Хърбърт Уелс
Кратка история на света (37)

Глава XXXVI
Развитие на религията в Римската империя

През първите два века на Латино-гръцката империя човешката душа вероятно се е чувствала измъчена и излъгана. Царували насилие, безчестие, жестокост, горделивост и тщеславие. Нещастните били презрени и потиснати, щастливите — несигурни и жадни за удоволствия. В много градове животът се съсредоточавал около кървавите арени, където били разкъсвани и убивани хора. Парите давали тон в живота. Безпокойството в човешките души се проявявало в дълбоко религиозни вълнения.

Когато асирийските орди за пръв път се устремили към древните цивилизации, станало ясно, че старите богове и жреците трябва или да се променят, или да изчезнат. Стотици поколения земеделски народи приспособявали навиците и мисълта си според храма, в който се съсредоточавал целия живот. Обредът, страхът да не се наруши рутинността, жертвоприношенията, тайнствата — ето какво ангажирало съзнанието. Техните богове изглеждат чудовищни и нелогични за нашите представи, но за тези по-стари народи, божествата давали непосредствена убедителност и живот на нещата. Завземането на един град в Шумер или Ранния Египет се придружавало с промяна или преименуване на боговете и богините, но формата и начинът на обожаването оставали непокътнати. Първите семитски завоеватели били достатъчно родствени по дух на шумерите, за да приемат религията на Месопотамската цивилизация, която подчинили, без съществена промяна. Египет никога не е бил покоряван до такава степен, че да се стигне там до религиозна революция. Под властта на Птоломеите и на Цезарите, неговите храмове, олтари и жреци си оставали по същество египетски.

Когато завоеванията ставали между народи с еднакви социални и религиозни системи, било възможно да се избегне сблъсъка между боговете на победители и победени, чрез процес на отъждествяване или асимилация. Ако двете божества били еднакви по характер, те били отъждествявани. „Това е същият бог, но под друго име“ — казвали жреците на народа. Сливането на боговете, се нарича „теокрация“ и епохата на големите завоевания около 1000 г. пр.н.е. била именно епоха на теокрация. Множество местни богове били изместени или по-точно „погълнати“ от един общ бог. Ето защо, когато еврейските пророци във Вавилон провъзгласили единния Бог на правдата за бог на цялата земя, съзнанието на хората било напълно подготвено за тази идея.

Но често боговете били твърде различни, за да се осъществи подобна асимилация, и тогава те се свързвали въз основа на някакви родствени отношения. Когато се касаело за някоя богиня, — а египетския свят преди идването на гърците имал голяма слабост към богините — просто я омъжвали за някой от боговете. На боговете, с образ на животно или звезда, придавали човешки вид, а самото животно или астрономическото тяло — змията, слънцето, звездата и пр. — ставали просто орнамент или символ. Или обратно — богът на победения народ бил обявяван за противник на боговете — победители. Историята на теологията е богата на подобни примери, свързани с някогашните местни богове.

В развитието на Египет от градове — държави до една обединена държава теокрацията се практикувала изключително много. Главен бог бил Озирис, чието земно превъплъщение се явявал фараонът. Той бил представян като постоянно умиращ и възкръсващ, и олицетворявал не само семето и жътвата, а по асоциация — самата идея за безсмъртие. Един от неговите символи бил свещеният бръмбар скарабей, който заравял яйцата си, за да се прероди, а също и слънцето, което залязвало, за да изгрее отново, по-късно Озирис бил отъждествяван и със свещения бик Апис. Птах била също Изис, крава — богиня, Изгряващия месец, Звездата на морето. Озирис умира и тя ражда дете — Секер, което в същото време е Свещения ястреб, а също и Утринната зора, бог, който пораства и става отново Озирис. Статуите на Птах я представят в ръце с детето Секер, стъпила върху сърповидния месец. Тези връзки и отношения не са логически, а са плод на човешката фантазия преди развитието на здравото и систематично мислене. Освен тази група, съществувал и други, по-мрачни и лоши богове — Анубис с кучешката глава, Черната нощ и други подобни изкусители, неприятели и врагове на боговете и хората.

Всяка религиозна система с течение на времето се приспособява към човешката душа и няма съмнение, че с тези нелогични и нелепи символи египетският народ успял да си изработи начини за искрено преклонение, от което да черпи утеха. Жаждата за безсмъртие била много силна в египетската душа и целият религиозен живот се концентрирал около това желание. Египетската религия била религия на безсмъртието. Когато страната паднала под чужда власт и боговете престанали да имат някакво политическо значение, тази жажда за безсмъртие се засилила.

