Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (47)

Глава 46
Да се пробудиш

Ранд се откъсна от тъмнината и отново навлезе изцяло в Шарката.

От гледането й отвън вече бе разбрал, че макар тук да бяха изтекли едва няколко минути, откакто бе влязъл, в долината извън пещерата са изминали дни, а още по-навън в света — много повече.

Избута Моридин от позицията, в която се бяха вкопчили с оръжията си в тези няколко напрегнати минути. Все още изпълнен с толкова сладката Сила, замахна с Каландор към стария си приятел.

Моридин вдигна меча си и едва успя да блокира. Изръмжа, издърпа от колана си нож и отстъпи назад в стойка за бой с нож и меч.

— Вече си без значение, Елан — каза Ранд и пороят на сайдин забушува в него. — Хайде да свършим с това!

— Нима? — изсмя се Моридин.

Завъртя се вихрено и хвърли ножа към Аланна.

 

 

Нинив с ужас видя как ножът се завъртя във въздуха. Ветровете незнайно защо не го спряха.

„Не!“ След като с толкова мъка я беше върнала към живота. „Не мога да я загубя сега!“ Опита се да хване ножа или да го спре, но бе на косъм по-бавна.

Ножът се заби до дръжката в гърдите на Аланна.

Нинив го погледна с ужас. Тази рана никакво шиене и билки нямаше да изцерят. Беше ударил в сърцето.

— Ранд! Трябва ми Силата! — извика Нинив.

— Всичко е… наред… — прошепна Аланна.

Нинив се взря в очите й. Бяха бистри. „Ендилей — осъзна Нинив, щом си спомни билката, която й беше дала за сила. — Извади я от унеса. Тя я събуди.“

— Мога… — прошепна Аланна. — Мога да го освободя…

Светлината в очите й угасна.

Нинив се озърна към Моридин и Ранд. Ранд погледна мъртвата жена с жал и тъга, но Нинив не видя гняв в очите му. Аланна бе освободила връзката преди смъртта й да го порази.

Моридин отново се обърна към него, с нов нож в лявата ръка. Ранд вдигна Каландор, за да го посече.

Моридин пусна меча си и заби ножа в дясната си ръка. И Ранд изведнъж се сгърчи и Каландор се изплъзна от хватката му, сякаш неговата ръка бе пострадала от атаката на Моридин.

Блясъкът, излъчван от Каландор, угасна и кристалният меч изтрака глухо на каменния под.

 

 

Перин не затаи нищо в боя си с Коляча.

Не се и опита да отдели вълк от човек. Най-сетне изригна всичко навън, всяка троха гняв към Убиеца, цялата болка от смъртта на близките му — напрежение, което се беше трупало и набъбвало в него от толкова месеци.

Освободи го. Светлина, освободи го. Като в онази ужасна нощ, когато бе избил Белите плащове. Оттогава беше държал здраво себе си и чувствата си. Точно както беше казал майстор Люхан.

Сега го проумя, в един замръзнал миг. Кроткият Перин, толкова уплашен да не би да нарани някого. Ковачът, научил се да се сдържа. Рядко си бе позволявал да удари с цялата си сила.

Сега смъкна нашийника от врата на вълка. Бездруго не му беше мястото там.

Бурята се подчини на яростта му. Перин не се и опита да я задържи. Защо да го прави? Напълно отговаряше на чувствата му. Ударите на чука му ехтяха като гръм, блясъкът в очите му бе като мълнии. Вълци завиха с вятъра.

Коляча не искаше да отстъпи. Скачаше, изместваше, мушкаше. Всеки път Перин се оказваше на място. Скачаше към него като вълк, замахваше към него като мъж, връхлиташе срещу него като самата буря. Очите на Коляча подивяха. Той вдигна щит и се опита да го постави между себе си и Перин.

Перин нападна. Вече без да мисли, само по инстинкт. Зарева, заблъска с чука по щита. Изтласка Коляча пред себе си. Биеше щита като упорита лента желязо. Избиваше гнева и яростта си.

Последният му удар отхвърли Коляча назад и щитът изхвърча от ръцете му и се развъртя на сто стъпки във въздуха. Коляча се натресе в дъното на долината, превъртя се и изпъшка. Спря насред бойното поле, а около него се вдигаха и падаха смътни фигури, докато се биеха в истинския свят. Погледна Перин с паника и изчезна.

