Серия
Колелото на времето (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Memory of Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 31 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2013)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013)

Издание:

Робърт Джордан, Брандън Сандърсън

Спомен за светлина

 

Американска, първо издание

 

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Господинова

 

Формат: 70/100/16

Печатни коли: 54

 

ИК „Бард“ ООД, 2013 г.


Глава 10
Да използваш дракони

Перин яздеше Стъпко пред леката конница от силите на Елейн — Бели плащове, майенци, геалданци и част от Бандата на Червената ръка. Само малка част от войските им. Това беше идеята.

Възвиха косо към тролоците, вдигнали стан извън Кемлин. Градът все още тлееше. Планът на Елейн с маслото беше прогонил повечето от съществата навън, но някои още държаха стените горе.

— Стрелци, огън! — ревна Арганда.

Гласът му бе заглушен за повечето в грохота на атаката, от пръхтенето на коне и тропота на копита. Достатъчно обаче щяха да чуят, за да започнат стрелбата, а останалите бездруго знаеха какво да правят.

Перин се сниши над врата на коня. Надяваше се чукът да не му потрябва в този излаз. Профучаха покрай тролоците, възвиха пред тях и замятаха стрели. След това обърнаха и се отдалечиха от града.

Перин хвърли поглед през рамо и бе възнаграден с гледката на падащи тролоци. Бандата мина след конницата му, достатъчно близо, за да хвърли дъжд от стрели.

Последваха тролокските стрели — дебели и черни, дълги почти колкото копия и мятани от огромни лъкове. Няколко от конниците му паднаха, но атаката му беше бърза.

Тролоците не нарушиха позицията си пред градските стени. Конниците забавиха, а Арганда се приближи до Перин и изсумтя:

— Още не нападат.

— Тогава ще ги удряме още и още — отвърна Перин. — Докато не издържат.

 

 

— Атаките ни продължават, ваше величество — съобщи вестоносецът, преминал през портал, направен от две Родственички до лагера на Елейн в Леса. — Лорд Златоокия изпраща вест: ще продължат през деня, ако се наложи.

Тя кимна и вестоносецът препусна обратно натам, откъдето бе дошъл. Бремският лес беше задрямал, с голи като през зимата клони.

— Твърде много работа отнема това пренасяне на сведения напред-назад — каза тя недоволно. — Жалко, че не можахме да накараме онези тер-ангреали да проработят. Авиенда каза, че с един можеш да виждаш отдалече, а с друг — да чуваш отдалече. Но желание и искане спъват краката, както казва Лини. Все пак ако можех да видя боя със собствените си очи…

Биргит си замълча. Вперила поглед напред, златокосата Стражничка с нищо не издаде, че е чула думите й.

— В края на краищата мога да се защитя сама — каза Елейн. — Както съм го доказвала по много поводи.

Никакъв отговор. Двата коня крачеха тихо един до друг, копитата им затъваха в меката пръст. Лагерът около тях бе устроен така, че да се вдига и мести на бегом. Войнишките „палатки“ представляваха намазани със смола платнища върху въжета, изпънати между дървета. Единствените походни мебели бяха в личния й павилион и в командния също. Родственичките имаха една група, готова с портали, за да прехвърлят Елейн и командирите й по-навътре в горите.

Повечето от силите й чакаха в готовност, като изпънат лък със заредена стрела. Но тя нямаше да влезе в бой с тролоците при техните условия. Според сведенията някои от юмруците им все още стояха на градските стени и прекият щурм щеше да е пагубен, щом засипеха смърт над нея отгоре.

Щеше да ги изтегли навън. Щом това изискваше търпение, така да бъде.

— Решила съм — продължи Елейн към Биргит. — Просто ще прескоча през портал, за да хвърля поглед на тролокската армия лично. От безопасно разстояние. Бих могла да…

Биргит бръкна под туниката си и извади медальона с лисичата глава, който носеше — едно от трите несъвършени копия, които Елейн беше направила. Мат държеше оригинала и едно копие. Мелар беше избягал с другото.

— Опиташ ли нещо такова — каза тя, все така вперила очи напред, — ще те метна на проклетото си рамо като пиян мъж кръчмарска слугиня в шумна нощ и ще те прибера в лагера. Светлината да ми е на помощ, ще го направя, Елейн.

