Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (16)

Глава 15
Вратът ти на въже

Тарасинския палат в Ебу Дар изобщо не беше най-трудното място, където бе прониквал Мат. Каза си го няколко пъти, докато висеше от една тераса три етажа над градините.

Беше се вкопчил в един мраморен перваз с едната си ръка, докато държеше шапката си на главата с другата, ашандареят бе на гърба му. Пътната си торба беше скрил долу в градините. Нощният въздух беше хладен на плувналото му в пот лице.

Над него двама от гвардейците на Смъртната стража издрънчаха по терасата. Кръв и кървава пепел. Тия типове никога ли не си сваляха броните? Приличаха на бръмбари с тях. Едва можеше да ги различи — балконът бе ограден с железен параван, за да не могат хора отдолу да гледат хората на него, но Мат беше достатъчно близо, за да види движещите се вътре стражи.

Светлина, много се задържаха нещо. Ръката на Мат започваше да изтръпва. Да не би да бяха решили да седнат да пият чай? Да почетат някоя книга? Тюон наистина трябваше да ги разкара тия двамата. Защо си приказваха така небрежно, при това на балкон? Навън можеше да дебнат убийци.

Най-после, слава на Светлината, двамата си тръгнаха. Мат се опита да преброи до десет, преди да се закатери нагоре, но издържа само до седем. Бутна един от незаключените паравани и се прехвърли през парапета на балкона.

Издиша бавно и разкърши схванатите си ръце. Този дворец — въпреки ония двама стражи — изобщо не беше толкова непроницаем, колкото Камъка, а Мат и там беше прониквал. Имаше друго предимство тук, разбира се: беше живял в този дворец, свободен да влиза и излиза. Повечето време. Почеса се по врата през шала — усещаше го не като плат, а като верига.

Бащата на Мат имаше една приказка: винаги знай накъде се каниш да препуснеш. Никога не беше имало толкова честен човек като Абел Каутон и всички знаеха това, но на някои хора — като ония горе в Таренов сал — човек не можеше да се довери по-далече, отколкото можеха да плюят. В търговията с коне, казваше Абел, трябва да си готов да препуснеш и винаги трябва да знаеш накъде ще тръгнеш.

През двата месеца живот в този палат Мат беше научил всеки изход — всяка пукнатина и проход, всеки открехнат прозорец. Кои железни паравани на балкони са лесни за отваряне, кои обикновено са здраво заключени. Ако можеш да се измъкнеш навън, можеш и да се промъкнеш вътре. Отдъхна за миг на терасата, но не влезе в стаята. Беше на третия етаж, където отсядаха гости. Можеше и да успее да се вмъкне оттук, но недрата на сградата винаги бяха пазени по-добре, отколкото черупката. Най-добре беше да продължи нагоре отвън.

Това включваше много негледане надолу. За щастие стената не беше трудна за изкачване. Каменен зид и дърво, с много места за хващане. Спомни си как беше сгълчал веднъж Тилин за това.

Пот запълзя по челото му като мравки по мравуняк, щом се измъкна на парапета, издърпа се нагоре и се закатери към четвъртия етаж. Ашандареят от време на време го перваше отзад по краката. Лекият вятър донесе миризмата на море. Нещата винаги миришат по-добре, когато си нависоко. Може би е защото главите миришат по-добре от краката.

„Тъпа мисъл“, каза си Мат. Каквото и да е, стига да не му мисли за височината.

Вече виждаше балкона на Тилин. Единия, разбира се — покоите й имаха няколко. Този към спалнята й, не откъм дневната. Онзи беше към площада Мол Хара, а ако се катереше там, щеше да изпъква като муха по бял пудинг.

Погледна отново нагоре към покрития с железен ажур балкон. Винаги се беше чудил дали би могъл да се изкатери до него. Определено беше размислял дали да се спусне от него.

Е, нямаше да е глупак и да опитва отново такова нещо, това беше сигурно. Само този път, и то с неохота. Матрим Каутон знаеше как да си пази врата. Не беше живял толкова дълго, поемайки глупави рискове, с късмет или без късмет. Ако Тюон искаше да живее в град, където началникът на армиите й се опитва да уреди убийството й, това си беше неин избор.

Точно така. Щеше да се изкатери и да й обясни с много разумен тон, че трябва да напусне града и че този генерал Галган е изменник. После можеше най-спокойно да си тръгне и да поиграе на зарове. Точно затова беше дошъл в града в края на краищата. Ако Ранд беше горе на север, където бяха всички тролоци, Мат искаше да е колкото се може по-далече от него. Мъчно му стана за Ранд, но всеки здравомислещ човек щеше да разбере, че изборът на Мат е единственият правилен. Вихрушката от цветове започна да се оформя, но той бързо я прогони.

Разум. Щеше да е много разумен.

Запотен, със схванати ръце, Мат измърмори няколко ругатни и се издърпа на балкона на четвъртия етаж. Едно от резетата на железния параван тук беше разхлабено, както беше още докато живееше в палата. Бърза работа с малката телена кука, и готово. Влезе в затворения балкон, смъкна ашандарея и легна на гръб задъхан, сякаш беше тичал по целия път от Андор до Тийр.

След няколко минути се изправи и надникна през отключения параван от четирите етажа надолу. Почувства се доста горд от катеренето.

Вдигна ашандарея и отиде до вратите на терасата. Тюон несъмнено щеше да се е преместила тук, в покоите на Тилин. Бяха най-хубавите в палата. Открехна леко вратите. Щеше само да надникне и…

Нещо изфуча от сенките пред него и се натресе във вратата точно над главата му.

