Серия
Колелото на времето (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Memory of Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 31 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2013)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013)

Издание:

Робърт Джордан, Брандън Сандърсън

Спомен за светлина

 

Американска, първо издание

 

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Господинова

 

Формат: 70/100/16

Печатни коли: 54

 

ИК „Бард“ ООД, 2013 г.


Глава 41
Усмивка

— Каутон е върнал драконите в боя — каза Джонет, докато се мъчеше да види през пушеците. — Чуйте ги!

Над Височините отекваха глухи гърмежи. Певара се усмихна. С Андрол, Джонет, Имарин и Канлер се бяха присъединили към Логаин и другите Аша’ман, заедно с обвързаните с тях няколко Айез Седай. Стояха на ръба на стръмния склон срещу хълма Дашар, на половин миля от мястото, където лежеше обезглавеният труп на Демандред.

Над Височините отекна нов залп драконов огън.

— Драконите няма да издържат дълго, след като хората на Таим се смесиха с шараите — каза Певара. — Драконирите не могат да се защитят от преливащи, а много лесно ще ги открият по гърмежите.

— Каутон няма друг избор — отвърна Андрол. — Вече не може да държи нищо в резерв.

— Ашамани! — Логаин закрачи към тях през дима, Габрел бе до него. — Време е да тръгваме.

— Драконите ли ще защитим? — попита Андрол.

Десетки грохнали от умора Аша’ман се вдигнаха на крака около тях и се обърнаха към Логаин.

— Не. Ще тръгнем на запад.

— На запад? — Певара скръсти ръце. — Това е извън битката!

— Там вашата Амирлин се би с Таим — каза Логаин, обърна й гръб и се загледа на запад. — Земята там, както и много от шараите, бяха погребани под кристал. Искам всеки Аша’ман, войник и Вречен, комуто не съм дал друга изрична заповед, да започне да търси. Има…

Земята се разтърси със злокобен тътен и Певара се олюля. Андрол я подхвана под мишницата, макар тя да усети умората му по връзката — бе не по-малка от нейната. Не им беше останала много сила.

Щом трусът затихна, Логаин продължи:

— Някъде там, в онази грамада от кристали, има златен скиптър. Казват, че Таим го държал, когато Егвийн ал-Вийр го надви. Ще го намерим. Ако някой от вас го види, да не го пипа. Повикайте ме.

И закрещя заповедите си на следващата група Аша’ман. Андрол се загледа след него, докато се отдалечаваше, и Певара долови разочарованието му.

— Ако онзи скиптър е ангреал или ша-ангреал, може да ни е от огромна полза — каза Имарин.

— Може би — отвърна Певара. — Според мен обаче драконите имат повече нужда от защита, отколкото ние от пръчката. Кълна се, има нещо в звука на онзи рог. Трябва веднага да атакуваме, а не да търсим бойна плячка…

— Другите Аша’ман могат да го направят — заяви Андрол. — Ние не сме длъжни.

— Какво? — попита намръщено Канлер. — Няма да се подчиниш?

— Няма — отвърна Андрол. — Той каза, че е за мъжете, които нямат други заповеди. Ние имаме. Още в началото на битката ни каза да си отваряме очите за лакеи на Таим и да се справим с тях.

— Не съм сигурен, че помни онази заповед, Андрол. — Имарин се потърка по брадичката. — И не знам дали дори ако я помни, би искал да я изпълним. Изглежда решен на всяка цена да намери онзи скиптър.

— Все пак ни даде заповедта — настоя Андрол.

— Андрол — рече Канлер, — толкова съм уморен, че сигурно няма да мога да събера сила да те наругая, ако исках. Никой тук не изглежда по-добре, а ти едва можеш да отвориш малък портал. Как ще се противопоставим на Мишраил и другите според теб?

Андрол се намръщи, но нямаше какво да му отвърне. Само че на Певара й хрумна нещо. Начин може би да успеят, макар и изтощени…

Андрол се сепна и ококори очи, а след това се усмихна широко.

— Ти си гениална, Певара!

