Серия
Колелото на времето (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Memory of Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 31 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2013)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013)

Издание:

Робърт Джордан, Брандън Сандърсън

Спомен за светлина

 

Американска, първо издание

 

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Господинова

 

Формат: 70/100/16

Печатни коли: 54

 

ИК „Бард“ ООД, 2013 г.


Глава 8
Онзи тлеещ град

Яхнала Лунна сянка, тъмнокафявата си кобила от кралските конюшни, Елейн Траканд препусна през сътворения от нея самата портал.

Конюшните бяха в ръцете на тролоците и приятелите на Лунна сянка несъмнено вече бяха отишли в казаните им. Елейн се стараеше да не мисли много какво още — кой още може да е свършил в същите казани. Лицето й беше стегнато в решимост. Бойците й нямаше да видят кралицата си разколебана.

Беше на един хълм на хиляда разтега северозападно от Кемлин, далече извън обхвата на лъковете, но достатъчно близо, за да вижда града. Няколко наемнически чети бяха вдигнали лагерите си в тези хълмове през седмиците след Войната за наследството. Всички те или се бяха присъединили към армиите на Светлината, или се бяха разформировали и превърнали в странстващи крадци и разбойници.

Ариергардът вече бе подсигурил района и капитан Гайбон отдаде чест, щом членове на Гвардията на Кралицата — мъже и жени — обкръжиха коня на Елейн. Въздухът все още миришеше на пушек и гледката с горящия като самата Драконова планина Кемлин хвърли шепа горчива прах в кашата от чувства, закипяла в нея.

Гордият някога град беше мъртъв, клада, извисила сто стълба дим към бурните облаци. Димът й напомни за пролетни пожари, когато селяните понякога палеха нивите си, за да ги разчистят за сеитба. Не беше управлявала Кемлин от сто дни и той вече бе изгубен.

„Щом дракони могат да правят това на град — помисли тя, докато оглеждаше дупката, отворена от Талманес в най-близката стена, — светът ще трябва да се промени. Всичко, което знаем за военното дело, ще се промени.“

— Колко са според теб? — попита тя мъжа, който яздеше до нея. Талманес беше отдъхнал само един ден след изпитанието, което трябваше да е струвало живота му. Сигурно трябваше да си остане в Мерилор. Определено нямаше да може да води бой на предната линия в близко бъдеще.

— Невъзможно е да се пресметне броят им, както са скрити в града, ваше величество — отвърна той и се поклони почтително. — Десетки хиляди, но едва ли стотици.

Човекът беше изнервен от близостта си до нея и го показваше по много кайриенски начин — като й говореше с пищна почтителност. Казваха, че бил един от най-доверените офицери на Мат. Тя би допуснала, че Мат вече го е покварил. Не изруга нито веднъж. Жалко.

Още портали се отвориха наблизо върху пожълтялата трева и силите й преминаха, изпълниха полята и се появиха по билата на хълмовете. Беше повела голяма армия, сред които много сисвай’айман, за да подсили своята Гвардия на Кралицата и редовните сили на Андор под командата на Биргит и капитан Гайбон. Втора част айилци — Деви, Мъдри и останалите воини — бяха избрали да отпътуват на север до Шайол Гул с Ранд.

Само няколко Мъдри бяха дошли с Елейн — тези, които следваха Перин. Елейн щеше да предпочете да има повече преливащи със себе си. Все пак разполагаше с Бандата и техните дракони, което трябваше да компенсира това, че единствените й други преливащи бяха Родственичките, много от които бяха по-немощни в Силата.

Перин с неговата войска беше дошъл с нея. Това включваше Крилатата гвардия на Майен, геалданската конница, Белите плащове — все още не беше сигурна какво да мисли за това — и отряд стрелци от Две реки с Трам. Армията й се допълваше от групата на така наречените Вълчата гвардия, повечето бежанци, станали войници, някои от които бяха получили бойна подготовка. И, разбира се, капитан Башийр и неговият Легион на Дракона.