Мат залегна, превъртя се и извади нож с едната ръка, а с другата стисна ашандарея. Вратата изскърца и зейна от силата на стрелата на арбалета, забита в дървото.

Селусия се появи само след миг. Дясната страна на главата й беше обръсната до голо, лявата бе покрита с плат. Кожата й беше с цвета на сметана, но всеки, който я помислеше за слаба, бързо щеше да се увери в обратното. Селусия беше корава като… а бе като най-коравото кораво.

Тя насочи малкия си арбалет към него и Мат неволно се усмихна и възкликна:

— Знаех си! Ти си телохранителка. Винаги си била точно това.

Селусия се намръщи.

— Какво правиш тук, глупак такъв?

— А, просто се разхождах — отвърна Мат. Надигна се и прибра ножа в канията. — Казват, че нощният въздух бил много полезен.

— Изкатерил си се дотук? — попита Селусия и погледна през перилото, сякаш търсеше стълба или въже.

— Какво? Ти не се ли катериш редовно? Много е полезно за ръцете. Подобрява хватката.

Тя го погледна измъчено и Мат неволно се ухили. Щом Селусия пазеше за убийци, значи Тюон сигурно беше добре. Той кимна към арбалета, който все още бе насочен към него, и каза:

— Няма ли да…

Тя въздъхна и го наведе.

— Много благодаря — каза Мат. — Можеш да извадиш око на човек с това нещо. По принцип не бих имал нищо против, но очите ми напоследък са в недостиг.

— Какво си направил? — попита сухо Селусия. — Играл си на зарове с мечка?

— Селусия! — Мат тръгна покрай нея, за да влезе в покоите. — Та това си беше почти шега! Знаеш ли, ако се постараем, бихме могли да ти отгледаме чувство за хумор. Ще е толкова изненадващо, че можем да те сложим в някое позорище и да взимаме пари да те гледат. „Елате и вижте удивителна смееща се со’джин. Само за два медни петака, само тази вечер…“

— Заложил си си окото на нещо, нали?

Маг залитна и бутна вратата. Изкиска се. Светлина! Странно колко близо беше до истината това.

— Много хитро.

„Бас, който спечелих — помисли той. — Все едно как изглежда.“ Матрим Каутон беше единственият мъж, играл на зарове със съдбата на самия свят в кесията със залога. Разбира се, следващия път можеха да си намерят друг герой на негово място. Като Ранд или Перин. Ония двамата бяха толкова тъпкани с героизъм, че направо им капеше от устите и по брадичките. Потисна образите, щом се опитаха да се заформят. Светлина! Трябваше да спре да мисли за тия двамата.

— Къде е тя? — попита Мат, докато оглеждаше спалнята. Чаршафите на леглото бяха разбъркани — изобщо не си представи розови панделки, вързани за таблата, — но Тюон я нямаше никаква.

— Навън — каза Селусия.

— Навън?! Посред нощ?

— Да. Време, когато само убийци биха дошли на гости. Имаш късмет, че не улучих, Матрим Каутон.

— О, изобщо не се притеснявай. Нищо че си й телохранителка.

— Не съм. — Селусия скри арбалета някъде в халата си. — Аз съм со’джин на Императрицата, дано да живее вечно. Аз съм нейният Глас и нейната Истинореча.

— Прекрасно. — Мат пак погледна леглото. — Служиш за примамка, така ли? Лежиш в леглото й? С готов арбалет, ако се опитат да се промъкнат убийци?

Селусия не отвърна.

— Е, къде е тя? — настоя Мат. — Кървава пепел, жено! Говоря сериозно. Генерал Галган лично е наел хора да я убият!

— Това? Притеснен си за това?

— Адски вярно. Притеснен съм, да.

— Изобщо не се притеснявай от Галган — каза Селусия. — Твърде добър войник е, за да изложи на риск сегашните ни усилия за стабилизиране. Криса е тази, от която трябва да се притесняваш. Доведе трима наемни убийци от Сеанчан. — Селусия погледна към вратата на балкона и Мат едва сега забеляза на пода петно, което можеше да е от кръв. — Залових двама досега. Жалко. Предположих, че ти си третият. — Изгледа го, сякаш преценяваше — напук на всякаква логика — дали по някакъв начин не би могъл той да е убиецът.

— Ти си побъркана — рече Мат, придърпа шапката си и взе ашандарея. — Отивам при Тюон.

— Това вече не е името й, дано да живее вечно. Известна е като Фортюона. Не бива обаче да се обръщаш към нея с никое от тези две имена, а само с „Превисша“ или „Превелика“.

— Ще я наричам както си реша — заяви Мат. — Къде е тя?

Селусия го изгледа на кръв.

— Не съм убиец.

— Знам, че не си. Мъча се да реша дали ще й хареса, ако ти кажа къде е.

— Аз съм съпругът й все пак, нали?

— Шшт. Току-що се опита да ме убедиш, че не си убиец, а сега се изкарваш съпруг? Глупав човек. В дворцовите градини е.

— Но сега е…

— … посред нощ. Да, знам. Тя не винаги се… вслушва в логиката. — Мат долови в тона й нотка на отчаяние. — Цяло отделение от Гвардията на Смъртната стража е с нея.

— Не ме интересува, ако ще самият Създател да е с нея — сопна се Мат и тръгна към балкона. — Ще я накарам да седне и ще й обясня някои неща.

Селусия го последва, подпря се на рамката на вратата и го изгледа скептично.

