Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Memory of Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2013)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013)

Издание:

Робърт Джордан, Брандън Сандърсън

Спомен за светлина

 

Американска, първо издание

 

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Господинова

 

Формат: 70/100/16

Печатни коли: 54

 

ИК „Бард“ ООД, 2013 г.

История

  1. — Добавяне

Глава 13
Какво трябва да се направи

Егвийн препусна към хълмовете, където скоро щяха да влязат в схватка с настъпващия враг. Водеше над сто Айез Седай, много от които от Зелената Аджа. Промените в тактиката на Брин бяха бързи и ефективни. Той разполагаше с нещо по-добро от стрелци за спиране на атака, с нещо по-унищожително от тежка конница за пълен разгром.

Време беше да го използва.

Други две по-малки сили Айез Седай тръгваха към фланговете на армията. Тези хълмове можеше да са били тучни и зелени някога. Сега бяха жълти и кафяви, сякаш изгорени.

Егвийн се помъчи да види предимствата. Поне щяха да имат здрава опора под краката си и макар небето да се раздираше от периодични мълнии, не изглеждаше вероятно да завали.

Вълната настъпващи тролоци се простираше сякаш безкрайно в двете посоки. Колкото и огромна да беше армията на Егвийн, изведнъж й се стори нищожна. За щастие имаше едно предимство: тролокската армия беше тласкана от нужда да продължава да се движи напред. Войските им се разпадаха, ако не настъпваха непрекъснато. Щяха да започнат раздори. Щеше да им се изчерпа храната.

Армията на Егвийн беше преграда на пътя им. И стръв. Тварите на Сянката не можеха да оставят такава сила неунищожена, тъй че Егвийн щеше да ги привлече в посока, предначертана от нея.

Айез Седай стигнаха до бойния фронт. Брин беше разделил войските си на големи подвижни ударни единици, които да поразяват тролоците там, където те покажат уязвимост.

Нападателният строй на силите на Брин като че ли смути тролоците. Така поне разгада Егвийн разбъркването в редиците им, механичното движение, усилващия се шум. На тролоците рядко им се налагаше да се тревожат, че са в отбрана. Тролоците атакуваха, хората се отбраняваха. Хората се тревожат. Хората бяха храна.

Егвийн излезе на билото на нисък хълм, с изглед към равнината в Кандор, където се бяха струпали тролокските пълчища, с Айез Седай строени в дълга редица от двете й страни. Зад тях бойците изглеждаха притеснени. Знаеха, че тя и другите са Айез Седай, а никой мъж не се чувстваше удобно в близост до Айез Седай.

Егвийн посегна и издърпа нещо дълго, бяло и тънко от кожения калъф на колана си. Набраздена с жлебове пръчка, ша-ангреала на Вора. Легна удобно в дланта й. Макар да беше използвала този ша-ангреал само веднъж, имаше чувството, че му принадлежи, както и той на нея. В битката срещу сеанчанците това бе оръжието й. За първи път бе разбрала защо един войник може да се чувства свързан с меча си.

Сиянието на Силата затрептя около жените в редицата като низ разпалени светилници. Егвийн прегърна Извора и усети как Единствената сила се изля в нея като водопад и я изпълни. Светът стана по-сладък, миризмите се усилиха.

В прегръдката на сайдар успя да види оттенъци на цвят, които Сянката искаше да скрие от тях. Тревата не беше съвсем мъртва. Имаше тънки жилки зелено сред нея — там където тревата се беше вкопчила в живота. Имаше полевки под нея. Можеше ясно да различи шумоленето им в земята. Хранеха се с изсъхващи корени, вкопчени в живота.

Усмихна се широко и притегли Единствената сила през набраздената пръчка. Сред този порой се озова над море от мощ и енергия, понесена на самотен кораб и прегърнала вятъра. Тролоците най-сетне се раздвижиха. Зареваха, огромна вълна от оръжия, зъби, воня и очи, които бяха твърде човешки. Мърдраалите сигурно бяха видели Айез Седай на предната линия и мислеха да нападнат и унищожат преливащите хора.

Другите жени зачакаха сигнала на Егвийн. Не бяха в кръг — един кръг бе най-подходящ за съсредоточен, прецизен поток на Единствената сила. Не това беше целта днес. Целта днес беше просто да унищожат.