Елейн се намръщи.

— Припомни ми защо точно ти дадох един от тези медальони?

— Не съм сигурна — отвърна Биргит. — Показа забележителна предвидливост и истински усет за самосъхранение. Напълно нетипично за теб.

— Не е честно, Биргит!

— Знам! Изключително нечестно е да ми се налага да се разправям с теб. Не бях сигурна, че си го забелязала. Всички ли Айез Седай са толкова безразсъдни като теб, или просто на мен ми се падна от това котило?

— Стига си мърморила — сопна се Елейн, докато кимаше усмихната на мъжете, които отдаваха чест по пътя им. — Започвам да съжалявам, че не си взех Стражник, обучен в Кулата. Поне нямаше да ми държи толкова дързък език.

Биргит се изсмя.

— Не мисля, че разбираш Стражниците толкова добре, колкото си въобразяваш, Елейн.

Елейн прекрати спора, докато минаваха покрай терена за Пътуване, където Сумеко и другите Родственички прехвърляха напред-назад вестоносци от бойните полета. Споразумението й с тях засега се спазваше.

В джоба на роклята си Елейн носеше писмото на Егвийн — на Амирлинския трон — във връзка с Родството и стореното от нея. Почти усещаше горещината, излъчвана от писмото, макар да беше прикрита зад официален стил и съгласие, че сега не е моментът да се тревожат за такива неща.

Тук я чакаше още работа. Егвийн рано или късно щеше да види логиката в това да разреши Родственичките да действат в Андор под надзора на Елейн. Точно зад терена за Пътуване забеляза един уморен шиенарец, който тъкмо вземаше мях с вода от мъж от Две реки. Шиенарецът имаше превръзка на едното око и лицето му й беше познато.

— Юно? — попита Елейн изненадано и дръпна юздите на Лунна сянка.

Той се сепна и едва не се поля, докато пиеше жадно.

— Елейн? — Избърса чело с ръкава си. — Чух, че си скапаната… кралица вече. Така трябваше и да стане, предполагам, след като беше проклетата Щерка-наследница. Прощавай. Само Щерка-наследница. Хич не си проклета.

— Можеш да ругаеш колкото искаш, Юно — каза сухо Елейн. — Нинив не е тук. Но ти какво правиш тук?

— Амирлин — отвърна й той. — Трябваше й вестоносец и взеха та избраха точно мен. Вече дадох проклетия доклад на Егвийн на командирите ти, сякаш ще им свърши някаква скапана работа. Заехме си проклетите позиции и почнахме да разузнаваме тъпия Кандор. Искаш ли подробности?

Елейн се усмихна.

— Ще чуя доклада от командирите си, Юно. А ти отдъхни и иди да си вземеш проклета баня, скапан син на овчарски цирей.

Юно пръсна глътка вода при думите й. Елейн се усмихна. Беше чула тази ругатня от един войник едва вчера и още не знаеше защо я смятат за толкова страхотна. Имаше добър ефект обаче.

— Аз… Никаква скапана баня не ми трябва — каза Юно. — Ъъ, ваше величество. Имах си петте минути почивка. Тролоците скоро може да атакуват скапания Кандор и няма да позволя другите да се бият без мен. — Отдаде й чест с ръка на гърдите и се поклони, преди да забърза обратно към терена за Пътуване.

— Жалко — каза Биргит. — Беше добра компания за пиене. Щеше да ми хареса да поостане малко. — През връзката Елейн усети друга реакция от нея, особено както се беше загледала в задника на Юно.

Елейн се изчерви.

— Няма време за това точно сега. — И за двете неща.

— Просто гледах — отвърна невинно Биргит. — Предполагам, че точно сега трябва да изслушаме докладите от бойните полета, нали?

— Да, трябва — каза твърдо Елейн.

Биргит не изказа раздразнението си, но Елейн можеше да го усети. Биргит мразеше бойното планиране, което според Елейн беше странно за жена, сражавала се в хиляди битки, героиня, спасила живота на безброй хора в някои от най-великите моменти в историята.

В командния павилион Башийр бе увлечен в разговор с няколко от командирите: Абел Каутон, Гален и Тром, помощник-командир на Белите плащове. Самият Галад — също като Перин — беше с щурмовите сили при Кемлин. Елейн намираше Тром за изненадващо любезен — много повече от самия Галад.

