Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (6)

Глава 5
Да, поискаш дар

Ранд ал-Тор се събуди и вдиша дълбоко. Измъкна се изпод завивките, като остави в постелята унесената в сън Авиенда, и се заметна с халат.

Миришеше на влага.

Спомни си за утрините от детството си, когато ставаше преди разсъмване да издои кравата — трябваше да се дои два пъти на ден. Притвори очи и си спомни звуците, идващи от плевника, където Трам, станал отдавна, вече дялкаше нови колове за ограда. Спомни си студения въздух, докато нахлузваше ботушите и измиваше лицето си с водата, оставена да се стопли до печката.

Всяка сутрин всеки селяк можеше да отвори вратата си и да отправи поглед към свят, който все още беше нов. Хрупкава слана. Първият, колеблив все още птичи зов. Слънчева светлина, разпукала хоризонта като утринната прозявка на света.

Ранд пристъпи до платнището на входа, дръпна го и кимна на Катерин, ниската златокоса Дева, която беше на пост. И отправи поглед към свят, който изобщо не беше нов. Този свят беше стар и уморен, като странстващ амбулантен търговец, стигнал до Гръбнака на света и върнал се пешком. Палатки изпълваха Полето на Мерилор, лагерни огньове вдигаха стълбове дим към все още сивкавото утринно небе.

Навсякъде се трудеха хора. Войници смазваха оръжия и броня. Ковачи наточваха върхове на копия. Жени приготвяха пера за стрели. Закуски се раздаваха от фургони с храна на хора, които трябваше да са спали по-добре, отколкото бяха могли. Всички знаеха, че това са последните им мигове преди да дойде бурята.

Ранд затвори очи. Усещаше я, самата земя, смътно като през връзка на Стражник. Под нозете му в пръстта пълзяха червейчета. Корените на тревите все така се протягаха бавно и търсеха питателни сокове. Голите като скелети дървета не бяха мъртви, защото през тях се просмукваше вода. Само дремеха. Синигерчета се бяха струпали в едно близко дърво. Не надаваха зов с идването на утрото, сгушени едно в друго, сякаш търсеха топлина.

Земята все още живееше. Живееше като човек, вкопчил се в ръба на пропаст с върховете на пръстите си.

Ранд отвори очи.

— Писарите ми върнаха ли се от Тийр?

— Да, Ранд ал-Тор — каза Катерин.

— Известете другите владетели. Ще се срещна с тях след един час в центъра на полето, където заповядах да не се вдигат палатки.

Катерин тръгна да предаде заповедта му, а други три Деви останаха наблизо за охрана. Ранд пусна платнището, обърна се и се стресна, като видя Авиенда — гола като в деня, в който се е родила — изправена в палатката.

— Много е трудно да те издебна, Ранд ал-Тор — каза тя с усмивка. — Връзката ти дава твърде много предимство. Трябва да се движа много бавно, като гущер посред нощ, тъй че усещането ти къде съм да не се променя много бързо.

— Светлина, Авиенда! Защо изобщо трябва да ме издебваш?

— За това — каза тя, а после скочи напред, сграбчи го за главата и го целуна, тялото й се притисна в неговото.

Той се отпусна и остави целувката да се проточи.

— Нищо чудно — промърмори Ранд в устните й. — Много по-приятно е сега, след като не ми се налага да се безпокоя, че ще замръзна, докато го правя.

Авиенда се отдръпна.

— Не бива да говориш за онази случка, Ранд ал-Тор.

— Но…

— Моят тох е платен и вече съм първосестра на Елейн. Не ми напомняй за срам, който е забравен.

Срам? Защо трябваше да се срамува от онова, след като току-що… Ранд поклати глава. Можеше да чува дъха на земята, можеше да усети буболечка на лист на половин левга разстояние, но понякога не можеше да проумее айилците. Или може би просто жените?

В този случай сигурно беше и двете.

Авиенда се поколеба до бурето с прясна вода в палатката.

— Предполагам, че няма да имаме време за баня?

— О, вече обичаш баните?

— Приела съм ги като част от живота. Щом ще живея във влажните земи, ще възприема и някои влагоземски обичаи. Когато не са глупави. — Тонът й намекваше, че повечето са.

— Какво не е наред? — попита Ранд и пристъпи към нея.

— Какво да не е наред?

— Нещо те безпокои, Авиенда. Виждам го в теб. Усещам го.

Тя го изгледа сдържано. Светлина, колко беше красива.

— Много по-лесно можеше да се оправи човек с теб преди да получиш древната мъдрост от предишното си „аз“, Ранд ал-Тор.

— Нима? — попита той с усмивка. — Тогава не действаше така.

— Тогава бях дете, неопитна в безграничната способност на Ранд ал-Тор да разочарова. — Натопи ръце във водата и изми лицето си. — Всичко е наред. Ако знаех поне малко какво ме чака с теб, отдавна щях да съм облякла бялото и никога нямаше да го сваля.

Ранд се усмихна, а след това преля, запреде Вода и издърпа от течността в бурето на поточе. Авиенда се отдръпна и загледа с любопитство.

— Май вече не те притеснява идеята за преливащ мъж — подхвърли той, щом разпръсна водата във въздуха и я сгорещи с нишка Огън.

— Вече няма причина да се притеснявам. Ако се чувствах неудобно от преливането ти, щях да се държа като мъж, отказващ да забрави срама на жена, след като е срещнала своя тох. — Тя го изгледа.

— Не мога да си представя, че някой ще е толкова глупав. — Ранд смъкна халата си и пристъпи към нея. — Ето. Това е остатък от онази „древна мъдрост“, която намираш за толкова разочароваща.

Притегли водата, стоплена съвършено, и я разпръсна на ситни капчици гъста мъгла, която връхлетя на вълна и се уви около тях. Авиенда ахна и се вкопчи в ръката му. Може и да свикваше с влагоземските порядки, но към водата все още изпитваше благоговеен трепет.

Ранд отскубна късче сапун с Въздух, остърга го в част от водната пара и мехурчетата закръжиха на вихрушка около тях, заизвиваха се нагоре по телата им и издърпаха косите им във въздуха, усукаха златистата й коса като стълб, преди отново да се спусне леко на раменете й.

С друга вълна топла вода махна сапуна, а след това издърпа повечето вода по тях, за да останат телата им влажни, но не и мокри. Хвърли водата обратно в бурето и с малко неохота освободи сайдин.

Авиенда се беше задъхала.

— Това… Това беше смахнато и страшно глупаво.

— Благодаря — отвърна той, взе кърпа и й я подхвърли. — Повечето от нещата, които правехме през Приказния век, биха ти се сторили смахнати и безотговорни. Онова време беше различно, Авиенда. Имаше много повече преливащи и се обучавахме от ранна възраст. Не беше нужно да знаем неща като военно дело или как да убиваме. Бяхме премахнали всякаква болка, глад, страдание и война. Използвахме Единствената сила за неща, които изглеждаха обикновени.

— Само сте мислели, че сте премахнали войната — изсумтя Авиенда. — Грешили сте. Невежеството ви е направило слаби.

— Да. Не мога да реша дали щях да искам да променя нещата обаче. Имаше много добри години. Добри десетилетия, добри столетия. Вярвахме, че живеем в рай. Може би това беше провалът ни. Искахме животът ни да бъде съвършен, тъй че пренебрегвахме несъвършенствата. Проблемите се увеличаваха от невнимание и войната можеше да е станала неизбежна, ако не беше направен Въртелът. — Подсуши се с кърпата.

