случайност, тези изобретения идват тъкмо навреме, за да спасят американското единство. Днешните Съединени Щати са били създадени благодарение на речния параход, а по-късно — на железниците. Без тези изобретения, образуването на огромната сухоземна държава не би било възможно. Притокът на емигранти на запад би бил много по-бавен. Те вероятно никога не биха преминали големите централни равнини. Щяха да са потребни близо двеста години, за да може заселването да стигне от океанското крайбрежие до река Мисури. Първият щат, основан в 1812 г., оттатък реката, бил Мисури, и той се развивал изключително благодарение на параходството. Останалото пространство до Тихи океан било населено в продължение на няколко десетилетия.

Ако можехме да използваме кинематографа, би било интересно да разгледаме картата на Северна Америка от 1600 г. насам, като с малки точки означим всеки сто жители, а със звезди — градовете със стохилядно население.

Ще видим как в продължение на двеста години точките пълзят бавно по морските крайбрежия и по плавателните реки и езера, като се разпространяват по-бавно в Индиана, Кентъки и т.н. Към 1810 г. настъпва промяна. Тогава животът става по-оживен край речните течения. Точките се умножават и разпространяват по-нагоре. Това означава, че параходът е достигнал до там. Точки ще се появят скоро в Канзас и Небраска, започвайки от големите реки.

Около 1830 г., благодарение на железниците, малките черни точки ще станат вече толкова много, като че ли са напръскани с пръскачка. Ще се забележат тук-там и първите звезди — градове с по сто хиляди жители, отначало един-два, а после множество, всеки от които е отделен възел в растящата мрежа на железниците.

Развитието на Съединените Щати е процес, който няма прецедент в историята на света. Това е ново явление. Такова общество не би могло да се образува по-рано и, ако се бе образувало, без железниците то отдавна би се разпаднало на части. Без железници и телеграфи би било много по-лесно Калифорния да се управлява от Пекин, отколкото от Вашингтон. Населението на Американските Съединени Щати не само нараствало в чудовищни размери, но и оставало еднородно. Нещо повече, то ставало все по-еднородно. Днес жителят на Сан Франциско повече прилича на нюйоркчанин, отколкото човекът от Вирджиния е приличал на човека от Нова Англия преди един век. Процесът на асимилация все още продължава, неспъван от нищо, и Съединените Щати се сближават от железницата и телеграфа все повече и повече, като се превръщат в едно огромно единство, което говори, мисли и действува хармонично. Скоро и авиацията започнала да помага в този процес.

И по-рано е имало големи царства, надминаващи сто милиона население, но те са били сбор от различни народности. Никога по-рано не е имало един народ от такъв мащаб. Възниква нужда от ново название на това явление. Ние наричаме Съединените Щати държава също така, както наричаме държава Франция или Холандия, но между тях има разлика, колкото между автомобила и двуколката. Те са рожба на различни периоди, работят с различен темп и по съвсем различни начини. По размер и възможности Съединените Щати на Америка са по средата на пътя от съвременната европейска държава към Световни Съединени Щати.

Естествено, по пътя към сегашното си могъщество и сигурност американският народ е минал през фази на жестока борба. Речните параходи, железниците, телеграфът и свързаните с тях улеснения, все пак не са могли да предотвратят един постепенно усложняващ се сблъсък на интереси и идеи между Южните и Северните щати. Южните щати били робовладелски, а в Северните робството не съществувало. Тъкмо железниците и параходите значително повлияли тази стара вражда между Севера и Юга да прерасне в конфликт. Нарастващото уеднаквяване и взаимно опознаване, за което спомогнали подобрените средства за съобщение, изостряли все повече въпросът, дали южният, или северният дух ще господства в щатите. Шансовете за споразумение били нищожни. Северният дух бил свободен и индивидуалистичен, докато южният ратувал за големи поземлени имения и за благородно съсловие, владеещо над черното подвластно мнозинство.

Всяка нова теория ставала арена на конфликт между двете виждания — дали това да бъде държава на свободни граждани, или в нея да господства едрата поземлена и робовладелска система. От 1830 г. едно американско дружество за борба срещу робството не само се съпротивило на разширението на този институт, но провеждало агитация из цялата страна за неговото пълно унищожение. Спорът преминал в открит конфликт след допускането на Тексас в съюза. Този щат първоначално бил част от република Мексико, но бил колонизиран до голяма степен от американци от робовладелските щати, откъснал се от Мексико, извоювал своята независимост в 1835 г. и бил присъединен към Съединените Щати в 1844 г. Според мексиканските закони робството било забранено, но сега Югът поискал установяването му в Тексас. И сполучил.

В същото време, развитието на океанското корабоплаване засилвало притока на емигранти от Европа. Емигрантите увеличавали населението на северните земеделски области. Превръщането на Айова, Минесота и Орегон в щати, дало на антиробския Север възможност да получи надмощие в сената и в камарата на представителите. Югът, раздразнен от растящата заплаха на аболиционисткото движение, и страхувайки се от неговото надмощие в конгреса, заговорил за отцепване от съюза. Южняците започнали да мечтаят за анексии на юг, в Мексико и в островите на Западна Индия, и за една голяма робовладелска държава, отделена от Севера и стигаща до Панама.

Избирането на Абрахам Линкълн, противник на робството, за президент в 1860 г., накарало юга да се оттегли от съюза. Южна Каролина гласувала „Закон за отделяне“ и се подготвила за война. Мисисипи, Флорида, Алабама, Джорджия, Луизиана и Тексас се присъединили към нея. Един конгрес, свикан в Монтгомъри (Алабама) избрал Джеферсън Дейвис за президент на „конфедеративните щати“ на Америка и гласувал конституция, която изрично узаконявала „институцията на негърското робство“.

Абрахам Линкълн бил типичен представител на новото поколение, израснало през войната за независимост. Той е роден в Кентъки през 1809 г. Детството си прекарал в Индиана и по-късно в Илинойс. В онези дни животът в Индиана бил изключително суров. Къщата на Линкълн представлявала проста дървена хижа в девствената гора. Майка му отрано го научила да чете, но образованието му останало оскъдно. На 17 години той бил висок юноша, с атлетично телосложение. Известно време работил като продавач в магазин, а по-късно започнал неуспешна търговия с един съдружник пияница и направил дългове, които едва изплатил в продължение на 15 години. В 1834 г., 25 годишен, Линкълн бил избран за член на камарата на представителите от щата Илинойс. В Илинойс въпросът за робството бил особено парлив, защото партията, която се борела за запазване на робството, имала свой виден представител в Националния конгрес — сенаторът Дъглас от Илинойс — човек с големи способности и престиж. В продължение на няколко години Линкълн водел борба срещу него с речи и памфлети, докато постепенно станал неговият най-страшен противник. Върхът на тяхната борба били президентските избори в 1860 г., след които на 4 март 1861 г. Линкълн заел президентският пост. Южните щати се отделили от властта на Федералното правителство във Вашингтон и открили военни действия.

В началото войната се водела с импровизирани армии, наброяващи едва няколко десетки хиляди души. Постепенно техният брой се увеличил до стотици хиляди войници, докато най-после федералните войски надминали цифрата един милион. Борбата се водела в обширното пространство между Ню Мексико и океана. Вашингтон и Ричмънд били двата главни обекта на военните действия. Тук не можем да предадем напълно картината на тази епична борба, която, като удивителна вълна, заливайки хълмовете и горите на Тенеси и Вирджиния, се спускала надолу по Мисисипи. Както при всяка междуособица, последвали страшни опустошения и избивания на хора. Офанзиви и контраофанзиви се редували една след друга. И от двете страни надеждата отстъпвала на отчаянието, връщала се отново, за да бъде наново изгубена и т.н. Имало моменти, когато изглеждало, че Вашингтон вече е в ръцете на конфедератите. Друг път обратно — федералните войски от север заплашвали Ричмънд. По-малобройни и много по-бедни, конфедератите, в замяна на това, били предвождани от един пълководец с изумителни способности — генерал Ли. Военното ръководство на Съюза било много по-слабо. Генералите често били отстранявани от длъжност, за да бъдат поставени на тяхно място нови, докато най-после, под началството на Шермън и Грант била постигната победа над изтощения Юг. През октомври 1864 г. една федерална армия под началството на Шермън, пробила лявото крило на конфедератите, настъпила от Тенеси през Джорджия до крайбрежието, право през земите на конфедератите и после завила нагоре през двете Каролини, озовавайки се по този начин в тила на конфедеративните армии. През това време Грант задържал Ли пред Ричмънд. Заградени по този начин, на 9 април 1865 г. Ли и неговата армия се предали. В разстояние на един месец останалите противникови армии също сложили оръжието си и конфедерацията била смазана.

