Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (45)

Глава 44
Двама занаятчии

Перин се събуди от някакво шумолене и предпазливо отвори очи. Намираше се в някаква тъмна стая.

„Дворецът на Берелайн“, спомни си той. Шумът на морските вълни бе затихнал, крясъците на чайките — замлъкнали. В далечината глухо отекна гръм.

Миришеше като на сутрин, но отвън все още беше тъмно. Едва различи тъмния силует, тръгнал през стаята към него. Напрегна се и позна миризмата.

— Чиад? — попита и се надигна в леглото.

Айилката не подскочи, макар че от начина, по който спря, Перин беше сигурен, че я е изненадал.

— Не трябваше да съм тук — прошепна тя. — Напрягам честта си до самите граници на позволеното ми.

— Това е Последната битка, Чиад — каза Перин. — Позволено ти е да нарушиш всякакви граници… стига да не сме я спечелили вече.

— Битката при Мерилор е спечелена, но по-голямата — при Такан’дар — все още бушува.

— Трябва да тръгвам. — Беше само по долни дрехи. Не си позволи обаче това да го притесни. Айилка като Чиад нямаше да се изчерви.

— Няма ли да ми кажеш да остана в леглото? — попита той, докато избутваше завивката и се огледа за ризата и панталоните си. Бяха сгънати и поставени с чука му до леглото. — Няма ли да ми кажеш, че не мога да се бия, докато още съм толкова изморен? Всяка жена, която познавам, като че ли смята, че това е първата й грижа.

— Открила съм, че изтъкването на глупостта прави мъжете само още по-глупави — отвърна сухо Чиад. — Освен това съм гай-шайн. Не е моя работа.

Перин я погледна и макар да не можеше да види червенината й в тъмното, надуши смущението й. Не се държеше много като гай-шайн.

— Ранд не ви ли освободи от клетвите ви?

— Той няма тази власт — отвърна тя разгорещено.

— Каква полза от чест, ако Тъмния спечели Последната битка? — сопна се Перин, докато нахлузваше панталоните си.

— Честта е всичко — каза тихо Чиад. — Струва си смъртта и си струва самият свят да се рискува за нея. Ако нямаме чест, по-добре да загубим.

Е, сигурно имаше неща, за които и той щеше да каже същото. Не носенето на глупави бели халати, разбира се — но нямаше да направи някои от нещата, които бяха правили Белите плащове, та дори светът да зависеше от това. Така че смени темата и докато си обличаше ризата, я попита:

— Защо си тук?

— Гаул — каза Чиад. — Той…

— О, Светлина! Трябваше да ти го кажа по-рано. Много съм тъп. Беше добре, когато го оставих. Още е в съня, а времето тече по-бавно там, където е той. Сигурно е минало само около час в неговото време, но трябва да се върна при него.

— В твоето състояние? — попита тя, макар да знаеше, че думите й няма да го спрат.

— Не — отвърна Перин. — Трябва някоя Айез Седай да ме изцери от умората.

— Това е опасно — каза Чиад.

— По-опасно, отколкото да позволя Ранд да умре? По-опасно, отколкото да оставя Гаул без никакъв приятел в Света на сънищата, за да брани Кар-а-карн сам?

— Е, той сигурно ще се прободе сам с копието си, ако го оставят самичък.

— Нямах предвид…

— Тихо, Перин Айбара. Ще се опитам. — Тръгна си и халатът й прошумоля в тъмното.

Перин легна отново и разтърка очите си. Беше много по-сигурен в себе си, докато се биеше с Убиеца последния път, но все пак се бе провалил. Стисна зъби. Дано Чиад да се върнеше бързо.

Чу стъпки и се надигна.

Едра фигура затъмни входа.

Майстор Люхан.

Имаше тяло като наковалня, с як торс и издути мишци. И все още не беше побелял съвсем. Беше на години, но не и изнемощял. И едва ли щеше да изнемощее някога.

— Лорд Златооки?

— О, Светлина! Майстор Люхан, точно ти от всички можеш поне да ме наричаш Перин. Ако не и „некадърен чирак такъв“.

— Стига де. — Майстор Люхан влезе. — Не съм те наричал така. Само веднъж.

— Когато счупих новата коса за майстор ал-Мур. — Перин се усмихна. — Можех да я оправя обаче.

Майстор Люхан се засмя. Огледа чука на Перин, опипа го и каза:

— Станал си майстор в занаята. — Седна на столчето до леглото. — Впечатлен съм. Не мисля, че бих могъл да направя нещо толкова хубаво като този чук.