— Ранд. — Авиенда пристъпи към него. — Днес ще поискам дар. — Сложи ръка на рамото му. Дланта й беше твърда, мазолеста от времето й като Дева. Авиенда никога нямаше да стане като онези пухкави дами с млечна кожа в кралските дворове на Кайриен или Тийр. На Ранд му харесваше точно така. Ръцете й бяха познавали труд.

— Какъв дар? — попита той. — Не мисля, че бих могъл да ти откажа каквото и да било днес, Авиенда.

— Още не съм сигурна какво ще е.

— Не разбирам.

— Не е нужно да разбираш — каза тя. — И не си длъжен да ми обещаваш, че ще се съгласиш. Почувствах, че трябва да те предупредя, защото човек не изненадва любимия си. Дарът, който ще поискам от теб, ще промени плановете ти, може би драстично, и ще бъде нещо важно.

— Добре…

Тя кимна, загадъчна както винаги, и засъбира дрехите си, за да се облече за този най-важен ден.

 

 

В съня си Егвийн крачеше около замръзнала стъклена колона. Приличаше почти на стълб от светлина. Какво означаваше? Не можеше да го изтълкува.

Видението се промени и тя видя пред себе си сфера. Света — разбра го по някакъв начин. Разпукваше се. В паника тя започна да го стяга с въжета, за да го задържи цял. Можеше да го опази да не се счупи, но отнемаше толкова усилие…

Сънят избледня и тя се събуди стресната. Прегърна мигновено Извора и запреде светлина. Къде беше?

Беше с нощница и лежеше в легло в Бялата кула. Не в личните си покои, които бяха в безпорядък след нападението на убийците. Кабинетът й имаше малка стаичка за спане и си беше легнала в нея.

Главата й пулсираше. Смътно си спомни как й се бяха замъглили очите предната вечер, докато слушаше в палатката си на Полето на Мерилор донесенията за падането на Кемлин. В някакъв момент, през късните часове на нощта, Гавин бе настоял Нинив да направи портал до Бялата кула, за да може Егвийн да поспи в легло, вместо на сламеник на земята.

Тя измърмори недоволно и стана. Гавин сигурно беше прав, макар да си спомняше, че определено се беше подразнила от тона му. Никой не го беше поправил за това обаче, дори Нинив. Егвийн потърка слепоочията си. Главоболието не беше толкова лошо, колкото онези, които бе имала, докато Халима се „грижеше“ за нея, но все пак болеше. Тялото й несъмнено изразяваше недоволство от безсънието, с което го бе натоварила през последните седмици.

Скоро след това — облечена, измита и почувствала се малко по-добре — тя излезе и завари Гавин седнал на писалището на Силвиана. Преглеждаше доклад, без да обръща внимание на новачката, задържала се близо до вратата.

— Щеше да те обеси от прозореца за пръстите на краката, ако те видеше, че правиш това — каза сухо Егвийн.

Гавин се стресна.

— Не е доклад от нейния куп — възрази той. — Последната вест от сестра ми за Кемлин. Дойде през портал за теб само преди минути.

— И ти го четеш?

Той се изчерви.

— Светлината да ме изгори, Егвийн. Това е Домът ми. Не беше запечатано. Помислих…

— Няма нищо, Гавин — каза тя с въздишка. — Да видим какво казва.

— Не е много. — Подаде й листа с гримаса. Кимна на новачката и тя излезе и след миг се върна с поднос съсухрени ябълки, хляб и кана мляко.

Егвийн седна на писалището да хапне. Почувства се гузно, след като новачката напусна. Повечето Айез Седай от Кулата и войниците лагеруваха в палатки на Полето на Мерилор, а тя се хранеше с плодове, колкото и стари да бяха, и спеше в удобно легло!

Все пак доводите на Гавин бяха разумни. Ако всички мислеха, че е в палатката си на Полето, възможните убийци щяха да ударят там. След като едва не беше загинала от ръцете на сеанчанските главорези, беше склонна да приеме някои допълнителни предпазни мерки. Особено тези, които й предлагаха малко добър нощен сън.

— Онази сеанчанка — отрони Егвийн, загледана в чашата си. — С иллианеца. Говори ли с нея?

Гавин кимна.

— Поръчах на няколко стражи от Кулата да ги пазят. Нинив гарантира за тях, донякъде.

— Донякъде?

— Нарече жената объркана, смотана и още няколко неща в този дух, но каза, че вероятно няма да ти навреди нарочно.

— Чудесно.

Какво пък, една сеанчанка, желаеща да говори, може би щеше да й е от полза. Светлина! Ами ако й се наложеше да воюва с тях и с тролоците едновременно?

— Не си се вслушал в собствения си съвет — каза тя, като видя зачервените очи на Гавин.

— Някой трябваше да пази вратата — отвърна той. — Ако бях повикал стражи, всички щяха да разберат, че не си на Полето.

Тя отчупи залък хляб — от какво ли беше направен? — и погледна съобщението. Прав беше, но не й харесваше мисълта, че ще започне ден като този, без да е спал. Стражническата връзка щеше да му помогне само дотук.

— Значи градът наистина си е отишъл — каза тя. — Стените са разбити, дворецът е завладян. Тролоците не са изгорили целия град, виждам. Повечето, но не целия.

— Да — отвърна Гавин. — Но Кемлин очевидно е изгубен. — Тя усети напрежението му през връзката.

— Съжалявам.

— Много хора се спасиха, но при толкова много бежанци е трудно да се каже колко е било населението преди атаката. Стотици хиляди вероятно са мъртви.

Егвийн въздъхна. Толкова много хора, пометени за една нощ. А това навярно бе само началото на предстоящата жестокост. Колко души бяха загинали в Кандор досега? Можеха само да гадаят.

Кемлин бе съхранявал голяма част от продоволствието на андорската армия. Призля й при мисълта за толкова много хора — стотици хиляди, кретащи из околностите на горящия град. Но тази мисъл бе по-малко ужасяваща от риска войските на Елейн да измрат от глад.

Написа бележка за Силвиана, с настояване да изпрати всички Сестри, достатъчно силни да осигурят Цяр за бежанците, и портали, които да ги прехвърлят до Бели мост. Сигурно щеше да може да достави припаси там, макар че Бялата кула вече бе затруднена.

— Видя ли добавката отдолу? — попита Гавин.

Не беше. Намръщи се и погледна добавеното от ръката на Силвиана изречение. Ранд ал-Тор беше настоял всички да се срещнат с него в…

Вдигна очи към стария дървен часовник на стойка в стаята. Срещата беше след половин час. Изпъшка и бързо си дояде закуската. Не беше много пристойно, но Светлината да я изгори, ако щеше да се среща с Ранд на празен стомах.

— Ще го удуша това момче — каза тя и си избърса устата. — Хайде, да тръгваме.

— Винаги можем да сме последните — каза Гавин и се изправи. — Да му покажем, че не може да ни командори.

— И да му позволим възможността да се срещне с всички останали, докато мен ме няма да му се противопоставям? Не ми харесва това, но Ранд държи юздите в момента. Всички са твърде любопитни да разберат какво ще направи.

Направи портал до палатката си, в ъгъла, който бе заделила за Пътуване, и двамата излязоха в шумотевицата на Полето на Мерилор. Навън се носеха викове. Отряди се придвижваха в тръс и в галоп, за да заемат позиции за срещата. Ранд осъзнаваше ли какво бе направил тук? Да струпа така на едно място толкова войници, да ги остави изнервени и несигурни беше все едно да хвърлиш шепа фойерверки в гърне с похлупак и да го сложиш на печката. Рано или късно ще изтрещи.

