Серия
Колелото на времето (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Memory of Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 31 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2013)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013)

Издание:

Робърт Джордан, Брандън Сандърсън

Спомен за светлина

 

Американска, първо издание

 

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Господинова

 

Формат: 70/100/16

Печатни коли: 54

 

ИК „Бард“ ООД, 2013 г.


Глава 17
По-стар, по-загрубял

— Не беше плодоносно — чу Мат в просъница.

Нещо го бодеше по лицето. Този дюшек беше най-скапаният, на който беше спал през живота си. Щеше да спипа ханджията и да го напердаши, та да му върне парите.

— Много трудно е да се проследи убиецът — продължи дразнещият глас. — Хората, покрай които минава, не го запомнят. Ако Принцът на Гарваните има сведения как може да се проследи съществото, много бих искал да ги чуя.

Защо трябваше ханджията да пуска тези хора в стаята му? Върна се бавно в съзнание, оставяйки един чудесен сън, с Тюон и никакви грижи на света. Отвори размътено око и зяпна в облачно небе. Никакъв таван на хан, изобщо.

„Кървава пепел“, помисли Мат и изпъшка. Бяха заспали в градината. Надигна се и видя, че е съвсем гол, освен шалчето около врата. Дрехите му и тези на Тюон лежаха разхвърляни под тях. Лицето му се беше отпуснало върху туфа бурени.

Тюон седеше до него, без изобщо да се притеснява, че е напълно гола, и говореше с един от Гвардията на Смъртната стража. Мусенджи. Беше коленичил, с наведена глава и с очи към земята. Но все пак!

— Светлина! — рече Мат и засъбира дрехите си. Тюон седеше на ризата му и го погледна раздразнено, когато се опита да си я издърпа.

— Почитаеми — каза стражът на Мат, все още с наведени очи. — Поздравления за събуждането ви.

— Тюон, защо седиш така? — попита намръщено Мат, след като най-после издърпа ризата си изпод сочния й задник.

— Като мой консорт — каза строго Тюон — можеш да ме наричаш Фортюона или ваше величество. Ще ми е неприятно да заповядам да те екзекутират, преди да ми дадеш дете, тъй като започваш да ми харесваш. Колкото до този страж, той е от Смъртната стража. Трябва да ме пазят непрекъснато. Пускам ги при себе си дори когато се къпя. Това е задължението им, а лицето му е извърнато.

Мат припряно започна да се облича.

Тя също се заоблича, но не достатъчно бързо за вкуса му. Не му допадаше никак един пазач да гледа похотливо жена му. Мястото, където бяха спали, бе обкръжено от малки синкави ели — странност тук на юг, може би бяха засадени заради екзотиката. Игличките бяха започнали да пожълтяват, но все пак предлагаха донякъде интимност. Отвъд елите имаше друг кръг дървета — праскови, помисли Мат, но беше трудно да се разбере заради окапалите листа.

Едва долавяше шума на събуждащия се град извън градината, а въздухът смътно миришеше на елови иглички. Беше достатъчно топъл, за да е приятно спането навън, но все пак се зарадва, че отново е в дрехите си.

Офицер от Смъртната стража се приближи точно когато Тюон приключи с обличането. Ботушите му изскърцаха по сухите иглички и той се поклони ниско пред нея.

— Императрице, вероятно сме заловили друг убиец. Не е съществото от снощи, защото няма рани, но се опитваше да се промъкне в двореца. Помислихме, че може би ще искате да го видите, преди да започнем разпита.

— Доведете го — каза Тюон и заоправя роклята си. — И повикайте генерал Карийд.

Офицерът се оттегли и се размина със Селусия, застанала край пътеката към поляната. Тя се приближи и застана до Тюон. Мат си сложи шапката, отиде от другата страна и намести тъпия край на ашандарея в сухата трева.

Изпита съжаление за нещастния глупак, хванат да се промъква в палата. Можеше да е убиец, но можеше и да е просто някой просяк или друг тъпак, тръгнал да търси силни усещания. Или пък можеше да е…

… Прероденият Дракон.

Мат изпъшка. Да, онзи, когото водеха по пътеката, беше Ранд. Изглеждаше по-стар, по-загрубял от последния път, когато се бяха видели лично. Разбира се, беше го зървал наскоро в онези проклети видения. Макар да се беше научил да спира да мисли за него, за да избегне ония цветове, Ранд все пак се мяркаше в тях от време на време.

Все едно, да го види лично беше съвсем друга работа. Колко… Светлина, колко време все пак беше минало? „Последния път, когато го видях със собствените си очи, беше когато ме прати до Салидар за Елейн.“ Беше сякаш преди цяла вечност. Беше преди да дойде в Ебу Дар, преди да види голама за първи път. Преди Тилин и преди Тюон.

