Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (23)

Глава 22
Вайлд

Егвийн се стресна и се събуди и Гавин запуши устата й с ръка.

Спомените се върнаха като светлина призори. Все още се криеха под счупената кола. Въздухът все още миришеше на изгоряло дърво. Земята бе черна като въглен. Беше нощ.

Тя погледна Гавин и кимна. Наистина ли се беше унесла? Нямаше и да помисли, че е възможно при тези обстоятелства.

— Ще отида да огледам — прошепна Гавин.

— Ще дойда с теб.

— Ще те усетят.

— Явно никога не си издебвал човек от Две реки, Гавин Траканд. Обзалагам се на сто тарвалонски марки, че съм по-тиха от теб.

— Да — прошепна Гавин. — Но ако се доближиш на десет крачки до някоя от преливащите им, ще те усетят, колкото и да си тиха. Патрулират из лагера.

Тя се намръщи. Как го беше разбрал това?

— Обикалял си.

— Малко — прошепна той. — Не ме видяха. Претърсват палатките, взимат в плен всеки, когото намерят. Няма да можем да се крием тук още дълго.

Не би трябвало да е излизал, без да я пита.

— Ние…

Гавин се вцепени, а тя млъкна и се заслуша. Стъпки. Двамата се отдръпнаха и проследиха с погледи как шараите извеждат десетина пленници на откритото пространство, където беше стояла командната палатка. Няколко бяха войници, толкова пребити, че едва можеха да вървят, имаше и готвачи и ратаи. Ризите на всички бяха смъкнати.

Някой беше татуирал на гърбовете им някакъв символ. Егвийн поне смяташе, че са татуировки. Символите можеше да са и жигосани.

Появи се тъмнокож шарайски страж, който влачеше след себе си вестоносче, явно намерено скрито в лагера. Отпра ризата от гърба на разплаканото момче и го бутна на земята. Шараите носеха странно облекло, с голям ромб, изрязан на гърба. Егвийн видя, че стражът също има белег на гърба, татуировка, която едва се различаваше на тъмната му кожа. Облеклото му иначе изглеждаше официално — халат от твърда тъкан, който стигаше почти до коленете му. Под него носеше риза с дълги ръкави.

От тъмното излезе друг шарай, почти съвсем гол, само с дрипави гащи. Вместо татуировка на гърба имаше татуировки по раменете. Пълзяха нагоре по врата му като извити лози, преди да загърнат челюстта и страните му. Приличаха на извити ръце с дълги ноктести пръсти, които придържаха главата му отдолу.

Другите стражи се размърдаха неспокойно. Явно новодошлият ги притесняваше. Той отиде до коленичилото вестоносче, вдигна ръка и се усмихна ехидно.

Гърбът на момчето изведнъж пламна и се появи татуиран знак като на другите пленници. Вдигна се пушек и момчето изрева от болка. Гавин ахна. Мъжът с татуировките по лицето… можеше да прелива.

Няколко от пазачите замърмориха. Егвийн почти можеше да разбере думите им. Преливащият им кресна като на псета и те млъкнаха уплашено, а той се обърна и си тръгна.

„Светлина!“, помисли Егвийн.

В тъмното се чу шумолене и се появиха две жени с широки копринени рокли. Едната имаше по-светла кожа и след като се огледа, Егвийн откри, че някои от войниците също са светлокожи. Не всички шараи бяха черни като тези, които бе видяла досега.

Лицата на жените бяха много красиви. Дори изящни. Егвийн се присви. Според това, което бе видяла досега, тези двете сигурно бяха преливащи. Ако се приближаха още, можеше да я усетят.

Двете жени огледаха пленниците. На светлината на фенерите Егвийн успя да види татуировки и на техните лица, само че не бяха толкова смущаващи като на мъжете. Бяха като листа, минаваха под ушите и се разтваряха като цветя на бузите. Двете жени си зашепнаха и Егвийн отново остана с чувството, че почти може да ги разбере. Да можеше само да запреде нишка и да ги подслуша…

„Идиотка“, каза си тя. Преливането тук щеше да я убие.

