Серия
Колелото на времето (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Memory of Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 31 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2013)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013)

Издание:

Робърт Джордан, Брандън Сандърсън

Спомен за светлина

 

Американска, първо издание

 

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Господинова

 

Формат: 70/100/16

Печатни коли: 54

 

ИК „Бард“ ООД, 2013 г.


Глава 31
Водна стихия

Егвийн погледна през реката. На другия бряг битката между нейните сили и армията на Шара продължаваше да кипи. Беше се върнала в лагера си на арафелската страна. Глождеше я да се включи отново в битката със Сянката, но също тъй трябваше да поговори с Брин за случилото се при хълмовете. Когато пристигна, завари командната палатка празна.

Лагерът продължаваше да се пълни с Айез Седай и оцелелите стрелци и копиеносци, които прииждаха през порталите на билата на хълмовете на юг. Айез Седай се трупаха наоколо и си говореха някак припряно. Всички изглеждаха изтощени, но от честите погледи, които хвърляха към битката, разиграваща се отвъд реката, беше ясно, че също като Егвийн горят от нетърпение отново да се включат в боя срещу Сянката.

Егвийн повика вестоносеца, застанал пред командната палатка.

— Съобщи на Сестрите, че имат по-малко от час за отдих. Тролоците, с които се биехме, скоро ще се включат в боя при реката, след като изоставихме хълмовете.

Щеше да придвижи Айез Седай надолу по течението отсам реката и след това да ги атакува над водата, щом тръгнат през полята, за да ударят по войниците й.

— Кажи на стрелците, че също ще тръгнат с нас — добави тя. — Да използват добре останалите им стрели, докато им доставим още.

Вестоносецът затича, а тя се обърна към Лейлвин, която стоеше наблизо с мъжа си Бейл Домон.

— Лейлвин, онези оттатък реката приличат на сеанчански конници. Знаеш ли нещо за тях?

— Да, Майко, сеанчанци са. Онзи мъж там… — Мъжът, когото посочи, беше с бръснати слепоочия и стоеше до едно дърво край реката. Носеше торбести панталони и нелепо опърпано палто, което сякаш бе дошло от Две реки. — Каза ми, че от сеанчанския лагер е дошъл легион, командван от лейтенант-генерал Кирган, и че са повикани от генерал Брин.

— Каза също, че ги придружава Принцът на Гарваните — намеси се Домон.

— Мат?

— Не само ги придружава. Водеше едно от конните знамена, които напердашиха здраво шараите на левия ни фланг. Дойде тъкмо навреме, копията ни я бяха закъсали, преди да се появи.

— Егвийн — каза Гавин и посочи.

На юг, на няколкостотин крачки под брода, от реката се измъкна малка група войници. Бяха се съблекли по долни гащи и носеха мечовете си вързани на гърбовете си. Беше твърде далече, за да е сигурна, но един от водачите им й се стори познат.

— Това Юно ли е? — Егвийн се намръщи и махна да доведат коня й. Яхна го и препусна в галоп с Гавин и охраната й към запъхтените мъже на брега и кънтящите във въздуха ругатни на един от тях.

— Юно!

— Скапано крайно време беше да дойде някой! — Юно се изправи и й отдаде почтително чест. — В лоша форма сме, Майко!

— Видях. — Егвийн стисна зъби. — Бях на хълмовете, когато силата ви беше нападната. Направихме каквото можахме, но просто бяха твърде много. Как се измъкнахте?

— Как скапано се измъкнахме ли, Майко? Когато около нас почнаха да капят мъже и си рекохме, че сме сдали багажа, духнахме оттам все едно шибана мълния ни шибна по дирниците! Добрахме се до проклетата река на бегом, съблякохме се, скочихме и се скъсахме да плуваме, Майко, с цялото дължимо уважение! — Перчемът на Юно подскачаше, докато ръсеше ругатните, и Егвийн бе готова да се закълне, че окото, изрисувано на превръзката през главата му, стана още по-тъмночервено.

Юно си пое дъх и продължи малко по-спокойно:

— Не мога да го разбера, Майко. Някакъв вестоносец с пръча глава ни каза, че Айез Седай на хълмовете са в беда и че трябва да подпукаме шибаните дирници на тролоците, дето ги нападат. Рекох, а кой ще варди левия фланг при реката, а и нашия проклет фланг, като нападнем тролоците, а той рече, че генерал Брин се бил погрижил, резервна конница щял да вкара на позицията ни при реката и иллианците щели да вардят шибаните ни флангове. Голяма защита бяха, тъй де, един проклет ескадрон, като шибана муха, опитваща се да задържи шибан сокол! О, чакаха ни те, сякаш знаеха, че идваме. Не, Майко, това не може да е по вина на Гарет Брин, изиграл ни е някой изтърбушен от овца пиещ мляко изменник! С цялото ми уважение, Майко!

