Серия
Колелото на времето (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Memory of Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 31 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2013)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013)

Издание:

Робърт Джордан, Брандън Сандърсън

Спомен за светлина

 

Американска, първо издание

 

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Господинова

 

Формат: 70/100/16

Печатни коли: 54

 

ИК „Бард“ ООД, 2013 г.


Глава 33
Принцовият табак

Перин подгони Убиеца в небесата.

Въздухът пулсираше с ритъма на мълниите и свирепите ветрове. Миризма след миризма го връхлиташе, без никаква логика зад тях. Кацуан в Тийр. Горящ пай. Гниеща смет. Цвят на смъртна лилия.

Убиеца кацна на облака отпред, измести и се обърна за едно мигване на окото, с изпънат лък. Стрелата излетя толкова бързо, че въздухът изпращя, но Перин успя да я плесне с чука си. Кацна на същия бурен облак, като си представи опора под себе си, и парата на облака стана плътна.

Перин връхлетя напред през кипящата сива мъгла, горния пласт на облака, и атакува. Сблъскаха се и Убиеца сътвори в ръцете си щит и меч. Чукът на Перин заудря в ритъм по щита, заблъска с грохота на гърма. Трясък, след всеки удар.

Убиеца се завъртя вихрено, за да избяга, но Перин успя да сграбчи края на наметалото му и когато онзи понечи да измести, си представи, че стоят на място. Знаеше, че ще останат така. Не беше възможност, беше така.

Двамата се размиха за миг и се върнаха на облака. Убиеца изръмжа, после замахна назад с меча си, отряза края на наметалото си и се освободи. Обърна се срещу Перин и застъпва дебнешком настрани, стиснал меча си с две ръце. Облакът тръпнеше под тях и блясък на призрачна мълния огря мъгливата пара в нозете им.

— Ставаш все по-досаден, вълче кутре — каза Убиеца.

— Никога не си се бил с вълк, който може да ти се опълчи — отвърна Перин. — Убивал си ги отдалече. Избиването им беше лесно. Сега срещу теб е плячка, която има зъби, Колячо.

Убиеца изсумтя.

— Ти си като момченце с бащиния си меч. Опасен, но в пълно неведение защо и как да използваш оръжието си.

— Ще видим кой… — понечи да отвърне Перин, но Убиеца се хвърли към него с меча напред. Перин се стегна, представи си меча притъпен, как въздухът се сгъстява да го забави, как кожата му става достатъчно твърда, за да избута оръжието настрани…

След секунда усети, че пропада във въздуха.

„Глупак!“, помисли Перин. Беше се съсредоточил твърде много върху атаката и не се оказа готов, когато Убиеца промени опората им. Перин профуча през ръмжащия облак, изхвърча в небето под него и вятърът задърпа дрехите му. Приготви се да посрещне градушката стрели, която щеше да го последва от облака. Убиеца беше толкова предсказуем…

Не дойдоха никакви стрели. Перин продължи още няколко мига надолу, след това изруга, изви се и видя буря от стрели, изстреляни от земята. Измести секунди преди да профучат там, където бе допреди миг.

Появи се във въздуха на сто крачки встрани и продължи да пада. Не си направи труд да забавя. Когато удари земята, беше подсилил тялото си, за да понесе удара. Земята се пропука и около него се вдигна облак прах.

Бурята беше станала още по-свирепа. Теренът тук — бяха някъде на юг, земя, обрасла с трънливи храсти и диви лози покрай дърветата — беше неравен и накъсан. Мълниите трещяха непрекъснато, толкова чести, че едва можеше да преброи до три, преди да види поредната.

Нямаше дъжд, но околността се разпадаше. Цели хълмове изведнъж пропадаха. Един вляво от него се разсипа като огромна купчина прах и вятърът понесе диря от пръст и пясък.

Перин скочи през натежалото с отломки небе след Убиеца. Беше ли изместил до Шайол Гул? Не. Нови две стрели пронизаха небето, полетели към него. Бяха неподвластни на вятъра, Убиеца бе много добър в това.

Перин отби стрелите настрани и се хвърли натам, откъдето бяха дошли. Забеляза Убиеца на скалист връх, склоновете от двете му страни се разсипваха на прах.

Перин се понесе надолу и замахна с чука. Убиеца измести, разбира се, и чукът изкънтя в камъка като гръм. Перин изръмжа. Много бърз беше Убиеца.

Но и Перин беше бърз. Рано или късно един от двамата щеше да се подхлъзне. Едно подхлъзване щеше да е достатъчно.

Последва Убиеца и когато скочи на следващия хълм, камъните зад него се пръснаха и вятърът ги понесе. Шарката отслабваше. Но волята му бе много по-силна сега, когато беше тук телом. Вече не се налагаше да се тревожи, че е влязъл в съня твърде дълбоко и че може да изгуби себе си. Влязъл бе по възможно най-силния начин.

И тъй, докато се движеше, гледката около него се разтърсваше. При следващия скок пред него се показа море. Бяха пътували много по-далече на юг, отколкото бе осъзнавал. В Иллиан ли бяха сега? Или в Тийр?

Убиеца скочи на брега, където водата се разбиваше в скалите. Пясъкът — ако бе имало такъв — бе издухан. Земята сякаш се връщаше към първичното си състояние, с изтръгната трева, с изронена пръст, само камък и разбиващи се вълни.

Перин кацна до противника си. Този път не последва изместване. Двамата бяха решени на бой, размахаха чук и меч, метал затрещя в метал.

Перин почти успя да нанесе удар, чукът му забърса дрехата на Убиеца. Чу ругатнята му, но в следващия миг Убиеца се беше измъкнал и замахваше с голяма брадва. Перин се стегна и я пое отстрани, втвърдил кожата си.

Брадвата не пусна кръв, не и както се беше стегнал, но имаше огромна сила зад нея. Ударът го изхвърли над морето.

Убиеца се появи над него секунда по-късно и замахна надолу с брадвата. Перин я пое с чука, но силата на удара го изтласка надолу към океана.

Заповяда на водата да се отдръпне. Тя се отля настрани, кипнала и вряща, подгонена сякаш от могъщ вятър. Перин се изправи, докато падаше, и кацна на мокрото каменисто дъно на залива. Морска вода се извиси около него, кръгла стена над трийсет стъпки висока.

Убиеца рухна долу недалече от него. Беше задъхан. Добре. Умората на самия Перин се проявяваше в дълбоко парене в мускулите му.

— Радвам се, че беше там — каза Убиеца, вдигнал меч — щит нямаше. — Наистина се надявах, когато се появих да убия Дракона, че ще се намесиш.

— Какво си ти, Люк? — попита Перин нащрек и измести настрани, за да остане срещу Убиеца в кръга от камък със стени от море. — Какво си всъщност?