Егвийн трябваше да овладее хаоса. Светът се нуждаеше от Амирлин.

Силвиана чакаше отвън, облечена официално, с шарфа и жезъла, все едно отиваше на заседание на Съвета на Кулата.

— Погрижи се за това, щом започне събранието — каза Егвийн и й връчи бележката.

— Да, Майко — отвърна жената и закрачи на стъпка зад и вдясно от Егвийн. Тя нямаше нужда да поглежда назад, за да се увери, че Силвиана и Гавин преднамерено се пренебрегват един друг.

В западния край на лагера си намери групичка Айез Седай, които спореха за нещо. Мина между тях и след нея се възцари мълчание. Един коняр доведе коня й, сприхав дорест скопец, и щом го яхна, тя се обърна към тях и каза:

— Само Заседателки.

Това предизвика море от сдържани оплаквания, всяко поднесено с присъщото за Айез Седай чувство за авторитет. Всяка жена смяташе, че има право да бъде на това събрание. Егвийн се взря мълчаливо в тях и те бавно кротнаха. Бяха Айез Седай. Знаеха, че разправиите са под достойнството им.

Заседателките започнаха да се събират, а Егвийн се загледа над Полето на Мерилор. Представляваше обширен триъгълен район от шиенарската степ, ограничен от двете страни от две сливащи се реки — Мора и Еринин — и с гори от третата. Степта се накъсваше от хълма Дашар, скална издатина с височина сто стъпки и със стръмни стени, а откъм страната на Арафел, отвъд реката Мора, от височината Полов, хълм с плосък връх, висок около четирийсет стъпки, с полегати склонове от трите страни и по-стръмен откъм реката. На югозапад от Полов се простираше блатист район, а наблизо бяха плитчините на река Мора, познати като брода Хавал, удобно за преминаване място между Арафел и Шиенар.

Наблизо имаше огиерски стеддинг, срещу някакви стари каменни руини на север. Егвийн беше поднесла почитанията си скоро след пристигането си, но Ранд не беше поканил огиерите на събранието си.

Армиите се събираха. От запад, където Ранд беше вдигнал лагера си, идваха знамена на Пограничници. Сред тях се вееше и знамето на Перин. Странно, че Перин трябваше да има знаме.

От юг процесията на Елейн се виеше по пътя към мястото на срещата, точно в средата на Полето. Кралицата яздеше в челото. Дворецът й беше изгорял, но тя гледаше право напред. Между Перин и Елейн тайренците и иллианците — Светлина, кой беше позволил тези армии да вдигнат лагерите си толкова близо един до друг — маршируваха в отделни колони, и едните, и другите довели почти цялата си сила.

Най-добре беше да побърза. Присъствието й щеше да успокои владетелите, може би да предотврати проблеми. Нямаше да им хареса, че са близо до толкова много айилци. Всеки клан беше представен, освен Шайдо. Тя все още не знаеше дали те ще подкрепят Ранд, или нея. Някои от Мъдрите като че ли се бяха вслушали в молбите на Егвийн, но не беше получила обещания.

— Вижте там — каза Серин. — Вие ли поканихте Морския народ?

Егвийн поклати глава.

— Не. Мислех, че възможността да застанат срещу Ранд е малка. — Всъщност след срещата й с Ветроловките в Тел-айеран-риод не беше искала да заплува отново в преговори с тях. Беше се уплашила, че ще се събуди и ще разбере, че е загубила не само първородното си, но и самата Бяла кула.

Представляваха пищна гледка, докато излизаха през порталите близо до лагера на Ранд, облечени в пъстроцветните си дрехи, с техните Надзорници на вълните и Майстори на меча, горди като монарси.

„Светлина — помисли Егвийн. — От колко ли отдавна не е имало събиране от такъв мащаб?“ Почти всяка нация беше представена, и то доста внушително, ако погледнеше човек Морския народ и айилците. Само Муранди, Арад Доман и земите, завладени от сеанчанците, липсваха.

Последните Заседателки най-сетне яхнаха конете си и се строиха до нея. Жадна да тръгне напред, но без да смее да го издаде, Егвийн бавно подкара към мястото на срещата. Войниците на Брин се притекоха и оформиха ескорт от тъпчещи в крак ботуши и високо вдигнати пики. Белите им табарди бяха извезани с Пламъка на Тар Валон, но не засенчваха Айез Седай. Строят им от двете страни всъщност само подчертаваше жените в средата. Други армии разчитаха на силата на оръжието. Бялата кула имаше нещо по-добро.

Всяка армия се стичаше на мястото на срещата в центъра на полето, където Ранд бе заповядал да не се вдигат никакви палатки. Толкова много армии, събрани на съвършен за атака терен. Дано само да не станеше някоя голяма беля.

Елейн първа даде пример, като остави ядрото на военната си сила на средата на пътя и продължи с по-малка охрана от стотина мъже. Егвийн направи същото. Други водачи започнаха да се стичат напред, а свитите им оставаха назад в голям кръг около централното поле.

Слънчевата светлина грейна над Егвийн, щом подкара към центъра. Не можеше да не забележи големия съвършен кръг в облаците над полето. Ранд наистина въздействаше на нещата по странни начини. Не му беше нужно да се обяви, че е тук, нито му трябваше знаме. Облаците се отдръпваха и слънчевата светлина блясваше, когато бе наблизо.

Но като че ли все още не беше стигнал до центъра. Като се доближи до Елейн, Егвийн й каза, не за първи път:

— Съжалявам, Елейн.

Погледът на златокосата жена остана вперен напред.

— Градът е изгубен, но градът не е държавата. Трябва да направим това събиране, но да го направим бързо, за да мога да се върна в Андор. Къде е Ранд?

— Бави се — каза Егвийн. — Винаги си е бил такъв.

— Говорих с Авиенда. — Конят на Елейн се размърда й изпръхтя. — Прекара последната нощ с него, но не й е казал какво възнамерява да направи днес.

— Споменал е за искания — каза Егвийн, докато гледаше събиращите се владетели и кортежите им. Дарлин Сиснера, кралят на Тийр, беше първи. Щеше да подкрепи нея, при все че дължеше короната си на Ранд. Сеанчанската заплаха все още го безпокоеше дълбоко. Беше на средна възраст, с тъмна островърха брада и не беше особено чаровен, но беше сдържан и уверен в себе си. Поклони й се от гърба на коня и тя протегна ръката си с пръстена.

Той се поколеба, а после слезе от коня и се приближи. Сведе глава и целуна пръстена.

— Светлината да ви освети, Майко.

— Радвам се, че те виждам тук, Дарлин.

— Стига да държите на обещанието си. Портали до отечеството ми, ако моментът го наложи.

— Ще бъде.

Той се поклони отново и изгледа накриво приближаващия се към Егвийн мъж от другата страна. Грегорин, стюард на Иллиан, беше равен на Дарлин в много отношения… но не всички. Ранд беше обявил Дарлин за стюард на Иллиан, но Висшите лордове го бяха помолили да го коронова за крал. Грегорин оставаше просто стюард. Високият мъж беше отслабнал напоследък, закръгленото му лице — с обичайната иллианска брада — изглеждаше изпито. Не изчака подканата на Егвийн, а скочи от коня си, сграбчи ръката й и целуна пръстена след дълбок поклон.