Тази кръвопролитна, четиригодишна гражданска война, подложила на огромно физическо и морално напрежение народа на Съединените Щати. За да се разбере по-добре това, не трябва да се забравя, че принципът за автономията на отделните щати бил много скъп на всички в Америка. Мнозина, вероятно, искрено са разсъждавали така — Северът насила налага на Юга унищожаването на робството. С това се обяснява, например, обстоятелството, че в граничните щати братя и братовчеди се присъединявали към едната или другата партия, дори баща и син се озовавали един срещу друг. Северът приемал своята кауза за справедлива, но за голям брой хора тя не била абсолютна и безспорна. Що се касае до Линкълн, за него не съществувало нито съмнение, нито колебание. Линкълн бил за обединение на Америка и за мир в нея. Той бил за премахване на робството, но за него този въпрос стоял на втори план. Върховната цел на Линкълн била с всички средства да се предотврати разкъсването на щатите на две противоположни и враждуващи, части.

Когато в началото на войната Конгресът и федералните генерали предприели едно прибързано освобождаване на негрите, Линкълн се противопоставил и поохладил техният жар. Той бил за освобождението на робите, но на етапи и с обезщетения. Едва през януари 1865 г. положението назряло дотолкова, че Конгресът предложил ликвидирането на робството завинаги, чрез поправка в Конституцията. Но още преди тази поправка да бъде утвърдена от щатите, войната вече била завършена.

Колкото повече през 1862–63 г. войната се протакала, толкова повече жарът и ентусиазмът се изпарявали. Америка преминала през всички фази на военна умора и отвращение от войната. Президентът се озовал сред пораженци, изменници, уволнени генерали и коварни политици. Народът бил уморен и не вярвал в победата, а армията — отпаднала духом, предвождана от неспособни и малодушни генерали. Линкълн се утешавал само с това, че и Джеферсън Дейвис в Ричмънд не бил в по-добро положение. Английското правителство се държало много непочтено и позволило на конфедеративните агенти в Англия да екипират три бързи пиратски кораба, които изгонили корабите на Съюза от моретата. Френската армия в Мексико тъпчела в калта Монроевата доктрина. От Ричмънд дошли лукави предложения да се прекрати войната и споровете да се обсъдят по-късно, а съюзените федералисти и конфедерати да се заемат с борба срещу французите в Мексико. Линкълн не искал и да чуе за такива предложения, докато не се осъществи единството. Американците, отвърнал той, могат да предприемат подобни акции само като един народ, но не и като два.

Той успял да остане господар на положението в своите щати през дългите изнурителни месеци на поражение, безплодни усилия, разделяне и отпаднал дух. В най-тежките минути Линкълн не се усъмнил пито за миг в правотата на поставената цел и в победата. Имало моменти, когато никакъв изход не се виждал. Тогава Линкълн прекарвал неотлъчно дни и нощи в Белия дом — мълчалив и неподвижен, мразен символ на непобедимата решителност. В такива часове той разсейвал и отморявал духа си с шеги и анекдоти.

Линкълн доживял да види тържествуващото единство на Америка. Той влязъл в Ричмънд на следващия ден след неговата капитулация и там узнал, че генерал Ли се е предал. После се завърнал във Вашингтон и на 11 април произнесъл последната си публична реч. На 14 април вечерта отишъл в театър „Форд“ във Вашингтон, където по време на спектакъла с един револверен изстрел отзад в главата бил убит на място от един актьор на име Бут, който имал някакво оплакване срещу него и се промъкнал в ложата незабелязано.

Но делото на Линкълн било завършено. Единството на Съединените Щати било спасено и у твърдяно.

В началото на войната до брега на Тихи океан нямало железници, но след нейния край, те пропълзели на всички посоки като бързо растящо растение. Обхванали и сплели цялата обширна територия на Съединените Щати в едно неделимо духовно и материално единство, в най-голямото общество в света, което ще остане такова до момента, в който простият народ на Китай се научи да чете.

Глава LXI
Издигането на Германия и господството й в Европа

След трусовете от Френската революция и след Наполеоновата авантюра, Европа донякъде се успокоила. За известно време настъпил несигурен мир и едно своеобразно съживяване на политическия живот, съществувал петдесет години преди това. До средата на XIX в. новите открития в областта на металургията, развитието на железниците и корабоплаването не се отразили особено върху политическите условия. Затова пък социалното напрежение, породено от развитието на градската индустрия, нараснало. Франция си оставала твърде неспокойна страна. Революцията от 1830 г. била последвана от друга в 1848 г. След нея, Наполеон III, племенник на Наполеон I Бонапарт, станал председател на републиката, а в 1852 г. — император.

Наполеон III започнал да преустройва Париж. И действително, от живописния, но нехигиеничен град, какъвто бил през XVII век, Наполеон създал един просторен град от мрамор, останал такъв и до днес. Той направил Франция бляскава и модерна държава. Наполеон III възродил съперничеството между великите сили, което през XVII и XVIII в. превърнало Европа в арена на дребнави войни. Руският цар Николай I (1825–1856 г.) също станал агресивен и отправил поглед към Цариград.

През втората половина на века, в Европа започнал нов цикъл от войни. Това били войни за запазване „равновесието на силите“ и за първенство. През Кримската война Англия, Франция и Сардиния нападнали Русия в защита на Турция. Австрия и Прусия — последната в съюз с Италия — водили война за първенство в Германия. Франция освободила Северна Италия до Австрия, за което получила Савоя, а Италия постепенно се обединила в едно кралство. Наполеон III се поддал на нелепата идея да търси авантюри в Мексико, по време на американската гражданска война. На мексиканския трон той настанил за император Максимилиан, но когато федералното правителство показало зъбите си, Наполеон, без никакво колебание, изоставил на произвола на съдбата своето протеже, което мексиканците застреляли.

В 1870 г. между Франция и Прусия също избухнала война за господство в Европа. Прусия предвиждала тази война и се готвела за нея, за разлика от Франция, която била прогнила от подкупи и финансова поквара. Ето защо нейното поражение било бързо и драматично. Германците нахлули във Франция през август. През септември една голяма френска армия, начело с императора, капитулирала в Седан, а друга се предала през октомври в Мец. През януари 1871 г. след обсада и бомбардировка, в германски ръце паднал и Париж. Във Франкфурт бил подписан мир, според който областите Елзас и Лотарингия се предоставяли на германците. Всички немски земи, без Австрия, били обединени в една империя, и кралят на Прусия влязъл в съзвездието на европейските цезари, като германски император.

През следващите четиридесет и три години Германия станала господстваща държава в Европа. През 1877–78 г. на Балканите се водила Руско-Турската война, но, с изключение на известни поправки в картата на Балканите, европейските граници останали стабилни в продължение на тридесет години.

Глава LXII
Новите отвъдморски владения във века на парахода и железницата

Краят на XVIII в. бил период на разпокъсващи се империи и разочарования. Дългото и уморително пътуване между Англия и Испания, от една страна, и техните колонии в Америка, от друга, затруднявало връзките между метрополията и колониите. Те се обособили в нови общества, съвсем различни от метрополията, със свои идеи и интереси, и дори със собствен език. Слабите търговски селища в дивите области, каквито били френските владения в Индия, за да гарантират своето съществуване, трябвало да контактуват с нацията, която била за тях подкрепа и база. Мнозина, в първите години на XIX в., предполагали, че властта на Европа в отвъдморските области не може да се разшири по-нататък. В 1820 г. големите европейски „империи“ извън Европа стеснили своите граници. Само Русия запазила старите си размери.

