Серия
Колелото на времето (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Memory of Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 31 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2013)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013)

Издание:

Робърт Джордан, Брандън Сандърсън

Спомен за светлина

 

Американска, първо издание

 

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Господинова

 

Формат: 70/100/16

Печатни коли: 54

 

ИК „Бард“ ООД, 2013 г.


Глава 23
На ръба на времето

Гавин дръпна Егвийн за рамото. Защо не помръдваше? Който и да беше онзи мъж, можеше да усети преливащи жени. Беше засякъл Леане в тъмното, можеше да направи същото и с Егвийн. Светлина, сигурно щеше да го направи, само да потърсеше.

„Ще я метна на рамо, ако не тръгне — помисли той. — Светлина, ще го направя, колкото и шум да се вдигне. Бездруго ще ни хванат, ако…“

Онзи, който се нарече Бао, започна да се отдалечава, като дърпаше със себе си Леане, все още стегната във Въздух. Другите го последваха вкупом, без да обръщат внимание на овъглените останки на пленниците.

— Егвийн? — прошепна Гавин.

Тя го погледна хладно и кимна. Светлина! Как можеше да е толкова спокойна, след като почти трепереше от страх?

Запълзяха назад. Егвийн обърна глава към шараите и хладната й сдържаност прониза ума му през връзката. Името на онзи мъж беше предизвикало това в нея, ако се съдеше по внезапното й стъписване, последвано от мрачна решимост. Какво беше? Барид? Нещо такова. Май го беше чувал и преди.

Гавин искаше да измъкне Егвийн от този смъртен капан. Загърна раменете й с наметалото си на Стражник.

— Най-добре да тръгнем право на изток — прошепна той. — Покрай палатката на походната кухня — каквото е останало от нея — и оттам до границата на лагера. Поставили са пост до терена ни за Пътуване. Ще го заобиколим от северната страна.

Тя кимна.

— Аз разузнавам напред, ти — след мен — продължи Гавин. — Ако видя нещо, ще хвърля камъче назад към теб. Щом го чуеш да тупне, броиш до двайсет и тръгваш бавно след мен.

— Но…

— Не тръгваш първа, за да не се натъкнем на някоя от онези преливащи. Аз ще водя.

— Поне си сложи наметалото — изсъска тя.

— Ще се оправя — отвърна той шепнешком и се измъкна напред, преди тя да има време да възрази. Раздразнението й го жегна и подозираше, че ще му се накара, щом се измъкнеха от това. Е, ако доживееха, щеше дори да се радва.

Щом се отдалечи малко от нея, извади един от пръстените на Кръвните ножове. Беше го задействал с кръвта си, както му беше казала Лейлвин.

Казала беше също, че това може да го убие.

„Ти си глупак, Гавин Траканд“, каза си, щом усети сърбеж по цялото тяло. Макар да беше използвал тер-ангреала само веднъж, знаеше, че фигурата му ще е замъглена и потъмняла. Ако някой го погледнеше, очите му щяха да се плъзгат настрани. Действаше особено добре в сенки. Поне този път беше доволен, че облаците затулват всякаква светлина.

Продължи предпазливо напред. По-рано, когато за първи път беше изпробвал пръстена, докато Егвийн спеше, беше успял да мине само на няколко стъпки от стражите. Един беше погледнал право към него, но не го беше видял.

Тер-ангреалът му позволяваше и да се движи по-бързо. Малко по-бързо, но все пак по-бързо. Сърбеше го да изпробва и способността да се дуелира. Колко ли от тези шараи можеше да повали, докато носеше един от тези пръстени? Десет? Двайсет?

„Ще трае точно докато някоя от онези преливащи те опече“, каза си Гавин. Събра няколко камъчета от земята, за да ги хвърля към Егвийн, ако забележеше някоя от преливащите.

Заобиколи палатката на походната кухня по пътеката, която вече бе разузнал. Важно беше непрекъснато да си напомня да внимава. Първия път силата на тер-ангреала го беше направила прекалено смел. Беше главозамайващо човек да знае колко лесно можеше да се движи.

Беше си казвал, че няма да прибягва до пръстените, но това беше само за битка — когато щеше да е изкушен да си спечели слава. Сегашното беше друго. Беше защитата на Егвийн.

 

 

След като преброи до двайсет, Егвийн тръгна. Не беше толкова добра в промъкването крадешком като Нинив и Перин, но все пак беше от Две реки. Всяко дете в Емондово поле знаеше как да се движи в горите, без да стряска дивеча.