Убиеца запристъпва настрани, докато говореше — за да приспи плячката си, знаеше Перин.

— Виждал съм го, знаеш ли — каза той тихо. — Тъмния, Великия властелин, както предпочитат да го наричат някои. И двете имена са голямо, почти обидно омаловажаване.

— Наистина ли мислиш, че ще те възнагради? — изсъска Перин. — Как може да не разбираш, че след като си направил това, което иска от теб, той просто ще те премахне, както е премахнал толкова много други?

Убиеца се изсмя.

— Премахна ли Отстъпниците, когато те се провалиха и бяха затворени с него във Въртела? Можеше да ги избие всичките и да държи душите им във вечно мъчение. Направи ли го?

Перин не отвърна.

— Тъмния не премахва полезни глупци — каза Убиеца. — Провалиш ли го, може да наложи наказание, но никога не премахва. Той е като добра стопанка, с кълбата стара прежда и пукнатите котлета, скрити на дъното на кошове: чака подходящия момент, за да ги използва. Точно тук грешиш, Айбара. Един обикновен човек би могъл да убие инструмент, от страх, че инструментът ще го застраши. Това не е в стила на Тъмния. Той ще ме възнагради.

Перин отвори уста да отвърне и Убиеца измести точно пред него, за да атакува, убеден, че го е разсеял. Перин изчезна и Убиеца удари само въздуха. Завъртя се светкавично и мечът му разцепи въздуха, но Перин беше изместил до отсрещната страна. Малки морски твари с многобройни пипала се гърчеха до краката му, объркани от внезапно изчезналата вода. Нещо голямо и тъмно мина през мътната вода зад Убиеца.

— Така и не отговори на въпроса ми — каза Перин. — Какво все пак си ти?

— Аз съм смел — отвърна Убиеца и закрачи напред. — Омръзна ми да съм страхлив. В този живот има хищници и има плячка. Често самите хищници стават храна за някой друг. Единственият начин да оцелееш е да се придвижиш нагоре по веригата, да станеш ловец.

— Затова ли убиваш вълци?

Убиеца се усмихна опасно. Лицето му едва се виждаше в сенките. От бурните облаци горе и високите водни стени тук на дъното беше сумрачно, макар странната светлина на вълчия сън да стигаше долу някак приглушена.

— Вълците и хората са най-добрите ловци в този свят — каза тихо Убиеца. — Убиеш ли ги, издигаш се над тях. Не всички имахме привилегията да отраснем в уютен дом с топло огнище и смеещи се братя и сестри.

Перин и Убиеца кръжаха един срещу друг, сенките им се сливаха, а мълниите трещяха горе и блясъкът им пронизваше водата.

— Ако познаваше живота ми, щеше да виеш — каза Убиеца. — Безнадеждността, болката… Но намерих пътя си. Силата си. Тук аз съм крал.

И скочи към него и очертанията му се размътиха. Перин се приготви да замахне, но мъжът не извади меча си, а просто го блъсна и двамата се врязаха във водната стена. Морето закипя и заклокочи около тях.

Мрак. Перин сътвори светлина, накара някак камъните в краката му да заблестят. Убиеца го беше хванал за наметалото с едната ръка и замахваше с меча си към него в тъмната вода — мечът се движеше бързо като във въздуха. Перин изрева и от устата му излязоха мехури. Опита се да блокира, но ръцете му се движеха тромаво.

В този замръзнал миг Перин се опита да си представи, че водата не го затруднява, но умът му отхвърли мисълта. Не беше естествено. Не можеше да е.

В отчаянието си, след като мечът на Убиеца вече бе толкова близо, че да го прониже, Перин вледени водата около тях. Това едва не го премаза, но задържа Убиеца в един рискован миг, докато Перин се ориентира. Той накара наметалото си да изчезне, за да не го задържи Убиеца за него, и измести.

Кацна на скалистия бряг до стръмен склон. Падна на ръце и колене и изохка. От брадата му капеше вода. Умът му беше… изтръпнал. Едва успя да си представи как водата се маха от него и става сух.

„Какво става?“, помисли разтреперан. Бурята бушуваше, късаше кората от дървесните стволове с голи вече клони. Беше просто толкова… уморен. Изтощен. От колко ли време не беше спал? Седмици бяха изтекли в будния свят, но тук не можеше да е било толкова дълго, нали?

Морето завря, закипя. Перин се обърна. Беше задържал някак чука си и го вдигна, за да посрещне Убиеца.

Водите продължаваха да се движат, но нищо не излезе от тях.

И изведнъж хълмът зад него се разцепи на две и Перин усети как нещо го удари в рамото като юмрук. Падна на колене, изви се и видя разбития на две склон — и Убиеца, застанал от другата страна и изпъващ нова стрела на лъка си.

Перин измести отчаяно — и болката чак сега пламна в хълбока му и плъзна по тялото му.

 

 

— Казвам само, че битките продължават да се водят, а нас ни няма там — каза Мандевин.

— Винаги някъде се водят битки — отвърна Ванин. Бяха в един склад в Тар Валон и Файле ги слушаше с половин ухо. — Бихме се достатъчно. Аз казвам само, че се радвам да пропусна точно тази.

— Хора умират — възрази Мандевин неодобрително. — Това не е просто битка, Ванин. Това е самата Тармон Гай-дон!

— Което значи, че никой не ни плаща — отвърна Ванин.

Мандевин побесня.

— Да ти плащат… да се биеш в Последната битка… Ти си негодник! Тази битка е за самия живот!

Файле се усмихна, докато преглеждаше счетоводните книги. Двамата Червени ръце се мотаеха до вратата, докато слуги с Пламъка на Тар Валон товареха кервана й. Зад тях Бялата кула се издигаше над града.

Отначало се дразнеше от шегите им, но начинът, по който Ванин се заяждаше с другия мъж й напомняше за Джилбер, един от интендантите на баща й в Салдеа.

— Гледай сега, Мандевин — каза Ванин. — Изобщо не се държиш като наемник! Ами ако лорд Мат те чуе?

— Лорд Мат ще се бие — отвърна Мандевин.

— Когато му се наложи — каза Ванин. — На нас не ни се налага. Виж, тези припаси са важни, нали? И някой трябва да ги пази, нали? Е, затова сме тука.

— Просто не разбирам защо за тази работа им трябваме точно ние. Аз трябваше да помагам на Талманес да води Бандата, а ти да пазиш лорд Мат…

Файле почти можеше да чуе края на това изречение — това, което всички мислеха. „Трябваше да пазиш лорд Мат от ония сеанчанци.“

Войниците бяха приели спокойно изчезването на Мат и появяването му отново със сеанчанците. Явно очакваха точно такова поведение от „лорд“ Матрим Каутон. Файле разполагаше с отряд от петдесет от най-добрите мъже на Бандата, включително капитан Мандевин, лейтенант Сандип и няколко Червени ръце, силно препоръчани от Талманес. Никой от тях не знаеше за същинската им задача — пазенето на Рога на Валийр.