— Е? — попита тя.

— Ваше величество. — Тром й се поклони. Не му харесваше, че е Айез Седай, но го прикриваше добре. Другите в павилиона отдадоха чест. Башийр обаче само й махна дружески, посочи картите и каза:

— Докладите от всички фронтове са тук. Бежанци от Кандор се стичат към Амирлин и войниците й, а това включва значителен брой годни за бой мъже. Домашна и търговска охрана най-вече. Силите на лорд Итуралд все още чакат лорд Дракона, преди да се прехвърлят на Шайол Гул. — Башийр потърка мустаци с юмрук. — Щом се прехвърлят в онази долина, няма да има път за отстъпление.

— А армията на Пограничниците? — попита Елейн.

— Държи се — отвърна Башийр и посочи друга карта, на Шиенар. Елейн смътно се зачуди дали Юно не съжалява, че не се сражава с останалите от народа си при Клисурата. — Последният вестоносец каза, че се боят, че ще ги надвият, и обмисляме контролирано отстъпление.

Елейн се намръщи.

— Толкова ли са зле нещата там? Трябваше да удържат, докато аз приключа с тролоците в Андор и се присъединя към тях. Такъв беше планът.

— Беше — съгласи се Башийр.

— Ще ми кажеш, че един план, в сражение, трае само докато се извади първият меч? Или докато падне първата стрела?

— Докато се вдигне първата пика — отвърна Башийр.

— Разбирам това. — Елейн заби пръст в картата. — Но също така знам, че лорд Агелмар е достатъчно добър пълководец, за да задържи глутница тролоци, особено с армиите на Пограничниците зад гърба му.

— Държат засега — каза Башийр. — Но са силно притиснати. — Вдигна ръка, за да прекъсне възражението й. — Знам, че отстъплението ви притеснява, но ви съветвам да не се опитвате да се налагате над Агелмар. Той заслужава репутацията си на Велик капитан и е там, докато ние сме далече. Ще знае какво да направи.

Тя си пое дъх.

— Да. Прав си. Виж дали Егвийн може да му прати малко бойци. Междувременно ние трябва да спечелим битката си тук бързо. — Боят на четири фронта започваше бързо да изцежда ресурсите.

Елейн имаше не само познат терен, на който да воюва, но и най-добрите шансове. Ако другите армии успееха да се задържат здраво, докато тя премахне тролоците в Андор, можеше да се присъедини към Лан и Агелмар и да превърне Клисурата от патова ситуация в победа. Оттам можеше да изпрати подкрепления на Егвийн и да възвърне Кандор.

Армията на Елейн беше най-съществената част в цялата операция. Ако тя не спечелеше в Андор, другите армии нямаше да получат никаква подкрепа. Лан и Итуралд щяха да похабят силите си и да загубят войната на изтощение. Егвийн можеше и да има шанс — в зависимост от това какво щеше да хвърли срещу нея Сянката обаче. Елейн не държеше да го научи.

— Трябва да принудим тролоците да ни атакуват — каза тя. — Веднага.

Башийр кимна.

— Ускорете набезите — продължи Елейн. — Не им давайте мира. Дайте им да разберат, че ако не атакуват, ще ги избием до крак.

— А ако просто се оттеглят в града? — попита Тром. — Пожарите загасват.

— Тогава, харесва ли ни, или не, докарваме драконите и започваме да изравняваме Кемлин със земята. Не можем да чакаме повече.

 

 

Андрол се мъчеше да остане буден. Питието, което му бяха дали… го приспиваше. Каква беше целта на това?

„Нещо свързано с преливането“, помисли си той замаян. Единствената сила бе изгубена за него, макар да нямаше щит. Що за питие можеше да направи това на човек?

Горкият Имарин плачеше във връзките си. Не бяха успели да го Обърнат все още, но докато часовете се точеха, изглеждаше все по-близо до прекършването. Андрол се размърда и изви глава. Едва успя да различи тринайсетте мъже, които Таим бе използвал в процеса. Седяха отпуснати около маса в сумрачната стая. Бяха изтощени.