Насочи вниманието си върху пътеката пред себе си, като опипваше с пръстите на краката си — беше си свалила обувките, — за да избягва сухи листа и съчки. Придвижването така й беше станало втора природа. Това оставяше ума й незает, за жалост.

Един от Отстъпниците предвождаше шараите. От думите му можеше да се предположи, че целият им народ го следва. Беше лошо като сеанчанците. Не, още по-лошо. Сеанчанците пленяваха и използваха Айез Седай, но не избиваха обикновени хора толкова безскрупулно.

Трябваше да оцелее и да се спаси. Трябваше да занесе това сведение в Бялата кула. На Айез Седай им предстоеше да се опълчат на Демандред. Светлината дано да дадеше достатъчно от тях да са се спасили от битката, за да могат да го направят.

Защо обаче Демандред бе изпратил поканата си до Ранд? Всички знаеха къде да намерят Преродения Дракон.

Стигна до кухненската палатка и безшумно я заобиколи. Стражите до нея си бърбореха. Говорът на шараите беше странно монотонен, сякаш тези хора не изпитваха никакви чувства. Сякаш… музиката в говора им бе изчезнала. Музиката, която Егвийн досега не беше съзнавала, че я има.

Бяха мъже, тъй че може би нямаше нужда да се притеснява, че ще усетят способността й да прелива. Но пък Демандред го беше направил с Леане. Може би имаше тер-ангреал?

За по-сигурно заобиколи мъжете отдалече и продължи в тъмното. Движеше се покрай съборени палатки, миризмата на пожарище все още витаеше във въздуха. Беше смущаващо колко бързо човек на власт може да се окаже в положението да се промъква из собствения си лагер като плъх. Това, че изведнъж беше станала неспособна да прелива, променяше ужасно много неща.

„Властта ми не идва от силата ми да преливам — каза си тя. — Силата ми е в сдържаността, в разбирането и в грижата. Ще избягам от този лагер и ще продължа да се боря.“

Повтаряше си тези думи, за да надвие пълзящото чувство на безсилие — чувството на отчаяние заради толкова многото загинали. Светлина, горката Леане!

Нещо тупна в пръстта пред нея. Камъче. Последваха още две — Гавин явно не разчиташе само на едно. Тя тръгна бързо към останките от една палатка наблизо. Половината беше изгоряла, другата половина от платнището висеше на коловете.

Насмалко да настъпи един обгорен труп. Беше на шиенарец, видя тя на блясъка на мълния от ръмжащите в небето облаци, макар да носеше символа на Бялата кула на туниката си.

Пред нея се появи светлина и тя зачака напрегнато идващите към нея двама стражи шараи. Единият носеше фенер. Не говореха. Когато я подминаха, видя, че отзад на бронята им са всечени символи, подобни на татуировките, които беше видяла и на другите. Бяха доста големи, тъй че — както предполагаше — мъжете всъщност бяха с нисък ранг.

Системата беше странна. Винаги може да се добави още татуировка на човек, но няма как да се махне. Това, че с понижаването в ранг човек получаваше все по-сложна татуировка, намекваше нещо: че хората могат да изпаднат в немилост, но не могат да се издигнат, след като вече са изпаднали — или са се родили — с низш обществен сан.

Усети преливащата зад себе си само миг преди щитът да се забие между нея и Извора.

Реагира мигновено. Не даде време на ужаса да я завладее. Измъкна ножа от колана си и се завъртя вихрено към жената, чието приближаване беше усетила. Хвърли се напред, но сплит на Въздух я перна по ръката и я задържа здраво. Друг напълни устата й и я запуши.

Появи се кълбо светлина, смътно синкаво сияние, много по-слабо от това на фенер. Беше сътворено от жена с тъмна кожа и изящно лице. Малък нос, нежни черти. Но беше висока.

— Ти си едно опасно зайче — каза жената. Говорът й беше странен, но все пак се разбираше. Татуировките на лицето й бяха като изящни клонки.

— Да — продължи жената. — Много опасно зайче. Малко Айад биха посегнали към кама толкова бързо, вместо към Извора. Добре си обучена.

Егвийн се задърпа във връзките си. Безполезно. Бяха стегнати. Сърцето й се разтуптя, но нямаше да се поддаде. Паниката нямаше да я спаси. Овладя се с усилие.

„Не — каза си тя. — Паниката няма да ме спаси… но би могла да предупреди Гавин.“ Можеше да усети притеснението му някъде наблизо в тъмното. И позволи на страха да се надигне. Вложи в това цялото си грижливо обучение на Айез Седай. Изобщо не се оказа толкова лесно, колкото бе очаквала.