Щом тролоците изпъплиха до средата на хълмовете, Егвийн започна атаката си. Винаги беше необичайно силна в Земя, тъй че поведе с най-простия и унищожителен сплит. Отпрати нишки Земя в терена под тролоците в дълга линия, след това го надигна. С помощта на ша-ангреала на Вора беше толкова лесно — все едно да хвърлиш шепа камъчета във въздуха.

При този знак всички жени заоформяха сплитове. Въздухът затрептя от бляскави нишки. Чисти потоци огън, надигаща се земя и вятър, който да издуха тролоците един в друг и да ги накара да залитат и да се препъват.

Тролоците, които Егвийн бе изхвърлила във въздуха, започнаха да падат, много от тях без крака и стъпала. Кършеха се кости и чудовищата долу закрещяха от болка, докато събратята им рухваха върху тях. Егвийн остави вторият ред да нагази през падналите и удари отново. Този път не се съсредоточи върху земята, а върху метал.

Метал в броня, в оръжия и по китки. Трошеше брадви и мечове, ризници и брони. Откъснатите метални парчета се разлитаха с убийствена бързина. Въздухът почервеня от пръските кръв. Следващите редици се опитаха да спрат, за да избегнат шрапнелите, но тролоците зад тях бяха набрали неудържима инерция. Тикаха събратята си напред в зоната на смъртта и ги тъпчеха.

Егвийн изби и следващата вълна с шрапнели взривен метал. Беше по-трудно от изхвърлянето на земя, но също така не издаваше много на задните редици, тъй че можеше да продължи да убива, без те да проумеят какво правят, като тласкаха събратята си напред.

След това започна отново да разкъсва земята. Имаше нещо възбуждащо в използването на сурова сила, в изпращането на най-прости по форма сплитове. В този момент — докато осакатяваше, унищожаваше и сееше смърт сред врага — Егвийн се почувства едно цяло със самата земя. Вършеше работата, която земята бе копняла някой да свърши от много отдавна. Погибелта и Тварите на Сянката, които раждаше, бяха болест. Зараза. Егвийн — лумнала като огън на смърт и възмездие с Единствената сила, беше като пречистващ пламък, който щеше да донесе изцеление на земята.

Тролоците упорито напираха да пробият през сплитовете на Айез Седай, но това само поставяше все повече и повече от тях в обхвата на Бялата кула. Зелените бранеха доблестно славата на своята Аджа, като мятаха вълна след унищожителна вълна към тролоците, но и другите Аджи не отстъпваха.

Земята се тресеше и въздухът се задръсти от воя на издъхващи чудовища. Разкъсваха се тела. Гореше плът. Много от войниците в първите редове повръщаха от гледката, докато Айез Седай продължаваха да бият по тролоците. Избрани Сестри търсеха мърдраали, както им бе заповядано. Самата Егвийн порази един и откъсна безоката глава на съществото от врата със сплит на Огън и Въздух. Всеки Сенчест, когото убиеха, сваляше със себе си юмруци свързани към него зверове.

Егвийн удвои атаката си. Порази цяла редица с вълна от изригваща пръст, след това удари с вълна от въздух телата, докато падаха, и ги изтласка назад, за да рухнат върху задните редици. Раздра ями в земята и накара камъните в пръстта да изригнат. Сечеше и избиваше тролоци сякаш с часове.

Най-сетне Тварите на Сянката се прекършиха, чудовищата заотстъпваха назад въпреки бичовете на мърдраалите. Егвийн си пое дълбоко дъх — започваше да се чувства изтощена — и порази още Сенчести. Накрая те също отстъпиха и побягнаха от хълмовете.

Отпусна се на седлото и наведе ша-ангреала. Не знаеше колко време е минало. Войниците се бяха вторачили напред, облещили очи. Този ден не се наложи да пролеят кръв.

— Това беше впечатляващо — каза Гавин. — Все едно щурмуваха градски стени, опитваха се да ги изкачат със стълби… само че без стените и стълбите.

— Ще се върнат — каза Егвийн уморено. — Избихме само малка част от тях.