— Не мога да го повярвам, Юно. Току-що чух, че генерал Брин е вкарал легион от сеанчанската конница. Може би просто са закъснели. Ще разберем всичко, като намеря генерала. Междувременно, прибери мъжете си в лагера да си починат. Светлината знае, заслужили сте си почивката.

Юно кимна, а Егвийн препусна обратно към лагера.

 

 

С помощта на ша-ангреала на Вора Егвийн запреде Въздух и Вода и ги усука. От реката се надигна воден стълб. Егвийн издуха водната вихрушка към тролоците, започнали щурма си срещу левия фланг на армията й на кандорската страна на реката, и водната стихия се понесе над тях. Не беше толкова силна, че да издърпа някои във въздуха — нямаше енергията за това, — но ги отхвърли назад.

Зад нея и другите Айез Седай на позиция на арафелския бряг стрелците опънаха лъковете. Небето не помръкна от стрели, както щеше да й хареса — не бяха толкова много, — но все пак сваляха над сто чудовища с всяка вълна.

До нея Пилар и още две Кафяви — вещи със сплитовете на Земя — накараха земята да изригне под връхлитащите тролоци. Разгърнати от другата й страна, Миреле и голяма част Зелени запредоха огнени кълба и ги отпратиха над водата към тролоците, които почнаха да рухват, погълнати от пламъците.

Тролоците завиха и зареваха, но продължиха неумолимия си настъп срещу защитниците на речния бряг. В един момент няколко редици сеанчански конници излязоха напред от отбранителните линии и атакуваха вихрено тролоците. Стана толкова бързо, че много от тролоците не можаха дори да вдигнат копията си преди сблъсъка. Големи откоси от първите вражески редици паднаха. Сеанчанците свърнаха настрани и се върнаха при своите до реката.

Въпреки пълното си изтощение Егвийн се съсредоточи върху преливането. Но тролоците не се прекършиха. Бяха разгневени и нападаха хората с ярост, крясъците им се чуваха ясно над воя на вятъра и шума на водата.

Тролоците бяха разгневени, така ли? Е, щяха да научат какво е гняв едва след като изпитаха гнева на Амирлинския трон. Тя теглеше и теглеше от Силата, докато не стигна на самия предел на възможностите си. Вкара зной в бурята си, тъй че горещата вода изгаряше очите на тролоците, ръцете и сърцата им. Усети, че крещи, изпънала напред ша-ангреала на Вора като копие.

Изминаха сякаш часове. Беше съвсем изтощена, когато Гавин най-сетне я склони да се оттегли за малко. Отиде да доведе коня й и докато се връщаше, Егвийн погледна отвъд реката.

Нямаше съмнение. Левият фланг на армията й вече беше изтласкан на още трийсет крачки. Дори с помощта на Айез Седай губеха тази битка.

Крайно време беше да намери Гарет Брин.

Когато се върнаха в лагера, слезе от коня, даде го на Лейлвин и й каза да пренася ранените с него. Много от тях бяха измъкнати от бойното поле през брода, окървавени войници, отпуснати в ръцете на приятелите си.

За жалост нямаше нужната сила за Цяра, още по-малко за портал, през който да прати ранените в Тар Валон или Майен. Повечето Айез Седай, които не бяха заети на речния бряг, не изглеждаха по-добре.

— Егвийн — каза тихо Гавин. — Ездачка. Сеанчанка. Прилича на благородничка.

Някоя от Кръвта? Егвийн погледна натам, накъдето сочеше Гавин. Добре поне, че на него му беше останала сила да наблюдава. Умът й не побираше защо една жена ще иска да тръгне без Стражник.

Жената, която идваше насам, носеше сеанчански коприни и стомахът на Егвийн се обърна. Този разкош се крепеше на поробени преливащи, подчинени на Кристалния трон. Жената със сигурност беше от Кръвта, след като я придружаваха гвардейци на Смъртната стража. Човек трябваше да е много важна особа, за да…

— Светлина! — възкликна Гавин. — Мин ли е това?

Егвийн зяпна. Тя беше.

Мин спря пред тях и се намръщи.

— Майко — каза на Егвийн и наведе глава между стражите си с каменни лица и с тъмна броня.