— Движиш се тихо, зайче — каза шарайката, докато я оглеждаше. — Изобщо нямаше да мога да те проследя, ако вече не знаех накъде си тръгнала. Погледна я с любопитство. — Проследи цялото малко представление на Вайлда, нали? Храбро. Или глупаво.

Егвийн стисна очи и се съсредоточи върху ужаса си. Върху чистата паника. Трябваше да привлече Гавин. Бръкна в душата си и разтвори онази малка стегната бучка чувство, което беше затаила там. Страха си да не би отново да бъде пленена от сеанчанците.

Усети го. Ай-дама на шията си. Името. Тули. Име за домашно животинче.

Беше по-млада тогава, но не по-безсилна, отколкото беше сега. Щеше да се случи отново. Щеше да е нищо. Щяха да отнемат самата й същност. По-добре беше да умре. О, Светлина! Защо не беше умряла?

Беше се заклела, че никога повече няма да бъде пленена така. Дъхът й се учести, вече не можеше да сдържа ужаса си.

— Хайде, хайде — каза тъмнокожата жена. Изглеждаше развеселена, макар тонът й да бе толкова равнодушен, че Егвийн не можеше да е сигурна. — Няма да бъде толкова лошо, нали? Трябва да реша. Кое ще ми спечели повече? Да те предам на него или да те задържа за себе си? Хмм…

Изведнъж от другия край на лагера, накъдето бе тръгнал Демандред, се усети мощно преливане. Шарайката погледна натам, но не изглеждаше обезпокоена.

Егвийн усети приближаващия се Гавин. Беше много загрижен. Посланието й бе изпълнило целта си, но той не се движеше достатъчно бързо и беше по-далече, отколкото бе очаквала. Какво се беше объркало? След като вече бе оставила тревогата да изпълзи от скривалището си, тя я връхлетя, заудря я безжалостно.

— Твоят мъж — каза жената от Шара. — Имаш един от тях. Как се наричаха те? Странно, че трябва да разчитате на защитата на мъж, но ми казаха, че в тази земя никога не достигате потенциала си. Ще го хванат. Пратих да го заловят.

Както се беше страхувала. Светлина! Тя беше вкарала Гавин в това. Беше довела армията си до разгром. Стисна очи. Беше довела Бялата кула до унищожение.

Родителите й щяха да бъдат убити. Две реки щяха да изгорят.

Трябваше да е по-силна.

Трябваше да е по-умна.

„Не!“

Сеанчанците не я бяха прекършили. Нямаше да бъде прекършена и сега. Егвийн отвори очи и се взря в жената от Шара в меката синкава светлина. Овладя чувствата си и се остави спокойствието на Айез Седай да я загърне.

— Ти си… странна — прошепна жената, без да може да откъсне погледа си от нея. Толкова беше стъписана, че не усети, когато сянката зад нея се раздвижи. Сянка, която не можеше да е на Гавин, защото той все още беше далече.

Нещо се стовари върху главата на жената и тя се свлече на земята. Кълбото мигновено угасна и Егвийн се освободи. Присви се и ръката й стисна ножа.

Някаква сянка пристъпи към нея. Егвийн вдигна ножа, готова да прегърне Извора. Щеше да се издаде, ако се наложеше. Нямаше да се остави да бъде пленена отново.

— Тихо — прошепна сянката.

И Егвийн позна гласа.

— Лейлвин?!

— Тази жена преля — каза Лейлвин. — Ще дойдат да видят какво прави. Трябва да побързаме!

— Ти ме спаси — прошепна Егвийн. — Ти ме освободи.

— Държа на клетвите си — каза Лейлвин. После добави, толкова тихо, че Егвийн едва я чу: — Може би даже прекалено. Такива ужасни поличби тази нощ…

Тръгнаха бързо през лагера и Егвийн най-сетне долови приближаването на Гавин и прошепна:

— Гавин?

В следващия миг той се озова до нея.

— Егвийн? Кого намери?

Лейлвин се вцепени, дори изсъска през зъби. Нещо като че ли я беше притеснило, и то много. Може би се беше ядосала, че някой е успял да я издебне. Ако беше това, Егвийн споделяше чувството. Гордееше се с уменията си, а ето, че бе надиграна не само от преливаща, но сега — и от Гавин! Защо едно момче, отраснало в града, можеше да се движи толкова тихо, че да не го забележи?

— Никого не съм намерила — отвърна му тя шепнешком. — Лейлвин ме намери… и ме спаси.

— Лейлвин? — Гавин присви очи в тъмното. Егвийн долови изненадата му, както и подозрението.

— Трябва да побързаме — каза Лейлвин.