Беше одобрила плана на Башийр за битката при Кемлин. „Ще трябва да изтеглим боя в горите — бе обяснил той. — Стрелците ще са убийствени, щом започнат да обстрелват тролоците при приближаването им. Ако тези момчета могат да се придвижват толкова добре в гората, както ми казаха, ще са точно толкова опасни и след като се изтеглят.“

Айилците също щяха да са убийствени в гора, където тролоците нямаше да могат да разчитат на огромния си брой, за да прегазят враговете си. Самият Башийр спря наблизо. Ранд явно му беше казал изрично да я държи под око. Сякаш си нямаше Биргит, която скачаше всеки път, щом Елейн се задвижи.

„Ранд по-добре да гледа да се опази жив, за да мога да му кажа какво мисля за него“, помисли тя, докато Башийр се приближаваше, увлечен в тих разговор с Биргит. Башийр беше кривокрак мъж с гъсти мустаци. Не говореше с Елейн, както се полагаше на мъж с кралица… но пък кралицата на Салдеа беше негова племенница, тъй че може би просто се чувстваше удобно покрай кралски особи.

„Той е първият в родословната линия за трона“, напомни си Елейн. Работата с него щеше да предложи възможности за още по-голямо укрепване на връзките й със Салдеа. Все още й допадаше идеята да види едно от децата си на този трон. Отпусна ръка на корема си. Бебенцата вече ритаха и бутаха с лакти. Никой не й беше казал, че толкова ще прилича на… ами, на стомашно разстройство. За жалост, противно на всички очаквания, Мелфейн беше намерила козе мляко.

— Какви са новините? — попита Елейн, след като Биргит и Башийр пристигнаха, а Талманес измести коня си настрана да им отвори място.

— Донесенията на съгледвачите от града — отвърна Башийр.

— Башийр беше прав — заговори Биргит. — Тролоците са обуздани и повечето пожари са потушени. Половината от града все още се държи. Много от пушеците са от готварски огньове, не от сгради.

— Тролоците са глупави — каза Башийр. — Но Получовеците не са. Тролоците щяха с охота да опустошат града и го опожарят целия, но това заплашва огньовете да им се измъкнат от контрол. Все едно, истината е, че не знаем какво замисля Сянката тук, но поне имат възможността да задържат града за известно време, ако поискат.

— Ще се опитат ли? — попита Елейн.

— Не мога да кажа, честно — отвърна Башийр. — Не знаем какви са целите им. Дали тази атака на Кемлин целеше да посее хаос и страх в нашите армии, или целта беше да завладеят укрепление и да го държат дълготрайно като база, от която да тормозят силите ни? По време на Тролокските войни Сенчестите държаха градове за тази цел.

Елейн кимна.

— Извинете, ваше величество? — извика някой и тя се обърна. Беше мъж от Две реки, един от водачите им, помощник-командирът на Трам. Данил, така се казваше.

— Ваше величество — повтори Данил. Малко се смути, но след това заговори съвсем гладко. — Лорд Златоокия е разположил хората си в гората.

— Лорд Талманес, вашите дракони на позиция ли са?

— Почти — отвърна Талманес. — Извинете, ваше величество, но не съм сигурен дали ще са нужни лъкове, щом тези оръжия почнат да стрелят. Сигурна ли сте, че не искате да започнем с драконите?

— Трябва да предизвикаме тролоците на бой. Разположението, което очертах, ще подейства най-добре. Башийр, а планът ми за самия град?

— Мисля, че всичко е почти готово, но ще проверя. — Башийр замислено поглади мустаците си с юмрук. — Онези ваши жени отвориха портали доста добре, а Майен ни даде маслото. Сигурна ли сте, че искате да направим нещо толкова крайно?

— Да.

Башийр изчака за пояснения, може би обяснение. Но понеже тя мълчеше, тръгна да даде последните заповеди. Елейн обърна Лунна сянка и подкара надолу към войнишките редици на фронтовата линия, разположени близо до леса. Нямаше много за правене вече, докато командирите й раздаваха последни заповеди, но можеше да я видят, че язди с увереност. Където минеше, мъжете вдигаха пиките по-високо и вирваха брадички.

Елейн задържа погледа си към тлеещия град. Нямаше да извърне очи настрани и нямаше да позволи гневът да я завладее. Щеше да го използва.