Британската колониална империя в 1815 г. се състояла от рядко населените крайбрежни речни и езерни области на Канада, чиито единствени селища били станциите за търговия с кожи на „Хъдсън Бей Къмпани“. Англия владеела също една трета от полуостров Индостан, управляван от Източноиндийската компания, крайбрежните области на нос Добра Надежда, населени от чернокожи и от бунтовно настроени холандски преселници, няколко търговски станции по брега на Гибралтар, остров Малта, Ямайка, няколко малки владения с роби в Западна Индия, Английска Гвиана и Южна Америка, а в Австралия и в Тасмания съществували два лагера за осъдени престъпници. Испания задържала Куба и няколко селища на Филипинските острови. Португалия притежавала в Африка малки остатъци от своите стари владения. Холандия разполагала с острови и владения в Източна Индия и Холандска Гвиана, а Дания — с един или два острова в Западна Индия. Франция имала два острова в Западна Индия и Френска Гвиана. Това като че ли било всичко, което било нужно на европейските държави или всичко, каквото е било възможно да завземат в останалия свят. Само Източноиндийската Компания още продължавала да разширява границите си.

Докато Европа била заета с Наполеоновите войни, компанията, ръководена от няколко генерал-губернатори, играела в Индия почти същата роля, каквато по-рано там играели туранците. Тя продължавала своето дело и след Виенския мир, като събирала налози, водела войни, изпращала посланици в азиатските държави и пр. С една дума, разликата между Компанията и една независима държава се състояла, едва ли не, само в това, че единствените задачи на Компанията били да трупа богатства и да ги изпраща на запад.

Тук не можем да разкажем подробно как Английската Компания се добрала до господство, веднъж като съюзник на една държава, друг път на друга, докато, най-накрая, ги подчинила всичките. Нейната власт се разпространила на широко. Картата на Индия започнала да приема очертанията, известни на днешния английски ученик — разноцветни кръпки от отделни държави, под пряко английско управление.

В 1859 г., след един сериозен бунт на туземците в Индия, империята на Източноиндийската Компания била присъединена към британската корона. Със закон, наречен „Закон за по-добро управление на Индия“ генерал-губернаторът станал вицекрал, представляващ суверена, а на мястото на Компанията бил поставен държавен секретар, отговорен пред английския парламент за Индия. За да завърши докрай делото, в 1877 г. лорд Бейкънсфийлд убедил кралица Виктория да се обяви за императрица на Индия.

На тази основа Индия и Англия са свързани и до сега. Индия на практика е все още империята на Великия Могол, но Великият Могол е заместен от „коронованата република“ на Великобритания, т.е. — Индия представлява монархия без монарх (Това се отнася за положението в Индия до началото на века — Б.р.). Британското управление съчетава лошите страни на абсолютната монархия с безличието и безотговорността на бюрократизма. Индиецът, който искал да се оплаче от нещо, нямало към кого да се обърне. Неговият император бил само позлатен символ. При това положение, той трябвало да обнародва брошури в Англия или да инспирира запитване в английската Камара на общините. Колкото повече Парламентът бил зает със своите английски проблеми, с толкова по-малко внимание бивала удостоена Индия, и толкова повече тя била оставяна в ръцете на незначителна група висши местни чиновници.

С изключение на Индия, никое друго европейско отвъдморско владение не се разширило така значително, докато железниците и параходите не се наложили като ефикасни средства за съобщение. Една внушителна група политици в Англия била склонна да счита отвъдморските владения като източник на слабост за кралството. Австралийските колонии се развивали бавно. Но, в 1842 г. там били открити богати залежи на мед, а в 1851 г. — златни пясъци и това придало на тези колонии ново значение. От друга страна, усъвършенстванията на транспорта спомогнали австралийската вълна да стане все по-търсена стока в Европа. До 1845 г. и Канада не напредвала особено, тъй като била смущавана от раздори между своите френски и английски жители. Имало даже няколко сериозни бунта, и едва в 1867 г. новата конституция, която превърнала Канада във федерален доминион, смекчила нейните вътрешни междуособици. И в Канада главната заслуга за настъпилата промяна в общественото развитие се пада на железницата. Прокарването на железниците й позволи — по също както и на Съединените Щати — да се разшири на запад, да изнася на европейския пазар своите зърнени храни и други продукти и, въпреки своето бързо развитие, да остане по език и интереси едно цяло. Железницата, параходът и телеграфният кабел променили всички условия за развитие на колониите.

В Нова Зеландия английски селища започнали да се появяват още преди 1840 г. и тази земя била прибавена към колониалните владения на британската корона.

Както вече отбелязахме, Канада била първата от английските владения, която широко използвала новите икономически условия, възникнали с прокарването на железниците. Скоро и републиките в Южна Америка, особено Аржентина, започнали да чувстват в скотовъдството и кафеените плантации увеличеното влияние на европейския пазар. Досега главните стоки, които привличали европейските държави в ненаселените области, били златото и други метали, готварските подправки, слоновата кост и рибата. В последната четвърт на XIX в. увеличаването на населението в Европа накарало правителствата да обърнат погледите си към тези области, като източник на храна. Индустрията от своя страна се нуждае от суровини — тлъстини и масла от всякакъв вид, каучук и други предмети, които досега били пренебрегвани. От използването на тези продукти, Англия, Холандия и Португалия добивали големи облаги, които все повече се увеличавали. След 1871 г. Германия и Франция, а по-късно и Италия, започнали да търсят не анексирани области за суровини, или обърнали своето внимание към страните на Изток, от чието модернизиране тези три европейски сили можели да извлекат облаги. Така по целия свят, с изключение на Америка, където Монроевата доктрина сега не допускала такива авантюри, започнало ново боричкане, един „лов“ на политически незащитени земи.

Близо до Европа бил африканският континент, чиито възможности до сега не били изследвани. До 1850 г. били познати само Египет и крайбрежията. Ние не разполагаме с достатъчно място, за да разкажем удивителната история на изследователите и авантюристите, които първи пробили африканския мрак, както и за политическите агенти, администратори, търговци, учени и заселници, които тръгнали по техните стъпки. Били открити непознати племена, като пигмеите, чудни животни, като окапите, разкошни плодове, цветя и насекоми, страшни болести, великолепни пейзажи от гори и планини, грамадни вътрешни морета, гигантски реки и водопади — цял нов свят. В Зимбабве били намерени останките на изчезнала цивилизация, създадена в незапомнена древност от някакъв народ на предприемчивия Юг.

В този нов свят, европейците заварили арабските търговци на роби, а негърският живот — първобитен и неустроен.

Към 1900 г., половин век след първото проникване във вътрешността на Африка, тя вече била изцяло изследвана, оценена и разделена между европейските държави. В тази надпревара за плячка малко внимание се обръщало на туземците. Търговията с роби била, по-скоро ограничена, отколкото унищожена. Алчността за каучук — един нов суровинен продукт, събиран принудително от туземците в Белгийско Конго, довела до нечувани жестокости. Нито една европейска сила не запази ръцете си чисти в тази печална история.

Няма да разказваме подробно за начина, по който в 1883 г. Англия завзема Египет, въпреки факта, че исторически Египет бил част от Турската империя, нито за това, как това боричкане за колонии едва не довело до война между Франция и Англия в 1898 г.

Няма да се спираме и на това, как английското правителство отначало оставило Бурите — холандските преселенци в областта на река Ориндж и на Трансваал — да си основат независими републики във вътрешните части на Южна Африка, а после се разкаяло и в 1877 г. анексирало Трансваалската република. По-късно Трансваалските Бури извоюваха свободата си в боя при Маджуба Хил (1881 г.). Маджуба Хил се превърнал в болезнена рана в паметта на английския народ, благодарение на настойчивото му повтаряне в печата. В 1899 г. избухва нова война с двете републики, която продължава три години, коства извънредно много на английския народ и завършва с покоряването на републиките.