Щеше да е взела десет пъти повече, ако можеше. Всъщност и петдесет се набиваха на очи. Тези петдесет бяха най-добрите на Бандата, някои — изтеглени от командни позиции. Трябваше да свършат работа.

„Не отиваме далече — помисли Файле, докато оглеждаше следващата страница на счетоводната книга. — Защо съм толкова притеснена?“

Трябваше само да занесе Рога до Полето на Мерилор, след като Каутон най-сетне се бе появил. Вече бе ръководила три кервана от други места със същата охрана, тъй че сегашната й работа нямаше да е ни най-малко подозрителна.

Беше избрала Бандата съвсем съзнателно. В очите на повечето хора те бяха просто наемници, тъй че се оказваха най-маловажните — и най-неблагонадеждните — бойци в армията. Само че въпреки всичките й оплаквания от Мат — можеше и да не го познава добре, но начинът, по който говореше Перин за него, й стигаше — той наистина беше вдъхнал вярност у хората си. Мъжете около Каутон бяха като него. Опитваха се да се скатават от отговорност и предпочитаха да хвърлят зарове и да пият пред това да свършат нещо полезно, но в затруднено положение всеки от тях се биеше колкото десетима.

На Мерилор Каутон щеше да има добра причина да стегне Мандевин и хората си. В този момент Файле можеше да му даде Рога. Разбира се, беше задържала със себе си и няколко от Ча Файле за охрана. Искаше да има при себе си хора, за които знаеше със сигурност, че може да разчита на тях.

Лейрас — дебелата старша на кухните в Тар Валон — излезе от склада и размаха пръст на няколкото млади слугини. После тръгна към Файле. Следваше я дългурест накуцващ младеж, който носеше очукан сандък.

— Нещо за вас, милейди. — Лейрас посочи сандъка. — Амирлин лично го добави за товара ви, сети се в последния момент. Нещо за един неин приятел, от родния край?

— Това е табакът на Матрим Каутон — каза Файле с гримаса. — Когато разбра, че Амирлин има запас листа от Две реки, настоя да го закупи.

— Табак, в такива времена. — Лейрас поклати глава и изтри пръсти в престилката си. — Помня го това момче. Познавала съм по някой и друг младок като него в живота си, все се въртят около кухните като улични палета за огризки. Някой трябва да му намери да свърши нещо полезно.

— Работим по това — отвърна Файле, докато слугата на Лейрас наместваше сандъка във фургона й. Трепна, когато го пусна да тупне на пода и изтупа ръцете си.

Лейрас кимна и тръгна обратно към склада. Файле отпусна ръце на сандъка. Някои философи твърдяха, че Шарката няма чувство за хумор. Че Шарката, както и Колелото, просто са. Че не ги интересува нищо и не взимат страна. Само че Файле не можеше да се отърве от мисълта, че Създателят, някъде там, й се хили. Беше напуснала родния дом с глава, пълна с дръзки мечти, дете, решило да тръгне на велико приключение, за да намери Рога.

Животът ги беше избил от ума й, оставяйки я сама да се издърпа от въртопа им. Беше пораснала и бе започнала да обръща внимание на онова, което наистина бе важно. А сега… сега Шарката с почти небрежно безразличие хвърляше Рога на Валийр в скута й.

Отдръпна ръката си, съзнателно отказвайки да отвори сандъка. Бяха й донесли ключа отделно и щеше да провери дали Рогът наистина е вътре. Не сега обаче. Не и преди да остане сама и относително сигурна, че е в безопасност.

Качи се във фургона и отпусна крака на сандъка.

— Все пак не ми харесва — говореше Мандевин до склада.

— На тебе нищо не ти харесва — каза Ванин. — Виж, работата, която вършим, е важна. Войниците трябва да ядат.

— От време на време — изсумтя Мандевин.

— Така е! — намеси се нов глас. Харнан, също от Червените ръце, спря до тях. Ни един от тримата не скочи да помогне на слугите в товаренето на кервана, забеляза Файле. — Яденето е нещо чудесно — каза Харнан. — И ако има специалист по темата, Ванин, това определено си ти.

Харнан беше як мъж, с кръгловато лице и с ястреб, татуиран на бузата. Талманес се кълнеше в него, наричаше го ветеран, оцелял от Шестетажното клане и Хиндерстап, каквото и да бяха те.

— Е, това ме наранява, Харнан — каза Ванин отзад. — Наранява ме тежко.

— Едва ли — отвърна Харнан със смях. — За да те рани тежко, една атака трябва първо да мине през тлъстината и да стигне до мускула. Не съм сигурен дали дори тролокските мечове са достатъчно дълги за това!

Мандевин се изсмя и тримата се отдалечиха. Файле прегледа последните няколко страници на тефтера и понечи да слезе, за да повика Сетале Анан. Жената действаше като нейна помощничка в тези превози с керваните. Но докато слизаше, забеляза, че не си бяха тръгнали и тримата, а само двама. Дебелият Ванин се бе задържал. Тя го погледна и спря.

Ванин веднага се запъти към другите войници. Наблюдавал ли я беше?

— Файле! Файле! Аравайн каза, че е свършила с проверката на декларациите ти. Можем да тръгваме, Файле.

Олвер се изкатери припряно на капрата. Беше настоял да го вземат с кервана и членовете на Бандата я бяха убедили да разреши. Дори Сетале бе намекнала, че ще е разумно да го вземат. Явно се притесняваха, че Олвер може да се промъкне някак до боевете, ако не е непрекъснато пред очите им. Файле с неохота го пращаше по дребни задачи.

— Е, добре — отвърна тя и отново се качи на фургона. — Да тръгваме.

Фургоните се затътриха тежко. През цялото време на излизане от града Файле се стараеше да не поглежда към сандъка.

Опитваше се да се разсее и да не мисли за него, но това само я връщаше към по-голямата грижа. Перин. Беше го видяла съвсем за кратко при един превоз до Андор. Беше я предупредил, че може да има друга задача, но прояви нежелание да й каже за нея.

Сега беше изчезнал. Беше назначил Трам за стюард на свое място, беше минал през портал до Шайол Гул и беше изчезнал. Беше разпитала хората там, но изглежда никой не го беше виждал след разговора му с Ранд.

Всичко с него щеше да е наред, нали? Тя беше дъщеря на войник и жена на войник. Знаеше, че не бива да се тревожи прекалено. Но човек не може да не се тревожи поне малко. Точно Перин я беше предложил за пазителка на Рога.

