Серия
Колелото на времето (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Memory of Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 31 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2013)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013)

Издание:

Робърт Джордан, Брандън Сандърсън

Спомен за светлина

 

Американска, първо издание

 

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Господинова

 

Формат: 70/100/16

Печатни коли: 54

 

ИК „Бард“ ООД, 2013 г.


Глава 29
Загуба на хълм

— Съсредоточи се върху Сенчестите! — каза Егвийн и отпрати взрив от Въздух към пъплещите нагоре по склона тролоци.

Тролоците бяха направили пробив в редиците на копиеносците, бранещи хълма, и се изливаха през него. Вече привикнали с атаките на преливащите, чудовищата наклякаха и се присвиха. Това й даде добра гледка над юмрука и мърдраала, скрил се в самия център. Носеше кафяво палто и държеше тролокска кука с дълга дръжка.

„Нищо чудно, че ми беше трудно да го засека“, помисли Егвийн и унищожи съществото със сплит на Огън. Получовекът се загърчи и закрещя, извърнал към небето безокото си лице. Юмрукът тролоци също напада по земята.

Егвийн се усмихна доволно, макар че задоволството й бе краткотрайно. Стрелите на стрелците й бяха на привършване, редиците на копиеносците бяха разкъсани, а някои от Айез Седай явно бяха изчерпани. Нова вълна тролоци замени свалените от нея. „Ще можем ли да издържим още един ден?“, помисли тя.

Знаме пиконосци изведнъж се откъсна от левия фланг на армията на Брин до реката. Вееха Пламъка на Тар Валон — трябваше да е тежката конница, с която Брин се гордееше. Беше ги събрал под командата на капитан Йони Шагрин, смес опитни ветерани от конниците на други страни и войници от гвардията на Кулата, пожелали да се включат в тази елитна бойна сила.

Пиконосците заобиколиха шараите срещу тях и препуснаха стремглаво към Егвийн, право в тила на тролокската армия, атакуваща позицията й. Точно зад тях втора конна част подкара в прахта на първата, този път с тъмнозеленото знаме на Иллиан. Изглежда, генералът най-после щеше да й прати подкрепа.

Но… Чакай. Егвийн се намръщи. Видя от позицията си, че левият фланг на главната армия вече е напълно незащитен. „Какво прави той? Някакъв… някакъв капан за шараите?“

И да имаше замислен капан, челюстите му не щракнаха. Вместо това конна част на шараите връхлетя върху оголения ляв фланг на Брин и започна да избива пехотинците, бранещи позицията при реката. А след това Егвийн видя друга маневра, която вече наистина я ужаси — още по-голямо шарайско конно знаме се откъсна от вражеския десен фланг и се понесе към пиконосците, притекли й се на помощ.

— Гавин, извести онези пиконосци… това е капан!

Но нямаше време за нищо. След няколко мига шарайската конница започна да избива пиконосците на Бялата кула откъм тила. В същото време черните редици на тролоците се обърнаха срещу пиките и започнаха да ги секат, после връхлетяха върху конниците зад тях.

Егвийн извлече колкото сила можеше, за да унищожи тролокската орда, другите жени се присъединиха. Беше истинска касапница. Тролоците просто бяха твърде много, а пиките бяха беззащитни. За няколко минути всичко свърши. Само няколко конници бяха оцелели и Егвийн видя как препуснаха към реката.

Гледката я потресе. Понякога армиите сякаш се движеха с тромавостта на огромни кораби в пристанище… а след това, за миг, всичко изригваше и цели знамена падаха до последния боец.

Но нямаше време за скръб. Позициите на Айез Седай по хълмовете бяха застрашени. Щом тролоците отново насочиха вниманието си към частта й, Егвийн даде заповед за портали. Нареди на копиеносците да се изтеглят през тях, докато стрелците й продължаваха да мятат залпове в тролоците долу. След това с другите Айез Седай засипа унищожителен дъжд по тролоците, докато не прехвърли и стрелците през порталите.

Преди да изчезне през последния портал, за сетен път огледа бойното поле. Какво се беше случило току-що? Поклати глава, щом Гавин пристъпи до нея, предан както винаги. Не беше имал възможност да извади меча си в тази битка. Лейлвин също. Двамата сякаш водеха малка мълчалива надпревара кой да се държи по-добре като страж. Беше го намирала за дразнещо, но беше по-добре от унилото съжаление на Гавин в предишните стълкновения.

Той все пак изглеждаше пребледнял обаче. Като в началото на болест. Спеше ли достатъчно напоследък?

— Искам да ида до лагера и да намеря генерал Брин — каза Егвийн. — Искам да разбера защо се допусна да се случи това. А след това ще ида при войските си, които пазят брода, и ще отмъстя за хората ни, които изгубиха живота си там.