Периодът на тяхното подчинение обаче бил кратък. В 1907 г., след падането на завоювалото ги правителство на консерваторите, либералите вземат в свои ръце въпроса за Южна Африка. Той е разрешен като тамошните бивши републики доброволно влизат в обширната Южноафриканска Конфедеративна Република, която се самоуправлява под британската корона.

По този начин, за четвърт век цяла Африка била поделена. Останали не заграбени от европейските сили само три сравнително малки страни: Либерия — една област на западното крайбрежие, населена с освободени негърски роби; Мароко — под властта на един мохамедански султан, и Абисиния — една варварска страна със старинна и особена форма на християнство, която успешно защитила своята независимост срещу Италия, в боя при Адова, в 1896 г.

Глава LXIII
Европейската агресивност в Азия и развитието на Япония

Изглежда невероятно, че това стремглаво боядисване на картата на Африка с европейски цветове било възприето от широки кръгове в Европа като трайно устройство на тази част на света. Дълг на историка е да опише, че то действително било прието като такова. Европеецът бил повърхностно запознат с историята. Той нямал навик да разглежда критично фактите и събитията. Временните предимства над останалия свят, които революцията в техниката дала на европейците, били възприети от хората, които нищо не знаели за великите завоевания на монголците, като доказателство за постоянното и сигурно европейско ръководство над човечеството. Те нямали никакъв усет за разпространението на науката и на нейните плодове и през ум не им минавало, че китайците и индийците могат да продължат научните изследвания също така умело, както французите или англичаните. Те вярвали, че Западът притежава вродена интелектуална енергия, която, при леността и консерватизма, също така вродени у източните народи, осигурява завинаги световно господство на европейците.

Резултатът от тази глупава илюзия бил, че различните европейски външни министерства започнали не само да се надпреварват с англичаните, но също да „прекрояват“ гъстонаселените и цивилизовани страни на Азия, като че ли хората там не били нищо друго, освен суров материал за експлоатация. Както вътрешно безнадеждния, но външно бляскав живот на английската управляваща класа в Индия, така и големите облаги, които Холандия добивала от своите обширни владения в Източна Индия, разпалвали у съперничещите си велики сили мечти за подобни бляскави операции в Персия, в разпадащата се Отоманска империя и в отдалечените Индия, Китай и Япония.

В 1898 г. Германия завзела Киау Чау в Китай. Англия отговорила на това със завземането на Вей Хай Вей, а на следващата година Русия завладяла Порт Артур. Една буря от ненавист към европейците преминала през Китай. Избити били много европейци и покръстени китайци, а в 1900 година били нападнати и обсадени европейските легации в Пекин. Един смесен отряд от европейски войски организирал наказателна експедиция до Пекин, освободил легациите и задигнал огромно количество ценни предмети. По-късно русите завзели Манджурия, а в 1904 г. англичаните навлезли в Тибет.

В борбата на великите сили се намесила една нова държава — Япония. Досега тя играела малка роля в съвременната история. Нейната уединена цивилизация нямала съществен дял в общото оформяне на човешките съдбини. Тя получила много, но дала малко. Същинските японци са от монголската раса. Тяхната цивилизация, тяхното писмо, както и литературните и художествените им традиции са заимствани от китайците. Японската история е крайно интересна и романтична. В началото на християнската ера в Япония се развил феодализмът и рицарството. Нейните нападения върху Корея и Китай са еквивалент на английските войни във Франция. За пръв път Япония се докоснала до Европа през XVI век. В 1542 г. няколко португалци стигнали до бреговете й с една китайска джонка, а 1549 г. йезуитският мисионер Франциск Ксавие започнал да проповядва там християнството. Известно време Япония приемала охотно връзките с Европа и християнските мисионери покръстили много японци. Уилям Адамс станал най-довереният европейски съветник на японците и ги научил как да строят кораби. Предприели се пробни пътувания с кораби до Индия и Перу. След това, обаче, възникнали конфликти между испанските доминиканци, португалските йезуити и английските и холандски протестанти, които поотделно предупреждавали японците да се пазят от политическите намерения на останалите. През времето, когато имали силно влияние, йезуитите преследвали и оскърбявали будистите с голямо ожесточение. В края на краищата, японците стигнали до убеждението, че европейците са нетърпима беда, и че християнството, особено католическото християнство, е просто маска за прикритие на политическите амбиции на папата и на испанската монархия, която вече владеела Филипинските острови. Започнало преследване на християните, а от 1638 г. Япония станала недостъпна за европейците в продължение на двеста години. През тези два века японците до такава степен били откъснати от останалия свят, сякаш живеели на друга планета. Било забранено да се строи какъвто и да било плавателен съд, по-голям от обикновена крайбрежна лодка. Нито японец можел да отиде в чужбина, нито европеец да влезе в Япония.

През тези два века Япония останала извън общото течение на световната история. Тя живеела в едно състояние на живописен феодализъм, при който около пет на сто от населението — самураите, или войниците от благороднически фамилии — тероризирали без ограничение останалото население. През това време светът продължавал да върви към все по-широки перспективи за развитие. Чужди кораби започнали да минават все по-често край японските брегове. С тях, естествено, се случвали и корабокрушения, и в подобни случаи матросите им достигали до брега. Чрез холандската колония на остров Дешима — единствената японска връзка с външния свят, започнали да проникват сведения, които подсказвали, че Япония не се развива така, както народите на западния свят. В 1837 г. в залива Йедо влязъл един кораб, чието знаме било на ивици и звезди. На кораба имало и няколко, спасени след корабокрушение, японски моряци. Корабът бил прогонен с топовни изстрели, но скоро същото знаме се появило на други кораби. В 1849 г. един подобен параход поискал освобождаването на осемнадесет американски моряци, попаднали в Япония след корабокрушение. По-късно в 1853 г., дошли вече четири американски военни кораба, под началството на капитан Пири, които отказали да се отдалечат. Пири пуснал котва в забранените води и изпратил известия до двамата управители, които по това време разделяли властта в Япония. В 1854 г. той се завърнал с десет кораба, но вече модерни, задвижвани с пара и снабдени с големи оръдия. Пири направил предложения за търговия и взаимни връзки, които Япония приела. Той слязъл на сушата с един отряд от 500 души, за да подпише договора. Недоумяващи тълпи японци наблюдавали как тези чужденци крачат из улиците.

Русия, Холандия и Англия последвали примера на Америка. Един японски благородник, чиито земи се пресичали от протоците на Симоносеки, решил да стреля по чуждите параходи, които минавали, но бомбардировката на една флота английски, френски, холандски и американски военни параходи разрушила неговите батареи и унищожила мечоносците му. Най-после в 1865 г. една съюзна ескадра пуснала котва близо до Киото и наложила на Япония договори, които отворили вратите й за чужденците.

С удивителна енергия и ум японците се заловили на работа, за да издигнат своята култура и обществената си организация до нивото на европейските. Никога друга нация не е правила такива бързи крачки напред, каквито направила Япония тогава. В 1866 г. тя представлявала една фантастична карикатура на най-крайния феодализъм, доведен до абсурдни форми. Само след 30 години, през 1899 г. нейният народ застанал на едно ниво с най-напредналите европейски народи. Япония напълно разпръснала убежденията, че Азия непоправимо и безнадеждно е изостанала от Европа. В сравнение с нейния светкавичен прогрес, всички достижения на европейците изглеждат извънредно бавни.

