Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (7)

Глава 6
Усет

Павилионът затихна отново. Перин мразеше врявата, а миризмите на хората вътре не правеха положението по-добро. Отчаяние, гняв, страх. Ужас.

Повечето от това бе насочено към жената, застанала на входа на павилиона.

„Мат, благословен глупако — помисли Перин и се усмихна широко. — Ти успя. Наистина успя!“

За първи път от много време цветове закръжиха пред очите му при мисълта за Мат. Видя Мат на кон: яздеше по прашен път, залисан с нещо, което държеше. Перин пропъди образа. Къде беше заминал Мат сега? Защо не се беше върнал с Моарейн?

Все едно. Моарейн се беше върнала. Светлина, Моарейн! Перин понечи да тръгне към нея, за да я прегърне, но Файле го хвана за ръкава. Той проследи погледа й.

Ранд. Лицето му бе пребледняло. Отдръпна се от масата, сякаш забравил за всичко друго, и тръгна към Моарейн. Пресегна се колебливо и докосна лицето й.

— Кълна се в майчиния си гроб — прошепна Ранд и падна на колене пред нея. — Как?

Моарейн се усмихна и отпусна ръка на рамото му.

— Колелото тъче така, както то пожелае, Ранд. Забравил ли си това?

— Аз…

— Не както ти искаш, Преродени Драконе — промълви тя с нежност. — Не както иска който и да е от нас. Може би някой ден ще се извърти докрай и ще престане да съществува. Не вярвам този ден да е днес. Нито скоро.

— Коя е тази жена? — попита намръщено Редран. — И що за глупости дрънка?

Млъкна, щом нещо невидимо го перна отстрани по главата и го накара да подскочи. Перин се озърна към Ранд, а после забеляза усмивката на устните на Егвийн. Долови мириса на задоволството й въпреки всички хора в павилиона.

Нинив и Мин, които стояха наблизо, миришеха на пълно стъписване. Светлината да дадеше дано Нинив да остане така още малко. Викането нямаше да помогне точно сега.

— Не отговори на въпроса ми — каза Ранд.

— Напротив — отвърна с обич Моарейн. — Просто не беше отговорът, който искаше.

Паднал на колене пред нея, Ранд отметна глава и се засмя.

— Светлина, Моарейн! Изобщо не си се променила, нали?

— Всички се променяме, ден след ден — отвърна тя и се усмихна. — Аз — повече от някои, особено напоследък. Стани. Аз би трябвало да коленича пред теб, милорд Дракон. Всички ние.

Ранд стана и отстъпи назад, за да позволи на Моарейн да влезе в павилиона. Перин улови друга миризма и се усмихна, щом Том Мерилин се шмугна в шатрата зад нея. Старият веселчун му намигна.

— Моарейн. — Егвийн пристъпи напред. — Бялата кула благославя завръщането ти и те посреща с отворени обятия. Службата ти не е забравена.

— Хм. Да, трябваше да се сетя, че откриването на нова Амирлин ще ми се отрази добре — каза Моарейн. — Това е облекчение, защото май си спомням, че бях на път да я укротя, ако не и дори да я екзекутирам.

— Някои неща се промениха.

— Явно. — Моарейн кимна. — Майко. — Мина покрай Перин, стисна го за ръката и му смигна.

Един по един владетелите от Пограничните земи извадиха мечове и се поклониха, или я удостоиха с реверанси. Всеки от тях, изглежда, я познаваше лично. Много от другите в павилиона все още изглеждаха объркани, макар че Дарлин явно знаеше коя е тя. Беше по-скоро… замислен, отколкото объркан.

Моарейн се поколеба до Нинив. Точно в този момент Перин не можа да улови миризмата на Нинив. Стори му се застрашителна. „О, Светлина! Ето, почва се…“

И тогава Нинив разпери ръце и прегърна Моарейн.

Моарейн за миг замръзна. Замириса стъписано. А после се отзова на прегръдката някак майчински и потупа Нинив по гърба.

Нинив я пусна, отдръпна се и изтри от окото си сълза. Сълза?! Нинив?!

След което изръмжа:

— Да не си посмяла да кажеш на Лан за това!

— Не би ми хрумнало и насън — отвърна Моарейн, продължи напред и застана в центъра на павилиона.

— Непоносима жена — измърмори Нинив и изтри сълза и от другото си око.

— Моарейн — каза Егвийн. — Дойде тъкмо навреме.

— Имам усет за това.

— Е — продължи Егвийн, след като Ранд се върна до масата, — Ранд… Прероденият Дракон… е решил да държи тази земя като откуп за исканията си и отказва да изпълни дълга си, освен ако не се съгласим с прищевките му.

Моарейн присви устни и взе договора за Драконовия мир, след като Галад й го остави на масата. Огледа го.

— Коя все пак е тази жена? — настоя Редран. — И защо ние… Ще спрете ли с това!? — Вдигна ръка, сякаш го бяха пернали с нишка Въздух, след което погледна ядосано към Егвийн… само че този път един от стоящите наблизо ашамани бе този, който миришеше доволно.

— Добър изстрел, Грейди — прошепна Перин.

— Благодаря, лорд Перин.

Грейди щеше да я знае само от разкази, разбира се, но приказките за Моарейн се бяха разпространили сред тези, които следваха Ранд.

— Е? — каза Егвийн.

— „И ще се случи тъй, че съграденото от хорски ръце ще се разбие — зашепна Моарейн. — Сянката ще легне над Шарката на Века и Тъмния отново ще простре ръка над човешкия свят. Жени ще заплачат и мъже ще заридаят, когато земните народи бъдат раздрани като стара дрипа. Нищо не ще остане и нищо не ще устои.“

Хората се размърдаха неспокойно. Перин погледна питащо към Ранд.