Двамата я изгледаха намръщено.

— Егвийн… — започна Гавин.

— Все още имам сила — прекъсна го тя. — Използвах ша-ангреала, за да не се натоварвам прекалено. Мъжете, които се бият в онзи участък, имат нужда да ме видят и трябва да свърша добра работа където мога. Ще взема толкова охрана, колкото поискаш.

Гавин се поколеба, погледна Лейлвин и накрая кимна.

 

 

Лан слезе от коня, връчи юздите на Андийр и тръгна покрай стражите — стъписани от многобройната му охрана, много от които окървавени — към командната палатка.

Палатката не беше нещо повече от навес, отворена от всички страни, с движещи се навътре и навън войници като мравки по мравуняк. Въздухът тук, в Шиенар, днес беше горещ. Лан не беше получавал скоро съобщения от фронтовете, но беше чул, че неговият отпор днес не е единственият отчаян. Елейн се сражаваше при Кайриен. Амирлин — на границата на Арафел.

Светлината дано да дадеше при тях нещата да вървяха по-добре, отколкото при него.

Агелмар стоеше над разстланите по пода карти, сочеше по тях с тънка пръчка и разместваше парчета цветен камък, докато даваше заповеди. Бегачи идваха и докладваха за развоя на битката. Най-добрите бойни планове траеха само докато се извади първият меч, но един добър пълководец можеше да работи с битките както грънчар работи с глината, да взима войнишките приливи и отливи и да ги извайва.

— Лорд Мандрагоран? — попита Агелмар. — Светлина! Приличаш на самата Погибел. Потърси ли Айез Седай за Цяра?

— Добре съм — отвърна Лан. — Как върви битката?

— Окуражен съм — каза Агелмар. — Ако намерим някакъв начин да задържим Властелините на ужаса за час-два, мисля, че всъщност имаме добър шанс да отблъснем тролоците.

— Едва ли. Прекалено са много.

— Не е до броя — каза Агелмар, махна на Лан да се приближи и посочи една карта. — Има нещо, което малко хора знаят. Армиите могат да се прекършат и често се прекършват, макар да превъзхождат по брой и да имат превъзхождащо предимство на бойното поле и добър шанс да спечелят.

— Когато прекараш известно време като командир, започваш да мислиш за една армия като за цялостна същност — продължи той. — Огромен звяр с хиляди крайници. Това е грешка. Една армия е съставена от хора — или тролоци, в този случай — всички са на бойното поле, всички са уплашени. Да си войник означава да овладееш страха си. Звярът вътре просто иска да се изтръгне навън.

Лан се наведе и огледа картите. Положението беше точно както го беше видял, само че Агелмар все още разполагаше с леката салдейска конница, която пазеше източния фланг. Грешка? Лан се беше уверил, че вече не са там. Не трябваше ли бегачите вече да са донесли на Агелмар, че картата е сбъркана? Или той по някакъв начин ги беше разсейвал, за да не забележат?

— Днес ще ти покажа нещо, Лан — каза тихо Агелмар. — Ще ти покажа какво трябва да научи всеки, ако иска да оцелее. Можеш да накараш по-силния враг да се прекърши, ако го убедиш, че ще умре. Удари го достатъчно здраво и той ще побегне, и няма да се върне, за да го удариш отново — дори всъщност да си твърде слаб, за да удариш отново.

— Това е планът ти значи? — попита Лан. — Днес?

— Тролоците ще се прекършат, ако им демонстрираме сила, която да ги уплаши — каза Агелмар. — Знам, че може да подейства. Надявам се да свалим водача на Властелините на ужаса. Ако тролоците решат, че губят, ще побегнат. Те са страхливи същества.

Изглеждаше достоверно. Може би Лан просто не виждаше цялостната картина. Може би геният на Великия капитан надвишаваше онова, което можеха да си представят другите. Лан се зачуди правилно ли е постъпил, като бе отменил заповедта да се преместят стрелците.

Вестоносецът, когото бе пратил преди малко, се върна на галоп. Един от Висшата гвардия на Лан дойде с него, ръката му бе прободена от стрела с черни пера.

— Огромна сила Твари на Сянката! — съобщи вестоносецът. — Идат от изток! Дай Шан, прав бяхте!

„Знаели са да дойдат точно оттам — помисли Лан. — Не биха могли да забележат, че се оголваме там, защото хълмовете затулват гледката им. И дойдоха твърде бързо. На Сянката трябва да са й съобщили или е знаела какво да очаква.“

Погледна Агелмар.

— Невъзможно! — възкликна Великият капитан. — Защо съгледвачите не са ги видели?