Перин се върна в будния свят, за да го проследи. Появи се в гмежта на битката, айилци срещу тролоци в свиреп бой. Ветровете бяха удивително силни и черни облаци кръжаха над Шайол Гул, извисил се като закривен пръст в небето.

Телата на тролоци и хора лежаха на купища по бойното поле и вонеше на смърт. Земята беше прашна преди, но сега беше кипнала кал от кръвта на падналите.

Убиеца се избута през група айилци наблизо, изръмжа и посече с дългия си нож. Не погледна назад… и сякаш не разбра, че Перин го е проследил в истинския свят.

Нова вълна Твари на Сянката се изсипа по склона от сребристобялата мъгла. Кожата им изглеждаше странно, цялата надупчена, очите им бяха мътно бели. Перин ги загърби и връхлетя след Убиеца.

„Млади бико!“ Вълци. „Братята на Сянката са тук! Бием се!“

Мракохръти. Вълците мразеха всички Твари на Сянката. Цяла глутница бе готова да умре, за да убие мърдраал. Но от Мракохрътите се бояха.

Перин се огледа. Обикновени хора не можеха да се бият с Мракохръти, дори само слюнката им носеше смърт. Човешките редици наблизо се разкъсаха пред пороя черни вълци, големи колкото коне. Дивият лов.

Светлина! Мракохрътите бяха огромни. Десетки и десетки лъскаво черни уродливи вълци разкъсаха защитните линии, разхвърляха тайренците и доманците като парцалени кукли. Вълци нападнаха Мракохрътите, но напразно. Ръмжаха, виеха и умираха.

Перин извиси глас над смъртните им викове — раздран рев на отчаяна ярост. Не можеше да помогне засега. Инстинктът и страстта го тласкаха. Убиеца. Трябваше да надвие Убиеца. Ако не го спреше, той щеше да измести в Света на сънищата и да убие Ранд.

Затича през сражаващите се войски. Убиеца беше спечелил преднина от разсейването на Перин, но малко се беше забавил. Все още не беше разбрал, че Перин може да излиза от Света на сънищата.

Убиеца спря и вгледа бойното поле. И видя Перин… и очите му се разшириха. Перин не можа да чуе думите над врявата и грохота, но разчете ясно по устните на Убиеца, щом прошепна:

— Не. Не може да бъде!

„Може — помисли Перин. — Мога да те проследя където и да избягаш. Това е лов. И ти, най-после, си плячката.“

Убиеца изчезна и Перин измести във вълчия сън след него. Биещите се около него хора се превърнаха в смътни фигури в пръстта, изригнаха и изникнаха отново. Убиеца изрева от ужас, като ги видя, и измести обратно в будния свят.

Перин го последва. Можеше да надуши дирята му. Мазна от пот, изпълнена с паника. Към съня и към будния свят, и отново. В съня Перин тичаше на четири крака — беше Младия бик. В будния свят беше Перин, вдигнал високо чука.

Изместваше напред и назад между двата свята за едно мигване и гонеше стръвно Убиеца. Паднеше ли сред биещи се тела, скачаше обратно във вълчия сън и събаряше фигури от пясък и навята прах, после изместваше отново в будния свят, за да не изтърве дирята. Изместването започна да става толкова бързо, че той прехвърчаше между двата свята всеки удар на сърцето.

Туп. Перин вдигна чука и скочи от една малка издатина след бягащия мъж.

Туп. Младия бик нададе вой, за да призове глутницата.

Туп. Перин вече беше близо. Само няколко стъпки назад. Миризмата на Убиеца бе люта.

Туп. Духовете на вълците се появиха около Младия бик и нададоха вой, жадни за лов. Никоя плячка не бе желана повече. Никога плячка не беше нанасяла по-големи щети на глутниците. Никога човек не беше събуждал повече страх.

Туп. Убиеца залитна, но не падна и се отпрати във вълчия сън инстинктивно.

Туп. Перин размаха Мах’алейнир, дамгосан със скачащия лъв. Реещия се.

Туп. Младия бик скочи към гърлото на убиеца на братята му. Коляча побягна.

Чукът удари в плът.