— Доволна съм, че сте могли да загърбите разногласията си и да се присъедините към мен в това начинание — каза Егвийн, за да привлече вниманието на двамата мятащи си кръвнишки погледи мъже.

— Намеренията на лорд Дракона са… обезпокоителни — заговори Дарлин. — Той ме избра да водя Тийр, защото му се противопоставях, когато чувствах, че е необходимо. Вярвам, че ще се вслуша в разумните доводи, ако му ги представя.

— Лорд Дракона е достатъчно благоразумен — изсумтя Грегорин. — Трябва да му предложим добър аргумент и мисля, че ще се вслуша.

— Моята Пазителка има да каже по няколко думи на всеки от вас — каза Егвийн. — Моля, изслушайте я. Съдействието ви ще се запомни.

Силвиана отведе Грегорин настрана, за да поговори с него. Нямаше нещо кой знае колко важно за казване, но Егвийн се беше опасявала, че тези двамата ще започнат да се дърлят. Указанието към Силвиана беше да ги държи по-далече един от друг.

Дарлин я погледна замислено. Като че ли разбираше какво прави, но яхна отново коня си, без да възрази.

— Изглеждате притеснен, крал Дарлин — каза тя.

— Някои стари съперничества стигат по-дълбоко от океанските дълбини, Майко. Бих могъл да си помисля, едва ли не, че това събиране е дело на Тъмния, с надеждата, че накрая ще се унищожим взаимно и ще му свършим работата.

— Разбирам. Може би ще е най-добре да поясните на хората си — отново, ако вече сте го направили, — че днес няма да има никакви „злополуки“.

— Мъдро предложение. — Той се поклони и се оттегли.

И двамата бяха с нея, както и Елейн. Геалдан щеше да вземе страната на Ранд, ако това, което Елейн казваше за кралица Алиандре, беше вярно. Геалдан не беше толкова могъщ, че Алиандре да я притеснява — виж, Пограничниците бяха друга работа. Ранд обаче, изглежда, ги беше спечелил.

Всяко от знамената им се вееше над съответната войска и всеки владетел присъстваше, освен кралица Етениел, която беше в Кандор и се опитваше да организира бежанците. Беше оставила внушителна част за тази среща — начело с Антол, най-големия й син, — сякаш за да заяви, че ставащото тук е толкова важно за оцеляването на Кандор, колкото и боевете на границата.

Кандор. Първата жертва на Последната битка. Казваха, че цялата страна е в пламъци. Щеше ли Андор да е следващата? Две реки? „Стегни се“, помисли Егвийн.

Ужасно беше да се налага да преценява кой „за кого“ е, но беше длъжна да го направи. Ранд не можеше да командва лично Последната битка, както щеше да поиска, несъмнено. Неговата мисия беше да се срази с Тъмния. Нямаше да има нито нужното присъствие на ума, нито времето, за да действа като главнокомандващ… а освен това Егвийн възнамеряваше да излезе от тази среща с призната водеща роля на Бялата кула над обединените сили срещу Сянката. И нямаше да отстъпи отговорността за печатите.

Колко можеше да се довери на този мъж, в който се беше превърнал Ранд? Не беше онзи Ранд, с когото бе отраснала. Беше по-близък до Ранд, когото бе опознала в Айилската пустош, само че по-уверен. И по-хитроумен може би. Беше станал доста изкусен в Играта на Тронове.

Нито една от тези промени в него не беше нещо ужасно, стига все още да можеше да бъде вразумен.

„Онова там знамето на Арад Доман ли е?“ — помисли тя изненадана. Не беше просто знамето, беше знамето на краля, показващо, че току-що е пристигнал с тези сили на полето. Беше ли се възкачил най-после Родел Итуралд на трона, или Ранд беше избрал някой друг? Знамето на доманския крал се вееше до това на Даврам Башийр, чичо на кралицата на Салдеа.

— Светлина! — Гавин смуши коня си и се доближи до нея. — Онова знаме…

— Виждам го — каза Егвийн. — Ще трябва да притисна Сюан: източниците й споменали ли са кой взе трона? Страхувах се, че доманците ще влязат в битката без водач.

— Доманците ли? Говорех за онова.

Тя проследи погледа му. Към полето се приближаваше нова сила. Придвижваха се с явна припряност, под знамето на червения бик.

— Муранди. Любопитно. Редран най-после е решил да се присъедини към останалия свят.

Зрелището, което направиха новодошлите мурандийци, беше по-пищно, отколкото може би заслужаваха. Облеклото им поне беше красиво: жълти и червени туники над ризниците, месингови шлемове с широка периферия. Широките червени пояси носеха символа на връхлитащия бик. Задържаха се на разстояние от андорците, възвиха иззад силите на айилците и подходиха от северозапад.

Егвийн погледна към лагера на Ранд. Все още никакъв знак от самия Дракон.

— Хайде — каза тя и подкара коня си към мурандийците. Гавин пое след нея, а Чубайн поведе сила от двайсет войници за охрана.

Редран беше едър и пълен мъж, загърнат в червено и златно. Егвийн можеше направо да чуе пъшкането на коня под него на всяка стъпка. Оредялата му коса беше повече бяла, отколкото черна, и той наблюдаваше приближаването й с изненадващо проницателен поглед. Кралят на Муранди не беше много повече от владетел на град Люгард, но сведенията й сочеха, че се справя доста добре с разширяването на владението си. Още няколко години и можеше да си има истинско кралство.

Редран вдигна месеста ръка и спря процесията си. Егвийн дръпна юздите на коня си и зачака той да се приближи към нея, както беше обичайно. Той обаче не го направи.

Гавин изруга тихо. Лека усмивка изви ъгълчетата на устните й. Стражниците можеше да са от полза, макар и само за да изразят онова, което тя не биваше. Най-сетне смуши коня си напред.

— Тъй. — Редран я изгледа високомерно. — Ти си новата Амирлин. Андорка.

— Амирлин няма националност — каза хладно Егвийн. — Интересно, че те заварвам тук, Редран. Кога ви изпрати покана Дракона?

— Не е. — Редран махна на виночерпеца си да му донесе бокал вино. — Прецених, че е крайно време Муранди да престане да бъде извън събитията.

— А през чии портали дойдохте? Не сте прекосили Андор, за да стигнете тук, разбира се.

Редран се поколеба.

— Дойдохте от юг. — Егвийн го изгледа. — Елейн ли ви повика?

— Не ме е повикала — сопна се Редран. — Проклетата кралица ми обеща, че ако подкрепя каузата й, ще издаде прокламация, че няма да посяга на Муранди. — Помълча. — Освен това бях любопитен да видя този Лъжедракон. Изглежда, всички на този свят са си изгубили ума по него.

— Все пак знаеш за какво е тази среща, нали? — каза Егвийн.

Той махна с ръка.

— Да откажем този мъж от завоевателните му амбиции, или нещо такова.

— Горе-долу. — Егвийн се наведе към него. — Чувам, че управлението ви укрепва хубаво и че Люгард най-сетне би могъл да има някаква истинска власт в Муранди.

— Да — отвърна Редран и се поизправи на седлото. — Вярно е.

Егвийн се наведе още към него.

— Е, добре си дошъл — каза тихо и му се усмихна. Обърна коня си и поведе кортежа.

— Егвийн — промълви Гавин до нея. — Ти наистина ли направи това току-що?

— Притеснен ли изглежда?

Гавин погледна през рамо.

— Много.

— Чудесно.