— Лорд Агелмар — заговори един от командирите. — Вие пратихте съгледвачите назад на изток да огледат реката, забравихте ли? Трябваше да огледат брода. Казахте, че стрелците ще… — Командирът пребледня. — Стрелците!

— Стрелците са на позициите си — отсече Лан. — Искам предните линии да започнат да се изтеглят. Извадете салдейците от боя. Да са готови да ударят, за да помогнат на пехотата да се изтегли. Издърпайте ашаманите назад. Ще ни трябват портали.

— Лорд Мандрагоран — заговори Агелмар. — Този нов развой може да се използва. Ако се раздвоим и след това ги смажем между нас…

— Освободен сте от длъжност, лорд Агелмар — каза Лан, без изобщо да го погледне. — И, за съжаление, трябва да ви помоля да останете под наблюдение, докато разбера какво се е случило.

Възцари се тишина. Всеки адютант, вестоносец и офицер се обърна към него.

— Стига, Лан — рече Агелмар. — Това звучи все едно заповядваш да ме арестуват.

— Да — отвърна Лан, махна на Висшата гвардия и бойците нахлуха в палатката и заеха позиции така, че да спрат всеки, който се опита да избяга. Някои от хората на Агелмар посегнаха към мечовете си, но повечето изглеждаха объркани.

— Това е безчинство! — каза Агелмар. — Не ставай глупак. Не е време за…

— А какво да направя, Агелмар? — изръмжа Лан. — Да те оставя да натикаш тази армия в гроба ли? Да позволя Сянката да ни вземе? Защо правиш това? Защо?!

— Прекаляваш, Лан. — Агелмар говореше спокойно, но очите му бяха пламнали. — Какви са тези глупости?

— Защо изтегли стрелците от източните хълмове?

— Защото ми трябваха другаде!

— А това логично ли е? — настоя Лан. — Не ми ли каза, че пазенето на онзи фланг е жизненоважно?

— Аз…

— Изтегли от онази позиция и съгледвачите. Защо?

— Ами… Ами… — Агелмар тръсна глава, погледна картата и се ококори невярващо.

— Какво ти става, Агелмар?

— Не знам — отвърна мъжът. Примига, зяпнал картите в краката си. На лицето му се изписа ужас. — О, Светлина! Какво съм направил?

— Предайте заповедите ми — каза бързо Лан на гвардията си. — Доведете лорд Башийр в командната палатка. Кралица Етениел и крал Еазар също.

— Лан, трябва да вземеш… — Агелмар се спря. — Светлина! Не мога да го кажа. Започвам да мисля какво да направя и в главата ми идват погрешни мисли! Мисли как да загубим. Обрекъл съм ни! — Облещи очи, посегна към късия си меч и го извади.

Лан хвана меча точно под ръката му и спря Агелмар в мига преди да забие острието в корема си и да сложи край на живота си. Кръв закапа между пръстите му, където единият допря острия ръб малко под кръстачката.

— Позволи ми да умра с чест — каза Агелмар. — Аз… унищожих ни всички. Загубих тази война, Лан.

— Не войната, само битката — отвърна Лан. — Нещо с теб не е наред. Болест, умора или намеса на Сянката. Според мен някой бърка в ума ти.

— Но…

— Ти си войник! — изръмжа Лан. — Дръж се като войник!

Агелмар замръзна. Погледна го в очите и кимна. Лан пусна меча и Агелмар го натика в ножницата. После седна на пода със скръстени крака в традиционната шиенарска поза на медитация и затвори очи.

Лан зараздава заповеди. Принц Кайсел притича и попита уплашено:

— Какво става, лорд Мандрагоран?

— Принуда вероятно — отвърна Лан. — Били сме като зайци в клопка и въжето се е затягало бавно — но здраво — около вратовете ни. Проверете дали Аша’ман все още имат достатъчно сила за портали! И искам да чуя какво става на източния фланг! На стрелците там ще им трябва подкрепление. Всички останали резерви да ги защитят.

Принц Кайсел се ококори и погледна към лорд Агелмар.

— Наистина ли сме загубили?

— Да — каза Лан. — Загубихме.

— Лан! — извика Агелмар.

Лан се обърна към него.

— Да?

— Кралица Тенобия. Хвърлил съм я в опасност, без да разбера какво правя. Който и да е вкарал тези планове в главата ми, е искал тя да умре!

Лан изруга, изскочи от палатката и затича нагоре по склона. Щом стигна върха, измъкна далекогледа от колана си. Не му трябваше всъщност — веднага видя знамето на кралицата.