Зачуди се разсеяно дали не го беше направил, за да я задържи по-далече от бойното поле. Нямаше да е ужасно против, ако бе направил точно това, макар че никога нямаше да му го каже. Всъщност, щом свършеше всичко това, щеше да му намекне, че е обидена, и да види как ще реагира. Трябваше да знае, че тя няма да търпи да стои отзад и да я глезят, макар истинското й име да намекваше за обратното.

Подкара фургона — той беше първият от кервана — по моста Джюалде извън Тар Валон. Някъде по средата мостът се разтърси. Конете затупаха с копита и замятаха глави, а Файле ги забави и погледна назад. Гледката на люшкащите се сгради в Тар Валон й доказа, че не само мостът трепери. Беше си земетръс.

— Трябва да се махнем от моста, лейди Файле! — извика Олвер.

— Мостът е твърде дълъг, за да стигнем до другата страна преди това да свърши — отвърна спокойно Файле. Беше преживявала земетресения в Салдеа. — В по-голяма опасност ще сме в суматохата, отколкото тук. Този мост е работа на огиерите. Тук сигурно сме на по-сигурно, отколкото на твърда земя.

Всъщност земетресението свърши, без и един камък да се откърти от моста, и Файле овладя конете и отново подкара напред. По волята на Светлината щетите от труса в града не бяха големи. Тя не знаеше дали земните трусове са обичайни тук. След като Драконова планина бе наблизо, все трябваше да има трусове от време на време, нали?

Все пак земетресението я обезпокои. Хората говореха, че земята става нестабилна, че ръмженето й не отстъпва на мълниите и гръмовете в небето. Чула беше не едно описание на пукнатините като паяжини, които се появявали в скали — чисто черни и сякаш продължавали до безкрай.

Щом керванът напусна града, Файле спря фургоните до няколко наемнически банди, чакащи реда си при една Айез Седай за Пътуване. Не можеше да си позволи да иска предимство — трябваше да не се набива на очи. Тъй че, колкото и да беше изнервящо, се отпусна на капрата и зачака.

Керванът й беше последният на опашката за деня. Най-сетне Аравайн дойде при фургона й и Олвер се смести да й направи място, а тя го потупа по главата. Много жени реагираха така на Олвер, а той наистина изглеждаше толкова невинен повечето пъти. Файле не беше убедена. Изгледа го с присвити очи, щом се гушна до Аравайн. Мат явно имаше силно влияние върху детето.

— Доволна съм от този товар, милейди — каза Аравайн. — Платнището ще стигне за палатки над главите на повечето хора в армията. Ще ни трябва и кожа обаче. Кралица Елейн натовари хората си с тежки преходи и много ще искат нови ботуши.

Файле кимна разсеяно. Отпред се отвори портал към Мерилор и тя видя събиращите се все още армии от другата страна. През последните два дни бавно бяха докретали дотам, за да ближат раните си. Три фронта, три разгрома, по-големи или по-малки. Светлина. Идването на шараите беше опустошително, както и измяната на Великите капитани, сред тях — и собственият й баща. Армиите на Светлината бяха загубили над една трета от силите си.

На Полето на Мерилор командирите обмисляха, а войниците им поправяха броня и оръжие в очакване на това, което предстоеше. Последен отпор.

— … ще ни трябва и още месо — говореше Аравайн. — Трябва да предложим няколко ловни експедиции през портали в следващите няколко дни и да видим какво ще можем да намерим.

Файле кимна. Беше добре, че Аравайн бе с нея. Макар все още самата тя да преглеждаше докладите и да посещаваше интендантите, грижовността на Аравайн много улесняваше работата. Беше като добър сержант, грижещ се войниците му да са във форма преди преглед.

— Аравайн — каза Файле. — Така и не отиде пред някой портал да навестиш семейството си в Амадиция.

— Нищо вече няма за мен там, милейди.

Аравайн упорито отказваше да признае, че е била благородничка, преди да я пленят Шайдо. Е, поне не се държеше като някоя бивша гай-шайн, кротка и покорна. Щом бе решила да загърби миналото си, Файле с радост щеше да й даде този шанс. Това беше най-малкото, което й дължеше.

Докато си говореха, Олвер слезе да си побъбри с няколко от неговите „чичовци“ от Червените ръце. Ванин мина покрай тях с още двама съгледвачи от Бандата. Говореше им нещо весело.

„Грешно тълкуваш погледа му — каза си Файле. — Нищо подозрително няма у човека. Просто си неспокойна заради Рога.“

И все пак когато Харнан дойде да я попита дали има нужда от нещо — някой от Бандата го правеше на всеки половин час, — тя го запита за Ванин.

— Ванин ли? — каза Харнан от гърба на коня си. — Добър човек. Вечно мърмори, милейди, но това да не ви притеснява. Той е най-добрият ни съгледвач.

— Не мога да си го представя — отвърна тя. — В смисъл, не може да се движи бързо или тихо с това туловище, нали?

— Ще ви изненада, милейди — каза Харнан със смях. — Обичам да се заяждам с него, но наистина е умел.

— Създавал ли е някакви… дисциплинарни проблеми? — попита Файле, като се стараеше да избира подходящите думи. — Свади? Свиване на неща от палатките на други?

— Ванин ли? — Харнан се изсмя. — Ще ти вземе брендито, ако го оставиш без надзор, и после ще върне шишето почти празно. И честно казано, може и да е покрадвал малко в миналото, но не знам да се е сбивал. Добър човек е. Няма нужда да се притеснявате от него.

Малко покрадвал в миналото? Харнан обаче като че ли не искаше да говори за това. Файле му благодари, но си остана притеснена.

Харнан вдигна ръка към главата си в нещо като поздрав и продължи напред.

Минаха над три часа, преди да дойде Айез Седай, за да ги пропусне. Бериша, жена със сурово лице и мършава фигура, заоглежда критично кервана. Другите Айез Седай, работещи на терена за Пътуване, вече се бяха върнали в Тар Валон, а слънцето се смъкваше зад хоризонта.

— Керван с храни и платнища — каза Бериша, докато преглеждаше счетоводната книга на Файле. — Пътуващ за Полето на Мерилор. Седем кервана сме пратили днес досега. Защо още един? Подозирам, че на бежанците в Кемлин също ще им е от полза.

— Полето на Мерилор скоро ще бъде място на голямо сражение — каза Файле, едва сдържаше яда си. Айез Седай не обичаха да им се вика. — Едва ли ще е презапасяване.

— Според мен е прекалено — изсумтя Бериша. Изглеждаше хронично недоволна, сякаш се дразнеше, че е останала извън боевете.

— Амирлин не е съгласна с вас — отвърна Файле. — Портал, моля. Закъсняваме.