Андрол си спомни… Виковете на Таим предишния ден. Беше ругал мъжете, твърдеше, че работата им вървяла много бавно. Бяха изразходвали много сила за първите мъже и жени, които бяха Обърнали, и сега явно им беше по-трудно.

Певара спеше. Чаят я беше упоил. След нея бяха дали и на него, но някак между другото. Като че ли забравяха за него през повечето време. Таим всъщност се беше ядосал, когато разбра, че са дали чая на Певара. Искал беше тя да е следващата Обърната, явно, а процесът изискваше жертвата да е способна да прелива.

— Пуснете ме!

Андрол изви глава към новия глас. Аборс и Мишраил издърпаха през вратата ниска жена със смугла кожа. Товейн, една от Айез Седай, които Логаин беше обвързал.

Близо до него Логаин се размърда, без да отваря очи.

— Какво правите! — попита Товейн вбесено. — Светлина! Аз… — Млъкна, щом Аборс запуши устата й. Мъжът с гъстите вежди беше един от тия, дето бяха минали на страната на Таим доброволно, още преди да започне Обръщането.

Андрол се опита, все още със замаяна глава, да измъкне ръцете си от връзките. Въжетата не поддаваха. Че как иначе? Евин беше забелязал, че са разхлабени, и ги беше стегнал отново.

Чувстваше се толкова безсилен. Безполезен. Мразеше това чувство. Ако имаше нещо, на което бе посветил живота си, то беше никога да не е безполезен. Винаги да знае нещо за положението.

— Обръщайте я — чу се гласът на Таим.

Андрол изви врат. Таим седеше на масата. Обичаше да седи там за Обръщанията, но не гледаше Товейн. Галеше нещо в ръцете си. Нещо, което приличаше на диск…

Изведнъж се изправи и го пъхна в кесия на кръста си.

— Другите се оплакват от изтощение от толкова много Обръщане. Е, ако Обърнат тази, тя може да се влее в редиците и да даде силата си. Мишраил, ти идваш с мен. Време е.

Мишраил и няколко други отидоха при Таим. Стояха така, че Андрол не можеше да ги види.

Таим тръгна към вратата и отсече:

— Искам, докато се върна, тази жена да е Обърната.

 

 

Лан препусна в галоп по каменистата земя към Клисурата сякаш за стотен път, макар да се беше сражавал тук по-малко от седмица.

Принц Кайсел и крал Еазар го настигнаха и Кайсел изрева:

— Какво има, Дай Шан? Нова атака? Не видях сигнала за тревога!

Лан се взираше в сумрака. Огньовете от трупове и дървета грееха от двете му страни, докато водеше щурма на няколкостотин малкиери. Горенето на трупове беше трудно, но не само светлината им трябваше. Искаха да лишат тролоците от храна.

Чу нещо напред, нещо, което го ужаси. Нещо, от което се беше страхувал.

Взривове.

Далечните изригвания вдигаха грохот като блъскащи се една в друга канари.

— Светлина! — Кралица Етениел Кандорска се присъедини към тях, пришпорила белия си скопец. — Това ли е, което си мисля?

Лан кимна. Етениел извика през рамо на свитата си нещо, което Лан не можа да улови. Беше пълна жена, доста внушителна за Пограничните земи. Свитата й включваше лорд Балдер — нейния Мечоносец — и побелелия Калян Рамзин, новия й съпруг.

Приближиха Клисурата, където воините се биеха, за да удържат зверовете. Няколко кандорски конници до огньовете отпред изведнъж се разхвърчаха във въздуха.

— Лорд Мандрагоран! — Някакъв мъж с черно палто им махаше. Наришма. Забърза към тях, с неговите Айез Седай по петите му. Лан винаги имаше един преливащ на фронтовите линии, но им беше заповядал да не се бият. Трябваха му свежи за спешни случаи.

Като този.

— Преливане ли? — попита той и забави Мандарб.

— Властелини на ужаса, Дай Шан — отвърна задъхано Наришма. — Поне двайсет.

— Над двайсет преливащи — каза Агелмар. — Ще ни изколят като агнета.

Лан огледа мрачния пейзаж, някогашното му отечество. Отечество, което никога не бе познавал.

Трябваше да изостави Малкиер. Признанието се извъртя като нож в гърдите му, но трябваше да го направи.