Беше обкръжена. Подкрепленията, които бе мислила, че ще получи, така и не бяха пратени. Лан отвори уста, но заповедите замряха на устните му, когато тролоците се изсипаха върху малкото знаме в бяло и сребърно. То падна и след секунди вече не можеше да се види и един жив войник в този участък на бойното поле.

Нищо не можеше да направи за Тенобия. А и вече не ставаше дума за спасяване на отделни хора.

Щеше да има късмет, ако успееше да спаси поне част от армията.

 

 

Мат яздеше с Тюон на юг към бойното поле, покрай бреговете на реката на западната граница на Арафел.

Разбира се, където тръгнеше Тюон, тръгваше и Селусия. А сега и Мин. Тюон искаше да държи новата си Пророчица на съдбата до себе си непрекъснато. Непрекъснато я питаше за видения, а Мин непрекъснато обясняваше с неохота какво е видяла.

Мат се беше опитал да я накара да каже, че е видяла шапка, рееща се около главата му. Това щеше да убеди Тюон да престане да се опитва да го накара да се отърве от нея, нали? Щеше да е по-добре, отколкото Мин да обяснява за око на везна, за разни ками и за всички други проклети неща, които беше видяла около него.

Където тръгнеше Тюон, сто души от Гвардията на Смъртната стража също тръгваха. И Галган и Куртани, които се чувстваха скастрени затова, че не са се задействали достатъчно бързо да помогнат на Мат. Фурик Карийд също, повел Гвардията на Смъртната стража. Да си близо до Карийд беше горе-долу толкова приятно, колкото да намериш чужда ръка в кесията си, но той беше добър войник и Мат го уважаваше. Много щеше да му хареса да вкара Карийд и Лан в състезание по зяпане в очите. Сто на сто можеха да се надзяпват с години.

— Трябва ми по-добра гледка — каза Мат, докато оглеждаха бойното поле, щом излязоха на билото. — Там.

Обърна Пипс и препусна към едно възвишение достатъчно близо до мястото на жестокото сражение край реката. Тюон го последва без думи. Когато спряха, Мат забеляза, че Селусия му мята остри като ками погледи.

— Какво има? — попита я. — Бях решил, че се радваш, дето се върнах. Имаш още някой, на когото да се мръщиш.

— Императрицата ще те следва, където отидеш — каза тя.

— Ами хубаво. Както и аз ще я следвам където отиде, нали така? Само дано не почнем да се въртим в кръг.

Огледа полесражението.

Реката не беше кой знае колко широка — петдесет разтега от бряг до бряг, — но беше с бързо течение и дълбока от двете страни на брода. Водата беше хубава преграда, и не само за тролоци. Бродът обаче улесняваше прехвърлянето й — там водата беше дълбока само до коленете, и беше достатъчно широк, за да преминат едновременно поне двайсет колони конници.

В далечината, в центъра на армията на Шара, някакъв мъж яздеше великолепен бял кон. Мат едва успя да го види през далекогледа. Лъскавата броня на мъжа не можеше да се оприличи на нищо познато, въпреки че от толкова далече не можеше да се видят подробности.

— Предполагам, че това е нашият Отстъпник? — каза Мат и посочи с ашандарея.

— Като че ли реве за Преродения Дракон — каза Галган.

И точно тогава гласът на Демандред прокънтя над бойното поле, подсилен с Единствената сила. Приканваше Дракона да дойде и да се изправи срещу него на дуел.

Мат огледа типа през далекогледа и изсумтя:

— Демандред, тъй ли? Тоя да не е изкуфял?

Е, Мат знаеше коя част от скапаната битка да избягва. Не беше подписал да се бие с Отстъпник. Всъщност, доколкото помнеше, изобщо не беше подписвал нищо. Скапано го бяха притискали на всяка стъпка. Обикновено насила и винаги някоя глупава жена.

Егвийн можеше да се справи с Демандред, или може би ашаманите. Ранд твърдеше, че ашаманите вече не полудявали, но Мат не му вярваше много. Всеки мъж, който искаше да владее Единствената сила, си беше луд по принцип, ако питаха него. Да им добавяш още лудост беше все едно да доливаш чай във вече пълна чаша.

Добре поне, че дамане на Тюон задържаха вниманието на преливащите шараи. Огънят им раздираше земята на двата бряга. Невъзможно беше да добие ясна представа какво става обаче. Суматохата просто беше твърде голяма.

Отново погледна през далекогледа на юг по реката и се намръщи. Само на няколкостотин крачки срещу брода имаше военен лагер, но не безразборно вдигнатите палатки задържаха вниманието му. В източния край на лагера имаше голямо струпване на войници и коне — просто стояха и чакаха. Видя крачеща пред множеството фигура, която сякаш бе в кисело настроение. Това, че му липсваше едното око, не му попречи да познае Тилий.