„И като искаш да говориш за разхищения, защо не помислите как ме накарахте да бия целия този път от града и да чакам, вместо да ме изпратите направо от терените на Бялата кула?“

Съветът на Кулата държеше да има само един терен за Пътуване за придвижване на големи военни части и обоз с цел по-добър контрол на влизащите и напускащите Тар Валон. Файле не можеше да ги вини за предпазните мерки, въпреки че понякога беше отчайващо.

Бюрокрацията си беше бюрокрация и Бериша най-после се съсредоточи, за да отвори портала. Но преди да успее със сплита, земята изтътна.

„Не пак“, помисли с въздишка Файле. Е, обикновено имаше по-малки трусове след…

Няколко остри черни кристални шипа изригнаха от земята наоколо и се проточиха на десет-петнайсет стъпки нагоре. Един прониза коня на Червена ръка и във въздуха плисна кръв, щом шипът посече животното и ездача.

— Мехури на злото! — извика Харнан.

Още кристални шипове — някои тънки като копия, други дебели като дървета — раздраха земята. Файле в паника се помъчи да удържи конете. Те заподскачаха настрани, завъртяха фургона и едва не го обърнаха.

Настана суматоха. Шиповете пробиваха земята по няколко наведнъж, остри като бръснач. Един от фургоните се пръсна, щом кристалите разбиха лявата му страна, и храните се разпиляха по сухата трева. Конете подивяха, някои фургони се обърнаха. Кристалните шипове продължаваха да изникват по цялото поле. Викове отекнаха от близкото село в края на моста откъм Тар Валон.

— Портал! — изкрещя Файле, докато се бореше с конете. — Бързо!

Бериша отскочи, щом няколко шипа щръкнаха до краката й. Погледна ги с пребледняло лице и едва сега Файле забеляза, че нещо в тъмните кристали се движи. Приличаше на дим.

Кристален шип прониза стъпалото на Айез Седай. Бериша извика и падна на колене тъкмо когато резка светлина разцепи въздуха. Слава на Светлината, жената успя да задържи сплита и — бавно като леден поток — светлата резка се завъртя и разтвори във въздуха дупка, голяма колкото фургон.

— През портала! — извика Файле, но гласът й се изгуби във врявата. Кристали изригнаха от земята много близо отляво и хвърлиха пръст в лицето й. Конете затупаха с копита, след това препуснаха в галоп към портала. Точно преди да преминат обаче тя дръпна рязко юздите и извика:

— През портала!

Червените ръце подеха вика й и подкараха фургоните към портала.

Харнан изтрополи покрай нея, понесъл Олвер. След него премина Сандип с вкопчилата се в него Сетале Анан отзад на коня. Кристалите започнаха да изникват още по-често. Един щръкна почти до Файле и тя с ужас осъзна, че смътните движения в тях имат форма. Фигури на мъже и жени с отворени в безмълвен писък усти, сякаш затворени вътре.

Скоро цялото поле наоколо щеше да е само кристали. Няколко забавили се мъже от Бандата помагаха на ранени да се качат на конете, но двама паднаха, щом по кристалите започнаха с рязък пукот да изникват израстъци. Време беше да тръгва. Аравайн мина покрай нея и дръпна поводите от ръцете й, за да ги издърпа.

— Бериша! — каза Файле. Айез Седай беше паднала на колене до отвора и по пребледнялото й лице се стичаше пот. Файле скочи от капрата и я сграбчи за рамото, докато Аравайн изтегляше фургона през портала.

— Хайде! — викна Файле на Бериша. — Ще те нося.

Айез Седай се олюля, падна на една страна и се хвана за корема. Файле стъписана видя, че между пръстите й тече кръв. Бериша зяпна нагоре и устата й се раздвижи, но не излезе нито дума.

— Милейди! — извика препускащият към нея Мандевин. — Все едно къде води това! Трябва да минем!

— Какво…

Млъкна, щом Мандевин я сграбчи за китката, дръпна я — кристалите около тях изригваха — и препусна през отвора, без да я пусне.

След миг порталът зад тях се затръшна.

Файле изпъшка и си пое дъх. Мандевин пусна ръката й и тя зяпна стъписана назад, към вече угасналия портал.

Думите му най-сетне стигнаха до ума й. „Все едно къде води това…“ Беше видял нещо, което тя, в паниката си да спаси всички, бе пропуснала.

Порталът не ги беше отвел до Полето на Мерилор.

— Къде… — прошепна Файле.

Всички стояха смълчани и зяпнали ужасяващата гледка. Убийствен зной, растения, покрити с тъмни петна, ужасна воня.

Бяха в Погибелта.

 

 

Авиенда сдъвка дажбата си — хрупкави овесени ядки с мед. Имаха добър вкус. Близо до Ранд хранителните припаси спираха да се развалят.

Посегна за манерката си с вода, но се поколеба. Много вода пиеше напоследък. Рядко се спираше да помисли за цената й. Нима бе забравила вече уроците, които бе научила при връщането си в Триделната земя, за да посети Руйдийн?

„Светлина — помисли и вдигна манерката към устните си. — Кой го интересува? Това е Последната битка!“

Седеше на пода на айилска шатра в долината на Такан’дар. Мелайне до нея дъвчеше своята дажба. Срокът й с двете близначета наближаваше и й беше забранено да се занимава с опасни дейности. Отишла бе да работи доброволно в лечебницата на Берелайн в Майен, но редовно проверяваше как върви битката. Много гай-шайн бяха преминали през портали, за да помагат както могат, макар че можеха само да носят вода или пръст за насипите, които Итуралд бе заповядал да вдигнат, за да осигурят някакво прикритие на защитниците.

Няколко Деви наблизо се хранеха и си бъбреха на езика на пръстите. Авиенда можеше да го разчете, но се въздържа. Щеше само да я накара да съжали, че не може да се присъедини към тях. Беше станала Мъдра и се беше отрекла от предишния си живот. Това не значеше, че се е очистила от всякаква завист обаче. Избърса дървената си купа, прибра я в походната торба, стана и се измъкна от шатрата.

Нощният въздух бе прохладен. Беше около час преди разсъмване и бе почти като в Триделната земя нощем. Авиенда вдигна очи към надвисналия над долината връх. Въпреки предутринния мрак почти можеше да види дупката, водеща навътре.

Много дни бяха изтекли, откакто Ранд бе влязъл там. Предната нощ Итуралд се беше върнал в лагера с разказ как го спрели вълци и с един мъж, който твърдеше, че Перин Айбара го е пратил да отвлече Великия капитан. Итуралд го бяха задържали и не се беше възпротивил.