Гавин продължи да язди смълчан, после се ухили широко.

— Е, това определено беше гадно.

— Той е точно толкова грубиян и простак, колкото го описват донесенията — каза Егвийн. — Може да понесе няколко нощи в чудене как Бялата кула е дърпала конците във владението му. Ако се почувствам особено отмъстителна, ще поръчам да изровят няколко хубави тайни за него. Е, къде все пак е онова овчарче? Има дързостта да иска ние да…

Замълча, щом го видя да идва. Ранд крачеше през кафявата трева, облечен в червено и златно. Във въздуха до него се рееше огромен вързоп, поддържан от сплитове, които Егвийн не можеше да види.

Тревата в краката му позеленяваше.

Не беше голяма промяна. Където стъпеше, тревата оживяваше, зеленината се разпръсваше от него като мека вълна от светлина през отварящи се кепенци. Мъже отстъпваха назад, коне тупаха с копита. За няколко минути целият кръг от войски вече стоеше върху съживена трева.

От колко отдавна не беше виждала такова най-простичко зелено поле? Въздъхна. Денят беше станал малко по-светъл.

— Много пари бих дала да разбера как го прави това — едва чуто промълви тя.

— Сплит ли? — попита Гавин. — Виждал съм Айез Седай да карат цветя да разцъфват зиме.

— Не знам за сплит, който да е толкова обширен — каза Егвийн. — Изглежда толкова естествено. Иди виж дали можеш да разбереш как го прави. Може би някоя Айез Седай със Стражниците Аша’ман ще разкрие тайната.

Гавин кимна и тръгна.

Ранд продължаваше да крачи през полето, следван от големия вързоп, който плуваше във въздуха, от ашамани в черно и от почетна гвардия айилци. Айилците презираха строя, така че се разпръснаха като рояк из полето и се развърнаха. Дори заклетите на Ранд войници се отдръпваха боязливо пред тях. За много от по-старите войници една такава вълна от кафяво и жълто означаваше смърт.

Ранд вървеше спокойно, целеустремено. Платненият вързоп, който носеше с Въздух, започна да се развива. Ивици платно се заогъваха на вятъра, заплитаха се една в друга. Дървени колове и метални клинове западаха от тях и Ранд ги улавяше с невидими нишки Въздух и ги завърташе.

Така и не прекъсна крачките си. Не поглеждаше към вихрушката от платно, дърво и желязо, докато зеблото се вълнуваше като рибен пасаж, изплувал от дълбините. Бучки пръст изригнаха от земята и няколко войници подскочиха.

„Голям веселчун е станал“, помисли Егвийн, докато коловете се завъртаха и влизаха в дупките. Ивици плат се люшваха, увиваха се около тях и се затягаха. След секунди на мястото изникна внушителен павилион и знамето с Дракона заплющя от едната страна, а знамето с древния символ на Айез Седай — от другата.

Ранд стигна до павилиона, двете платнища се разтвориха пред него и той заяви:

— Всеки от вас може да вземе по петима.

И пристъпи вътре.

— Силвиана — каза Егвийн, — Серин, Романда, Лелейн. Гавин ще е петият, щом се върне.

Заседателките понесоха решението й мълчаливо. Не можеха да възразят, че взима Стражника си за защита или Пазителката си за подкрепа. Другите три, които бе избрала, се смятаха от повечето за най-влиятелните в Кулата, а четирите заедно включваха по две Айез Седай от Салидар и от верните на Бялата кула.

Другите владетели отстъпиха Егвийн да влезе преди тях. Всички разбираха, че този сблъсък е по същество между Ранд и Егвийн. Или по-скоро между Дракона и Амирлинския трон.

В павилиона нямаше столове. Ранд бе окачил светлинни глобуси сайдин по ъглите, а един от ашаманите тъкмо поставяше малка маса в центъра. Егвийн преброи бързо. Тринайсет сияещи глобуса.

Ранд стоеше срещу нея, с ръце зад гърба, с едната ръка стиснала другата под лакътя, както му беше станало навик. Мин беше до него, с ръка на рамото му.

— Майко — каза той и наведе глава.

Значи ще се преструва на почтителен, тъй ли? Егвийн кимна в отговор.

— Милорд Дракон.

Другите владетели започнаха да влизат с придружителите си, повечето плахо, докато не нахлу Елейн — тъжното й лице грейна, щом Ранд й се усмихна топло. Тази празноглава жена все още беше впечатлена от Ранд, доволна бе от това как бе успял да принуди всички да дойдат тук. Елейн го приемаше като повод за гордост, когато той се справеше добре.

„А ти не изпитваш ли мъничко гордост? — запита се Егвийн. — Ранд ал-Тор, някогашното просто селянче и твой почти годеник, сега най-могъщият мъж на света? Не се ли чувстваш горда от това, което постигна той?“

Може би. Малко.

Пограничниците влязоха, водени от крал Еазар Шиенарски, и в тях нямаше никаква плахост. Доманците се предвождаха от по-стар мъж, когото Егвийн не познаваше.

— Алсалам — прошепна изненадана Силвиана. — Върнал се е.

Егвийн се намръщи. Защо никой от осведомителите й не й беше казал, че се е появил? Светлина! Знаеше ли Ранд, че Бялата кула се бе опитала да го задържи? Самата Егвийн беше открила този факт едва преди няколко дни, в купчината документи на Елайда.

Кацуан влезе и Ранд й кимна, сякаш й даваше разрешение. Тя не доведе пет, но и той като че ли не държеше да бъде смятана за една от петте на Егвийн. Неприятен прецедент. Перин влезе с жена си и двамата останаха настрана. Перин скръсти дебелите си като дънери ръце, новият му чук висеше на колана му. Беше много по-лесен за отгатване от Ранд. Беше притеснен, но вярваше на Ранд. Нинив също, да я изгори дано. Зае мястото си близо до Перин и Файле.

Айилските кланови вождове и Мъдри влязоха на голяма група — „Доведете само петима“ на Ранд вероятно означаваше, че всеки кланов вожд може да доведе по петима. Някои Мъдри, включително Сорилея и Амис, се запътиха към страната на Егвийн.

„Светлината да ги благослови“, помисли Егвийн и въздъхна облекчено. Погледът на Ранд пробяга към жените и Егвийн засече как леко присви устни. Беше изненадан, че не всички айилци до един го подкрепят.

Крал Редран на Муранди беше един от последните влезли и Егвийн забеляза нещо любопитно при появата му. Няколко от ашаманите на Ранд — Наришма, Флин, Наеф — се озоваха зад Редран. Други, близо до Ранд, настръхнаха като котки, видели бродещ наблизо вълк.

Ранд пристъпи към ниския възпълен мъж и го погледна в очите. Редран пък извади носна кърпа и започна да си бърше челото. Ранд продължаваше да го гледа вторачено.

— Какво има? — попита Редран ядосано. — Ти си Прероденият Дракон, така разправят. Не знам дали аз щях да ти разреша да…

— Спри — каза Ранд и вдигна пръст.

Редран млъкна моментално.

— Светлината да ме изгори — каза Ранд. — Ти не си той, нали?

— Кой? — попита Редран.

Ранд се извърна от него и махна с ръка на Наришма и другите да се отдръпнат. Те се подчиниха с неохота.

— Сигурен бях, че… — Ранд поклати глава. — Къде все пак си ти?

— Кой? — попита кресливо Редран.

Ранд го пренебрегна. Входните платнища на павилиона най-сетне се отпуснаха, всички бяха вътре.