Свали далекогледа, почеса се по брадичката, намести си шапката и вдигна ашандарея на рамо.

— Дайте ми пет минути сам — каза и срита Пипс в галоп надолу по склона. Надяваше се Тюон да го остави на мира. Този път поне го послуша, макар че щом стигна подножието на хълма, Мат си представи как го гледа отгоре с онези изпълнени с любопитство очи. Като че ли всичко, което правеше, й се струваше интересно.

Препусна в галоп покрай реката към Тилий. Ушите му забучаха от взривовете, издаващи, че се доближава до центъра на битката.

Дръпна юздите на Пипс и спря пред Тилий.

— Тилий, заслепена от Светлината глупачко! Защо киснеш тук и не си размърдаш задника да свършиш нещо полезно?

— Ваше височество — отвърна Тилий и падна на колене, — заповядаха ни да стоим тук, докато ни призоват.

— Кой ти каза това? Я ставай!

— Генерал Брин, ваше височество — отвърна тя и стана. Той усети раздразнението в тона й, макар тя да не го издаде външно. — Каза, че сме само резервна сила и че при никакви обстоятелства не трябва да тръгваме оттук, докато той не ни заповяда. Каза, че животът на много хора зависи от това. Но сам можете да видите. — И посочи към реката. — Битката не върви добре.

Мат беше твърде залисан с Тилий, за да види ситуацията отвъд реката, но сега окото му бързо обходи полето.

Докато дамане като че ли все още се държаха срещу преливащите шараи, редовните войски явно бяха заклещени. Отбраната на левия фланг на Брин надолу покрай реката беше напълно разбита и войниците там бяха обкръжени от шараите.

Къде беше конницата? Трябваше уж да брани фланговете. И както Мат беше предсказал, стрелците на Шара се бяха придвижили на полето и засипваха със стрели конницата на Брин на десния фланг. Всичко беше като стиснат цирей и войските на Брин бяха циреят, който всеки момент щеше да се пукне.

— Това е пълно безумие — каза Мат. — Той ни тласка към разгром. Къде е генералът, Тилий?

— Не мога да кажа, ваше височество, пратих хора да го потърсят, но досега няма никаква вест. Но имам донесения, че нашата страна е понесла голямо поражение на юг оттук. Две големи конни части на генерал Брин са пометени от шараите точно под хълмовете на границата. Били пратени там за подкрепление на марат-дамане по височините.

— Кръв и кървава пепел. — Мат премисли информацията. — Добре. Тилий, не можем да чакаме повече. Ето какво ще направим. Накарай знаменен генерал Макоти да поведе Второ знаме право към центъра. Трябва да заобиколи нашите бойци, които се сражават там, и да изтласка шараите. Ти взимаш Трето знаме и заобикаляш към десния фланг. Разкарай ония стрелци и всякакви козолюбци, които ти се изпречат на пътя. Аз ще взема Първо знаме към левия фланг и ще закърпя отбраната там. Действай, Тилий!

— Да, ваше височество. Но вие, разбира се, няма да се доближите толкова много до боя, нали?

— Разбира се, че ще се доближа! Хайде, действай, Тилий!

— Моля ви, ако ми позволите едно смирено предложение, ваше височество? Вие не сте защитен. Позволете ми поне да ви дам подходяща броня.

Мат помисли за миг и се съгласи, че предложението й е разумно. „Човек може да пострада там, при толкова много хвърчащи стрели и свистящи мечове.“ Тилий повика един от старшите си офицери, който изглеждаше горе-долу колкото Мат на ръст, и го накара да си свали бронята, която беше изключително пъстра, със застъпващи се плочки, боядисани в лъскаво зелено, златно и червено, поръбени със сребро. Офицерът изглеждаше объркан, когато Мат в замяна му връчи палтото си и каза, че очаква да му се върне в края на деня в същото състояние. Мат навлече бронята, която покри гърдите му, гърба, ръцете и бедрата отпред и му се стори съвсем удобна. Но когато офицерът му подаде шлема си, Мат го пренебрегна, само намести шапката си с широката периферия и се обърна към Тилий.

— Ваше височество, още нещо. Марат-дамане…

— С ония преливащи ще се разправя лично — заяви Мат.

Тя го зяпна все едно е полудял. Кървава пепел, може би наистина беше.

— Ваше височество! — каза Тилий. — Императрицата… — Млъкна, щом видя изражението му. — Разрешете поне да пратим някоя дамане да ви брани.

— Мога чудесно да се оправя и сам, благодаря. Ония проклети жени само ще ми се пречкат. — Мат се ухили. — Готова ли си, Тилий? Много бих искал да приключим с това, преди да е дошло време за вечерната ми халба ейл.