На заранта или най-късно на следващия ден щяха да опитат отново. Нови тактики може би — можеше да разтеглят вълните на атакуващите, за да стане по-трудно за Айез Седай да избиват големи тълпи наведнъж.

— Изненадахме ги — каза Егвийн. — Следващия път ще дойдат по-силни. Засега, за тази нощ, удържахме.

— Не просто удържахте, Егвийн — каза с усмивка Гавин. — Принудихте ги да побегнат. Не знам дали изобщо съм виждал толкова силно осакатена армия.

Бойците май бяха съгласни с преценката му, защото завикаха въодушевено и заразмахваха оръжия. Егвийн потисна умората и прибра набраздената пръчка. Другите Айез Седай наблизо прибираха статуетки, гривни, брошки, пръстени и пръчки. Бяха опразнили склада на Бялата кула от всички ангреали и малкото ша-ангреали, които имаха, и ги бяха раздали на Сестрите на бойния фронт. В края на всеки ден щяха да се събират и предават на жените, предлагащи Цяра.

Айез Седай обърнаха и подкараха бавно през редиците на ликуващата армия. Времето на скърби щеше да дойде, за жалост. Айез Седай не можеха да се сражават във всяка битка. Засега обаче Егвийн остави войниците да се насладят на победата, защото беше най-хубавата победа. Тази, която не оставяше рани в редиците им.

 

 

— Лорд Дракона и съгледвачите му започнаха да разузнават Шайол Гул. — Башийр посочи една от защрихованите карти. — Съпротивата ни в Кандор и Шиенар принуждава Сянката да ангажира все повече от силите си на тези фронтове. Скоро земите на Погибелта ще бъдат почти опразнени, освен малко ядро от защитници. Тогава ще може да удари по-лесно.

Елейн кимна. Усещаше Ранд някъде в дълбините на ума си. Беше притеснен за нещо, въпреки че беше твърде далече, за да долови нещо повече от това. Понякога я посещаваше в лагера й в Бремския лес, но засега беше на един от другите фронтове.

Башийр продължи:

— Амирлин би трябвало да може да удържи в Кандор, предвид многото преливащи, с които разполага. За нея не съм притеснен.

— Но се безпокоиш за Пограничниците — каза Елейн.

— Да. Те са изтласкани от Тарвинската клисура.

— Иска ми се да можеха да се задържат на място, но бяха съкрушени числено. Нищо не може да се направи, освен да им отклоним колкото помощ можем.

Башийр кимна.

— Лорд Мандрагоран сигурно би могъл да забави отстъплението си, ако имаше повече Айез Седай или ашамани.

А от тях не можеше да се заделят. Беше му изпратила няколко Айез Седай от армията на Егвийн, за да му помогнат в отстъплението, и това бе помогнало. Но щом и самият Ранд не бе могъл да отбие Властелините на ужаса там…

— Лорд Агелмар ще знае какво да направи — каза Елейн. — Ако Светлината благоволи, ще може да отклони тролоците от по-населените райони.

— Такова отстъпление — почти бягство — не предлага никаква възможност за насочване посоката на боя. — Башийр посочи картата на Шиенар.

Елейн я огледа. Пътят на тролоците нямаше да избегне населената земя. Фал Дара, Мос Шираре, Фал Моран… а срещу Властелините на ужаса градските стени щяха да са безполезни.

— Известете Лан и лордовете на Шиенар — каза тя тихо. — Заповядайте Фал Дара и Анкор Даил да бъдат изгорени, а също Фал Моран и села като Медо. Те вече палят колкото земеделска земя могат — опразват и градовете. Евакуирайте цивилните в Тар Валон.

— Съжалявам — промълви Башийр.

— Това трябва да се направи, нали?

— Да.

Светлина, каква бъркотия. „Е, а ти какво очакваше? Ред и простота?“

Стъпки по сухите листа издадоха идващия към тях Талманес. Придружаваше го един от командирите му. Кайриенецът беше уморен. Всички бяха уморени. Десет дни битка бяха само началото, но възбудата на боя вече заглъхваше. Истинската работа на войната тепърва предстоеше. Дни в сражения или в очакване на бой, нощи, прекарани в сън с меча в ръка.