— Имате отстъплението си, лорд Агелмар — каза Лан. — Наришма, вие преливащите можете ли да направите нещо?

— Можем да се опитаме да прережем сплитовете им от въздуха, ако се приближим достатъчно — отвърна Наришма. — Но ще е трудно, може би невъзможно, след като използват само ленти Огън и Земя, и при толкова много на тяхна страна… ами, ще ни ударят и ще ни довършат…

Взрив наблизо разтресе земята, Мандарб се вдигна на задните си крака и едва не хвърли Лан от седлото. Лан успя да го овладее, почти заслепен от блесналата светлина.

— Дай Шан! — викна Наришма.

— Иди при кралица Елейн! — изрева Лан. — Преливащи да прикрият отстъплението ни. Ще ни накълцат на кайма без тях. Върви!

Агелмар вече ревеше на бойците да се оттеглят, изкарваше напред стрелци да открият огън по преливащите и да ги измъкне под прикритието им. Лан измъкна меча от ножницата и препусна в галоп да изтегли конниците.

„Светлината да ни опази“, помисли си, докато ревеше останал без глас и се мъчеше да спаси каквото може от конницата си.

Клисурата беше изгубена.

 

 

Елейн чакаше неспокойно.

Бремският лес беше стара гора, от тези, които сякаш имат своя собствена душа. Древните дървеса бяха чворестите й пръсти, протегнали се от земята, за да усетят вятъра.

Трудно беше да не се чувстваш мъничка в гора като Брем. Макар много от дърветата да бяха голи, Елейн усещаше хиляди очи, вперени в нея от дълбините на леса. Неволно си спомни за приказките, които й бяха разказвали като дете, истории за Леса, пълен с горски разбойници — някои добродушни и хубави хора, други — с извратени като на Мраколюбци сърца.

„Всъщност…“ — помисли Елейн, щом си спомни една от историите. Извърна се към Биргит.

— Ти не си ли извела веднъж банда крадци от тази гора?

Биргит се намръщи.

— Надявах се да не си чувала точно тази.

— Ограбила си кралицата на Алдешар! — каза Елейн.

— Много учтива бях с нея — отвърна Биргит. — Тя не беше добра кралица. Мнозина твърдяха, че не е била законната.

— Става дума за принципа!

— Точно затова го направих. — Биргит се намръщи. — Поне… поне мисля, че беше…

Елейн не настоя за повече. Биргит винаги ставаше неспокойна, когато й се напомнеше, че спомените й от предишни животи заглъхват. Понякога изобщо нямаше спомени от предишните си животи. Друг път определени случки се връщаха на порой в паметта й, за да изчезнат в следващия миг.

Елейн водеше ариергарда, който щеше — на теория — да е ударната сила, нанасяща унищожението на врага.

Сухите листа изхрущяха, щом задъханата вестоноска пристигна от терена за Пътуване.

— Идвам от Кемлин, ваше величество — каза жената. — Лорд Айбара се срази успешно с тролоците. Идат насам.

— Светлина, захапаха стръвта — каза Елейн. — Сега се приготвяме. Иди си почини. Много скоро ще ти трябва цялата сила.

Вестоноската кимна и препусна в галоп, а Елейн предаде последната вест на Талманес, айилците и Трам ал-Тор.

 

 

Елейн чу нещо в гората, вдигна ръка и прекъсна доклада на гвардейката. Лунна сянка застъпва неспокойно напред покрай присвитите в храстите мъже. Всички мълчаха. Войниците сякаш едва дишаха.

Елейн прегърна Извора. Силата нахлу в нея, а с това — и сладостта на един разцъфнал свят. Умиращата гора стана сякаш по-цветна в прегръдката на сайдар. Да. Нещо се катереше по хълмовете в далечината. Войниците й, хиляди, подкарали конете отвъд границите на пълното изтощение, бързо се приближаваха към Леса. Елейн вдигна далекогледа и успя да различи гърчещата се грамада тролоци, връхлитаща зад тях на черни вълни, които заливаха вече потъналата в сенки земя.

— Най-после! — възкликна Елейн. — Стрелци, напред!

Мъжете на Две реки се задвижиха от дърветата пред нея. Бяха една от най-малките сили от армията й, но ако сведенията за храбростта и уменията им не бяха преувеличени, щяха да са полезни колкото три пъти по-голяма обикновена част стрелци с лъкове.