Нещо, свързано с това място, с този миг, изпрати Перин и Убиеца в бясна вихрушка от мъждукания между светове. Напред и назад, напред и назад, проблясъци от мигове и мисли.

Около тях умираха хора. Някои от прах, някои от плът. В техния свят и в сенки от други светове. Хора със странно облекло и броня, сражаващи се със зверове с всякакъв облик и големина. Мигове, в които айилците ставаха сеанчанци, които се превръщаха в нещо помежду двете, с копия и светли очи, но с шлемове като глави на чудовищни насекоми.

Във всички тези мигове, във всички тези места, чукът на Перин удряше Убиеца и зъбите на Младия бик се впиваха във врата на Коляча. Вълкът вкусваше солената топлина на кръвта на Коляча в устата си. Човекът усещаше как потръпва чукът, щом удари, и чуваше как пращят кости. Светът проблясваше като лъчи на мълнии.

Всичко се разби, разтърси се и след това се събра.

Перин стоеше на скалите в долината на Такан’дар, а тялото на Убиеца рухна пред него с разбита глава. Перин изпъшка и се отърси от възбудата на лова. Беше свършил.

Обърна се и изненадан видя, че е обкръжен от айилци. Погледна ги намръщено.

— Какво правите?

Една Дева се изсмя.

— Изглеждаше затичан на голям танц, Перин Айбара. Човек се учи да наблюдава воини като теб на бойното поле. Това е голяма забава.

Перин се усмихна криво и огледа бойното поле. Не вървеше добре за неговата страна. Мракохрътите разкъсваха защитниците с безмилостна стръв. Пътят нагоре към Ранд беше напълно оголен.

— Кой командва тази битка?

— Вече никой — отвърна Девата. Перин не знаеше името й. — Първо беше Родел Итуралд. После поведе Дарлин Сиснера — но командният му пост падна от драгхарите. Не сме виждали никакви Айез Седай или вождове на кланове от часове.

Гласът й беше уморен. Дори твърдите айилци отпадаха духом. Бързият оглед на бойното поле му показа, че айилците се сражават на малки групи и нанасят колкото могат щети на врага, преди да бъдат посечени. Вълците, които се бяха борили тук на глутници, бяха разбити, изпращаха му своята болка и страх. А Перин не знаеше какви са онези Твари на Сянката с надупчените лица.

Битката тук беше свършила и страната на Светлината бе загубила.

Мракохрътите пробиха линията на Заклетите в Дракона, последните, които все още се държаха. Неколцина се опитаха да побегнат, но Мракохрътите скочиха върху тях, събориха ги и разкъсаха един. Кипнала слюнка се плисна по другите и те се загърчиха в агония.

Перин клекна, дръпна наметалото на Убиеца, уви го около ръцете си и каза:

— Пазете се слюнката им да не докосне кожата ви. Смъртоносна е.

Айилците кимнаха и заувиваха ръцете си с парцали. Миришеха на решимост, но също и на примирение. Айилците щяха да затичат към смъртта, ако това бе единственият избор, и щяха да го направят със смях. Влагоземците ги смятаха за луди, но Перин можеше да надуши истината по тях. Не бяха луди. Не се бояха от смъртта, но и не я приемаха с охота.

— Докоснете ме с ръце, всички — каза им Перин.

Направиха го. И той ги измести във вълчия сън: да отнесе толкова много наведнъж беше усилие като да огънеш стоманен прът — но успя. Мигновено ги измести на пътеката към Ямата на Ориста. Духовете на вълци се бяха сбрали тук, смълчани. Стотици.

Перин върна айилците в будния свят и застана с малката си сила между Ранд и Мракохрътите. Ужасните им очи блеснаха като сребро и се впиха в него.

— Ще държим тук — каза Перин на айилците. — И ще се надяваме да ни се притекат на помощ.

— Ще държим — каза един от айилците, висок мъж с една от онези ленти за глава, белязани със символа на Ранд.

— А ако не — каза друг, — и се събудим, тогава поне ще напоим земята с нашата кръв и ще оставим телата ни да наторят растенията, които сега израстват тук.

Перин почти не бе забелязал изникващите нелепо растения, зелени и живи. Малки, но силни. Знак за това, че Ранд все още се бори.