Сегашното местоположение на Елейн в Леса беше идеално. Беше започнала деня на хиляда разтега по на юг, но с постоянното им оттегляне се налагаше непрекъснато да се мести. Три леснодостъпни потока, място за лагер на много войска, дървета на билото на хълма, които служеха и за наблюдателни кули. Жалко, че трябваше да напуснат тази позиция на заранта.

— Тролоците владеят целия южен участък на гората — каза Башийр и приглади мустаците си с юмрук. — Избягват поляните. Това означава, че конницата ни няма да може да действа ефективно.

— Драконите са практически безполезни тук, ваше величество — каза Талманес. — След като тролоците вече странят от пътищата, трудно можем да им нанесем някакви щети. Почти невъзможно е да се маневрира с талигите в гората, а когато все пак произведем изстрел, събаряме повече дървета, отколкото Твари на Сянката.

— Ами онова… онова, за което говореше Алудра?

— Драконовите й зъби ли? — каза Талманес. — По-добро е — драконът изстрелва много парчета метал вместо една топка. Пръска се нашироко и действа сравнително добре в гората, но все пак твърдя, че драконите нанасят по-малка щета, отколкото си заслужава рискът.

— Мисля, че гората ни даде всички предимства, които можеше — каза Башийр, докато местеше няколко фигурки на тролоци по картите. — Смалихме броя им, но те захитряват, задържат се в гъстите гори и се опитват да ни обкръжат.

— Предложения?

— Изтегляме се — каза Башийр. — Тръгваме на изток.

— Към Еринин ли? Няма никакъв мост толкова на север — каза Талманес.

Башийр кимна и каза:

— Значи разбираш какво ще поискам. Имаш отряд мъже, които могат да строят мостове. Пращаш ги с няколко от драконите ти за защита и ги караш да построят понтони точно на изток от нас. Ние няма да сме много зад вас. Откритият терен там ще даде на конницата ни и на драконите възможност да нанесат повече щети. Можем да разчитаме на Еринин, че ще забави тролоците, особено след като запалим мостовете. Няколко дракона на позиции там би трябвало да забавят настъплението им. Ще продължим на изток към Алгуеня и повтаряме същото. След това ще сме на пътя за Кайриен. Ще тръгнем на север и когато намерим удобна позиция за отбрана — мисля, че знам точното място, — ще се обърнем срещу Сянката с Кайриен зад гърба ни.

— Не смяташ, че ще трябва да стигнем чак до там, разбира се — каза Елейн.

Башийр присви очи над картата, сякаш виждаше през пергамента самата земя, и заговори тихо:

— Ние движим тази битка, но не я контролираме. Яздим я, както човек би яздил подплашен кон. Не мога да кажа къде ще спре галопът. Ще го отклонявам, ще го водя през тръни. Но не мога да го спра, докато тролоците продължават да идват.

Елейн се намръщи. Не можеше да си позволи безкрайно отстъпление. Трябваше да надвие тези Твари на Сянката колкото може по-скоро и по-съкрушително, за да може да присъедини силите си към армиите на Лан и Егвийн и да отбият нашествията от север.

Това беше единственият начин да спечелят войната. Иначе щеше да е все едно какво Ранд можеше да постигне срещу Тъмния.

Светлина, каква бъркотия.

— Направи го.

 

 

— Тези тактики не са лоши — каза Трам, зачетен в току-що получените заповеди. — Кралицата разбира от военно дело.

— Слуша добре тези, които разбират от тактика, и не се намесва — отвърна Перин.

— Точно това имах предвид, момче — каза Трам с усмивка. — Командването не винаги се свежда до това да казваш на хората какво да правят. Понякога трябва да се отдръпнеш от пътя на тези, които си разбират от работата.

— Мъдри думи, Трам. — Перин се обърна на север. — Съветвам те да ги прилагаш, защото вече командваш ти.

Виждаше Ранд сред въртоп от цветове. Ранд говореше с Моарейн на някакъв гол скалист хребет. Бяха почти готови за нахлуването в Шайол Гул. Притеглянето, което усещаше от Ранд, се усили. Перин скоро щеше да му е нужен.

— Перин? — попита Трам. — Каква е тази глупост за командването?