— Така — каза Ранд. — Всички сме тук. Благодаря, че дойдохте.

— Не че имахме кой знае какъв проклет избор — избоботи Грегорин. Беше довел като своите петима няколко иллиански благородници, всички членове на Съвета на Деветимата. — Заклещени сме между тебе и самата Бяла кула. Светлината да ни изгори.

— Вече знаете — продължи Ранд, — че Кандор е паднал и че Кемлин е завзет от Сянката. Последните останки на Малкиер са под атака при Тарвинската клисура. Краят е близо.

— Тогава защо стоим тук, Ранд ал-Тор? — попита намръщено Пайтар, кралят на Арафел. Вече бе на години и му бе останала само една тънка ивица коса, но все още беше широкоплещест и застрашителен на вид. — Да сложим край на това позиране и да се хващаме на работа, човече! Боеве ни чакат.

— Обещавам ви боеве, Пайтар — каза тихо Ранд. — Толкова, колкото можете да понесете, и още толкова отгоре. Преди три хиляди години срещнах силите на Тъмния в битка. Имахме чудесата на Приказния век, Айез Седай можеха да правят неща, от които свят ще ви се завие, имахме тер-ангреали, с чиято помощ хора можеха да летят и да бъдат неуязвими за удари. Въпреки това едва спечелихме. Помислихте ли за това? Изправяме се срещу Сянката в същото състояние като тогава, срещу Отстъпници, които не са остарели. Но ние изобщо не сме същите хора.

Павилионът затихна. Платнищата на входа се издуха от вятъра.

— Какво искаш да кажеш, Ранд ал-Тор? — Егвийн скръсти ръце. — Че сме обречени ли?

— Казвам, че трябва да съставим план. И да предложим обединена атака. Направихме го лошо последния път и това за малко щеше да ни струва войната. Всеки от нас смяташе, че знае най-добрия начин за действие. — Ранд я погледна в очите. — В онези дни всеки мъж и всяка жена се смятаха за водачи на бойното поле. Армия от пълководци. Затова едва не загубихме. Затова останахме с покварата, Разрушението и лудостта. Виновен бях като всеки друг. Може би най-виновният.

— Няма да позволя това да се случи отново — отсече той. — Няма да спасявам този свят само за да го видя разрушен отново! Няма да умра за държави и нации само за да скочат едни срещу други в мига, в който падне последният тролок. Вие замисляте точно това. Светлината да ме изгори, знам го!

Щеше да е по-лесно, ако й бяха убегнали погледите, които си хвърлиха Грегорин и Дарлин, или алчността, с която Редран гледаше Елейн. Кои държави щяха да бъдат разбити от този конфликт и кои щяха да се намесят — от алтруизъм, — за да помогнат на съседите си? Колко бързо щеше да се превърне алтруизмът в алчност, в удобна възможност да сложиш ръка на друг трон?

Много от владетелите бяха свестни хора. Но беше нужно много повече, за да има човек толкова власт и да не гледа за още. Дори Елейн беше лапнала друга страна, когато й се предложи удобната възможност. Щеше да го направи отново. Беше в самата природа на владетелите, в природата на държавите. В случая с Елейн това дори бе изглеждало уместно, тъй като Кайриен щеше да е по-добре под нейното управление, отколкото преди.

Колко от тези хора щяха да помислят същото? Че те, разбира се, могат да управляват по-добре — или да възстановят реда — в друга страна?

— Никой не иска война — заяви Егвийн и привлече вниманието на множеството. — Само че смятам, че това, което се опитваш да направиш тук, е извън призванието ти, Ранд ал-Тор. Не можеш да промениш човешката природа и не можеш да подчиниш света на личните си прищевки. Остави хората да живеят живота си и да избират сами своя път.

— Няма да ги оставя, Егвийн — каза Ранд. Огън имаше в очите му, като онзи, който беше видяла, когато за първи път се беше опитал да спечели айилците за каузата си. Да, онова чувство беше съвсем присъщо за Ранд — отчаянието, че хората не виждат света толкова ясно, колкото той мислеше, че го вижда.

— Не виждам какво друго можеш да направиш — каза Егвийн. — Император ли искаш да назначиш, някой, който да ни управлява всички? Тиран ли искаш да станеш, Ранд ал-Тор?

Вместо да й отвърне рязко, той протегна ръка и един от ашаманите му пъхна в нея стегнат свитък. Ранд го взе и го сложи на масата. С помощта на Силата го разгъна и го задържа изпънат.

Внушителният документ беше изпълнен със ситни букви.

— Наричам го Драконовия мир — каза тихо Ранд. — И е едно от трите неща, които ще поискам от вас. Вашата отплата, към мен, в замяна на моя живот.

— Дай да видя това. — Елейн посегна за него и Ранд явно й позволи, защото тя успя да го дръпне от масата.

— Заключва границите на държавите ви до сегашното им положение — каза Ранд, стиснал отново ръце зад гърба си. — Забранява държава да напада държава и задължава да се отвори голяма школа във всяка столица — изцяло финансирана и с отворени врати за онези, които желаят да учат.

— Не е само това — каза Елейн с пръст на документа, докато четеше: — Нападение срещу друга страна или въвличане в дребен граничен конфликт… другите нации на света имат задължението да защитят нападнатата страна. Светлина! Тарифни ограничения, за да ограничат задушаването на икономики, забрани за бракове между владетели на държави, освен ако властващи родословни линии са ясно разделени, клаузи за отнемане земята на лорд, който започне конфликт… Ранд, наистина ли очакваш да подпишем това?

— Да.

Възмущението на владетелите последва незабавно, макар че Егвийн запази спокойствие и хвърли няколко погледа към другите Айез Седай. Изглеждаха разтревожени. И с пълно основание… а това беше само част от „цената“ на Ранд.

Владетелите замърмориха, всеки искаше да погледне документа, но не и да си пробият път през тълпата и да надникнат над рамото на Елейн. За щастие Ранд го беше предвидил и им раздадоха копия.

— Но понякога има много сериозни причини за конфликт! — каза Дарлин, докато оглеждаше своето. — Например създаване на буфер между теб и агресивен съсед.

— Ами ако някои хора от твоята страна живеят отвъд границата? — добави Грегорин. — Нямаме ли мандата да се намесим и да ги защитим, ако са потиснати? Ами ако някой, като сеанчанците, претендира за наша земя? Забраната на война изглежда нелепо!

— Съгласен съм — каза Дарлин. — Лорд Дракон, трябва да имаме мандата да защитаваме земята, която по право ни принадлежи!

— Аз — прекъсна споровете Егвийн — се интересувам повече да чуя другите две искания.

— Знаете едното от тях — каза Ранд.

— Печатите.

— Подписването на този документ не би означавало нищо за Бялата кула — заяви Ранд, пренебрегвайки коментара й. — Не мога да забраня на всички ви да влияете на другите. Би било глупаво.

— То вече е глупаво — каза Елейн.

Елейн вече не се чувстваше толкова горда от него, помисли Егвийн.

— И докато се играят политически игри — продължи Ранд към Егвийн, — Айез Седай ще ги контролират. Всъщност този документ ви облагодетелства. Бялата кула винаги е вярвала, че войната, както казват, е недалновидна. Вместо това искам от вас нещо друго. Печатите.

— Аз съм Пазителката им.

— Само на име. Бяха открити съвсем наскоро и ги притежавам аз. От уважение към традиционната ви титла се обърнах за тях към вас.

