Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
A Short History of the World, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2017)

Издание:

Автор: Хърбърт Уелс

Заглавие: Кратка история на света

Преводач: Асен Радославов

Година на превод: 1928

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: „Венера“

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1992

Тип: Историография

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2522

 

 

Издание:

Автор: Хърбърт Уелс

Заглавие: Кратка история на света

Преводач: Асен Радославов

Година на превод: 1928

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: „Венера“

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1992

Тип: Историография

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2521

История

  1. — Добавяне

Глава LV
Френската революция и възстановяването на монархията във Франция

Светът още бил под прякото впечатление от изгубването на тринадесетте английски колонии в Америка, когато едно дълбоко социално и политическо сътресение в самото сърце на „великата монархия“ напомнило още по-живо на Европа за временния характер на политическите системи.

Френската монархия успяла да прокара най-добре принципа на абсолютизма. Тя била предмет на завист и образец за множество съпернически и по-незначителни дворове, макар че процъфтявала върху несправедлива основа, която именно довела до нейния драматичен и кървав провал. Бляскав и агресивен, монархизмът във Франция бил безумно разточителен с живота на своя народ. Духовенството и дворянството били освободени от данъчни облагания чрез една система, която хвърляла цялото бреме на държавата върху средната и низша класи. Селяните били смазвани от данъци, а средната класа — подчинена и унизена от дворянството.

През 1787 г. монархията се озовала пред финансов банкрут и това я принудило да проведе съвещание с представители на различните съсловия в кралството по въпроса за недостатъчните приходи и огромните разходи на държавата. През 1789 год. във Версай били свикани Генералните щати — събрание от представители на дворянството, духовенството и третото съсловие. По своя характер събранието наподобявало старата форма на парламента в Англия. Тези Генерални щати не били свиквани от 1610 г., т.е. близо два века Франция била в ръцете на абсолютната монархия. Сега, в това съвещание народът намерил възможност да изрази своето отдавна кипящо недоволство. Още в началото между трите съсловия избухнали спорове, предизвикани от желанието на непривилегированото съсловие да господства в събранието, което в крайна сметка наистина било постигнато. Генералните щати се превърнали в национално събрание, твърдо решено да постави короната под контрол, както английският парламент направил с английската корона. Крал Луи XVI се приготвил за борба и докарал войски от провинцията. Тогава Париж се разбунтувал.

Бастилията била щурмувана от парижкото население и въстанието бързо се разпространило из цяла Франция. В източните и северозападните области много замъци, принадлежащи на дворянството, били изгорени от селяните, техните крепостни актове — унищожени, а собствениците — избити или прогонени. В разстояние на един месец старата и разлагаща се система на аристократичен ред се провалила. Много князе и придворни от свитата на кралицата избягали в чужбина. В Париж и в повечето от другите големи градове били учредени временни градски правителства. Тези муниципални тела създали една нова въоръжена сила — националната гвардия, чието главно предназначение било да се бори открито срещу силите на абсолютизма. Националното събрание се считало призовано да създаде политическа и социална система, подходяща за новото време.

Тази задача засилила до краен предел напрежението между силите в събранието. С могъщ замах били премахнати неправдите на режима — освобождаването от данъци, крепостничеството, аристократичните титли и привилегии. Положили се основите на конституционната монархия. Кралят се простил с разкоша на Версай и задържал една оскъдна свита в Тюйлери.

В продължение на две години съществувала вероятност Националното събрание да излезе успешно от борбите и да създаде стабилно обновено управление. Макар че то имало експериментален характер, голяма част от дейността му се оказала ефикасна — наказателният кодекс бил променен, мъченията, произволното затваряне и преследванията на еретиците били унищожени. Вместо старинните провинции на Франция — Нормандия, Бургундия и пр. — били образувани осемдесет департамента. Производството до най-високите чинове в армията било открито за хората от всички класи. Създадена била превъзходна и проста система на съдилища, но нейната сила била слаба, тъй като съдиите се избирали от народа с много кратък мандат. Това превърнало тълпата във върховен апелативен съд. Освен това, всички големи имоти на църквата били иззети и управлявани от държавата. Религиозните учреждения, незаети с просветно дело и с благотворителност, били предоставени на вярващите. За низшето духовенство, което често било зле заплатено, в сравнение с високите преосвещенства, тази реформа не била лоша. Но заедно със свещениците, на избор подлежали и епископите, а това подкопавало из основи идеята на римската църква, че в центъра на всичко стои папата, и че всяка власт се разполага от горе на долу. Всъщност Националното събрание искало с един замах да направи църквата във Франция протестантска, ако не по догма, то поне по организация. Повсеместно възникнали конфликти между държавните свещеници, избрани от Националното събрание, и онези, които, верни на Рим, отказвали да дават клетва.