— Благодаря — отвърна тя превзето. — Канлер, хайде ставай. Готова съм да се обзаложа на всичко, господа, че хората на Таим ще се опитат да унищожат драконите. Ние обаче ще им поднесем хубава изненада…

 

 

Каква каша беше станала.

Могедиен срита трупа на Демандред. Беше изоставен, след като шараите бяха тръгнали да се бият с войската на Каутон и да отмъстят за водача си.

Демандред. Глупакът се беше оставил да го разсеят. Ако се съсредоточиш твърде много върху личните си негодувания или ако си позволиш да се заплетеш с червеите, с които си имаш работа… е, Демандред си беше заслужил смъртта. Смърт и сигурно вечно наказание от Великия властелин.

След като Демандред вече наистина бе мъртъв, тя посегна към Единствената сила… и намери нещо друго. Блестяща река, десетократно по-мощна и десетократно по-сладка. След като толкова много Избрани бяха паднали, Великият властелин се бе разтворил за нея. Оцеляването наистина бе най-добрият начин човек да се докаже пред него.

Това веднага промени плановете й.

Първата й работа бе да изгори на прах трупа на Демандред. След това бързо запреде Маската на огледалата — о, колко сладка бе Вярната сила! — и замени облика си с образа на Демандред. Винаги се беше старала да може да уподоби другите Избрани. Демандред щеше да е труден, след като се бе променил толкова много напоследък, но Могедиен беше внимавала. Все пак никой, който я докоснеше, нямаше да се заблуди. Трябваше да внимава.

Щом постави маската си, Отпътува до задните линии на армията на Шара, сражаваща се с войските на Каутон. Тук бяха резервните части, чакащи реда си да тръгнат напред, както и снабдителни коли и някои от ранените.

Шараите зяпнаха. Бяха се подготвяли да избягат от бойното поле. Знаеха, че огромната сеанчанска армия се е включила в боя. Могедиен забеляза, че сред тях има и Айад — само три, доколкото можа да види. Две жени с татуировки и мръсен преливащ мъж, клекнал в краката им. Повечето останали бяха избити в сблъсъка с Айез Седай.

Сеанчанците. Мисълта за тях и за властната им предводителка накара Могедиен да се сгърчи. Когато Великият властелин разбереше какво е направила…

Не. Той й беше дал Вярната сила. Могедиен бе надживяла другите и само това беше от значение. Той не можеше да види навсякъде и навярно все още не знаеше, че я бяха разкрили. Как онова момиче бе видяло през Маската? Това би трябвало да е невъзможно.

Значи някой я беше предал. Все пак беше действала с Демандред в тази битка и макар да не беше толкова добър тактик като него — никой от Избраните не беше, освен може би Самаил, — разбираше боя достатъчно добре, за да поеме командването. Изобщо не го искаше, защото това я оставяше беззащитна по начин, който не й харесваше. Но отчаяните моменти налагат отчаяни действия.

Всъщност, след като помисли, прецени, че събитията се развиват доста добре за нея. Демандред беше паднал поради гордостта си. М’хаил, новото парвеню, също беше мъртъв… и много удобно беше премахнал от бойното поле водачката на Айез Седай. Тя все още разполагаше с ядрото на Тварите на Сянката на Демандред и с няколко Властелини на ужаса, няколко от Черната Аджа и десетина от Обърнатите мъже, които беше довел М’хаил.

— Това не е той! — извика един стар мъж с халат на шарайски монах. Сочеше я. — Това не е нашият Вайлд! Това е…

Могедиен го изпепели.

Спомни си разсеяно донесенията на шпионите си, че Демандред проявявал благосклонност към стария мъж, и каза с гласа на Демандред:

— По-добре да умреш, старче, отколкото жив да отхвърлиш онзи, когото трябва да обичаш. Желае ли друг някой да ме отрече?

Шараите се смълчаха.

— Убивам без сплитове — каза Могедиен. — Само аз, вашият Вайлд, мога да направя това.