В отговор Тилий се обърна и изрева:

— На конете!

Светлина, яки дробове имаше тая жена! При тази команда хиляди задници плеснаха на седлата и произведоха мляскащ звук, който отекна над легиона, и всички войници изправиха рамене, вперили очи напред. Едно нещо можеше да признае на сеанчанците — тренираха войниците си скапано добре.

Тилий изрева няколко заповеди, обърна се отново към Мат и каза:

— По ваша команда, ваше височество.

Лос каба’дрин! — извика Мат. Думи, които повечето събрани не разбраха, но инстинктивно усетиха, че означават „Конници, напред!“

Мат пришпори Пипс във водата на брода, вдигнал ашандарея над главата си, и чу как земята изтътна, щом Първо знаме стегна редици около него. Засвирилите сеанчански рогове отзад даваха зов за атака, всеки рог настроен малко по-различно от другия, и издаваха дразнещ ушите разногласен звук, който се чуваше много надалече. Напред войниците на Бялата кула се заозъртаха през рамо при шума и след няколкото секунди, които отне на Мат и сеанчанците, докато прехвърлят брода, започнаха да се хвърлят настрани от пътя им.

Много късо обръщане наляво и сеанчанците изведнъж се озоваха в гъмжилото на шарайската конница, която се беше врязала през редиците на пехотата на Егвийн. Бързината даде възможност на сеанчанския авангард да връхлети върху шараите; добре обучените им коне се вдигнаха на задните си крака и заудряха с предните по врага. Шараите и конете им започнаха да падат и много от тях бяха прегазени, докато сеанчанската конница продължаваше неумолимото си движение напред.

Шараите, изглежда, си разбираха от работата, но тези бяха тежка конница, тромави в обременяващата броня и снаряжени с дълги пики. Бяха съвършени за унищожаването на пехотинци с притиснати в стената гърбове, но в неизгодно положение срещу подвижна лека конница от толкова близо.

Първо знаме бе ударна част, която използваше разнообразно въоръжение, и бойците бяха обучени да действат в екипи. Хвърлените от първите ездачи копия полетяха с убийствена точност към забралата на шараите и изненадващо много улучиха през цепките и в лицата. Зад тях връхлетяха конници с двуръчни мечове с извити, остриета и оръжията им засякоха по уязвимите места, отделящи шлемовете от горната част на бронята, или посичаха точно под шията покритите с броня шарайски коне и сваляха ездачите им на земята. Други сеанчанци с дълги прътове с куки смъкваха шараи от седлата, докато партньорите им размахваха боздугани с шипове и изкривяваха бронята им толкова, че движенията им се оказваха силно ограничени. А щом шараите паднеха на земята и се опитваха с усилие да се вдигнат, върху тях скачаха „остриетата“ — леко въоръжени сеанчанци, чиято работа беше да вдигнат забралата на падналите и да забият тясна кама в очите им. При тези обстоятелства пиките на шараите се оказаха безполезни — всъщност бяха пречка и много шараи загинаха преди да успеят да пуснат пиките си и да извадят мечове.

Мат заповяда на един от ескадроните си да препусне покрай реката към далечния ляв край на бойното поле, а след това да възвие покрай конницата на шараите. Без страх пехотата на Бялата кула вляво от центъра вече можеше отново да използва копията и алебардите си и с усилията на сеанчанските Второ и Трето знаме отбраната на брода бавно се възстанови. Беше мръсна, хлъзгава работа, след като теренът на няколкостотин крачки от реката се превърна в лепкава кал. Но силите на Светлината устояха.

Мат се оказа въвлечен в гъмжилото на боя и ашандареят му не спираше да се върти. Скоро обаче откри, че оръжието му не е особено полезно. Няколко от замахванията му срещнаха уязвима плът, но повечето пъти острието отскачаше от бронята на противниците и беше принуден да се навежда и извива в седлото непрекъснато, за да не го удари шарайски меч.

Бавно си запробива път през бъркотията и почти беше стигнал задните линии на шарайската конница, когато осъзна, че трима от спътниците му вече не са на седлата си. Странно, бяха там само преди минута. Другите двама се вцепениха, заозъртаха се и изведнъж лумнаха в пламъци, закрещяха от болка и се хвърлиха на земята. Мат погледна надясно и точно в този миг видя как един сеанчанец бе изхвърлен на сто стъпки назад във въздуха от невидима сила.