Няколко от по-младите започнаха да зареждат стрели на лъковете.

— Задръж! — извика Елейн. — Тези, които идват първи, са наши.

Трам и водачите му повториха заповедта. Мъжете отпуснаха лъковете.

— Ваше величество — каза Трам. — Момците могат да ги поразят при този обхват.

— Нашите войници все още са твърде близо — каза Елейн. — Трябва да ги изчакаме да дойдат тук.

— Извинете, милейди — каза Трам. — Но никой мъж от Две реки не би пропуснал изстрел като този. Конниците са в безопасност, а тролоците също имат лъкове.

Беше прав за последното. Някои от тролоците се спираха за достатъчно дълго, за да изпънат огромните си лъкове. Хората на Перин препускаха незащитени и от краката на конете на не малко от тях вече стърчаха стрели с черни пера.

— Стреляйте тогава — каза Елейн. — Да, стреляйте!

Вятърът лъхна, запращяха сухи листа и голи като скелети клони. Мъжете на Две реки изпънаха лъковете. Светлина! Щяха ли наистина да могат да стрелят толкова надалече и да са точни? Тролоците бяха на стотици крачки.

Стрелите полетяха високо като ястреби. Беше чувала Ранд да се перчи със стрелбата си и беше виждала понякога стрелба с дългия лък на Две реки. Но това… толкова много стрели, извисили се във въздуха с невероятна точност…

Стрелите се извиха на дъга и се спуснаха, без нито една да падне прекалено близо. Изсипаха се като дъжд над тролокските редици, особено над стрелците им. Няколко разпръснати тролокски стрели им отвърнаха, но бойците на Две реки бяха разкъсали редовете им.

— На това му се вика чудесна стрелба — каза Биргит. — Чудесна, и още как…

Мъжете на Две реки стреляха пак, и пак, докато хората на Перин навлизаха в гората.

— Арбалети! — извика Елейн, извади меча си и го вдигна високо. — Напред, Легион на Дракона!

Мъжете на Две реки отстъпиха сред дърветата, а стрелците с арбалети излязоха напред. Имаше две пълни знамена от тях, от Легиона на Дракона, и Башийр ги беше обучил добре. Оформиха три редици, едната застанали прави, за да стрелят, докато другите презареждаха коленичили. Смъртта, която отпратиха към тролоците, удари като съкрушителна вълна, разтърси настъпващата армия и хиляди паднаха мъртви.

Елейн сниши меча си към тролоците. Мъжете на Две реки се бяха качили по клоните на първите дървета и стреляха от тях. Не бяха толкова точни от неудобните си позиции, но не беше и нужно. Смъртта засипваше тролоците отпред и отгоре и те започнаха да залитат и да падат.

„Хайде…“ — помисли Елейн.

Вълната тролоци прииждаше към гората и стрелците. Голяма част от чудовищата се откъсна и пое на изток. Пътят, граничещ с Бремския лес, беше натам и щеше да е оправдано тролоците да го завземат, а след това да настъпят по него и да обкръжат силите на Елейн. Или поне така щяха да помислят Сенчестите.

— Назад в Леса! — извика Елейн и размаха меча си. — Бързо!

Стрелците с арбалети пуснаха по още една стрела, след което заотстъпваха през храсталаците. Мъжете на Две реки скочиха на земята и също тръгнаха назад. Елейн обърна Лунна сянка и подкара предпазливо в тръс. Скоро стигна до оставената на позиция част геалданци на Алиандре, застанали в плътни редици, с пики и алебарди.

— Оттегляте се веднага щом ударят! — извика им тя. — Искаме да ги привлечем още навътре!

Още навътре в леса, където ги чакаха сисвай’айман.

Елейн мина покрай Алиандре и тъмнокосата кралица й кимна почтително. Хората й бяха поискали кралицата им да отиде с Берелайн в болницата в Майен, но Алиандре беше отказала. Може би гледката как Елейн водеше лично войските си в бой я беше тласнала да вземе това решение.