Тролоците не бяха нападали долината през целия ден. Защитниците все още ги задържаха в прохода. Сянката сякаш изчакваше нещо. Светлината дано да не дадеше нова атака от мърдраали. Последната едва не беше сложила край на съпротивата. Авиенда беше вдигнала на крак преливащите веднага щом Безоките се появиха и започнаха да убиват хората, бранещи прохода. Трябваше да са разбрали, че оголването им в голям брой наведнъж е неразумно, понеже се оттеглиха в прохода още щом преливането започна.

Тъй или иначе, тя беше благодарна за този кратък миг на отдих и мир между атаките. Загледа се към дупката горе в планината, Ямата, в която се сражаваше Ранд. От дълбините до нея достигаше силен пулс: преливане на вълни, мощно. Няколко дни отвън, но колко ли време бе изтекло вътре? Ден? Часове? Минути? Деви от пазещите пътеката нагоре твърдяха, че след четири часа дежурство, като слезели долу, откривали, че са изтекли осем часа.

„Трябва да се държим — помисли Авиенда. — Трябва да се бием. Да му дадем колкото време можем.“

Поне знаеше, че е жив. Можеше да усети това. И болката му.

Извърна очи.

И в този миг забеляза нещо. Жена, която преливаше в лагера. Беше едва доловимо, но Авиенда се намръщи. В този час, без никакъв бой, единственото преливане трябваше да става на терена за Пътуване, а посоката беше друга.

Промърмори тихо и тръгна през лагера. Сигурно пак беше някоя от почиващите от дежурство Ветроловки. Редуваха се в групата с Купата на Ветровете непрекъснато, за да сдържат бурята. Това се правеше горе на северната стена на долината, добре охранявана от голяма сила от Морския народ. Минаваха през портали, за да застъпят на смените си.

Когато не бяха дежурни с Купата, Ветроловките лагеруваха с останалата армия. Авиенда им беше казвала многократно, че докато са в долината не им е разрешено да преливат по случайни причини. Човек би си помислил, че след всичките тези години, през които никога не бяха позволявали Айез Седай да видят силата им, щяха да са много по-сдържани! Ако хванеше още някоя да използва Единствената сила, за да си стопли чая, щеше да я прати при Сорилея на превъзпитание. Този лагер трябваше уж да е сигурен.

И изведнъж замръзна. Преливането не идваше от малкия кръг палатки на Ветроловките.

Нахлуване ли беше засякла? Някой Властелин на ужаса или Отстъпник навярно би допуснал, че в толкова голям лагер, пълен с Айез Седай, Ветроловки и Мъдри, никой няма да забележи мъничко преливане. Авиенда се сниши до близката палатка, за да избегне светлината от фенера, окачен на пилон. Преливането се появи отново, много смътно. Тя се промъкна безшумно напред.

„Ако се окаже, че някоя затопля вода за баня…“

Тръгна между палатките по коравата пръст. Щом се приближи, смъкна ботушите си и ги остави, после издърпа камата си от канията. Не можеше да рискува да прегърне Извора, за да не я усети плячката й.

Лагерът спеше лошо. Освен че умората се превръщаше в проблем, всички се оплакваха и от ужасни сънища.

Приказките за лоши сънища не я изненадваха. Как можеха да спят спокойно толкова близо до свърталището на Тъмния?

Знаеше, че Тъмния всъщност изобщо не е тук. Това не беше Въртела. Той не живееше тук. Съществуваше извън Шарката, в затвора си. И все пак да легнеш тук беше все едно да се опитваш да спиш, докато до леглото ти стои убиец с нож в ръка.

„Там“, помисли тя и забави. Преливането спря, но Авиенда беше близо. Нападенията на драгхари и заплахата да не се промъкнат мърдраали в нощта бе накарала водачите на лагера да разпръснат офицерите в палатки без външни знаци, които да указват коя е на командир и коя — на обикновен пехотинец. Авиенда обаче знаеше, че тази палатка е на Дарлин Сиснера.

Дарлин официално командваше това бойно поле, след като Итуралд беше отпаднал. Не беше генерал, но тайренската армия беше ядрото на отбраната, а Бранителите на Камъка бяха елитни бойци. Командирът им, Тихера, беше добър тактик и Дарлин се вслушваше в предложенията му. Тихера не беше Велик капитан, но беше много умен. Тримата с Дарлин и Руарк съставяха бойните им планове след отпадането на Итуралд…

В тъмното едва различи трите фигури, присвити точно пред палатката на Дарлин. Даваха си знаци с ръце безмълвно и тя не можеше да види почти нищо — дори облеклото им. В този момент мълния разцепи небето и за миг тя видя единия. Носеше було. Айилец.

„Те също са забелязали нарушителя“, помисли си. Промъкна се към тях, вдигна ръка, за да не я нападнат, и прошепна:

— Усетих преливане някъде наблизо и не мисля, че е от нашите. Какво видяхте?

Тримата се обърнаха изненадано…

А след това нападнаха.

Авиенда изруга и отскочи от копията им, избегна и ножа, който полетя към нея. Айилци Мраколюбци? Почувства се глупаво. Трябваше да помисли.

Пресегна се да прегърне Извора. Ако наблизо имаше жена от Властелините на ужаса, щеше да я усети, но това не можеше да се избегне. Трябваше да оцелее срещу тези тримата.

Но когато посегна към Единствената сила, нещо се заби между нея и Извора. Щит, със сплитове, които не можеше да види.

Един от тези мъже можеше да прелива! Авиенда реагира инстинктивно. Потисна паниката си, спря да дращи към Извора и се хвърли към най-близкия. Стисна копието му с ръка — без да обръща внимание на болката, когато острието се плъзна по ребрата й, — дръпна го напред и заби камата си във врата му.

Единият от другите двама изруга и Авиенда изведнъж се оказа увита в сплитове Въздух: не можеше да проговори, нито да помръдне. Мъжът, когото бе пронизала, запъшка и се замята на земята, докато издъхваше. Другите двама не му се притекоха на помощ.

Единият Мраколюбец пристъпи напред, пъргав и почти невидим в мрака. Дръпна лицето й към себе си, за да го огледа, после махна с ръка на другия. Много приглушена светлина се появи до тях, за да могат да я видят по-добре — а и тя тях. Носеха червени була, но този беше смъкнал своето за боя. Защо? Какво означаваше това? Никой айилец не правеше така. От Шайдо ли бяха тези? На страната на Сянката ли бяха?

Единият направи няколко жеста. Езикът на жестовете. Не на Девите, но нещо подобно. Другият му кимна.

Авиенда се замята в невидимите връзки. Заудря с волята си невидимия щит, захапа да скъса сплита Въздух, запушил устата й. Айилецът отдясно — по-високият, който навярно държеше щита — изпъшка. Тя имаше чувството, че пръстите й дращят по ръба на почти затръшната врата, със светлина, топлина и сила зад нея. Вратата не отстъпваше и на косъм.