— Направи брадвата.

— Е, да. Но тя не беше за красота. Беше за убиване.

— Понякога се налага и да убиваме.

— Да. Но никога не е красиво. Никога.

Перин кимна.

— Благодаря ти. Че си ме намерил и че си ме донесъл тук. Че си ме спасил.

— Беше и заради самия мен, синко! — каза майстор Люхан. — Ако някой може да ни измъкне от това, ще сте вие, момчета, честно. — И поклати глава, сякаш не можеше да го повярва.

Един мъж поне ги помнеше тримата като младоци — младоци, които, поне в случая с Мат, много често правеха бели.

„Всъщност съм сигурен, че Мат все още прави бели“, помисли Перин. Но в момента поне не се биеше, а говореше с някакъв сеанчанец, ако се съдеше по завихрените цветове, които се сляха в образ.

— Чиад каза, че битката при Мерилор е свършила — каза Перин.

— Свърши — каза майстор Люхан. — Донесох тук няколко от ранените ни. Трябва да се връщам при Трам и Абел, но реших да намина да те видя.

Перин кимна. Притеглянето… беше по-силно от всякога. Ранд наистина имаше нужда от него. Войната все още не беше свършила. Изобщо.

— Майстор Люхан. — Перин въздъхна. — Направих грешка.

— Грешка ли?

— Разкъсах се — каза Перин. — Пренапрегнах се. — Шибна с юмрук пилона на леглото. — Трябваше да съм по-разумен, майстор Люхан. Винаги го правя това обаче. Натоварвам се прекалено и съм негоден за работа на следващия ден.

— Перин, момчето ми. — Старият майстор се наведе над него. — Точно днес съм по-притеснен, че няма да има следващ ден.

Перин го изгледа намръщено.

— Ако някога е имало момент, в който човек да се пренапрегне, той е сега — каза майстор Люхан. — Спечелили сме една битка, но ако Прероденият Дракон не спечели неговата… Светлина, не мисля, че си направил грешка. Това е последният ни шанс в ковачницата. Това е утрото, в което се кове голямото. Днес просто продължаваш да работиш, докато не се свърши.

— Но ако рухна…

— Тогава значи си дал всичко от себе си.

— Може да се проваля, защото съм изчерпал силата си.

— Но поне няма да си се провалил, защото си я спестил. Но… Виждаш ли, всичко, което казваш, е разумно за един обикновен ден. Но днес не е обикновен ден. Не е, в името на Светлината.

Майстор Люхан хвана Перин за ръката.

— Сигурно си мислиш, че често прекаляваш, но не е така. Напротив, Перин. Ти си човек, който се е научил да се сдържа. Наблюдавал съм те как държиш чаша чай толкова деликатно, че сякаш се боиш да не я счупиш със силата си. Виждал съм те да стискаш ръката на човек и да я държиш в своята внимателно, без да стискаш много силно. Гледал съм те как се движиш сдържано, за да не бутнеш някого или да не събориш нещо… Добри уроци си научил, синко. Имаше нужда от сдържаност. Но у теб видях как едно момче порасна в мъж, който не знае как да се освободи от тези прегради. Виждам мъж, който е уплашен от ставащото, когато загуби малко контрол. Разбирам, че правиш каквото правиш, защото те е страх да не нараниш хора. Но, Перин… време е да престанеш да се сдържаш.

— Не го правя, майстор Люхан — възрази Перин. — Наистина, уверявам те.

— Така ли? Е, може и да си прав. — Майстор Люхан изведнъж замириса притеснено. — Виж, моята работа е да се държа така. Аз не съм баща ти, Перин. Съжалявам.

— Не си — каза Перин, след като майстор Люхан стана, за да си тръгне. — Нямам вече баща.

Старият майстор го погледна тъжно.

— Това, което направиха онези тролоци…

— Семейството ми не беше убито от тролоци — отрони Перин. — Беше Падан Фейн.

— Какво? Сигурен ли си?

— Един от Белите плащове ми го каза. Не лъжеше.

— Виж ти. Фейн… Той още е жив, нали?

— Да. И мрази Ранд. Има и още един. Лорд Люк. Помниш ли го? Заповядано му е да убие Ранд. Мисля… мисля, че двамата ще се опитат да го убият.

— Значи трябва да им попречиш, нали?

Перин се усмихна и се извърна, чул стъпки отвън. След миг Чиад влезе и той подуши раздразнението й, че е усетил идването й. Последва я Баин, също цялата в бяло. А след тях…

Масури. Не точно тази Айез Седай, която щеше да си избере. Перин присви устни.