— „Но ще се роди един, който ще въстане срещу Сянката — заговори Моарейн по-високо. — Ще се роди той отново, тъй както се е раждал преди и ще има да се ражда отново, без край! Драконът ще се прероди, и ще има плач и скърцане на зъби в деня на неговото прерождение. Във власеници ще облече той хората и косите с пепел ще ги накара да си посипят, и ще разруши, отново света с идването си, като разкъса всички връзки, що го крепят! Като отскубнала се от вериги зора ще ни заслепи той и ще ни изгори, но ще въстане Прероденият Дракон и ще се възправи той срещу Сянката в Последната битка, и кръвта му ще ни даде Светлината. Сълзи нека да потекат, о, люде на света. Плачете за своето спасение.“

— Айез Седай — каза Дарлин. — Извинете, но това е много злокобно.

— Поне ще бъде спасение — отвърна Моарейн. — Кажете ми, ваше величество. Това пророчество повелява да пролеете сълзи. Ще плачете ли, защото спасението ви идва с такава болка и грижа? Или ще плачете заради своето спасение? За мъжа, който ще пострада за вас? Единственият, който знаем със сигурност, че няма да отстъпи от тази битка?

Обърна се към Ранд.

— Тези искания са нечестни — каза Грегорин. — Той иска от нас да пазим границите си каквито са!

— „Ще убие той хората си с меча на мира — каза Моарейн. — И ще ги унищожи с листа.“

„Това е Каретонският цикъл. Чувал съм тези думи.“

— Печатите, Моарейн — каза Егвийн. — Той се кани да ги счупи. Опълчва се на властта на Амирлинския трон.

Моарейн не изглеждаше изненадана. Перин подозираше, че е слушала отвън, преди да влезе. Беше съвсем в нейния стил.

— О, Егвийн — каза Моарейн. — Забравила ли си? „Неопетнената кула се прекършва и прегъва коляно пред забравения знак…“

Егвийн се изчерви.

— „Не може да има здраве в нас, ни да израсне нещо добро — цитира Моарейн, — че земята е едно с Преродения Дракон и той е едно със земята. Душа от огън, сърце от камък.“

Погледна към Грегорин.

— „В гордост той завладява и гордия принуждава да се покори.“

Към Пограничниците.

— „Зове той планините да коленичат…“

Към Морския народ.

— „… и морята да се отдръпнат.“

Към Перин, после към Берелайн.

— „… и самите небеса да се поклонят.“

Към Дарлин.

— „Молете се сърцето от камък да помни сълзи…“

Накрая към Елейн.

— „… и душата от огън любов.“ Не можете да се борите с това. Никой от вас не може. Съжалявам. Мислите, че сам е стигнал до това? — Вдигна документа. — Шарката е равновесие. Не е нито добро, нито зло, нито мъдрост, нито глупост. За Шарката тези неща нищо не значат, но тя ще намери равновесие. Последният Век свърши с Разрушение, тъй че следващият ще започне с мир — дори ако потрябва да бъде натикан в гърлата ви като лекарство, дадено на ревливо бебе.

— Може ли да говоря? — Една Айез Седай с кафяв шал пристъпи напред.

— Можете — каза Ранд.

— Това е разумен документ, милорд Дракон — каза Кафявата. Беше ниска и набита, тонът й беше по-прям, отколкото Перин би очаквал от Кафява. — Но виждам в него огромен пропуск, който вече беше изтъкнат преди. Докато сеанчанците са изключени от него, ще бъде безсмислен. Няма да има мир, докато те завладяват.

— Това е проблем — каза Елейн и скръсти ръце. — Но не е единственият. Ранд, разбирам какво искаш да направиш, и те обичам за това. Това не отменя факта, че този документ е в основата си несъстоятелен. За да действа един мирен договор, двете страни трябва да продължават да желаят мира заради изгодите, които той предлага. А това тук не предлага никакъв начин за уреждане на спорове. Те ще възникват, винаги възникват. Всеки такъв документ трябва да предлага средства за разрешаване на такива неща. Трябва да постановиш как да се наказва едно нарушение, освен другите страни да влизат във всеобща война. Без тази промяна малките недоволства ще се трупат и ще усилват напрежението с годините, докато не избухнат.

— Тоест той изисква държавите да се нахвърлят на първата, която наруши мира — продължи тя. — Това не ги спира да наложат марионетен режим в падналото кралство или дори в друго кралство. Боя се, че с времето този документ ще започне да се възприема като нищожен. Каква полза от него, ако защитава само на хартия? Крайният резултат от това ще бъде война. Съкрушителна война. Ще имаш мир за известно време, особено докато тези, които те почитат, са живи. Но за всяка година мир, която печелиш, ще спечелиш година на по-голяма разруха, щом нещата се разпаднат.

Ранд отпусна длан на документа.

— Ще сключа мир със сеанчанците. Ще добавим клауза. Ако владетелката им не подпише, документът се анулира. Ще се съгласите ли с него тогава?

— Това оправя по-малкия проблем — каза тихо Елейн. — Но не по-големия, Ранд.

— Тук има още по-сериозен въпрос — намеси се нов глас.

Перин се обърна изненадан. Авиенда? Тя и останалите айилци не се бяха намесили в споровете. Само бяха наблюдавали. Перин почти беше забравил, че са тук.

— И ти ли? — каза Ранд. — В късовете на сънищата ми ли дойде да бродиш, Авиенда?

— Не ставай дете, Ранд ал-Тор. — Тя закрачи към масата, спря и опря пръст на документа. — Имаш тох.

