Хърбърт Уелс
Кратка история на света (44)

Глава XLIII
Мохамед и Ислямът

Някой пророчески настроен любител на историята, разглеждайки света в началото на VII в. с основание би могъл да заключи, че падането на Европа и Азия под монголско владичество е въпрос на един-два века. В Западна Европа нямало ред и признаци за обединение, а Византийската и Персийската империи явно отивали към взаимното си унищожение. Индия също била разделена и съсипана. От друга страна, Китай постоянно разширявал границите си и надминавал по население цяла Европа, а тюркските племена, които се заселвали в Централна Азия, били настроени да живеят в мир и съгласие с Китай.

През XIII в. земите от Дунав до Тихи океан били под монголска власт, а във Византийската и Персийска монархии, в Египет и в голяма част от Индия царували тюркски династии.

Нашият „пророк“ ще допусне грешка при оценката си на способността на латинската част от Европа да се възроди. Той няма да разбере и скритите сили на Арабската пустиня, защото ще си я представи такава, каквато тя е била от незапомнени времена — убежище на малки враждуващи номадски племена. В продължение на повече от 1 000 години нито един семитски народ все още не бил основал държава.

Но само за едно столетие, пълно с блясък, изгрява с ярка светлина звездата на бедуините, които разпространяват своите закони и език от Испания до границите на Китай. Те дават на света нова култура и създават религия, която и до ден-днешен е една от най-жизнените в света.

Мохамед, човекът, който запалил този пламък в арабската душа, се появява за първи път в историята като млад съпруг на вдовицата на богат търговец от град Мека. До четиридесетгодишната си възраст той направил твърде малко, за да се отличи, но изглежда е проявявал голям интерес към религиозните спорове. По това време Мека бил езически град, където се намирал един обожаван черен камък — Каабето — център за поклонение. Но в страната живеели и много евреи — дори цялата южна част на Арабия изповядвала еврейската вяра — а в Сирия имало християнски църкви.

Около четиридесетата си година Мохамед започнал да проявява пророческа дарба, както еврейските пророци 1 200 години преди него. Той говорил първо на жена си за единния и истински Бог, за наградите и наказанията, за добродетелта и порока. Няма никакво съмнение, че неговите мисли били много силно повлияни от еврейските и християнски идеи. Той привлякъл около себе си малък кръг от вярващи и започнал да проповядва срещу господстващото идолопоклонничество в града. Това го направило непопулярен сред неговите съграждани, защото поклонението пред Каабето било главният източник на онова благосъстояние, на което се радвал Мека. Мохамед станал още по-смел и целенасочен в своите проповеди, провъзгласявайки се за последния избран пророк на Бога, натоварен с мисия да усъвършенства религията. За свои предтечи той обявил Аврам и Исус.

Мохамед рецитирал стихове, за които твърдял, че са му съобщени от един ангел, когато имал странно видение, че е отнесен в небесата. Оттам Бог го упътвал в неговата мисия.

Със засилването на неговата проповед, растяло негодуванието на съгражданите му, докато се стигнало до заговор за убийството му, но той успял да избяга с верния си приятел и ученик Абу Бекар в град Медина, където неговото учение било прието. Между Мека и Медина започнала вражда, която била прекратена с договор. Мека трябвала да усвои вярата в единния истински Бог, и да приеме Мохамед за негов пророк, но да остане единствения център за поклонение. Така Мохамед установил новата вяра в Мека, без да ощетява поклонниците на Каабето. В 629 година Мохамед се завърнал в Мека, а една година по-късно, изпратил до Ираклий, Дайдзун, Ковад и други владетели, свои пратеници.

В продължение на три години, до смъртта си в 632 година, Мохамед разпространил своето учение в цяла Арабия. В преклонните си години се оженил за няколко жени и животът му, според съвременните схващания, не бил поучителен. Той обединявал в себе си голяма суетност, алчност, хитрост, способност за внушение и искрен религиозен фанатизъм. Твърдял, че книгата със закони и наставления — Корана, му е продиктувана от Бог. Разглеждан като литература и философия, Коранът не е достоен за приписваното му божествено авторство.

Като се оставят настрана явните слабости в живота й писанията на Мохамед, в исляма, който той наложил на арабите, има много сила и вдъхновение. Те идват преди всичко от непреклонното еднобожие, от простата въодушевена вяра в бащинската власт на Бога и от пълната липса на теологични хитрости. Друга сила на исляма е отсъствието на жертви, жреци и храмове. Той е напълно пророческа религия, която изключва възможността от връщане към кървавите жертвоприношения. Всякаква възможност за спор с Корана била изключена. Мохамед взел всички предпазни мерки, за да предотврати своето обожествяване след смъртта си. Третата сила на исляма е в подчертаването на съвършеното братство и равенство на всички вярващи пред Бога, независимо от цвета на кожата, произхода или положението в обществото.

Тези страни на исляма го направили голяма сила в историята на човечеството. Мнозина твърдят, че истинската заслуга за създаването на исляма принадлежала не толкова на Мохамед, колкото на неговия приятел и помощник Абу Бекар. Ако Мохамед със своя променлив характер бил умът и въображението на ранния ислям, Абу Бекар бил неговата съвест и воля. Всеки път, когато Мохамед се разколебавал, Абу Бекар го подкрепял. След смъртта на Мохамед Абу Бекар станал халиф („наместник на Аллаха“) и с вяра, която може да задвижи и планини, се заловил с покоряването на целия свят под силата на исляма. Той се помъчил да изпълни предсказанията, които пророкът изпратил от Медина до всички монарси в света.