Скоро Башийр се върна и каза:

— Готово. Мазетата на много сгради, които все още са здрави, са напълнени с масло. Талманес и другите са на място. Щом вашият Стражник се върне с вест, че Родственичките са готови да отворят нов кръг от портали, можем да действаме.

Елейн кимна и отдръпна ръката си от корема, забелязала погледа на Башийр. Не се беше усетила, че отново го държи.

— Какво мислиш за това, че отивам на битка бременна? Грешка ли е?

Той поклати глава.

— Не. Доказва колко отчаяно е положението ни. Ще накара войниците да се замислят. Ще ги направи по-сериозни. Освен това…

— Какво?

Башийр сви рамене.

— Може би ще им напомни, че не всичко на този свят умира.

Елейн отново извърна очи към града. Селяните горяха нивите си напролет, за да ги подготвят за нов живот. Може би точно това понасяше Андор сега.

— Ще кажете ли на мъжете, че носите дете на лорд Дракона? — попита Башийр.

„Деца“, поправи го тя наум.

— Предполагате, че знаете нещо, което може да е или да не е вярно, лорд Башийр.

— Имам жена и дъщеря. Долавям погледа в очите ви, когато видите лорд Дракона. Никоя бременна жена не притиска ръка на утробата си толкова благоговейно, докато гледа мъж, който не е бащата.

Елейн присви устни.

— Защо го криете? — попита Башийр. — Чувал съм какво мислят някои мъже. Говорят за някакъв друг мъж, Мраколюбец на име Мелар, бивш капитан на вашите Гвардейки. Мога да разбера, че слуховете са лъжливи, но други не са толкова умни. Можете да задушите тези слухове, ако поискате.

— Деца на Ранд ще са мишена — отвърна тя.

— А… — Той приглади мустаци замислено.

— Ако не си съгласен с това съображение, Башийр, кажи. Подмазвачи няма да търпя.

— Не съм подмазвач — изсумтя той. — Но все едно, силно се съмнявам, че детето ви може да стане по-голяма мишена, отколкото вече е. Вие сте главнокомандващ на армиите на Светлината! Мисля, че хората ви заслужават да знаят за какво точно се сражават.

— Не е ваша работа да знаете. Нито тяхна — каза Елейн.

Башийр я погледна учудено.

— Наследникът на владението не е работа на поданиците?

— Мисля, че прекрачвате границите си, пълководец.

— Може би. Може би толкова дългото време, прекарано с лорд Дракона, е изкривило поведението ми. Този човек… никога не знаеш какво мисли. Половината пъти искаше да чуе какво мисля и да го изложа по възможно най-грубия начин. Другата половина ми се струваше, че е готов да ме прекърши на две само защото съм подхвърлил, че небето изглежда малко тъмно. — Башийр поклати глава. — Просто помислете, ваше величество. Напомняте ми за дъщеря ми. Можеше да е направила нещо подобно и щях да й дам същия съвет. Хората ви ще се бият по-храбро, ако знаят, че носите наследника на Преродения Дракон.

„Мъже — помисли Елейн. — Младите се опитват да ме впечатлят с всяка палячовщина, която им хрумне в глупавите глави. Старите си въобразяват, че всяка млада жена има нужда от лекция.“

Извърна отново очи към града. След миг Биргит дръпна юздите на коня си пред нея и кимна. Мазетата бяха пълни с масло и катран.

— Палете — каза високо Елейн.

Биргит махна с ръка. Родственичките отвориха своя кръг от портали и мъже започнаха да хвърлят горящи факли в мазетата на Кемлин. Скоро димът, издигащ се над града, стана по-тъмен и по-зловещ.

— Няма скоро да потушат това — каза тихо Биргит. — Не и при това сухо време. Целият град ще лумне като купа сено.

Струпаната пред тях армия впи погледи в града, особено Гвардията на Кралицата и войските на Андор. Неколцина от тях отдадоха чест, като пред кладата на паднал герой.

Елейн стисна зъби и каза:

— Биргит, съобщи го на гвардейците. Децата, които нося, са заченати от Преродения Дракон.

Усмивката на Башийр се разшири. „Непоносим човек!“ Биргит също се усмихваше, когато тръгна да разпространи вестта. Непоносима беше, и тя.