Мат се намръщи, докато водеха Ранд към Тюон — ръцете му бяха вързани зад гърба. Тюон заговори със Селусия, като завъртя пръсти в ръчния им говор.

Ранд изобщо не изглеждаше притеснен. Лицето му беше спокойно. Носеше хубаво палто, в червено и черно, бяла риза отдолу, черни панталони. Никакво злато и скъпоценности, никакво оръжие изобщо.

— Тюон — почна Мат. — Това е…

Тюон се извърна от Селусия и видя Ранд.

— Дамане! — прекъсна го тя. — Доведете моята дамане! Бегом, Мюзикар! Бегом!!!

Гвардеецът от Смъртната стража се спря объркан. После се обърна, затича и завика с цяло гърло да доведат дамане и знаменен генерал Карийд.

Ранд погледна след него най-спокойно, въпреки че беше вързан. „Вярно, че прилича някак си на крал“ — помисли Мат разсеяно. Разбира се, Ранд беше луд, най-вероятно. Това можеше да обясни защо бе дошъл така невъзмутимо при Тюон.

Или това, или просто се канеше да я убие. Връзките не означаваха нищо за мъж, който може да прелива. „Кръв и пепел — помисли Мат. — Как се докарах до това положение?“ Беше направил всичко възможно, за да избягва Ранд.

Ранд погледна Тюон в очите. Мат вдиша дълбоко и скочи пред нея.

— Ранд. Ранд, виж сега. Дай по-спокойно.

— Здравей, Мат — отвърна любезно Ранд. Светлина, наистина беше луд! — Благодаря ти, че ме доведе до нея.

— Довел съм те…

— Какво значи това? — попита рязко Тюон.

Мат се обърна към нея.

— Аз… Виж сега, всъщност…

Погледът й можеше да пробие дупки в стомана.

— Направил си това? Дойде, съблазни ме да бъда обичлива и после доведе него. Вярно ли е?

— Не обвинявай него — каза Ранд. — Двамата с теб трябваше да се срещнем отново. Знаеш го.

Мат се запъна между двамата и вдигна ръце.

— Стига вече! Спрете, и двамата. Чуйте ме!

Нещо го сграбчи и го надигна във въздуха.

— Престани с това, Ранд! — извика Мат.

— Не съм аз. — Ранд замълча и лицето му се съсредоточи. — Аха. Заслонили са ме.

Увиснал във въздуха, Мат се опипа по гърдите. Медальонът. Къде беше медальонът му?

Зяпна Тюон. Изглеждаше малко засрамена, когато бръкна в джоба на дрехата си. Извади нещо сребърно в шепата си, може би се канеше да използва медальона му в защита срещу Ранд.

„Гениално“, помисли с въздишка Мат. Беше му го свила, докато спеше, и той не бе усетил. „Скапано гениално.“

Сплитовете Въздух го смъкнаха до Ранд. Карийд се беше върнал със сул-дам и дамане. Тримата бяха зачервени от бързото тичане. Преливането беше на дамане.

Тюон изгледа двамата и заговори с резки жестове на Селусия.

— Страшно ти благодаря за това — измърмори Мат на Ранд. — Скапано добър приятел си, няма що.

— И аз се радвам, че те виждам — отвърна с лека усмивка Ранд.

— Ето на. — Мат въздъхна. — Пак ме вкарваш в беля. Винаги го правиш това.

— Нима?

— Да. В Руйдийн и в Пустошта, в Камъка на Тийр… още в Две реки. Разбираш ли, че тръгнах на юг, вместо да дойда на малката ти веселба с Егвийн в Мерилор, за да се измъкна?

— Мислиш, че можеш да стоиш настрана от мен ли? — попита Ранд все така с усмивка. — Наистина ли смяташ, че то ще ти позволи?

— Мога поне да се опитам. Не се обиждай, Ранд, но ще полудееш и така нататък. Та рекох да ти спестя един приятел за убиване. Да ти спестя малко неприятности, разбираш. Какво си направил с ръката си, между другото?

— Ти какво си направил с окото си?

— Малка злополука с тирбушон и тринайсет разгневени ханджии. Ръката?

— Изгубена в залавяне на един от Отстъпниците.

— Залавяне? Омекваш нещо.

— Ти да не си се справил по-добре? — изсумтя Ранд.

— Убих голам — каза Мат.

— Аз освободих Иллиан от Самаил.

— Аз пък се ожених за императрицата на сеанчанците.