— Мин… добре ли си? — попита Егвийн. „Внимавай, не издавай твърде много.“ Пленничка ли беше Мин? Не беше възможно да е минала на страната на сеанчанците, нали?

— О, добре съм — отвърна кисело Мин. — Глезят ме, напъхаха ме в тия труфила и ми даваха какви ли не деликатеси. Мога да добавя, че при сеанчанците деликатес не означава нещо непременно вкусно. Трябва да видиш какви неща пият, Егвийн.

— Виждала съм ги. — Егвийн не можа да прикрие студенината в тона си.

— О, да. Всъщност да. Майко, имаме проблем.

— Какъв проблем?

— Ами, зависи колко вярваш на Мат.

— Вярвам му, че може да си намира белята — каза Егвийн. — Вярвам му, че си намира пиене и комар където и да иде.

— Вярваш ли, че може да води армия?

Егвийн се поколеба. Вярваше ли му наистина?

Мин се наведе напред и хвърли поглед на охраната си от Смъртната стража, които май не изглеждаха склонни да й позволят да се доближи до Егвийн.

— Егвийн — каза тя тихо. — Мат смята, че Брин води армията ти към унищожение. Казва… казва, че според него Брин е Мраколюбец.

Гавин се разсмя.

Егвийн се стресна. Би очаквала от него гняв, ярост.

— Гарет Брин ли? — попита той. — Мраколюбец? По-скоро бих повярвал, че собствената ми майка е Мраколюбка. Кажи на Каутон да остави имперското бренди на жена си, явно е прекалил.

— Склонна съм да се съглася с Гавин — каза Егвийн замислено. Все пак не можеше да пренебрегне многото недоразумения, допуснати в командването на армията досега.

Трябваше да оправи това.

— Мат винаги е мнителен с хора, с които не е нужно да е мнителен. Просто се опитва да ме защити. Кажи му, че сме благодарни за… предупреждението.

— Майко — каза Мин. — Изглежда, е убеден. Това не е шега. Иска да му предадете войските си.

— Моите?

— Да.

— В ръцете на Матрим Каутон?!

— Мм… да. Императрицата вече му даде командването на всички сеанчански сили. Сега той е маршал-генерал Каутон.

„Тавирен.“ Егвийн поклати глава.

— Мат е добър тактик, но да му връча войските на Тар Валон… Не, невъзможно. Освен това армиите не са мои, за да му ги дам — Съветът на Кулата има власт над тях. Впрочем, как можем да убедим тези добри господа около теб, че ще си в пълна безопасност, ако ме придружиш?

Колкото и да не искаше да го признае, Егвийн се нуждаеше от сеанчанците. Нямаше да излага на риск съюза с тях, за да спаси Мин. Още повече, че тя не изглеждаше непосредствено застрашена. Разбира се, ако сеанчанците откриеха, че Мин е изрекла клетвите им още във Фалме и след това бе избягала…

— Не се притеснявай за мен — каза Мин с гримаса. — Май съм по-добре с Фортюона. Тя… знае за един определен мой талант, благодарение на Мат, а това би могло да ми позволи да й помогна. Както и на теб.

Фразата беше многозначителна. Гвардията на Смъртната стража бяха твърде сдържани, за да реагират открито на това, че Мин нарече императрицата по име, но все пак се вцепениха и лицата им станаха по-корави. „Внимавай, Мин — помисли Егвийн. — Обкръжена си от много бодливи тръни.“

На Мин сякаш й беше все едно.

— Поне ще обмислиш ли казаното от Мат?

— Че Гарет Брин е Мраколюбец? — Наистина беше смешно. — Върни се и кажи на Мат да ни даде бойните си предложения, щом трябва. Засега трябва да намеря командирите си и да планираме следващите ни стъпки.

„Гарет Брин, къде си?“

 

 

Рояк черни стрели се издигна едва видим във въздуха и се изсипа отгоре на съкрушителна вълна. Удариха войската на Итуралд при устието на прохода към долината Такан’дар и някои отскочиха от щитовете, други поразиха плът. Една падна на педя от Итуралд, който бе застанал на скалната издатина.

Итуралд не трепна. Стоеше изправил гръб и стиснал ръце зад гърба си.

— Пускаме ги да падат по-близо, тъй ли?

Байнд, ашаманът, който стоеше до него в нощта, отвърна с гримаса:

— Съжалявам, лорд Итуралд.

Трябваше уж да отбива стрелите. Беше се справял добре досега. Понякога обаче лицето му ставаше отчуждено и той започваше да мърмори как „те“ се опитвали да му „вържат ръцете“.