Мъжете на Андор сякаш застанаха по-изправено, по-гордо, загледани към горящия град. От портите започнаха да се изливат тролоци, подгонени от пламъците. Елейн изчака, докато се увери, че тролоците са видели армията й и се приближават, и нареди:

— На север! — Обърна Лунна сянка. — Кемлин е мъртъв. Тръгваме към горите. Нека Тварите на Сянката ни последват!

 

 

Андрол се събуди с прах в устата. Простена, опита се да се превърти, но се оказа, че е вързан. Изплю, облиза устни и примига с лепкави очи.

Лежеше с Джонет и Имарин до стена от пръст и бяха овързани с въжета. Спомни си… Светлина! Покривът беше пропаднал.

„Певара?“ — изпрати по връзката. Невероятно колко естествен започваше да изглежда този начин на общуване.

Усилието му бе възнаградено с усещане за умора от нея. Връзката му позволи да разбере, че тя е наблизо, може би също вързана като тях. Единствената сила също бе изгубена за него. Дращеше към Силата, но опираше до щит. Връзките му бяха стегнати за някаква кука в земята зад него и затрудняваха движенията му.

С мъка потисна паниката. Не можеше да види Налаам. Тук ли беше? Лежаха завързани в голяма стая, а въздухът миришеше на мокра пръст. Все още бяха под земята в част от тайния комплекс на Таим.

„Ако покривът е паднал, клетките може би са унищожени“, помисли Андрол. Това обясняваше защо той и останалите бяха вързани, но не заключени.

Някой хлипаше.

Извърна се с усилие и видя вързания близо до него Евин. Младият мъж плачеше и трепереше.

— Спокойно, Евин — прошепна Андрол. — Ще намерим изход от това.

Евин го погледна стъписано. Младежът беше завързан по друг начин, в седнало положение и с ръце зад гърба.

— Андрол? Андрол, съжалявам.

Андрол усети напрегнато извиване по връзката.

— За какво, Евин?

— Дойдоха веднага след като тръгнахте. Искаха Имарин, мисля. Да го Обърнат. Като видяха, че го няма, започнаха да задават въпроси… Прекършиха ме, Андрол. Прекърших се толкова лесно! Съжалявам…

Значи Таим не беше открил падналите пазачи.

— Не е твоя вината, Евин.

Някъде наблизо се чуха стъпки. Андрол се престори на изпаднал в несвяст, но някой го изрита.

— Видях те, че говориш, пажче — каза Мишраил, навел над него златокосата си глава. — Ще те убия с удоволствие за това, което направи на Котерен.

Андрол отвори очи и видя Логаин, отпуснат в ръцете на Мезар и Велин. Довлякоха го и го хвърлиха грубо на земята. Логаин се размърда и простена, докато го връзваха. Изправиха се и единият заплю Андрол, преди да се премести над Имарин.

— Не — каза Таим някъде отблизо. — Младият е следващият. Великият властелин настоява за резултати. Логаин ни губи твърде много време.

Хлиповете на Евин се усилиха, щом Мезар и Велин се преместиха при него и го сграбчиха под мишниците.

— Не! — извика Андрол и се изви. — Не! Таим, да те изгори дано! Остави го на мира! Вземи мен!

Таим стоеше наблизо, стиснал ръце зад гърба си, с изящна черна униформа, наподобяваща тези на ашаманите, но обшита със сребро. Не носеше игли на яката си. Обърна се към Андрол и се подсмихна презрително.

— Да взема теб? И да представя на Великия властелин мъж, който не може да прелее колкото да счупи камъче? Трябваше да съм те бракувал отдавна.

Таим тръгна след двамата, които повлякоха изпадналия в паника Евин. Андрол закрещя и зарева след тях, докато не прегракна. Отнесоха Евин някъде в другия край на помещението — беше много голямо — и Андрол не можеше да ги види заради ъгъла, под който беше завързан. Отпусна глава на пода и затвори очи. Това не му попречи да чува ужасените крясъци на горкия младеж.

— Андрол? — прошепна Певара.

— Тихо. — Гласът на Мишраил бе последван от глух удар и пъшкане.