Високият айилец присви очи. Светлината, която бе сътворил, изчезна и Авиенда го чу как извади копие.

Някъде наблизо се чуха стъпки. Червените була също ги чуха и се обърнаха.

— Какво става тук? — попита женски глас.

Кацуан. Приближи се с фенер в ръка. Мъжът, държащ със сплитовете Авиенда, я беше дръпнал в сенките и Кацуан не я забеляза.

— Стори ми се, че чух нещо до тези палатки, Айез Седай — каза мъжът. Имаше малко странен акцент. Съвсем малко. Влагоземец никога нямаше да долови разликата.

„Тези не са айилци — помисли Авиенда. — Нещо друго са.“ Умът й заработи трескаво. Айилци, които не са айилци. Мъже, които могат да преливат?

„Мъжете, които изпращаме“, осъзна тя с ужас. Мъжете айилци с дарбата да преливат се изпращаха да се опитат да убият Тъмния. Сами отиваха в Погибелта. Никой не знаеше какво става с тях след това.

Авиенда отново започна да се бори, мъчеше се да вдигне шум — какъвто и да е шум, — за да предупреди Кацуан. Усилията й бяха напразни. Висеше стегната здраво във въздуха, в тъмното, а Кацуан не поглеждаше към нея.

— Е, намери ли нещо? — попита Кацуан мъжа.

— Не, Айез Седай.

— Ще говоря със стражите — каза тя недоволно. — Трябва да сме бдителни. Ако е драгхар или — още по-лошо — мърдраал, успял да се промъкне, може да избие десетки, преди да се усетим.

Кацуан си тръгна. Авиенда почти се разплака от отчаяние. Толкова близо беше до избавлението!

Червеното було, този, който беше говорил с Кацуан, се обърна към Авиенда. При блясъка на мълния тя видя усмивка на устните му, като на този, който все още държеше връзките й.

А после мъжът измъкна нож. Тя го гледаше безпомощно, докато той го вдигаше към гърлото й.

Усети преливане.

Връзките, които я стягаха, изчезнаха и тя падна на земята. Докато падаше, хвана ръката с ножа и очите на мъжа се облещиха. Макар да прегърна Извора, тласната от груб, безумен инстинкт, ръцете й вече се движеха сами. Авиенда изви китката му и я счупи. Улови ножа му с другата си ръка и го заби в окото му, когато той закрещя от болка.

Крясъкът секна. Червеното було падна в краката й и тя с тревога погледна другия — онзи, който я беше държал в сплитовете. Лежеше мъртъв на земята.

Задъхана се измъкна на пътеката и почти се блъсна в Кацуан.

— Просто нещо е да спреш човешко сърце — каза старата жена и скръсти ръце. Изглеждаше недоволна. — Толкова е близо до Цяра, но ефектът е противоположен. Може и да е нещо зло, но така и не можах да проумея защо да е по-лошо, отколкото да изгориш човек на пепел с огън.

— Как? — попита Авиенда. — Как разбра?

— Не съм някоя недоучена дивачка — отвърна Кацуан. — Щеше да е по-добре да ги ударя веднага, но трябваше да се уверя, преди да действам. Когато онзи там те заплаши с ножа, бях сигурна.

Авиенда вдиша и издиша, за да успокои сърцето си.

— И, разбира се, имаше го и другия — каза Кацуан. — Онзи, който преля. Колко воини айилци могат тайно да преливат? Това аномалия ли беше, или хората ви са ги прикривали?

— Какво? Не! Не ги крием. Или поне не го правехме. — Авиенда не беше сигурна какво щяха да правят сега, след като Изворът бе пречистен. Със сигурност трябваше да престанат да пращат мъжете да умират сами в бой срещу Тъмния.

— Сигурна ли си? — попита строго Кацуан.

— Да!

— Жалко. Това можеше да е голяма придобивка за нас, особено сега. — Кацуан поклати глава. — Нямаше да съм изненадана, след като разбрах за ония Ветроловки. Значи са били най-обикновени Мраколюбци и един от тях е крил дарбата си да прелива? Какво диреха тук нощем?

— Изобщо не са обикновени Мраколюбци — каза тихо Авиенда, докато оглеждаше труповете. Червени була. Мъжът, който можеше да прелива, имаше наострени зъби, но не и другите двама. Какво ли означаваше това?

— Трябва да предупредим лагера — продължи тя. — Възможно е тези тримата просто да са влезли, без да ги спрат. Много стражи влагоземци избягват да спират айилци. Приемат, че всички ние служим на Кар-а-карн.

За много влагоземци айилците бяха айилци, и толкова. Глупаци. Макар че… честно казано, първата реакция на Авиенда, когато видеше айилци, беше да мисли за тях като за съюзници. Кога се беше случило това? Та нали само преди две години, ако видеше дебнещ наоколо алгай’д’сисвай, щеше да нападне.

Продължи огледа. Ножове, копия и лъкове. Нищо друго набиващо се на очи. Но мислите й нашепваха, че пропуска нещо.

— Преливащата жена — промълви тя внезапно и вдигна глава. — Привлече ме преливаща жена, Айез Седай. Вие ли бяхте?

— Прелях едва когато убих ето тези — отвърна Кацуан намръщено.

Авиенда се присви в сенките, готова за бой. Какво още щеше да открие? Мъдри, които служат на Сянката? Кацуан я изгледа намръщено, когато тръгна да претърси наоколо.

Авиенда беше чувала тайренски офицери да подхвърлят колко хубаво било, че сега поне не им се налага да се притесняват, че войниците може да дремят на пост. При честите мълнии, тролокските барабани в далечината и набезите на Тварите на Сянката, опитващи се да проникнат в лагера, войниците знаеха, че трябва да са нащрек. Студеният въздух миришеше на пушек и вятърът носеше зловонни миризми от лагерите на тролоците.

Най-сетне се отказа от лова, върна се там, откъдето бе тръгнала, и завари Кацуан да говори с няколко войници. Тръгна към нея — и очите й се спряха на някакво тъмно петно и тя настръхна. „Онази тъмнина прелива.“

Авиенда мигновено запреде щит. Невидимото в тъмното петно запреде Огън и Въздух към Кацуан. Авиенда остави щита и вместо това замахна с Дух и посече вражеския сплит точно когато той излетя към Айез Седай.

Чу ругатня и сплит на Огън лумна и се понесе към нея. Авиенда приклекна и огненият стълб изсъска над главата й в студения въздух. Противничката й изскочи от сенките — сплитът, с който се беше прикрила, беше рухнал — и се оказа жената, с която Авиенда се беше сразила преди. Онази грозната, с лице като на тролок.

Жената се хвърли зад близката палатка миг преди земята под нея да се раздере от нечий чужд сплит, отново огъна, както бе направила преди, и изчезна.