— Няма да споря — отвърна Гавин. — Почти се измъкнахме. Трябва да повървим малко на север обаче. Оставих няколко трупа отдясно.

— Трупове ли? — попита Лейлвин.

— Няколко шараи ми скочиха — каза Гавин.

„Няколко?“

Не беше моментът да го обсъждат сега. Егвийн тръгна с двамата, Лейлвин водеше. Всеки шум или вик от лагера стряскаше Егвийн и тя едва не подскочи до облаците, когато някой проговори от тъмното:

— Вие ли сте?

— Ние сме, Бейл — каза тихо Лейлвин.

— Кълна се в старата си баба! — възкликна тихо Бейл Домон. — Ти я намери? Отново ме изненадваш, жено. — За миг се поколеба. — Жалко все пак, че не ми даде да дойда с теб.

— Съпруже — прошепна Лейлвин, — ти си най-храбрият и силен мъж, когото една жена би искала да вземе в екипажа си. Но си тромав като мечок.

Бейл изсумтя, но не възрази.

Измъкнаха се от лагера и след още десетина минути Егвийн най-сетне се осмели да прегърне Извора. Потопи се в него с блаженство, отвори портал и Приплъзна до Две реки.

 

 

Авиенда и айилците връхлетяха през порталите. Изляха се на порой в долината на Такан’дар като две вълни от противоположните склонове на долината.

Авиенда не носеше копие. Беше копие.

С нея бяха двама мъже с черни палта, пет Мъдри, жената Аливия и десет от заклетите в Ранд Айез Седай със Стражници. Никой от тях, освен Аливия, не бе откликнал добре на това, че Авиенда бе поставена над тях. Ашаманите не обичаха да се подчиняват на която и да било жена, Мъдрите не обичаха Ранд изобщо да им заповядва, а Айез Седай все още смятаха, че айилските преливащи са по-долу от тях. Все пак всички се подчиниха на заповедта.

Ранд й беше казал да наблюдава за Мраколюбци сред тях. Не страх го беше накарал да изрече тези думи, а предпазливостта. Сенки можеха да се промъкнат навсякъде.

Тролоците и няколкото мърдраали не очакваха атаката. Айилците се възползваха от това и започнаха да ги избиват. Авиенда поведе групата си към ковачницата, внушителното здание със сив покрив, запреде Огън и свали главата на един от ковачите от раменете му. Тялото стана на камък и започна да се разпада.

Другите преливащи приеха това като сигнал и ковачите на Сянката започнаха да избухват. Казваха за тях, че били ужасни воини с кожа, която отбивала мечове. Може би просто беше мълва, понеже няколко айилци затанцуваха копията с един от тях.

Авиенда не държеше особено да разбере истината. Остави отряда си да довърши първата група ковачи на Сянката и се постара да не мисли много за смъртта и разрушението, които тези същества бяха причинили в чудовищния си живот.

Тварите на Сянката се опитаха да окажат отпор, мърдраалите крещяха и пердашеха отзад тролоците да настъпят и да спрат айилската атака. Щеше да е по-лесно да се спре река с наръч клонки.

След малко тролоците побягнаха. Авиенда и преливащите й стигнаха до ковачниците и загражденията с мръсните пленници.

— Бързо! — каза Авиенда на Стражниците с нея и те разбиха оградите, докато тя и другите нападаха последните ковачи на Сянката. Докато умираха, превръщайки се на камък и прах, те изпускаха полудовършени мечове на Такан’дар върху камъните.

Авиенда погледна нагоре вдясно. Дълга лъкатушеща пътека водеше към пещера в стръмния планински склон. Отворът беше тъмен. Приличаше на капан, който изкушаваше светлината да влезе — и никога да не излезе.

Авиенда запреде Огън и Дух, хвърли сплита във въздуха и на пътеката нагоре към Шайол Гул се отвори портал. Четири фигури пристъпиха през него. Жена в синьо, мъничка на ръст, но не и на воля. Възрастен мъж, белокос, загърнат в многоцветно наметало. Жена в жълто, с късо подстригана черна коса, накичена с драгоценни камъни в златен обков.

И висок мъж с коса с цвета на живи въглени. Носеше наметалото си в червено и златно, но под него — проста риза от Две реки. Каквото беше станал и каквото беше някога, загърнато в едно. Носеше два меча, като шиенарец. Единият изглеждаше като направен от стъкло и го носеше на гърба си. Другият беше мечът на Дървоубиеца, крал Ламан, на кръста му. Носеше го заради нея. Глупав мъж.

Авиенда вдигна ръка към него и той вдигна своята в отговор. Щеше да е последното им сбогом, ако той се провалеше в задачата си или тя загинеше в своята. След последен поглед тя извърна очи от него, за да изпълни дълга си.