Ние не можем да разкажем с подробности за войната между Япония и Китай от 1894–95 г., която ни дава поразително доказателство за степента на японското поевропейчване. Япония воювала тогава с отлична армия, организирана по европейски образец и малка, но стегната флота. Значението на японското възраждане било оценено от Англия и Съединените Щати, които вече я третирали като европейска държава, но не било разбрано от останалите велики сили, които търсели в Азия „нова Индия“. Русия се стремяла към Корея през Манджурия. Франция вече се била настанила далеч на юг в Тон Кин и Анам, а Германия жадно дебнела наоколо за някаква плячка. Целта на трите държави била да попречат на Япония да пожъне плодовете от победите си над Китай. Понеже била изтощена от борбата, те я заплашили с война.

За известно време, докато събере сили, Япония се подчинила. След десет години тя вече била готова за война с Русия. Тази война отбелязва нова епоха в историята на Азия — краят на европейската надменност. Руският народ нямал нищо общо с империалистичните планове и дори не подозирал бедата, която го очаквала от другия край на света. По-мъдрите руски държавници били против това безумие, но една шайка финансови авантюристи, включително и великите князе, заобикаляли царя. Те очаквали много от разграбването на Манджурия и Китай и не искали да допуснат никакво отстъпление. Започнало прехвърляне на японски армии през морето към Порт Артур и Корея, а по Сибирския железен път безчислени влакове отвеждали руските селяни на смърт, по далечните бойни полета.

Руската армия не била снабдявана редовно, сражавала се лошо и била победена както по море, така и по суша. Руската Балтийска флота заобиколила чак зад Африка, но била напълно разбита в протока Цушима. Едно революционно движение на простия народ в Русия, разярен от това далечно и безсмислено избиване, принудило царя да прекрати войната през 1905 г. Той върнал на Япония южната половина от остров Сахалин, която била заграбена от Русия в 1875 г., изтеглил войските си от Манджурия и се примирил със завземането на Корея от японците. Европейското нашествие в Азия било към своя край и пипалата на Европа започнали да се отдръпват назад.

Глава LXIV
Британската империя през 1914 г.

Тук ще отбележим разнородния състав на частите, които образували Британската империя, и които параходите и железниците съединили в едно. Това също било една особена политическа комбинация, която не е съществувала по-рано.

Централната част на цялата система била „коронованата република“ на съединеното Британско кралство, включващо, въпреки волята, на значителна част от ирландския народ, и Ирландия. Мнозинството в британския парламент, съставен от трите съединени парламента на Англия с Уелс, Шотландия и Ирландия, посочвало главните лица, качествата и политиката на министерството, до голяма степен изхождайки в своя избор от съображения, произтичащи от вътрешния политически живот на Великобритания. Това именно министерство било същинското върховно правителство с власт над цялата империя за мирно и военно време.

Втори по политическа важност за британската държава, били „коронованите републики“ Австралия, Канада, Нова Зеландия и Южна Африка. Всички те били почти независими и самоуправляващи се държави, но в съюз с Англия, и всяка с по един представител на короната, назначен от общото имперско правителство.

Трето място заемала Индийската империя, която представлявала разширена империя на Великия Могол, с нейните зависими страни, и такива под „протекторат“. Тези земи се простирали от Белуджистан до Бирма, като включвали и Аден. Английската корона и английското министерство за Индия (под парламентарен контрол) играели спрямо Индийската империя ролята на някогашната туранска монголска династия.

Следва Египет, където властта на Англия имала двусмислен характер: формално той все още бил част от Турската империя, имал свой монарх, но фактически се намирал под деспотичното английско официално управление.

Судан била още по-двусмислено подчинена „англо-египетска“ провинция, заета и управлявана съвместно от английското и египетското правителства, последното, на свой ред, контролирано от Англия. Следват няколко, отчасти самостоятелни държави като: Малта, Ямайка, Бахамските и Бермудски острови. Някои от тях били създадени от Англия, други не. Техните изборни законодателни тела и изпълнителната власт се назначавали от Англия.

В „коронованите колонии“ властта на английското правителство, която граничела с автокрация, се упражнявала чрез Министерството за колониите. В Цейлон, Тринидад и Фиджи имало назначен административен съвет, а в Гибралтар и Света Елена управлявал губернатор.

Оставали големите пространства, с предимно тропически земи и туземни населения, които били политически слабо развити и нецивилизовани. Тези области се управлявали от туземни главатари, както в Южна Африка, или от една привилегирована търговска компания, както в Родезия. За тази последна и най-неопределена група английски владения били натоварени да се грижат Министерството на колониите и Министерството на външните работи, и Министерството, отговарящо за Индия. Най-голяма отговорност от тях носело първото от тези три министерства.

Оттук става ясно, че никой и никога не е приемал Британската империя като едно цяло. За всеки тя била и е една смесица, съвсем различна от всичко, което до тогава се разбирало под думата „империя“. Но понеже тя все пак осигурявала мир и известен ред, нейната власт била търпяна и поддържана от „подвластните“ й раси, въпреки тиранията и голямото безразличие на метрополията, по отношение на колониите. Властта на Британската империя прилича много на някогашната власт на Атина. Пътищата й за съобщения били предимно морски и връзката й със света осъществявала британската флота. Подобно на всички империи, нейното единство зависело материално от начина и нивото на съобщенията. Развитието на мореплаването, корабостроенето и параходството, между XVII и XIX в., направили възможен и сигурен мира, ала новите усъвършенствания в областта на въздушния, или на бързия сухоземен транспорт, можели по всяко време да я направят крайно неудобна.

Глава LXV
Епохата на въоръжаване в Европа и Световната война през 1914–1918 г.

Прогресът в приложната наука, създал обширната американска република на парахода и железницата и разпрострял ненадеждната власт на британската мирска империя по целия свят, оказал съвсем друго влияние върху народите на вече твърде пренаселената Европа. Те се намерили затворени в граници, прокарани още от епохата на коня, а техните опити за разширяване зад моретата били изпреварени от Англия. Само Русия имала възможност да се разширява на изток. За тази цел тя построила най-дългата железопътна линия през Сибир. Не минало, обаче, много време, и този натиск на изток довел до конфликт с Япония, а натискът й към югоизток, към Персия, Афганистан и Индия, предизвикал недоволството на Англия. Останалите европейски държави трябвало да се преустроят върху една по-широка основа — или да се съюзят доброволно, под една или друга форма, или подобно съюзяване трябвало да им се наложи от някоя господстваща външна сила. Тенденцията на модерната мисъл била, разбира се, в полза на първата алтернатива, но силата на политическата традиция тласкала Европа към втората.

Падането на „империята“ на Наполеон III и създаването на новата Германска империя, насочвали надеждите на едни и страховете на други към идеята за една Европа, обединена и консолидирана под германска хегемония. В продължение на тридесет и шест години мирът и целият политически живот на Европа се концентрирал около тази възможност. След разделянето на империята на Карл Велики Франция станала постоянен съперник на Германия за първенство в Европа. Тя сключила съюз с Русия, а Германия в същото време се свързала с Австрийската империя (от дните на Наполеон тя престанала да се нарича Свещена Римска империя) и с новото кралство Италия, макар и не така здраво. Отначало Англия стояла, както обикновено, встрани от проблемите на континента. Стресната, обаче, от заплашителното развитие на германската флота, тя се принудила да се сближи тясно с франко руската група. Разпаленото въображение на император Вилхелм II (1888–1918 г.) хвърлило Германия в преждевременна отвъдморска експанзия, която въвлякла не само Англия, но и Япония и Съединените Щати в кръга на нейните неприятели.

Всички започнали да се въоръжават. Онази част от националния бюджет, която била отделяна за оръдия, снаряжение, военни кораби и пр., от година на година се увеличавала. Най-после войната избухнала. Понеже германските армии настъпили през Белгия, Англия веднага се намесила във войната на страната на Белгия, увличайки и Япония като свой съюзник. Малко след това, Турция застанала на германска страна. Италия се намесила във войната срещу Австрия в 1915 г., а България се присъединила към централните сили през октомври същата година. В 1916 г. Румъния, а в 1917 г. Съединените Щати и Китай, също били въвлечени във войната срещу Германия. Не е наша задача да определяме точния дял на отговорностите за тази голяма катастрофа. По-интересен е въпросът не защо и по каква причина започнала световната война, а защо не можело тя да се предотврати. За човечеството несравнимо по-важно е обстоятелството, че десетки милиона хора се оказали много големи „патриоти“, твърде глупави, или апатични, за да спрат започването на войната чрез едно движение, в полза на европейското единство, отколкото фактът, че имало нищожен брой хора, които умишлено действали, за да докарат това нещастие.