— Е, може да не я накарам да седне всъщност. — Мат надникна към градините долу. — Но ще й обясня — логично, — че не може просто така да тръгне и да обикаля по нощите. Най-малкото ще й спомена за теб. Кръв и кървава пепел! Наистина сме доста нависоко, нали?

— Нормалните хора използват стълби.

— И последният войник в града ме търси — каза Мат. — Мисля, че Галган иска да ме премахне.

Селусия присви устни.

— Не знаеше ли за това? — попита я Мат.

Тя помълча, после поклати глава.

— Не е невъзможно Галган да иска главата ти. При нормални обстоятелства Принцът на Гарваните щеше да му е съперник. Той е пълководец на армиите ни, но тази задача често се възлага на Принца на Гарваните.

Хм. Принцът на Гарваните.

— Не ми напомняй за това, ако обичаш. Мислех, че беше титлата ми, докато бях женен за Щерката на Деветте луни. Не се ли е променило при издигането й?

— Не — отвърна Селусия. — Още не.

Мат кимна. Въздъхна, погледна надолу и стъпи на перилото.

— Има и друг път — спря го Селусия. — Ела, преди да си си счупил тъпата глава. Още не знам какво иска тя от теб, но едва ли включва да се пребиеш до смърт.

Мат с благодарност скочи от перилото и я последва в стаята. Селусия отвори един гардероб, а после задната стена към тъмен коридор навътре в дървото и камъка на палата.

— Кръв и кървава пепел! — изруга Мат, щом пъхна главата си вътре. — И това си е било тук през цялото време?

— Да.

— Оттук трябва да е влязло — промърмори той. — Това трябва да го запушите, Селусия.

— Направих нещо по-добро. Когато Императрицата — дано да живее вечно — спи, спи на тавана. Никога не ляга в тази стая. Не сме забравили колко лесно беше убита Тилин.

— Хитро. — Мат потръпна. — Намерих съществото, което го направи. Няма да разкъсва повече гърла. Тилин и Нейлсийн може да потанцуват заради това. Сбогом, Селусия. Благодаря ти.

— За прохода ли? Или защото не можах да те убия с арбалета?

— Затова, че не ме наричаш скапано „височество“ като Мусенджи и другите — промърмори Мат и се вмъкна в прохода. Намери фенер, окачен на стената, и го запали с кремък и прахан.

Селусия зад него се изсмя.

— Ако това те притеснява, Каутон, чака те много досаден живот. Има само един начин да престанеш да си Принцът на Гарваните и той е да се обесиш.

И затвори вратата зад него.

„Колко приятна жена“, помисли Мат. Почти съжали за времето, когато не искаше да говори с него. Поклати глава и тръгна надолу. След миг осъзна, че така и не му беше казала накъде води.

 

 

Ранд закрачи през лагера на Елейн в източния край на Бремския лес. Придружаваха го две Деви.

Беше тъмно, но никой не спеше. Приготвяха се да вдигнат лагера и да придвижат армията на изток към Кайриен.

Само две Деви за охрана тази нощ. Чувстваше се почти беззащитен само с две, макар някога да смяташе, че всякаква охрана е прекалена. Неизбежното завъртане на Колелото беше променило възгледите му толкова сигурно, колкото и сезоните.

Мъжете из лагера не си подвикваха. Не само че беше нощ, но и силите на Сянката бяха наблизо в леса, а тролоците имаха добър слух. Най-добре беше да се говори тихо, а не да се вика. Фенерите бяха с капаци и излъчваха приглушена светлина, а огньовете се поддържаха съвсем малки.

Ранд тръгна през поляната към палатката на Трам. Кимаше на войниците, които му отдаваха чест. Бяха стъписани, че го виждат, но не и изненадани. Елейн беше съобщила на войските си за предишните му гостувания.

„Аз предвождам тези армии — беше казала, когато се разделиха последния път. — Но ти си тяхното сърце. Ти ги събра, Ранд. Те се сражават за теб. Моля те, позволи им да те виждат, когато идваш.“

И той го правеше. Съжаляваше, че не може да ги защити по-добре, но щеше просто да носи това бреме. Тайната, както се оказа, не беше да се втвърдиш до прекършване. Не беше да станеш безчувствен. Беше в това да носиш болката и да я приемеш като част от себе си.

Двама мъже от Емондово поле пазеха пред палатката на Трам. Ранд им кимна, щом изправиха рамене и отдадоха чест. Бан ал-Сийн и Дав ал-Тоун… навремето нямаше и да помисли, че ще ги види да отдават чест. Направиха го добре при това.

— Имате сериозна задача — каза им Ранд. — Важна, колкото всяка друга на това бойно поле.

— Защитата на Андор ли, милорд? — попита смутено Дав.

— Не. Да пазите баща ми. И се постарайте да го пазите добре.

Влезе в палатката и остави Девите отвън.

Трам стоеше над походна маса и оглеждаше карти. Ранд се усмихна. Имаше същото изражение, както когато гледаше овце, оплели се в трънаците.

— Май си мислиш, че трябва да бъда пазен — каза Трам.

Да отговори на това щеше да е все едно да застане пред човек с арбалет и да го помоли да го застреля. Затова Ранд просто остави мълчаливо на масата онова, което носеше. Трам изгледа дългия вързоп, а после разви плата.

Беше меч в черна лъскава ножница, изрисувана с извиващи се дракони в червено и златно.

Трам учудено вдигна вежди.

— Ти ми даде меча си — каза Ранд. — А аз не можах да ти го върна. Това е в замяна.

Трам измъкна меча от ножницата и очите му се разшириха.

— Прекалено хубав дар е, синко.