„Наистина започвам да го мразя този“ — изпрати му тя.

Андрол не отвърна.

„Направиха си труда да ни изровят от рухналата стая — продължи Певара. — Помня донякъде, преди да ме заслонят и да изгубя съзнание. Изглежда, е минал по-малко от ден оттогава. Предполагам, че Таим още не е попълнил квотата си от Властелини на ужаса, Обърнати за Сянката.“

Изпрати го почти с лекота.

Крясъците на Евин зад тях секнаха.

„О, Светлина! — изпрати Певара. — Евин ли беше това? Какво става?“

„Обръщат го — отвърна по връзката Андрол. — Силата на волята има нещо общо със съпротивата. Затова Логаин все още не беше Обърнат.“

Тревогата на Певара стигна до него като топлина по връзката. Всички ли Айез Седай бяха като нея? Беше предполагал, че нямат чувства, но Певара изпитваше целия диапазон от чувства… макар да ги придружаваше с почти нечовешко усилие да не им позволи да й влияят. Още един резултат от десетилетия практика?

„Как се спасяваме?“ — изпрати тя.

„Опитвам се да развържа връзките си. Пръстите ми са изтръпнали.“

„Мога да видя възела. Здрав е, но мога да те насочвам.“

Той кимна и започнаха. Певара описваше извивките на възела, а Андрол се опитваше да извие пръстите си около тях. Не можа да го разхлаби достатъчно. Опита се да издърпа дланите си и ги развъртя, но въжетата бяха твърде стегнати.

Докато приеме поражението, пръстите му се бяха схванали от липса на кръв. „Няма да стане“ — изпрати той.

„Мъча се да се избутам от този щит — отвърна Певара. — Възможно е и мисля, че щитовете ни са привързани. Привързани щитове се разпадат.“

Андрол й върна съгласие, макар да не можеше да се отърве от чувството за безсилие. Колко дълго можеше да издържи Евин?

Тишината го глождеше. Защо не можеше да чуе никакви звуци? После усети нещо. Преливане. Възможно ли беше да са тринайсет мъже? Светлина. Ако имаше и тринайсет мърдраала, положението беше ужасно. Какво щяха да правят, ако се измъкнеха? Не можеха да се бият с толкова много.

„Коя стръмнина избра?“ — изпрати му Певара.

„Какво?“

„Каза, че когато си бил сред Морския народ, скачали от стръмнини, за да докажат храбростта си. Колкото по-висока е стръмнината, по-храбър е скачачът. Ти коя стръмнина избра?“

„Най-високата“ — призна той.

„Защо?“

„Помислих, че щом човек е решил да скочи от стръмнина, по-добре да избере най-високата. Защо да приема риска, освен за най-голямата награда?“

Певара му върна одобрение.

„Ще се измъкнем, Андрол. Все някак.“

Той кимна, най-вече на себе си, и отново се захвана с възела.

Малко след това слугите на Таим се върнаха. Евин седна до Андрол. Зад очите му се таеше нещо друго, нещо страшно. Евин се усмихна.

— Е, определено не беше толкова лошо, колкото бях предполагал, Андрол.

— О, Евин…

— Не се безпокой за мен. — Евин отпусна ръка на рамото му. — Чувствам се страхотно. Никакъв страх повече, никаква тревога. Не трябваше да се бием помежду си през всичкото това време. Ние сме Черната кула. Трябва да действаме заедно.

„Ти не си моят приятел — помисли Андрол. — Може да имаш лицето му, но Евин… О, Светлина. Евин е мъртъв!“

— Къде е Налаам? — попита Андрол.

— Умря в срутването, опасявам се. — Евин поклати глава и се надвеси над него. — Те се канят да те убият, Андрол, но мисля, че мога да ги убедя, че Обръщането ти си струва. След време ще ми благодариш.

Ужасното същество в очите на Евин се усмихна, потупа го по рамото, а после стана и заговори с Мезар и Велин.

Зад тях Андрол успя смътно да види тринайсет плъзнали сенки, които сграбчиха Имарин и го повлякоха, за да бъде Обърнат. Сенчести, с наметала, които не трепваха.

Помисли колко щастлив е Налаам, че е премазан в срутването.