Не е възможно да проследим тук подробно развоя на войната. В разстояние на няколко месеца станало очевидно, че прогресът на модерната техническа наука е променил много дълбоко естеството на военните действия. Науката дала голяма власт над стоманата, над разстоянията, над болестите, но дали за добро, или за зло ще се употреби тази власт — това зависело от моралното и политическо ниво на света. Правителствата на Европа, тласкани от остарялата политика на ненавист и подозрения, притежавали в свои ръце невиждани досега сили и средства за разрушение. Войната, като все унищожаващ пожар, обгърнала цялата земя, нанасяйки и на победители, и на победени загуби, чиито огромни размери далеч не съответствали на спорните въпроси. Първата фаза на войната започнала със страхотен устрем на германците срещу Париж и едно нашествие на русите в Източна Прусия. И двата удара били твърдо посрещнати и отблъснати. Впоследствие се преминало към отбранителни действия. Започнала „окопна“ война — неприятелите залягали, окопани в дълги траншеи през цяла Европа, неспособни да настъпят дори една крачка, без да получат загуби. На крак се вдигнали милиони армии, а в тила цялото население било организирано да доставя храна и муниции. Настъпило почти пълно прекъсване на всякаква производствена дейност, с изключение на онази, която помагала на военните операции. Всички мъже в Европа, годни за работа, били зачислявани в армията, флотата или в импровизираните фабрики, които обслужвали фронта. Жените замествали мъжете в индустрията. Повече от половината хора във воюващите страни на Европа променили своя занаят, по време на тази титанична борба. С други думи, те били социално изкоренени и отново присадени. Образованието и нормалната научна дейност били ограничени, или пригодени изключително за военни цели. Всички известия, получавани от външния свят, се изопачавали от военния контрол за целите на „пропагандата“.

Фазата на отбранителната война започнала постепенно да се заменя с друга фаза — на нападения срещу населението зад фронтовете. Започнали въздушните атаки и унищожаването на хранителните запаси, за да се сломи съпротивата на войските в окопите. Постоянно се увеличавали размерите и далекобойността на тежките оръдия. Открити били и смъртоносни снаряди с отровни газове, както и малките подвижни укрепления, известни под името „танкове“. Но въздушната борба била най-революционна в своите методи. Тя пренесла военните действия от двете измерения в третото. Досега в историята на човечеството войната ставала там, където настъпвали и се срещали армиите. Сега тя се водела навсякъде. Отначало цепелинът, а после бомбардировачите, пренесли военните действия над и зад фронта, в териториите на мирната гражданска дейност. Разликата между мирно население и армия изчезнала. Всеки, който произвеждал храна, или шиел облекло, всеки, който режел дърва или поправял къща, всяка железопътна станция и всеки склад се смятали за цел, достойна за унищожение. Големи пространства в Европа станали обект на нощни нападения. Градове, като Лондон и Париж, прекарали не една безсънна нощ под грохота на бомбите. Постоянните бомбардировки, противосамолетните оръдия и лудото препускане на пожарните и санитарни коли из тъмните и безлюдни улици действали болезнено и разрушаващо върху духа и здравето на старите хора и малките деца.

Епидемиите, този постоянен спътник на войната, не се появили до самия край на военните действия в 1918 г. В продължение на четири години, медицинската наука не допуснала разпространението на някаква обща епидемия, но по-късно в света избухнала масова инфлуенца (грип — Б.р.), която унищожила милиони хора. В началото гладът не съществувал, но през 1918 г. производството на храна в целия свят намаляло много, поради участието на селското население във войната, а разпределението се затруднявало от разрушенията, причинени от подводниците, прекъсването на обикновените пътища, затварянето на границите, и от дезорганизацията на транспортната система в света. Различните правителства поставили ръка върху намаляващите хранителни запаси, и повече или по-малко успешно, въвели купонна система. През четвъртата година на войната целият свят вече страдал не само от недостиг на храна, но и на облекло, на жилища и на най-обикновени стоки за бита. Стопанската дейност и икономиката били напълно дезорганизирани. Животът на хорала станал невероятно тежък.

След едно голямо усилие през пролетта на 1918 г., германците почти достигнали до Париж, но централните сили не успели, тъй като вече изчерпили до край своя дух и своите материални източници. Същинските военни действия завършили през ноември 1918 г.

Глава LXVI
Революцията и гладът в Русия

Година и повече преди провала на централните сили, се провалила и полуориенталската руска монархия, считана за продължение на Византийската империя. Царската държава показвала признаци на загниване няколко години преди войната. Дворът изпаднал под влиянието на един фанатичен религиозен измамник — Распутин, а гражданската и военна държавна администрация, била неспособна и покварена. В началото на войната в Русия царяло голямо патриотично въодушевление. Свикала се наборна армия, но за нея нямало нито достатъчно снаряжение, нито компетентни офицери, и тази огромна маса, зле снабдявана и лошо командвана, била хвърлена срещу германските и австрийските граници.

Няма никакво съмнение, че бързата поява на руските армии в Източна Прусия през септември 1914 г., отклонила енергията и вниманието на германците от първия техен победоносен устрем към Париж. Страданията и смъртта на стотици хиляди руски селяни спасили Франция от пълен разгром в този критичен момент в началото на войната и направили Западна Европа длъжница на този велик, страдалчески народ. Войната, обаче, се оказала непосилна за тази трудно подвижна и лошо организирана армия. Руските войници били изпращани на бой без оръжия, дори без патрони за пушките. Те просто били прахосвани от своите офицери и генерали, изпаднали в един делириум на милитаристско въодушевление. Известно време войските страдали безропотно, както страдат животните, но съществуват граници за търпението, дори и на най-невежия. Дълбоко отвращение от царизма плъзнало из тези армии от хора, предателски изпращани на заколение. От края на 1915 г. Русия станала източник на безпокойство за своите западни съюзници. През цялата 1916 г. тя останала главно в положение на отбрана, и дори се появили слухове за мир с Германия.

На 29 декември 1916 г. Распутин бил убит на една вечеря в Петроград и се предприел един закъснял опит да се въдвори в ред царизма. През 1917 г. действията се развили бързо. Гладните бунтове в Петроград се превърнали в революционно въстание. Направил се опит отгоре за унищожаване на Думата — представителното учреждение. Започнало арестуването на либералните водачи. Всичко завършило с образуването на временно правителство, начело с княз Лвов, и с абдикацията на царя (15 март 1917 г.). Предполагало се, че движението ще приключи с една умерена промяна, след като се установи управление с достатъчен народен контрол, може би, под властта на нов цар. Скоро, обаче, станало ясно, че народът е обезверен твърде много, за да се задоволи с подобно преустройство. Той бил отвратен от стария ред в Европа, от царе, от войни и от велики сили, и искал облекчение — и то бързо — от непоносимите мизерии. Съюзниците нямали никаква представа за руската действителност. Техните дипломати били благовъзпитани хора, но отправяли погледите си изключително към руския двор, вместо към Русия. Те не знаели дори руски език и при новата ситуация правили грешка след грешка. Дипломатите нямали особено развит вкус към републиканизма и не пропускали случай да създават затруднения на новото правителство. Начело на републиканското правителство застанал красноречивият водач Керенски — една твърде колоритна фигура — който се озовал между два огъня: в Русия се надигали силите на едно по-дълбоко революционно движение — „социалната революция“, а отвън съюзните правителства се отнасяли с явно пренебрежение към страната. Съюзниците му не искали да го оставят да даде на руските селяни нито земята, за която те жадували, нито мир по границите. Френският и английският печат досаждали на своя изтощен съюзник с настояванията си за нова офанзива, а когато германците предприели силна атака по море и по суша срещу Рига, английското адмиралтейство се отдръпнало пред перспективата за една балтийска помощна експедиция. Новата руска република била оставена да се бие, без всякаква подкрепа. Въпреки своето флотско надмощие и отчаяните протести на великия английски адмирал лорд Фишер (1841–1920 г.), трябва да отбележим, че англичаните и техните съюзници, с изключение на няколко подводни нападения, оставили на германците пълното господство в Балтийско море.