Две от нейните Айез Седай бяха свързали и отвориха портал, та Стражниците да изведат пленените хора на безопасно място. Много от тях трябваше да бъдат подкарани насила. Затътриха се с погледи, мъртви почти колкото на ковачите на Сянката.

— Проверете и в ковачницата — викна Авиенда на Стражниците и те нахлуха вътре, с Айез Седай след тях. Сплитове на Единствената сила разтърсиха сградата, щом намериха вътре още ковачи на Сянката. Двама ашамани също влязоха да се притекат на помощ.

Авиенда огледа долината. Битката беше станала още по-грозна. В прохода, извеждащ от долината, имаше още Твари на Сянката. Беше им останало повече време да се подготвят. Итуралд поведе силите си зад айилците, за да подсигури вече завзетите части от долината.

„Търпение“, каза си Авиенда. Работата й беше не да се включва в битката, а да пази тила на Ранд, докато той се изкачваше, за да влезе в Ямата на Ориста.

Притесняваше я едно. Не можеха ли Отстъпниците да Отпътуват право в самата пещера? Ранд като че ли не се безпокоеше от тази възможност, но също така беше прекалено съсредоточен върху това, което трябваше да направи. Може би трябваше да тръгне с него и…

Погледна нагоре и се намръщи. Каква беше онази сянка там?

Високо горе слънцето грееше сред кипнало небе. Буреносни облаци, накъсани, някои черни, други — сияещо бели. Не облак бе затулил слънцето обаче — нещо плътно и черно се хлъзна и застина там.

Авиенда се смрази и усети, че се е разтреперила, щом светлината се отдръпна назад. И падна мрак, истински мрак.

Войниците по бойното поле погледнаха нагоре с трепет и дори със страх. Светлината си бе отишла. Краят на света беше дошъл.

Преливането се появи изведнъж, от другата страна на широката долина. Авиенда рязко се обърна натам и се отърси от благоговейния си страх. Битката беше при входа на долината, далече от нея. Айилците там се опитваха да изтласкат Тварите на Сянката в прохода.

Макар да не можеше да види в тъмното, беше сигурна, че войниците са зяпнали към небето. Дори тролоците изглеждаха слисани от страх. Но след това плътният мрак започна да се движи в небето и откри първо ръба на слънчевия диск, а после и самото слънце. Светлина! Краят на света все още не беше дошъл.

Битката при устието на долината се поднови, но явно беше тежка. Да се принудят тролоците да отстъпят през такива теснини беше все едно да изтикаш кон през пукнатина в стена. Невъзможно, освен ако не започнеш да я разширяваш.

— Там! — каза Авиенда и посочи към едната страна на долината зад айилските редици. — Усещам преливане от жена.

— Светлина, колко е силна! — изпъшка Несуне.

— Кръг! — извика Авиенда. — Веднага!

Другите свързаха и й отстъпиха властта над кръга. Изпълни я невъобразима сила. Беше все едно, че си пое дъх, но просто можеше да вдишва още и още, въздухът я изпълваше, издуваше я, пращеше от енергия. Беше гръмоносна буря, огромно море от Единствената сила.

Авиенда изпъна ръце напред и изхвърли груб, едва наполовина оформен сплит. Силата беше почти твърде много, за да може да я овладее. Въздух и Огън изригна от ръцете й, стълб, широк колкото човек с разперени ръце. Огънят лумна плътен, горещ и почти втечнен. Не белфир — беше достатъчно умна, за да не използва белфир, — но все пак много опасен. Въздухът задържа огъня в съсредоточена, унищожителна стихия.

Стълбът профуча над бойното поле, като стапяше камъка и изпепеляваше труповете. Огромна ивица мъгла изчезна със съсък и земята се разтресе, щом стълбът заора в стръмния склон на долината, където вражеската преливаща — Авиенда можеше само да предположи, че е една от Отстъпниците — нападаше задните редици на айилците.

Авиенда освободи сплита. Кожата й беше лъснала от пот. Димяща колона черен дим се издигна от стената на долината, по склона потече разтопена скала. Тя се овладя и зачака нащрек. Единствената сила в нея започна да се напряга, сякаш искаше да се изтръгне навън. Дали това бе защото енергията, която използваше, идваше от мъже? Никога досега не й се беше струвало, че Единствената сила иска да я унищожи.

Предупреждението беше много кратко: миг на трескаво преливане от другата страна на долината, последвано от мощен порив на вятър.