— Оставих ви отвън — възрази Ранд. — Вярвам ти. На теб и на всички айилци.

— Айилците не са ли вътре? — попита Еазар. — Светлина, как ни убягна това!

— Това е обида — заяви Авиенда.

Перин се намръщи. Миришеше на много сериозна. От всеки друг айилец щеше да очаква острата миризма да бъде последвана от смъкнато було и вдигнато копие.

— Авиенда — каза с усмивка Ранд. — Другите се канят да ме обесят затова, че съм ги включил, а вие сте ядосани затова, че не сте?

— Искам си дара от теб — каза тя. — Това е той. Включваш айилците в своя документ, в своя „Драконов мир“. Иначе ще те изоставим.

— Не говориш от името на всички тях, Авиенда. Не можеш да…

Всички Мъдри в павилиона пристъпиха зад Авиенда като една и Ранд примига.

— Авиенда носи нашата чест — каза Сорилея.

— Не бъди глупав, Ранд ал-Тор — добави Мелайне.

— Това засяга жените — заяви Саринде. — Няма да бъдем удовлетворени, докато не бъдем равнопоставени с влагоземците.

— Нима това е твърде трудно за нас? — попита Амис. — Обиждаш ни, като намекваш, че сме по-слаби от другите?

— Всички сте полудели! — каза Ранд. — Разбирате ли, че това ще ви забрани да се биете помежду си?

— Не да се бием — отвърна Авиенда. — Да се бием без причина.

— Войната е вашата цел.

— Ако вярваш в това, Ранд ал-Тор — каза тя хладно, — значи наистина съм те обучила лошо.

— Тя говори мъдро. — Руарк си проби път през тълпата. — Целта ни беше да се подготвим за твоята нужда от нас в Последната битка. Целта ни беше да сме достатъчно силни, за да се съхраним. Ще ни трябва друга цел. Погребал съм кръвни вражди заради теб, Ранд ал-Тор. Не бих ги започнал отново. Вече имам приятели, които не бих искал да убия.

— Лудост. — Ранд поклати глава. — Добре, ще ви включа.

Авиенда изглеждаше доволна, но нещо глождеше Перин. Не разбираше айилците… Светлина, не разбираше Гаул, който беше с него вече от толкова време. Все пак беше забелязал, че айилците обичат да вършат нещо. Дори когато бездействаха, винаги бяха нащрек. Докато други мъже играеха или хвърляха зарове, айилците често пъти кротко вършеха нещо полезно.

— Ранд. — Перин пристъпи напред и го хвана за рамото. — Може ли за малко?

Ранд се поколеба, после му кимна и махна с ръка.

— Изолирани сме. Сега не могат да ни чуят. Е?

— Ами, току-що забелязах нещо. Айилците са като сечива.

— Добре, и…

— А сечива, които не се използват, ръждясват — каза Перин.

— Поради което се нападат помежду си. — Ранд се потърка по слепоочието. — За да поддържат уменията си. Точно затова ги изключих. Светлина, Перин! Мисля, че това ще е гибелно. Ако ги включим в този документ…

— Според мен вече нямаш избор — каза Перин. — Другите никога няма да подпишат, ако айилците останат изключени.

— Не знам дали бездруго ще го подпишат. — Ранд погледна с тъга листа на масата. — Беше толкова красив блян, Перин. Блян за добруване на човечеството. Мислех, че съм ги хванал. Чак докато Егвийн не го нарече моя заблуда, мислех, че са в ръцете ми.

Добре, че другите не можеха да помиришат чувствата на Ранд. Иначе щяха да разберат, че той никога нямаше да откаже да тръгне срещу Тъмния. Ранд нищо не издаваше на лицето си, но Перин знаеше, че вътрешно е изнервен като момче на първото си стригане.

— Ранд, не го ли виждаш? — каза Перин. — Решението.

Ранд го погледна намръщено.

— Айилците. Сечивото, което трябва да се използва. Договор, чието спазване трябва да се налага…

Ранд се поколеба, а след това се ухили.

— Ти си гений, Перин!

— Стига да става дума за ковачество, предполагам, че знам едно-друго.

— Но това… това не е за ковачеството, Перин…

— Разбира се, че е. — Как можеше Ранд да не разбира това?

Ранд се обърна, явно освободил сплита си. Отиде до масата, вдигна документа и го подаде на един от писарите си в дъното на павилиона.

— Искам да се добавят две клаузи. Първо, този документ е нищожен, ако не бъде подписан или от сеанчанската Щерка на Деветте луни, или от императрицата им. Второ… айилците — всички освен Шайдо — да бъдат вписани в документа като изпълнители на мира и посредници в спорове между държави. Всеки народ ще може да се обърне към тях, ако се почувства онеправдан, и айилците — не вражески армии — ще осигуряват възстановяването на справедливостта. Те могат да залавят престъпници отвъд държавните граници. Ще бъдат подчинени на законите на държавите, в които пребивават в момента, но няма да бъдат поданици на тези държави.

Обърна се към Елейн.

— Ето ти я гаранцията, Елейн. Начинът да се предотврати трупането на твоите малки напрежения.

— Айилците ли? — попита тя скептично.

— Ще се съгласите ли на това, Руарк? — попита Ранд — Баел, Джерам, останалите от вас? Твърдите, че оставате без цел, а Перин ви вижда като инструмент, който трябва да се използва в работа. Ще поемете ли тази отговорност? Да предотвратявате война, да наказвате извършителите на злини, да работите с владетелите на държави в служба на справедливостта?

— Справедливостта, както ние ли я виждаме, Ранд ал-Тор? — попита Руарк. — Или както я виждат те?