— Разполагаш със силите ни, Трам. Мъжете вече действат заедно. Позволи на Арганда, Гален и Галад да ти съдействат.

Наблизо Грейди беше отворил портал, през който ранените от последната схватка се изпращаха за Цяра. От другата страна Берелайн ръководеше болницата, устроена от Жълтата Аджа в Майен. Въздухът, лъхащ през портала, бе топъл.

— Не знам дали ще ме слушат, Перин — каза Трам. — Аз съм само един прост селянин.

— Слушаха те достатъчно добре преди.

— Това беше, докато пътувахме през дивите гори — каза Трам. — Ти винаги беше наблизо. Подчиняваха ми се от почит към теб. — Потърка брадичка. — Както си се загледал на север, имам чувството, че не смяташ да се задържаш тук дълго.

— Ранд има нужда от мен — каза Перин. — Да ме изгори дано, Трам, не ми харесва… но не мога да воювам с теб тук в Андор. Някой трябва да пази Ранд откъм гърба и… е, аз ще съм. Знам го някак си.

— Просто ще отидем при Арганда или Гален и ще им кажем, че те водят хората ни. Кралица Елейн бездруго издава повечето заповеди и…

— Мъже! — изрева Перин, загледан към събралите се войници. Арганда се съветваше с Гален. Извърнаха се към него, както и бойците от Вълчата гвардия наблизо, и Галад с неговите Бели плащове. Младият Борнхалд го изгледа с мътни очи. Все по-непредсказуем ставаше напоследък. Светлината дано да дадеше Галад да успее да го спре да посяга много към брендито.

— Ще приемете ли властта ми, дадена от короната на Андор? — попита Перин.

— Разбира се, лорд Златооки — извика Арганда. — Мислех, че това вече е установено.

— Тук, пред вас, обявявам Трам ал-Тор за лорд — заяви Перин. — Назначавам го за стюард на Две реки в името на неговия син, Преродения Дракон. Той носи цялата моя власт, която е властта на самия Дракон. Ако не оцелея в тази битка, Трам ме наследява.

Лагерът затихна, а след това мъжете закимаха, няколко души поздравиха Трам. Той изпъшка, но толкова тихо, че едва ли някой друг освен Перин го чу.

— Много ли е късно да се обърнеш към Женския кръг и да ти поговорят хубаво? — попита го Трам. — Може би един здрав пердах по задника и седмица носене на вода за вдовицата ал-Тоун?

— Съжалявам, Трам — отвърна Перин. — Неалд, опитай да отвориш портал до Черната кула.

Младият Аша’ман се съсредоточи.

— Все още не става, лорд Златооки.

Перин поклати глава. Беше чул от докладите от бойния фронт на Лан, че мъже от Черната кула се сражават за Сянката. Нещо се беше случило там, нещо ужасно.

— Добре. Обратно до Мерилор тогава.

Неалд кимна съсредоточено.

Докато той действаше, Перин се обърна към мъжете.

— Не искам да ви оставя, но се налага да ида на север. Трябва да ида при Ранд и тук няма място за спор. Ще се опитам да се върна. Ако не мога… е, искам всички вие да знаете, че се гордея с вас. С всички вас. Добре сте дошли в дома ми, когато всичко това свърши. Ще отворим буре-две от най-доброто бренди на господин ал-Вийр. Ще си спомним за тези, които паднаха, и ще разкажем на децата си как устояхме, когато облаците почерняха и светът започна да умира. Ще им разкажем как стояхме рамо до рамо и как спряхме Сянката.

Вдигна към тях Мах’алейнир и заслуша одобрителните им възгласи. Не защото ги заслужаваше — а защото те ги заслужаваха.

Неалд отвори портала. Перин понечи да тръгне към него, но спря, понеже някой го извика. Намръщи се и погледна забързания към него Дейн Борнхалд.

Отпусна предпазливо ръка на чука. Този мъж бе спасил живота му срещу тролоците и срещу свой приятел от Белите плащове, но Перин виждаше неприязънта му. Може и да не го обвиняваше за смъртта на баща си, но това не значеше, че го харесва или дори приема.

— Две думи, Айбара — каза Борнхалд и погледна стоящия наблизо Гаул. — Насаме.