Авиенда посече вятъра в самия център с невидим сплит с големината на огромно дърво. След него хвърли нов взрив от огън, този път по-овладян. Не, не смееше да използва белфир. Ранд я беше предупредил. Това можеше да разшири Въртела, да разбие рамката на реалността там, където мембраната вече бе изтъняла.

Това ограничение не беше в сила за противничката й. Следващата атака на жената дойде като нажежен до бяло лъч, който едва не улучи Авиенда. Изсвистя във въздуха на един пръст от главата й, преди да порази стената на ковачницата отзад. Гибелният плам проряза камък и тухла и сградата рухна с грохот.

„Това заслужава!“, помисли Авиенда, хвърли се на земята и извика на другите:

— Пръснете се! Не й предлагайте добра мишена!

Преля, раздвижи въздуха и вдигна буря от прах и отломки пред тях. С помощта на сплит прикри това, че държи Единствената сила, и се скри от противничката си зад купчина шлака и счупени късове желязо, чакащо да бъде стопено.

Белфирът удари отново и порази скалистата земя, където беше стояла допреди миг. Прониза камъка като копие диня.

Всички с Авиенда се бяха прикрили и продължаваха да я захранват със силата си. Такава мощ. Беше разсейващо.

Авиенда прецени източника на атаките и викна:

— Готови да ме последвате! — И направи портал до точката, където бе започнал сплитът. — Преминете след мен, но се прикрийте моментално!

Скочи през портала, полите й изсвистяха във въздуха. Единствената сила я задържа като едва овладян небесен гръм. Кацна на стръмен склон над бойното поле. Долу Деви и мъже се сражаваха с тролоци. Айилците сякаш удържаха огромния черен потоп.

Не отдели повече време от един бърз поглед. Заби пред себе си с груб сплит на Земя, откъсна голямо колкото кон парче скала и я надигна във въздуха. Лъчът, хвърлен към нея секунда по-късно, порази скалата.

Белфир беше опасно за боравене копие. Понякога прерязваше, но ако удареше определен обект — човек например, — той лумваше и изчезваше в небитието. Белфирът унищожи мигом скалния къс на Авиенда и го разпръсна на блестящи прашинки, които скоро изчезнаха. Зад нея мъжете и жените в кръга й скочиха през портала й и се прикриха.

Едва й остана време да забележи, че в скалата наблизо се появиха пукнатини. Цепнатини, които продължаваха сякаш в непрогледен мрак. Щом блясъкът от лъча угасна, Авиенда хвърли огнен стълб. Този път порази плът и огънят заличи една слаба меднокожа жена с червена рокля. Други две жени до нея изругаха и отскочиха. Авиенда атакува и тях.

Едната направи сплит толкова вещо и бързо, че Авиенда едва успя да го зърне. Сплитът вдигна пред нея колона от огън и последва взрив от кипнала пяна. Огънят на Авиенда бе потушен и тя изпъшка, временно заслепена.

Бойните инстинкти надвиха. Скрита зад облака пара, тя се смъкна на колене и после се превъртя настрани, като в същото време сграбчи шепа камъни и ги хвърли надалече, за да ги отвлече.

Подейства. Когато примига да махне сълзите от очите си, нажежен до бяло лъч удари по посока на звука. Тъмните пукнатини по скалите плъзнаха още навън.

Авиенда издуха парата със сплит Въздух и примига отново. Вече виждаше достатъчно добре, за да различи две черни фигури, присвити на скалите наблизо. Едната се извърна към нея, ахна, щом видя сплитовете, които правеше за атака, и… изчезна.

Нямаше портал. Фигурата сякаш се огъна в себе си и Авиенда не усети никакво преливане. Но все пак смътно почувства нещо… друго. Потръпване във въздуха, което не изглеждаше напълно физическо.

— Не! — каза втората жена. Авиенда я виждаше само като смътно петно.

Погледът на Авиенда се проясни едва колкото да различи жената — издължено лице и тъмна коса, — когато сплитът й я порази. Крайниците на жената се откъснаха от тялото й. Едната димяща ръка се завъртя във въздуха и остави ивица черен дим, преди да падне наблизо.

Авиенда се закашля, освободи кръга и изпъшка:

— Цярът!

Бера Харкин първа стигна до нея и сплитът на Цяра разтърси Авиенда от глава до пети. Тя изстена, но зачервената й кожа и засърбелите й очи оздравяха. Кимна благодарно на Бера, която вече можеше да види ясно.

Сарийн, Айез Седай с лице като капка и с многобройни тъмни плитки, пристъпи до оставените от Авиенда трупове — Стражникът й Виталиен бе плътно до нея — и поклати глава.

— Дюара и Фалион. Вече Властелини на ужаса.