— Стой нащрек — каза Итуралд.

Главата му пулсираше. Още сънища го бяха споходили по-рано през нощта, толкова живи. Беше видял как тролоци ядат близките му живи и беше твърде слаб, за да може да ги спаси. Беше се мятал в съня и беше плакал, когато изядоха Тамсин и децата му, но в същото време бе изкусен от миризмите на врящата и изгаряща плът.

В края на съня се беше включил в пира на чудовищата.

„Избий го от ума си.“ Не беше толкова лесно. Сънищата бяха толкова живи. Беше се зарадвал, че тролокската атака го събуди.

Беше готов за това. Хората му бяха запалили барикадите. Тролоците най-сетне бяха пробили през трънените укрепления, но цената на касапина беше висока. Сега мъжете на Итуралд се сражаваха в устието на прохода и задържаха черните вълни да не нахлуят в долината.

Бяха използвали времето си добре през няколкото дни, през които тролоците пробиваха през тежките препятствия. Входът към долината вече бе укрепен с низ от високи до гърдите земни насипи. Щяха да са чудесно укритие за стрелците с арбалети, ако копиеносците му бъдеха изтласкани много назад.

Засега Итуралд бе разделил армията си на групи от около три хиляди души всяка и ги беше разположил в карета от пики, секачи и арбалети. Използваше конни стрелци с арбалети за набези по фронта и фланговете и беше оформил авангард — с около шест реда в дълбочина — от пиконосци. Големи пики, с двайсет стъпки дължина. Беше се научил от Марадон, че е добре да държиш тролоците на разстояние.

Пиките действаха чудесно. Каретата от пики можеха да се обръщат и да се сражават във всички посоки в случай, че бъдат обкръжени. Тролоците можеше да бъдат принуждавани да се бият в редици, но тези карета — приложени подходящо — можеха да разбият фронта им. А щом тролокските редици се разкъсаха, айилците можеха да ги избиват безпроблемно.

Зад редиците на пиките постави пехотинци със секачи и алебарди. Понякога тролоци проникваха през пиките, като избутваха настрани оръжията или ги смъкваха с тежестта на труповете си. Тогава напред тръгваха мъжете със секачите — промушваха се между пиконосците — и сечаха сухожилията на първите чудовища. Това даваше време на бойците в първата линия да се изтеглят назад, да се прегрупират със следващата вълна — още пехота с пики — и отново да настъпят срещу зверовете.

Тактиката действаше, поне засега. Имаше десетина такива карета срещу тролоците. Сражаваха се в отбрана и правеха всичко по силите си, за да разбият прииждащия порой. Тролоците се хвърляха срещу пиконосците, за да пропукат линията им, но всяко каре действаше независимо. Итуралд не се притесняваше от тролоците, които нахлуваха между каретата, защото с тях щяха да се справят айилците.

Държеше ръцете си стиснати зад гърба, за да скрие колко треперят. Нищо не беше същото след Марадон. Беше го научил, но беше платил скъпо за урока.

„Да ги изгори дано тия главоболия — помисли той. — Да ги изгори дано тия тролоци.“

Три пъти вече беше на ръба да заповяда на войските си да изоставят строя в карета и да минат в атака. Можеше да си представи как колят и избиват. Никакво бавене повече. Искаше кръв.

Все пък се беше възпирал. Не бяха тук за кръв. Бяха тук, за да задържат. Да дадат на онзи мъж нужното му време в пещерата. Заради това беше всичко… нали? Защо му беше толкова трудно да помни това напоследък?

Нова вълна тролокски стрели се изсипа върху бойците на Итуралд. Сенчестите бяха разположили някои от стрелците си по склоновете над прохода, на места, държани преди от хората на Итуралд. Качването им там горе трябваше да е било доста сериозно начинание — стените на прохода бяха много стръмни. Колко ли от тях се бяха пребили в това усилие? Все едно, тролоците не бяха точни в стрелбата, но нямаше и нужда да са, когато стреляха по цяла армия.

Бойците с алебардите вдигнаха щитове. Не можеха да се бият, докато ги държаха, но ги бяха стегнали на гърбовете си в случай, че потрябват. Дъждът от падащи стрели в леко мъгливия нощен въздух се усили. Бурята тътнеше високо в небето, но Ветроловките отново бяха на мястото си и я задържаха на разстояние. Твърдяха, че на няколко пъти войската е била на косъм от пълното унищожение. В един момент за около минута бе заваляла градушка с големината на мъжки юмрук, но те бяха успели да овладеят и нея.