— Нищо не е прекалено хубаво за теб — прошепна Ранд. — Нищо.

Трам поклати глава и хлъзна меча обратно в ножницата.

— Просто ще свърши в някой сандък, забравен като предишния. Изобщо не трябваше да нося онзи у дома. Твърде много внимание му отдели. — И понечи да му върне меча.

Ранд вдигна ръка и го спря.

— Моля те. Един майстор на меча заслужава подобаващо оръжие. Вземи го — това ще облекчи съвестта ми. Светлината знае, всяко бреме, което мога да смъкна сега, ще помогне в предстоящите дни.

Трам се намръщи.

— Това е мръсен номер, Ранд.

— Знам. Прекарвах времето си с какви ли не противни типове напоследък. Крале, чиновници, лордове и дами.

Трам взе меча с неохота.

— Мисли за него като за благодарност — каза Ранд. — От целия свят към теб. Ако не ме беше научил на пламъка и празнотата преди толкова години… Светлина, Трам. Нямаше да съм тук сега. Щях да съм мъртъв, сигурен съм. — Погледна меча. — Ако не беше поискал да стана добър стрелец, изобщо нямаше да съм научил това, което ме опази разумен в тези тежки времена.

— Пламъкът и празнотата не са за стрелбата с лък — изсумтя Трам.

— Да, знам. Те са техника за боравене с меч.

— И за мечове не са. — Трам окачи меча на колана си.

— Но…

— Пламъкът и пустотата са за център. И за мир. Бих го предал на всеки човек на тази земя, войник или не, ако можех. — Лицето му се смекчи. — Но, Светлина, какво правя аз? Поучавам тебе? Кажи ми откъде взе това оръжие?

— Намерих го.

— Един от най-хубавите мечове, които съм виждал. — Трам отново го извади и огледа. — Древен е. И използван. Добре използван. Грижили са се за него, определено, но това оръжие не е стояло просто в сандъка с трофеи на някой военачалник. Мъже са размахвали този меч. Убивали са с него.

— Беше на… една близка душа.

Трам го погледна в очите.

— Е, значи май ще трябва да го пробвам. Хайде.

— Посред нощ?

— Още е вечер — каза Трам. — И е тъкмо време: полигонът за упражнения няма да е претъпкан.

Ранд повдигна учудено вежда, но се отдръпна, щом Трам заобиколи масата и излезе от палатката. Тръгна след него, а Девите закрачиха след тях. На полигона няколко Стражници се упражняваха под светлината на окачени на пилони фенери.

До рамката с дървени учебни оръжия Трам извади новия меч и се задвижи в няколко форми. Макар косата му да бе побеляла и по челото му вече да имаше бръчки, се движеше като лента коприна на вятър. Ранд никога не беше виждал баща си да се бие, нито в учебен бой дори. Всъщност донякъде му беше трудно да си представи как кроткият Трам ал-Тор убива нещо повече от кокошка.

Сега го видя. Огрян от мигащата светлина на фенерите, Трам ал-Тор се пъхна във формите с меча като в удобен чифт ботуши. Странно, Ранд усети, че го обзема ревност. Не точно към баща му, а към всеки, който можеше да познае мира на упражнението с меч. Вдигна ръката си, а после пънчето на другата. За много от формите трябваха и двете ръце. Да се биеш като Трам не беше като с късия меч и щита, както се биеха много мъже в пехотата. Това бе нещо друго. Ранд навярно все още можеше да се бие, но изобщо не можеше да прави това. Както човек, изгубил единия си крак, не може да танцува.

Трам довърши Заек намира дупката си и прибра меча в ножницата с плавно движение. Оранжевата светлина на фенерите се отрази от острието, докато то се хлъзгаше вътре.

— Красив е — каза Трам. — Светлина, тежестта, балансът… Със Силата ли е изкован?

— Не знам — отвърна Ранд.

Така и не беше имал възможност да се бие с него.

Няколко бойци от по-новия набор се упражняваха с пики в късната вечер. Всеки миг упражнение беше ценен, особено за тези, които не бяха често на първите линии.

„Новобранци — помисли Ранд, докато ги гледаше. — Тези също са мое бреме. Всеки мъж, който воюва.“

Щеше да намери начин да надвие Тъмния. Иначе тези мъже се упражняваха напразно.

— Притеснен си, сине — каза Трам.

Ранд потърси покоя. Спомни си нещо от някаква книга, от старите си спомени. „Ключът към водачеството е в накъдрените вълни.“ Човек не може да намери спокойствие на повърхността, ако дълбините са неспокойни. Също така не може да намери мир и съсредоточеност в група, ако водачът не е във вътрешен мир.

Трам го изгледа, забелязал маската на сдържаност, която си беше придал, но не каза нищо. Пресегна се и взе от стойката един от дървените учебни мечове. Подхвърли го на Ранд, а той го улови, все така с другата си ръка зад гърба.

— Татко — каза Ранд, щом баща му взе друг учебен меч. — Това е глупаво.

— Чух, че си станал голям майстор с меча — каза Трам и замахна няколко пъти с оръжието си, за да изпробва баланса му. — Искам да видя какво можеш. Наречи го бащина гордост.

Ранд въздъхна, вдигна другата си ръка и показа чукана. Хорските очи обикновено се плъзгаха покрай него все едно, че виждат Сив. Не им харесваше представата, че Прероденият Дракон е с недъг.

Той никога не им позволяваше да разберат колко уморен се чувства. Тялото му беше похабено като воденичен камък, работил поколения наред. Все още беше достатъчно твърд, за да свърши работата си, и щеше да я свърши, но Светлина, чувстваше се уморен. Да носиш надеждата на милиони беше по-тежко, отколкото да повдигнеш планина.