Руският народ бил решително за прекратяване на войната, и то, прекратяване на всяка цена. В Петроград се създал съюз на работниците и простите войници — „съветът“, който поискал свикването на международна конференция на социалистите в Стокхолм. По това време и в Берлин се надигали гладни бунтове, а умората обхванала и Австрия, и Германия. Последвалите събития показали, че подобна конференция би ускорила един разумен мир на демократични основи още в 1917 година. Керенски се обърнал с молба към своите западни съюзници да се съгласят с провеждането на тази конференция, но, опасявайки се от общо избухване на социализма и републиканизма по целия свят, те отказали, въпреки благоприятния отговор на едно малко мнозинство от английската работническа партия. Без всякаква морална и материална помощ от съюзниците, нещастната „умерена“ руска република все още продължавала войната и през юли 1917 г. направила едно последно отчаяно усилие да мине в настъпление. То завършило с неуспех и донесло гибелта на много руси.

Границата на руското търпение вече била достигната. В руските армии избухнали бунтове, особено на северния фронт, и на 7 ноември 1917 г. правителството на Керенски било свалено. Властта взели „съветите“ на социалистите — „болшевики“, начело с Ленин. Те се ангажирали да сключат мир, без да се съобразяват със западните сили. На 2 март 1918 г. в Брест-Литовск бил подписан отделен мир между Русия и Германия.

Скоро станало ясно, че тези болшевики социалисти са хора, съвсем различни от риторичните конституционалисти и революционери от фазата на Керенски. Те били фанатични марксисти комунисти. Вярвали, че тяхното изкачване на власт в Русия е само началото на една световна социална революция, и се заловили да променят изцяло социалния и икономически строй — само със силата на своята мистична вяра и абсолютна неопитност. Американското и западноевропейските правителства били твърде зле осведомени и неспособни, за да повлияят на този необикновен експеримент, или да го подпомогнат. Печатът се заловил да го дискредитира, а управляващите класи решили безусловно да провалят узурпаторите, независимо на каква цена за света или за Русия. В световния печат започнала една, несдържана от нищо, пропаганда от злобни и отвратителни измислици. Болшевишки водачи били представяни като невероятни чудовища, жадни за кръв и грабежи, пред чийто разврат, нравите на царския двор при Распутин бледнеели със своята белоснежна чистота. Срещу изтощената страна били изпращани банди, въстаници и нападатели, насърчавани, въоръжавани и субсидирани отвън. Нито едно средство за борба не било достатъчно низко или достатъчно чудовищно за изплашените неприятели на болшевишкия режим. В 1919 г. руските болшевики, трябвало да воюват срещу една английска експедиция в Архангелск, срещу японците, които нахлули в Източна Азия, срещу румънски, френски и гръцки отряди на юг, срещу руския адмирал Колчак в Сибир, и срещу генерал Деникин, подкрепян от френската флота в Крим. През юли същата година една естонска армия, предвождана от генерал Юденич, почти стигнала до Петербург. В 1920 г. поляците, подстрекавани от французите, извършили ново нападение над Русия. Едновременно с това, друг един реакционен водач — генерал Врангел, поел задачата на генерал Деникин да гази и опустошава собствената си страна. През март 1921 г. се разбунтували матросите в Кронщат. Съветското правителство, начело с Ленин, преживяло всички тези нападения. То проявило поразително упорство, а простият народ, макар и в условия на крайни лишения, през цялото време му засвидетелствал непоколебимо своята поддръжка. Към края на 1921 г. Англия и Италия полуофициално признали болшевишката власт.

Докато в своята борба срещу чуждата намеса и вътрешните въстания болшевишкото правителство имало успехи, то не било така ощастливено в опитите си да създаде в Русия нов социален ред, основан върху комунистическите идеи. Руският селянин бил дребен собственик, жаден за земя — следователно, толкова далеч от комунизма в своите мисли и навици, колкото китът от летенето. Революцията му дала земята на големите поземлени собственици, но не могла да го накара да произвежда храна срещу нещо друго, освен срещу пари, а революцията, покрай другите промени, почти унищожила стойността на парите. Земеделското производство, поради разстройването на железниците през войната, се свело до просто обработване на земята за собствена консумация. В градовете настъпил глад. Прибързаните и зле планирани опити да се преустрои индустриалното производство, в съгласие с комунистическите идеи, също се оказали безуспешни. Към 1920 г. Русия представлявала безпримерно зрелище на една модерна цивилизация в пълен провал. Железниците ръждясвали и излизали от употреба. Градовете се превръщали в развалини и навсякъде се ширела огромна смъртност. И все пак, Русия още се борела срещу неприятелите си. В 1921 г. настъпила суша и голям глад в югоизточните губернии. Милиони хора гладували.

Въпросът за бедствията и за възможното възстановяване на Русия ни довежда много близко до текущите спорове, за да бъде обсъждан тук. (Това се отнася за времето, през което Х. Уелс пише „Историята на света“, а именно 1924 г. — Б.р.).

Глава LXVII
Политическото и социално преустройство на света

Планът и мащабът, по който е замислена тази история, не ни позволяват да навлизаме в сложните и страстни диспути около договорите, и особено около Версайския договор, с който приключи тази световна война. Ние едва сега започваме да разбираме, че този конфликт, ужасен и огромен по размери, не сложи край на нищо, не започна нищо, и не уреди нищо. Той изби милиони хора, обедни и разстрои света, и съвсем смаза Русия. В най-добрия случай, той бе едно сериозно и страшно предупреждение, че живеем глупаво и объркано, без план за бъдещето, в един опасен и бездушен свят. Егоизмът и страстите, грубо проявявани както от страна на отделните личности, така и от страна на империалистическите държави, които доведоха човечеството до тази трагедия, излязоха от нея достатъчно здрави, за да ни тикнат в някое друго подобно нещастие, щом светът се оправи от изтощението и умората. Нито войните, нито революциите са творчески. Тяхната най-голяма заслуга за човечеството е, че унищожават, но по много рязък и мъчителен начин, остарялостите и рудиментите, които пречат на прогреса. Великата европейска война освободи Европа от заплахата на германския империализъм и унищожи империализма в Русия. Тя помете няколко монархии, но в Европа още се развяват множество знамена, границите все още ограничават хората, а големите армии трупат нови складове с муниции.

Мирната конференция във Версай бе едно събрание, замислено твърде лошо, че да направи нещо повече от просто довеждане на конфликтите и пораженията от войната до техния логичен завършек. На германците, австрийците, турците и българите не бе позволено да вземат участие в нейните обсъждания. Те трябваше само да приемат диктуваните им решения. От гледна точка на човешкото благо, изборът на мястото за провеждане на конференцията бе особено несполучлив. Именно във Версай през 1871 г. бе обявена тържествено новата германска империя. Впечатлението от мелодраматичния обрат на тази сцена, в същата зала на огледалата, бе потресаващо.