— Ще трябва да бъде според съвестта на айилците — каза Ранд. — Ако те ви призоват, ще трябва да знаят, че ще получат вашето правосъдие. Това няма да върши работа, ако айилците са просто пионки. Вашата автономност ще го направи ефикасно.

Грегорин и Дарлин понечиха да възразят, но Ранд ги усмири с поглед. Перин кимна и скръсти ръце. Недоволствата им този път бяха по-слаби, отколкото преди. Подуши… замисленост у мнозина.

„Виждат удобна възможност в това — осъзна той. — Гледат на айилците като на диваци и мислят, че ще са лесни за манипулиране, след като Ранд си отиде.“ Ухили се при мисълта какво поражение ги чака, ако тръгнат по този път.

— Това е много неочаквано — каза Руарк.

— Добре дошли на вечерята — добави Елейн. Очите й все още бяха впити като ножове в Ранд. Странно, миришеше гордо. Чудна жена.

— Предупреждавам ви, Руарк — каза Ранд. — Ще трябва да промените порядките си. Айилците ще трябва да действат заедно в тези неща. Вождовете и Мъдрите ще трябва да провеждат съвети и да взимат решения заедно. Един клан не може да води битка, докато други кланове не са съгласни и се бият за другата страна.

— Ще поговорим за това. — Руарк кимна на другите айилски вождове. — Това ще означава край за айилците.

— И начало също така — отвърна Ранд.

Вождовете на кланове и Мъдрите се оттеглиха настрана и заговориха тихо. Авиенда се задържа, а Ранд беше извърнал очи настрани, изпълнен с тревога. Перин го чу как прошепна нещо, но ушите му едва доловиха думите.

— … твоят сън сега… когато се събудиш от този живот, няма да ни има повече…

Писарите на Ранд — миришеха на страх — се приближиха, за да започнат работа над добавките в документа. Кацуан наблюдаваше всичко ставащо със спокойно изражение.

И миришеше изключително гордо.

— Добавете клауза — каза Ранд. — Айилците могат да призовават други народи да им помагат в налагането на правосъдие, ако решат, че собствените им сили няма да са достатъчни. Опишете формални начини, по които държави могат да се обръщат към айилците за поправяне на несправедливост или за разрешение да нападнат враг.

Писарите кимнаха и заработиха още по-усърдно.

— Действаш все едно, че това вече е решено — обърна се Егвийн към Ранд.

— О, изобщо не е решено — каза Моарейн. — Ранд, имам няколко думи за теб.

— Ще ми харесат ли?

— Подозирам, че не. Кажи ми, защо ти трябва да командваш армиите лично? Ще заминеш за Шайол Гул, където несъмнено няма да можеш да се свързваш с никого.

— Някой трябва да командва, Моарейн.

— По това, вярвам, че всички ще се съгласят.

Ранд замириса угрижено.

— Поел съм отговорност за този народ, Моарейн. Искам да бъдат опазени, жестокостите на тази битка да бъдат сведени до минимум.

— Боя се, че това е лоша причина да водиш битка — каза тихо Моарейн. — Не се сражаваш, за да опазиш бойците си. Сражаваш се, за да спечелиш. Този водач не е нужно да си ти, Ранд. Не би трябвало да си ти.

— Няма да позволя тази битка да се превърне в заплетено кълбо, Моарейн — заяви той. — Ако можеше да видиш грешките, които направихме последния път, объркването, до което може да се стигне, когато всички си въобразят, че те командват. Битката е бъркотия, но все пак ни трябва главнокомандващ, който да взима решения, да държи всичко заедно.

— А Бялата кула? — попита Романда, излезе напред и застана до Егвийн. — Имаме ресурсите за ефективно пътуване между бойните фронтове, хладнокръвни сме във времена, които ще съкрушат други, и имаме доверието на всички народи.

Дарлин повдигна вежда на последното.

— Бялата кула наистина изглежда най-добрият избор, лорд Дракон — добави Тенобия.

— Не — отвърна Ранд. — Амирлин е много способна, но военен водач… Не мисля, че е разумен избор.

Странно, но Егвийн си замълча. Перин я изгледа. Щеше да си помисли, че ще скочи от радост при възможността тя да оглави войната.

— Трябва да е един от нас — каза Дарлин. — Избран от онези, които ще воюват тук.

— Предполагам — отвърна Ранд. — Стига всички да знаете кой командва, ще отстъпя по тази точка.

— Все пак настояваш ли, че трябва да счупиш печатите? — попита Егвийн.

— Не се безпокой, Егвийн — каза Моарейн с усмивка. — Той няма да счупи печатите.

Лицето на Ранд помръкна.

Егвийн се усмихна.

— Ти ще ги счупиш — каза Моарейн на Егвийн.

— Какво?! Разбира се, че няма!

— Ти си Пазителката на печатите, Майко — каза Моарейн. — Не чу ли какво казах преди малко? „И ще се случи тъй, че съграденото от хорски ръце ще се разбие. Сянката ще легне над Шарката на Века и Тъмния отново ще простре ръка над човешкия свят…“ Трябва да се случи.

Егвийн изглеждаше угрижена.

— Видяла си това, нали? — прошепна Моарейн. — Какво си сънувала, Майко?

Егвийн не реагира веднага.

— Какво видя? — настоя Моарейн и пристъпи към нея.

— Под стъпалата му изскърца и захрущя — каза Егвийн и я погледна в очите. — Когато закрачи напред, Ранд стъпи върху късовете от затвора на Тъмния. Видях го, в друг сън, как посече по него, за да го отвори. Но така и не видях наистина да го отваря, Моарейн.