Ако това ги очакваше без Ветроловките и тяхната Купа, Итуралд беше повече от щастлив, че ги бе оставил да си вършат работата. На Тъмния щеше да му е все едно колко тролоци ще унищожи, като хвърли снежна вихрушка и ураган, за да избие сражаващите се хора.

— Сбират се за нов щурм! — изрева някой и други викове го последваха. Итуралд присви очи в мъглата. Тролоците наистина се прегрупираха.

— Изтеглете седма и девета пехотна бригада — каза Итуралд. — Много дълго се задържаха. Четвърта и пета от резервите да заемат позиции на фланговете. Пригответе се за още стрели. И… — Замълча намръщен. Какво правеха тролоците? Бяха се изтеглили по-назад, отколкото бе очаквал, в тъмното на прохода. Не беше възможно да отстъпват, нали?

Тъмна вълна се хлъзна напред от устието на прохода. Мърдраали. Стотици и стотици. Черни наметала, които не се движеха, напук на силния вятър. Безоки лица, разтворени в презрителни усмивки устни, черни мечове. Съществата се движеха като змиорки, гъвкави и хлъзгави.

Нямаше време за заповеди, за никакъв отговор. Мърдраалите се изляха в каретата на защитниците, хлъзнаха се между пиките, размахали смъртоносните си мечове.

— Айилците! — изрева Итуралд. — Вкарай айилците! Всички, и преливащите! Всички освен ония, които пазят самата Яма на Ориста! Бързо, бързо!

Вестоносците се разтичаха. Итуралд гледаше с ужас. Армия от мърдраали. Светлина, беше лошо колкото кошмарите му!

Седма пехотна рухна пред атаката и карето се пръсна. Итуралд отвори уста, за да заповяда основният резерв — този, който бранеше неговата позиция — да окаже подкрепа. Трябваше конницата да излезе и да облекчи натиска върху пехотата.

Нямаше много конница. Беше се съгласил, че повечето конници са нужни на други фронтове. Но все пак имаше малко.

Само че…

Итуралд стисна очи. Светлина, колко беше изморен. Трудно му беше да мисли.

„Отстъпи пред атаката — сякаш му говореше някакъв глас. — Отстъпи до айилците и дай отпор там.“

— Изтегли назад… — прошепна той. — Отстъпи…

Нещо в това решение му се стори много, много погрешно. Защо умът му настояваше за него?

„Капитан Тихера — опита се да прошепне Итуралд. — Поемете командването.“

Думите не искаха да излязат. Нещо сякаш държеше устата му затворена.

Чу как закрещяха мъже. Какво ставаше? Десетки хора можеха да загинат в боя само с един мърдраал. При Марадон беше загубил цяла рота стрелци — сто души — срещу двама Чезнещи, промъкнали се в града през нощта. Отбранителните му части бяха изградени да се справят с тролоци, да ги посичат в сухожилията и да ги повалят.

Чезнещите щяха да пропукат тези карета като яйца. Никой не правеше това, което трябваше да се направи.

— Милорд Итуралд? — попита капитан Тихера. — Какво искахте да кажете, милорд?

Ако отстъпеха, тролоците щяха да ги обкръжат. Трябваше да стоят здраво.

Устните му се разтвориха, за да даде заповед за отстъпление.

— Изтеглете наз…

Вълци.

Вълци се появиха в мъглата като сенки. Нахвърлиха се с ръмжене върху мърдраалите. Итуралд се сепна и се обърна рязко, когато някакъв облечен в кожи мъж се покатери на скалната издатина.

Тихера залитна назад и завика за стражата. Мъжът в кожите скочи към Итуралд и го избута от скалите.

Родел не оказа съпротива. Който и да беше този мъж, беше му благодарен, и докато падаше, за миг се почувства победител. Не беше дал заповедта за отстъпление.

Падна тежко на земята и въздухът излезе от дробовете му. Вълци захапаха леко ръцете му и го издърпаха в тъмното, докато губеше свяст.

 

 

Егвийн седеше в лагера. Битката за границата на Кандор продължаваше.

Армията й задържаше тролоците.

Сеанчанците се сражаваха редом с бойците й отвъд реката.

А тя самата държеше в ръцете си чашка чай.

Светлина, колко унизително бе това. Тя беше Амирлин! Но капка сила не й беше останала.

Все още не беше намерила Гарет Брин, но това не бе неочаквано. Той беше в движение. Силвиана го търсеше и скоро трябваше да донесе вест.