Обърна се и очите му срещнаха погледа на изключително красива жена. Беше облечена чудато в черна копринена рокля, която изпъкваше на тялото й, украсена с бели панделки. Беше тъмнокожа красавица като Тюон, но във високите й скули и широката чувствена уста, чиито устни сякаш се цупеха, нямаше нищо деликатно. А после те се извиха в усмивка, усмивка, която не целеше да го утеши.

Медальонът му изстина. Мат издиша.

Късметът му май беше с него засега, но не искаше да го напряга до предела, както нямаше да напрегне най-добрия си състезателен кон. Все още щеше да има здравословна нужда от проклетия късмет в идващите дни.

Скочи от коня и тръгна към нея, а жената зяпна и опита нов сплит, ококорила очи от удивление. Мат завъртя ашандарея, шибна я с него по краката и я удари по темето, докато падаше.

Тя падна по очи, а Мат изведнъж се озова срещу десетки шараи. Десетина негови войници го обкръжиха и той натисна напред. Тези шараи имаха само мечове. Мат ги отбиваше, въртейки острието и дръжката, и заедно със сеанчанците се увлече в свиреп бой.

Боят се превърна в мътилка от свистящи оръжия, ашандареят му пръскаше кал във въздуха. Двама от мъжете му награбиха падналата по очи жена преди да се е задушила в калта.

Мат натисна напред.

Зареваха мъже, завикаха за подкрепления.

Стъпваха предпазливо, но неумолимо напред.

Калта почервеня.

Шараите бяха гадна сган и всеки като че ли беше решен лично да го убие… а после шараите спряха да налитат. Мат се огледа. Само четирима сеанчанци стояха до него.

Въпреки хаоса на битката усети, че вижда по-ясно отпреди. А затишието на боя му даде шанс отново да действа като командир.

— Вържете ръцете на оная жена зад гърба — каза задъхано на мъжете около себе си, — и вържете парцал около очите й, за да не може да вижда нищо. — Избърса потта от челото си… Светлина, имаше колкото за цяла втора река. — Ще си пробием път назад към брода с пленничката ни. Ще видя дали ще мога да намеря още няколко от ония проклети дамане и да ги хвърля в тази битка. Шараите сбъркаха само с една от преливащите им сама на бойното поле. Дайте да се махаме оттук, преди да е изникнала още някоя.

Поклати глава. Беше пукнал един от ноктите си, хубавият лак се беше разцепил. Погледна един от сеанчанските офицери, на чието лице се беше изписало благоговение, сякаш гледаше самия проклет Прероден Дракон. Изражението му не му хареса, но май не беше по-лошо, отколкото да гледа шарайските трупове. Колко души беше убил?

— Ваше височество… — заговори офицерът. — Велики господарю, никой на служба в империята не би посмял да оспори избора на императрицата, дано да живее вечно. Но ако някой наистина се е чудил, няма да го прави никога вече. Принцът на Гарваните! — Вдигна високо меча си и бойците зад него повториха възгласа.

— Я си намерете няколко скапани копия — измърмори Мат. — Мечовете са почти безполезни за пешаци в тая битка. — Отхапа счупеното парче от нокътя и го изплю настрани. — Добре се справихте, момчета. Някой да вижда коня ми?

Пипс се оказа наблизо, тъй че той хвана юздите му и го поведе обратно към брода. Успя дори да се задържи настрани от схватките, общо взето. Сеанчанският капитан му напомняше някак твърде много за Талманес. „Чудно, дали играе на зарове“, помисли разсеяно Мат, щом нагази във водата. Ботушите му бяха добри, но всички ботуши рано или късно пропускаха и стъпалата му зашляпаха в чорапите, докато газеше през брода с Пипс. Далече вдясно имаше вълнение на брега, като че ли събрани Айез Седай, които преливаха към бойното поле. Но Мат нямаше намерение да си тика носа в тяхната работа. По-големи проблеми си имаше на главата.

Видя до едно дърво някакъв мъж, облечен в торбести панталони и познато на вид палто. Приближи се до него и след кратък разговор си размениха облеклата. Почувствал се добре, че отново е с палто от Две реки, Мат яхна Пипс с все още пълните с вода ботуши и препусна към хълма, където бе оставил Тюон. Хората му водеха шарайската преливаща — по негова заповед бяха запушили устата й и й бяха вързали очите. Светлина, какво щеше да прави с нея? Сигурно щеше да свърши като дамане.

Остави войниците си и подмина разположените в подножието на ниското възвишение стражи с бегло кимване. Бойното поле се изпъна в ума му, не онези рисунчици на хартия. Можеше да види цялото поле, да чуе биещите се войници, да подуши вонящия дъх на врага. Вече му беше истинско.