Около пленниците се струпаха още хора. Егвийн затаи дъх. Сто, двеста, още се приближиха. Не говореха много. Тихи, сериозни хора изглеждаха тези шараи. Повечето бяха с дрехи с изрязани гърбове и се виждаха татуировките им. Това символи на обществено положение ли бяха?

Отначало предположи, че колкото по-важен е някой, толкова по-сложна му е татуировката. Само че офицерите — трябваше да допусне, че са офицери, с пера на шлемовете, скъпи копринени дрехи и златна броня, направена сякаш от пришити една за друга монети, — имаха много малки отвори с мънички татуировки под раменете.

Последните, които дойдоха — тълпата им направи път, — бяха най-странните от всички. Двама мъже и жена, яхнали магарета, и тримата с красиви копринени поли, а животните бяха накичени със златни и сребърни синджири. Яркоцветни пера се полюшваха от сложните прически на тримата. Бяха голи от кръста нагоре, включително жената, освен скъпоценностите и огърлиците на гърдите им. Гърбовете им бяха оголени, а главите обръснати отзад почти до темето. Татуировки нямаха.

Тъй че… благородници някакви? Само че лицата им бяха изпити и измъчени, а очите посърнали. Ръцете им изглеждаха тънки, почти като на скелети. Какво им бяха направили на тези хора?

Изглеждаше съвсем нелепо. Шараите несъмнено бяха изумителен народ, като айилците, ако не и повече. „Но защо дойдоха сега? — помисли Егвийн. — Защо, след толкова столетия изолация, най-сетне са решили да нахлуят?“

Нямаше съвпадения на този свят, не и от такава величина. Бяха дошли, за да ударят нейните хора, и бяха действали с тролоците. Вкопчи се в това обяснение. Каквото и да научеше тук, щеше да е от съдбоносна важност. Точно сега не можеше да помогне на армията си — Светлината дано да дадеше поне някои от тях да са се спасили, — тъй че трябваше да научи каквото можеше.

Гавин я побутна. Тя го погледна и усети тревогата му за нея.

„Сега ли?“, прошепна той безмълвно и посочи зад тях. Може би докато вниманието на всички беше привлечено от… каквото там ставаше, щяха да успеят да се измъкнат. Запълзяха бавно и безшумно назад.

Една от преливащите шараи извика и Егвийн замръзна. Бяха я забелязали!

Не. Не. Вдиша дълбоко да укроти сърцето си, което сякаш се опитваше да изскочи от гърдите й. Жената говореше на другите. Стори й се, че чу думите „Свърши се“.

Събралите се коленичиха. Тримата с накитите наведоха глави още по-ниско. А след това въздухът около пленниците се огъна.

Не можеше да го обясни другояче. Загърна се и… и сякаш се разкъса, заизвива се като вихрушка в горещ ден. Нещо се оформи от това разкъсване — висок мъж с лъскава броня.

Тъмнокос, със светла кожа, с броня, но без шлем. Носът му беше леко извит. Бронята като че ли цялата бе направена от монети, сребристи и застъпващи се. Бяха излъскани до такъв блясък, че отразяваха лицата на хората около него като огледало.

— Справихте се добре — заяви мъжът на коленичилите пред него. — Може да станете.

От тъмното се появиха няколко преливащи и му се поклониха. Той смъкна едната си ръкавица, пресегна се небрежно и почеса главата на един от мъжете, както господар гали кучето си. После каза замислено:

— Значи тези са новите инацал. Знае ли някой от вас кой съм аз?

Пленниците се присвиха уплашено. Макар шараите да се бяха изправили, пленниците не се бяха осмелили да го направят. Всички мълчаха.

— Подозирам, че не — каза мъжът. — Макар че човек никога не знае дали славата му не го е изпреварила. Кажете ми знаете ли кой съм. Изречете го и ще ви пусна на свобода.

Отговор не последва.

— Е, ще чуете и ще запомните — каза мъжът. — Аз съм Бао, Вайлдът. Аз съм вашият спасител. Изпъплил съм от дълбините на скръбта и съм се възвисил, за да приема славата си. Дошъл съм да подиря онова, което ми бе отнето. Запомнете това.