Айез Седай бяха пратени да пренесат ранените до Майен. Слънцето беше съвсем ниско в небето.

Ръцете на Егвийн трепереха, докато държеше чашката. Чуваше шума на битката. Тролоците, изглежда, щяха да се бият през нощта и да притискат човешките армии към реката.

Кънтяха далечни викове, като от разгневена тълпа, но взривовете от преливащите се бяха разредили.

Лек вятър задуха през лагера. Егвийн беше на няколкостотин крачки източно от брода, но подуши кръв във въздуха. Отряд стрелци наблизо изпънаха лъковете си при вика на командира им и изстреляха залп от стрели. След няколко мига два драгхара се понесоха надолу и паднаха на земята с глухо изтупване. Още щяха да дойдат, щом се стъмнеше и им станеше по-лесно да се крият в небето.

Мат. Призляваше й, като си помислеше за него. Беше толкова вятърничав. Пияница, който зяпваше похотливо всяка миловидна жена, която срещнеше. Държеше се с нея все едно, че беше някаква картинка, а не личност. Беше… беше…

Беше Мат. Веднъж, когато Егвийн бе някъде на около тринайсет, беше скочил в реката да спаси Кием Левин от удавяне. Разбира се, тя не се давеше. Просто една приятелка я беше дръпнала под водата, а Мат дойде тичешком и се хвърли в реката да помогне. Мъжете на Емондово поле се майтапеха с него месеци наред заради това.

На другата пролет Мат беше издърпал от същата река Джер ал-Хюн и спаси живота на момчето. И хората спряха да се майтапят с Мат.

Ето такъв беше Мат. Беше се сърдил и мърморил цялата зима как хората му се смеят и беше твърдял, че следващия път просто ще ги остави да се удавят. А после, в мига, в който бе видял дете в опасност, просто се беше хвърлил във водата. Егвийн помнеше как дългурестият Мат се изтътри от реката с малкия задъхан Джер, вкопчен в него, и чистия ужас в очите на момчето.

Джер беше потънал, без да издаде и звук. Егвийн така и не беше осъзнала какво става. Но пък хората, започнали да се давят, не викаха, нито пръскаха слюнки или молеха за помощ. Просто се плъзгаха под водата, където всичко изглеждаше прекрасно и мирно. Освен ако Мат не наблюдаваше.

„Той дойде за мен в Тийрския камък.“ Разбира се, също така се беше опитал да я спаси от Айез Седай и не искаше да повярва, че е станала Амирлин.

Тъй че кое от двете бе това? Давеше ли се, или не?

„Колко вярваш на Матрим Каутон?“ — беше попитала Мин. „Светлина. Вярвам му. Колкото и глупава да съм, вярвам му.“ Мат можеше да греши. Често грешеше.

Но когато се окажеше прав, спасяваше живот.

Егвийн се надигна с усилие. Олюля се и Гавин се озова до нея. Тя го потупа по ръката и се отдръпна от него. Нямаше да позволи армията да види Амирлин толкова слаба, че да трябва да се опира на някого.

— Какви донесения имаме за другите фронтове?

— Не са много днес — отвърна Гавин и се намръщи. — Всъщност е доста тихо.

— Елейн трябваше да се бие при Кайриен. Беше важна битка.

— Може би е прекалено заета, за да праща съобщения.

— Искам да пратиш вестоносец през портал. Трябва да знам как върви онази битка.

Гавин кимна и бързо се отдалечи, а Егвийн тръгна твърдо през лагера и скоро намери Силвиана, която говореше с две Сини сестри.

— Брин? — попита кратко Егвийн.

— В палатката за храна — отвърна Силвиана. — Току-що ми съобщиха. Пратих бегач да му каже да стои там, докато отидеш.

— Ела.

Тръгна към палатката, най-голямото прибежище в целия лагер, и го видя веднага щом влезе. Не ядеше, а бе застанал до походната маса на готвача с разгънатите на нея карти. Масата миришеше на лук, рязан тук безброй пъти. Юкири беше отворила портал в пода, за да гледа долу към бойното поле. Затвори го, щом Егвийн влезе. Не го държаха отворен дълго, понеже шараите можеше да пратят през него сплитове.

Егвийн заговори много тихо на Силвиана:

— Събери Съвета на Кулата. Върни всички Заседателки, които можеш да намериш. Доведи ги всички тук, в тази палатка, колкото може по-бързо.

Силвиана кимна. Лицето й не издаде и намек за объркването, което навярно изпитваше. Излезе припряно, а Егвийн седна в палатката.