— Мат, ти наистина ли се опитваш да се забъркаш в тази препирня с Преродения Дракон? — Помълча малко. — Освен това прочистих сайдин. Аз печеля.

— А, това пък не е кой знае какво.

— Не е кой знае какво? Това е най-важното събитие, случило се след Разрушението.

— Ба. Ти и ашаманите ти бездруго вече сте луди — каза Мат. — Тъй че какво значение има? — Изгледа го накриво. — Добре изглеждаш, между другото. Явно по-добре се грижиш за себе си напоследък.

Все пак се интересуваш — каза Ранд.

— Разбира се, че се интересувам — промърмори Мат и хвърли поглед към Тюон. — В смисъл, трябва да се опазиш жив, нали? Ще идеш да си направиш дуелчето с Тъмния и ще ни опазиш всички живи, нали? Хубаво е да знам, че искаш това.

— Радвам се да го чуя — каза с усмивка Ранд. — Някакви остроумия за хубавото ми палто?

— Какво? Остроумия? Да не би още да си кисел, че те подразних малко преди две години?

— Подразнил? Няколко седмици отказваше да говориш с мен.

— Хайде сега. Не беше чак толкова лошо. Това го помня много добре.

Ранд поклати учудено глава. Скапано неблагодарен беше тоя Ранд. Мат бе отишъл да доведе Елейн, понеже Ранд го помоли, и ето как му се отблагодаряваха. Вярно, Мат се беше отклонил малко след това. Но все пак го беше направил, нали?

— Добре — каза много тихо Мат и подръпна връзките Въздух, които го държаха. — Ще се измъкна от това, Ранд. Женен съм за нея. Остави ме аз да говоря и…

— Дъще на Артур Ястребовото крило — заговори Ранд на Тюон. — Времето се завърта към края на всички неща. Последната битка е започнала и нишките се запридат. Скоро последното ми изпитание ще започне.

Тюон пристъпи напред, докато Селусия плетеше пръсти в последните няколко думи на езика на жестовете.

— Ти ще бъдеш отведен в Сеанчан, Преродени Драконе — заяви Тюон. Тонът й беше сдържан и твърд.

Мат се усмихна. Светлина, добра императрица ставаше от нея. „Не беше нужно да ми свива медальона обаче“, помисли си. Щяха да си кажат няколко думи за това. Стига да оцелееше. Нямаше наистина да го екзекутира, нали?

Отново опита невидимите връзки, които го стягаха.

— Така ли? — попита Ранд.

— Сам дойде при мен — каза Тюон. — Това е поличба. — Прозвуча почти съжалително. — Не си мислил сериозно, че ще позволя просто така да си отидеш, нали? Трябва да те окова във вериги като владетел, който ми се е противопоставил — както направих с другите, които заварих тук. Плащаш цената за небрежността на предците ви. Трябваше да помните клетвите си.

— Разбирам — каза Ранд.

„Доста добре се справя с говоренето като крал“, помисли Мат. Светлина, с какви хора се беше забъркал? Къде се бяха дянали хубавите кръчмарки и шумните войници?

— Кажете ми нещо, императрице — продължи Ранд. — Какво щяхте да направите всички вие, ако се бяхте върнали на тези брегове и бяхте заварили, че армиите на Артур Ястребовото крило все още управляват тук? Ако не бяхме забравили клетвите си, ако бяхме останали верни? Тогава какво?

— Щяхме да ви поздравим като братя — отвърна Тюон.

— О? И щяхте да се поклоните на трона тук ли? Трона на Ястребовото крило? Ако неговата империя все още съществуваше, щеше да е управлявана от неговите наследници. Щяхте ли да се опитате да се наложите над тях? Или щяхте да приемете властта им над вас?

— Случаят не е такъв — каза Тюон, но думите му като че ли й се сториха интригуващи.

— Да, не е — съгласи се Ранд.

— Според вашия аргумент трябва да ни се покорите. — Тюон се усмихна.

— Не съм изтъквал такъв аргумент — отвърна Ранд. — Но хайде да го направим. С какво право претендирате за тези земи?

— По силата на това, че съм единствената законна наследничка на Артур Ястребовото крило.

— И защо това трябва да е от значение?

— Това е неговата империя. Той е единственият, който ни е обединил, той е единственият владетел, който я е управлявал с блясък и величие.

— И тук грешите — каза тихо Ранд. — Приемате ли ме като Преродения Дракон?

— Трябва да сте — отвърна бавно Тюон, като че ли усетила капан в думите му.