Трам не обърна никакво внимание на сакатата му ръка. Извади носна кърпа, уви я около своята ръка и я стегна здраво със зъби.

— Няма да мога да стисна нищо с вързана ръка — каза и замахна отново с меча си. — Боят ще е честен. Хайде, сине.

Гласът му прозвуча властно — с властта на баща. Беше същият тон, до който прибягваше някога, за да вдигне Ранд от леглото, та да изрине торта на добитъка.

Ранд не можеше да не се подчини на този глас. Не и на гласа на Трам. Просто му беше станало инстинкт. Въздъхна и пристъпи напред.

— Не ми трябва вече меч, за да се бия. Имам Единствената сила.

— Това щеше да е важно, ако сегашното упражнение имаше нещо общо с боя — отвърна Трам.

Ранд се намръщи. Какво…

Трам нападна.

Ранд парира с вял замах. Трам се задвижи в Перца във вятъра, завъртя меча си и нанесе втори удар. Ранд отстъпи и парира отново. Нещо вътре в него се съживи — някаква възбуда. При новата атака на Трам вдигна меча и — по инстинкт — събра двете си ръце.

Само че си нямаше другата, за да стисне меча отдолу. Така хватката му остана слаба и когато Трам удари отново, едва не изби меча от ръката му.

Ранд стисна зъби и отстъпи назад. Какво щеше да каже Лан, ако беше видял това калпаво представяне от ученика си? „Какво щеше да каже ли? Щеше да каже: Ранд, не влизай в битки с мечове. Не можеш да ги спечелиш. Никога вече.“

В следващата си атака Трам замахна лъжливо надясно, после заобиколи Ранд и го удари по бедрото. И то силно. Заболя го.

От колко време не се беше упражнявал с някой, който е готов да го нарани? Твърде много се отнасяха с него като със стъкло. Лан никога не го беше правил.

Ранд се хвърли в битката, като опита Глиган връхлита от върха. Надделя в първите няколко мига, но след това едно перване на оръжието на Трам отново за малко да избие меча от ръката му. Дългите мечове, създадени за майстори във фехтовката, трудно се въртяха само с една ръка.

Ранд изръмжа, отново се опита да влезе в двуръчна стойка и отново не успя. Вече се беше научил да се справя с това, което бе изгубил — поне в обикновения живот. Не беше отделял време за упражнения след физическата загуба, макар да се беше сещал.

Чувстваше се като стол без един крак. Крепеше се някак — но само се крепеше. И едва удържаше на атаките на Трам.

Не можеше да се справи. Защо тогава беше цялото това усилие? Нямаше смисъл. Трам нападна отново и едва не го събори.

„Това е безсмислено! Защо да се бия с една ръка? Защо не измисля друг начин? Защо…“

Трам обаче го правеше.

Ранд продължи да се бие в защита, но насочи вниманието си към Трам. Баща му трябваше да е упражнявал бой с една ръка. Можеше да го види в движенията му, в това как не се опитваше инстинктивно да хване дръжката с вързаната си ръка. Ранд не бе стигнал до упражнения с меча с една ръка. Много рани можеха да поразят някоя от ръцете, някои от формите се съсредоточаваха тъкмо върху това. Лан му беше казвал да упражнява прехвърляне от едната ръка в другата. Не бяха стигнали до бой с една ръка обаче.

— Освободи, сине — каза Трам.

— Какво да освободя?

— Всичко.

Трам връхлетя, замята сенки в петната светлина от фенерите, а Ранд потърси празнотата. Всякакво чувство отиде в пламъка и го остави едновременно празен и цял.

Следващата атака едва не му счупи главата. Ранд изруга и влезе в Чапла в тръстиките, както го беше учил Лан, с вдигнат меч, за да блокира следващия удар. Липсващата ръка отново се опита да се докопа до дръжката. Не можеше човек да се отучи за една вечер след години тренировка!

„Освободи!“

Вятър задуха през полето, понесъл миризмите на умираща земя. Мъх, плесен, гнило.

Мъхът беше жив. Плесента бе нещо живо. За да изгние едно дърво, някакъв живот го ядеше.

Мъж с една ръка все още беше мъж и ако тази ръка държеше меч, все още беше опасен.

Трам влезе в Ястреб зърва заека, много нападателна форма. Връхлетя срещу Ранд и замахна. Ранд видя следващите движения още преди да са станали. Видя себе си, как вдига меча си в подходящата позиция за блокиране — форма, която бе опасна, след като нямаше втора ръка. Видя как Трам посича надолу, за да избие меча от ръката му. Видя следващата атака, която щеше да го порази във врата.

Щеше да изгуби двубоя.

„Освободи!“

Измести хватката си на меча. Не помисли защо. Направи това, което почувства, че трябва да направи. И когато Трам удари, оръжието му се плъзна по меча на Ранд, без да го избие.

Задният замах на Трам последва, както се очакваше, но порази лакътя на Ранд, лакътя на негодната ръка. Не толкова негодна все пак — блокира меча успешно, макар че изпука и болката го прониза до рамото.

Трам замръзна, ококорил очи — първо от изненада, че са го блокирали, после с явна тревога заради силния удар по ръката на Ранд. Сигурно му беше пукнал кост.

— Ранд. Аз…

Ранд отстъпи назад, сгъна ранената ръка зад гърба си и надигна меча си. Вдиша дълбоко миризмите на един наранен, но не мъртъв свят.