Сюан я нямаше — сигурно пак помагаше с Цяра. Това беше добре. Егвийн едва ли щеше да се осмели да се заеме с това при сърдития поглед на Сюан. Притесняваше я Гавин. Той обичаше Брин като баща и раздразнението му вече течеше през връзката им.

Трябваше да подходи много деликатно и не искаше да започне, преди Съветът да се е събрал. Не можеше да обвини Брин, но и не можеше да пренебрегне Мат. Беше мошеник и глупак, но тя му вярваше. Готова беше живота си да му довери. А нещата на бойното поле наистина се развиваха странно.

Заседателките се събраха сравнително бързо. Ръководеха военната кампания и се срещаха всяка вечер, за да получат докладите и тактическите обяснения от Брин и командирите му. На Брин като че ли не му се стори странно, че идват. Продължаваше спокойно работата си над картите.

Много от жените хвърляха любопитни погледи към Егвийн на влизане. Тя им кимваше, стараейки се да съхрани тежестта на Амирлинския трон.

Най-сетне се събраха достатъчно и Егвийн реши, че трябва да започне. Губеше се време. Трябваше веднъж завинаги да отхвърли обвиненията на Мат — или да действа съобразно с тях.

— Генерал Брин — заговори тя. — Добре ли сте със здравето? Затруднихме се, докато ви намерим.

Той вдигна глава и примига. Очите му бяха зачервени.

— Майко. — Кимна на Заседателките. — Чувствам се изморен, но сигурно не повече от вас. Обикалям навсякъде по бойното поле, грижа се за всички подробности. Знаете как е.

Гавин влезе, запъхтян и пребледнял.

— Егвийн! Беда!

— Какво?

— Аз… — Гавин си пое дъх. — Генерал Башийр се е обърнал срещу Елейн. Светлина! Той е Мраколюбец. Щели са да загубят битката, ако не са били пристигнали Аша’ман.

— Какво значи това? — попита намръщено Брин. — Башийр да е Мраколюбец?

— Да.

— Невъзможно — каза Брин. — Той беше съратник на лорд Дракона месеци наред. Не го познавам добре, но… Мраколюбец? Не може да бъде.

Наистина е някак неразумно да се допуска… — заговори Серин.

— Можете да говорите със самата кралица, ако желаете — заяви Гавин и изправи рамене. — Чух го от собствената й уста.

В палатката се възцари тишина. Заседателките се заспоглеждаха разтревожено.

— Генерале — обърна се Егвийн към Брин, — как стана така, че изпратихте две конни части да ни защитят от тролоците на хълмовете на юг оттук, като ги вкарахте в капан и оставихте оголен левия фланг на главната армия?

— Как стана ли, Майко? — попита Брин. — Беше очевидно, че щяха да ви прегазят, всеки можеше да види това. Да, накарах ги да оставят левия фланг, изнесох на тази позиция иллианските резерви. Когато видях, че конната част на шараите се раздвои, за да атакува десния фланг на Юно, пратих напред иллианците да ги спрат. Беше правилният ход. Не знаех, че шараите са толкова много! — Гласът му се беше извисил. Ръцете му трепереха. — Направих грешка. Не съм съвършен, Майко.

— Това беше повече от грешка — каза Файсел. — Току-що говорих с Юно и другите оцелели от онази касапница. Юно каза, че надушил капан веднага щом препуснал с мъжете си към Сестрите, но че вие сте им обещали помощ.

— Казах ви, пратих им подкрепления, просто не очаквах, че шараите ще хвърлят толкова голяма сила. Освен това държах всичко под контрол. Бях поръчал сеанчански конен легион да подсили войските ни. Те трябваше да се заемат с ония шараи. Исках да ги поставя оттатък реката. Просто не очаквах, че ще закъснеят толкова!

— Да — заговори твърдо Егвийн. — Онези мъже — хиляди — бяха смазани между тролоците и шараите, без никаква надежда за избавление. Изгубихте ги, и то без никаква основателна причина.

— Трябваше да измъкна Айез Седай! — възрази Брин. — Те са най-ценният ни ресурс. Извинете, Майко, но вие самата ми изтъкнахте същото.

— Айез Седай можеха да изчакат — каза Серин. — Аз бях там. Да, трябваше да се изтеглим — бяхме притиснати, — но се държахме и можеше да издържим по-дълго.