С каквито и великодушни и общочовешки подбуди да бе започнала войната, от тях вече нямаше и помен. Страните победителки болезнено почувстваха своите загуби и страдания и съвсем игнорираха факта, че победените заплатиха по същия начин. Войната бе естествена и неизбежна последица от национализма в Европа и от отсъствието на каквито и да било организации, които да посредничат за сближаване между съперническите сили. Тя бе логичен резултат от съществуването на отделни суверенни националности, ограничени в малки територии, и в същото време, добре въоръжени. Ако световната война не беше се проявила в тази форма, тя би избухнала в друга, подобна форма — също така, както без друго щеше да избухне по-катастрофално след двадесет или тридесет години, ако до тогава политическото обединение на народите не би я изпреварило и предотвратило. Държавите ще продължават да воюват и това за тях ще бъде така естествено и неизбежно, както е естествено кокошките да снасят яйца. За жалост, страните — победителки, достатъчно пострадали, измъчени и озлобени от войната, пренебрегнаха този факт, и победените народи бяха третирани като морално и материално отговорни за техните страдания, както и обратно те биха третирали победените, ако изходът на войната бе друг. Французите и англичаните стовариха вината върху германците, германците върху русите, и само едно безпристрастно просветено малцинство разбра, че цялото зло е в откъслечното държавно устройство на Европа. Версайският договор послужи за наказание и отмъщение. Той подложи победените на страшни наказания и, търсейки средство, да обезщети и възнагради пострадалите от лагера на победителите, наложи огромни контрибуции върху вече банкрутиралите народи. Що се касае до неговите опити да преустрои международните отношения чрез установяването на едно Общество на народите против войната, те бяха явно неискрени и нерешителни.

Ако зависеше от Европа, едва ли тя щеше да направи какъвто и да е опит за установяване на международни отношения, които да гарантират постоянен мир. Идеята за Общество на народите бе предложена на практическата политика от президента на Съединените Щати на Америка — Уилсън. Неговата главна поддръжка идваше от Америка. Дотогава Съединените Щати, тази нова, модерна държава, не бяха давали определени идеи за международните отношения, ако не смятаме Монроевата доктрина, която защищаваше Новия свят от европейската намеса. Сега неочаквано те бяха поканени да дадат своя духовен принос за разрешаване на големия проблем на времето, но нямаха готово решение. Разбира се, американският народ бе за постоянен световен мир. Това негово разположение, обаче, бе съпроводено със силно традиционно недоверие към политиката на Стария свят, и с навика да се стои настрана от неговите проблеми. Американците едва започнаха да обмислят своето разрешение на световните проблеми, когато подводната война на германците ги направи техни противници. Планът на президента Уилсън за Обществото на народите представляваше предприет набързо опит да се създаде чисто американски световен проект. Той бе само скициран, рискован и не отговаряше на предназначението си. В Европа, обаче, той бе възприет като зряла американска гледна точка. По-голяма част от човечеството в 1918–19 г. бе крайно уморена от войната, и страстно желаеше, с цената на каквито и да било жертви, да предотврати нейното повторение, но в Стария свят нямаше нито едно правителство, готово да отстъпи и най-нищожна част от своя суверенитет, за да се постигне тази цел. Публичните изявления на Уилсън около проекта за едно световно Общество на народите бяха отправени направо към народите и отзвукът им бе огромен. За нещастие, Уилсън трябваше да води политически диалог не с народите, ас правителствата. Той бе способен на моментно ясновидство, но поставен на изпитание в практическата политика, се оказа ограничен егоист. Великата вълна на въодушевление, която предизвика, премина и отшумя без никаква полза.

Д-р Дилън в своята книга „Мирната конференция“ казва:

„Когато Уилсън стигна нейните брегове, Европа бе като мека глина, която чака опитния грънчар. Никога по-рано народите не са били така готови да последват един Мойсей, който да ги поведе към обетованата земя, където войните са забранени и блокадите непознати. Тъкмо Уилсън бе посрещнат от тях като такъв водач. Във Франция се прекланяха пред него с трепет и любов. Работническите предводители в Париж ми казваха, че проливали сълзи от радост в негово присъствие, и че другарите им би минали през огън и вода, за да му помогнат да осъществи своите благородни планове. За трудещите се класи в Италия името му звучеше като небесна тръба, под чийто звуци Земята ще се обнови. Германците приемаха личността и доктрината му като Котва за спасение. Безстрашният Д-р Мьолон писа: «Ако президентът Уилсън се обърнеше към германците и произнесеше строга присъда над тях, те биха я приели с безмълвно смирение и веднага биха се заловили за работа». В немска Австрия неговото име бе обкичено със славата на спасител и само споменаването му идваше като балсам за страдащите и утеха на огорчените…“

Такива бяха всеобщите очаквания, които Уилсън пробуди. Колко много ги разочарова той и колко слабо и суетно бе Обществото на народите, което той направи — това е твърде дълга и мъчителна история, и няма да я разказваме тук. В неговата личност се отрази обикновената човешка трагедия: такова величие в мечтите и такава неспособност за тяхното изпълнение! Америка не потвърди постъпките и възгледите на своя президент и не поиска да влезе в Обществото, което Европа прие от него. Американският народ постепенно разбра, че е бил въвлечен набързо в нещо, за което той не е подготвен. И Европа започна да съзнава, че Америка няма нищо готово, с което да помогне на Стария свят в неговите тежки времена.

Родено преждевременно и осакатено при раждането си, Обществото на народите със своето сложно и непрактично устройство и с ограничената си власт се превърна всъщност в сериозна пречка по пътя към каквото и да било целесъобразно изменение на международните отношения. Все пак, всеобщият изблик на въодушевление, с който отначало бе поздравен неговия проект, тази повсеместна готовност на масите, за разлика от правителствата, за световен контрол върху войната, е нещо, което трябва да бъде възторжено разказвано във всяка история. Зад късогледите правителства, които разделят и объркват човешките дела, съществува и расте една реална сила, способна да осъществи световното единство и световния ред.

След 1918 година светът навлиза в една епоха на конференции. От тях най-успешна и полезна е конференцията във Вашингтон, свикана от президента Хардинг (1921 г.). Забележителна, поради присъствието на германски и руски делегати в нейните заседания, е и Генуезката конференция (1922 г.). Няма да обсъждаме подробно това дълго шествие от конференции. Все по-очевидно става, че човечеството трябва да извърши огромно преустройството, ако иска да отклони заплашителното кресчендо от убийства в световен мащаб. Нито прибързаните импровизации, като създаването на Обществото на народите, нито системата на неловките кърпежи, каквито са конференциите между отделните държави, които не променят нищо, а само дават вид, че уреждат всичко — няма да удовлетворят сложните политически нужди на новата епоха, която идва. Необходимо е системно развитие и владеене на човешките отношения, постоянно прилагане на личната и обществената психология, на финансовата и икономическата науки, както и на педагогиката, които все още са в началната фаза на своето развитие. Тесните и остарели, мъртвите и умиращи нравствени и политически идеи трябва да се заместят от една по-ясна и по-проста концепция за общия произход и общите съдбини на човешкия род.

Човечеството като цяло все още се намира в юношеската си възраст. Бедите му не се дължат на старческо изтощение, а на растящата и още необуздана негова сила. Когато разгледаме цялата история като един процес, както се постъпва в тази книга, когато видим как стремежът на живота към познание и контрол става все по-интензивен, тогава ни стават ясни надеждите и опасностите на сегашното време в техните истински размери. Засега още сме в зората на човешкото величие. Но в красотата на цветето и на слънчевия залез, в радостните и пълни с грация движения на младите създания и в прелестта на безбройните пейзажи, ние разбираме какво ни дава животът. Произведенията на пластиката и живописта, музикалните творби, величествените постройки и привлекателни паркове ни показват какво може да направи човешката воля, когато има възможности. Ние живеем с нашите мечти. Имаме и достатъчно сила, която расте с всеки изминал ден. Можем ли да се съмняваме, че нашата раса скоро ще надмине и най-смелите ни днешни мечти, че тя ще постигне единство и мир, че ще живее — децата от нашата плът и кръв ще живеят — в един свят по-бляскав и по-красив от дворците и градините, които са съществували някога, вървейки от триумф към триумф и разширявайки все повече кръга на своята дейност, стремежи и постижения? Онова, което човек е създал до днес, дребните тържества на човешкия дух досега и цялата тази история, която разказахме — това е само една прелюдия към всичко, което предстои тепърва да извършат хората.