Пленниците се свиха още повече, явно объркани. Гавин дръпна Егвийн за ръкава и посочи назад, но тя не помръдна. Имаше нещо в този мъж…

Изведнъж той вдигна глава. Огледа преливащите жени, после зашари с очи в тъмното.

— Някой от вас, инацал, познава ли Дракона? — попита мъжът някак разсеяно. — Говорете. Кажете ми.

— Аз го видях — каза един от пленените войници. — Няколко пъти.

— Говори ли с него?

— Не, велики господарю — каза войникът. — Айез Седай говореха с него. Аз не.

— Да. Безпокоях се, че ще сте безполезни — каза Бао. — Слуги, наблюдават ни. Не сте претърсили този лагер толкова добре, колкото твърдите. Усещам наблизо жена, която може да прелива.

Егвийн потрепери. Гавин я дръпна за ръката да тръгнат, но ако побегнеха, със сигурност щяха да ги заловят. Светлина! Тя…

Внезапен шум от една от падналите палатки накара тълпата да се обърне. Бао вдигна ръка и Егвийн чу вик в тъмното. След миг Леане профуча през тълпата, стегната във Въздух и ококорена. Бао я приближи до себе си и я задържа увита в невидимите за Егвийн сплитове.

Леане беше жива! Как беше останала скрита? Светлина! Какво можеше да направи за нея?

— Аха — каза Бао. — Една от тези… тези Айез Седай. Ти. Говорила ли си с Дракона?

Леане не отвърна. Чест й правеше, че запази лицето си безизразно.

— Впечатляващо — каза Бао. Пресегна се и я докосна с пръсти по брадичката. Вдигна другата си ръка и струпаните пленници изведнъж започнаха да се гърчат и пищят. Лумнаха в пламъци и зареваха в предсмъртна агония. Егвийн едва се овладя да не посегне към Верния извор. Плачеше, когато всичко свърши, но не помнеше кога е започнала.

Шараите се размърдаха.

— Не се гневете — каза им Бао. — Знам, че понесохте много, за да ми донесете няколко живи, но от тях щяха да станат лоши инацал. Не са отгледани за това, а през войната нямаме време да ги обучим. Убиването им сега е милост в сравнение с онова, което щяха да понесат. Освен това тази… тази Айез Седай ще ни послужи.

Маската на Леане се беше пропукала и въпреки разстоянието Егвийн видя омразата й.

Бао още държеше брадичката й в шепата си.

— Красиво същество си — каза той. — За жалост красотата е безсмислена. Ще занесеш послание от мен до Луз Терин, Айез Седай. Онзи, който се нарича Преродения Дракон. Кажи му, че съм дошъл да го убия и с това ще завладея този свят. Ще взема онова, което първоначално беше мое. Кажи му това. Кажи му, че си ме видяла, и ме опиши добре. Той ще ме познае.

— Както хората тук го чакаха с пророчество, както те го обсипаха със слава, така хората на моята земя чакаха мен — продължи той. — Изпълних техните пророчества. Той е фалшив, а аз съм истински. Кажи му, че най-сетне ще получа удовлетворение. Той трябва да дойде при мен, за да се изправим един срещу друг. Ако не дойде, ще убивам и унищожавам. Ще завладея народа му. Ще поробя децата му, ще взема жените му за себе си. Един по един ще прекършвам, унищожавам или ще властвам над тези, които е обичал. Единственият начин да избегне това е да дойде и да се изправи срещу мен. Кажи му това, малка Айез Седай. Кажи му, че един стар приятел го чака. Аз съм Бао, Вайлдът, Онзи, що е притежаван само от земята. Драконоубиеца. Някога ме знаеше по име, което презря — Барид Бел.

Барид Бел? Спомени от уроците в Бялата кула се върнаха в ума на Егвийн. Барид Бел Медар… Демандред.

 

 

Бурята във вълчия сън беше нещо променливо. Перин кръстосваше с часове Пограничните земи, гостуваше на вълчи глутници, докато тичаше през сухи речни корита и разбити хълмове.