И нападна с Кралски рибар удря в мрежите. Не го избра, просто се случи. Може би беше от позата му, с меча изпънат навън, другата ръка сгъната зад гърба му. Това лесно го вкара в нападателна форма.

Трам блокира нащрек и отстъпи встрани по кафявата трева. Ранд замахна настрани и влезе в следващата форма. Вече не се опитваше да изключи инстинктите си, а тялото му се приспособи към предизвикателството. Беше неуязвим в празнотата. Изобщо не се учуди как бе станало това.

Двубоят вече продължи не на шега. Мечовете трещяха от резките удари, Ранд държеше ръката си зад гърба и чувстваше какъв ще е следващият му удар. Не се биеше толкова добре като някога. Не можеше. Някои форми бяха невъзможни за него и не можеше да удря с толкова сила като някога.

Но не отстъпваше на Трам. Поне донякъде. Всеки фехтовчик може да прецени кой е по-добрият. Или най-малкото може да прецени кой има предимство. Сега то беше на Трам. Ранд беше по-млад и по-силен, но Трам просто беше толкова… стабилен. Наистина беше упражнявал бой с една ръка. Ранд беше убеден в това.

Беше му все едно. Този фокус… липсвал му беше този фокус. При толкова много грижи, при толкова неща, които трябваше да носи, не беше могъл да се посвети на нещо толкова просто като един дуел. Сега го намери и го прие с охота.

За малко престана да е Прероденият Дракон. Не беше дори син на баща си. Беше ученик с учителя си.

В това, колкото и добър да беше станал, колкото и много неща да помнеше, все още имаше много, което можеше да научи.

Продължиха двубоя. Ранд не броеше кой коя схватка е спечелил. Просто се биеше и се наслаждаваше на мира в този бой. Най-сетне усети, че се е изтощил хубаво — не с онази вяла умора на похабен човек, която бе започнал да изпитва напоследък. А с умората от добре свършена работа.

Плувнал в пот, Ранд вдигна учебния си меч към Трам, за да покаже, че е приключил. Трам се отдръпна назад и вдигна своя. Усмихваше се широко.

Наблизо, застанали под фенерите, няколко Стражници започнаха да ръкопляскат. Не голяма публика — само шестима мъже, — но Ранд не ги беше забелязал. Девите вдигнаха копията си за поздрав.

— Доста голяма тежест беше, нали? — попита Трам.

— Кое?

— Ръката ти, дето я няма.

Ранд погледна чукана.

— Да. Мисля, че да.

 

 

Тайният проход на Тилин водеше до градините и свършваше с много тясна дупка недалече от мястото, където Мат бе започнал катеренето си. Той изпълзя навън, изтупа прахта от раменете и коленете си, а след това изви врат и погледна нагоре към балкона. Беше се изкачил почти до покрива на сградата, а после бе пропълзял през недрата й. Може би в това имаше някакъв урок. Може би урокът беше, че Матрим Каутон трябва да оглежда хубаво за тайни проходи, преди да реши да изкачва проклета четириетажна сграда.

Застъпва тихо в градините. Растенията никак не изглеждаха добре. Тези папрати трябваше да имат повече листа, а дърветата бяха голи като айилска Дева в потилня. Не беше изненадващо. Цялата земя се беше оклюмала като момче на Бел Тин без момичета, с които да потанцува. Мат беше съвсем сигурен, че Ранд е виновен за това. Ранд или Тъмния. Можеше да проследи всеки скапан проблем в живота си до единия или до другия. Онези проклети цветове…

Мъхът все още живееше. Никога не беше чувал мъх да се използва в градина, но можеше да се закълне, че тук го бяха оставили да расте по камъни и статуи. Може би когато всичко друго повехнеше, градинарите прибягваха до каквото им падне подръка.

Отне му доста търсене и надничане през сухи храсти и повехнали цветни лехи, докато намери Тюон. Беше очаквал да я намери седнала кротко и потънала в размисъл, но не би.

Присви се зад високата папрат, невидим за десетината гвардейци от Смъртната стража, които стояха в кръг около Тюон, докато тя преминаваше от една бойна поза в друга. Огряваха я два фенера, които излъчваха странно спокойна синкава светлина. Нещо гореше в тях, но пламъкът беше необичаен.

Сиянието огряваше нежната й гладка кожа с цвета на хубава пръст. Носеше бяла а’солма, рокля, раздвоена на кръста, и отдолу се показваха сини гамаши. Тюон имаше тънка фигура. Мат някога бе направил грешката да допусне, че това издава крехкост. Не беше така.

Отново бе обръснала прилично главата си, след като вече не се криеше. Това й стоеше добре, колкото и странно да беше. Движеше се в синкавото сияние от една бойна форма в друга, сякаш се дуелираше със собствената си сянка.

Мат предпочиташе хубав нож или, още по-добре, своя ашандарей, пред боя с ръце. Колкото повече пространство имаше между него и типа, опитващ се да го убие, толкова по-добре. На Тюон като че ли не й трябваше нито едното, нито другото. Докато я гледаше, осъзна какъв късмет беше имал в нощта, когато я взе. Дори невъоръжена беше смъртно опасна.

Тюон забави, размаха длани пред себе си в изящна фигура, а после бързо ги заби настрани. Вдиша дълбоко, после изнесе ръцете на другата страна и цялото й тяло се изви.

Обичаше ли я?

Неловко му беше от този въпрос. Човъркаше ума му вече от няколко седмици, като мишка, която си гризе дупчица. Не беше въпрос, какъвто трябваше да си задава Матрим Каутон. Матрим Каутон трябваше да мисли само за момичето на коляното си и за следващото хвърляне на заровете. Въпроси за такива неща като любов беше най-добре да се оставят на някой огиер, който има време да седи и да гледа как растат дърветата.