— Значи ме приемате за това, което съм. — Гласът на Ранд стана силен и отривист. Като боен рог. — Аз съм Луз Терин Теламон, Дракона. Аз управлявах тези земи, сплотени, в Приказния век. Аз бях водачът на всички армии на Светлината, аз носех Пръстена на Тамирлин. Аз бях първият сред Слугите, най-висшият Айез Седай, аз можех да призова Деветте жезъла на Властта.

Ранд пристъпи напред.

Аз държах васалитета и разчитах на верността на всичките седемнайсет Пълководци на Портата на Зората. Фортюона Атем Деви Пейендраг, моята власт суспендира вашата.

— Артур Ястребовото…

— Моята власт суспендира тази на Ястребовото крило! Щом претендирате за власт в името на този, който я завоюва, тогава трябва да се преклоните пред моята, която я превъзхожда. Аз я завладях преди Ястребовото крило, макар да нямах нужда от меч за това. Вие сте тук на моята земя, императрице, по мое благоволение!

В далечината изтътна гръм. Мат неволно потръпна. Светлина, това беше само Ранд. Просто Ранд… нали?

Тюон отстъпи назад, ококорена и зяпнала. На лицето й се беше изписал пълен ужас, сякаш току-що бе видяла екзекуцията на родните си майка и баща.

Зелена трева плъзна около краката на Ранд. Стражите отскочиха, с ръце на мечовете, щом петното живот започна да се разширява от него. Кафявите и жълти стръкове се наливаха с цвят все едно отгоре им беше излята боя, после се заизправяха… изпънаха се нагоре като след дълга дрямка.

Зеленината изпълни цялата поляна.

— Той още е заслонен! — извика дамане. — Превелика, той още е заслонен!

Мат потръпна, а след това долови нещо. Толкова тихо, че за малко щеше да му убегне.

— Пееш ли? — прошепна на Ранд.

Да… Беше несъмнено. Ранд пееше, тихо, едва чуто. Мат затупа с крак.

— Заклевам се, чувал съм тази мелодия някъде. Не е ли „Две девици край реката“?

— Пречиш ми — прошепна Ранд. — Тихо.

И продължи песента си. Зеленината плъзна към дърветата, елите изпънаха клони. По другите дървета започнаха да напъпват листа — наистина бяха праскови, — израстваха много бързо, докато животът се вливаше в тях.

Стражите се заозъртаха, въртяха се, мъчеха се да видят всички дървета наведнъж. Селусия се беше присвила от страх. Тюон остана изправена, впила очи в Ранд. Уплашените сул-дам и дамане наблизо сигурно се бяха разсеяли, защото връзките, стягащи Мат, изчезнаха.

— Отричаш ли правото ми? — попита Ранд. — Отричаш ли, че правото ми на власт над тази земя предхожда твоето с хиляди години?

— Аз… — Тюон си пое дълбоко дъх и го изгледа предизвикателно. — Ти разруши земята, изостави я. Мога да отрека правото ти.

По дърветата изригнаха цветове, като фойерверки, бели и тъмнорозови. Взривовете от багри ги обкръжиха. Цветчетата напъпваха и се пръскаха, откъсваха се от дърветата, уловени от вятъра, и се завихряха над поляната.

— Позволих да живеете — каза Ранд на Тюон, — макар да можех да ви унищожа мигновено. Направих го, защото направихте живота по-добър за хората под вашата власт, макар да носите вина за начина, по който се отнесохте към някои. Властта ви е крехка като лист хартия. Държите тази земя само благодарение на стоманата и дамане, но отечеството ви гори.

— Не дойдох тук, за да ви унищожа. Дойдох сега, за да ви предложа мир. Дойдох без армии и без насилие. Дойдох, защото вярвам, че съм ви нужен, както вие на мен. — Ранд пристъпи напред и, удивително, прегъна коляно, с наведена глава и протегната ръка. — Протягам ви ръката си в съюз. Последната битка е над нас. Присъединете се към мен и се бийте.

Поляната затихна. Вятърът спря да духа, гръмовете в небето заглъхнаха. Прасковените цветчета се посипаха по зелената вече трева. Ранд не помръдваше, протегнал ръка. Тюон бе впила очи в нея, сякаш беше отровна змия.

— Хубав трик — каза Мат на Ранд. — Много хубав трик. — Приближи се до Тюон, хвана я за раменете и я обърна настрана. Селусия изглеждаше стъписана. Карийд не беше в много по-добра форма. Двамата нямаше да са от помощ.

— Виж сега — заговори й Мат тихо. — Той е добър. Недодялан е понякога, но можеш да вярваш на думата му. Щом ти предлага примирие, ще го спази.

— Представлението беше много впечатляващо — отвърна Тюон шепнешком. Леко трепереше. — Какво все пак е той?