— Оставихте хиляди добри мъже да загинат, генерал Брин. И знаете ли кое е най-лошото? Беше ненужно. Оставихте всички онези сеанчанци отвъд брода тук, тези, които щяха да спасят битката, да чакат заповедта ви за атака. Но тази заповед така и не дойде, нали, генерале? Вие ги изоставихте, точно както изоставихте нашата конница.

— Но аз им заповядах да атакуват. Накрая те влязоха в боя, нали? Пратих вестоносец. Аз…

— Не. Ако не беше Мат Каутон, все още щяха да чакат отсам реката, генерале!

Егвийн му обърна гръб.

— Егвийн. — Гавин я хвана за ръката. — Какво говориш? Само защото…

Брин се хвана за главата. След това се отпусна, сякаш краката му изведнъж поддадоха.

— Не знам какво става с мен — прошепна той. — Непрекъснато правя грешки, Майко. Всички уж са поправими и непрекъснато си казвам това. След това правя нова грешка и става все по-трудно да ги поправя.

— Просто сте уморен — каза с болка Гавин и го погледна. — Всички сме уморени.

— Не — промълви Брин. — Не, не е само това. Бил съм уморен и преди. Сегашното е… все едно всичките ми инстинкти са се объркали. Издавам заповедите, а след това виждам дупките в тях, проблемите. Аз…

— Принуда. — Егвийн изстина. — Били сте подложен на Принуда. Нападат Великите ни капитани.

Няколко жени в палатката прегърнаха Извора.

— Но как е възможно това? — възрази Гавин. — Егвийн, имаме Сестри, които следят за преливане в лагера!

— Не знам как е станало — каза Егвийн. — Може да е било вкарано преди месеци, много преди да започне битката. — Обърна се към Заседателките. — Внасям предложение Съветът да освободи Гарет Брин от длъжността командир на армиите ни. Решението е ваше, Заседателки.

— Светлина! — възкликна Юкири. — Ние… Светлина!

— Трябва да се направи — заяви Дезине. — Това е умен ход. Начин да се унищожат армиите ни, без да видим капана. Трябваше да го предвидим… Трябваше да пазим Великите капитани по-добре.

— Светлина! — каза Файсел. — Трябва да известим лорд Мандрагоран и в Такан’дар! Това може да включва и тях… опит да рухнат и четирите ни фронта наведнъж в координирана атака.

— Аз ще се погрижа за това — каза Серин и тръгна към платнищата на изхода. — Засега, съгласна съм с Майката. Брин трябва да бъде освободен.

Другите кимнаха. Не беше официалното гласуване в Съвета, но бе достатъчно. Гарет Брин се смъкна на стола до масата. Горкият човек. Несъмнено беше потресен.

И най-неочаквано се усмихна.

— Генерале? — попита Егвийн.

— Благодаря ви — отрони Брин с облекчение.

— За какво?

— Боях се, че съм си изгубил ума, Майко. Непрекъснато виждах какво съм направил. Оставих хиляди мъже да умрат… но това не бях аз. Не бях аз.

— Егвийн. — Гавин добре прикри болката си. — Армията. Ако Брин е бил принуден да ни води към разгром, трябва веднага да променим командната структура.

— Доведете командирите ми — каза Брин. — Ще предам властта си на тях.

— А ако и те са били покварени? — попита Дезине.

— Съгласна съм — каза Егвийн. — Това мирише на някой от Отстъпниците, може би Могедиен. Лорд Брин, ако вие отпаднете в този бой, тя ще знае, че командирите ви са следващите, които ще поемат командването. Възможно е и техните умове да са объркани като вашите.

Дезине поклати глава.

— На кого можем да се доверим? Всеки проклет мъж или жена, на които възложим командването, може да е претърпял Принудата.

— Може би трябва сами да поведем — каза Файсел. — Покваряването на мъж, който не може да прелива, би трябвало да е по-лесно, отколкото на Сестра, която ще усети преливането и ще забележи жена с дарбата. За нас е по-вероятно да сме чисти.

— Но коя от нас има нужните знания за полевата тактика? — попита Ферейн. — Смятам се за достатъчно начетена да ръководя изпълнението на планове, но да ги съставям?

— Все пак ще сме по-добри от някой, който може да е покварен — каза Файсел.

— Не. — Егвийн се подпря на рамото на Гавин.

— Тогава какво? — попита той.

Егвийн стисна зъби. Тогава какво? Знаеше само за един мъж, комуто можеше да се довери, че не е Принуден, поне от Могедиен. Мъж, който беше неуязвим за сайдар и сайдин.

— Ще трябва да предадем армиите ни под командването на Матрим Каутон — заяви тя. — Дано Светлината бди над нас.