— Обърна се? Ти не ме помоли — каза тя. — Ти дори не настоя. Дойде, каза ми какво ще направиш и си отиде.

— Аз притежавам печатите — повтори той. — И ще ги счупя. Няма да позволя нищо и никой, дори ти, да ми попречи да защитя този свят.

Около тях споровете по документа продължаваха, владетелите мърмореха с доверените си съветници. Егвийн пристъпи към масичката срещу Ранд. Бяха ги забравили за момента.

— Няма да ги счупиш, ако те спра, Ранд.

— Защо би искала да ме спреш, Егвийн? Дай ми едно основание защо това би било лоша идея?

— Друго основание освен това, че ще позволи Тъмния да се развихри над света?

— Не се развихри по време на Войната на Силата — каза Ранд. — Можеше да докосва света, но това, че Въртелът беше отворен, не го освободи. Не незабавно.

— А каква беше цената, че му се позволи да докосне света? Какво става сега? Страхотии, ужаси, унищожение. Знаеш какво става със земята. Ходещите мъртви, странното усукване на Шарката. И това става, докато печатите са само отслабени! Какво ще стане, ако наистина ги счупим? Светлината само знае.

— Риск, който трябва да се поеме.

— Не съм съгласна. Ранд, не знаеш какво ще причини премахването на печатите му… не знаеш дали това не би му позволило да се освободи. Не знаеш колко близо е бил до измъкването си от затвора, когато Въртелът е бил укрепен. Разбиването на тези печати би могло да унищожи самия свят! А ако единствената ни надежда е в това, че този път е възпрепятстван, не напълно свободен?

— Няма да стане, Егвийн.

— Не знаеш това. Как би могъл да знаеш?

Той се поколеба.

— Много неща в живота са несигурни.

— Значи не знаеш. Е, аз гледах, четох, слушах. Чел ли си трудовете на онези, които са го проучвали и са мислили за това?

— Спекулация на Айез Седай.

— Единственото сведение, което имаме, Ранд! Отвориш ли затвора на Тъмния, всичко може да се загуби. Трябва да сме по-внимателни. Точно затова е Амирлинският трон, това е една от причините Бялата кула изобщо да бъде основана!

Този път Ранд наистина се поколеба. Светлина, той мислеше. Възможно ли беше да го е разубедила?

— Не ми харесва, Егвийн — промълви Ранд. — Ако тръгна срещу него и печатите не са счупени, единственият ми избор ще е поредното несъвършено решение. Кръпка, дори по-лоша от предишната… заради старите, отслабнали печати просто ще замажа нов гипс върху дълбоки пропуквания. Кой знае колко дълго ще издържат печатите този път? След няколко столетия можем да имаме същата тази битка отново.

— Толкова ли е лошо? — каза Егвийн. — Поне е сигурно. Ти запечата Въртела последния път. Знаеш как да го направиш.

— Може да се окажем със същата поквара отново.

— Този път сме готови за нея. Не, няма да е идеално. Но, Ранд… наистина ли искаш да рискуваш? Да изложиш на риск съдбата на всяко живо същество? Защо не тръгнеш по простия, познатия път? Закърпваш отново печатите. Укрепваш затвора.

— Не, Егвийн. — Ранд отстъпи назад. — Светлина! За това ли е всичко? Искаш сайдин отново да бъде покварен. Вие, Айез Седай… плашите се от идеята за преливащи мъже, които подронват властта ви!

— Ранд ал-Тор, не смей да бъдеш чак такъв глупак.

Той я погледна в очите. Владетелите сякаш не обръщаха много внимание на този разговор, въпреки че светът зависеше от него. Четяха документа на Ранд и мърмореха възмутено. Може би точно това беше целял — да отвлече вниманието им с него и да се хвърли в истинския бой.

Гневът бавно се стопи от лицето му и той вдигна ръка към слепоочието си.

— Светлина, Егвийн. Още можеш да го правиш това, като сестрата, която така и си нямах… Стегнеш ума ми на възли и ме караш да побеснея и да те обичам едновременно.

— Поне съм последователна — каза тя. Вече говореха много тихо, надвесени над масата един към друг. Перин и Нинив бяха достатъчно близо, за да ги чуват, а и Мин беше дошла при тях. Гавин се беше върнал, но се държеше на разстояние. Кацуан обиколи помещението, загледана в обратната посока — твърде нехайно. Подслушваше.

— Не водя този спор с някаква глупава надежда да се върне покварата — каза Егвийн. — Знаеш, че не съм такава. Става дума за защита на човечеството. Не мога да повярвам, че си готов да рискуваш всичко заради някакъв нищожен шанс.

— Нищожен шанс ли? Говорим за влизане в мрака, вместо да основем нов Легендарен век. Бихме могли да имаме мир, край на страданието. Или да имаме ново Разрушение. Светлина, Егвийн. Не знам със сигурност дали бих могъл да поправя печатите или да направя нови, по същия начин. Тъмния трябва да е готов за такъв план.

— А ти имаш друг?

— Точно това ти казвам. Счупвам печатите, за да се отърва от старата несъвършена запушалка, и опитвам отново, по нов начин.

— Самият свят е цената на един провал, Ранд. — Тя помисли за миг. — Тук има нещо повече. Какво не ми казваш?

Ранд изглеждаше разколебан и за миг й заприлича на детето, което веднъж беше хванала да краде парчета от пая на госпожа Каутон с Мат.

— Аз ще го убия, Егвийн.

— Кого? Моридин?

— Тъмния.

Тя се отдръпна стъписана.

— Това…

— Ще го убия — заяви Ранд страстно и се наведе към нея. — Ще приключа с Тъмния. Никога няма да имаме истински мир, докато е тук и се спотайва. Ще срутя затвора, ще вляза и ще се изправя срещу него. Ще съградя нов затвор, ако трябва, но първо ще се опитам да сложа край на всичко това. Ще защитя Шарката и Колелото, завинаги.

— Светлина, Ранд, ти си полудял!

— Да. Това е част от цената, която заплатих. За щастие. Само човек с разстроен ум би могъл да е достатъчно дързък, за да опита това.

— Ще се боря с теб, Ранд — прошепна тя. — Няма да ти позволя да вкараш всички нас в това. Вслушай се в разума. Бялата кула трябва да те напътства.

— Познал съм напътствието на Бялата кула, Егвийн — отвърна той. — В един сандък. И ме пребиваха всеки ден.

Сплетоха погледи над масата. Около тях другите спорове продължаваха.

— Нямам нищо против да подпиша това — каза Тенобия. — На мен ми изглежда съвсем добре.

— Ба! — изръмжа Грегорин. — Вас Пограничниците изобщо не ви интересува южната политика. Ще го подпишеш? Е, браво. Аз обаче няма да окова страната си.

— Любопитно — каза Еазар, поклати глава и чисто белият перчем на главата му се полюшна. — Доколкото разбирам, страната не е твоя, Грегорин. Освен ако не допускаш, че лорд Дракона ще умре и че Матин Степанеос няма да си поиска трона обратно. Той може и да желае лорд Дракона да носи Лавровата корона, но не и ти, сигурен съм.

— Не е ли безсмислено всичко това? — попита Алиандре. — Сеанчанците са грижата ни сега, нали? Изобщо не може да има мир, докато те са тук.

— Да — каза Грегорин. — Сеанчанците и онези проклети Бели плащове.