— Късовете са били там, Майко — каза Моарейн. — Печатите са били счупени.

— Сънищата са предмет на тълкуване.

— Знаеш истината за този. Не е задължително да се направи и печатите са твои. Ще ги счупиш в подходящия момент. Ранд, милорд Прероден Дракон, време е да й ги дадеш.

— Не ми харесва това, Моарейн.

— Значи не много се е променило, нали? — попита тя весело. — Мисля, че често си се съпротивлявал на неща, които се е очаквало да направиш. Особено когато аз съм ти ги посочвала.

Той помълча малко, а после се засмя и бръкна в джоба на палтото си. Измъкна три диска от куендияр, всеки раздвоен от извита линия през центъра. Сложи ги на масата и попита:

— Как ще разбере кога е моментът?

— Ще разбере — каза Моарейн.

Егвийн замириса скептично и Перин не можеше да я вини за това. Моарейн винаги беше вярвала в следването на вътъка на Шарката и в преклонението пред завъртанията на Колелото. Перин не го виждаше така. Според него човек сам трябваше да избира пътя си и да разчита на собствените си ръце, за да направи каквото трябва. Шарката не беше нещо, от което да зависи човек.

Егвийн беше Айез Седай. Изглежда, чувстваше, че трябва да го вижда като Моарейн. Или това, или бе готова да се съгласи просто за да вземе печатите.

— Ще ги счупя, когато почувствам, че трябва да се направи — каза тя и взе печатите.

— Значи ще подпишеш. — Ранд взе документа, а писарите възразиха за припряността, с която трябваше да си свършат работата. Вече имаше няколко добавки на гърба. Един от писарите извика и посегна за пясъка, но Ранд направи нещо с Единствената сила, при което мастилото изсъхна мигновено и той постави документа пред Егвийн.

— Да — каза тя и протегна ръка за перо. Прочете внимателно клаузите, докато другите Сестри надничаха над раменете й и кимаха.

Егвийн подписа.

— А сега останалите — каза Ранд и се обърна, за да прецени реакциите.

— Светлина, той е поумнял — прошепна Файле до Перин. — Разбра ли какво направи?

— Какво? — Перин се почеса по брадата.

— Доведе със себе си всички, които знаеше, че щяха да го подкрепят — прошепна Файле. — Пограничниците, готови да подпишат всичко, което би им събрало помощ за отечествата им. Арад Доман, на който помогна съвсем наскоро. Айилците… е, добре, кой знае какво ще направят айилците в даден момент? Но идеята е същата.

— След това остави Егвийн да събере другите — продължи тя. — Гениално е, Перин. По този начин, след като тя събра тази коалиция срещу него, единственото, което той всъщност трябваше да направи, беше да убеди нея. Щом я склони на своя страна, другите биха изглеждали глупаво, ако останат настрана.

И наистина, когато владетелите започнаха да подписват — Берелайн тръгна първа и най-нетърпелива, — поддръжниците на Егвийн се засуетиха. Дарлин пристъпи напред и взе перото. Поколеба се за миг, след което подписа.

Последва го Грегорин. След него Пограничниците, после кралят на Арад Доман. Дори Редран, за когото всичко това сякаш все още изглеждаше провал. На Перин му се стори любопитно.

— Много се перчи — каза той на Файле, — но знае, че това е добре за кралството му.

— Да — отвърна тя. — Държи се като палячо отчасти за да отблъсне всички, да ги накара да не му обръщат внимание. Документът утвърждава границите на държавите каквито са сега. Това е огромно благодеяние за този, който се опитва да стабилизира властта си. Но…

— Какво?

— Сеанчанците? — промълви Файле. — Ако Ранд ги склони, позволява ли им това да задържат страните, които вече са завладели? А жените дамане? Позволява ли им да щракнат един от онези нашийници на жена, която премине границите им?

Павилионът затихна. Може би Файле го беше изрекла по-високо, отколкото беше искала. На Перин понякога му беше трудно да си спомни какво могат да чуят обикновените хора и какво — не.

— Ще се справя със сеанчанците — каза Ранд. Стоеше до масата и наблюдаваше, докато всеки владетел поглеждаше документа, разменяше думи със съветниците, които бе довел, и подписваше.

— Как? — попита Дарлин. — Те не желаят да сключат мир с вас, лорд Дракон. Според мен ще направят този документ безсмислен.

— Щом приключим тук, ще отида при тях — каза тихо Ранд. — Ще подпишат.

— А ако не го направят? — настоя Грегорин.

Ранд отпусна ръка на масата, с разперени пръсти.

— Може да се наложи да ги унищожа. Или поне възможностите им да воюват в близко бъдеще.

Павилионът затихна.

— Можете ли наистина да направите това? — попита Дарлин.

— Не съм сигурен — призна Ранд. — И да мога, това сигурно би ме изтощило в момент, когато имам нужда от цялата си сила. Светлина, може да се окаже единственият ми избор. Ужасен избор, когато ги оставих последния път… Не можем да позволим да ни ударят в гръб, докато воюваме със Сянката. — Поклати глава, а Мин се приближи и хвана ръката му. — Ще намеря начин да се разбера с тях. Все някак, ще намеря начин.

Подписването продължи. Някои го правеха много пищно, други — по-небрежно. Ранд накара Перин, Гавин, Файле и Гарет Брин също да подпишат. Изглежда, искаше всеки, който може да се издигне до положението на водач, да постави името си на документа.

Накрая остана само Елейн. Ранд й подаде перото.

— Това, което искаш от мен, е трудно, Ранд — каза тя, скръстила ръце. Златната й коса блестеше на светлината на глобусите. Защо все пак небето навън беше помръкнало? Ранд не изглеждаше притеснен, но Перин се уплаши, че облаците са го погълнали. Опасен знак.