— Не ме харесваш — каза Масури. — Знам го.

— Никога не съм казвал това — отвърна Перин. — Ти ми помогна много, докато пътувахме.

— И все пак не ми вярваш. Но все едно. Искаш силата ти да се възстанови, а аз съм може би единствената, готова да го направи. Мъдрите и Жълтите щяха да те напляскат като бебе, че искаш да си тръгнеш.

— Знам — рече Перин и седна на леглото. — Трябва да знам обаче защо се срещаше с Масема зад гърба ми.

— Дойдох тук да изпълня молба — каза Масури и замириса развеселено. — А ти казваш, че няма да позволиш да ти направя тази услуга, докато не отговоря на въпроса ти?

— Защо трябваше да го правиш, Масури? — настоя Перин. — Кажи.

— Смятах да го използвам — отвърна слабичката Айез Седай.

— Да го използваш?

— Влиянието над човек, който се беше нарекъл Пророка на Дракона, можеше да се окаже полезно. — Замириса смутено. — Друго беше времето, лорд Айбара. Преди да те познавам. Преди да те опознае която и да е от нас.

Перин изсумтя.

— Бях глупава — продължи Масури. — Това ли искаше да чуеш? Бях глупава, но оттогава се научих.

Перин я изгледа. После въздъхна и протегна ръка. Пак си беше отговор на Айез Седай, но един от най-преките, които беше чувал.

— Направи го. И ти благодаря.

Тя хвана ръката му и той усети как умората му се изпари — избутана беше навън като стара вата, стояла натикана в кутийка. Почувства се съживен, крепък. Силен отново. Направо скочи на крака.

Масури се отпусна и седна на леглото. Перин стисна юмрук. Чувстваше се готов да се опълчи дори на самия Тъмен.

— Чудесно е.

— Казвали са ми, че съм изключително добра точно с този сплит — отрони уморено Масури. — Но внимавай, това е…

— Да — прекъсна я Перин. — Знам. Тялото все още е уморено. Просто не мога да го усетя.

Всъщност последното не беше съвсем вярно. Можеше да усети умората, като змия, свила се дълбоко в дупката си, дебнеща и чакаща. Щеше да го погълне отново.

Това означаваше, че първо трябва да свърши работата си. Пое си дълбоко дъх и призова чука към себе си. Оръжието не помръдна.

„Да. Това е реалният свят, не вълчият сън.“ Взе чука и го пъхна в ремъците на колана си. Обърна се към застаналата на прага Чиад. Надуши и Баин, която бе излязла навън.

— Ще го намеря — увери я Перин. — Ако е ранен, ще го донеса тук.

— Добре. Но няма да ни намериш тук.

— Отивате на Мерилор? — попита той изненадано.

— Някои от нас трябва да носят ранените тук за Цяра — каза Чиад. — Не е правено от гай-шайн преди, но може би е редно да го правим сега.

Перин кимна и затвори очи. Представи си, че се унася, че е на ръба на съня. Времето, прекарано във вълчия сън, бе обучило ума му добре. Можеше да се самоизлъже с малко съсредоточаване. Това не променяше света тук, но променяше възприятието му.

Да… унесен на ръба на съня… и ето я пътеката. Той пое по разклонението към вълчия сън телом и долови съвсем лекото ахване на Масури, щом измести между световете.

Отвори очи и се спусна в бушуващите ветрове. Направи безветрена яма във въздуха около себе си и укрепналите му крака докоснаха леко земята. Само няколко клатещи се стени бяха останали от двореца на Берелайн от тази страна. Една от тях се пръсна и ветровете издърпаха камъните в небето. Градът отвъд тях беше почти заличен, купища каменни отломки тук-там издаваха местата на някогашните здания. Небето заскърца като огъващ се под чук метал.

Перин призова чука в ръката си и тръгна на своя последен лов.

 

 

Том Мерилин седеше на голям почернял от сажди балван, пушеше лулата си и гледаше края на света.

Разбираше това-онова от намиране на най-добро място за гледане на представление. Смяташе, че това е най-доброто място на света. Канарата, на която седеше, беше досами входа към Ямата на Ориста, толкова близо, че ако се наведеше назад и присвиеше очи, можеше да надникне и да улови светлините и сенките, които играеха вътре. Надникна. Нищо не се беше променило.