Гаул се беше научил бързо. Нямаше и за миг да устои срещу Убиеца, разбира се, но поне се беше научил да държи облеклото си непроменено — макар че булото му все още се лепваше на лицето му, когато беше стъписан.

Оставяха облачета мъгла във въздуха, докато се придвижваха от хълм на хълм. Бурята беше понякога силна, понякога слаба. В този момент в Кандор цареше призрачно безмълвие. Тревистият планински пейзаж беше осеян с всевъзможни отломки. Палатки, керемиди, платно от кораб, дори наковалня, забита с върха надолу в разкаляния склон.

Опасно мощната буря можеше да се разрази навсякъде във вълчия сън и да опустоши градове и лесове. Перин беше видял тайренски шапки, издухани чак до Шиенар.

Спря да отдъхне на билото на един хълм. Гаул дотича до него. От колко време търсеха Убиеца? Няколко часа, от една страна. От друга — колко земя бяха обходили? Вече три пъти се бяха връщали при запасите си с храна, за да ядат. Означаваше ли това, че е минал цял ден?

— Гаул — каза Перин. — От колко време го правим това?

— Не мога да кажа, Перин Айбара — отвърна Гаул. Погледна към слънцето, но него го нямаше. — Дълго. Ще трябва ли да спрем и да спим?

Добър въпрос. Стомахът на Перин изведнъж изръмжа и той им направи храна: сушено месо и самун хляб. Щеше ли сътвореният хляб да ги нахрани във вълчия сън, или просто щеше да изчезне, щом го изядат?

Второто. Храната изчезваше още докато Перин я поглъщаше. Трябваше да разчитат на припасите си, може би да вземат още от ашамана на Ранд при ежедневното отваряне на портала. Засега той измести до торбите им с храна, взе сушено месо и се върна при Гаул на север.

Щом седнаха да хапнат отново, Перин се замисли за сънния шип. Носеше го със себе си в изключено положение, както го беше научила Ланфеар. Не правеше купол, но можеше да го направи, ако поискаше.

Ланфеар едва ли не му го беше подарила. Какво означаваше това? Защо му се бе присмяла?

Откъсна парче сушено месо. Беше ли в безопасност Файле? Ако Сянката откриеше какво прави тя… Жалко, че не можеше да я нагледа поне.

Затърси вълците. Тук, в Пограничните земи, имаше стотици. Може би хиляди. По-близките поздрави, като отпрати миризмата си, смесена с образа му. Десетината отговора, които го достигнаха, не бяха думи, но умът му ги разбра като думи.

„Млади бико!“ Беше от един вълк, наречен Бели очи. „Последният лов е тук. Ще ни поведеш ли?“

Много от тях питаха това напоследък и Перин не знаеше как да го изтълкува.

„Защо трябва аз да ви поведа?“

„Ще бъде с твоя зов — отвърна Бели очи. — С твоя вой.“

„Не разбирам какво имаш предвид — изпрати Перин. — Не можете ли да ловувате сами?“

„Не и тази плячка, Млади бико.“

Перин поклати глава. Отговор като други, които бе получавал.

„Бели очи. Виждал ли си Убиеца? Коляча на вълци? Дебнел ли ви е тук?“

Изпрати го широко и няколко други вълка му отвърнаха. Познаваха Убиеца. Образът и миризмата му бяха препратени между много вълци, също като тези на Перин. Никой не го беше виждал наскоро, но времето беше нещо странно за вълците. Перин не беше сигурен колко скоро означава тяхното „наскоро“.

Отхапа от сушеното месо, усети се, че ръмжи тихо, и спря. Беше се помирил с вълка в себе си, но това не значеше, че ще му позволи да надделее.

„Млади бико — изпрати Извита дъга, стара женска, водачка на глутница. — Лунна ловкиня отново върви в сънищата. Търси те.“

„Благодаря ти — отзова се Перин. — Знам. Ще я отбягвам“.

„Ще отбягваш луната? — върна му Извита дъга. — Трудно нещо, Млади бико. Трудно.“

Имаше право.

„Видях Търсачка на сърца току-що — изпрати Стъпки, млад вълк с черна козина. — Носи нова миризма, но е тя.“

Други вълци потвърдиха. Търсачка на сърца наистина беше във вълчия сън. Някои я бяха видели на изток, но според други беше видяна на юг.