— Да ме изгори, ако знам — отвърна Мат. — Слушай, Тюон. Отраснах с Ранд. Гарантирам за него.

— Мрак има в този мъж, Матрим. Видях го последния път, когато се срещнахме с него.

— Погледни ме, Тюон. Погледни ме.

Тя вдигна глава и го погледна в очите.

— Можеш да се довериш на Ранд ал-Тор със самия свят — каза Мат. — А ако не можеш да повярваш на него, довери се на мен. Той е единственият ни избор. Нямаме време да го връщаме в Сеанчан. Чуй ме. Бях в града достатъчно дълго, за да хвърля поглед на силите ти. Ако ще се биеш в Последната битка и ще си връщаш отечеството, ще ти трябва стабилна база тук в Алтара. Приеми предложението му. Той просто поиска тази земя. Е, накарай го да гарантира границите ти така, както са, и да го заяви на другите. Може да го послушат. Свали малко от напрежението. В смисъл, иначе ще трябва да се биеш с тролоците, с държавите на тази земя и с бунтовниците в Сеанчан едновременно.

Тюон примигна.

— Нашите сили.

— Какво?

— Нарече ги мои сили — каза тя. — Те са нашите сили. Ти вече си един от нас, Матрим.

— Добре, да речем, че съм. Чуй ме, Тюон. Трябва да направиш това. Моля те.

Тя се обърна и погледна Ранд, все така коленичил сред прасковените цветчета, които сякаш сами се бяха струпали в кръг около него. Нито едно не беше паднало върху него.

— Какво е предложението ти? — попита Тюон.

— Мир. — Ранд се изправи, все така с протегната ръка. — Мир за сто години. По-дълго, ако мога да го постигна. Убедил съм другите владетели да подпишат мир и да действат заедно срещу армиите на Сянката.

— Искам границите ми да бъдат гарантирани — каза Тюон.

— Алтара и Амадиция ще са ваши.

— Тарабон и Равнината на Алмот също — настоя Тюон. — Вече ги владея. Няма да се откажа от тях.

— Тарабон и половината от Равнината на Алмот — отвърна Ранд. — Половината, която вече е под ваш контрол.

— Искам и всички жени отсам Аритския океан, които могат да преливат, като дамане — заяви Тюон.

— Не прекалявай с късмета си — отвърна сухо Ранд. — Аз… Ще ти позволя да правиш каквото искаш в Сеанчан, но настоявам да освободиш всички дамане, които си пленила на тази земя.

— Тогава нямаме споразумение — каза Тюон.

Мат затаи дъх.

Ранд помълча и отпусна ръката си.

— Съдбата на самия свят може да зависи от това, Фортюона. Моля те.

— Щом е толкова важно, можеш да отстъпиш на искането ми — каза тя твърдо. — Нашата собственост си е наша. Желаеш мир? Ще го получиш с тази клауза: задържаме дамане, които вече имаме. В замяна ще ти позволя да напуснеш свободно.

Ранд се намръщи.

— Лоша си като жена от Морския народ.

— Ще ми се да бях по-лоша — отвърна безстрастно Тюон. — Светът е твоя грижа, Драконе, не моя. Аз се грижа за империята си. Онези дамане ще са ми много нужни. Избери сега. Мисля, че сам каза, че времето ти е на изчерпване.

Лицето на Ранд помръкна. После той отново протегна ръка.

— Така да бъде. Светлината дано е милостива, така да бъде. Ще понеса и това бреме. Можеш да задържиш дамане, които вече имате, но няма да взимаш повече от моите съюзници, докато водим Последната битка. Взимането след това на такива, които не са от вашата земя, ще се приема като нарушение на мирния договор и нападение над други държави.

Тюон пристъпи напред и стисна ръката на Ранд. Мат си пое дъх.

— Нося документи. Да ги прегледаш и подпишеш — каза Ранд.

— Селусия ще ги вземе — отвърна Тюон. — Матрим, с мен. Трябва да подготвим Империята за война.

И тръгна по пътеката със сдържана крачка, макар Мат да подозираше, че би искала да се махне от Ранд колкото може по-бързо. Разбираше чувствата й.

Преди да тръгне след нея, Мат се обърна към Ранд и измърмори:

— Май имаш малко от късмета на Тъмния в себе си. Не мога да повярвам, че се получи.

— Честно? — отвърна Ранд. — Аз също. Благодаря ти за добрата дума.

— Няма нищо. Между другото, аз спасих Моарейн. Помисли над това, докато се опитваш да решиш кой от нас печели.

И забърза след Тюон, а зад него се разнесе смехът на Преродения Дракон.