— Ние ще го подпишем — заяви Галад. Лорд-капитанът на Чедата на Светлината по някакъв начин се бе озовал с официалното копие на документа. Егвийн не го погледна. Много трудно щеше да е да не зяпне. Обичаше Гавин, а не Галад, но… е… трудно щеше да е да не го зяпне.

— Майен също ще подпише — каза Берелайн. — Смятам, че волята на лорд Дракона е съвършено справедлива.

— Разбира се, че ти би го подписала — изсумтя Дарлин. — Милорд Дракон, този документ, изглежда, е предназначен да защити интересите на някои държави повече от други.

— Искам да чуя какво е третото му искане — каза Редран. — Не ме интересуват приказки за печатите. Това е работа на Айез Седай. Той заяви, че имало три искания, а чухме само две.

Ранд повдигна вежда.

— Третата и последна цена — последното нещо, което ще платите за моя живот на склоновете на Шайол Гул — е това: аз командвам армиите ви за Последната битка. Изцяло и пълно. Правите каквото аз кажа, отивате където аз кажа, биете се където аз кажа.

Това предизвика още по-голям взрив от спорове. Явно беше най-малко дръзкото от трите искания, въпреки че беше невъзможно по причини, които Егвийн вече беше предвидила.

Владетелите го приеха като посегателство върху суверенитета им. Грегорин изгледа кръвнишки Ранд над врявата — забавно, след като той имаше най-малко власт от всички. Дарлин поклати глава, а изражението на Елейн беше яростно.

Хората на страната на Ранд отвърнаха на възраженията, най-вече Пограничниците. „Отчаяни са — помисли Егвийн. — Прегазват ги.“ Навярно мислеха, че ако командването се отстъпи на Дракона, всички веднага ще тръгнат в защита на Пограничните земи. Дарлин и Грегорин никога нямаше да се съгласят на това. Не и след като сеанчанците дишаха във вратовете им.

Светлина, каква бъркотия.

Егвийн заслуша споровете с надеждата, че ще докарат Ранд до ръба. Някога може би щеше да стане. Сега обаче той стоеше и ги гледаше, хванал ръце зад гърба си. Лицето му бе спокойно, макар тя да бе все по-сигурна, че това е маска. Видяла беше изблици на вътрешния му гняв. Ранд определено се владееше вече много повече, но в никакъв случай не беше станал безчувствен.

Неволно се усмихна. Въпреки всичките му оплаквания от Айез Седай, въпреки цялата му настойчивост, че няма да позволи да бъде под тяхната власт, самият той все повече и повече се държеше като тях. Егвийн се приготви да заговори и да овладее нещата… но нещо в павилиона се промени. Някакво… усещане във въздуха. Погледът й беше привлечен към Ранд. Отвън доехтяха звуци, звуци, които не можа да свърже с нищо. Смътно пращене? Какво правеше той?

Споровете заглъхнаха. Един по един владетелите се обърнаха към него. Слънчевата светлина отвън помръкна и Егвийн се зарадва на кълбата светлина, които беше направил.

— Нужни сте ми — каза им тихо Ранд. — Самата земя се нуждае от вас. Възразявате. Знаех, че ще го направите, но нямаме вече време за спорове. Знайте това. Не можете да ме откажете от плановете ми. Не можете да ме принудите да ви се подчиня. Никаква въоръжена сила, никакъв сплит на Единствената сила не може да ме накара да се изправя срещу Тъмния заради вас. Трябва да го направя по свой личен избор.

— Наистина ли бихте захвърлили света, милорд Дракон? — попита Берелайн.

Егвийн се усмихна. Фръцлата изведнъж беше престанала да е сигурна чия страна е избрала.

— Не ми се налага — отвърна Ранд. — Вие ще го подпишете. Отказът означава смърт.

— Значи е изнудване — сопна се Дарлин.

— Не е — каза Ранд и се усмихна на Морския народ, които не бяха казали почти нищо. Просто бяха прочели документа и си кимаха един на друг, като че ли впечатлени. — Не, Дарлин. Не е изнудване, а… споразумение. Имам нещо, което вие искате, нещо, от което се нуждаете. Себе си. Своя живот. Аз ще умра. Всички знаехме това от самото начало. Пророчествата го изискват. След като искате това от мен, аз ще ви го продам срещу наследство на мир, който да балансира наследството на унищожение, което дадох на света последния път.

Огледа събранието и очите му се спряха на всеки владетел поред. Егвийн усети решителността му почти физически. Може би беше от същността му на тавирен, или навярно беше просто от тежестта на мига. Напрежението в павилиона се усили, беше й почти невъзможно да вдиша.

„Ще го направи — помисли тя. — Ще се оплакват, но ще се огънат.“

— Не — каза високо Егвийн и гласът й прониза въздуха. — Не, Ранд ал-Тор, няма да бъдем изнудени да подпишем документа ти, да ти дадем еднолична власт в тази битка. И си пълен глупак, ако мислиш, че вярвам, че би оставил света — своя баща, приятелите си, всички онези, които обичаш, цялото човечество — да бъдат избити от тролоците, ако ти се опълчим.

Той я погледна в очите и тя изведнъж изгуби увереност. Светлина, нямаше наистина да откаже, нали? Щеше ли наистина да пожертва света?

— Смеете да наричате лорд Дракона глупав? — попита намръщено Наришма.

— Няма да се говори на Амирлин по този начин — заяви Силвиана и пристъпи до Егвийн.

Споровете започнаха отново, този път по-шумно. Ранд не откъсна очи от Егвийн и тя видя червенината на гнева, избила на лицето му. Виковете се извисиха, напрежението нарастваше. Смут. Ярост. Стари омрази се разгоряха отново, подклаждани от ужас.

Ранд отпусна ръка на меча, който носеше напоследък — с драконите на ножницата. Другата му ръка бе все така зад гърба му.

— Ще получа цената си, Егвийн — изръмжа той.

— Настоявай колкото искаш, Ранд. Ти не си Създателят. Ако тръгнеш на Последната битка с тази глупост, всички бездруго сме мъртви. Ако воювам с теб, има шанс да успея да те вразумя.

— Бялата кула винаги е била копие, опряно на гърлото ми — сряза я Ранд. — Винаги, Егвийн. И ти вече наистина си станала една от тях.

Тя издържа погледа му. Но вътрешно започваше да губи увереност. А ако тези преговори все пак се проваляха? Щеше ли да хвърли войниците си да се бият с бойците на Ранд?

Чувстваше се все едно се е спънала в камък на върха на стръмнина и залита на пръсти над ръба, преди да пропадне. Трябваше да има начин да се спре това, да го предотврати!

Ранд понечи да се обърне. Ако напуснеше павилиона, това щеше да е краят.

— Ранд!

Той замръзна.

— Няма да отстъпя, Егвийн.

— Не прави това. Не захвърляй всичко.

— Не може да се избегне.

— Може! Трябва само да престанеш поне веднъж да бъдеш такъв изгорен от Светлината объркан упорит глупак!

Едва се овладя. Как можеше да му говори така, все едно се бяха върнали в Емондово поле, в самото начало?

Ранд я изгледа за миг.

— Е, а ти определено би могла поне веднъж да престанеш да бъдеш разглезена самонадеяна пикла, Егвийн. — Вдигна ръце. — Кръв и пепел! Това беше губене на време.

Беше почти прав. Егвийн не забеляза, когато още някой влезе в павилиона. Ранд обаче усети и се обърна рязко, щом платнищата се разтвориха и пропуснаха светлината отвън. Ранд се намръщи…

… а после лицето му грейна, когато видя кой е влязъл.

Моарейн.