— Императрицата — заговори Селусия, щом Мат стигна до върха на възвишението, — би искала да знае — много изрично — защо точно намерихте за уместно да се въвлечете в боя по толкова безотговорен начин. Вашият живот вече не ви принадлежи, Принце на Гарваните. Не можете да го захвърляте така небрежно, както навярно сте правили преди.

— Трябваше да разбера — отвърна Мат, загледан над полето. — Трябваше да усетя пулса на битката.

— Пулсът ли? — попита Селусия. Тюон говореше чрез нея, като въртеше пръстите си като някоя проклета Дева на копието. Не му говореше пряко. Лош знак.

— Всяка битка си има пулс, Тюон — каза Мат, все така загледан в далечината. — Нинив… тя понякога опипваше китките и дланите на хората, за да провери сърдечния им пулс, и оттам разбираше, че нещо не е наред с краката им. Същото е. Влез в борбата, усети движението й. Разбери го…

Слуга с полуобръсната глава пристъпи до Тюон и зашепна на нея и Селусия. Беше дошъл от брода.

Мат продължи да гледа над полето, спомняше си карти, но наслагваше върху тях истинското сражение. Брин не беше включил Тилий в боя, оголил беше левия фланг на отбраната си при брода, изпратил беше конницата си в капан.

Битката се откри пред него и той видя тактиката, десет стъпки пред това, което ставаше в момента. Беше все едно да четеш бъдещето, като онова, което виждаше Мин, само че с плът, кръв, мечове и бойни барабани.

— Хм — изсумтя Мат. — Гарет Брин е Мраколюбец.

— К-какво е? — заекна Мин.

— Тази битка е само на стъпка от разгрома — каза Мат и се обърна към Тюон. — Трябва ми абсолютната власт над армиите ни. Веднага. Никакви спорове повече с Галган. Мин, трябва да те пратя при Егвийн и да я предупредиш, че Брин се опитва да загуби тази битка. Тюон, ще трябва да отиде лично. Съмнявам се, че Егвийн ще се вслуша в някой друг.

Всички го гледаха стъписани — всички освен Тюон, която му хвърли един от онези нейни разтърсващи душата погледи. Погледи, които го караха да се чувства като мишка, току-що спипана в безукорно чиста стая. Накара го да се изпоти повече, отколкото на бойното поле.

„Хайде — помисли той. — Не му е времето сега.“ Вече можеше да го види, като в голяма игра на камъчета. Ходовете на Брин бяха сложни и ловки, но крайният резултат щеше да е пълното унищожение на армията на Егвийн.

Мат можеше да го спре. Но трябваше да действа веднага.

— Дадено — каза Тюон.

Думата предизвика почти толкова изненада, колкото заявеното от Мат. Капитан-генерал Галган изглеждаше по-скоро готов да си глътне ботушите, отколкото да отстъпи командването на Мат. Група слуги и войници поведоха Мин и тя им кресна ядосано.

Тюон приближи коня си към Мат и каза тихо:

— Казаха ми, че в боя преди малко не само си взел марат-дамане за себе си, но също така си повишил един от офицерите ни до Низшата кръв.

— Нима? — попита Мат озадачено. — Не го помня това.

— Хвърлил си нокътя си в краката му.

— А… Е, добре, може и да съм го направил. Случайно. А преливащата… Кръв и пепел, Тюон. Нямах предвид да… Мисля, че… Добре, можеш да я имаш.

— Не — каза Тюон. — Добре е, че си взел една за себе си. Не можеш да я обучиш, разбира се, но има много сул-дам, които жадуват за такъв шанс. Много рядко е мъж да плени дамане лично на бойното поле, много. Макар да знам за особеното ти предимство, другите не знаят. Това много ще повиши репутацията ти.

Мат сви рамене. Какво друго можеше да направи? Но пък щом дамане щеше да е негова, можеше да я освободи или нещо такова.

— Ще се разпоредя офицерът, когото си издигнал, да бъде прехвърлен като твой личен адютант — каза Тюон. — Има добро досие, може би прекалено добро. Беше назначен на тази длъжност при брода, защото го смятаха за… възможен съмишленик на фракция, която да се вдигне срещу нас. Сега ръси похвали за теб. Не знам какво си направил, за да промениш мнението му. Изглежда, имаш особена дарба в това.

— Само да се надяваме, че имам също толкова дарба да изтръгна победа — изпъшка Мат. — Лошо е, Тюон.

— Никой друг не мисли така. — Каза го внимателно, без да спори с него всъщност. Заявен факт.

— Все едно, прав съм. Ще ми се да не бях, но съм. Скапано съм прав.

— Ако не си, ще загубя влияние.

— Ще се оправиш — каза Мат. — Може да те подвеждам от време на време, но в крайна сметка можеш да си сигурна, че винаги съм безопасен залог.