— Знам, че е трудно — каза Ранд. — Може би ако ти дам нещо в замяна…

— Какво?

— Войната. — Ранд се обърна към владетелите. — Искахте един от вас да води Последната битка. Ще приемете ли Андор и неговата кралица в тази роля?

— Твърде млада е — каза Дарлин. — Твърде нова. Не искам да ви обидя, ваше величество.

— Ти ли ще кажеш, Дарлин? — изсумтя Алсалам. — Половината монарси тук държат троновете си едва от година, че и по-малко!

— А Пограничниците? — попита Алиандре. — Те са воювали срещу Погибелта през целия си живот.

— Ние сме прегазени — каза Пайтар и поклати глава. — Никой от нас не може да координира това. Андор е добър избор.

— Самият Андор е подложен на нашествие — вметна Дарлин.

— Всички вие сте подложени или скоро ще бъдете — каза Ранд. — Елейн Траканд е водач до мозъка на костите. Тя ме научи на много от това, което знам за водачеството. Научила е военната тактика от велик пълководец и съм сигурен, че ще разчита на всички велики пълководци за съвет. Някой трябва да предвожда. Ще я приемете ли всички на този пост?

Владетелите закимаха неохотно. Ранд се обърна към Елейн.

— Добре, Ранд — каза тя. — Ще направя това и ще подпиша, но гледай все пак да намериш начин да се оправиш със сеанчанците. Искам да видя името на владетелката им на този документ. Никой от нас няма да е в безопасност, докато то не се появи тук.

— А жените, пленени от сеанчанците? — попита Руарк. — Ще призная, Ранд ал-Тор, намерението ни беше да обявим кръвна вражда на тези нашественици в мига, в който бъдат спечелени по-належащите битки.

— Ако владетелката им подпише — заяви Ранд, — ще предложа размяна на стоки срещу преливащите, които са пленили. Ще се опитам да ги склоня да освободят земите, които държат, и да се върнат в страната си.

— А ако откажат? — попита Егвийн и поклати глава. — Ще позволиш ли да го подпишат, без да отстъпят по тези точки? Хиляди хора са поробени, Ранд.

— Не можем да ги надвием — каза тихо Авиенда. Перин я изгледа. Миришеше на отчаяние, но и на решителност. — Ако тръгнем на война с тях, ще паднем.

— Авиенда е права — каза Амис. — Айилците няма да се бият със сеанчанците.

Стъписан, Руарк завъртя очи от едната към другата.

— Направили са ужасни неща — каза Ранд. — Но засега земите, които са завладели, се облагодетелстват от силното управление. Ако се наложи, ще отстъпя да задържат земите, които вече имат, стига да не ги разширяват повече. Колкото до жените… стореното — сторено. Нека първо да се погрижим за самия свят, а след това да направим каквото можем за пленените.

Елейн задържа документа за миг, може би за повече драматизъм, а след това се наведе и със замах добави името си най-отдолу.

— Свърши се — каза Моарейн, щом Ранд взе документа. — Ще имаш мир този път, лорд Дракон.

— Първо трябва да оцелеем. — Ранд вдигна документа почтително. — Ще ви оставя да започнете бойните си приготовления. Трябва да изпълня някои задачи, включително Сеанчан, преди да отпътувам до Шайол Гул. Имам обаче още една молба към вас. Има един скъп приятел, който се нуждае от нас…

 

 

Гневна мълния раздра облачното небе. Въпреки сянката пот се стичаше по врата на Лан и бе сплъстила косата му под шлема. Не беше носил шлем от години. Повечето време с Моарейн им се беше налагало да не се набиват на очи, а с шлем нямаше как да стане.

— Колко… колко е зле? — попита Андийр и се намръщи от болка.

Лан гледаше към бойното поле. Тварите на Сянката настъпваха отново. Чудовищата почти се сливаха в плътна огромна тъмна сила от виеща, отровна омраза, гъста като самия въздух — който сякаш бе затаил зноя и влагата като търговец, струпал скъпи килими в дюкяна си.

— Зле е — отвърна Лан.

— Знаех си. — Андийр вдиша и издиша бързо, между пръстите му закапа кръв. — Назар?

— Отиде си — каза Лан. Белокосият мъж беше паднал в същия бой, който едва не беше отнел живота на Андийр. Спасителният щурм на Лан не се беше оказал достатъчно бърз. — Видях го как изкорми тролок и после тролокът го уби.

— Дано сетната прегръдка на Майката… — Андийр се сгърчи от болка. — Дано…

— Дано сетната прегръдка на Майката те приеме ласкаво у дома — промълви Лан.

— Не ме гледай така, Лан — рече Андийр. — Всички знаехме какво ще стане, когато… когато се присъединихме към теб.

— Точно затова се опитах да ви спра.

Андийр се намръщи.

— Аз…

— Мир, Андийр. Това, което желаех, беше егоистично. Дойдох да умра за Малкиер. Нямах правото да отказвам тази привилегия на други.

— Лорд Мандрагоран! — Принц Кайсел спря пред тях. Безукорната му някога броня беше оплискана с кръв и очукана. Принцът на Кандор все още изглеждаше прекалено млад за тази битка, но беше показал хладнокръвие на ветеран. — Престрояват се отново.

Лан закрачи по каменистата земя към коняря, който държеше Мандарб. Черният жребец бе понесъл рани по хълбоците от тролокски оръжия. Слава на Светлината, бяха повърхностни. Лан отпусна ръка на шията му и Мандарб изпръхтя. Наблизо знаменосецът му, плешивият Джофил, вдигна флага на Малкиер, Златния жерав. Беше петият му знаменосец от вчера.