След падането под гръцка власт, новият град Александрия станал център на египетския религиозен живот за целия елински свят. Птоломей I издигнал Серапеума — голям храм, в който се кланяли на тройното божество Озирис — Птах — Секер. Те не се считали за отделни богове, а за три страни на един бог. Серапис бил отъждествен с гръцкия Зевс, римския Юпитер и персийския Бог — слънце. Това обожаване се разпространило навсякъде, докъдето стигало гръцкото влияние, дори в Северна Индия и Западен Китай. Идеята за безсмъртието и вярата в бъдещия живот, който носи утеха, била жадно възприета от този свят, където обикновения живот бил безнадеждно тежък. Озирис бил наричан „Спасителят на душите“. „След смъртта ние все още сме под грижата на неговата промисъл“ се пее в химните от онова време. Птах също привличала много поклонници. В нейните храмове тя била изобразявана като царица на небето, с младенеца Секер в ръце. Пред нея се палели свещи, оставяли се жертвени дарове, бръснати жреци, обречени на безбрачие, служили пред нейния олтар.

Издигането на Римската империя открило пътя на този култ към Западноевропейския свят. Храмовете на Озирис — Птах — Секер, песнопенията на жреците и надеждата за безсмъртен живот следвали римските знамена до Шотландия и Холандия. Но религията на Озирис имала много съперници, най-силен от тях бил „митраизмът“. Това било религия от персийски произход, която се състояла от няколко, сега забравени, мистерии около Митра, който принасял в жертва един свещен бик. Тук имаме нещо още по-първично от сложните смесени вярвания в Озирис — Птах — Секер. Ще се върнем за момент назад, към времето на жертвоприношенията от хелиолитната епоха. Бикът, изобразяван по паметниците на Митра, винаги има рана на плешката, от която изобилно тече кръв. От тази кръв се раждал новия живот. При посвещаването си в Митраизма, поклонникът стоял под едно скеле, върху което колели бика така, че кръвта да тече върху човека.

И двете религии — а същото важи и за много други, паралелно съществуващи култове, които целели предаността на робите и гражданите при първите римски императори — са лични религии, за лично спасение и безсмъртие, по-старите религии не били лични, а социални. Богът или богинята се явявали първо богове на града или държавата, а след това на отделната личност. Обредите и жертвите също били първо обществени, а после лични. Жертвоприношенията се правели заради колективните практически нужди. Първи гърците, а след тях и римляните, отделили религията от политическия живот.

Новите религии на личното безсмъртие лишили старите вярвания от възторга и духовното начало, но не ги изместили. Един типичен град при първите римски императори имал храмове на всички богове, както на Юпитер Капитолийски — великият бог на Рим, така и на царуващия Цезар. Цезарите усвоили от фараоните изкуството да се провъзгласяват за богове.

В храмовете им се изпълнявало едно тържествено и официално поклонение. Хората отивали там, поднасяли дарове и кадели тамян, за да покажат верността си към императора, но със своите лични жалби, човек престъпвал само храма на Птах, скъпата царица на небето. Съществували и местни ексцентрични богове. В Севиля дълго почитали старата картагенска Венера. В някоя пещера или подземен храм имало олтар на Митра, посещаван от легионери и роби, в съседство със синагога, в която се събирали евреите, за да четат своята библия и да подкрепят вярата си в невидимия Бог на цялата земя. Понякога възниквали конфликти с евреите, свързани с политическата страна на официалната религия. Те поддържали идеята, че техният бог е ревнив и отричал идолопоклонничеството. Затова отказвали да вземат участие в публичните жертвоприношения на Цезарите и по същите причини не отдавали почит дори на римските знамена. На изток, дълго преди времето на Буда, живели аскети — мъже и жени — които се отказвали доброволно от удоволствията на живота, отхвърляли брака и собствеността и търсили духовна сила и спасение във въздържанието и уединението. Самият Буда се опълчил срещу аскетичните крайности, но много от неговите ученици водели такъв живот. Подобно изтезание на плътта, което водело понякога до самоосакатяване, се среща и в някои малко известни гръцки култове. През I век пр.н.е. аскетизмът се появил и в еврейските общини на Юдея и Александрия. Големи групи вярващи се отдавали на строг живот и мистично съзерцание. Такава била сектата на есенианците. През I и II в. почти навсякъде по света много хора прибягвали до подобно отричане от живота, търсейки по този начин спасение от превратностите на времето. Старото чувство за трайно установен ред, старата вяра в жреците и храмовете, в законите и обичаите, изчезнали. След робството, жестокостта, страха, тревогата, разточителството, празнословието и трескавото самоугодничество се ширила епидемията на самоунижението и духовната несигурност — това болезнено търсене на мир, дори с цената на доброволното страдание и отказ от земните блага. Това именно изпълвало Серапеума с плачещи и водело нови поклонници в мрачната, опръскана с кръв, пещера на Митра.