Трябваше да помни да не се усмихва, дори при победа, когато хората й се кланяха. Демандред винаги беше сериозен. Докато падаха на колене, й се наложи да затаи радостта си. Да, Демандред беше свършил добра работа и й беше дал в ръцете армията на цяла държава, с която да си играе. Това наистина щеше да тръгне добре!

— Убиецо на Дракона — каза едната от коленичилите Айад. Плачеше. Колко слаби бяха тези шараи. — Видяхме, че падна…

— Как мога да падна? Имате пророчества, нали?

Жената се обърна към другата Айад.

— Те казват, че ще се биеш, Убиецо на Дракона. Но…

— Съберете пет юмрука тролоци от задните линии. — Могедиен се обърна към командира на резервната част. — И ги пратете нагоре по реката при руините.

— При руините? — попита мъжът. — Там са само бежанците от Кемлин.

— Точно така, глупако. Бежанци — деца, старци, жени, които търсят мъртвите си. Не могат да се противопоставят. Кажете на тролоците да започнат да ги избиват. Враговете ни са слаби. Една такава атака ще ги принуди да разбият отбраната и да се притекат на помощ, докато истинските воини просто биха ги оставили да измрат.

Офицерът кимна и тя видя одобрението, изписало се на лицето му. Приемаше я като Демандред. Добре. Мъжът затича да се разпореди.

Изстрелите на драконите отекнаха в далечината.

— А защо никой от нашите Айад не е отишъл да премахне онези оръжия? — попита Могедиен.

Коленичилите пред нея Айад наведоха глави.

— Останахме само десетина, Вайлд.

— Това не е довод.

Взривовете спряха. Може би някой от останалите Властелини на ужаса на М’хаил бе решил проблема с драконите.

Настръхна, щом командирът на шараите закрачи към един мърдраал. Мразеше да е на открито така. Трябваше да остане в сянка, да остави други да водят битките. Само че никога нямаше да позволи да кажат, че когато положението е наложило намесата й, е била твърде уплашена, за да…

Портал разцепи въздуха зад нея и няколко шараи извикаха. Могедиен се обърна и зяпна изумена нещо, което приличаше на тъмна пещера. И в нея имаше дракони!

— Огън! — изрева глас.

 

 

— Затвори портала! — викна Талманес и отворът във въздуха се затръшна.

— Това е една от идеите на лорд Мат, нали? — изрева Дерид, застанал до Талманес, докато драконите презареждаха. Двамата бяха запушили ушите си с восък.

— Как се сети? — ревна му Талманес.

Щом драконите бяха уязвими при стрелба, какво правиш? Стреляш с тях от скрита позиция.

Талманес се усмихна, щом Неалд отвори следващия портал пред десет дракона. Това, че много от драконовите талиги бяха толкова разнебитени, че не можеха да вървят, не значеше нищо, след като човек можеше да отвори пред тях портал и да стреля където си иска.

Този се отвори към няколко юмрука тролоци, въвлечени в свиреп бой срещу Бели плащове. Няколко Твари на Сянката извърнаха с ужас очи към драконите.

— Огън! — извика Талманес и махна с ръка надолу за сигнал, ако някой от мъжете не е успял да го чуе.

Димът изпълни пещерата и взривовете отекнаха през восъка, запушил ушите му, когато драконите отскочиха назад и изхвърлиха буря от смърт към тролоците. Изстрелите пометоха юмруците и оставиха разкъсани димящи трупове. Белите плащове завикаха ликуващо и вдигнаха мечовете си.

Неалд бързо затвори портала и драконирите презаредиха оръжията. След това Неалд направи над тях портал, обърнат надолу, за да проветри пещерата, и изхвърли дима някъде далече във въздуха.

Усмихвате ли се? — попита удивен Дерид.

— Да — каза доволно Талманес.

— Кръв и кървава пепел, лорд Талманес… Усмивката ви е ужасна. Май трябва да се усмихвате по-често.

Талманес се ухили, а Неалд отвори следващия портал към поста на хълма Дашар, където Алудра стоеше с далекоглед и няколко съгледвачи и решаваше коя да е следващата цел. Изрева позицията, а Неалд кимна и се подготвиха за следващия залп.