Но Убиеца? Къде беше той, щом не преследваше вълци? Перин се усети, че отново ръмжи.

Търсачка на сърца. Това трябваше да е една от Отстъпниците, макар да не разпозна образите, които му пратиха. Беше древна, както и спомените на вълците, но често нещата, които те помнеха, бяха късове от късове на онова, което бяха виждали предците им.

— Някаква новина? — попита Гаул.

— Още една от Отстъпниците е тук — изсумтя Перин. — Прави нещо на изток.

— Включва ли нас?

— Отстъпниците винаги включват и нас — отвърна Перин и стана. Докосна Гаул по рамото и ги измести в посоката, указана от Стъпки. Мястото не беше точно, но щом Перин се появи там, завари няколко вълка, които бяха видели Търсачка на сърца на път към Пограничните земи предния ден. Изпратиха му пламенни поздрави и го попитаха дали ще ги поведе.

Той отклони въпросите и попита точно къде са видели Търсачка на сърца. Беше Мерилор.

Перин измести натам. Странна мъгла бе надвиснала над околността. Високите дървета, посадени от Ранд, се отразяваха тук и острите им върхове пробиваха мъглата горе.

Палатки бяха осеяли околността като гъби. Айилските шатри бяха многобройни и между тях в мъглата проблясваха готварски огньове. Този лагер беше стоял тук достатъчно дълго, за да се отрази във вълчия сън, макар да се местеха платнища и да изчезваха походни постели, както ставаше в призрачно и безтелесно място.

Перин поведе Гаул между редиците палатки и коневръзите без коне. Чуха някакъв звук и замръзнаха. Тихо мърморене. Перин прибягна до хитрината, която беше видял от Ланфеар, и сътвори гънка от… нещо около себе си, нещо, което беше невидимо, но спираше звука. Беше странно, но го направи с преграда без въздух в нея. Защо ли тази преграда спираше звука?

Промъкнаха се до една голяма палатка. Беше на Родел Итуралд, един от Великите капитани, ако се съдеше по знамето. Вътре жена с панталони ровеше документите на масата. Изчезваха между пръстите й.

Перин не я познаваше. Беше ужасно грозна. Определено не беше очаквал това от една от Отстъпниците. Не и такова надвиснало чело, топчест нос, разногледи очи и рядка коса. Не разбра проклятията й, макар да схвана смисъла им от тона.

Гаул го погледна и Перин посегна за чука си, но се поколеба. Да нападне Убиеца беше едно, но една от Отстъпниците? Беше сигурен в способността си да устои на сплитове тук във вълчия сън. Но все пак…

Жената отново изруга, когато листът, който четеше, изчезна. После вдигна глава.

Реакцията на Перин бе мигновена — той сътвори тънка като хартия стена между себе си и нея, нейната страна изрисувана като точно копие на пейзажа зад него, неговата — прозрачна. Тя погледна право към него, но не го видя и се обърна.

Гаул издиша с облекчение. „Как направих това?“, помисли Перин. Не го беше упражнявал. Просто изглеждаше правилно.

Търсачка на сърца — това трябваше да е тя — махна с пръсти и палатката над нея се разцепи. Тя се издигна във въздуха и се понесе към черната буря в небето.

— Изчакай тук и гледай за опасност — прошепна Перин на Гаул.

Гаул кимна. Перин предпазливо последва Търсачка на сърца, като се издигна във въздуха с мисъл. Опита се да оформи нова стена между себе си и нея, но беше много трудно да поддържа точната картина, докато се движеше. Затова се задържа на разстояние и вдигна кафяво-зелена стена между себе си и Отстъпницата, с надеждата, че тя ще подмине тази малка странност, ако случайно погледне надолу.

Тя се задвижи по-бързо и Перин се помъчи да не изостане. Погледна надолу и стомахът му се обърна от гледката на смаляващия се пейзаж на Мерилор.