„Пази се там вътре, Моарейн. Моля те.“

Също така беше достатъчно близо до края на пътеката, с изглед към долината долу. Изпуфка дим от лулата и поглади мустаци с кокалчетата на пръстите си.

Някой трябваше да запише това. Не можеше да прекара цялото време в притеснения за нея. Тъй че затърси в ума си подходящите думи, с които да опише това, което виждаше. Заряза думи като „епично“ и „велико“. Бяха почти изхабени от употреба.

Вятърът задуха на вълна през долината и развя кадин-сор на айилците, които се биеха с врагове с червени була. Мълнии се изсипаха над линията на Заклетите в Дракона, която бранеше пътеката нагоре към входа на пещерата. Блясъците изхвърлиха човешки тела във въздуха. След това мълнии започнаха да бият по тролоците. Облаците се вихреха напред и назад и ту Ветроловките овладяваха времето, ту Сянката си го връщаше. Никоя от двете страни не бе успяла все още да спечели явно предимство за дълго.

Изгърбени Тъмни създания беснееха из долината и избиваха с лекота. Въпреки усилията на десетки хора вкупом Мракохрътите не падаха. Дясната страна на долината бе покрита с гъста мъгла, която буйните ветрове незнайно защо не можеха да издухат.

„Кулминационно?“, помисли Том и задъвка лулата си. „Не. Твърде очаквано.“ Ако използваш думи, които хората очакват, те бързо се отегчават. Една велика балада трябваше да е неочаквана.

Човек трябва винаги да е неочакван. Започнат ли хората да те очакват — започнат ли да предвиждат пищните ти жестове, започнат ли да търсят топката, която си скрил с ловкост на ръката си, или да се усмихват, преди да си стигнал развръзката на разказа си — време е да си събереш наметалото, да се поклониш още веднъж за всеки случай и да си ходиш. В края на краищата най-малко ще очакват да направиш това, когато всичко друго върви добре.

Наведе се отново назад и надникна в тунела. Не можеше да я види, разбира се. Твърде далече навътре беше. Но можеше да я усети в ума си заради връзката.

Взираше се в края на света с упорство и решимост. Неволно се усмихна.

Битката долу кипеше като месомелачка и разкъсваше хора и тролоци на парчета мъртва плът. Айилците се биеха в края на бойното поле срещу пленени от Сянката свои братовчеди. Силите им като че ли бяха изравнени, поне преди да дойдат Мракохрътите.

Бяха неуморими обаче тия айилци. Изобщо не показваха умора, макар да беше минало… Том нямаше представа колко време е минало. Спал беше може би пет или шест пъти, откакто бяха дошли на Шайол Гул, но не знаеше дали това означава дните. Погледна към небето. Никакъв помен от слънцето, макар че преливането на Ветроловките — и Купата на Ветровете — бе довело върволица бели облаци, които се сблъскваха с черните. Облаците сякаш водеха своя битка, преобърнато отражение на боевете долу. Черно срещу бяло.

„Гибелно?“, помисли той. Не, не беше подходящата дума. Щеше непременно да направи балада от това. Ранд го заслужаваше. Моарейн също. Щеше да е нейната победа, колкото и неговата. Трябваха му думи. Правилните думи.

Търсеше ги, докато слушаше как айилците удрят копията си в щитовете и се втурват на бой. Докато слушаше воя на вятъра в тунела и докато я усещаше, застанала там, долу.

Долу доманските стрелци с арбалети зареждаха трескаво. Доскоро бяха стреляли хиляди. Сега бе останала нищожна част.

„Може би… ужасяващо.“

Беше правилната дума, но не подходящата. Може да не беше неочаквана, но беше много, много вярна. Усещаше го в костите си. Жена му се биеше на живот и смърт. Силите на Светлината, изтласкани почти до ръба на смъртта. Светлина, колко беше уплашен. За нея. За всички тях.

Но думата беше прозаична. Трябваше му нещо по-добро, нещо съвършено.

Долу тайренците забиваха отчаяно пиките си в нападащите тролоци. Заклетите в Дракона се биеха с всевъзможни оръжия. Един последен парен фургон лежеше наблизо разбит, докарал товар със стрели за лъкове и арбалети през последния портал от Бейрлон. Не бяха получавали боеприпаси вече от часове. Изкривяването на времето тук и бурята пречеха на Единствената сила.

Том специално си отбеляза фургона — трябваше да го опише така, че да съхрани чудото с него, да покаже как студените му железни страни бяха отклонявали стрелите преди падането му.