Авиенда, все още нащрек, се извърна към приближаващата се към нея Кацуан.

— Благодаря ти — каза Айез Седай с неохота. — Затова, че пресече онзи сплит.

— Е, май сме наравно.

— Наравно? Водя ти с няколкостотин години, дете. Ще призная обаче, че съм благодарна за намесата ти. — Старата жена се намръщи. — Тя изчезна.

— Същото го направи и преди.

— Непознат за нас начин на Пътуване. — Кацуан изглеждаше обезпокоена. — Никакви потоци не видях. Може би е тер-ангреал? Това…

От фронтовите линии на армията лумна червена светлина. Тролоците атакуваха. В същото време Авиенда усети преливане от различни места из лагера. Една, две, три… Завъртя се, мъчейки се да засече всяка позиция. Преброи пет.

— Преливащи — каза рязко Кацуан. — Десетки.

— Десетки ли? Усещам пет.

— Повечето са мъже, глупаво дете. — Кацуан махна с ръка. — Хайде, събери другите!

Авиенда затича колкото й сили държат и завика: „Тревога!“. По-късно щеше да си поговори с Кацуан за това, че си позволява да я командори. Може би. Да си „поговориш“ с Кацуан често караше човек да се почувства пълен глупак.

Когато дотича в лагера на айилците, Амис и Сорилея тъкмо намятаха шаловете си и оглеждаха небето. Флин се измъкна от една близка палатка и примига сънено.

— Мъже? — каза той стъписано. — Преливащи мъже? Да не са дошли още Аша’ман?

— Едва ли — отвърна Авиенда задъхана. — Амис, Сорилея, трябва ми кръг.

Двете я изгледаха учудено. Можеше вече да е една от тях и можеше да е получила командването, заради авторитета на Кар-а-карн, но да напомня това на Сорилея… рискуваше да се озове заровена в пясъка до шията.

— Ако обичате — добави тя бързо.

— Твоя воля, Авиенда — каза Сорилея. — Ще ида да поговоря с другите и ще ти ги пратя да си направиш кръга. Мисля да направим два, както ти предложи преди. Така ще е най-добре.

„Упорита е като Кацуан“, помисли Авиенда. Двете можеха дърветата да учат на търпение. Все пак Сорилея не беше могъща със Силата — всъщност едва можеше да прелива, — тъй че наистина щеше да е по-разумно да използва другите.

Сорилея започна да събира другите Мъдри и Айез Седай. Авиенда изтърпя забавянето с тревога. Вече чуваха писъци и взривове в долината. Огнени струи полетяха на дъга във въздуха и западаха.

— Сорилея — каза тихо Авиенда на старата Мъдра, щом жените започнаха да оформят кръговете. — Току-що бях нападната в лагера от трима айилци. В битката, която ни предстои, сигурно ще има още айилци, воюващи на страната на Сянката.

Сорилея се обърна рязко и я погледна в очите.

— Обясни.

— Мисля, че трябва да са мъжете, които пращахме да убият Заслепителя на зрака — каза Авиенда.

Сорилея изсъска тихо.

— Ако това е вярно, чедо, то тази нощ ще донесе голям тох за всички ни. Тох към Кар-а-карн, тох към самата земя.

— Знам.

— Съобщи ми — каза Сорилея. — Ще организирам трети кръг. Може би ще накараме Ветроловките извън дежурство да се включат.

Авиенда кимна и пое властта над кръга, щом й я връчиха. Разполагаше с три Айез Седай, заклели се на Ранд, и с две Мъдри. По нейна заповед Флин не се включи в кръга. Тя искаше той да следи за преливащи мъже, готов да посочи посоката, а ако се включеше в кръга, сигурно щеше да му е невъзможно.

Тръгнаха като отряд Сестри на копието. Подминаваха тайренски Бранители, които навличаха лъскавите брони над униформите с широките раирани ръкави. В една от тези групи крал Дарлин ревеше заповеди.

— Момент — каза Авиенда на другите жени и забърза към тайренеца.

— … всички! — говореше Дарлин на командирите си. — Не позволявайте фронтовите линии да отслабват! Не можем да позволим на ония чудовища да се изсипят в долината!

Изглежда, преди атаката беше спал, защото бе само по панталони и бяла долна риза. Разчорлен слуга тъкмо му подаваше палтото.

Щом видя Авиенда, Дарлин й махна припряно да се приближи. Слугата въздъхна и смъкна палтото.

— Не очаквах, че ще атакуват през нощта — каза Дарлин, загледан към небето. — Или… добре, тази сутрин. Донесенията на съгледвачите са толкова объркани, че се чувствам все едно са ме хвърлили в кокошарник, пълен с пощурели пилци, и ми казват да хвана онова с черното перо.

— Тези донесения — попита Авиенда. — Споменават ли за айилци, воюващи на страната на Сянката? Вероятно преливащи?

Дарлин я изгледа остро.

— Вярно ли е?

— Да.

— А тролоците напират с всичко, което имат, за да нахлуят в долината — каза Дарлин. — Ако тия айилски Властелини на ужаса започнат да нападат бойците ни, нямаме шанс, ако не сте там да ги отбивате.

— Тръгваме — увери го Авиенда. — Кажете на Амис и Кацуан да направят портали. Но ви предупреждавам. Хванах Властелин на ужаса, дебнеше около палатката ви…

Дарлин пребледня.

— Като Итуралд… Светлина, не са ме докоснали! Заклевам се. Аз… — Вдигна ръка към главата си. — На кого да вярваме, ако не можем да вярваме на собствените си умове?

— Трябва да танцуваме копията по най-простия възможен начин — каза Авиенда. — Идете при Руарк, съберете водачите си. Обмислете заедно как ще се противопоставите на Сянката, не позволявайте на никого да командва цялата битка — и се придържайте към плановете си. Не позволявайте да се променят.

— Това може да доведе до разгром — отвърна Дарлин. — Ако нямаме гъвкавост…

— Какво има да се променя? — попита мрачно Авиенда. — Ние държим. С всичко, което имаме, държим. Не отстъпваме. Не опитваме никакви хитрости. Просто държим.

Дарлин кимна.

— Ще поискам портали, за да поставим Девите на ей онези склонове. Могат да поемат тролоците, обстрелващи момчетата ни отгоре. Можете ли да се справите с вражеските преливащи?

— Да.

Авиенда се върна при групата си и започна да извлича от силата им. Колкото повече от Единствената сила побираше в себе си човек, толкова по-трудно беше да се откъсне от Верния извор. Тя смяташе да поеме в себе си толкова, че никой да не може да я отдели от него.

Безпомощност. Мразеше да се чувства безпомощна. Остави гнева от това, което й бяха причинили, да забушува в нея и поведе кръга си към най-близкия преливащ мъж, когото Флин успя да засече.