През 1791 г. опитът за въвеждане на конституционна монархия във Франция бил доведен до неочакван край, благодарение действията на краля и кралицата, които работели в съгласие аристокрациите и монархиите в чужбина. Край източната граница се събрали чужди армии. През една юнска нощ кралят, кралицата и техните деца се измъкнали от Тюйлери и избягали, за да се присъединят към чужденците и към емигрантската аристокрация. Заловени във Варен, бегълците били върнати обратно в Париж. Кралят бил съден за измяна към своя народ и — по английски образец — обезглавен (януари 1793). Настъпила удивителна епоха в историята на френския народ. Разгорял се пламъкът на едно велико въодушевление. Нацията твърдо изявила своята воля да се сложи край на компромисите, както вътре в страната, така и в чужбина. Роялизмът, както и всяка друга форма на неподчинение пред новия ред, трябвало да се изкоренят. В чужбина Франция трябвало да поеме върху себе си ролята на защитник и помощник на всички революционери. Цяла Европа, целият свят, трябвало да станат републикански. Младежта на Франция се надпреварвала да сгъстява редовете на републиканската армия. Сътворена била песен, която още вълнува кръвта като вино — „Марсилезата“. Пред тържествените й звуци, пред стремителните колони на френските щикове и трясъка на френските оръдия, чуждите армии се отдръпвали назад. Още преди края на 1792 г. френската армия извършила подвизи, които оставили далеч зад себе си най-прославените битки на Луи XIV. Навсякъде французите воювали на чужда земя — господствали в Брюксел, завладели Савоя и нападали чак до Майнц. Те завзели и Шелда от Холандия. Но тук френското правителство постъпило крайно неразумно. Раздразнено поради изгонването на неговите представители от Лондон след екзекуцията на Луи XVI, то обявило война на Англия. Това било грешка от негова страна, защото революцията, като дарила Франция с въодушевена пехота и бляскава артилерия, освободени от техните аристократични офицери и от много други спъващи ги условности, заедно с това разрушила дисциплината на флотата, а англичаните били господари на морето. Това неблагоразумно предизвикателство обединило срещу Франция цяла Англия, макар че там поначало имало значително либерално движение, съчувстващо на революцията.

Няма да разказваме с подробности за борбата, която Франция водила през последните две десетилетия срещу европейската коалиция. Австрийците били изгонени завинаги от Белгия и французите направили Холандия република. Холандската флота се предала на една шепа кавалерия, без да успее да гръмне със своите оръдия. Известно време френското настъпление към Италия било задържано и едва през 1796 г. новият генерал, Наполеон Бонапарт, повел победоносно окъсаните и гладни републикански армии през Пиемонт срещу Мантуа и Верона.

Аткинсон казва:

„Онова, което най-много от всичко учудвало съюзниците, било броят и бързината на републиканците. И наистина, нямало какво да бави тези импровизирани армии. Палатки не можели да си доставят, поради липса на необходимия брой коли. Всичко това било ненужно, тъй като неудобствата се посрещали спокойно от тях, за разлика от професионалните армии, в които тези неуредици предизвиквали масови дезертьорства. Припаси за нечуваната по размер армия не можели да се транспортират и французите скоро привикнали да живеят за сметка на страната, където воюват“.

По такъв начин през 1793 г. се модернизирала тактиката на войната — бързина на движението, пълно развитие на народните сили, биваци, реквизиции и енергия — срещу предишното предпазливо маневриране на малките професионални армии, срещу техните палатки, пълни дажби и лукави нападения.

Докато тези окъсани армии от въодушевени мъже пеели „Марсилезата“ и се биели „pour la France“, макар очевидно да не съзнавали напълно ясно освобождават ли или ограбват страните, в които нахлуват, републиканското въодушевление в Париж приемало по-безславна форма. Революцията попаднала под влиянието на Робеспиер — предводител с нечуван фанатизъм. Личността на Робеспиер мъчно се подава на преценка. Със слабо телосложение, едновременно боязлив по природа и надменен, той имал, обаче, най-необходимото за един властник — вярата. Робеспиер си поставил за цел спасението на републиката, така както той я схващал, и бил фанатично убеден, че тя не може да бъде спасена от никого другиго, освен от него. Да държи властта в ръцете си, значело, според него, да се спасява републиката. Смятало се, че живият дух на републиката се родил от избиването на роялистите и от екзекуцията на краля. Избухнали въстания. В едно от тях народът протестирал срещу военния набор и против конфискацията на църковните имоти. Въстаниците били ръководени от дворяни и свещеници. Друго въстание започнало на юг, където Лион и Марсилия се разбунтували, а роялистите в Тулон допуснали английски и испански гарнизон в града. Срещу всичко това не могъл да се намери по-добър отговор от продължаване избиването на роялистите.