Силите на Лан бяха овладели Клисурата с първия си щурм и бяха изтласкали назад Тварите на Сянката, преди те да успеят да нахлуят в долината. Беше повече, отколкото Лан бе очаквал. Клисурата представляваше дълъг тесен участък камениста земя, вгнездена между скалисти възвишения и върхове.

Удържането на тази позиция не изискваше никаква хитрост. Стоиш, умираш и убиваш — толкова дълго, колкото можеш.

Лан командваше конница. Не беше идеално за тази работа — конниците се справяха най-добре там, където можеха да се развърнат и да имат пространство за атака — но проходът през Тарвинската клисура беше толкова тесен, че само малко на брой тролоци можеха да преминат наведнъж. Това му даваше шанс. Така поне беше по-трудно за тролоците да се възползват от численото си превъзходство. Трябваше да платят цената на касапина за всяко спечелено късче земя.

Трупове покриваха пролома като настръхнала пелена. Всеки път, щом съществата се опитаха да пробият през клисурата, мъжете на Лан ги възпираха с пики, алебарди, мечове и стрели, избиваха хиляди и ги оставяха на купища, за да се катерят събратята им през тях. Но също така с всеки сблъсък бойците на Лан оредяваха.

Всяка атака принуждаваше мъжете му да се отдръпват още малко назад. Към устието на Клисурата. Вече бяха на по-малко от сто стъпки от него.

Умората проникваше чак в костите.

— Нашите сили? — попита Лан принц Кайсел.

— Може би шест хиляди все още годни да яздят, Дай Шан.

По-малко от половината от това, с което бяха започнали преди ден.

— Да яхват конете.

Кайсел го изгледа стъписано.

— Ще отстъпим ли?

Лан се извърна към младия мъж.

Кайсел пребледня. За Лан казваха, че погледът му можел да изнерви всеки мъж. Моарейн се шегуваше, че можел с погледа си да строши камък и имал търпението на дъб. Е, не се чувстваше толкова сигурен в себе си, колкото мислеха някои, но това момче трябваше да е по-благоразумно и да не пита дали ще отстъпят.

— Разбира се — каза Лан. — А след това ще атакуваме.

— Ще атакуваме? Ние сме в отбрана!

— Те ще ни пометат. — Лан яхна Мандарб. — Ние сме изтощени, похабени и почти прекършени. Ако стоим тук и ги оставим отново да тръгнат към нас, ще измрем, без да гъкнем.

Лан познаваше края, когато го видеше.

— Предай следните заповеди — каза на принц Кайсел. — Ще се оттеглим бавно извън прохода. Нареждаш останалите бойци да се съберат на равнината, на коне и готови да атакуват Тварите на Сянката, щом излязат от Клисурата. Една атака ще нанесе големи щети. Няма да разберат какво ги е ударило.

— Няма ли да бъдем обкръжени и прегазени, ако напуснем прохода? — попита Кайсел.

— Това е най-доброто, което можем да направим със силите, които имаме.

— А след това?

— А след това те евентуално пробиват, разпръсват силата ни и ни разбиват.

Кайсел помълча за миг, после кимна. Лан отново бе впечатлен. Беше допуснал, че това момче е дошло с него, за да намери славата на битката, да се бие редом с Дай Шан и да помете враговете. Но не. Кайсел беше Пограничник до мозъка на костите. Не беше дошъл за слава. Беше дошъл, защото трябваше. „Добър момък.“

— Предай заповедта веднага. Мъжете ще се радват да се качат отново на конете си.

Твърде много от тях бяха принудени да се бият спешени заради липсата на маневреност в теснините.

Кайсел предаде заповедите и те се разнесоха през бойците като есенен пожар. Лан видя как Булен помага на Андийр да се качи на седлото и каза:

— Андийр? Не си в състояние да яздиш. Иди при ранените отзад в лагера.

— Да лежа там и да чакам тролоците да ме накълцат, след като довършат вас ли? — Андийр се наведе напред в седлото, олюля се леко и Булен го погледна отдолу с тревога. Андийр му махна да се отдръпне и се изправи с усилие. — Вече преместихме планината, Лан. Дай да помръднем и това перце, и да се свършва.

Лан не можеше да възрази. Даде сигнал за оттегляне и мъжете бавно заотстъпваха към равнината.

Тролоците задюдюкаха и зареваха възбудено. Знаеха, че щом се измъкнат от скалните стени, ограничаващи движението им, лесно ще спечелят битката.

Лан и малката му сила напуснаха теснините на Клисурата, спешените затичаха към конете си.

Тролоците — поне този път — нямаха нужда мърдраалите да ги подкарат в атака. Стъпките им закънтяха глухо по каменистата земя.

На няколкостотин разтега извън Клисурата Лан забави Мандарб и се обърна. Андийр спря коня си до неговия. Към тях се присъединиха другите ездачи и оформиха дълги редици конници. Булен пристигна в галоп и спря от другата страна на Лан.

Бурята от Твари на Сянката наближи устието на Клисурата — връхлитаща сила от хиляди тролоци, която скоро щеше да изригне на откритото… и да се опита да ги погълне.

Бойците на Лан се бяха строили смълчани около него. Мнозина бяха стари мъже, последните останки от падналото им кралство. Силата, с която бе успял да запуши тясното дефиле, сега изглеждаше нищожна в широката равнина.

— Булен — каза Лан.

— Да, лорд Мандрагоран?

— Твърдиш, че си ме провалил преди години.

— Да, милорд. Беше…

— Всякакъв провал от твоя страна е забравен — каза Лан, загледан напред. — Горд съм, че съм ти дал твоето хадори.