Беше женен за нея. Ама то си беше чиста случайност, нали? Проклетите лисици му бяха казали, че ще го направи. Тя пък се беше омъжила за него. Още не знаеше защо. Нещо свързано с онези поличби, за които му беше разправяла? Ухажването им беше по-скоро игра, отколкото любов. Мат обичаше игрите и винаги играеше, за да спечели. Ръката на Тюон беше печалбата. И след като вече я имаше, какво правеше с нея?

Тя продължи упражненията. Беше като стрък тръстика на вятър. Извивка насам, вълнисто движение натам. Айилците наричаха боя танц. Какво щяха да помислят за това? Тюон се движеше по-изящно от айилка. Ако боят беше танц, повечето вървеше на музиката в шумна кръчма. Това тук вървеше на плавната мелодия на майстор певец.

Нещо зад Тюон се раздвижи. Мат се напрегна, присвил очи в тъмното. Аха. Просто някакъв градинар. Невзрачен тип с тъпа шапка. Мат го разкара от ума си и се наведе напред, за да вижда Тюон по-добре. Усмихна се на красотата й.

„Защо градинар ще е навън по това време? — мина му през ума. — Нещо тука не е наред.“

Отново погледна към мъжа, но едва успя да го различи. Градинарят пристъпи между двама от гвардията на Смъртната стража. Останаха сякаш безразлични. Той също нямаше защо да се притеснява. Трябваше да го познават…

Мат бръкна в ръкава си и измъкна нож. Вдигна го, без изобщо да мисли защо. Ръката му забърса един от клон — съвсем леко, но…

Тюон отвори рязко очи и въпреки смътната светлина ги присви право към Мат. Видя ножа в ръката му, готов за мятане.

После се обърна назад.

Мат хвърли ножа, той се завъртя във въздуха и отрази синкава светлина. Изсвистя на по-малко от един пръст от брадичката на Тюон и се заби в рамото на градинаря, докато той вдигаше своя нож. Мъжът изохка и залитна назад. Мат можеше да го удари и в гърлото, но не искаше да рискува да нарани Тюон.

Вместо да постъпи разумно и да се отдръпне, Тюон скочи към мъжа и ръцете й се стрелнаха към гърлото му. Мат се усмихна. За жалост на онзи му остана достатъчно време — а Тюон беше изгубила достатъчно равновесие, — за да успее да отскочи между двамата слисани гвардейци от Смъртната стража. Втората кама на Мат се заби в пръстта зад петата на убиеца преди той да изчезне в нощта.

Миг след това трима мъже — всичките тежки поне колкото къщи — се стовариха върху Мат и забиха лицето му в сухата пръст. Един затисна с крак китката му, а друг измъкна ашандарея му.

— Спрете! — викна Тюон. — Пуснете го! Бегом след другия, глупаци!

— Другият ли, ваше величество? — попита един от стражите. — Какъв друг.

— Чия е тази кръв тогава? — попита Тюон и посочи тъмното петно на земята, оставено от убиеца. — Принцът на Гарваните видя това, което вие не видяхте. Претърсете градината!

Тримата от Смъртната стража се надигнаха от Мат и той изпъшка. С какво се хранеха тези мъже? С тухли? Не обичаше да го наричат „височество“, но малко уважение щеше да е добре дошло. В смисъл поне да не сядат отгоре му.

Вдигна се и протегна ръка към един от смутените стражи. По лицето му имаше повече белези, отколкото кожа. Онзи му върна ашандарея и тръгна да помага в претърсването.

Тюон скръсти ръце и го изгледа невъзмутимо.

— Реши да забавиш връщането си при мен, Матрим.

— Връщането ми? Дойдох да те предупредя, а не да се „връщам“ при теб. Аз сам си решавам накъде да ходя.

— Можеш да си въобразяваш каквото си искаш — каза Тюон. — Но не можеш да ми бягаш. Ти си важен за Империята и имам работа за теб.

— Страхотно! — промърмори Мат.

— Какво беше това? — попита тихо Тюон. — Не го видях, докато ти не привлече вниманието ми. Тези стражи са най-добрите в Империята. Виждала съм Даруо да хваща летяща стрела с ръка, а Барин веднъж спря един да издиша към мен, защото подозираше, че е убиец с уста, пълна с отрова. Оказа се прав.

— Казва се Сив — каза Мат и потръпна. — Има нещо шантаво в тях — трудно се забелязват, погледът ти трудно се спира на тях.

— Сив — повтори небрежно Тюон. — Още оживели митове. Като твоите тролоци.

— Тролоците са истински, Тюон!

— Разбира се, че са истински — рече тя. — Защо да не повярвам, че са? — Изгледа го предизвикателно, сякаш казваше: „Ха да видим смееш ли да ми напомниш, че ги нарекох митове.“ — Този Сив също изглеждаше истински. Няма друго обяснение защо стражите го пропуснаха.

— Вярвам на гвардейците от Смъртната стража. — Мат се потърка по рамото, където един от тях го беше затиснал с коляно. — Но не знам, Тюон. Генерал Галган се опитва да те убие. Може би си сътрудничи с врага.

— Не е толкова сериозен в искането си да ме убие — отвърна Тюон равнодушно.

— Ти луда ли си ма?

— А ти тъп ли си бе? Той нае убийци от тази земя, не истински професионалисти.

— Сивият беше от тази земя — изтъкна Мат.

Това я усмири.