Революционният съд мъжки се заловил за работа и започнал поголовно избиване. Откриването на гилотината съвпаднало с това настроение. Кралицата била гилотинирана, гилотинирани били повечето от противниците на Робеспиер, както и атеистите, които доказвали, че няма върховно божество. Ден след ден, седмица след седмица, тази дяволска нова машина сякла все повече и повече глави. Царуването на Робеспиер се нуждаело от все повече и повече кръв, както пушачът на опиум се нуждае от все повече и повече опиум.

Най-после, през лятото на 1794 г., самият Робеспиер бил свален от власт и гилотиниран. Той бил заместен от директория от пет души, които продължили отбранителната война навън и държали Франция обединена в продължение на пет години. Тяхното управление било любопитен антракт в тази трагедия на насилствени промени. Стремежът революционната идея да се разнесе нашироко хвърлил френските армии в Холандия, Белгия, Швейцария, Южна Германия и Северна Италия. Кралете били изгонени и се основали републики. Но пропагандната ревност, която въодушевявала Директорията, не попречила да се ограбят съкровищата на освободените народи, за да се облекчат финансовите затруднения на френското правителство. Войните на Франция ставали все по-малко и по-малко свещени войни за свобода, и все повече и повече заприличвали на завоевателните войни на стария режим. Съществували още някои традиции на великата монархия, с които Франция не можела да се прости — това били традициите й по отношение на външната политика. По време на Директорията те били все още така жизнени, като че не е имало никаква революция.

За нещастие на Франция и на света, на власт се издигнал един човек, който въплътил националния егоизъм на французите в неговата най-интензивна форма. Той дал на тази страна десет години слава, за да я обрече после на ужаса на пълното поражение. Това бил същият Наполеон Бонапарт, който водил в Италия армиите на Директорията от победа към победа.

През петгодишното управление на Директорията Наполеон кроил планове и работил за своето издигане. Постепенно се добрал до върховната власт. Наполеон бил човек с ограничен ум, но с безпощадна прямота в действията си и с неизчерпаема енергия. Започнал кариерата си като екстремист от школата на Робеспиер. Липсвало му обаче по-широко схващане за новите сили, които действали в Европа. Неговото силно политическо въображение го довело до един закъснял театрален опит да възстанови Западната империя. Той се опитвал да унищожи останките на Свещената Римска империя, като смятал да я замести с нова, съсредоточена в Париж. Императорът във Виена престанал да бъде император на Свещената Римска империя и станал обикновен император на Австрия. Наполеон се развел с първата си жена, французойка, за да се ожени за австрийска княгиня.

Той фактически станал монарх на Франция още когато получил длъжността пръв консул през 1799 г., а в 1804 г. се обявил за император, подражавайки на Карл Велики. Наполеон бил коронясан от папата в Париж, като взел короната и я поставил сам на главата си, пак по примера на Карл Велики. Неговият син бил коронясан като крал на Рим.

В продължение на няколко години царуването на Наполеон било победоносно. Той завоювал по-голяма част от Италия и Испания, разбил Прусия и Австрия и господствал над цяла Европа, западно от Русия. Но не успял да отнеме морското господство от англичаните и неговите флоти претърпели решително поражение от английския адмирал Нелсън при Трафалгар (1805 г.). Испания въстанала против него в 1808 г. и една английска армия, под предводителството на Уелингтън, изтласкала бавно френските армии към северната част на полуострова. През 1811 г. Наполеон влязъл в конфликт с цар Александър I и в 1812 г. нахлул в Русия с голяма разнородна армия от 600 000 души, която била разбита и отчасти унищожена от русите и от руската зима. Срещу него се вдигнала Германия, а след това и Швеция. Френските армии били разбити и изтласкани, и във Фонтебло Наполеон се отказал от престола (1814 г.) Той бил заточен на остров Елба. През 1815 г. се върнал във Франция. След сто дни бил разбит от съюзените англичани, белгийци и пруси при Ватерло и умрял като английски пленник на остров Света Елена в 1821 г.

Силите, освободени от френската революция, били прахосани и изчерпани. Във Виена се събрал конгрес на съюзниците — победители, който се опитал да възстанови, доколкото било възможно, унищоженото от великата буря. Близо петдесет години в Европа се задържало състояние на привидно спокойствие, предизвикано от изтощението след страшните изпитания.