Кайсел се приближи и кимна на Лан.

— Готови сме, Дай Шан.

— Така е най-добре — каза Андийр. Все още се държеше за раната — и едва се държеше на седлото.

— Така е, както трябва — отвърна Лан. Не беше довод. Не съвсем.

— Не — каза Андийр. — Много повече е, Лан. Малкиер е като дърво, изгубило корените си от белите червеи, клоните съхнат бавно. Бих предпочел да изгоря за миг.

— А аз — в щурм — каза твърдо Булен. — По-добре в щурм, отколкото да ги оставим да ни прегазят. Нека умрем в атака, с мечове, посичащи врага.

Лан кимна, обърна се и вдигна меча си високо. Не им предложи насърчителни слова. Вече им беше казал всичко. Мъжете знаеха какво е това. Още един щурм, докато все още имаха някаква сила, щеше да означава нещо. По-малко Твари на Сянката, които да залеят цивилизованите земи. По-малко тролоци да убиват онези, които не можеха да отвърнат с бой.

Врагът изглеждаше безчетен. Олигавена разбесняла се орда без никакъв боен ред и дисциплина. Ярост и въплътена смърт. Хиляди и хиляди. Прииждаха като потоп от отприщен бент и се изливаха от дефилето.

Малката сила на Лан бе като камъче пред тях.

Мъжете безмълвно вдигнаха мечовете си към Лан, в последен поздрав.

— Сега! — изрева Лан. „Сега, докато започват да се разпръсват. Това ще нанесе най-много щети.“ Смуши Мандарб и поведе бойците си.

Андийр препусна в галоп до него, стиснал лъка на седлото с две ръце. Не се опита да вдигне оръжие. Щеше да падне, ако го направеше.

Нинив бе твърде далече, за да усети Лан много от нея през връзката, но понякога много силни чувства можеха да изпъкнат въпреки разстоянието. Опита се да излъчи увереност в случай, че стигнеше до нея. Гордост от мъжете си. Обич към нея. Желаеше дълбоко това да са последните неща, които тя щеше да помни за него.

„Ръката ми ще бъде мечът…“

Копита зачаткаха по каменистата земя. Тролоците завиха от възторг, разбрали, че плячката им е преминала от отстъпление в атака и че мъжете връхлитат сами в лапите им.

„Самата ми гръд е щит…“

Лан чуваше глас, бащиния му глас, да изрича тези думи. Беше глупаво, разбира се. Лан все още беше бебе, когато бе паднал Малкиер.

„Да защитя Седемте кули…“

Никога не беше виждал Седемте кули, изправени срещу Погибелта. Само беше чувал разкази.

„Да отблъсна мрака…“

Тропотът на конските копита се превръщаше в тътен. Толкова силен, по-силен, отколкото би помислил, че е възможно.

„Ще стоя, когато всички други паднат.“

Настъпващите тролоци снишиха копия, щом разстоянието между двете враждебни сили се смали.

„Ал Чалидхолара Малкиер“. — За моята мила земя Малкиер.

Беше клетвата на малкиерския войник, отдавана на първия му пост на Границата. Лан никога не я беше изричал.

Сега го направи в сърцето си.

— Ал Чалидхолара Малкиер! — изкрещя Лан. — Пики, напред!

Светлина, колко силен бе тропотът на копитата! Възможно ли беше шест хиляди да вдигат толкова шум? Обърна се, за да погледне мъжете зад себе си.

Най-малко десет хиляди препускаха зад него.

Какво?!

Изумен, той пришпори Мандарб напред.

— Златният жерав, атака!

Гласове, викове, крясъци на мощ и възторг.

Въздухът напред и отляво се раздра с внезапно вертикално посичане. Трийсет разтега широк портал — най-големият, който Лан бе виждал — се отвори сякаш в самото слънце. От другата страна се изсипа блясък, взриви се навън. Препускащи мъже в пълна броня изригнаха от портала и заеха фланга на Лан. Вееха знамето на Арафел.

Още портали. Три, после четири, десет… И от всички изригваха атакуващи конници с наведени пики, развели знамената на Салдеа, Шиенар, Кандор. За секунди шестхилядният му щурм стана стохиляден.

Тролоците се разкрещяха и някои спряха. Задържаха се на място, вдигнали копията под ъгъл, за да пронижат връхлитащите коне. Трупащите се отзад орди не можеха да видят добре какво става и напираха бясно напред, размахали извити мечове и двуостри бойни брадви.

Тролоците с копията на първата линия се взривиха.

Някъде зад Лан Аша’ман започнаха да мятат сплитове, които раздраха земята и унищожиха до крак първите редици на тролоците. Докато труповете рухваха на земята, средните редици се оказаха напълно беззащитни пред урагана от копита, мечове и пики.

Лан се вряза с Мандарб в гъстата гмеж ръмжащи чудовища. Андийр до него се смееше.

— Назад, глупако! — изрева му Лан, докато сечеше по тролоците наоколо. — Насочи ашаманите към ранените ни! Кажи им да защитят лагера!

— Искам да видя как се усмихваш, Лан! — извика Андийр, все така вкопчен в седлото. — Покажи веднъж поне повече чувство от камък! Това си струва!

Лан погледна кипящата битка, която изобщо не беше мислил, че ще спечели — последния отпор, превърнал се в обещаващ бой — и не можа да се сдържи. Не просто се усмихна, а се разсмя.

Андийр се подчини, обърна и препусна да потърси Цяра и да стегне задните редици.

— Джофил! — извика Лан. — Вдигни високо знамето ми! Жив е днес Малкиер!