Не минаха през облаците. Облаците се стопиха, както и земята долу, а те навлязоха в някакво черно място. Искри светлина се появиха около Перин. Жената над него спря, увисна за няколко мига във въздуха, после бързо се понесе надясно.

Перин я проследи отново, като се оцвети — кожата си, дрехите, всичко — в черно, за да се скрие. Жената се приближи към една от точиците светлина, която се разшири и обхвана почти цялото небе пред нея.

Търсачка на сърца изпъна напред ръцете си и ги опря в светлината. Мърмореше нещо. Перин усети, че трябва да чуе какво говори, затова рискува и се доближи още, макар да подозираше, че разтуптяното му сърце ще го издаде.

— … и ми го отне? — рече тя. — Мислиш ли, че ме интересува? Дай ми лице от счупен камък. Какво ме интересува? Това не съм аз. Ще ти взема мястото, Моридин. Ще е мое. Това лице просто ще ги накара да ме подценят. Да те изгори дано.

Перин се намръщи. Не схващаше много какво говори тази жена.

— Хайде, хвърлете армиите си срещу тях, глупци — продължи да мърмори тя. — Аз ще победя в крайна сметка. Едно насекомо може да има хиляда крака, но само една глава. Унищожи главата и денят е твой. Ти само отсичаш краката, тъп глупако. Тъп, нагъл, непоносим глупак. Ще имам каквото ми се полага, ще…

Млъкна и се обърна рязко. Уплашен, Перин мигновено се изпрати долу на земята. Подейства, за щастие — не беше сигурен, че ще стане в онова място на светлини.

Гаул подскочи, а Перин си пое дъх и каза:

— Хайде да…

Огнено кълбо се пръсна в земята до него. Перин изруга и се превъртя, охлади се с лъхналия вятър и си представи чука си в ръката.

Търсачка на сърца се спусна на земята сред вълна от енергия. Силата бликаше от нея.

— Кой си ти? — попита ядосано. — Къде си? Аз…

Изведнъж присви очи към Перин — беше го видяла едва сега, след като черното по облеклото му бе избледняло.

— Ти! — изкрещя тя. — Ти си виновен за това!

И вдигна ръце. Очите й лумнаха от омраза — Перин я подуши въпреки задухалия вятър. Тя хвърли към него нажежен до бяло сноп светлина, но той го огъна около себе си.

Жената се стъписа. Винаги се стъписваха. Не съзнаваха ли, че тук нищо не е реално, освен това, което си мислиш, че е реално? Перин изчезна, появи се отново зад нея и вдигна чука. След това се поколеба. Жена?

Тя се завъртя рязко, изкрещя и раздра земята под него. Перин скочи в небето и въздухът се опита да го задържи… но той направи същото като преди и сътвори стена от нищо. Нямаше вече въздух, който да го сграбчи. Затаил дъх, изчезна и се появи отново на земята, и вдигна пред себе си брегове пръст, за да спрат хвърлените към него огнени кълба.

— Умри! — изкрещя жената. — Трябва да умреш. Плановете ми бяха съвършени!

Перин изчезна, като остави статуя на себе си. Появи се до палатката, където Гаул чакаше с вдигнато копие. Вдигна стена между тях и жената, оцвети я, за да ги скрие, и направи преграда, която да спре звука.

— Вече не може да ни чуе.

— Силен си тук — отрони замислено айилецът. — Много силен. Мъдрите знаят ли за това?

— Още съм кутре в сравнение с тях — отвърна Перин.

— Може би. Не съм ги виждал, а и те не говорят за това място на мъже. — Гаул поклати глава. — Голяма чест, Перин Айбара. Имаш голяма чест.

— Трябваше да я поразя — каза Перин. Търсачка на сърца разби статуята му, после пристъпи към нея объркана. Заоглежда се трескаво.

— Да — съгласи се Гаул. — Воин, който не удари Дева, е воин, който отказва чест. Разбира се, по-голяма чест е за теб…

Щеше да е, ако я вземеше в плен. Можеше ли да го направи? Перин си пое дъх, след това се изпрати зад нея и си представи лози, пресягащи се около нея, за да я задържат. Жената закрещя проклятия и засече лозите с невидими остриета. Протегна ръка към Перин и той измести встрани.