Перин махна на Гаул и айилецът с неохота се отдалечи. Двамата с Борнхалд се отдръпнаха настрани от отворения портал.

— Какво има? Ако е за баща ти…

— Светлина, просто замълчи. — Борнхалд извърна очи. — Не искам да го казвам. Мразя да го казвам. Но трябва да го знаеш. Светлината да ме изгори, трябва да го знаеш.

— Какво да знам?

— Айбара. — Борнхалд замълча и вдиша дълбоко. — Не тролоците избиха семейството ти.

Перин потръпна.

— Съжалявам — отрони Борнхалд, извърнал поглед настрани. — Беше Ордейт. Баща ти го обиди. И той разкъса семейството ти, а ние обвинихме тролоците. Аз не участвах, но не казах нищо. Толкова много кръв…

— Какво? — Перин сграбчи Белия плащ за рамото. — Но те казаха… В смисъл… — Светлина, беше приключил вече с това!

Погледът в очите на Борнхалд отново изкара всичко наяве. Болката, ужаса, загубата, гнева. Борнхалд хвана ръката му и я свали от рамото си.

— Моментът е ужасен да ти казвам това, знам. Но не можех повече да го тая. Просто… Може да паднем. Светлина, всичко може да пропадне. Трябваше да го изрека, да го кажа.

Обърна се и тръгна към другите Бели плащове, навел очи. Перин остана сам. Целият му свят се тресеше.

Стисна зъби. Беше приключил с това. Оплакал беше семейството си. Беше свършило.

Можеше и щеше да продължи. Светлина, старите рани се върнаха, но той изтласка болката настрани и извърна очи към портала. Към Ранд и към своя дълг.

Имаше да свърши работа. Но Ордейт… Падан Фейн… Това само правеше ужасните му престъпления с едно повече. Перин щеше да се погрижи това същество да си плати, така или иначе.

Пристъпи към портала, за да Отпътува към Ранд. Гаул застана до него.

— Отивам някъде, където ти не можеш, приятелю — каза тихо Перин, докато болката му стихваше. — Съжалявам.

— Ще отидеш в съня без сън — отвърна с прозявка Гаул. — Май съм уморен.

— Но…

— Идвам, Перин Айбара. Убий ме, ако искаш да остана.

Перин не посмя да настоява повече.

Погледна през рамо назад, към другия портал, към Майен — Грейди все още го държеше отворен. От другата страна две фигури в бели халати гледаха Гаул. Той вдигна копие към тях за поздрав. Какво ли изпитваха тези двете жени воини, осъдени да чакат извън това, извън Последната битка? Може би Ранд трябваше да се е опитал да ги убеди гай-шайн да бъдат освободени от клетвите си за няколко седмици.

Е, това сигурно щеше да настрои всеки айилец срещу него. Светлината да пази влагоземеца, дръзнал да се меси с джи-е-тох.

Перин мина през портала и стъпи на земята на Мерилор. С Гаул бързо се стегнаха като за дълъг път — с много храна и вода, колкото можеха да носят.

Половин час му отне, докато убеди ашаманите на Ранд да му кажат къде е заминал водачът им. Най-сетне Наеф с неохота му отвори портал. Перин напусна Мерилор и се озова сякаш в Погибелта. Само дето скалите бяха студени.

Въздухът миришеше на смърт, на безутешност. Зловонието го стъписа и минаха няколко секунди, докато започна да различава обикновените миризми от смрадта.

Ранд стоеше точно пред него, на ръба на стръмнина. Съветниците му, командирите и охраната му стояха на няколко крачки зад него, сред тях Моарейн, Авиенда и Кацуан.

В далечината се издигаше Шайол Гул. Трепет прониза Перин. Върхът беше далече, но напрегнатата решимост в изражението на Ранд, докато го гледаше, беше неоспорима.

— Светлина — каза Перин. — Време ли е?

— Не — отвърна тихо Ранд. — Това е изпитание. Да видя дали ме усеща.

— Перин? — извика Нинив от склона зад него. Говореше с Моарейн и този път в миризмата й нямаше дори щипка омраза. Нещо се беше случило между тези две жени.

— Трябва ми само за момент — каза Перин и застина до Ранд на ръба на скалата. Имаше няколко айилци наблизо и той не искаше някой от тях да чуе какво ще попита Ранд, особено Мъдрите.