— С кого си загуби на комар окото?

Светлина! Всички ли щяха да го питат така?

— Минах през тежко изпитание — каза той. — Измъкнах се жив. Само това е важно.

— Хм. А спаси ли я? Онази, която отиде да спасяваш?

— Как разбра?

Тя не отговори на въпроса му, а каза:

— Реших да не съм ревнива. Имаш късмет. Без едно око ти отива. Преди беше прекалено хубав.

Прекалено хубав? Светлина! Какво означаваше пък това?

— Радвам се, че те виждам, между другото — подхвърли Мат. Изчака няколко мига и добави: — Обикновено, когато някой каже нещо такова, очаква да му кажат, че и те се радват.

— Аз вече съм Императрицата — обясни Тюон. — Не чакам другите и не смятам за „хубаво“, че някой се е върнал. Връщането им е очаквано, след като ми служат.

— Знаеш как да накараш човек да се чувства обичан. Е, знам какво чувстваш към мен.

— И какво е то?

— Погледна през рамото си.

Тя поклати глава.

— Забравила бях, че си страшно добър в казването на безсмислени неща, Матрим.

— Когато ме видя — обясни Мат, — с кама в ръката — сякаш се каня да я хвърля по теб — не извика на стражите си. Не се уплаши, че съм дошъл да те убия. Погледна през рамо, за да видиш по какво се целя. Това е най-обичливият жест, който според мен мъж може да се надява да получи от жена. Освен ако не искаш да поседиш малко на коляното ми…

Тя не отвърна. Светлина, колко студена изглеждаше. Всичко ли щеше да е различно, след като вече беше императрица? Не беше възможно да я е изгубил вече, нали?

Фурик Карийд, капитанът на Гвардията на Смъртната стража, скоро дойде заедно с Мусенджи. Изглеждаше все едно е намерил къщата си в пламъци. Другите стражи му отдадоха чест и сякаш увехнаха пред него.

— Императрице, очите ми са наведени ниско — каза Карийд и падна по корем пред нея. — Ще се присъединя към тези, които не изпълниха дълга си да пролеят живота си пред вас веднага щом пристигне новото отделение, за да се погрижи за защитата ви.

— Животът ви е мой — заяви Тюон. — И не слагате край на живота си, освен ако аз не ви разреша. Този убиец не е роден естествено, а е създание на Сянката. Очите ви не са наведени. Принцът на Гарваните ще ви научи как да забелязвате такива същества, тъй че да не бъдете изненадани отново.

Мат беше напълно убеден, че Сивите са родени по естествен начин, и тролоците и Сенчестите — също. Не изглеждаше много уместно да го изтъква на Тюон, но пък нещо друго привлече вниманието му в заповедите й.

— Това ще правя, тъй ли?

— Ще ги научиш — каза тихо Тюон. — Ти си Принцът на Гарваните. Това е част от задълженията ти.

— Ще трябва да си поговорим за това — каза Мат. — Обаче всички да ме наричат „височество“ — няма да стане тая, Тюон. Просто няма.

Тя не отвърна. И не понечи да се прибере в двореца.

— Превисша, никаква следа няма от съществото в градините, но един от хората ми е намерил кръв на стената — каза Карийд. — Подозирам, че убиецът е избягал в града.

— Едва ли ще се опита отново тази нощ, докато сме нащрек — каза Тюон. — Не казвайте за това на обикновените войници и стражи. Уведомете моя Глас, че хитрината ни е престанала да бъде ефективна и че ще трябва да обмислим нова.

— Да, Превисша — отвърна Карийд и отново се поклони ниско.

— Засега прочистете и подсигурете района — продължи Тюон. — Аз ще остана със своя консорт, който ме помоли да го накарам да се чувства обичан.

— Нямах предвид точно… — почна Мат, докато гвардейците от Смъртната стража се скриваха в тъмното.

Тюон го изгледа за миг, след което започна да се съблича.

— Светлина! Ама ти сериозно ли?

— Няма да седна на коляното ти — каза Тюон, докато издърпваше ръката си от роклята и оголваше гърдите си. — Макар че мога да ти позволя да седнеш на моето. Тази нощ ти спаси живота ми. Това ще ти спечели специална привилегия. Тя…

Млъкна, щом Мат я сграбчи и я целуна. Беше напрегната. „В проклетата градина! С войници наоколо, които могат да чуят всичко.“ Е, ако очакваше, че Матрим Каутон ще е свенлив, предстоеше й изненада.

Отлепи устни от нейните. Тялото й се беше притиснало в него и Мат остана доволен, като усети, че е останала без дъх.

— Няма да съм твоя играчка — каза той твърдо. — Няма да го позволя, Тюон. Ако смяташ да бъде така, ще се махна. Помни ми думата. Понякога наистина се правя на глупак. С Тилин го правех, определено. С тебе няма.

Тя го погали по лицето, изненадващо нежно.

— Нямаше да кажа думите, които казах, ако те смятах само за играчка. А и мъж без едно око не е играчка. Преживял си битка. Всеки, който те види сега, ще знае това. Няма да те взимат за глупак, а аз нямам полза от играчка. Ще имам принц.

— А обичаш ли ме? — попита той с усилие.

— Императриците не обичат — отвърна тя. — Съжалявам. С теб съм, защото го предопределят поличбите, тъй че от теб ще родя на сеанчанците наследник.

Направо му призля.

— Само че — продължи Тюон — сигурно бих могла да призная, че… хубаво е, че те виждам.

„Е, май мога да се примиря с това — помисли Мат. — Засега.“

И я целуна пак.