— Има ли разлика между Властелините на ужаса и Черната Аджа? — попита Амис.

— Разбира се — отвърна спокойно Сарийн.

Другите наблизо още задържаха Единствената сила в очакване на нова атака. Авиенда не мислеше, че ще има такава. Беше чула онова изненадано ахване, усетила беше паниката, с която последната жена — най-силната — беше избягала. Сигурно не беше очаквала такава мощна съпротива толкова бързо.

Сарийн изрита откъснатата ръка на Фалион.

— По-добре да я бяхме хванали жива за разпит. Сигурна съм, че можехме да научим коя е третата. Някой позна ли я?

Всички в групата поклатиха глави.

— Не е от списъка на Черната Аджа, които избягаха — каза Сарийн и хвана ръката на Стражника си. — Има характерно лице — едно издуто такова, без никакъв чар. Сигурна съм, че щях да съм я запомнила.

— Беше силна — каза Авиенда. — Много силна. — Да не би да беше някоя от Отстъпниците? Но със сигурност не беше Могедиен, а и не отговаряше на описанието на Грендал.

— Ще се разделим на три кръга — каза Авиенда. — Бера ще води единия, Амис и аз — другите. Да, можем вече да правим кръгове по-големи от тринайсет, но ми се струва, че е прахосване. Нямам нужда от толкова много сила, за да убивам. Една от групите ни ще нападне тролоците долу. Другите две ще избягват преливане, ще се крият наблизо и ще наблюдават. Така можем да подведем вражеската преливаща да допусне, че все още сме един голям кръг, а другите две могат да ударят по нея отстрани, когато атакува.

Амис се усмихна. Позна в това основната щурмова тактика на Девите. Не изглеждаше особено притеснена, че трябва да се подчинява на Авиенда, след като ядът от дързостта на Ранд вече беше заглъхнал. Всъщност с другите четири Мъдри като че ли бяха по-скоро горди.

Екипът й се подчини. Авиенда усети още преливане на бойното поле. Кацуан и тези с нея обичаха да се смятат за неподвластни на заповедите на Ранд. Сражаваха се, докато друга група Айез Седай и Аша’ман държаха отворени портали, за да прехвърлят през тях войските на Доман и Тайрен.

Твърде много хора преливаха наоколо. Ставаше все по-трудно да се засече атака на някой от Отстъпниците.

— Трябва да устроим терени за Пътуване — каза Авиенда. — И да държим под строг контрол кой ще прелива и къде. Така ще можем да разберем мигновено дали нещо не е наред, когато усетим преливане. — Вдигна ръка към главата си. — Много ще е трудно да се организира това.

Усмивката на Амис се разшири. „Вече наистина командваш, Авиенда — сякаш казваше тази усмивка. — А главоболието на командването трябва да си го понесеш.“

 

 

Ранд ал-Тор, Прероденият Дракон, обърна гръб на Авиенда и я остави с Итуралд да водят тяхната битка. Предстоеше му да поведе своята.

Времето най-после бе дошло.

Приближи се до подножието на върха на Шайол Гул. Високо горе зееше черната паст, пробита в скалната фасада на планината, единственият достъп до Ямата на Ориста. Моарейн застана до него и придърпа шала си с подетите от вятъра сини ресни.

— Не забравяй. Това не е Въртелът, не е затворът на Тъмния. Това е само мястото, където допирът му над света е най-силен. Той има власт тук.

— Той вече докосва целия свят, в една или друга степен — отвърна Ранд.

— И допирът му тук ще е най-силен.

Ранд кимна и отпусна ръка на камата, която носеше на колана си.

— Никакво преливане, докато не ударим право по Тъмния. Ако е възможно, ще избегнем бой като онзи при пречистването. За това, което предстои, ще е нужна цялата ми сила.

Нинив от другата му страна кимна. Носеше своите накити ангреал и тер-ангреал над роклята си в жълто, много по-красива от всичко, което щеше да си позволи навремето в Две реки. Изглеждаше му странно без плитката си, косата й едва стигаше до раменете. Изглеждаше някак по-стара. Не трябваше да е така. В Две реки плитката беше символ на възраст и зрялост. Защо Нинив изглеждаше по-стара без нея?

Том пристъпи до Ранд и присви очи към отвора в скалата.

— Подозирам, че няма да вляза с теб.

Моарейн го погледна и присви устни.

— Някой ще трябва да пази входа към пещерата, мила ми съпруго — каза Том. — Онази издатина там, до отвора, има чудесен изглед към бойното поле. Мога да наблюдавам битката долу и да съчиня някоя и друга балада може би.