— Имаш този момент и още много, Перин — каза Ранд. — Дължа ти много. Какво искаш?

— Ами… — Перин хвърли поглед през рамо. Щеше ли Моарейн или Нинив да се сети и да се опита да го спре? Сигурно. Жените винаги се опитваха да пречат на човек да направи каквото трябва, сякаш се притесняваха да не си счупи врата. Нищо, че беше Последната битка.

— Перин? — попита Ранд.

— Ранд, трябва да вляза във вълчия сън.

— Тел-айеран-риод ли? Перин, не знам какво правиш там. Малко си ми казал. Мислех, че знаеш как да…

— Знам как да влизам в него по един начин — зашепна Перин, за да не чуят Мъдрите и другите отзад. — По лесния начин. Трябва ми нещо друго. Ти знаеш разни неща, помниш много неща. Има ли нещо в този твой древен мозък, което да помни как се влиза в Света на сънищата в плът?

Лицето на Ранд стана сериозно.

— Това, за което питаш, е опасно.

— Опасно колкото това, което се каниш да направиш ли?

— Може би. — Ранд се намръщи. — Ако бях знаел още когато… Е, да кажем, че някои биха нарекли това, за което питаш, много, много зло.

— Не е зло, Ранд. Знам дали нещо е зло, когато го помириша. Това не е зло, просто е невероятно глупаво.

Ранд се усмихна.

— И все пак питаш?

— Добрите възможности свършиха, Ранд. По-добре да направя нещо отчаяно, отколкото нищо.

Ранд не отвърна.

— Виж — каза Перин. — Говорихме за Черната кула. Знам, че си притеснен за нея.

— Ще трябва да ида там. — Лицето на Ранд помръкна. — И все пак очевидно е капан.

— Мисля, че знам част от това, което е виновно — каза Перин. — Има един, срещу когото трябва да се изправя, а не мога да го надвия, без да се изправя срещу него при равни условия. Там, в съня.

Ранд кимна замислено.

— Колелото тъче така, както самото то пожелае. Ще трябва да напуснем Изпепелените земи. Не можеш да влезеш в съня от…

Замълча, а след това направи нещо и сътвори сплит. До него се разтвори портал. Нещо в него беше различно от обичайните.

— Виждам — каза Ранд. — Световете се привличат един към друг, сливат се. Онова, което беше разделено, вече не е. Този портал ще те пренесе в съня. Внимавай, Перин. Ако умреш там, докато си в плът, може да има… последици. Онова, срещу което се изправяш, би могло да е по-лошо от самата смърт, особено сега. В това време.

— Знам — отвърна Перин. — Ще ми трябва изход. Можеш ли да накараш някой от твоите ашамани да прави един от тези портали веднъж на ден, призори? Да речем, на терените за Пътуване на Мерилор?

— Опасно е — прошепна Ранд. — Но ще го направя.

Перин кимна благодарно.

— Ако Светлината пожелае, ще се видим отново. — Ранд му протегна ръка. — Внимавай за Мат. Честно казано, не съм сигурен какво ще направи той, но имам чувството, че ще е изключително опасно за всички замесени.

— Не и за нас. — Перин стисна ръката му над лакътя. — Двамата с тебе сме много по-добри в избора на безопасни пътеки.

Ранд се усмихна.

— Дано Светлината те закриля, Перин Айбара.

— И теб, Ранд ал-Тор. — Перин се поколеба. Осъзнаваше какво става. Сбогуваха се. Той прегърна Ранд и когато го пусна, подвикна на Нинив и Моарейн: — Да се грижите за него, вие двете! Чувате ли ме?

— О, да се грижа за Ранд? — каза Нинив, с ръце на кръста. — Все едно съм спирала някога, Перин Айбара. И какво си шепнехте вие двамата? Ще направиш нещо глупаво, нали?

— Винаги — каза Перин и вдигна ръка за сбогом на Том. — Гаул, сигурен ли си, че искаш това?

— Да. — Айилецът опипа копията си и надникна през портала на Ранд.

Без повече думи двамата надигнаха тежките торби и пристъпиха в Света на сънищата.