Ходилата му изскърцаха по късчета лед, които не бе забелязал, и тя мигновено се завъртя към него и хвърли нов сплит белфир. „Хитро“, помисли той и едва успя да огъне светлината настрани. Белфирът удари склона зад него и проби дупка чак до другата страна на хълма.

Търсачка на сърца продължи сплита си с ръмжене, грозното й лице се разкриви. Сплитът се огъна назад към Перин и той стисна зъби и го задържа далече от себе си. Наистина беше силна. Тя натисна още, но най-сетне се отказа.

— Как… как можеш изобщо да…

Перин напълни устата й с вилняк. Трудно беше да се направи. Да промениш каквото и да е у някого винаги беше трудно. Само че беше по-лесно, отколкото да се опита да я превърне в животно или нещо такова. Тя вдигна ръка към устата си и в очите й се появи паника. Започна да плюе и да храчи, след това отчаяно отвори портал до себе си.

Перин изръмжа, представи си протягащи се към нея въжета, но тя ги унищожи със сплит на Огън — сигурно бе изплюла вилняка. Хвърли се през портала и Перин се измести, за да се озове точно пред него, готов също да скочи. Замръзна, щом видя, че тя се появи сред огромна армия от тролоци и Чезнещи, които го гледаха свирепо.

Перин отстъпи назад, а Търсачка на сърца вдигна ръка към устата си втрещена и изкашля още вилняк. Порталът се затвори.

— Трябваше да я убиеш — каза Ланфеар.

Перин се обърна и я видя съвсем наблизо, скръстила ръце на гърдите си. Косата й се бе променила от сребриста в тъмнокафява. Всъщност лицето й също се бе променило, приличаше малко повече на предишното, когато за първи път я беше срещнал преди две години.

Той върна чука си в ремъците. Не каза нищо.

— Това е слабост, Перин — каза Ланфеар. — В един момент го намирах за чаровно у Луз Терин, но това не го прави по-малка слабост. Трябва да я надмогнеш.

— Добре — сопна се той. — Какво правеше тя там горе с кълбата светлина?

— Нахлува в сънища — отвърна Ланфеар. — Тук беше телом. Това носи известни предимства, особено когато играеш със сънища. Мръсница! Мисли си, че познава това място, но то винаги е било мое. Щеше да е най-добре, ако я беше убил.

— Грендал беше, нали? — попита Перин. — Или Могедиен?

— Грендал — каза Ланфеар. — Макар че не трябва да използваме повече това име за нея. Дадоха й ново. Хессалам.

— Хессалам — повтори Перин. — Не го знам.

— Означава „без прошка“.

— А твоето ново има какво е? Как да те наричаме вече?

Въпросът му я накара да се изчерви.

— Все едно. Опитен си тук, в Тел-айеран-риод. Много по-добър от Луз Терин. Винаги мислех, че ще властвам до него, че само мъж, способен да прелива, ще е достоен за мен. Но мощта, която показваш тук… Мисля, че бих могла да я приема в замяна.

Перин изсумтя. Гаул се беше преместил през малката поляна между лагерните палатки, с вдигнато копие и с шуфата, покрила лицето му. Перин му махна да я смъкне. Ланфеар не само щеше да е сигурно много по-добра от Гаул във вълчия сън, но и все още не беше направила нещо застрашително.

— Ако си ме наблюдавала, знаеш, че съм женен, и то много щастливо.

— Да, знам.

— Тогава престани да ме гледаш като телешки бут, окачен за продан на пазара — изръмжа Перин. — Какво правеше Грендал тук? Какво иска?

— Не съм сигурна — отвърна небрежно Ланфеар. — Тя винаги върти три-четири коварства едновременно. Не я подценявай, Перин. Не е толкова опитна тук като някои други, но е опасна. Боец е, за разлика от Могедиен, която ще бяга от теб винаги, когато може.

— Ще го имам предвид — отвърна Перин. Отиде до мястото, където бе изчезнала през портала, и зарови в прорязаната от Силата пръст.

— Би могъл да го правиш, знаеш ли — каза Ланфеар.

Той се обърна рязко.