Първите тролоци нахлуха в Леса с ръмжене и рев. Трудно им беше да се бият в гората. Хората можеха да използват за прикритие много повече неща, да издебват от засада лутащите се между дърветата огромни същества, да ги секат и пронизват отзад. Подвижните сили на стрелците с лъкове и арбалети можеха да стрелят от прикритие — ако го правеха добре, тролоците дори нямаше да разберат от коя посока идват стрелите.

Щом поведе гвардията си към пътя, Елейн чу откъм тролоците взривове и крясъци. Прашкарите мятаха гърмящите пръчки на Алудра по чудовищата и блясъците отскачаха от тъмните стволове.

Излязоха на пътя точно когато тролокската орда, водена от няколко мърдраала с катраненочерни наметала, се изля на него. Можеха бързо да обкръжат във фланг силата на Елейн… но Червените ръце вече бяха изкарали драконите на позиция на пътя. Талманес стоеше, стиснал ръце зад гърба си, върху куп сандъци и оглеждаше бойците си. Знамето на Червената ръка плющеше зад него, кървава длан на бяло поле, обрамчено с червено, а Алудра ревеше указания за насочване, придружени от ругатни заради грешките или мудните действия на драконирите.

Пред Талманес бяха подредените дракони, почти сто на брой, изпънати през широкото пътно платно в четири редици и разпръснати по полята около пътя. Елейн беше твърде далече, за да го чуе, когато даде заповед за огън. И толкова по-добре, защото последвалият гръм я разтърси все едно самата Драконова планина бе решила да изригне. Лунна сянка подскочи, изцвили и Елейн едва успя да се удържи на седлото. Бързо запуши ушите на кобилата със сплит Въздух, когато драконирите затъркаляха оръжията си настрани, за да може вторият ред да открие огън.

Запуши уши и тя, след като укроти Лунна сянка. Биргит продължаваше да се бори с подплашеното си животно и накрая скочи от него. Третият ред дракони се затъркаля напред, за да стреля.

Въпреки че бе запушила ушите си, Елейн усети как земята подскочи от грохота и дърветата се разлюляха. Последва четвъртият залп и я разтърси до костите. Елейн си пое дъх и издиша, успокои сърцето си и зачака димът да се разнесе.

Първото, което видя, бе Талманес, все така изправен на купа сандъци. Първата редица дракони се беше изтеглила назад и презареждаха. Другите три реда също пълнеха припряно дулата с взривната прах и металните кълба.

Силен полъх от запад разчисти достатъчно дим… и Елейн ахна.

Хиляди тролоци лежаха по земята на тлеещи късове, много от тях — напълно издухани от пътя. Ръце, крака, валма коса и козина, парчета лежаха пръснати сред дупките в земята, широки цели два разтега. Там, където доскоро бе имало хиляди тролоци, беше останало само кръв, натрошени кости и дим. Много от дърветата наоколо бяха разбити на трески. От мърдраалите в челото нямаше и помен.

Драконирите снишиха запалителните си палки, без да изстрелят последните заряди. Малцината оцелели тролоци в тила се пръснаха в гората.

Елейн погледна Биргит и се ухили. Стражничката продължаваше да гледа напред строго, докато няколко гвардейки тичаха да хванат коня й.

— Е? — попита Елейн, след като отпуши ушите си.

— Мисля… — почна Биргит. — Тези неща са мръсни. И неточни. И скапано ефективни.

— Да — каза гордо Елейн.

Биргит поклати глава. Доведоха коня й и тя го яхна.

— Свикнала бях с мисълта, че един мъж и лъкът му са най-опасното съчетание, което тази земя е познавала, Елейн. Сега… сякаш не стига, че мъже открито преливат и че сеанчанците използват преливащи в бой… а имаме и тези неща. Не ми харесва накъде отива това. Ако едно момченце с метална тръба може да унищожи цяла армия…

— Не разбираш ли? — каза Елейн. — Никога повече няма да има война. Спечелваме тази и ще има мир, както иска Ранд. Никой, освен тролоци, няма да тръгне на бой, след като знаят, че ще се изправят срещу такива оръжия!

— Щом казваш — отвърна Биргит, но поклати глава. — Лично аз не вярвам толкова в човешката мъдрост, колкото ти.

Елейн изсумтя, вдигна меча си към Талманес и той вдигна своя в отговор.

Първата стъпка в унищожаването на тази тролокска армия бе направена.