Ранд се усмихна на искрицата хумор в очите на Том. Стояха на ръба на самото време, а Том Мерилин все пак намираше сила за усмивка.

Над тях тъмните облаци се завихриха около върха на Шайол Гул. Мрак връхлетя слънцето и то почти изчезна — напълно затулено, в пълно забвение.

Силите на Ранд долу спряха и зяпнаха в ужас към небето, дори тролоците застинаха на място, заръмжаха и вдигнаха вой. Но щом слънцето бавно се измъкна от плена си, жестоката битка в долината се поднови. Възвести намеренията му, но камата щеше да го заслони от очите на Тъмния. Светлината ако благоволеше, водачите на Сянката щяха да се съсредоточат върху сражението и да допуснат, че Ранд ще изчака изхода му, преди да удари.

— Сега ли? — попита Нинив и погледна нагоре към тясната камениста пътека към пещерата.

Ранд кимна и поведе. Усилилият се вятър ги запердаши, докато се катереха по пътеката. Ранд беше избрал облеклото си грижливо. Червеното му палто, извезано с дълги трънливи диви рози на ръкавите и златни чапли на яката, беше двойник на едно от онези, които Моарейн бе уредила да получи във Фал Дара. Бялата риза с дантела отпред беше ушита в Две реки. Каландор на гърба му, мечът на Ламан — на бедрото му. От дълго време бе избрал да носи това и чувстваше, че е най-уместно.

Ветровете го блъскаха, заплашваха да го хвърлят долу. Но той напираше нагоре, изкачваше стръмния връх, стиснал зъби от болката в хълбока. Времето сякаш имаше по-малко смисъл тук и той имаше чувството, че е вървял дни наред, когато стигна равната площадка пред пещерата. Обърна се, опря длан на скалата до зейналата паст и погледна над долината.

Силите му в долината изглеждаха толкова уязвими, толкова незначителни. Щяха ли да могат да удържат достатъчно дълго?

— Ранд… — промълви Нинив и го хвана за ръката. — Може би трябва да отдъхнеш.

Той проследи погледа й, надолу към хълбока му. Раната му, старата рана, отново се беше отворила. Усети кръв в ботуша си. Беше потекла надолу по крака му и когато премести стъпалото си, остави кървава следа.

„Кръв на скалите…“

Нинив вдигна ръка към устата си.

— Трябва да се случи, Нинив — каза Ранд. — Не можеш да го спреш. Пророчеството не казва дали ще преживея това. Това винаги ми се е струвало странно. Защо ще упоменава за кръвта, но не и какво става после? — Поклати глава и измъкна Каландор от ножницата на гърба си. — Моарейн, Нинив, ще ми заемете ли силата си, като се включите в кръг с мен.

— Искаш ли една от нас да води — попита колебливо Моарейн, — за да можеш да го използваш безопасно?

— Не се каня да се пазя. Кръг, моля.

Двете жени се спогледаха. Докато той водеше кръга, друг можеше да удари и да му отнеме контрола. Молбата му явно не им хареса. Ранд не беше сигурен дали трябва да е доволен, че двете бяха започнали да се разбират… може би по-скоро трябваше да се притесни, че се съюзяват срещу него.

Това май беше мисъл от по-прости времена. По-лесни времена. Усмихна се горчиво, но знаеше, че усмивката не стигна до очите му. Моарейн и Нинив го захраниха със силата си и той я прие. Том целуна Моарейн, а после тримата се обърнаха и погледнаха отвора пред тях. Водеше обратно надолу, към подножието на планината и огнената яма, най-близкото до онова, което този свят знаеше като обиталището на Тъмния.

Сенки от върналото се слънце затъмниха устието на пещерата. Вятър го задърпа, стъпалото му бе топло от собствената му кръв. „Няма да изляза жив от тази яма“, помисли Ранд.

Вече не го интересуваше. Оцеляването не беше целта му. От много време не беше.

Искаше да направи това както трябва. Трябваше да го направи. Беше ли времето подходящо? Беше ли го замислил достатъчно добре?

ВРЕМЕ Е. ДА СЕ ЗАЕМЕМ СЪС ЗАДАЧАТА.

Гласът го изрече с неизбежността на земетръс, думите завибрираха в него. Повече от звук във въздуха, много повече, думите заговориха като една душа на друга. Моарейн ахна, широко отворила очи.

Ранд не се изненада. Чувал беше този глас веднъж и осъзна, че го беше очаквал. Надявал се беше поне.

— Благодаря ти — промълви Ранд.

И пристъпи напред във владението на Тъмния, като оставяше зад себе си диря от кръв.