— Какво?

— Можеш да ходиш напред-назад до будния свят — рече тя. — Без да ти трябва помощта на някой като Луз Терин.

Не му хареса презрителната й усмивка, когато изрече името му. Тя се опита да го прикрие, но Перин надушваше омразата й всеки път, когато споменеше за него.

— Не мога да преливам — отвърна той. — Сигурно бих могъл да си представя, че мога…

— Няма да стане — каза тя. — Има граници на това, което можеш да постигнеш тук, колкото и силен да е умът. Способността да преливаш не е свързана с тялото, а с душата. Все пак има начини такъв като теб да се движи между световете телом. Онзи, когото наричаш Убиеца, го прави.

— Той не е вълчи брат.

— Не е. Но е нещо подобно. Честно казано, не съм сигурна дали друг е имал уменията му. Тъмния направи… нещо на Убиеца, когато плени душата му, или душите му. Мисля, че Семирага би могла да ни каже повече. Жалко, че е мъртва.

Ланфеар изобщо не миришеше на съжаление. Погледна към небето, но беше спокойна, не разтревожена.

— Не изглеждаш толкова притеснена, че си забелязана, както преди — подхвърли Перин.

— Бившият ми господар беше… зает. Тази последна седмица, докато те наблюдавах, рядко усещах погледа му върху мен.

— Седмица? — Перин се стъписа. — Но…

— Времето тук минава странно и самите прегради на времето са крехки. Колкото повече се приближаваш към Въртела, толкова повече ще се изкривява времето. За тези, които се приближат към Шайол Гул в реалния свят, ще е също толкова лошо. За всеки изминал за тях ден може да изминат три или четири за тези, които са отдалечени.

Седмица? Светлина! Колко ли неща се бяха случили отвън? Кой беше жив и кой — умрял, докато Перин ловуваше тук? Трябваше да чака на терена за Пътуване, за да се отвори порталът му. Но ако се съдеше по тъмнината, която бе видял през портала на Грендал, беше нощ. До спасителния му портал може би оставаха часове.

— Би могла да ми направиш портал — каза Перин. — Изход навън и обратно. Ще го направиш ли?

Ланфеар помисли, докато минаваше покрай една от мъждукащите палатки, Пръстите й се плъзнаха по платнището и то изчезна.

— Не — заяви тя накрая.

— Но…

— Трябва да се научиш да го правиш сам, ако ще сме заедно.

— Няма да сме заедно — сряза я той.

— Тази сила трябва да е от теб и за теб — продължи тя, без да обръща внимание на думите му. — Слаб си, докато си заклещен само в един от световете. Възможността да идваш тук когато поискаш ще ти даде голяма власт.

— Не ме интересува власт, Ланфеар — отвърна той. Гледаше я. Наистина беше хубава. Не толкова хубава като Файле, разбира се. Но красива все пак.

— Нима? — Тя се извърна към него. — Никога ли не си мислил какво би могъл да направиш с повече сила, повече власт, повече авторитет?

— Това няма да ме изкуси да…

— Да спасиш живота на много хора? Да опазиш деца от глад? Да спреш насилието над слабите, да сложиш край на злото, да възнаградиш доблестта? Власт да направиш хората честни и искрени?

Той поклати глава.

— Би могъл да направиш толкова много добро, Перин Айбара — каза тя, пристъпи към него, докосна лицето му и пръстите й пробягаха по брадата му.

— Кажи ми как да правя това, което прави Убиеца — каза Перин и избута ръката й. — Как се движи той между световете?

— Не мога да ти го обясня — каза тя и му обърна гръб. — Никога не ми е трябвало да науча това умение. Използвам други начини. Би могъл да го изтръгнеш от него. Съветвам те да побързаш, ако искаш да спреш Грендал.

— Да я спра?

— Не разбра ли? — Ланфеар отново се обърна към него. — Сънят, в който тя нахлуваше, не е на някой от хората в този лагер — пространство и разстояние не значат нищо за сънищата. Сънят, в който я видя да нахлува… е на Даврам Башийр. Бащата на жена ти.

И щом каза това, Ланфеар изчезна.