Мракохрътите се обърнаха бавно към тях, с изпънати опашки, с присвити уши, оголени зъби, лъскави като зацапан с кръв метал. Какво бе онова, което чу над воя на вятъра? Нещо много тихо, много далечно. Толкова тихо, че не би трябвало да го е чул. Но го чу през грохота на боя. Смътно познато…

— Познавам този звук — каза Перин.

— Звук ли? — попита айилката Дева. — Какъв звук? Зовът на вълците ли?

— Не — каза Перин, а Мракохрътите се втурнаха нагоре по пътеката. — Рогът на Валийр.

Героите щяха да дойдат. Но на кое бойно поле щяха да се бият? Едва ли можеше да очаква помощ тук. Освен ако…

„Води ни, Млади бико.“

Защо всички герои трябваше да са хора?

Воят се надигна в същия тон като звука на Рога. И полето изведнъж се изпълни с множество сияещи вълци. Бяха огромни, с бяла козина, големи като Мракохрътите. Духовете на вълците, които бяха загинали, а след това се бяха сбрали тук в очакване на зова, в очакване на своя шанс да се бият.

Рогът ги бе призовал.

Ревът се изтръгна сам от гърлото му, вой на радост, и Перин връхлетя напред, за да посрещне Хрътките на Мрака.

Последният лов, най-сетне, истински, бе дошъл.

 

 

Мат отново остави Олвер с героите. Момчето приличаше на принц, яхнало пред Ноал, когато атакуваха тролоците и спряха напора им по пътеката към Ранд.

Мат взе коня на един от бранителите и препусна да потърси Перин. Приятелят му щеше да е с вълците, разбира се. Мат не знаеше как се бяха появили на бойното поле тези стотици огромни блестящи вълци, но нямаше нищо против. Връхлетяха стремглаво срещу Дивия лов, заръмжаха и започнаха да разкъсват Мракохрътите. Воят им беше оглушителен.

Подмина няколко айилци, които се биеха с Мракохрът, макар да нямаха никакъв шанс: събориха го и го замушкаха, но той се надигна невредим, все едно беше направен от мрак, а не от плът — и пак налетя срещу тях. Кръв и кървава пепел! Айилските оръжия все едно дори не го бяха одраскали. Мат продължи в галоп напред, като отбягваше пипалата сребриста мъгла, плъзнали по цялата долина.

Светлина! Тази мъгла вече се приближаваше към пътеката нагоре към Ранд. Набираше скорост и заливаше и айилци, и тролоци, и Мракохръти.

„Ето го“, помисли Мат, щом забеляза глупака, дръзнал да се бие с Мракохръти. Перин натресе чука си в главата на един звяр, строши я и той рухна на земята. Когато вдигна чука, той остави димна следа. Хрътката на Мрака си остана мъртва, колкото и да беше невероятно.

Перин се обърна и викна:

— Мат! Какво правиш тука?

— Идвам на помощ! — отвърна Мат. — Напук на всякакъв скапан здрав разум!

— Не можеш да се биеш с Мракохръти, Мат — каза Перин, щом Мат спря до него. — Аз мога, както и Последният лов. — Кривна глава и се заслуша в далечния звук на Рога.

— Не — каза Мат. — Не го надух аз. Онова проклето бреме се прехвърли на друг — и на него явно много му харесва.

— Не е това, Мат. — Перин го сграбчи за ръката. — Жена ми, Мат. Моля те, кажи ми! Тя пазеше Рога.

Мат го погледна и се навъси.

— Момчето каза… Светлина, Перин! Файле беше на Мерилор и е отклонила тролоците от Олвер, за да може момчето да избяга с Рога.

— Значи може все още да е жива?

— Да. Разбира се. — Какво друго можеше да каже? — Перин, трябва да знаеш още нещо. Фейн е тук.

— Фейн? — Перин изръмжа. — Къде?

— В мъглата! Перин, той е довел Машадар, не знам как. Пази се да не те докосне.

— Аз също бях в Шадар Логот, Мат — каза Перин. — Имам дълг за уреждане с Фейн.

— А аз нямам ли? Аз…

Очите на Перин се отвориха широко и той зяпна гърдите на Мат.

Малка ивица сребриста мъгла — мъглата на Машадар — бе пронизала Мат откъм гърба и сега излизаше през гърдите. Мат я погледна, потръпна и се свлече от коня.