Имаше героизъм във всяка бойна линия, във всяко изпъване на тетивата и във всяка ръка, държаща оръжие. Как да предаде това? Но и как, също тъй, да предаде страха, разрухата, пълната странност на всичко това? Предния ден — в паузата на някакво странно, кърваво примирие — двете страни бяха спрели, за да разчистят телата на мъртвите.

Трябваше му дума, която да предаде усещането за хаос, смърт, бъркотията, голата храброст.

Долу няколко уморени Айез Седай тръгнаха нагоре по пътеката, в края на която седеше Том. Подминаха стрелците и огледаха бдително над бойното поле за преливащи.

„Изящно — помисли Том. — Това е думата. Неочаквана, но вярна. Величаво и изящно. Не. Не величаво. Нека думата да си остане сама. Ако това е подходящата дума, ще подейства и сама. Ако е погрешната дума, добавянето на други само ще я направи по-жалка.“

Точно такъв трябваше да е краят. Небето се разкъсва, докато враждуващите страни се бият за власт над самите стихии, хора от всевъзможни народи и държави стоят упорито, със сетни сили. Ако Светлината спечелеше, щеше да е на косъм.

Това, разбира се, го ужасяваше. Хубаво чувство. Трябваше да влезе в баладата. Дръпна от лулата и разбра, че го направи само за да не затрепери. Цяла страна от стената на долината наблизо избухна и засипа с камъни хората, които се биеха долу. Не знаеше кои от преливащите са го направили. На това бойно поле имаше Отстъпници. Том се стараеше да стои по-далече от тях.

„Ето какво получаваш, старче, когато не знаеш кога да си тръгнеш“, напомни си той. Но се радваше, че не бе могъл да избяга, че опитите му да остави зад гърба си Ранд, Мат и другите се бяха провалили. Наистина ли щеше да предпочете да си седи в някой кротък хан някъде, докато се разиграваше Последната битка? Докато тя влезе там вътре сама?

Поклати глава. Беше глупак, като всеки друг мъж или жена. Просто имаше достатъчно опит, за да го осъзнае. Човек трябва да преживее доста годинки, преди да може да схване това.

Приближаващата се група Айез Седай се разпадна, някои останаха долу, а една закуцука право нагоре към пещерата. Кацуан. Айез Седай бяха станали много по-малко, отколкото в началото. Жертвите се трупаха. Разбира се, повечето от дошлите тук бяха знаели, че ги очаква смърт. Тази битка беше най-отчаяната и вероятността сражаващите се да оцелеят беше нищожна. От всеки десет, дошли да се бият при Шайол Гул, само един беше все още жив. Том знаеше със сигурност, че старият Родел Итуралд бе изпратил последно писмо за сбогом на жена си, преди да приеме командването. И толкова по-добре.

Кацуан кимна на Том и продължи към пещерата, където Ранд се сражаваше за съдбата на света. Щом се озова с гръб към Том, той метна нож във въздуха — другата му ръка продължаваше да държи лулата в устата му. Удари Айез Седай в гърба, точно в средата, и й пресече гръбнака.

Падна като чувал картофи.

„Много изхабен израз е този — помисли Том и пуфна облаче дим. — Чувал картофи? Друго сравнение ще ми трябва тук. А и колко често падат чувалите с картофи? Рядко.“ Падна като… като какво? Ечемик, изсипал се от скъсания край на чувал, свлякъл се на земята на купчина. Да, това беше по-добре.

Щом Айез Седай рухна на земята, сплитът й угасна и разкри под маската на Кацуан, която си беше сложила, друго лице. Том позна жената, макар и смътно. Доманка. Как й беше името? Джеайне Кайде. Това беше, да. Хубава жена.

Том поклати глава. Походката беше съвсем сбъркана. Никоя ли от тях не разбираше, че походката на човек е толкова отличителна, колкото и носът му? Всяка жена, опитала се да се промъкне покрай него, смяташе, че да промени лицето си и роклята — и гласа, да речем — ще е достатъчно да го заблуди.

Смъкна се от скалата, повлече трупа и го натика в една дупка наблизо — вътре вече имаше пет тела, тъй че ставаше тясно. Дръпна пак от лулата, смъкна наметалото и го нагласи така, че да покрие щръкналата навън ръка на Черната сестра.

Надникна още веднъж в тунела. Макар да не можеше да види Моарейн, това го поуспокои. После се върна на скалата си и извади хартия и перото си.

И — под гръмовете, ревовете, взривовете и воя на вятъра — започна да съчинява.